Боби Смит
Вземи сърцето ми (14)

Четиринадесета глава

— Александър… — отекна гласът на Едуард от салона, където бе седнал. От няколко седмици възнамеряваше да проведе този разговор с внука си и повече не можеше да отлага, тъй като до ушите му започнаха да стигат слухове за успеха на младежа сред жените.

— Да, дядо? — На вратата се появи Дейвид, облечен във вечерен костюм. Точно излизаше, за да прекара вечерта с новите си приятели в Лондон.

— Искам да поговоря с теб.

— Разбира се. Тръгвах към клуба, но това може да почака. За какво става въпрос? — Без да се притеснява от присъствието на херцога, той се настани в креслото срещу него. Бяха се сближили през последните няколко седмици и Дейвид обичаше да му прави компания.

— Трябва да ти кажа нещо много важно — започна Едуард с известно затруднение.

Дейвид усети, че херцогът е нервен и това го озадачи.

— Нещо лошо ли се е случило?

— А, не, всичко е наред.

Дейвид зачака нетърпеливо.

— Дочух за големия ти успех сред младите дами — спомена Едуард.

Дейвид се засмя.

— В Лондон има много красавици, дядо, и мисля, че моята титла ги привлича. — Беше открил едно от преимуществата на новото си име — невероятно огромния му успех сред жените.

— И ти им харесваш, синко. Именно това ме подтикна към този разговор…

Дейвид го погледна въпросително.

— Преди много години — ти беше още бебе — с моя добър стар приятел Алфред Лорънс, маркиз Рейвънсли, подписахме тайно брачен договор между теб и неговата внучка, Виктория Лорънс. — Тук той спря.

В първия миг Дейвид замълча, за да може да осмисли новината.

— Искаш да кажеш, че договорът е още в сила?

— Да, момчето ми, ти си сгоден.

Дейвид примижа изненадано. Нима трябваше да се ожени за момиче, което не бе виждал никога?

— Богатството на маркиза е почти равностойно на нашето. Бракът ви е много изгоден и за двете семейства.

— Но аз не я познавам… — възнегодува смаяният младеж.

— Ще се срещнете.

— Тя в Лондон ли е?

— Не. В момента живее с родителите си в Индия. Малко след твоето завръщане разговаряхме с Алфред и той потвърди съгласието си да се ожените. Съобщили са на Виктория за твоята поява.

— Разбирам.

Едуард предположи, че внукът му е обзет от паника и съчувствено се засмя.

— Не се притеснявай, Александър, всичко ще се оправи. С Алфред възнамеряваме да обявим скоро вашия годеж, но вие няма нужда да бързате да сключвате брак. Можете да прекарате известно време във взаимно опознаване, за да прецените дали си подхождате.

Дейвид изглеждаше смутен. Изведнъж се оказа сгоден за жена, която никога не е виждал, нито пък бе чувал нещо за нея. За него бракът беше сериозно нещо. Родителите му се бяха обичали много и той също се надяваше да има щастлив брак като техния. Не искаше да се жени за пари или обществено положение, но явно сега нямаше право на избор. Беше длъжен да приеме.

— Не се притеснявай за момичето — увери го херцогът. — Алфред ми изпрати този малък портрет на Виктория. Тя, изглежда, е доста красива млада дама. Убеден съм, че ще ти хареса. — Старецът му подаде миниатюрата и наблюдаваше как внук му я разглежда.

— Имаш право, дядо. Наистина е много привлекателна — съгласи се Дейвид, без да откъсва очи от красавицата с гарваново черна коса и зелени очи.

— В такъв случай всичко е наред — каза Едуард и не даде възможност на младежа да се изкаже по въпроса. — Изненадан съм, че майка ти не си спомня за това наше намерение. Но, разбира се, ние взехме това решение малко преди да те отвлекат и тя вероятно го е забравила.

— Ами Виктория? Какво смята тя?

