Боби Смит
Вземи сърцето ми (16)

Шестнадесета глава

Виктория и мис Джоунс застанаха в средата на каютата и се спогледаха, след което неспокойно извърнаха очи към заключената врата. Виктория мълчаливо се втурна и натисна вратата, но за свой най-голям ужас откри, че тя наистина бе здраво затворена. Отвън се чуха гласове и младата англичанка разбра, че Тарик е изпълнил нареждането на Серад и е поставил охрана. Бяха в капан. Страхът и безсилието й прераснаха в ярост и тя сви ръцете си в юмрук.

— По дяволите! — избухна Виктория.

— Мис Виктория — смъмри я Джоунс, — опомнете се. Една дама не трябва да използва такъв език.

— Точно сега не се чувствам кой знае каква дама! — възрази Виктория с неприсъща за нея острота.

— Но ти си дама и никога не трябва да го забравяш. Мисля, че се справи блестящо на палубата.

Необичайните за мис Джоунс похвални думи донякъде утешиха Виктория. Усети, че вътрешно се поуспокои.

— Не знаех как трябва да се държа, но не исках да разберат, че се страхувам.

— Ти беше страхотна. Дядо ти много би се гордял с теб.

Мисълта, че това би се понравило на дядо й, я зарадва, но не успя да заличи бушуващите в нея силни чувства.

— Дори и да съм се представила като истинска дама, това не променя нещата, нали? Корабът ни е пленен и ние сме задържани против волята си.

— Но можеше и да сме мъртви — убедително заяви Джоунс. — И двете знаем колко кръвожадни са тези хора. Все пак смятам, че се справихме добре. Не ни сполетя чак толкова голямо нещастие.

— Засега — добави Виктория двусмислено, тъй като се сети за думите на Серад. Намерението му да споделя каютата си с тях двете я подтикна към действие. Изобщо не вярваше на този мъж. — Трябва да се измъкнем оттук, Джоунс! — Погледът й зашари из скромно обзаведената каюта, като се спря на широкото легло, на бюрото, на стола и на големия моряшки скрин до стената.

— И къде ще отидем, ако успеем да се освободим? — изтъкна Джоунс напълно логично и вбеси Виктория. — Освен това нямам желание да плувам до Англия.

— Не можем да тръгнем с тях!

— Какво друго предлагаш? — продължи възрастната дама. — Докато сме заедно, ще бъдем горе-долу в безопасност. Съдейки по приказките за пиратите, предполагам, че ще ни върнат вкъщи, щом близките ни платят откупа за нашето освобождаване. Дотогава най-вероятно ще ни държат някъде под ключ.

— Но това може да продължи месеци!

— Сигурно си права. Затова нека с достойнство изчакаме този момент.

Виктория осъзна, че Джоунс има право, но това я ядоса още повече. Не искаше Серад да се навърта около нея. Желаеше да избяга възможно най-далеч от него. В този момент погледът й се спря на скрина и наум й дойде една спасителна идея.

— Сигурно има някакъв начин да се преборим с тях…

— Мис Виктория, не ми харесва изражението ви. От опит знам, че решителният ви вид предвещава неприятности.

Без да я изчака да се доизкаже, вироглавата млада жена започна да действа. Прекоси стаята и се озова пред сандъка на Серад, вдигна капака.

— Но, мис Виктория! Какво правите? — изплашено извика Джоунс.

— Просто не мога да се примиря с нашето положение — отвърна тя лаконично и затършува из личните вещи на пирата. В стремежа си да открие нещо, което би могло да им помогне да избягат, Виктория безразборно хвърляше най-различни неща от сандъка.

Старата жена погледна нервно към вратата.

— Ами ако влезе и те свари…

— Не ме интересува! Трябва ми оръжие срещу него. — Виктория продължи да рови из съдържанието на скрина. — Сигурно има нещо, което бихме могли да използваме за защита.

— Видя какво се случи с Дювал, когато се хвърли с нож върху Серад.

