Боби Смит
Вземи сърцето ми (33)

Тридесет и трета глава

Каретата бе спряла и кочияшът чакаше да й помогне при слизането, но Катрин все още не можеше да се реши да излезе.

— Катрин, какво има? — попита Алмира, която стоеше до нея в тъмната кола. По настояване на Катрин по време на пътешествието тя бе започнала да я назовава с нейното английско име и сега това й се струваше естествено.

— О, Алмира… — каза тя с глас, сподавен от вълнение, — аз съм вкъщи, наистина съм у дома.

Катрин се взираше в имението Уейкфийлд, в неговите осветени прозорци, които изглеждаха гостоприемни дори в този късен час. Бе изпълнена със спомени. Нейният баща бе тук… Сълзи се стекоха по страните й, но тя не им обърна внимание. Беше раздвоена между болката от липсата на дом и семейство и от тръпката на завръщането. Къщата изглеждаше, както някога. Сякаш нищо не се бе променило. Но Катрин знаеше, че това е илюзия. Въпреки че през нощта нещата изглеждаха същите, както преди двадесет години, в действителност всичко се бе променило — включително и тя.

Мислите за Александър я подканиха и тя позволи на кочияша да й помогне при слизането. Загърната в гънките на широко наметало, което капитанът на кораба й бе дал, тя стоеше на пътеката, гледаше входната врата и се подготвяше за всичко, което щеше да се случи след минути.

— Готова ли си? — попита Алмира, като се присъедини към нея. Тя също бе с наметало, дадено й от капитана, а този тип облекло не бе подходящ за влажната и студена лондонска нощ.

— Да… о, да, да!

Далтън чу почукването на вратата и се учуди кой би могъл да бъде. Беше прекалено късно за гости. Надяваше се, че няма да има проблеми тази вечер.

— Да? — каза Далтън с обичайното достойнство, докато отваряше портала. Видя две дами. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Катрин се взря в семейния слуга с нескрито умиление. Бе се променил толкова много… и все пак бе същият. Когато проговори, името му прозвуча като стон през сълзи.

— Здравей, Далтън!

— Лейди Катрин!?

Когато Катрин забеляза по очите му, че я бе разпознал, не можа да се въздържи и се спусна към него, прегърна го и сълзите я разтърсиха. Не бе забравила нежните му грижи и благородната доброта, бяха й липсвали много.

В първия миг Далтън не я позна, но гласът й… Той не беше се променил.

— Мили боже! Това сте вие! — Той отвърна на прегръдката с искрено въодушевление, нещо действително неприсъщо за него. Изведнъж се опомни, че трябва да предупреди баща й за завръщането й и ентусиазирано извика:

— Ваша Светлост!

Старият слуга не се и опита да овладее щастието, което струеше от него дори когато херцогът се появи в хола. Той я прегърна силно като своя собствена дъщеря, прибрала се вкъщи. Обожаваше я и изчезването й бе за него не по-малко тежко, отколкото за Едуард.

Едуард беше на горния етаж и се бе приготвил да се оттегли в спалнята си, когато чу слугата да го вика. Показа се на края на стълбите, раздразнен, че го безпокоят по това време. При вида на сцената долу остана спокоен.

— Катрин… — прошепна, като не можеше да повярва на очите си. Катрин… възможно ли бе неговата Катрин да се е върнала вкъщи?

Катрин се отдръпна леко от Далтън и се взря в баща си.

— О, татко… — извика и затича към него с разтворени ръце.

Едуард слизаше по стъпалата, докато Катрин се качваше нагоре. Срещнаха се по средата и се прегърнаха. Връщането на Александър го бе направило предпазлив и мнителен, но сега нямаше съмнение. Това беше неговата Катрин, неговата безценна дъщеря, неговата любов и живот. С божия помощ тя се бе върнала вкъщи, при него.

— Катрин, мили боже, не мога да повярвам! — Той я обсипа с целувки, притисна я до сърцето си, решен никога да не й разреши да си замине. Беше му трудно да я пусне и погледне към нея.

— О, татко! Аз съм вкъщи… Наистина съм си вкъщи — изхлипа тя.

Беше емоционален момент за всички. Алмира стоеше встрани и наблюдаваше със сълзи на очи.

Едуард бе прегърнал дъщеря си, докато слизаха надолу. Той я гледаше и не можеше да повярва на очите си.

— Ела… ела в гостната. Трябва да поговорим. Кого си довела със себе си? Къде беше? Как успя да се върнеш? — Сякаш въпросите му нямаха край.