— Не мисля, че трябва да се тревожиш за нея. Ти си най-добрата партия в Англия. Всяка жена би пожелала да ти стане съпруга.

— Да, сър.

— Много добре. Ще изпратя писмо на Алфред, за да му поръчам да състави окончателно брачен договор. След това може да съобщи на внучка си за официалното обявяване на годежа. Добре ще е да приложа твой портрет в писмото си до Индия. Имаш ли готов?

— Не, сър.

— Тогава веднага ще поръчаме да ти направят. След като го изпратим, завръщането на годеницата ти ще бъде само въпрос на време. Поздравявам те, Александър. Сигурен съм, че няма да съжаляваш за решението си — щастливо рече Едуард. Замисли се за съвършения си план и на сърцето му олекна. Бъдещето, някога тъй мрачно, изглеждаше многообещаващо. Животът бе хубав.

— Благодаря, сър. Съобщихте ли това на майка ми?

— Не. Прецених, че е редно да си поговорим първо по мъжки.

— В такъв случай ще я уведомя тази вечер.

Междувременно една прислужничка се бе измъкнала от орловия поглед на Далтън и се навърташе около вратата на кабинета, за да подслуша разговора им. Няколко минути след това тя вече тичаше към кухнята, за да разнесе мълвата за годежа на Александър. Целият персонал, освен Тес — младата камериерка — се зарадва на новината.

Тес бе красиво ирландско девойче с хубава кожа, лъскава коса и лъчезарни светлокафяви очи, чийто постоянен блясък издаваше добродушния й нрав. Сякаш нож прободе сърцето й, когато чу за сгодяването на лорд Александър, и за пръв път в живота си изпита силна болка.

Тес се влюби в него от пръв поглед — още в деня на пристигането му в имението — и както всяко невинно момиче, мечтаеше и той да я забележи. Няколко пъти я бе поздравил с усмивка и това я обнадеждаваше. Старият херцог не й обръщаше никакво внимание, а ето че лорд Александър дори й бе проговорил.

Тес се разстрои при мисълта, че никога нямаше да успее да привлече вниманието му и да вкуси от целувките му. Побърза да скрие нещастието си и се измъкна от кухнята. Достатъчно трудно й беше да овладее чувствата си дори и без подигравките и презрението на по-възрастните прислужнички. Мати знаеше за любовта на Тес към лорд Александър и щеше да сметне желанието й да стане член на семейство Уейкфийлд за пълна глупост. Тес съзнаваше, че обичта й към младия господар е безнадеждна, но не можеше да заповяда на сърцето си какво да чувства. Скри се в дъното на парка, далеч от замъка, и мълчаливо заплака за несподелената си любов.

 

В ранните утринни часове Дейвид се прибра от комарджийската си нощ. Забеляза, че в стаята на Вивиан свети и тихо почука на вратата й, преди да се качи да си легне. Тя още носеше вечерната си рокля, когато му отвори.

— Влез, сине. Разбрах, че имаш новини за мен — посрещна го Вивиан е широка и алчна усмивка.

— Говори ли с дядо?

— Да, в началото на вечерта, и съм изключително доволна от развоя на нещата. Един брак между семействата Лорънс и Уейкфийлд ще събуди завистта у хората в града. — Мисълта за богатството и престижа, свързани с този съюз, я вълнуваше. — Не можеш да си представиш колко съм доволна от теб, Александър. След сватбата ще получим повече пари, отколкото някога съм мечтала да имам. Справяш се отлично. Продължавай в същия дух.

— Нямам голям избор, нали?

— Не — заяви тя, а в очите й се четеше намерение да го убие, в случай че се разколебае. — Не, сине.

Дейвид си тръгна много смутен. Когато влезе в стаята си и започна да се съблича, си наложи да мисли за добрите страни на тяхното споразумение. Въпреки усилията си, все още не можеше да се примири с тази женитба. Свали вратовръзката си и я захвърли настрани. После извади малкия портрет на красивата си годеница, която имаше пълно основание да вярва, че ще се омъжи за Александър Уейкфийлд. Чувството му за вина се засили.