— Дювал постъпи неразумно, като нападна главатаря на пиратите пред собствените му хора.

— Капитан Дювал е джентълмен — изсумтя Джоунс.

— Да, но едва не умря. Ако намеря пистолет, ще принудя тези варвари да ни пуснат.

— И как смяташ да го постигнеш?

— Ще измисля нещо. Не се безпокой!

— Наистина се притеснявам. Забрави ли как изгуби равновесие и падна от коня си по време на лова на тигри миналата година? Доколкото си спомням, щеше да бъдеш вечерята на тигъра, ако баща ти не бе пристигнал навреме и не бе стрелял точно.

Виктория се почувства неловко.

— Ако не бях изпуснала пушката си при падането, нямаше да се наложи баща ми да ме спасява. Сама можех да застрелям звяра.

— Но не успя и лесно можеше да загинеш. Ами когато…

— Престани, Джоунс! — прекъсна я младата жена. — Няма да се откажа. Ще намеря начин да се измъкнем.

Виктория несъмнено бе твърдо решена да го стори. Мис Джоунс продължи да я наблюдава с нарастващо безпокойство и се зачуди каква е следващата стъпка на повереницата й. След като прерови целия сандък, Виктория недоволно тръшна капака.

— Само дрехи… — В момента всички негови неща лежаха пръснати из каютата и по пода.

Без да обръща внимание на създаденото от нея безредие, Виктория тръгна към бюрото и провери съдържанието на всички чекмеджета. Небрежно захвърли настрана чертежите и картите от плота на бюрото и продължи да търси. Внезапно откри, че едно от чекмеджетата е заключено и това я обнадежди. Тук сигурно има нещо важно! Сигурно! След като разби ключалката, тя го отвори и вътре намери пистолет. Веднага взе оръжието и развълнувано го размаха.

— Остави го обратно! Ще погубиш и двете ни!

— Ще проверя дали е зареден. — Доволна от успеха си, Виктория не обърна внимание на Джоунс. Оръжието възвърна самочувствието й. Можеше да стреля с него и ако се наложеше, щеше да го използва.

— Мис Виктория… — Джоунс тъкмо се опитваше да й каже да прибере пистолета, когато вратата на каютата се отвори внезапно.

Серад бе имал намерение да остане заедно с Тарик на палубата, за да наглежда прехвърлянето на последния товар от „Чайка“, но раната на ръката започна да му създава повече проблеми, отколкото бе предполагал. Болеше го много и въпреки опита му да я стегне с една кърпа, не спираше да кърви. Слезе в каютата си, за да я превърже както трябва. След като освободи охраната, влезе вътре и намери стаята си в пълен безпорядък. Ужасен и смаян, Серад се спря. Видът на каютата му го вбеси и той заплашително затръшна вратата след себе си.

— Какво става тук? Какво си мислите, че правите? — извика той, вперил суровия си поглед във Виктория, която, от своя страна, стоеше с ръце на кръста зад бюрото. Пиратът се досети, че е оставил пистолета си в заключеното чекмедже и се зачуди дали го е намерила. Но тази вероятност не го притесни много, тъй като все още смяташе англичанката за разглезена дама. Дори да бе открила оръжието, надали можеше да борави с него.

Мис Джоунс се сви при вида на ядосания пират, но когато той застрашително тръгна към Виктория, тя не се поколеба да му препречи пътя. Само с един замах на ръката Серад я отстрани и Джоунс се оказа безсилна да го спре. За него тя бе просто като досадно насекомо.

— Не мърдайте оттам! — заповяда му Виктория и насочи пистолета към него. — Стрелям точно и ако се наложи, ще го докажа.

Серад се ядоса, а и ръката го болеше. Трудно можеше да повярва, че тази жена със смарагдовозелени очи е същата наивна и изискана красавица, с която си бе имал работа на палубата. Стоеше от другия край на бюрото с пистолет, насочен право в сърцето му, и с твърдото решение да го убие в случай на необходимост. Той се изненада от умението й да стреля и се надсмя над себе си, че я бе подценил.

