Боби Смит
Вземи сърцето ми (31)

Тридесет и първа глава

— Погледни, Джордж! — Мръсният беззъб пазач се ухили, като отваряше вратата на тъмната влажна килия без прозорци. Като пристъпи вътре, той носеше фенер и го държеше високо, за да може придружителят му да види жестоко пребития мъж, който беше окован в далечния край на килията. Затворникът стоеше безжизнен на пода, с гръд, опряна на стената за опора, главата клюмнала и със затворени очи.

— Какво ти казах? Нали сега не изглежда пират, който реже гърла.

— За бога, не, Сам. Прилича на пияница, изхвърлен в някоя затънтена уличка — коментираше Джордж, като се взираше в мъжа, за когото им бяха казали, че е опасен пират.

— Не е пиян, той е почти мъртъв. Хей, аз и Фред бяхме на смяна, когато го докараха миналата нощ. Не беше толкова горд, когато го свестявахме.

— Сигурно — отбеляза Джордж. Знаеше, че на Сам му доставя удоволствие да бие затворниците.

— Знаеш ли какво твърдеше той миналата нощ?

— Какво?

— Това беше най-глупавото нещо. Опитваше се да ни убеди, че е роднина на някакъв херцог.

— Херцог? — Джордж избухна в смях.

— Така каза. Това беше, което ни подлуди с Фред, и му дадохме да разбере. Сега вече няма да твърди, че е свързан с някого. Представи си го — роднина на благородник. — Той се изкикоти при тази мисъл, обърна се и поведе Джордж навън, като тресна вратата и я заключи.

Серад не си направи труда да погледне, докато гласовете им се чуваха. А и това нямаше значение. В килията беше тъмно и само оскъден лъч се промъкваше през малките решетки на прозорчето във вратата от пътеката отвън. Той се взря с помътнелите си подути очи в лъча светлина и се чудеше дали някога отново ще види слънцето и морето.

Серад знаеше, че връщането в Англия във вериги ще е ужасно, но никога не бе мислил, че животът му ще свърши по този начин — сам в издълбана черна дупка в земята. Опря главата си назад на студената каменна стена и изпусна дълбока, болезнена въздишка. Тори се появи в мислите му като топъл летен бриз и въпреки болката и унижението, Серад се усмихна. Обичаше я и това, от което най-много го болеше, беше фактът, че никога не бе й го казал. Мислите му се пренесоха към леля му, Малик и Хасим и се чудеше дали вече бяха научили за залавянето му. Бяха изминали седмици, откакто съдбата пресече пътя му с капитан Деморест и нямаше представа колко време трябваше на новината да се разнесе. Безпокойството за неговите хора отново започна да го гризе и той можеше само да се надява, че те преживяват по-добре от него. Взря се в тъмнината и се питаше дали смъртта при битка в морето щеше да е за предпочитане пред това да изгние в адската дупка. Серад остави очите му да се затворят и си починат. Не знаеше дали пазачите ще се върнат, но знаеше, че трябва да пести силите си, в случай че дойдат отново.

 

Малик стоеше сам в спалнята си. Настроението му беше мрачно, като гледаше през прозореца градините долу. Бяха минали три седмици, откакто Серад бе отплавал, и две седмици, откакто Раби бе тръгнала да го спасява. Две нещастни седмици, които бяха най-дългите и самотни в живота му. Малик се тревожеше за Серад, но се надяваше Раби да успее да го спаси, както беше обещала. Въпреки че знаеше, че е необходимо да замине, тя му липсваше. Чувстваше се изгубен без нея, копнееше да я прегърне отново, да я целуне и отнесе в леглото си.

Като си мислеше за красотата на нейната любов, съмненията, които бе таил толкова дълго, се завърнаха. Промълви някакви клетви и излезе от стаята, за да избяга от спомените на нощите им заедно. Казваше си, че Раби ще се върне и той трябва само да е търпелив. Но въпреки че се опитваше да убеди сам себе си, несигурността продължаваше да витае край него. Винаги бе знаел, че Раби иска да се прибере у дома, при семейството си. Винаги бе знаел, че тя обича друг. Беше упорита жена и пазеше сърцето си далеч от него през всичките тези години. Въпреки многобройните му опити, никога не отдаде напълно тази част от себе си. Тежест падна на душата му.

