Стивън Ериксън
Спомени от лед (9)

4.

Тях тримата помнете, те дават формата,

те дават всичко, що се крие под мантията на света,

тях тримата, че те са скелетът на цялата история.

Сестро на Хладните нощи! Измяна среща изгрева ти!

Ти ножа реши да забиеш, а той намери твоето сърце.

Драконъс, Кръв на Тиам! Тъмата бе създадена,

душата твоя да загърне. Веригите, които

те държат, тях ти самият сътвори.

К’рул, твой беше пътят, назован от Спящата богиня

преди хилядата години, и тя все още спи,

а ти се будиш — дошло е вече времето ви, Древни,

отново да закрачите сред смъртните

и да превърнете скръбта си в дар най-сладък.

„Аномандарис“

Фишър Кел Тат

Потънали в кал до ушите, Харло и Стони Менакис настигнаха впряга, щом той се затътри нагоре по склона. Грънтъл се ухили и се облегна на капрата.

— Пада ни се, като се хващаме на бас с теб — измърмори Харло. — Винаги печелиш, кучи син такъв.

Стони отчаяно оглеждаше изкаляните си дрехи.

— Кожи от млади ярета. Изобщо няма да се оправят. — Сините й очи се заковаха върху Грънтъл. — Проклет да си — ти си най-якият от всички ни. Ти трябваше да я буташ тази кола, не да седиш горе. Какво като си спечелил някакъв си бас?

— Да ви е за урок — ухили се още повече той. Облеклото на Стони от фина зелена и черна кожа беше покрито със слузеста тиня. Гъстата й черна коса беше провиснала пред лицето й и от нея капеше мътна вода. — Както и да е, за днес стига, дайте да го избутаме тоя проклет впряг — вие двамата май добре се справяте с плуването.

— Гуглата да те вземе дано — сряза го Харло, — какво си мислеше, че правиш?

— Според звуците, май ви давех. Чистата вода е нагоре по течението, между другото.

Грънтъл хвана отново поводите. Преминаването бе изтощило конете: не искаха да помръднат и капитанът трябваше много да ги придумва и да ги хока, за да ги накара да се раздвижат. Спря впряга близо до брода. Наоколо други търговци бяха вдигнали биваците си, някои току-що успели да минат, други тепърва се канеха да го направят на път за Даруджистан. През последните два дни положението, ако не друго, беше станало още по-объркано. Онова, което бе останало от положените по дъното на брода камъни, беше избутано настрана или затънало в тинята.

Четири камбани бяха изтекли, докато се уреди преминаването, и по едно време Грънтъл се беше зачудил дали изобщо ще успеят. Слезе да се погрижи за конете. Харло и Стони вече се бяха сдърлили и отиваха нагоре да се умият.

Погледна с боязън масивния впряг, минал през брода преди тях и спрял сега на петдесетина крачки от техния. Басът беше нечестен. „Най-добрият бас.“ Двамата му приятели бяха убедени, че впрягът на господин Керули днес нямаше да види другия бряг. Сигурни бяха, че чудовищното возило пред тях ще затъне в тинята и че ще изтекат дни, преди на другите търговци да им писне и да помогнат, за да го разкарат от брода.

Грънтъл бе подозирал друго. Бочълайн и Корбал Броуч не бяха от хората, които ще търпят подобни неудобства. „Магьосници са, проклетниците.“ Слугата им, Емансипор Рийзи, дори не си беше направил труда да слезе от капрата — само с няколко подръпвания на юздите подкара напред волския впряг. Грамадната чудесия сякаш се плъзна през брода без едно подрусване дори, щом колелата нагазиха по уж тинестото и неравно дъно. „Нечестен бас, да. Добре поне, че аз останах сух и чист.“

Свидетелите на това свръхестествено събитие бяха предостатъчно, за да осигурят уединеност на сегашния бивак на двамата магове, така че Грънтъл с любопитство загледа закрачилия право към него керванджийски охранник. Бюк беше даруджистанец, работеше с по-малки кервани и едва успяваше да се спогоди с търговците. Предпочиташе да работи сам и Грънтъл знаеше защо.