— Какво искате да постигнете? — попита Серад с престорено спокоен глас и спря на няколко крачки от бюрото.

— Възнамерявам да ви принудя да пуснете „Чайка“ и нас на свобода.

— Само с един куршум? — подигравателно попита Серад.

— Един куршум стига, за да ви убия.

— Добре, ще ме убиете. И после какво ще направите?

— О, аз не смятам да ви убивам, ако не ме принудите.

— Звучи доста успокоително — пошегува се Серад, който нарочно се опитваше да я ядоса. Искаше да я раздразни силно, за да я накара да сгреши. Усмихна й се широко.

— Радвам се, че намирате това забавно — отвърна Виктория смело, макар да изтръпна от безизразната му усмивка.

— Едва ли е толкова забавно. Гледам доста сериозно на заплахата за живота ми.

— Това не е заплаха, а обещание — отвърна тя уверено. — А сега се обърнете и застанете до вратата. Ще се качим на палубата и вие ще заповядате на хората си да освободят всички пленници от френския кораб.

— Ами ако не ви се подчиня?

— Ако не ми се подчините, ще ви застрелям.

— После ще ви убият.

— Вие също няма да сте жив.

Разделени от пистолета, те мълчаливо се гледаха и всеки преценяваше решителността на противника си.

— Като пуснете на свобода всички, ще се качим на борда на „Чайка“. За да сме сигурни, че хората ви няма да стрелят по нас, ще вземем и вас. Като наближим английския бряг, ще ви оставим на една от лодките на кораба.

— Добре сте го намислили. — Серад не си направи труда да й каже, че „Чайка“ бе вън от строя и не може да плава. Но това не бе от значение, тъй като нямаше намерение да й позволи да стигне до палубата с пистолет, насочен в гърба му. Беше негова пленница и трябваше да се примири.

— Не се бавете, а тръгвайте! — нареди му тя и кимна с глава към вратата. — Джоунс, отвори и огледай коридора. Не искам неприятни изненади.

Виктория заслужаваше похвала. Засега набързо замисленият й план имаше изгледи да успее. При тази мисъл Джоунс се втурна да отвори вратата и надникна в коридора. Нямаше никой.

— Чисто е.

— Добре. Стой далеч от него. Не искам да те използва за прикритие. Хайде да тръгваме, капитане!

Серад едва се сдържа да не й каже, че нито един мъж с достойнство не би се крил зад гърба на жена, но замълча. Предпочете да я остави да се притеснява за всичко. Така щеше по-лесно да отвлече вниманието й.

Пиратът се обърна, а светлите му очи се присвиха силно, докато оглеждаше каютата, за да прецени положението си. Бюрото му пречеше да действа още сега, но се надяваше да успее да я изненада и да изтръгне оръжието от ръцете й по-късно, щом стигнеха до вратата. Бе въпрос на време и малко късмет. Макар да беше добър стрелец, лейди Виктория си оставаше жена. Както вървеше към вратата, Серад изведнъж зърна една от своите ризи — явно захвърлена от младата англичанка, докато е тършувала из нещата му. Тя бе паднала в долния край на леглото, близо до изхода на каютата, и Серад се досети по какъв начин да отвлече вниманието на Виктория. Прииска му се да не го болеше ръката, защото се опасяваше, че това може да го забави. Трябваше да реагира мигновено.

Виктория изчака Серад да се приближи до вратата и чак тогава излезе иззад бюрото. Осъзнаваше, че не трябва да сваля пистолета от него. Той би се възползвал от всяка нейна проява на слабост, а това би погубило Джоунс и нея.

Докато се подготвяше да й отнеме оръжието, Серад успя да овладее яда си. По-късно щеше да има достатъчно време да се ядосва на глупостта си. Най-важното нещо сега бе да стане отново господар на положението.

