Боби Смит
Вземи сърцето ми (21)

Двадесет и първа глава

Бурята отклони „Ятаган“ от неговия курс и това отне на кораба още няколко дни, преди да стигне до целта си. Най-накрая пиратите съзряха западния бряг на Алжир и всички извикаха от вълнение.

По принцип, когато корсарите ограбеха някой кораб и го вземеха в плен, той обикновено влизаше в пристанището с обратно вдигнат флаг веднага след „Ятаган“. Но този път тяхната плячка се състоеше само от товара на френския кораб, без самия плавателен съд. Въпреки това алжирският екипаж беше доволен и искаше хората да разберат, че не се връща с празни ръце. Серад заповяда да се изнесе френското знаме на „Чайка“ и да се закачи наопаки, близо до техния флаг на мачтата. Така всеки щеше да разбере, че са имали едно успешно плаване.

Слухът за предстоящото завръщане на Серад и за неговия успех се разнесе бързо в Алжир. В двореца Малик и Хасим, който беше при баща си по това време, се зарадваха много на тази вест.

— Погрижи се оръдията в двореца да посрещнат „Ятаган“ със залп — нареди Малик, следвайки традицията на пиратите, когато разбра, че на кораба на Серад се вее френски флаг в знак на победата.

— Веднага ще го направя. После ще отида да посрещна Серад — каза Хасим на баща си. — Добре е, че ще видя брат си отново. — Откакто баща му бе обявил Раби за своя единствена жена, Хасим гледаше на Серад като на свой истински брат. Решителността и храбростта на по-малкото момче бяха спечелили неговото уважение и възхищение.

— Вярвам ти — отвърна Малик и се замисли колко много щеше да се радва Раби на завръщането на своя племенник. — Кажи на Серад, че ще го чакам в главната приемна зала.

Хасим излезе, за да изпълни нарежданията на баща си, след което побърза да посрещне Серад на кея. Докато чакаше „Ятаган“ да пусне котва, той мислено се пренесе в годините, прекарани заедно със Серад. Хасим често се питаше как би постъпил на мястото на доведения си брат. Едва сега проумяваше колко трудно сигурно му е било да изгуби дома и семейството си на седемгодишна възраст и да бъде принуден да започне нов живот с тях. Хасим знаеше, че самият той не би успял да се приспособи толкова бързо, колкото Серад.

На борда на „Ятаган“ Серад и Тарик стояха до бордовите перила и гледаха появяващия се пред очите им Алжир. Най-напред различиха очертанията на двореца на емира, разположен високо на един хълм в укрепената и оградена със стена част на града, известна под името „Казба“. Самият град със своите бели сгради, проблясващи под яркото слънце, се простираше в подножието на Казба, точно до крайбрежието. Сред покривите на къщите се открояваха минаретата на джамиите и няколкото кръста, поставени върху християнските църкви. Радваха се, че си бяха у дома.

Когато от брега бе изстрелян приветственият залп, Серад се усмихна на Тарик:

— Заредете нашите оръдия. Ще отговорим на поздрава.

Всички топове на „Ятаган“ гръмнаха в знак на благодарност за посрещането им в града, след което пиратите продължиха към пристанището, горящи от нетърпение да стъпят на родния бряг.

Тарик се зае с приготвяне на плячката за представянето й на емир Малик. Според друга традиция на пиратите пленниците и плячката щяха да минат по многолюдните алжирски улици на път за двореца, където щеше да бъде отдадена почит на владетеля. Тарик знаеше, че Серад обича да ходи при Малик възможно най-рано и затова искаше да подготви даровете, преди корабът да е завързан за пристана.

Серад се сети за Тори, която бе долу в каютата, и реши, че вече е време да я изведе на палубата. Отначало смяташе да я доведе той, но после се отказа. Щеше да изпрати Мала за нея и компаньонката й.

Серад се опита да насочи вниманието си към предстоящата работа, но Тори вече бе обсебила мислите му и трудно можеше да я прогони оттам. Съвместният им живот след бурята бе мъчителен и за двамата. Тя отново започна да спи на пода, а той потърси утеха в самотното си легло. В съзнанието му все още гореше споменът за онзи провален от нея момент на близост и само един неин поглед бе достатъчен, за да закипи кръвта му.