Господарят на Бюк се беше опитал да премине по-рано същия ден. Разнебитеният му фургон се беше разпаднал насред течението и скъпите бали със стоката бяха отнесени, докато собственикът им мяташе безпомощно ръце в мръсната вода. Бюк бе успял да спаси търговеца, но със загубата на стоката договорът беше приключил и след като уреди един от керваните да го върне в Даруджистан, работодателят му го беше разкарал без капка благодарност за усилията.

Грънтъл беше очаквал, че самият той ще тръгне обратно за града. Бюк имаше хубав, здрав кон, добре екипиран за път. Три дни, най-много.

Но ето го — висок, мършав, с наемническото си снаряжение, с излъсканата броня, с големия арбалет, стегнат на гърба, и ножницата с дългия меч на бедрото — увлечен в кротък разговор с Рийзи.

Макар да беше далече, Грънтъл можа да проследи хода на разговора по жестовете на двамата. След няколкото разменени реплики видя как раменете на Бюк малко се смъкнаха. Сивобрадият пазач се огледа. Емансипор Рийзи сви рамене пренебрежително.

После двамата рязко се обърнаха към каляската и след миг от нея слезе Бочълайн и придърпа черната кожена пелерина на раменете си. Щом магьосникът го погледна, Бюк отново изправи гръб и отговори на няколкото кратки въпроса също толкова сбито, след което кимна почтително. Бочълайн сложи ръка на рамото на слугата и горкият само дето не се огъна от допира.

Грънтъл цъкна съчувствено с език. „Мда, от допира на тоя маг повечето сигурно ще напълнят гащите, Кралицата ми е свидетел… Беру да не дава дано, Бюк току-що го наеха. Дано да не съжалява после.“

Паленето на огън в жилищата беше много опасно в Даруджистан, най-вече заради газта. Пожарът, убил жената, майката и четирите деца на Бюк, беше особено гаден. Това, че самият Бюк беше лежал мъртвешки пиян в една уличка на стотина крачки от дома си, съвсем не му бе помогнало да се съвземе. Като мнозина от приятелите му охранници, Грънтъл беше решил, че след преживяното Бюк ще наблегне сериозно на бутилката. Но той направи точно обратното. Договарянето му с дребни и уязвими търговци явно го привличаше повече от бавното затъване в постоянно пиянство. Бедните търговци ги обираха по пътищата много по-често от заможните. „Човекът иска да умре, ясно. Но бързо, даже с чест. Иска да падне в битка, несъмнено, да отиде при семейството си. Уви, когато е трезвен — а от онази нощ той е трезвен винаги, — Бюк се бие изключително добре и огорчените духове на поне десетина пътни разбойници биха могли да свидетелстват за това.“

Леденият ужас, който сякаш изпълваше въздуха около Бочълайн и особено около Корбал Броуч, щеше да възпре всеки здравомислещ охранник. Но за човек, жаден да прегърне смъртта, нещата сигурно изглеждаха по-различни, нали?

„Ех, приятелю Бюк, дано наистина да не съжалиш за избора си. Жестокост и ужас несъмнено се вихрят около двамата ти нови господари, но ти по-вероятно ще се окажеш свидетел на това, отколкото жертвата. Не ти ли стига вече тази дълга прегръдка на страданието?“

Бюк тръгна да си прибере коня и вещите. Когато се върна, Грънтъл вече бе започнал да пали огъня. Бюк набута вещите под капрата, каза нещо на Емансипор Рийзи, после се обърна и тръгна към Грънтъл.

— Ден на промяна, а, приятелю Бюк — рече Грънтъл, клекнал до разпаления огън. — Рекох да сваря чай за Харло и Стони. Ще се върнат всеки момент. Ще пийнеш ли една чаша с нас?

— Много мило от твоя страна, Грънтъл. Ще приема — отвърна Бюк и се приближи до капитана.

— Каква беда. Онова, дето стана с фургона на Мърк.

— Предупредих го да не се опитва. Уви, не ми оцени съвета.

— Дори и след като го измъкна от реката и му изкара водата от дробовете?

Бюк сви рамене.