Малик стигна градините и влезе в харема си. Сега само дъщеря му Талифа живееше там и той беше необичайно тих и пуст, докато вървеше през широките зали, за да влезе в покоите на Раби. Можеше да напълни всичките стаи с предани жени, но не изпитваше желание към никоя друга. Искаше единствено Раби. Имаше нужда само от нея.

— Татко! Искал си да ме видиш? — Талифа чу стъпките му и дойде да го поздрави. В момента, в който забеляза тъжното му изражение, разбра, че се тревожи за Серад и Раби. — Искаш ли да поговорим?

Малик бързо огледа празната стая на Раби и се обърна към своята единствена дъщеря с поглед, изпълнен с любов. Беше красива, чувствена млада жена и той я обичаше много.

— Не знам. Може би няма да бъда добра компания.

— Ти винаги си добра компания, татко. — Талифа пристъпи напред и се усмихна нежно, когато той пое ръката й и я отведе в градината, извън покоите на Раби.

— Хубаво е, че мислиш така. Малко са тези, които биха се съгласили с теб сега.

— Притеснен си за Серад и това е всичко.

— Много си наблюдателна, дори повече от майка си.

Разхождаха се заедно сред цветята към центъра на градината, където само мекото плискане на фонтана нарушаваше спокойствието на нощта.

— Притесняваш се и за Раби, нали?

— Много. Аз я обичам, както обичах майка ти — отговори просто той.

— Знам. Тя ще се върне със Серад веднага щом успее, татко. Сигурна съм в това — убедително каза Талифа.

Малик се учуди. Как може тя да е толкова сигурна, но младостта й бе обяснение за това. Дъщеря му бе още прекалено невинна, за да разбере жестокостите на живота. Първо бе загубил Лайла, а сега загуби Серад и своята любима Раби… Може би завинаги.

— Надявам се да си права, миличка!

— Ще видиш. Нищо няма да се случи на никой от тях. Ще бъдат добре.

Малко по-късно Малик си тръгна и почувства, че настроението му се е подобрило. Невинността и непоклатимата вяра на Талифа направиха всичко да изглежда по-ясно. Обичаше Раби. Трябваше да вярва, че тя ще се върне при него и Серад ще бъде добре.

Нагоре по брега в посока към Алжир една самотна, облечена в черно фигура се движеше тихо в нощта с мисълта за убийство.

 

Тори и дядо й се върнаха в Лондон, освежени от едноседмичния престой в имението Хънтингтън. През последния ден въпросът със сватбата бе решен и те се споразумяха датата да е след пет месеца. Алфред изчисли, че толкова време ще е необходимо, за да известят родителите й в Индия и да пристигнат у дома навреме, без да споменава поръчката за дрехите и всички други неща, които трябваше да се уредят.

Тори бе изпаднала в щастлив унес по бъдещи планове. Казваше си, че бъдещето й ще е чудесно и ще бъде доволна от Александър. Той бе добър компаньон и интересен събеседник. Имаха близки интереси и тъй като целувките му не я възбуждаха, както тези на Серад, тя не се тревожеше. Веднъж бе опитала от страстта и това я бе превърнало в глупачка. Сега щеше да установи нежни отношения и щеше да е доволна.

Никой не усети, че Тори не е напълно щастлива, макар че беше съгласна с всички планове. Никой, освен Джоунс. Възрастната жена бе прекалено умна и въпреки че нямаше възможност да говори с нея открито, в момента, в който останаха сами в стаята, тя се обърна към Тори:

— Виктория, мисля, че трябва да поговорим.

— За какво? — Тори се напрегна.

— Знаеш за какво. Наблюдавах ви двамата с Александър и останах с впечатление, че не си истински щастлива.

— Много съм щастлива — отрече тя прекалено бързо. — Сгодена съм за красив, интелигентен мъж и ще стана херцогиня.

— Аз се осмелявам да кажа, че ще си много нещастна след няколко години, ако не си внимателна — натърти тя.

— Защо казваш това?

— Ти не го обичаш.

— Има ли значение? Аз го харесвам. Александър е всичко, което един мъж трябва да бъде. Мил, съобразителен, красив.

— Вярно е, да не говорим, че е богат и с титла, но, Виктория, той не е Серад — заключи Джоунс.

— Знам. — Едва доловима тъга се прокрадна в думите й.

— Какво чувстваш към Серад, Виктория?