Въпреки бдителността на Виктория, светкавичните му действия я изненадаха. Преструвайки се, че свива наляво, Серад се стрелна надясно и сграбчи ризата от ръба на леглото. Без да губи нито секунда, той я размаха и така отмести дулото на пистолета от себе си.

Изплашената Виктория разбра, че трябва да стреля, преди пиратът да я нападне, и обезумяла и отчаяна, изстреля единствения си куршум. Но вече беше късно. Оловото не попадна в целта, а се заби в облицованата с дърво стена.

Серад бе свикнал да се бие с много по-силни, много по-предпазливи и опитни мъже, с които Виктория не можеше да се сравнява. След изстрела той се хвърли върху нея и я събори на земята. Тя още не можеше да си поеме дъх от внезапното нападение, но продължаваше да се бори, здраво стиснала пистолета — единствената й надежда за свобода. Но Серад я превъзхождаше по сила. Големите му ръце се вкопчиха грубо в китката й. Тя се стараеше да не изпусне оръжието, но натискът, упражнен върху ръката й, застрашаваше да счупи костите й. Най-накрая пистолетът падна от изтръпналите й, почти парализирани пръсти.

— Няма да дойда с вас! Няма! — извика Виктория, като го удряше с юмруци.

Серад използва цялата тежест на тялото си, за да я притисне на пода и най-после успя да хване и двете й китки. Но като капак на всичко, точно когато бе решил, че е успял, върху главата му се стовари силен удар. Джоунс се бе върнала с чадъра си, за да вземе участие в схватката.

— Пусни я, дивак такъв! Веднага я пусни! — На мис Джоунс изобщо не й пукаше какво щеше да стане с нея. Виктория бе рискувала заради всички, но явно пиратът щеше да я накара да плати скъпо за това. — Накажете мен, ако трябва, но не пипайте мис Виктория! — заяви и продължи да налага Серад с чадъра.

— Достатъчно, жено! — изрева Серад и пусна едната ръка на Виктория, за да изтръгне проклетия чадър от ръцете на старицата. На младата жена се удаде възможност да причини болка на похитителя си и се възползва от това. С всички сили тя замахна към него, но Серад вече бе подготвен да очаква и неочакваното от тази красавица. Парира удара й и отново хвана двете й ръце. После с възмущение захвърли чадъра в другия край на каютата точно когато двама от неговите хора нахълтаха вътре, въоръжени до зъби.

— Принц Серад! Чухме изстрел и помислихме, че имате неприятности! — Изумено зяпнаха безстрашния си капитан, който лежеше върху красивата англичанка, наблюдаван от възрастната й компаньонка.

— Всичко е наред — процеди през зъби Серад и се изправи на крака, като дръпна Виктория със себе си. Здраво стиснал китките й, той смяташе да я държи дори като разговаряше с другите двама. — Отсега нататък тези жени ще бъдат разделени.

— Не! — извикаха двете в един глас. Но Серад бе категоричен. Поотделно можеше да ги контролира по-лесно, а заедно бяха опасни.

— Заведете старата жена в килера за провизии и я заключете. Погрижете се да се чувства удобно, но като излезете, проверете дали не сте оставили отключено.

— Да, принц Серад. Желаете ли още нещо?

— Не. Вървете.

— Но аз трябва да остана с мис Виктория! Това е мое задължение! Не можете да ни разделите! — бурно възрази Джоунс, когато пиратите я отвеждаха.

Серад свирепо стрелна Джоунс с очи, без да обръща внимание на виковете й вън от стаята.

— Искам си чадъра! Върнете ми чадъра! — приплака тя, когато затвориха след нея вратата на каютата.

Останал насаме с Виктория, Серад насочи цялото си внимание към нея. Ранената ръка го болеше адски. Все още в лошо настроение, продължаваше да стиска ръцете й.

Виктория се боеше от него. Опитът й да се освободи не се бе увенчал с успех. Страхуваше се да мисли какво наказание щеше да й наложи. Като преглътна нервно, се приготви да посрещне последствията възможно най-спокойно. С малкото гордост, останала в душата й, тя го погледна в очите и долови гнева в тях. Но Виктория не се изплаши.