— Сигурно целувката на Гуглата по устните му го беше вкиснала. — Погледна през рамо към впряга на новите си господари и тъжните му очи се присвиха. — Ти вече говори с тях, нали?

Грънтъл се изплю в огъня.

— Да. Да беше ме потърсил за съвет, преди да вземеш тоя договор.

— Уважавам съветите ти и винаги съм ги уважавал, Грънтъл, но нямаше да ме разубедиш.

— Това го знам, тъй че повече няма да говоря за тях.

— Другият — рече Бюк, след като взе калаената чаша в шепи и задуха горещия чай. — Зърнах го преди малко.

— Корбал Броуч.

— Тъй да е. Той е убиецът, разбрал си го.

— При тия двамата не виждам голяма разлика, да ти кажа честно.

Бюк заклати глава.

— Не, не ме разбра. В Даруджистан, помниш ли? Цели две седмици намираха ужасно обезобразени трупове в квартала Джадроуби, всяка нощ. После разследването потърси помощта на един маг и все едно, че някой разрита гнездо на стършели — оня маг открил нещо и това откритие го ужасило. Вярно, замълча се, но аз случайно чух за следващите подробности. Наели гилдията на Воркан. Самият Съвет предложил договор на наемните убийци. Намерете убиеца, им казали, с всички средства, които са ви подръка, законни или не. После убийствата спряха…

— Спомням си смътно за тая шумотевица — каза намръщено Грънтъл.

— Ти беше отседнал в хана на Квип, нали?

Грънтъл примижа.

— Хвърлил бях око на Летро, такова… тръгнах по договор, върнах се и разбрах, че…

— Тя се омъжила за някой друг — довърши Бюк и кимна.

— И то не кой да е — навъси се Грънтъл. — Оня надут фукльо, Парсемо…

— Един от старите ти господари, доколкото помня. Все едно. Кой беше убиецът и защо спряха убийствата? Гилдията на Воркан така и не поискала парите на Съвета. Убийствата спрели, защото убиецът напуснал града. — Бюк кимна към огромния впряг. — Той е. Корбал Броуч. Мъжът с кръглото лице и дебелите устни.

— Че откъде си толкова сигурен, Бюк? — Беше захладяло. Грънтъл си сипа втора чаша.

Бюк сви рамене; взираше се в огъня.

— Просто го знам. Кой може да се занимава с убийства на невинни?

„Дъх на Гуглата, Бюк, виждам ги и двата ръба на тоя въпрос, нали? Решил си да го убиеш — или поне да умреш, докато се опитваш.“

— Чуй ме, приятел. Може да сме извън правосъдието на града, но маговете в Даруджистан са разтревожени сериозно — а и след като гилдията на Воркан може все още да храни интерес, безсмислено е ние да го раздаваме. Можем да им съобщим — стига да си прав и да имаш доказателство, Бюк — а междувременно само го дръж под око. Нищо повече. Магьосник е — помни ми думата. Никакъв шанс нямаш. Остави екзекуцията на убийците и маговете.

Бюк вдигна очи към върналите се Харло и Стони. Бяха дошли тихо, загърнати в одеяла, с изпраните дрехи в ръце. Разтревожените им лица подсказаха на Грънтъл, че са чули поне края на разговора.

— Мислех, че си минал вече половината път към Даруджистан — каза Харло.

Бюк го изгледа над ръба на чашата.

— Толкова си чист, че едва те познах, приятел.

— Ха-ха.

— Уредих си нов договор, Харло.

— Идиот такъв — сопна се Стони. — Няма ли най-сетне да ти дойде малко ум в главата, Бюк? Колко години изтекоха, откакто не си се усмихвал! В колко още мечи капана ще си пъхаш главата?

— Докато някой не щракне — отвърна Бюк и я погледна в потъмнелите, присвити от яд очи. Надигна се и плисна утайката от чашата. — Благодаря за чая… и за съвета, приятелю Грънтъл. — Кимна на Харло, после на Стони и тръгна към впряга на Бочълайн.

— Тактът ти ме впечатли, скъпа — каза Грънтъл на Стони.

— Този човек е глупак — изсъска тя. — Женска ръка трябва на дръжката на меча му, мен ако питаш. Ужасно.