Тори бе продължила да се грижи за раната му, но след като в продължение на три дни Серад се измъчваше от всяко нейно докосване, той вече нямаше сили да понася това. Затова в пристъп на яд я излъга, че раната е заздравяла и не го боли, само и само да избегне допира с младата жена.

Серад знаеше, че тя изобщо не предполага за силното си въздействие върху него. Завиждаше й, че не забелязва как търпението му постепенно се изчерпва. Цялото му същество го подтикваше да задоволи страстта си към нея, но той не се поддаде на тази съблазън. Серад беше станал много мрачен и сприхав, особено след като я бе сварил да се къпе през онази нощ.

Все пак той се радваше, че стигнаха брега, тъй като Тори оставаше с него. Докато тя беше в ръцете му, той винаги щеше да я желае и естествено нямаше намерение да поиска откуп за нея. От една страна, неговите неудовлетворени страсти му причиняваха болка, но, от друга, страданието му щеше да бъде по-голямо, ако я заставеше да му се отдаде. Не виждаше никакво разрешение на този проблем.

— Викали сте ме, принц Серад? — попита го Мала.

— Време е да изведеш жените.

— И двете ли?

— Да. Няма нищо опасно в това. Дори и да се опитат да избягат, няма къде да отидат.

Мала кимна и побърза да изпълни нарежданията на своя господар. Най-напред отиде до каютата на Серад и отключи вратата. Вътре Тори гледаше през прозореца.

— Време е да се качите на палубата — съобщи й Мала.

— Нима стигнахме Алжир? — попита тя сериозно и се извърна към него. Още от началото знаеше, че този момент щеше да настъпи един ден, но се питаше какво можеше да очаква от него. Какво щеше да стане сега? Дали щяха да ги съберат с Джоунс, или щяха да ги оставят разделени? Дали щяха да я заключат в някой тъмен и влажен затвор, докато бъде откупена, или Серад щеше да я прибере в дома си, за да я направи своя робиня?

— Да — отговори Мала лаконично. — Скоро ще слезем от кораба, за да поднесем своите дарове на Малик.

Обзета от ужас и отчаяние, Тори изведнъж се зачуди дали двете с Джоунс щяха да бъдат част от този подарък.

Идваше й да се развика, да го принуди да й каже бъдещата й участ, но разбираше, че няма смисъл. Мала не знаеше нищо. Той само изпълняваше заповеди. Тори го последва със свито сърце.

Мала пое в друга посока, но девойката се зарадва, когато спряха, за да освободят Джоунс от мизерния малък килер. Неуморимата Едит излезе намусена от своя затвор, стрелна свирепо Мала с очи, след което сърдечно прегърна Тори.

— Как си, скъпо дете? — попита тя и започна да я оглежда критично в слабо осветения коридор.

— Добре съм. Вече сме в Алжир — съобщи й Тори.

— Така и предполагах — отвърна мис Джоунс.

— Добре ли си?

— Горе-долу — оплака се компаньонката й. — Не е лесно за жена с моето обществено положение да свикне с това унижение, но успях да се справя. Благодаря ти. Случайно да носиш чадъра ми? — Тя погледна Тори с надежда.

— Не посмях.

— Разбирам — въздъхна Джоунс. Чувстваше се беззащитна без чадъра си, но не можеше да промени нищо.

— Трябва да тръгваме — грубо ги прекъсна Мала.

Старата жена му отправи унищожителен поглед и поведе Тори към стълбата.

— Тогава да вървим.

Без да обръща внимание на възрастната англичанка, Мала ги заведе на палубата.

Хасим избърза да се качи на борда на „Ятаган“ по мостчето, спуснато към кораба. Той забеляза Серад на палубата и се втурна да го поздрави.

— Серад! Братко! Радвам се, че се върна! Липсваше ми!

— И аз съм щастлив, че съм у дома. Как са леля и Малик?

— Чудесно. Малик те очаква в залата за аудиенции. Видях френския флаг. Беше ли успешно пътуването? — попита Хасим.

— Да — гордо отвърна Серад. — Превзехме френския кораб и прибрахме целия му товар.

— Ами кораба?

— Беше негоден за плаване.

— Разбирам. Аз… — Хасим точно се канеше да добави още нещо, когато погледът му съвсем случайно се плъзна покрай Серад. В този момент на палубата се появиха Тори, мис Джоунс и Мала. Макар Тори да бе облечена консервативно, както всяка европейка, Хасим така се омая от красотата й, че остана с отворена уста.