Серад се вторачи в нея и се удиви на смелостта и самолюбието й. Изненада се, че тя не изгуби кураж дори след поражението си. Ако Виктория бе мъж, той би гледал на нея като на равностоен съперник, но тя бе най-обикновена жена. Като такава трябваше да си знае мястото — а то не включваше неподчинение — и той реши да я превъзпита.

Виктория се изнервяше още повече от напрегнатото, продължително мълчание и от непроницаемото изражение на Серад. Искаше й се да изкрещи, но потуши това свое желание. Чакаше, осъзнавайки добре незаинтересоваността му за нетърпението й да разбере участта си.

Серад я прониза със сивите си очи така, сякаш искаше да надникне в душата й. Това усещане я разстрои и изплаши. От сборичкването косата й се бе развързала и безразборно падаше по раменете й. Серад понечи да я докосне, но тя се отдръпна от страх да не я удари. Много се изненада, когато той нежно приглади назад косата й, за да разгледа по-добре лицето й. Не усети никаква грубост или заплаха при движението на ръката му. Не бе очаквала такава реакция от негова страна.

Първоначалното й отдръпване го подразни. Никога не бе удрял жена и сега не се канеше да го направи.

— Не ми доставя удоволствие да бия жени — заяви той с явно възмущение. — Съществуват много по-добри начини да укротиш една дама. — Серад се усмихна и бавно плъзна погледа си по слабите й рамене, скрити под високата яка и дългите ръкави на роклята й.

— Никога няма да успеете да се справите с мен — възрази Виктория, полагайки усилия да не трепери. Не бе убедена в значението на думите му, но се досещаше за смисъла им.

Серад се засмя, но после стана сериозен.

— Значи не признавате поражението си. Запомнете това, лейди Виктория Лорънс: сега аз съм вашият господар. — За да засили ефекта от думите си, той стисна още по-здраво ръцете й. — Вие сте моя пленница, моя робиня. Докато не реша да се разделя с вас, ще правите каквото ви казвам. Ще ми слугувате и ще изпълнявате всяка моя заповед.

— Никога! — възрази тя, опитвайки се да прикрие ужаса си под маската на силен гняв.

Серад се намръщи на нежеланието й да признае надмощието му. В яда си грабна ръцете й и плътно я притисна до себе си. Искаше да я накара да осъзнае безсилието си пред него. За нещастие женствените й форми възбудиха страстта в неговото силно мускулесто тяло съвсем не навреме.

— Сега съм твой господар и мога да правя с теб каквото си пожелая. Запомни това! — Той разтърси китките й, след което я отблъсна, силно раздразнен от физическата близост на телата им. Дълбоко в себе си Виктория трепереше от страх, но с нищо не издаваше слабостта си. Очакваше следващата му реакция. Без да помръдне от мястото си, младата жена го следеше зорко.

Серад се отпусна тежко в стола зад бюрото. Ръката го болеше много и той се облегна назад, без да откъсва намръщения си поглед от нея. Тя едновременно го предизвикваше и влудяваше. Бе свикнал да си има работа с жени, изгарящи от желание да му угодят. Но тази беше различна. Всъщност, замисли се той, тя малко напомняше за леля му Раби. Неизвестно защо, тази мисъл го разстрои и той предпочете да забрави за нея.

Виктория внимателно огледа капитана на пиратите и се опита да проникне в душата му. Начумереният му вид не й позволяваше да разбере намеренията му. Отначало бе предположила, че веднага ще я убие заради нападението й, но той изобщо не я нарани, въпреки предоставената му възможност. Виктория вече не знаеше какво да мисли. Напрегната и изплашена, стоеше пред него и чакаше, здраво стиснала ръцете си, за да не трепери. Сети се за хиляди ужасни неща, които той можеше да й причини.

Най-накрая Серад се обърна към нея със строг, заповеднически тон:

— Почисти каютата! Искам всичко да е на мястото си.