— Това е Алмира, моя слугиня и компаньонка. Беше с мен по време на пътуването ми от Алжир дотук.

— Алжир? — Едуард се взря в нея озадачен. — Там ли беше през всичките тези години?

— Да… от самото начало. Но за това ще ти разкажа по-късно. Има нещо по-важно, което трябва да знаеш.

— Какво има? — попита той, докато вървяха към гостната.

Катрин стисна ръката на баща си и каза забързано:

— Алекс, татко. Той е в ужасна беда и ти си единственият човек, който може да му помогне.

— Александър в беда? Но той излезе оттук само преди няколко часа…

— Какво? Искаш да кажеш, че си го видял? Знаеш за „Ятаган“ и…?

— „Ятаган“? — Едуард мигновено се намръщи, като си спомни името на някогашното корабче — играчка на Александър и изведнъж разбра, че говорят за едно и също нещо.

— „Ятаган“ е корабът на Александър. Той е заловен от флотата и е отведен в затвора.

— Катрин, нещо бъркаш. Какво имаш предвид с това, че Александър е заловен от флотата? Той живее тук с мен от месеци, откакто Вивиан го доведе при мен от…

— Вивиан? — Очите на Катрин заискриха при споменаването на това име. — Вивиан е тук? А Ейвъри?

— Ейвъри изчезна, когато изчезнахте и вие, и никога не чухме за него. Но Вивиан накрая откри Александър в Америка и го доведе тук, при мен.

— О, не, това не е вярно! — извика Катрин гневно. — Александър е с мен от самото начало.

— Какво? — Едуард онемя от новината. Ако Александър е бил с Катрин, тогава кой е младият мъж, когото той обича и за когото се грижи? Беше ли Вивиан…

— Ако Вивиан е довела някого тук и го е представила като Алекс, мога да кажа, че той е измамник. Александър и аз бяхме отвлечени от Ейвъри. Щеше да ни продаде в робство във Франция, но за щастие пирати отвлякоха кораба ни. Не съм сигурна, но мисля, че Ейвъри е бил убит при нападението. Ние бяхме отведени в Алжир и дадени като подарък на емира. Името му е Малик. Малик отгледа Алекс като свой собствен син и сега той е известен като Серад. Изкарваше прехраната си като корсар по моретата и корабът му се казва „Ятаган“.

— Мили боже! — Учуден и обезпокоен, Едуард вдигна очи, за да погледне Далтън, който крачеше край вратата. — Александър не е Александър.

— Изглежда, така е, Ваша Светлост — отговори разтревожено Далтън.

— А какво е станало с Александър? Къде е той? Ти каза, че е в затвора?

Катрин му разказа всичко, което знаеше, и тогава Далтън каза:

— Вчера, Ваша Светлост, имаше статия във вестника за някакъв пират, затворен в Нюгейт.

— Татко, трябва да побързаме… Сигурна съм, че искат да го убият. Трябва да го спасим.

Далтън поръча да докарат карета и разпореди на друг слуга да се погрижи да бъде приготвена стая в женските покои за Алмира. Едуард и Катрин бяха готови и чакаха каретата и когато колата пристигна, качиха се и тръгнаха към Нюгейт.

— Надявам се да не сме закъснели… — притесняваше се Катрин.

— Мисля, че все още има време, ако е бил затворен вчера. — Едуард хвана ръката й, за да я успокои.

Катрин отпусна главата си върху рамото му и си позволи неземното удоволствие да си представи, че отново е малкото момиче, дори и за кратко време. Беше толкова хубаво да се чувства обичана и защитена по този начин! Само баща й можеше да й даде любовта, която й бе липсвала ужасно.

— Миличка, толкова много ми липсваше — каза тъжно Едуард. — Толкова много имаме да си разказваме. Толкова много неща се случиха.

— Татко… — Тя се повдигна, за да го погледне и зададе въпроса, който не я напускаше с години: — Искам да знам какво се случи с Джералд?

Едуард пребледня и не отговори на въпроса й. Катрин се изуми от неговото колебание.

— Татко? Какво има? Нали не е мъртъв?

— Понякога си мисля, че бих предпочел да е мъртъв — измърмори Едуард. Може би щеше да го разбере, ако младият човек постепенно бе изгубил интереса си към Катрин, когато месеците минаваха и тя не се връщаше. Но бързото сгодяване с друга жена малко след изчезването й му приличаше на ужасна и грозна изневяра. Той бе презрял мъжа, откакто бе разбрал, че Джералд се е интересувал само от зестрата на Уейкфийлд и може би въобще не е обичал Катрин.