— Серад не означава нищо за мен. Той бе грубиян и съм щастлива, че го напуснах.

— Не бях забелязала, че е грубиян — замислено каза Джоунс.

— Джоунс, какво искаш? — попита Тори. — Прибрахме се вкъщи, животът ни ще бъде толкова красив, колкото трябва да е, а сега връщаш миналото, което искам да забравя.

— Просто искам да съм сигурна, че миналото е забравено, Виктория. Понякога сме толкова заети с това, което трябва да правим, че губим представа за това, което искаме да правим.

— Ако за миг си помислила, че искам да се върна в Алжир и да бъда с… — Тори се развика, но старата жена вдигна ръка, за да прекрати тирадата й.

— Нищо не мисля. Просто искам ти да мислиш, това е всичко. Ако имаш нужда от нещо, ще бъда в стаята си — каза Джоунс и я остави сама.

Тори имаше намерение да си ляга, но острите забележки на Джоунс бяха възбудили чувствата, които се опитваше да скрие и отрече. Серад… сега тя си позволи свободно да помисли за него и си спомни всичко. Серад не бе грубиян. Единствения път, когато прояви силата си, бе в деня, в който я отнесе от харема. Тори се усмихна несъзнателно при спомена. Въпреки че можеше да отрича, времето, прекарано с него в пустинята, бе приказно. Тогава се бе влюбила в него… и призна неохотно и болезнено пред себе си, че още го обича. Вярно е, бе арогантен, но също така и мил. Сърцето я заболя и се чудеше как би прекарала остатъка от живота си, омъжена за човек, когото „харесва“, когато бе опитала от страстната любов на Серад!

Неспособна дори да помисли за почивка, Тори излезе от спалнята си и слезе долу в кабинета с надежда да намери нещо за четене. Дядо й вече се бе оттеглил и тя можеше сама да прегледа безкрайните лавици с подвързани с кожа книги. Тори искаше да намери книга, която да откъсне съзнанието й от спомените, но никоя не привлече вниманието й. И тогава попадна на един вестник, лежащ на бюрото.

Тори обикновено не следеше новините по света, но по някаква причина тази вечер реши да го прочете. Първата страница предлагаше нещо като въведение, но това, което прочете на втората, толкова я шокира, че тя застина права и не можеше да повярва на очите си.

„Капитанът на фрегатата «Белведер» Деморест докладва, че той и неговите хора са заловили пиратския кораб «Ятаган» в открито море преди няколко седмици. Корабът бил докаран на пристанището днес и капитанът му и целият екипаж са отведени в Нюгейт.“

Лицето й пребледня и тя стоеше, вцепенена от ужас, породен от статията. „Ятаган“… неговият капитан…

Вестникът се изплъзна от изтръпналите й пръсти и тя побягна по стълбите. Не почука, а нахълта в стаята на Джоунс задъхана.

— Обличай се! — истерично викна тя на своята компаньонка.

Джоунс тъкмо се бе настанила удобно в леглото си с шапчица и дълга до земята нощница, когато Тори се втурна като хала. Изпитателно я изгледа, учудена от вида й и от ужаса, изписан на лицето й.

— Какво се е случило?

— Серад…

— Серад? — Нямаше представа за какво става дума. — Какво е станало с него? Да не е пристигнал? — Джоунс си мислеше колко романтично би било, ако красивият дявол бе изминал целия път до Лондон, за да обяви, че Тори е негова. Но следващите думи на Тори изтриха всички романтични мисли от съзнанието й.

— Не… Всъщност да. Джоунс, те са го заловили и отвели в затвора. Трябва да отида при него. Просто не мога да го оставя да умре.

— О, господи, ти наистина го обичаш!

— Да. Аз го обичам с цялото си сърце и трябва да му помогна.

Старата жена се надигна и стана от леглото, преди Тори да продължи.

— Къде е той?

— Нюгейт — изрече бързо името на ужасния затвор.

— Ще кажем на дядо ти, че той…

— Не. Не можем да направим това. Ще се зарадва, че Серад е заловен и прибран. Не го ли чу да говори на херцога за това? Той каза, че всички пирати трябва да бъдат хванати и затворени и други такива ужасни неща. Сигурна съм, че желае смъртта на Серад и съм убедена, че никога няма да позволи да отида при него. Трябва да го спася сама.