— Ти ли си доброволката? — изсумтя Харло.

Стони Менакис сви рамене.

— Не външността му е пречката, а държането му. Не е като тебе, дървеняко.

— Умилкваш ми се, а? — Харло се ухили на Грънтъл. — Ей, я пак ми счупи носа — после ще го оправим и ще си е като нов. Какво ще кажеш, Стони? Железните цветчета на сърцето ти ще се разтворят ли за мен?

Тя се озъби.

— Всички знаят, че тоя твой двуръчен меч е само една жалка компенсация, Харло.

— В поезията го бива обаче — изтъкна Грънтъл. — Какъв обрат само. Железни цветчета — по-точно не може и да се каже.

— Железни цветчета няма — изсумтя Стони. — Къде си виждал железни цветя? И сърцата не са цветя, а едни такива големи, червени и кървави неща в гърдите. Какво му е поетичното на тази безсмислица? Ти си същият идиот като Бюк и Харло, Грънтъл. Обкръжена съм от дебелоглави, безмозъчни глупци.

— Такава ти е съдбата, уви — рече Грънтъл. — Я си пийнете чай. Ще ви стопли малко.

Замълчаха; отбягваха погледите си. След малко Стони се окашля и попита:

— Какво беше онова с оставянето на екзекуцията на убийците, Грънтъл? В какво се е забъркал пак Бюк?

„Ама тя наистина се е загрижила за него!“ Той изгледа намръщено огъня и хвърли още няколко парчета суха тор, преди да отвърне:

— Има някои… подозрения. Говорихме… ъ… хипотетично.

— Кога ме цуне езикът на Тогг, волска муцуно. Казвай.

— Бюк избра да говори с мен, не с тебе, Стони — изръмжа подразнен Грънтъл. — Ако имаш въпроси, задай ги на него и ме остави на мира.

— И ще го направя, проклет да си.

— Съмнявам се, че ще постигнеш някакъв успех — подхвърли малко неразумно Харло, — дори да му запърхаш с оченца и да нацупиш тия твои розови устнички…

— Това ще е последното, което ще видиш, когато забия ножа в оная калаена буца в гърдите ти. А, и целувка ще ти дам.

Рунтавите вежди на Харло се вдигнаха.

— Калаена буца! Стони, скъпа… добре ли чух?

— Млъкни, не съм в настроение.

— Ти никога не си в настроение, Стони!

Тя му отвърна с презрителна усмивка.

— Браво, че не му отговори, скъпа — въздъхна Грънтъл.

 

 

Колибата се беше килнала като пияна до вътрешната стена на Пейл — сбирщина от криви дъски, опънати кожи и ракита, с двор, покрит с бяла прах, разхвърляни кратунени парчета, трошляк от грънци и дървени стърготини. Над ниската врата висяха на върви боядисани дървени карти и бавно се полюшваха в спарения горещ въздух.

Бързия Бен спря, огледа тясната задънена уличка и пристъпи в двора. Някой отвътре се изкикоти. Чародеят завъртя очи, измърмори под нос и посегна за кожения клуп, закован на вратата.

— Не бутай! — изврещяха му отвътре. — Дръпни, пустинна змийо такава!

Бързия Бен сви рамене и дръпна вратата.

— Само глупците бутат! — изсъска старицата, седнала кръстато вътре върху тръстикова рогозка. — Жулят ми коляното. Отоци и какво ли не получавам, когато ми дойдат глупци. А, Рараку надушвам, а?

Чародеят надникна в колибата.

— Дъх на Гуглата! Че то само за тебе има място тук!

Някакви неясни предмети висяха по стените и от ниския таван. Сенки поглъщаха всички ъгли, а въздухът вътре все още беше мразовит, като през изтеклата нощ.

— За мен, я! — изкикоти се старицата. Лицето й беше само кожа и кости, темето й — плешиво и отрупано с бенки. — Покажи каквото носиш, змийо многоглава, развалянето на проклятия ми е дарбата! — Измъкна една дървена карта от дрипавите гънки на халата си и я вдигна с треперещи ръце. — Прати думите си в моя лабиринт и формата им ей тук ще се всече, ще се жигоса…

— Не са проклятия, жено — отвърна Бързия Бен и се наведе, за да я погледне в очите. — Само въпроси.