— Какво искаш да кажеш? — Ръцете на Катрин се впиха в скута й и тя се приготви да чуе нещо ужасно.

— Джералд Ратклиф изчака само няколко месеца, преди да покори друга жена — глухо каза Едуард. — Той се ожени още първата година, след като ти изчезна.

Катрин преглътна с мъка.

— Оженил се е… Толкова скоро? — В този момент всичките й мечти за Джералд и тяхното общо бъдеще се срутиха и тя осъзна каква глупачка е била да тъгува за него през всичките тези години.

— Катрин, съжалявам… — Едуард я докосна по бузата. — Знам колко много го обичаше.

— Обичах този, за когото го мислех — бавно отвърна тя, като откри колко е трудно да се откажеш от мечта, пазена толкова дълго.

— Аз също мислех, че е по-добър човек — съгласи се тъжно Едуард.

Продължи да й разказва за болката от тяхното изчезване с Алекс и за нещастието му, породено от тази раздяла. Тя му разказа за годините с Малик, как се бе опитала да избяга и как след това й бе забранено да споменава дома и семейството и как Малик се бе съгласил тя да замине, след като животът на Алекс бе поставен на карта.

— Какво чувстваш към този мъж Малик?

— Той е добър и аз много го харесвам. Никога не е бил груб или жесток е мен и обикна Алекс като свой собствен син. — Образът на Малик се появи в съзнанието й. Малик, който я искаше за своя жена. Малик, който отпрати всичките си жени заради нея. Малик, който я обичаше безрезервно и без задръжки, на когото тя през цялото време дори веднъж не каза, че го обича. Сърцето й потръпна.

Разговорът им прекъсна, когато каретата спря пред затвора.

— Какво ще правим сега? — попита нервно Катрин.

Сградата изглеждаше застрашителна и я изпълваше със страх.

— Първо ще уредим среща с Александър и ще се уверим, че е добре. След това ще се осведомим и ще разберем какво трябва да направим, за да го освободим.

— Мислиш ли, че това ще бъде трудно?

— Мисля, че парите и влиянието могат всичко, а ние имаме и двете, мое мило дете. Имаме ги и двете.

— Благодарение на Бога. А ако нещо се случи с Алекс?

— Няма да го позволим. Ще го спасим и след това мисля, че е време да посетим Вивиан.

Нюгейт беше толкова ужасен, колкото Едуард си го представяше. Мразеше мисълта, че ще трябва да си има работа с пазачите, но ако от това зависеше спасението на внук му, би направил всичко.

Джордж беше там и наблюдаваше приближаването на Едуард с интерес, като се чудеше какво ще иска този достолепен възрастен мъж.

— Аз съм херцог Хънтингтън — обяви Едуард. — Разбрах, че имате затворник на име Серад.

Джордж беше учуден, че някой от такъв произход се интересува от пирата, но той разви старата версия.

— Имахме, доскоро.

— Какво имате предвид? — възкликна Катрин, опасявайки се, че вече е бил екзекутиран.

— Глупакът се опита да избяга и бе застрелян.

— Грешите, той не може да е мъртъв — настояваше отчаяно Катрин. Беше изминала толкова път, за да го спаси. Той не можеше да е мъртъв! Това бе невъзможно!

— Как така? Искам да знам всички подробности и да видя тялото! — настоя Едуард, като постави подкрепящо ръката си на рамото на Катрин.

Джордж побърза да им наговори нещата, които беше съчинил точно за такъв случай.

— Вече отнесоха тялото, но със сигурност мога да ви кажа, че това беше той — пиратът Серад. Беше застрелян и умря. Наистина…

Катрин и Едуард бяха потресени и напуснаха затвора. Вървяха бавно, с разбити сърца. Сълзите на Катрин се стичаха и тя стенеше.

— Той е мъртъв… мъртъв е. Аз не пристигнах навреме.

Едуард бе покрусен колкото Катрин, но в същото време бе и ядосан. Някой трябваше да плати за всичко това и той знаеше кой с този някой. Вивиан… Качиха се в каретата и старецът каза на кочияша да ги закара до къщата на Вивиан.

 

Лека светлина осветяваше спалнята й. Върху леглото лежеше Вивиан, вкопчена за Джералд. Тя се изсмя гърлено. Бяха прекарали чудесна вечер, след като бяха решили да отидат в леглото вместо на вечеря. Искаше той да остане с нея до сутринта. Жена му можеше да върви по дяволите.