Забелязал внезапната промяна в изражението на брат си и ненадейното му млъкване, Серад се извърна, за да види какво е привлякло вниманието на Хасим. Той се намръщи, като разбра какво бе разсеяло заварения му брат.

— Красива е. От френския кораб ли е?

— Да, тя… — започна капитанът на „Ятаган“, но Хасим не го слушаше.

В желанието си да я огледа по-добре, тръгна към нея.

Тори бе забелязала, че Серад говори с някакъв непознат и се зачуди за връзката между двамата. Чужденецът безспорно бе местен. Той имаше тъмни очи с цвят на шоколад, гарвановочерна коса и по-загоряла кожа от тази на Серад. Чертите му бяха правилни, но не беше красив. Както по-късно щеше да разбере, този мъж носеше традиционната алжирска мъжка носия — туника с широки ръкави, шалвари и чалма.

Тори дочу, че този човек обсъжда красотата й и се смути. Когато той уверено тръгна към нея, тя се стегна и извърна очите си от жадния му поглед.

Хасим застана пред нея и вдигна брадичката й, за да разгледа по-добре лицето й.

— Колко искаш за нея? — въодушевено попита той и веднага добави: — Ще я купя още сега.

На Тори й се прииска да избяга, но не се помръдна и дръзко го погледна в очите.

Джоунс, която беше зад нея, се опита да й се притече на помощ, но Мала я задържа и я дръпна по-надалеч, за да не й позволи да се намеси.

— Не, Хасим, не я продавам — твърдо заяви Серад.

Тори изобщо не бе предполагала, че някога щеше да гледа на Серад като на спасител, но точно в този момент искаше да се хвърли в обятията му, за да благодари за отказа да я продаде.

Но Хасим не се предаде. Пусна брадичката й и хвана една черна къдрица, която бе паднала над гърдите и. Без да сваля очи от лицето на Тори, Хасим разтърка между пръстите си меката като коприна коса и продължи да се пазари:

— Кажи колко искаш, братко. Цената няма значение, когато перлата е толкова красива.

— Не я продавам — повтори Серад и се почуди защо започваше да се дразни от Хасим. Разбираше желанието на брат си да докосва косите й — той самият отдавна копнееше да погали нейната мека, лъскава и дълга коса. Въпреки това Хасим го ядосваше.

Тори хвърли неспокоен поглед на Серад и се изненада от гневното му изражение. Тя не можеше да проумее с какво бе предизвикала неговото раздразнение.

Хасим пусна къдрицата на англичанката и се обърна към Серад, без изобщо да забележи недоволството му.

— Съобщи ми, ако промениш решението си. С нея харемът ми ще изглежда по-хубав и по-привлекателен.

После двамата братя й обърнаха гръб и се отдалечиха от нея, сякаш тя вече не ги интересуваше. Останала съвсем сама на палубата, Тори се почувства унизена. Едва тогава осъзна ниското си обществено положение сред тях. Беше робиня на Серад. Ако искаше, той можеше да я продаде на онзи мъж, без да му трепне окото, а тя по никакъв начин не би могла да предотврати това. Серад бе неин господар.

Тори изтръпна от ужас. Преглътна обидата и се опита да преодолее обзелото я безпокойство и несигурност. Не знаеше какво ще стане с нея, но поне разбра, че похитителят й възнамерява да я задържи за себе си.

От пристанището долетя жив ритъм от тръба и барабан и Тори се зарадва, тъй като това щеше да я развлече и откъсне от мислите за сполетялото я нещастие. Стана й мъчно, като видя как пиратите подкараха окования екипаж на „Чайка“ по мостчето към кея. Зад тях моряци на „Ятаган“ носеха сандъци и куфари със заграбената плячка.

Тори гледаше с недоумение заобикалящите я, когато Мала и унилата мис Джоунс дойдоха при нея.

— Време е да тръгваме за двореца — каза Мала и ги заведе на опашката на насъбралото се множество от хора. Тори се огледа за Серад и най-накрая го зърна начело на окованите във вериги мъже заедно с Хасим. Под ритъма на барабана и тръбата бавната процесия тръгна по тесните улички към портите на Казба и входа на емирския дворец.