 

Лейди Виктория Лорънс бе висока и грациозна млада жена с абаносовочерна коса и изразителни зелени очи. На лицето й винаги сияеше усмивка. Облечена в бледозелена рокля, която подчертаваше цвета и блясъка на очите й, тя се разхождаше по палубата на „Чайка“, за да подиша малко чист въздух и да се полюбува на слънцето заедно с компаньонката си — самоуверената мис Едит Джоунс.

Неуморимата мис Джоунс, която непрекъснато се притесняваше за състоянието на нежната си кожа, бе разтворила чадъра си, за да се предпази от яркото следобедно слънце — това се повтаряше всеки ден, откакто бяха отпътували от Индия. Плаването бе дълго и изнурително, но те знаеха, че наближава краят му, защото бяха прекосили екватора и температурите вече бяха умерени. С приближаването си към Англия вълнението им от завръщането в родината растеше с всеки изминат ден.

— Пътуването е към своя край, мис Виктория — уверено отбеляза мис Джоунс, щом спряха до перилата на борда и зареяха поглед в сините води.

— Да, Джоунс, не е ли прекрасно?! — възкликна Виктория с лъчезарната си усмивка, а смарагдовозелените й очи се оживиха от искрената радост при мисълта за предстоящия й живот.

— Наистина е чудесно — съгласи се събеседничката й. Надали някой друг се радваше повече от нея, че се връщат в Англия. — Трябва да ти призная нещо: въпреки привързаността ми към теб и твоите родители, едва не отказах да дойда с вас в Индия. Англия е била и винаги ще бъде моят дом и затова ми беше много мъчно да я напусна.

— Струва ми се, че отплавахме от Англия много отдавна…

— Наистина беше отдавна, скъпа. Преди три години — припомни мис Джоунс, но после се усмихна, за да смекчи острите си думи. — Знаеш ли, по време на престоя ни в Индия ти се промени доста.

— Пораснах — каза Виктория гордо. Напуснала Англия като млада госпожица, току-що навършила деветнадесет, сега тя се връщаше в разцвета на младостта си. Радваше се, че вече може да участва в различни развлечения, които й бяха забранени преди — балове, приеми и забави. Гореше от нетърпение да стъпи на родна земя. Радваше се, че отново ще види дядо си, маркиз Рейвънсли. Обожаваше го и затова много тъгуваше по него.

— Добре ще е да запомниш нещо: там няма да бъде като в Индия. Вече няма да можеш да яздиш кон по мъжки, няма да можеш да стреляш и да участваш в неразумни ловни приключения — занарежда компаньонката й. — Скоро ще станеш херцогиня Хънтингтън. Ще се наложи да се държиш като кралска особа.

Виктория направи недоволна гримаса, след което избухна в смях. Изобщо не забеляза как някои мъже от екипажа я изгледаха. Беше толкова красива, а нейният приятен и жизнерадостен смях въздейства като балсам на отегчените им души.

— Естествено, Джоунс, имаш право, но всичко това ми доставяше голямо удоволствие. Особено ловът на тигри.

— Е, може би един ден, като се омъжиш, ще ти се удаде възможност да отидеш пак в Индия, но засега е най-добре да се преструваш, че никога не си правила тези неща.

— Мислиш ли, че дядо ще има нещо против?

— Дядо ти смята, че не си способна да извършиш нищо лошо. Имам предвид годеника ти, на когото може да не се понрави фактът, че съпругата му язди по-добре и стреля по-точно от него.

Строгото изражение изчезна от лицето на Джоунс и тя дяволито погледна Виктория.

— Самолюбието на мъжа, скъпа, е деликатно нещо. Трябва да се научиш да се справяш с него.