Рязко почукване по вратата на спалнята я стъписа и тя приглушено изсъска:

— Какво има? Казах ти, че не искам да бъда безпокоена.

— Лейди Вивиан… Трябва да слезете долу — синът ви и годеницата му са тук и са довели с тях един посетител.

— Кажи на Александър, че съм неразположена и ще го видя утре — каза тя, учудена от дързостта му да идва в дома й в този час.

— Да, мадам.

Уверена, че Дейвид ще се подчини на командата й, Вивиан се обърна към Джералд и го целуна. Веднъж обсебен от нейната всепоглъщаща ненаситна страст, той отвърна горещо и страстно. Бяха вкопчени в топла прегръдка, когато изведнъж вратата се отвори с крак и се блъсна силно в стената. Вивиан извика гневно и се обърна да види кой се осмелява да й досажда. Видя сянката на мъж да се появява и очите й се разшириха от страх, когато той пристъпи напред на светло. Мигновено го позна и бе толкова шокирана, че не успя да чуе думите, които той остро произнесе.

— Добър вечер, майко. — Алекс влезе в стаята, последван от Дейвид и Тори.

— Александър… — Името му прозвуча приглушено, когато тя сграбчи чаршафите, за да скрие голотата си.

— Да… Твоят отдавна изгубен син се върна. — Алекс пристъпи застрашително към леглото. Всяко чувство на нежност към родната му майка бе умряло отдавна. Сега я гледаше като зло същество, което се бе опитало да убие него и Катрин.

— Сега, виж сега! — измънка Джералд, усещайки заплахата в движенията му. Бе започнал да се опасява за собствения си живот.

— Млъкни, Ратклиф! — извика Алекс, възстановил се бързо от шока при вида на Джералд в леглото на майка му. — Чудя се какво би си помислила Катрин, ако ви види заедно. Може би и двамата сте били в заговора с баща ми от самото начало.

— Александър… нека ти обясня! — Вивиан започна да се моли, искаше да го спечели отново, като се надяваше, че той все още изпитва някакви чувства. Въпреки всичко тя беше негова майка.

— Няма нищо за обяснение. Дейвид ми разказа всичко. Сега трябва само да уведомиш дядо и нещата ще си отидат по местата.

— Дейвид! Глупак! Пълен глупак! — Вивиан отправи злобен поглед към него. Обхвана я отчаяние. Всичките й внимателно подготвени планове бяха разбити. Истинският Александър се бе завърнал и сега Едуард щеше да разбере всичко. Животът й бе свършен. — Александър… аз съм твоята майка — молеше тя уплашено, в последен опит да спаси себе си. Сълзи на унижение и страх течаха по страните й.

— Ти не си моя майка. Една майка обича децата си, тя не се опитва да ги погуби — каза той твърдо. Взираше се в изкривеното й от плач лице, но не изпита нищо друго, освен презрение.

Вивиан се обърна към Дейвид:

— Направи нещо. Ти не уби онази жена в Америка, но можеш да убиеш него! Можем да продължим с играта и никой няма да разбере! Бъдещето ти е заложено на карта! Мисли за парите! Мисли за властта!

Дейвид я гледаше в пълно недоумение.

— Не съм убил момичето!?

— Не, аз инсценирах това, за да те убедя да ми помогнеш. А сега, когато имаш всичко, за което си мечтал, искаш да се откажеш? Наистина можеш да отидеш в затвора за измама! Направи нещо! Спаси всички ни!

— Ти си луда! — каза Дейвид с отвращение. — Алекс, какво ще правиш?

— Искам да видя моя дядо. Аз…

От портала долу долетяха ядосани гласове и Алекс се обърна към посоката, от която идваха.

Едуард и Катрин бяха нахълтали направо в къщата, отстранявайки протестиращия слуга, който им бе отворил вратата. Поискаха да узнаят къде е тя и когато разбраха, се отправиха нагоре към стълбите.

— Вивиан! Искам да говоря с теб. — Едуард почти крещеше, когато стигна края на стълбите, следван от Катрин. Отправиха се към стаята направо през отворената врата. Когато Едуард приближи, висок тъмнокос млад мъж пристъпи напред и застана срещу него.