Джоунс усети, че я обхваща отчаянието на Тори. Докато искаше да обсъдят проблема, изведнъж разбра, че Тори е права. Маркизът никога нямаше да се притече на помощ на пирата и вероятно мислеше, че Серад е получил точно каквото заслужава. Против волята си, Джоунс започна да се облича. Бе решена да остане на страната на Тори и да се опита да я предпази от грешки, дори и да трябва да жертва живота си за това.

— Ще се приготвя, но знаеш, че ще имаш нужда от пари. За да посетиш Серад, ще трябва да подкупиш пазачите, а съм сигурна, че те ще искат доста пари за това. Облечи тъмно наметало с качулка. Не бих искала някои от онези противни мъже да успее да те види ясно.

— Сега се връщам. — Тори забърза да вземе парите, които й бяха нужни, и своето голямо, загръщащо я цялата наметало.

Когато се върна, Джоунс бе облечена и обвита в маскиращо наметало. Измъкнаха се от къщата възможно най-тихо, защото не искаха слугите да усетят заминаването им. Наеха кола близо до къщата и като не обърнаха внимание на учудения поглед на кочияша, помолиха го да ги закара до затвора възможно най-бързо. Когато каретата спря, Тори видя грозната сграда да се издига пред тях и се ужаси. Само любовта й към Серад и решението й да му помогне й дадоха сила да продължи. С Джоунс, изправена до нея, те приближиха главната врата на затвора.

Тори се изуми от влиянието, което имаха парите. За минимални суми бе сигурно, че човек може да направи всичко, което иска, и да влезе в това ужасно място. Раздърпаният грозен пазач, който ги посрещна на вратата, я гледаше похотливо, докато му броеше исканата сума.

— Изглеждаш красива. Моето име е Джордж. Ако ти… — започна той с предложение, като вдигна ръка да отметне качулката от лицето й.

Джоунс бе нащрек. Тя бе защитавала Тори и в по-лоши моменти и пристъпи смело напред, за да възпре нахалника.

— Махни мръсните си ръце от нея и прави това, за което току-що ти се плати. Тук сме, за да видим пиратския капитан. Заведи ни при него.

Джордж изгледа дребната жена е раздразнение, но знаеше много добре, че не бива да върши глупости. Желаеше парите повече, отколкото жената.

— Хайде! — изръмжа ядосано.

За Тори и Джоунс бе кошмар да преминат през това адско място. Продължиха смело, защото желанието им да спасят Серад не им позволяваше да се откажат.

Когато накрая пазачът спря пред една заключена врата в едва осветения коридор в дълбоките подземия на затвора, двете жени се свиха в наметалата си.

— Там е! — остро каза Джордж.

— Отвори вратата! — заповяда Тори, на която й бе прилошало от всичко видяно.

Пазачът широко отвори вратата, за да влязат.

— Внимавайте! Опасен е — ухили се той със скрита насмешка.

Джоунс пристъпи напред, за да възпре мъжа, който искаше да влезе в килията. Знаеше, че Тори трябва да е сама и се постара да го осигури. Тонът й стана остър и ядосан, когато се обърна към него:

— Върни се назад и си гледай работата. Платихме ти добре за това.

Джордж вдигна рамене и се отмести. Остана да чака на разстояние.

Тори влезе в тъмното влажно помещение веднага след като пазачът се оттегли. Трудно се виждаше, но светлината от коридора бе достатъчна, за да забележи Серад, седящ на пода по средата на килията. Изглеждаше ужасно. Когато произнесе името му, чу пресипнал, развълнуван шепот.

Серад беше полузаспал, но при звука на гласа й главата му потрепна и той се взря в тъмнината. Когато я видя в очертанието на вратата, помисли, че губи съзнание. Тя изглеждаше като ангел и той се учуди колко жесток е, за да си представя образа й там, където бе неговото чистилище.

— Върви си! Защо ме измъчваш? — каза той с мъка.

— О, господи! Серад… — изплака Тори, видя израза на болезнено неверие в обезобразените му черти и не можа да остане повече на мястото си. Спусна се към него и падна на колене. Сълзи се стичаха по страните й, като го гледаше пребит и окован.

Тори отметна качулката си и се взря в лицето му. Той бе нейният горд пират, нейният дързък корсар. Какво правеше тук, окован в тази тъмница?

