Боби Смит
Вземи сърцето ми (17)

Седемнадесета глава

Да почисти каютата? Очаквала да я сполети най-лошото, Виктория си отдъхна. В първия момент го погледна с недоумение, тъй като не можеше да повярва на ушите си.

— Размърдай се, красавице! — изрева Серад. Не беше настроен да продължава борбата с упорството й. Смяташе се за победител и с това поставяше край на спречкването им.

Заповедническият му тон накара Виктория да се размърда. В душата й се надигнаха противоположни чувства: от една страна, тя се вбеси от необходимостта да му се подчини, а, от друга, се зарадва, че се бе отървала толкова леко. Изобщо не бе предполагала, че щеше да я накаже, като я накара да подреди разхвърляните от нея дрехи, и това я поуспокои. Макар никога през живота си да не бе разтребвала, побърза да изпълни нареждането му.

Виктория пъргаво се разшета из малката каюта и започна да събира нещата, които безразборно бе изхвърлила от сандъка. Серад мрачно следеше движенията й, а това определено я караше да се чувства неловко. Когато той най-накрая свали погледа си от нея и се зае да прави нещо друго, безпокойството й намаля. Нарамила част от разхвърляните дрехи, тя клекна до скрина и започна да го подрежда. Не се обърна, когато Серад отвори едно от чекмеджетата на бюрото. По-добре беше да не му се набива на очи. Но като чу ругатнята му, Виктория стреснато се обърна и видя, че той се опитва да почисти раната си.

Забелязал внезапния й интерес, Серад я повика:

— Ела тук, красавице.

— Казвам се Виктория.

— Виктория… — бавно изрече той. — Името ти отива, но не забравяй кой победи в нашия случай.

— Не всичко е загубено.

— Напротив — заяви той категорично. — Освен това отсега нататък ще те наричам Тори. Хайде, Тори, ела тук и се погрижи за господаря си.

Виктория настръхна, но знаеше, че няма друг избор. Остави купчината дрехи и отиде до него.

— Какво трябва да направя?

— Не мога да видя раната добре и затова искам да я почистиш и да я превържеш здраво. Но внимавай да не ме заболи много — каза Серад, без да сваля поглед от нея.

За миг Тори се взря в доста гневните му сиви очи и остана смаяна. Студенината и строгостта им бяха изчезнали, но в тях имаше нещо, което я смути и обърка. По цвета на очите му личеше, че не е истински северноафриканец и тя се почуди откъде бе дошъл и защо е станал пират.

Тори се намръщи и приклекна до Серад. Не искаше нито да мисли, нито да се интересува от него. Той чисто и просто бе неин господар. Тя насочи вниманието си към дълбоката и грозна рана в задната част на ръката му, но дори допирът до неговата топла и твърда плът я развълнува. За да прикрие смущението си, тя язвително каза:

— Жалко, че капитан Дювал не се прицели малко по-ниско и по-наляво.

— Значи предпочиташ двамата с капитан Дювал да сме мъртви? Това би оставило теб и компаньонката ти на благоволението на моите хора… — Серад вече предугаждаше хапливите й забележки и бе готов да им отвърне.

— Те сигурно не са…

— Не са какви? — попита той. — Жестоки?

Той се извърна в стола, за да може тя да прочете истината в очите му, и Тори отново усети колко силно й въздейства неговата мъжественост. Озоваха се лице в лице, когато Серад отвори уста, за да й обясни какво щеше да се случи с нея, ако той бе мъртъв.

— Пиратите ми се подчиняват, защото съм им господар. Те са корсари — мъже, препитаващи се от грабежи. Свикнали са да бъдат без жена месеци наред в морето, но ако им се удаде възможността да се позабавляват с теб, за тях би било без значение това, че двадесетина мъже са ги изпреварили или още толкова чакат реда си. Даже и на скъпата ти закрилница, мис Джоунс, не би се разминало да изпита похотта им в удобен за тях случай.

Тори не успя да скрие удивлението си от ужасната перспектива, обрисувана от него.

— Ако не ти харесва тази участ, погрижи се добре за раната ми. Не желая да умра от инфекция, причинена от нож, само защото си решила да довършиш пъкленото дело на свидния ти капитан, вместо да ми помогнеш.

Тори се смая от прозорливостта му и незабавно се зае да промие основно раната. Намаза я с лекарството, което й даде, и я превърза с широко и чисто парче плат. После си отдъхна, тъй като повече не се налагаше да го докосва.

— Ето, готово е.

Серад изобщо не бе гъкнал по време на работата й и когато тя свърши, сви ръката си, за да се увери, че всичко е наред. Сякаш болката бе понамаляла.

