Боби Смит
Вземи сърцето ми (28)

Двадесет и осма глава

Серад и Тори се върнаха в града по тъмно и тя с удоволствие отиде в харема, за да се изкъпе и смени дрехите си, а Серад се оттегли в своите покои. Там той намери слугата, който го очакваше, за да му предаде, че леля му се нуждае от него. Първата му мисъл бе, че е болна и той веднага тръгна.

Раби бе разтревожена. По време на предишния им разговор тя му се скара за неговото поведение и почти бе склонна да му каже цялата истина за тяхното оставане в Алжир през всичките тези години. Когато чу за държането му с младата пленничка, тя разбра, че трябва да му разкрие всичко. Изпрати Алмира при него с молба да я посети веднага щом се завърне и сега го очакваше.

Безпокоеше се, че Серад не обръща внимание на думите й и затова бе нервна относно това, което искаше да му каже. Заплахата на Малик, че ще ги раздели и страхът, че Ейвъри може да открие, че са живи я бяха принудили да мълчи през всичките тези години. Никога не бе забравила и за миг жестокото предателство на брат си. Осъзнаваше, че Ейвъри може да е в Лондон в момента и да живее охолен живот. Ако това беше така в действителност, тя и Серад щяха да се изложат на опасност, ако се завърнеха там.

Завръщането в Англия при семейството обаче бе нещо, което Раби знаеше, че никога няма да се случи. Серад беше много щастлив в Алжир. Като син на емира и известен корсар Серад имаше всичко, което един мъж би желал да притежава. Бе заприличал на истински алжирец, но дори и така в сърцето й той завинаги си оставаше Александър. Въпреки че я болеше от тази мисъл, тя се съмняваше, че титлата и наследството в Англия ще бъдат нещо привлекателно за него. Все пак Раби знаеше, че времето за пълно откровение е настъпило. Трябва да му каже всичко — ако не заради него, поне заради момичето, което държи в плен.

— Лельо Раби? — Серад се успокои, когато я откри на любимото й място в градината. — Добре ли си?

Раби не отговори, а само се обърна и го погледна. Беше свикнал да вижда любов, одобрение, привързаност в очите й и тъгата, която видя сега в погледа й, го разтревожи.

— Чувствам се чудесно — отговори бавно тя. — Извиках те, защото е време да поговорим… Много сериозно.

Серад застина. Не помнеше някога да се е държала така.

— Какво имаш предвид, лельо Раби?

— Искам да знаеш, че ти си Александър Уейкфийлд, бъдещият херцог на Хънтингтън — бързо изрече Раби, — и не мога да изразя колко разочарована съм от това, което си направил.

— Александър… — Името докосна струна в сърцето му. Спомняше си отделни неща, но знаеше, че и много е забравил. Все пак вече бе голям мъж, капитан на кораб. Животът му в Алжир бе хубав. Защо трябваше да мисли за миналото? Животът е тук и сега. Болеше го от нападките на леля му и той трябваше да се защити.

— Какво съм направил или не, не те засяга.

— Не, засяга ме! — отвърна Раби. Той все още бе неин племенник, тя го бе отгледала. — Никога не съм мислила, че ще постъпиш с някой друг така, както постъпиха с мен.

Серад я погледна учудено.

— Не разбирам?

— Преди двадесет години бях млада и невинна. По онова време живеех в Хънтингтън с теб и дядо ти. Беше чудесно и спокойно време. Бях сгодена за лорд Джералд Ратклиф — мъжа на моите мечти, мъжа, когото обичах.

— Защо ми казваш това? — попита внимателно той.

— Защото е време да чуеш истината.

— Истината? Не разбирам!?

Раби му разказа всичко. Започна с предателството на Ейвъри и как се озоваха на борда на кораба на път за Франция. Разказа му и как Мухамед ги бе пленил и довел като затворници в Алжир, а после ги бе предал на Малик. Когато спомена за опита им за бягство от палата, след като бяха дадени като част от плащането на годишния данък, очите й заблестяха.