— Преди да се справя с мъжа, трябва добре да го опозная, а аз знам толкова малко за Александър. Ще ми се да бях имала възможност да го видя преди обявяването на годежа. Ами ако…

— Що се отнася до годеника ти, няма защо да се безпокоиш — каза мис Джоунс.

— Сигурна ли си? — попита Виктория, убедена, че Джоунс ще й каже самата истина. Възрастната жена никога не премълчаваше мнението си, без значение дали бе желано или не, ако сметнеше, че то ще й бъде от полза.

— Напълно. Дядо ти те обича и никога не би рискувал бъдещето ти. Щеше да откаже договора, ако не харесваше младия Уейкфийлд. Можеше да го направи, ако се усъмнеше в нещо.

Виктория въздъхна.

— Права си. Доверявам се на дядо, а и Александър е доста хубав… — Тя вдигна медальона, окачен на златна верижка около врата й, отвори го и се вгледа в образа на годеника си.

— Много е красив — потвърди Джоунс — и отгоре на това е дяволски богат. Той е чудесна партия. Помисли само колко много жени веднага биха пожелали да се разменят с тебе. Един ден ще станеш херцогиня.

Виктория се засмя на ентусиазма на приятелката си.

— Сигурно. Но не се ли страхуваш, че мога да се изплаша?

— Съвсем не — отвърна мис Джоунс и придоби сериозен вид. — Ти си отгледана и възпитана с мисълта да станеш високопоставена дама и колкото и да се стараеш да избегнеш това, един ден то ще ти се случи, скъпа. Сигурна съм. — Едит окуражително я потупа по ръката.

Спогледаха се приятелски. Изведнъж чуха как един от моряците извика на капитана, че е забелязал кораб на хоризонта. Двете жени впериха очи в посоката, показана от мъжа, и успяха да различат неясните очертания на бели платна. Развълнуваха се, тъй като отдавна не бяха срещали друг кораб, и решиха да останат на палубата.

 

— Принц Серад! Погледнете на север! — прокънтя гласът на наблюдателя на борда на „Ятаган“.

Серад веднага прекъсна разговора със своя пръв помощник Тарик и се обърна, за да види какво е забелязал постът. Като съзря френския търговски кораб, усмихна се и белите му зъби блеснаха на фона на черната му брада. Двадесет и седем годишният Серад бе добре сложен, красив мъж. Беше доста як, а ръстът му надвишаваше шест фута. Имаше широки плещи и силно развити мускули — явно резултат от суровия моряшки живот. Кръстът му бе тесен, а краката — дълги и прави. При плаване носеше само бяла чалма и шалвари, отрязани до коленете, за да може да се движи по-свободно, и затова бе доста почернял от слънцето. Приличаше на пират, който се наслаждава на своя живот, изпълнен с приключения на борда на „Ятаган“. Управлението на кораба и ограбването на бавни търговски кораби му доставяха най-голямо удоволствие.

— Хайде да ги пресрещнем, момчета. Вдигнете френското знаме и заредете оръдията. Корабът им сигурно е претоварен, тъй като по-голямата му част е под водата. Няма да успее да ни избяга. — Възнамеряваше да вземе този плавателен съд със себе си в Алжир, защото Малик би се зарадвал много, ако той се върне с хубава плячка.

 

Моряците на борда на „Чайка“ станаха подозрителни, когато забелязаха, че другият кораб продължава да се движи към тях.

— Не ми харесва това, Джак. Изобщо не ми харесва — изръмжа капитан Дювал под носа си, докато наблюдаваше „Ятаган“. — Още не мога да прочета името му, но имам чувството…

— Да променя ли курса, за да видим как ще реагира?

— Да, завий силно наляво. Нека опитаме… — Капитан Дювал вдигна далекогледа си, за да огледа още веднъж отсрещния кораб. Не знаеше какво точно се надява да отрие, но безопасността на екипажа и на пътниците на неговия кораб бе от първостепенно значение. Нямаше право да ги излага на риска. Може би това бе просто друг търговски кораб, но не биваше да се осланя на тази вероятност. Трябваше да бъде подготвен за всичко.