Тори и Джоунс усещаха, че са център на внимание по време на шествието. Двете жени се бяха хванали за ръце от страх. Тори търсеше с поглед Серад, но вече не можеше да го открие, тъй като се бе изгубил в тълпата. Недоумяваше защо се чувства толкова изплашена без него.

Хасим и Серад влязоха първи в двореца и се запътиха направо към залата за аудиенции, за да се срещнат с Малик. Серад винаги се вълнуваше при срещите със своя баща — осиновител. Когато влезе в приемната и видя Малик, който седеше на канапе и разговаряше с един от съветниците си, пиратът си помисли колко малко се бе променил този мъж през всичките тези години. Само прошарените кичури коса по слепоочията издаваха истинската възраст на емира. Иначе той бе все така властният, силен и енергичен владетел, когото бе заварил преди много години, когато за пръв път се бе озовал в Алжир.

— Привет, Малик! — поздрави го Серад.

— Серад, синко! Добре дошъл у дома! Как си? Завърна се здрав и читав. — Малик стана и прегърна Серад.

— Благодаря, добре съм. Как е леля Раби?

— И тя е добре. Сигурно се надява да те види, като приключим тук.

— Непременно ще я посетя след това — обеща Серад.

През времето, прекарано далеч от дома, тя му бе липсвала много.

— Е, как мина пътуването?

— Доста успешно — похвали се той. Дори след толкова много години съвместен живот с Малик младият мъж все още изпитваше удоволствие да доказва качествата си пред този човек. За Серад една-единствена похвала от него струваше повече от десет кораба с плячка. — Попаднахме на френски кораб, но глупавият капитан се опита да избяга и бяхме принудени да стреляме. Накрая корабът се оказа негоден за плаване и се наложи да го потопим.

— За пореден път доказваш, че заслужаваш името си, Серад — каза Малик. Той все още се вълнуваше от успехите и способностите на младия мъж. — Нека да видим какви подаръци ми носиш днес.

Малик се намести в своето канапе със самочувствието на могъщ владетел, а Хасим и Серад застанаха от двете му страни. Заповедта бе дадена и в залата влезе френският екипаж заедно с дела от плячката, предназначена за емира. Тори и мис Джоунс се появиха последни. Двете жени застанаха в отдалечения край на стаята, където не се чуваше разговорът между мъжете.

— Татко… — извика Хасим, когато видя, че баща му насочи вниманието си към него и Серад. — Брат ми е довел две специални пленнички. Предложих му да купя по-младата, но той отказа. Как мислиш — дали я е довел, за да я подари на теб, или най-после е попаднал на жена, която иска да задържи за себе си? — Хасим знаеше, че емирът не приемаше никакви жени в дар, откакто се бе запознал с Раби. Нарочно дразнеше Серад, за да види реакцията му.

— Е, Серад? — Малик го погледна с явно любопитство, а в пъстрите му очи проблясваше дяволит пламък. — Какво смяташ да правиш с нея: на мен ли ще я подариш или си хвърлил око на тази французойка?

— Не е французойка, Малик. Двете с компаньонката й са англичанки. — Серад се помъчи да изглежда спокоен.

— Не отговори на въпроса ми.

— Така е — призна младият мъж и се засмя. Никога не успяваше да скрие нещо от този човек. — Не отговорих.

Малик и Хасим се надсмяха над опита му да заобиколи истината.

— Значи двете жени са част от моя дар? — подхвърли Малик и се вгледа в изражението на осиновения си син.

— Давам ти всички богатства от френския кораб, но жените оставям за мен — заяви Серад.

Забелязал пламъка в очите му, емирът кимна одобрително.

— Ето че най-после си хареса жена.

— Да.

— Красива е — съгласи се Хасим.

Малик с интерес огледа младата англичанка и нейната компаньонка, преди да попита сина си дали има намерение да иска откуп за тях.

— Не съм решил още. Може би ще ги уведомя след време, но засега смятам да ги взема в харема си.

— Разбирам — каза емирът и наистина бе така. В съзнанието му изплуваха спомени отпреди много години. Можеше да отгатне чувствата на Серад.

— Каква й е по-възрастната жена?

— Компаньонка — обясни принцът.

— В такъв случай вземи и двете с моята благословия. Отдавна трябваше да се замислиш за семейство и деца.