— След като Малик ни намери и ни доведе обратно тук, той ни забрани да използваме нашите истински имена и да говорим за миналото. Каза още, че ако го направя, ще ни раздели и аз повече никога няма да те видя. Това бе заплаха, която приех много сериозно и дори сега, когато ти разкривам всичко, поемам огромен риск, но чувствам, че е дошло време, когато трябва да говоря открито. Не мога да ти позволя да разрушиш живота на младата жена, която държиш в харема си, а ти несъмнено ще го направиш, ако не й позволиш да се прибере у дома при семейството си. Трябва да я освободиш, Александър. Трябва! — Раби нарочно използваше английското му име, за да му въздейства по-силно.

— Наистина ли си била толкова нещастна с Малик? Наистина ли толкова ти е тежал съвместният ви живот? — попита той и очите му потъмняха. Винаги бе мислил, че Малик е честен и достоен мъж и този разказ за неговото безжалостно държане бе смущаващ.

— Не… не. Малик винаги се е отнасял към мен с внимание и уважение. Но това, което искам ти да разбереш, е, че просто нямах избор. Бях принудена да се откажа от моя живот…

— Тогава ти си нещастна — заключи той.

— Не. Аз не съм нещастна, но кой знае как бих живяла, ако ми беше позволено да се прибера у дома. Разбираш ли ме? Моят живот, семейството ми и свободата да избирам бъдещето си ми бяха отнети брутално. Щастието ми бе откраднато и никога повече не ми бе позволено да си го върна обратно. — Очите й отразяваха копнежите на душата й и тайната сърдечна болка, с която бе живяла през тези години. Бе останала в харема на Малик като негова любовница, но винаги бе отказвала на предложенията му за женитба, защото вярваше, че сърцето й все още принадлежи на Джералд.

Серад погледна в очите й и те го изпълниха с противоречиви чувства. Той желаеше Тори. Не искаше да я освободи. Но все пак историята на леля му му разкри другата страна на ситуацията. И това как действията му могат да причинят много болка и страдание. Бе смутен. На връщане от оазиса си мислеше, че животът му е чудесен. Тори бе дошла при него по свое желание и те се любиха страстно, без никакви граници. Сега всичко се промени.

— Значи ти никога не си обичала истински Малик? — предизвика я той.

— Не разбираш ли? Друг избираше моя живот. Никога не ми бе дадена възможност да реша сама — отговори бавно тя.

— Това наистина ли е толкова ужасно?

— Клетката, златна или не, все пак си остава клетка. Сега няма да говорим за мен. Прекалено късно е вече. Но все още остава Тори. Пусни я. Позволи й да се върне при семейството и бъдещето си. Каквото си направил, е грешка… ужасно голяма грешка.

— Но аз я желая и тя ме желае — защити се Серад.

— И съм сигурна, че си й дал възможност да избира между възможността да сподели леглото ти и да се прибере вкъщи, нали? — настоя тя пламенно, като искаше да го накара да види нещата от другата им страна. — Какво право имаш да й отнемаш всичко скъпо?

— Това ли направи Малик с теб?

— Той ме желаеше така, както ти желаеш Тори.

Думите й бяха обикновени, но го изпълниха със смут. Бе мислил, че като накара Тори да го желае, ще спечели голяма победа. Но неговата награда сега изглеждаше безсмислена. Дали Тори щеше да остане, или щеше да тръгне, ако й бе дал възможност да избира? И нещо по-важно — беше ли той достатъчно истински мъж, за да я остави да избира?

Серад се извини и се оттегли. Раби го гледаше как тръгва. Сърцето я болеше за него, но знаеше, че е постъпила правилно.

Хасим повика Серад, когато го видя да минава през двореца. Бе учуден, когато брат му го погледна навъсено.

— Какво има? — попита грубо той. Бе се надявал да намери място, където да помисли на спокойствие.

— Татко иска да те види. Всъщност и двамата те търсим от ден и половина.

— Някакви неприятности?

— Да. Информаторите ни съобщиха, че Мухамед замисля да убие татко. Той е отказал да плати данъка и е започнал да напада наши кораби — бързо обясни Хасим по пътя към покоите на Малик.

— Защо сега, след всичките тези години?

— Никой не знае със сигурност.

— Малик има ли план, какво иска да направим ние?

— Да. И точно затова те очаква.

Серад кимна с разбиране.

Малик бе доволен да чуе съобщението на слугата, че двамата му сина са пристигнали. Посрещна ги в малката приемна зала и бързо осведоми Серад за подробностите по злодейското предателство на Мухамед.