Екипажът изчака реакцията на отсрещния кораб и когато той също промени своята посока на движение, разбра, че бяха изпаднали в беда. Капитан Дювал продължаваше да го наблюдава и изпита истински ужас, щом успя да разчете името „Ятаган“ от едната страна.

— Вдигнете всички платна, Джак! Това е „Ятаган“. Трябва да се измъкнем оттук! Бързо!

— Да, господин капитан!

Като разбраха, че прословутият „Ятаган“ е по петите им, моряците трескаво заработиха. Лошата слава на пиратския кораб изплаши екипажа. До моряците бе достигнала мълвата за жестокостта на тези пирати и те осъзнаваха каква ще е участта им, ако попаднат в ръцете им. В случай на съпротива щяха да ги убият, а ако се предадяха — щяха да ги закарат в Северна Африка, за да ги продадат в робство. Ужасени и от двете перспективи, те положиха неимоверни усилия да спасят кораба и себе си.

 

От борда на „Ятаган“ Серад наблюдаваше как „Чайка“ се опитва да избяга.

— Явно са чули за нас — отбеляза Тарик.

— Надявах се да се изплашат от лошата ни слава и да се предадат без борба, а не да бягат и да откриват огън.

— Може би носят скъп товар — предположи Тарик усмихнато.

— Тогава защо рискуват да стреляме по тях и да загубят всичко? — възрази Серад. — Капитанът им е глупак. — После се обърна и извика на хората си: — Изстреляйте един снаряд над носа на кораба. Може би това предупреждение ще успее да ги спре.

Едно от двадесет и четирите оръдия на „Ятаган“ гръмна и снарядът полетя във въздуха, падайки точно пред бягащата „Чайка“.

Никой не обръщаше внимание на Виктория и мис Джоунс, които с недоумение и интерес наблюдаваха трескавата дейност на екипажа в настъпилия хаос. Едва след изстрела на противника те разбраха накъде отиват нещата.

— Боже мой, Джоунс, това сигурно са пирати! — възкликна Виктория и се напрегна, за да огледа по-добре другия кораб.

— Трябва да слезем долу, мис Виктория! И то веднага! — настоя възрастната й приятелка. Бързо сви чадъра си и хвана Виктория за ръката. В този миг капитан Дювал вдигна очи и ги видя.

— Мили дами, върнете се в каютите си и не мърдайте оттам, докато не дойда при вас!

Усетила заповедническата нотка в гласа му, Виктория се отказа от желанието си да зърне пиратите и отстъпи пред настояването на Джоунс да се оттеглят.

— Какво ли ще направи капитанът? — попита Виктория, след като вече бяха на безопасно място. Ококорените й очи гледаха въпросително, а сърцето й биеше силно от обзелото я вълнение.

— Капитан Дювал ще ги победи! — настоя мис Джоунс и за да придаде по-силен ефект на думите си, тропна с чадъра по пода. Според нея само страхливец не би могъл да ги победи, а никой капитан не трябваше да се бои. Смяташе, че капитаните са смели и решителни хора.

Джоунс тъкмо изрече тези думи, когато се чу още един залп. Двете жени притичаха до прозорчето, за да видят какво става навън.

— Те са толкова близо! — изплашено възкликна Виктория, тъй като разстоянието между двата кораба бе много късо. Изтръпна при вида на големия брой оръдия на противника. Много й се искаше да вярва, че капитан Дювал ще удържи на натиска, но доколкото знаеше, на търговския кораб имаше само четири топа.

 

 

— Френският кораб не се предава, принц Серад! — извика един от пиратите.

— Целете се в платната — мрачно заповяда Серад. Не желаеше да му нанася тежки повреди, които щяха да му попречат да преплава разстоянието до Алжир.