— Дядо! — Алекс стоеше неподвижен и го гледаше с открита обич. Сякаш не бе минало толкова време, като че ли бе едва вчера, когато те разговаряха за името на неговия кораб — играчка. Алекс не можеше да спре сълзите, които напълниха очите му, а не се и опита. Преглътна, искаше да проговори, да каже, че го обича и че много му е липсвал.

— Александър! — Викът на Катрин разкъса мълчанието и тя изтича край баща си и се хвърли в ръцете на Алекс. — Ти не си мъртъв! — Обърна се към баща си и му подаде ръка. — Ето го Александър…

— Александър… — Едуард инстинктивно го бе познал, но не бе способен да мръдне и проговори, докато вълнението на Катрин не прекъсна мълчанието. Пристъпи напред, за да прегърне и двамата. Сълзите им потекоха неудържимо. Когато се разделиха, за да се погледнат един друг, Алекс попита:

— Лельо Катрин, защо си тук и защо мислеше, че съм мъртъв?

— Веднага след като новината, че си заловен, стигна до нас, аз тръгнах към теб. Знаех, че татко може да те спаси, така че се върнах в Лондон и отидохме да те освободим. Пазачът ни каза, че си мъртъв, дори… всъщност това няма значение, когато си жив и здрав.

Едуард я прегърна отново и тогава попита с безчувствен глас:

— Къде е Вивиан?

Алекс кимна с глава към вратата на спалнята точно когато Дейвид и Тори излязоха навън.

— Ти? — каза Едуард, когато влизаше в стаята. Отправи студен поглед към младия човек, когото толкова месеци приемаше за Алекс. — След това ще се разправям с теб!

Дейвид кимна с глава и отстъпи с уважение, за да му позволи да влезе в спалнята. Тори стоеше до Дейвид и държеше ръката му в знак на подкрепа. Всички очакваха какво ще се случи.

Катрин последва баща си и се стресна, когато се намери пред Вивиан, загърната в широк дълъг халат, и Джералд, който бързо навличаше дрехите си.

— Джералд? — Тя произнесе името му с изумление, докато гледаше ту нея, ту него.

— Катрин! — Той я погледна с широко разтворени очи. Бе изумен. — Нямам нищо общо с това. Тя и Ейвъри са планирали всичко. Бяха двама заговорници. — Както винаги, излезе страхливец и се мъчеше да спаси себе си.

Едуард ги изгледа с гняв.

— Ратклиф, можеш да бъдеш сигурен, че истината за действията ти ще бъде съобщена на съпругата ти и нейното семейство и ти ще бъдеш отхвърлен от обществото. Семейството на жена ти е доста влиятелно и съм сигурен, че няма да приемат новината спокойно. Особено след като живееш изцяло на тяхна издръжка.

— Но… — Джералд успя да види целия си живот разрушен. Той се измъкна от стаята. Един съкрушен човек. Великите мечти, които споделяше с Вивиан, бяха изчезнали завинаги.

— И сега, Вивиан! — Едуард насочи гнева си към жената, която бе подкрепял през всичките тези години. — Твоите лъжи са повече от жестоки. Вече не си част от моето семейство. Ще загубиш този дом, а с него и всички средства, които ти подсигурявах.

Вивиан знаеше, че е свършено. Беше толкова близо до целта, а сега всичко пропадна. Присъдата, която я обричаше на бедност, беше много по-жестока от смъртта и тя можеше само да стои и да го гледа с изпълнени с омраза очи.

— Ненавиждам те! — извика тя.

— Единственото ми успокоение е, че измамата ти бе разкрита — отвърна й Едуард със същите чувства. — До сутринта да си се махнала оттук!

Той й обърна гръб с отвращение и напусна спалнята заедно с Катрин. Срещна другите в хола и погледна към Дейвид.

— А ти… — попита той. — Кой си ти?

— Името ми е Дейвид Маркъм и съм…

— Дядо — намеси се Алекс, — той е бил изнудван от майка ми да играе тази роля.

— Вярно ли е това? — попита Едуард.

— Да, сър, но осъзнавам какво зло съм причинил и съжалявам. Готов съм да изкупя вината си за моето участие в измамата. — Дейвид смело посрещна неприязънта на Едуард.

— Той току-що спаси живота ми, дядо.

— Наистина ли? — попита учуден Едуард.

— Да, наистина. — Тори също защити Дейвид и постави ръка около кръста на Алекс.

Херцогът ги погледна озадачен за момент и после се усмихна.

— Сигурен съм, че имате обяснение на всичко това и много желая да го чуя. Нека се приберем у дома и там да разговаряме.