— Винаги съм знаел, че този мъж ме мрази и че с мой смъртен враг, така че действията му в общи линии не ме изненадват. Изненада ме това, че е чакал толкова дълго.

— Какво искаш да направим?

Малик описа в общи черти плана си. Знаеше, че Мухамед се движи в определен район навътре в морето и искаше с „Ятаган“ да го преследват.

— Хасим ще отплава с теб. Вземете тези, които мислите, че са нужни. След колко време ще бъдете готови?

— Веднага ще се обадя на Тарик и след като екипажът е на борда, ще отплаваме незабавно.

— Много добре. С нетърпение ще очаквам вашия успех.

— Аз също — потвърди Серад.

Споменът за Мухамед, застанал застрашително над него и леля му преди толкова много години, проблесна в съзнанието му. Напусна Малик заедно с Хасим, за да се приготви за отплаването. Серад реши, че като победи Мухамед, ще отмъсти и за себе си.

 

Тори стоеше в харема, нетърпеливо очаквайки Серад да я повика. Бе се изкъпала и напарфюмирала и с помощта на Ома бе облякла местна дреха, за да му хареса. Искаше да изглежда възможно най-добре. Настроението й бе превъзходно, след като се бяха върнали от оазиса. Всеки път, когато някаква неприятна мисъл се появеше в ума й, за да помрачи щастието й, тя я отхвърляше. Обичаше Серад. Той бе мил, внимателен, прекрасен и тя бе забравила предпазливостта си и си бе позволила да се грижи за него. Едва можеше да дочака да бъде отново в прегръдките му.

Джоунс бе много притеснена, след като бяха тръгнали, но Тори я убеди, че всичко е било наред. Старата жена бе все още загрижена, но реши да мълчи и да изчака да види какво ще се случи.

Тори седеше в спалнята си, прекарвайки времето в очакване, когато Ома се появи, носеща поднос за вечеря.

— Къде е Серад? Няма да вечерям сама, нали? — попита тя объркана, с лека болка от това, което сметна за измяна. Мислеше, че ще вечерят, а после ще прекарат още една райска нощ в прегръдките си.

— Да. Той ще отплава след няколко часа и ще бъде далеч за известно време — отвърна Ома.

— Какво? — Тори бе шокирана. — Не иска ли да ме види?

— Не. Той не те повика.

Отговорът й ядоса Тори. Как можеше Серад да не иска след всичко, което бяха преживели! Как можеше Ома да стои там и спокойно да й казва, че той заминава. За миг се почувства ужасно, но бързо се съвзе. Бе убедена, че има някаква грешка и затова смело заяви:

— Тогава аз ще отида при него.

— Не мисля, че е разумно… — започна Ома, но бе вече твърде късно, защото Тори бе излязла от стаята, отправяйки се към спалнята на Серад.

— Серад? — Тори изрече името му още щом влезе през вратата. — Ома каза, че ти тръгваш и… — Спря се, когато видя, че той разговаря с мъжа, когото познаваше като Тарик още от кораба. Слугите му също бяха там и приготвяха куфара му.

Серад, Тарик и слугите я погледнаха шокирани. Бе нечувано за жена да излиза от харема си и да търси някой мъж.

— Какво правиш тук? — попита Серад. Бе раздразнен от нейното нахълтване, което отклони мислите му от сроковете на бъдещата мисия. Но все пак не можеше да не признае колко добре изглеждаше Тори в алжирската дреха. Бе сигурен, че я носи само заради него и почувства мигновен силен прилив на желание. Потуши го с усилие.

— Серад… аз… — преглътна нервно Тори. Сивоокият мъж, срещу когото се беше изправила, не бе същият, с когото бе прекарала няколко любовни нощи.

— Не съм изпратил да те повикат. — Безпокоеше се за Малик, а и все още чувстваше болка от разказа на леля си. Последното нещо, от което се нуждаеше сега, бе да види Тори, за да му напомни колко много я желае.

— Знам, но…

— Да я отведа обратно в харема — предложи слугата.

— Много добре. Направи го. После се върни и довърши това, което си започнал — заповяда Серад.