— Спря ли да кърви?

— Да, но ако я натоварваш, пак може да прокърви — предупреди го Тори.

Серад кимна и стана. Взе празния пистолет и отиде до вратата. За момент се обърна и й нареди да довърши разтребването на каютата. После излезе и се спря само за да заключи.

Тори впери очи в затворената врата и се зачуди дали беше ядосана или разстроена. Въпреки че изпълни заповедта му, той не й благодари, нито й обеща нещо за Джоунс. Тори с тъга се замисли дали някога пак щеше да види приятелката си. След това отиде до моряшкия скрин и започна да сгъва личните му неща. Изведнъж й се прищя да разкъса всичките му дрехи в знак на отмъщение, но се въздържа. Нямаше да постигне нищо с предизвикателствата си и тъй като искаше да се събере възможно най-скоро с Джоунс, реши да подреди сандъка старателно.

Като приключи със сгъването и нареждането на дрехите, Тори се залови да приведе в ред разхвърляните от нея документи и карти. Любопитството й надделя, когато погледът й се спря на чекмеджето, от което бе взела пистолета, и тя се запита какво още има в него. Виктория прехвърли съдържанието му и откри едно миниатюрно изображение на русокоса жена. По една или друга причина тази находка я смая. Зачуди се за връзката на тази хубавица със Серад. После внимателно върна портрета на мястото му и довърши работата си. Замислена за самоличността на жената, Тори се отдалечи от бюрото.

На път за палубата Серад опипа ръката си. Като видя, че превръзката не се е разхлабила и раната не кърви, той отиде до Тарик, който стоеше близо до румпела. Тарик го забеляза и приветливо му се усмихна.

— Стрелба ли е имало в каютата ти? — попита той, доволен от неловкото изражение на приятеля си.

— Да.

— Е, и? — подкани го Тарик, изгарящ от нетърпение да чуе истината, а не плъзналите между мъжете слухове.

— Както ти подцени старицата, така и аз омаловажих способностите на младата англичанка. Много е честолюбива… Прилича на арабската кобила, която купих преди няколко години.

— Дали ще е също толкова трудна за опитомяване? — пошегува се Тарик. — Доколкото си спомням, кобилата ти създаде доста неприятности… макар да не бе въоръжена.

Серад се ядоса на подигравките му.

— Конят ме хвърли само веднъж. Надали Виктория ще се опита да направи още нещо.

— Така ли? — Тъмните очи на Тарик светнаха закачливо. — Как можеш да бъдеш толкова сигурен? Тази жена ми изглежда враждебно настроена. На твое място бих внимавал за кожата си.

— Разчитам на теб, приятелю — отвърна Серад с усмивка. — Но наистина няма да има нужда. Тя се примири с положението си. Сигурен съм, че няма да ни създава повече неприятности.

— Внимавай, Серад. Не забравяй какво ме посъветва по-рано.

Принцът осъзна колко прав е помощникът му, но не каза нищо. Не искаше никой да разбере за хитростта на пленницата му. Достатъчно бе, че той знаеше. Трябваше да се справи сам с нея. Тя му принадлежеше.

Внезапно на палубата на „Чайка“ се разнесе вик. Френският екипаж още не бе прехвърлен на борда на „Ятаган“ и неколцина моряци бяха нападнали охраната в отчаян опит да избягат от ужасната участ, която щеше да ги сполети. Под яркото следобедно слънце блеснаха ножове и се чуха гърмежи, тъй като пиратите се опитваха да потушат бунта. В крайна сметка трима души от екипажа на капитан Дювал бяха убити. Победените се примириха. С цел да предотвратят всякакви по-нататъшни опити за бягство хората на Серад прехвърлиха всички пленници на борда на своя кораб и ги натъпкаха в трюма, където окованите във вериги мъже щяха да останат по време на плаването до Алжир.

Едва след няколко часа целият товар от „Чайка“ бе прибран на „Ятаган“. Серад нареди на подчинените си да напуснат борда на повредения кораб и те побързаха да изпълнят заповедта му. Сега, когато плячката беше с тях, пиратите изгаряха от нетърпение да се върнат в родината си. „Ятаган“ незабавно вдигна платна и започна да се отдалечава от френския кораб.

— Няма да можем да стигнем бързо в Алжир — отбеляза Тарик, имайки предвид богатата плячка.

— Радвам се за нашия успех. Малик също ще е доволен. Но съжалявам, че изгубихме кораба. — Серад наблюдаваше как се отдалечават от „Чайка“.