Картата се хлъзна под халата й. Вещицата се навъси и рече:

— Скъпо струват отговорите. По-скъпо от развалянето на проклятия. Отговори не се намират лесно…

— Добре, добре. Колко?

— Кажи цвета на монетата на въпросите си, дванайсетдушни.

— Злато.

— По един златен консул за всеки тогава…

— Стига отговорите да са ценни.

— Съгласна.

— Сънят на Бърн.

— Какво за сънят на Бърн?

— Защо?

Старата зяпна с беззъба уста.

— Защо богинята спи, вещице? Знае ли някой? Ти знаеш ли?

— Ти си учен негодник…

— Всичко, което съм чел, са само спекулации. Никой не знае. Учените не знаят отговора, но най-старата вещица на Теннес на света би могла да знае. Кажи ми — защо спи Бърн?

— Някои отговори трябва да се стигнат заобиколно. Друг въпрос ми задай, чедо на Рараку.

Бързия Бен въздъхна, наведе глава, огледа за миг парчетиите наоколо и каза:

— Речено е, че земята се тресе и стопен камък тече като кръв, щом Бърн се размърда, преди да се пробуди.

— Тъй е речено.

— И това ще унищожи целия живот, ако тя се събуди.

— Тъй е речено.

— Е?

— Е, нищо. Земята се тресе, планини трещят, горещи реки текат. Това са си естествени неща за свят, чиято душа е нажежена до бяло. Според техните си закони за причина и следствие. Светът е оформен като топка пчелни говна и пътува през ледена пустош около слънцето. Кората му плува на късове, над море от разтопен камък. Парчетата понякога се остъргват едно в друго. Понякога се отдръпват. Дърпани и бутани от приливи, като моретата.

— А къде е богинята в цялата тази схема?

— Тя е яйцето в буцата говна. Положено много отдавна. Умът й яха скритите реки под нозете ни. Тя е болката на съществуването. Царицата на кошера, а ние сме нейните войници и работници. И от време на време… се роим.

— Из лабиринтите?

Старицата сви рамене.

— Каквито пътища си намерим.

— Бърн е болна.

— Да.

Бързия Бен изведнъж забеляза светлината, блеснала в очите на вещицата. Помисли дълго и каза:

— Защо спи Бърн?

— Още не му е дошло времето за това. Задай друг въпрос.

Чародеят се намръщи.

— Работници и войници… казваш го все едно, че сме й роби.

— Тя нищо не иска. Каквото правиш, правиш го за себе си. Работиш за поминък. Бориш се, за да го опазиш или да спечелиш повече. Трудиш се, за да осуетиш козните на съперниците си. Биеш се от страх и омраза, и жлъч, и чест, и вярност, и каквато там друга кауза можеш да измислиш. И въпреки това всичко, което вършиш, служи на нея… каквото и да е то. Не само добро, Адефон Делат, но и неморално. Можем да процъфтяваме, а можем и да се самоунищожим, за нея е все едно — тя просто ще роди ново потомство и всичко започва отначало.

— Говориш за света като за нещо физическо, подчинено на природни закони. Това ли е всичко?

— Не. Накрая умовете и сетивата на всичко, което е живо, определят какво е реално — за нас, разбира се.

— Това е тавтология.

— Така е.

— Бърн е причината, а ние — следствието?

— Ах, как се извърташ и виеш, като пустинна змия, каквато наистина си! Задай си въпроса.

— Защо Бърн спи?

— Спи… за да сънува.

Бързия Бен помълча дълго. Когато най-сетне погледна в очите на старицата, видя потвърждение на най-големите си страхове.

— Тя е болна.

Вещицата кимна.

— В треска е.

— А сънищата й…

— Да, момче. Сънищата й стават кошмари.

— Трябва да измисля как да премахна тази зараза, защото треската на Бърн няма да е достатъчна. Този зной, който уж трябва да пречисти, ще постигне обратното.

— Помисли тогава, мой скъпи труженико.