Тори внезапно почувства болка, след като така грубо бе отпратена. Любовта й към него бе глупост. Той не се бе променил. Всъщност Серад бе това, което тя винаги бе мислила — варварски пират и нищо повече. Романтичността й я бе карала да вижда в негово лице някой, който не съществува. Бе негова собственост и той щеше да я използва и отпраща при всяка своя прищявка. Беше й го казвал достатъчно често. Как можеше да забрави!

Тори изправи раменете си, обърна се, без да пророни дума, и напусна покоите на Серад. Бе дошла да му каже, че й липсва. Но сега, когато си тръгваше с разбито сърце, знаеше, че никога не е означавала за него нещо повече, отколкото другите слуги. Прехапа устни, за да възпре сълзите си, не изчака слугата да я поведе и бързо се върна в харема си.

Серад видя как изражението й се променя, преминавайки от щастие в болка, и въпреки че копнееше да я държи в прегръдките си и да й каже, че всичко ще бъде наред, не можеше да си позволи да го направи точно сега. Закле се да го направи по-късно и върна вниманието си към Тарик и плановете им.

 

Раби прекара неспокойна нощ. Нямаше представа какъв е ефектът от разговора върху Серад и макар че се надяваше да промени нещата, дълбоко в себе си се страхуваше, че той е прекарал твърде дълго време под влияние на патриархалния Алжир.

Когато Алмира потвърди по-късно през нощта, че Серад е напуснал дома и чака заповеди от Малик, за да отплава на „Ятаган“, тя реши да приведе в действие плана си за освобождаването на Тори и нейната компаньонка. Знаеше, че е особено важно усилията й да бъдат запазени в пълна тайна и затова възложи на Алмира да направи необходимото, за да улесни бягството на двете англичанки. Боеше се да напише нещо, за да не открие Малик нейния план, и затова изпращаше съобщенията си устно, дума по дума.

Първо Раби уведоми отците, които работеха в града по въпросите за уреждане на откупи и връщания на християнски пленници, че скоро ще дойдат две жени, които трябва да бъдат подготвени да напуснат Алжир възможно най-скоро. През нощта пристигна съобщение от свещениците, че кораб ще отплава за Лондон на следващата сутрин. Раби знаеше, че трябва да ускори нещата. Изчака полунощ и изпрати Алмира до дома на Серад.

 

Тори лежеше будна в леглото си, вгледана в тъмнината с невиждащи очи. Чувстваше се измамена и нещастна. Бе доволна, че не е говорила с Джоунс след злощастния си опит да види Серад. Не би била способна да го понесе, ако другата жена видеше болката й. Шум от отсрещната страна на прозореца привлече вниманието й и тя се изправи, за да види кой е.

— Ти ли си, Тори? — попита приглушен женски глас.

— Да… — Тори едва различи фигурата на жена, облечена в традиционна алжирска носия. Лицето и главата й бяха покрити с бурнус, така че се виждаха само очите й.

— Трябва да говоря с теб. Спешно е.

Тори не знаеше коя е тази жена и какво иска.

— Защо?

— Изпратиха ме, за да ти помогна да избягаш от Алжир — отговори меко гласът. — Трябва да говорим насаме. Не мога да позволя…

Тори се дръпна от прозореца и излезе навън, за да посрещне жената. Внимателно се огледа дали някой я наблюдава. Не знаеше коя е тази жена, но бе сигурна, че е пратена от Бога.

— Знам, че ти и твоята компаньонка сте задържани тук против волята ви и съм дошла да ви кажа, че всичко е готово да избягате още тази нощ и утре да отплавате към дома.

— Кой иска да направи това за мен и защо?

— Не трябва да знаеш, но помни, че това е някой, който разбира твоето положение и иска да те спаси. Ще тръгнеш ли?

— Да! — Тори нямаше нужда от време, за да реши.

— Какво ще правим с твоята компаньонка?

— Тя също ще дойде. Няма защо да питаш.

— Добре. Бъди тиха, защото рискуваме да ни забележи някой от слугите на Серад. Облечи се като мен, за да не привличаме вниманието, докато минаваме по улиците. Ще те чакам тук, но трябва да побързаш.

— Разбирам и ти благодаря.

Тори се върна обратно с тихи и предпазливи движения. Потърси Джоунс и я събуди внимателно.

— Мис Виктория! Какво има?

— Ш-ш-шт… — Тори долепи пръст до устните си. — Говори тихо. Отвън има една жена, която каза, че иска да ни помогне да избягаме.