Едва когато Тори го докосна, Серад повярва, че тя е реална и действително е там. Можеше да види красивите й черти и да усети сладкото ухание на парфюма й.

— Тори? Какво правиш тук? — Болката му бе и нейна. Болеше я за него. Без да чака и секунда повече, тя го целуна. Това бе целувка на отчаяние, целувка от почти загубена и сега отново намерена любов. — Защо дойде?

— Трябваше да дойда. Не мога да позволя нещо да се случи с теб — призна Тори. Очите й блестяха насълзени, а сърцето й туптеше силно.

— Трябва да вървиш. Няма смисъл да ти казвам какво може да ти се случи тук — настоя той.

Изглеждаше толкова красива, че искаше само да я прегърне близо до себе си и никога да не я пуска повече, но не можеше. Бе неразумно от нейна страна да дойде. Излагаше се на опасност и въпреки любовта си към нея, нямаше да може да помогне, ако нещо се случи.

— Не се тревожи за мен. Ние подкупихме пазачите. В безопасност сме — обясни тя.

— Ние? — Нямаше представа кого бе довела със себе си.

— Джоунс и аз…

Въпреки всичко, Серад успя да се усмихне. Трябваше да се сети.

— Какво са направили с теб! — възмути се тя сподавено, като вдигна ръка да докосне наранената му буза.

— Няма значение, Тори. Не трябваше да идвате.

Серад се отдръпна от ръката й, прегърна я и в този момент се осъзна. Нямаше нищо, което да желае повече от това да я види отново и да й каже, че я обича. Но сега, когато бе тук, той не можеше да й го каже. Нямаше нищо, което да й предложи. Щеше да бъде екзекутиран скоро… а и все пак тя все още имаше годеник, мъж, когото желаеше от самото начало… Човекът, когото обичаше.

— Как можех да не дойда… когато те обичам? — Промълви истината и чакаше без дъх неговия отговор.

— Тори… — Той се взря в нея с усещането, че сърцето му току-що е изскочило от гърдите. Тя го обичаше! Но какво значение имаше това сега? Искаше да й каже, че той също я обича, но не го направи. Обичаше я повече от самия живот и това беше основната причина, поради която не можеше да й го каже. Помнеше какво му бе казала леля му за ограбения й живот и не можеше да направи това и с Тори. Обичаше я толкова много, че би направил всичко, за да е сигурен, че тя ще остави богатия англичанин, който може да й предложи всичко, от което тя се нуждае.

— Аз мога да ти помогна, знам, че мога. Моят годеник е Александър Уейкфийлд. Дядо му е херцог Хънтингтън. Сигурна съм, че има достатъчно власт и упражнява влияние в съда, за да те измъкне оттук.

— Не! — Думата се отрони от Серад, когато чу Тори да споменава името на годеника й. Взря се в нея, като се опитваше да разбере смисъла на това, което тя току-що му бе казала. Бе сгодена за Александър Уейкфийлд! Този абсурд бе прекален за него, но го осъзна едва когато си спомни всичко, което леля му бе разказала за миналото им. Развиваше се някаква опасна интрига и Серад разбра, че дядо му е нейна жертва.

Тори си помисли, че той се противопоставя на идеята й и продължи:

— Серад, аз трябва, не разбираш ли? Аз те обичам и няма да позволя това да ти се случи.

Погледът й срещна неговия.

За първи път Серад усети дълбочината на любовта й към него и това го нарани и омая. Въпреки че бе успокоен от това, което току-що научи, не можеше да устои да не прегърне Тори и отново да я целуне. Никой от двамата не забеляза оковите, докато той я държеше и с целувка й каза колко много означава тя за него. Тори се притисна с желание да го освободи, но знаеше, че това ще изисква някакъв план от нейна страна.

Джордж се появи на вратата, като пренебрегна протестите на Джоунс.

— Времето ви свърши! — брутално ги прекъсна той.

Тори и Серад се разделиха.

— Ще се върна — обеща тя, преди той да проговори, и го дари с последна отчаяна целувка.

Излезе от затворническата килия, като сложи качулката, за да скрие лицето си. Вътре в себе си ридаеше, но пред пазача и Джоунс запази гордо самообладание. Серад се нуждаеше от нея и тя нямаше да го изостави. Колкото и трудно да бе, щеше да потърси Александър и да го помоли за помощ.