Той мълчаливо изчака да стигнат необходимото за стрелба разстояние и нареди на екипажа си да даде залп с всички оръдия. Гърмежът на топовете разтърси „Ятаган“ и пиратите видяха как техният главатар изпълни обещанието си, като изпрати френския кораб на дъното на морето. Плавателният съд се разби на парчета и бавно изчезна под повърхността на водата. На мястото му останаха само отделни отломки — единствената следа върху гроба на някога славната „Чайка“.

Тори очакваше Серад с известно безпокойство. Още преди час бе приключила с разтребването на каютата и сега не й оставаше друго, освен да мисли. Затворничеството й я правеше безсилна. Но това не й попречи да възвърне борческия си дух. Физическата победа на Серад не означаваше, че тя е длъжна да се примири. Закле се да продължи да се бори с него с единственото си оръжие — разума си.

Часовете течаха мудно. Тори се ослушваше за стъпките на похитителя си, за да не я изненада с появяването си. Неочакваният тътен на оръдията я изплаши. Дъхът й секна, тъй като предполагаше, че пиратите стрелят по някой кораб, дошъл да ги спаси. Със свито сърце очакваше да чуе още гърмежи, както и победоносните викове на въображаемите спасители, но нищо не последва. Времето минаваше, а нищо не се случваше. Тори се натъжи при мисълта, че никой не е дошъл да им помогне. Явно оръдията не бяха гърмели по тази причина.

Звукът от превъртането на ключа я стресна. Вратата се отвори и Тори предположи, че това е Серад. Но за нейна изненада, в стаята влезе непознат мъж с поднос в ръка.

— Казвам се Мала. Серад ми нареди да ви донеса това — съобщи пиратът.

— Той няма ли да се върне? — попита тя с надежда.

В отговор мъжът безразлично сви рамене. Нямаше ни най-малка представа за намеренията на своя капитан.

Тори жадуваше да говори с някого, за да научи повече за стрелбата и го запита за причините за гърмежите.

Макар да знаеше отговора, Мала й отвърна рязко, за да я откаже от желанието й да задава повече въпроси.

— Френският кораб бе негоден за плаване и затова го потопихме. — После постави таблата на бюрото и излезе.

Ключалката щракна и Виктория се почувства отново като в гробница. Отиде до бюрото и си взе малко от храната, но бе изнервена и яденето й се стори безвкусно.

Изминалият ден бе дълъг и изпълнен с опасности и с падането на нощта Тори усети силна умора — следствие от боричкането със Серад. Леглото на пирата й се струваше все по-привлекателно и на нея й се прииска да легне в него и като се събуди, да разбере, че всичко е било само сън. Въздъхна и се приближи. Серад отсъстваше от няколко часа и очевидно нямаше да се върне скоро. Трябваше да си почине, за да го посрещне бодра по-късно. Внимателно опипа леглото, то й се стори меко и примамливо и тя легна.

Обаче Тори не успя да заспи веднага. Имаше чувството, че Серад е до нея. Заобиколена от неговите вещи, не можеше да го прогони от мислите си. Спомни си за властната му натура и за усещането си при допира на ръцете им, когато тя се бе погрижила за раната му. Помисли си, че той бе имал възможността да убие Дювал и нея, но не го направи. Сети се и за нежното му докосване след сборичкването им. Най-накрая се унесе и в съзнанието й изплува образът на жената от портрета заедно със сивите очи на похитителя й… и Виктория се зачуди…

Серад и Тарик останаха на палубата, докато „Ятаган“ отплава, след което слязоха долу, за да отпразнуват успеха си. Както винаги, вечеряха заедно и едва късно през нощта Серад се оттегли в каютата си.

Той бе поръчал да занесат вечеря на Тори и сега очакваше да я намери нахранена, будна и тръпнеща от желание той да се върне, за да изпълни нарежданията му. Гореше от нетърпение да изпита покорството й. През цялата вечер бе мислил за нея и бе решил да я задържи за себе си, вместо да я освободи срещу откуп. От известно време Малик му повтаряше да се замисли сериозно за женитба и да си направи харем и макар това изобщо да не интересуваше Серад, той с удоволствие би взел Тори за наложница. Не беше уверен дали тя ще се поддаде на намерението му, но според него чувствата й нямаха значение. Очакваше смиреността, с която го бе изпратила, да продължи и в бъдеще.