Серад искаше да поясни, че не възнамерява да се ожени за Тори, но съзнаваше, че няма да излезе нищо от един нов спор с тях. Малик вече говореше за други неща. Серад даде знак на Мала и слугата, следвайки дадените му наставления, бързо изведе Тори и мис Джоунс от залата за аудиенции.

Двете жени се изненадаха, че ги отпратиха толкова скоро и споделиха недоволството си с Мала.

— Няма ли да ни бъде дадена възможност да разговаряме с емира? Важно е да му кажем кои сме, за да уреди връщането ни у дома. Къде ни водите сега?

— В къщата на Серад. Ще живеете в харема му.

— В харем? — Мис Джоунс бе потресена.

— Но… — Тори направи опит да се възпротиви, но Мала я сряза:

— Няма смисъл да говорим повече. Такава е заповедта на Серад.

Двете англичанки замълчаха, тъй като осъзнаха, че бе безполезно да спорят с него. На идване не бяха обърнали внимание на обкръжаващата ги обстановка, но сега, когато Мала ги извеждаше от двореца, бяха изумени от явното богатство на алжирския владетел. Инкрустирани със злато мозайки красяха стените. Богато извезани гоблени висяха в широките и просторни зали. Лъскав мрамор покриваше подовете, а масивните дръжки на вратите бяха от злато и сребро. От време на време успяваха да зърнат вътрешните градини на двореца, които ги поразиха със своята буйна зеленина и бистри фонтани. Въпреки уплахата и несигурността си, те не можеха да отрекат цялата тази красота.

Мала ги заведе в двореца на Серад, който се намираше наблизо. Макар да отстъпваше по великолепие на дома на емира, той също бе просторен и разточително обзаведен. Преди да слезе от кораба, принцът бе наредил да предадат на прислугата му да подготви празния харем за пристигането на Тори и мис Джоунс. Мала ги предаде на две жени, които ги очакваха с нетърпение на входа на харема.

— Серад нареди да остана да ги пазя, докато се върне — предаде Мала. — Съобщете ми, ако имате неприятности.

— Добре — отвърна Ома, по-възрастната от двете прислужнички. После насочи цялото си внимание към пленените от господаря й жени и ги поздрави: — Добре дошли. Казвам се Ома, а това е Зена. Ние ще ви обслужваме. Влезте, за да ви покажа вашите стаи. Вече ви приготвихме вани и оставихме дрехи, за да се преоблечете.

Тори и Джоунс се спогледаха учудено и последваха двете прислужници. Никога не бяха влизали в харем и се удивиха на неговата красота. Всичко — от мраморния под до плочките по стените — бе в бяло. Големите сводести врати правеха харема по-просторен и позволяваха на свежия въздух да проветрява стаите. Имаше и вътрешен двор — само за Серад и неговите жени, в случай че той пожелаеше да се присъедини към тях. Няколко пътечки, оградени от цветя, храсти и дръвчета, криволичеха в него и водеха към фонтана и басейна в центъра.

— Е, мис Виктория, ако трябва да бъдем затворнички, то предполагам, че това е най-доброто място. Наистина е безспорен напредък в сравнение с кораба — отбеляза Джоунс.

Ома дочу забележката й и възрази:

— Но вие не сте затворнички в дома на Серад. Сега сте част от харема му, а това е голяма чест. Много жени мечтаят да са на ваше място. Трябва да бъдете горди и доволни, че ви е избрал.

Възмутената Джоунс се намръщи при тези думи.

— Щом не сме затворнички, тогава след колко време можем да си отидем?

— Да си отидете? Но защо? — Зена се изненада, че изобщо си мислеха за това.

— Желаем да се върнем в нашата родина Англия. Не искаме да останем тук. Серад ни отвлече от нашия кораб и ни доведе в Алжир против волята ни — обясни Тори.

— Не разбирам за какво говорите. Но знаем, че ви е оказана голяма чест и привилегия, като сте избрани да бъдете в харема на Серад, и наше задължение е да ви помогнем да се чувствате удобно — твърдо заяви Ома и отказа да слуша каквито и да с обиди за Серад. Беше стара, но не и сляпа. За нея Серад бе великолепен и прекрасен млад мъж. — Ето ги и ваните. Елате, ще ви помогна да се съблечете и да се изкъпете. Може би, след като си починете малко и се нахраните добре, ще промените мнението си.

— Не вярвам — язвително каза мис Джоунс, макар да изпита истинско удоволствие от къпането.