Чуха се още няколко залпа. Пиратите нададоха радостен вик, тъй като снарядите раздраха платната и счупиха главната мачта.

— Пригответе се за нападение! — нареди Серад.

На борда на „Чайка“ настъпи паника. Никой не пострада при залпа, повредил платната и мачтата, но самият кораб стоеше неподвижно във водата. Екипажът осъзна безсилието си и зачака своя край.

Капитан Дювал обаче беше бесен. Той се обърна към подчинените си и нареди:

— Пригответе оръдията! Ще отвърнем на удара! Няма да се дадем без бой на тези главорези! Ще ни запомнят!

Макар да разполагаха само с четири топа, моряците жадуваха да им се удаде поне възможността да отмъстят на нападателите си. Не бяха свикнали да се бият в морето, но все пак успяха да изстрелят две гюллета по пиратите. Едното пропусна целта и цопна в океана, но другото улучи „Ятаган“. Удари кораба близо до кърмата, но нанесе само някои леки повреди.

Серад нямаше никакво намерение да изважда „Чайка“ от строя, но също така не можеше да позволи на никого да обстрелва „Ятаган“ безнаказано.

— Унищожете оръдията им, преди да са успели да ни ударят тежко, и се прицелете в кормилото! — заповяда той с неохота.

Няколко оръдия гръмнаха и пометоха топовете на „Чайка“, като по този начин разбиха защитата на французите. Пиратите съзнаваха, че са надвили противниците си и смело се изравниха с техния кораб.

Разбойниците бяха приготвили куките за абордаж, пушките и ятаганите. Както винаги, Серад поведе хората си. Той с лекота метна куката и се прехвърли на съседния кораб. В пояса на шалварите си бе пъхнал зареден пистолет, а в ръката си стискаше ятаган. С не по-малко свиреп вид екипажът му го последва. Пиратите ревяха с пълен глас, като с оглушителните си викове целяха да всеят ужас в сърцата на жертвите си.

Капитан Дювал стоеше на палубата на своя кораб. Ненавиждаше нападателите си. Въпреки желанието на екипажа му да се отбранява, бе дал изрична заповед никой да не посяга, нито да стреля. Би било пълно безумие да се опълчат на по-добре въоръжените си противници. Няколко от неговите хора бяха убити по време на стрелбата и той не искаше да излага на опасност живота на другите.

Дювал гледаше с явна омраза пирата, който пръв се бе прехвърлил на борда и сега вървеше към него. Пред очите му притъмня, но той овладя яростта си. Тези голи до кръста, въоръжени с ужасните варварски саби, които с един замах можеха да отсекат нечия глава, стояха малко по-високо от животните според него. Пиратите отговаряха напълно на представите му за тях и той осъзнаваше, че ако милее за живота на своите пасажери и моряци, трябва да сдържа гнева си.

— Вие ли сте капитанът? — попита Серад и заедно с Тарик се приближи до Дювал.

— Да, аз съм капитан Дювал.

— Казвам се Серад и съм капитан на „Ятаган“. Не постъпихте умно, като се опитахте да ми се противопоставите. — Той разгледа напрегнатите лица на екипажа и пораженията, нанесени от неговите оръдия. — Няколко от моряците ви са мъртви, а и корабът сега е вън от строя.

— По-добре да отиде на дъното на океана, отколкото във ваши ръце — отвърна лаконично Дювал.

— Ако не внимавате какво говорите, желанието ви може да се изпълни. Но тогава и вас ще ви сполети същата участ — отвърна Серад и светлите му очи блеснаха, когато се взря в лицето на французина. Усети как Дювал изтръпва и остана доволен. След като го сплаши с поглед, Серад заповяда на хората си да слязат в каютите и да приберат всички ценни вещи оттам, за да ги натоварят на „Ятаган“. Самият той остана на палубата, за да ръководи оковаването във вериги и прехвърлянето на френския екипаж на неговия кораб.