Серад стигна до каютата си, отключи вратата и след като я отвори широко, предпазливо влезе. Не бе забравил за изобретателността на Тори. В стаята бе тъмно като в рог и той стъпваше предпазливо, нащрек за евентуално нападение от нейна страна. За своя изненада, не долови никакво движение и за миг се изплаши, че тя е избягала. Но неоснователният му страх се изпари, щом запали лампата. Храната стоеше почти недокосната, каютата бе в изряден вид, а Тори, сгушена в леглото му, спеше дълбоко.

Серад безшумно се приближи и впери очи в пленницата си. Беше по-смела и духовно по-силна от повечето мъже, които познаваше. Все пак в съня си тази опърничава англичанка изглеждаше невинна и красива.

Серад се възползва от момента и внимателно разгледа Тори. Всичко в нея бе прекрасно: от дългата мека и лъскава тъмна коса, развързана и съблазнително разпиляна около лицето й, до извитите гъсти черни мигли. Устните й молеха за целувка, а тялото й можеше да задоволи всеки мъжки блян. На Серад му бе трудно да повярва, че тази нежна спяща красавица е същата съобразителна и хаплива жена, която го бе изкарала извън нерви преди това.

Усмихна се при мисълта за непрестанните предизвикателства на Виктория. Освен леля си, не бе срещал друга жена, достатъчно смела да противоречи на мъж. Не знаеше дали това му харесва или не, но в едно беше сигурен — Тори не го отегчаваше.

Докато я гледаше, в душата му се събуди желание да я закриля. Това чувство го озадачи, тъй като от всички жени на света тя най-малко имаше нужда от покровител.

Тори се размърда. Сънуваше кошмари, свързани с нападението на Серад. Изведнъж се събуди, сякаш усетила погледа му. Отвори смарагдовозелените си очи и видя врага си, надвесен над нея. Той имаше развеселен вид и изглеждаше извънредно мъжествен и красив. Виктория се смути от собствените си мисли и от компрометиращото положение, в което я свари, и затова незабавно скочи, вперила гневен поглед в него.

— Значи се върнахте. — Ядосана на себе си за това, че бе заспала толкова дълбоко, Виктория не се сети какво друго да каже. Бе имала намерение да го посрещне бодра, а не сънлива и уязвима.

— Както трябва да се предполага. Та това е моята каюта — нехайно отвърна той, без да се отдръпне от леглото.

— Тогава си я задръжте и ми дайте друга.

— Ще живеем заедно тук, докато стигнем Алжир.

— Предпочитам да бъда с мис Джоунс. — Тя стана от леглото и отиде в другия край на стаята, за да избегне близостта на Серад.

— Трябваше да помислиш за това по-рано. Имах доброто намерение да ви оставя заедно.

— Ако обещая да не създавам повече неприятности, ще я върнеш ли при мен?

— Така или иначе няма да ми създаваш повече неприятности, защото ако го направиш, компаньонката ти ще плати скъпо. — Той не я лъжеше.

— Разбирам. — Тори проследи с поглед как седна на леглото, току-що освободено от нея. — Твоите хора ще донесат ли друго легло за мен?

— Не ти ли беше удобно в моето? — попита той с лека усмивка.

— Като съм сама — да. Но ако заема леглото, къде ще спиш ти?

— Не смятам да споделям само каютата с теб. — Страстният му поглед се спря върху нея.

— Отивам в Лондон, за да се омъжа за годеника си. — Тори изрече тези думи с възможно най-умолителен тон.

Тази новина го стресна и неизвестно защо — го ядоса.

— Това е минало! Вече си моя пленница.

Смелостта й се изпари. Можеше да я принуди да изпълни всяко негово желание. Знаеше, че може да я застави да направи и това. Не се овладя и очите й се насълзиха.

Серад долови вътрешната й борба и изведнъж отдавна заспалата му съвест се пробуди. Грабна одеялото от кревата и й го хвърли.

— Настани се където искаш, но знай, че това легло е меко, а подът е много твърд и аз нямам никакво намерение да се откажа от спокойния си сън заради теб. — След тези думи легна, скръсти ръце под главата си и затвори очи. Без да погледне към нея, той й заповяда да загаси светлината.

Отначало тя го зяпна изумено, но после побърза да угаси лампата. След това се отдалечи до скрина, постла единственото одеяло на пода и легна да си почине, ако това изобщо бе възможно.

Серад се удиви на собствената си постъпка. В каютата му лежеше най-красивата жена, която някога бе срещал, а той не се възползва от тази възможност. С недоумение поклати глава. Представи си какво биха казали Тарик и Хасим, ако знаеха истината. Опита се да разбере кое у Тори го възпираше да не следва първичните си инстинкти, но не намери отговора. Доста време мина, преди да заспи.