— Какво?

— Чака ни в двора, но трябва бързо да се облечем.

— Отиваме си вкъщи?

— Така казва. Хайде, трябва да тръгваме, докато все още има възможност.

Джоунс навлече дрехите си и последва Тори в спалнята й, където тя облече робата си. После се промъкнаха през харема към градината, където ги чакаше тайнствената жена.

Алмира се бе скрила в храстите и когато видя жените да се появяват, излезе, за да ги посрещне.

— Стойте близо зад мен и не се оглеждайте. Дръжте главите си колкото може по-наведени. Не сте забравили нищо, нали? — попита ги тя, докато бавно се измъкваха от къщата.

Тори погледна за последен път назад. Помисли си колко щастлива бе, когато се върна от пустинята, и за болката, с която бе заплатила дързостта си да мечтае.

— Не, не съм забравила нищо — отговори спокойно тя. Но когато потънаха в нощта, си мислеше дали не е оставила сърцето си там.

 

Изминаха четири дни, откакто „Ятаган“ отплава от Алжир, и Серад и Хасим бяха сигурни, че приближават Мухамед и неговата банда главорези. Екипажът на „Ятаган“ с нетърпение очакваше битката, защото всички обичаха Малик и искаха да му покажат своята преданост. Със скорост и устрем те преброждаха моретата, където Малик предполагаше, че Мухамед прави своите набези. Късно следобед бяха възнаградени за своите усилия, когато забелязаха другия кораб.

Заповедите на Серад бяха бързи и кратки в подготовката за атака. Платната бяха опънати и курсът определен. Скоро настигнаха вражеския кораб и битката започна. Битката бе яростна и страшна. Когато димът се разсея, видяха, че корабът на Мухамед е разбит и бавно потъва. Падна мрак и затрудни усилията им да открият оцелели. С идването на утрото не бе останало нищо, което да отбележи гроба на Мухамед.

„Ятаган“ също бе понесъл някои поражения в битката и въпреки че щяха да се приберат много по-бавно, настроението на борда беше добро. Хасим бе доволен от изхода на битката и знаеше, че баща му също ще бъде удовлетворен от вестта, че най-върлият му враг е убит.

Серад се почувства така, сякаш огромна тежест падна от раменете му и прие истината за чувствата си към Тори. Но в същото време бе дори и по-объркан, защото думите на леля му все още звучаха в съзнанието му. Ако обичаше Тори — а той знаеше, че това е така, — как би могъл да не направи всичко за нея? Ако я обичаше, трябваше да е достатъчно почтен, за да й позволи сама да вземе решение за живота си.

— Тарик! Има ли начин да ускорим ремонта на „Ятаган“, така че да стигнем Алжир по-бързо? — попита Серад. Сега, след като бе взел решение, цялото му същество сякаш гореше. Знаеше, че сигурно няма да може да пристигне при Тори достатъчно бързо. Съжаляваше, че е бил толкова груб към нея, преди да замине, и знаеше, че първото нещо, което ще направи, е да й се извини. Но това нямаше значение, най-важно бе да я види, да я прегърне и да й говори за любовта си.

— Правим каквото можем, Серад — отговори приятелят му. — Откъде това странно желание да се върнеш по-бързо вкъщи?

— Да, братко. Възможно ли е да има някаква специална причина, поради която бързаш да се върнеш обратно? — попита Хасим, присъединявайки се към стоящите до щурвала мъже.

— Би могло да се каже — отвърна Серад с лека усмивка.

Тарик и Хасим бяха изненадани от промяната в настроението му. Преди час Серад бе навъсен. Сега изглеждаше в добро настроение.

— Какво се случи, след като слезе на долната палуба, та твоето настроение така се промени?

— Случи се това, че взех решение и единственото нещо, което трябва да правя, е да го следвам.

 

— Решение за Тори? — попита Хасим.

Той кимна.

— Аз я обичам и реших да я помоля да ми стане съпруга.

— Тя е чудесна жена — намеси се Тарик, като си спомни колко прекрасна изглеждаше онази вечер, когато се втурна неканена в покоите на Серад. — Малко е своеволна, но и ти си мъж, достоен за предизвикателството.

— Сигурен съм, че е — съгласи се Хасим.