— Може би ще ми потрябва помощ.

Вещицата протегна сгърчената си ръка, с дланта нагоре. Бързия Бен бръкна под ризата си и извади огладено от водата камъче. Пусна го в шепата й.

— Когато дойде часът, Адефон Делат, повикай ме.

— Ще го сторя. Благодаря ти, госпожо. — Той сложи на пода между тях малка кожена кесия със златни консули. Вещицата се изкикоти. Бързия Бен отстъпи назад.

— И я тръшни тази врата — предпочитам студа!

Чародеят закрачи по уличката и мислите му се зареяха, понесоха се, повяха ги поривите на вятъра — лъжливи и безсмислени. Една обаче заседна в ума му и там си остана, съвсем незначителна като че ли отначало, любопитство и нищо повече: „Предпочита студа. Странно. Повечето старци обичат топлото. И колкото може повече…“

 

 

Капитан Паран видя Бързия Бен. Беше облегнал гръб на олющената стена до входа на щаба и беше много навъсен. Четиримата войници, поставени на стража, се бяха струпали на десет крачки от мага, явно притеснени.

Паран поведе коня си за юздите, подаде ги на коняря, излязъл на входа на казармата, и закрачи към Бързия.

— Изглеждаш ми много нещастен. А това ме плаши.

Чародеят от Седемте града се навъси.

— По-добре да не знаеш, капитане. Повярвай ми.

— Ако засяга Мостоваците, по-добре да го чуя, Бързи Бен.

— Мостоваците? — Магът се засмя горчиво. — Засяга много повече от шепа войници с празни стомаси. За момента обаче още не съм измислил никакво възможно решение. Като го измисля, ще ти го обясня от начало до край. Междувременно вземи си реквизирай някой отпочинал кон — трябва да идем при Дужек и Уискиджак в лагера на Бруд.

— Цялата рота? Току-що ги разпуснах да отпочинат!

— Не. Ние с теб и Малът и Спиндъл. Нещата се развиват малко… необичайно, както схващам, но за повече не ме питай, защото не знам.

Паран се намръщи, но Бързия Бен каза:

— Вече наредих да повикат другите двама.

— Добре. Отивам да си потърся друг кон тогава.

Капитанът се обърна и тръгна към казармата, като се мъчеше да не обръща внимание на жестокото парене в стомаха си. Всичко ставаше много бавно — седяха тук в Пейл вече от месеци, а градът негодуваше. След като бяха извън закона, нямаха имперската поддръжка, а без мрежата на чиновниците не можеха да се освободят от изпълнената с напрежение неприятна роля на окупатори.

Малазанската система на завладяване се основаваше на група правила, систематични и ефективни. Победоносната армия никога не се задържаше на едно място за повече от срока, необходим за мирния преход и предаването на управлението в ръцете на здраво окопало се и напълно функциониращо гражданско правителство в малазански стил. Гражданският контрол беше бреме, за каквото армията не бе обучена — постигаше се най-добре с ловка бюрократична манипулация на икономиката на завладяния град. „Хванеш ли конците, хората ще затанцуват, както ги поведеш“ — това правило лежеше в сърцевината на убежденията на императора и той бе доказвал правотата му многократно — а императрицата не посмя да наложи някакви нововъведения в метода. Придобиването на контрол включваше както налагането на законна власт, така и дълбоко проникване в черния пазар, действащ в момента. „След като не можеш да прекършиш черния пазар, следващото най-добро решение е да го управляваш.“ А тази задача се възлагаше на Нокътя.

„Но тук няма агенти на Нокътя, нали? Нито писари. Не контролираме черния пазар. Дори не можем да държим явната икономика, а за гражданска администрация да не говорим. И въпреки това се държим все едно, че имперската поддръжка предстои да се появи скоро, след като определено не е така. Това изобщо не го разбирам.“

Без златото на Даруджистан армията на Дужек щеше вече да е изтощена от глад. Щяха да са започнали дезертьорствата, войниците един след друг щяха да напускат с надеждата да се върнат в имперската прегръдка или да влязат в някой от наемническите отряди по кервансараите. Армията на Едноръкия щеше да се разпадне пред очите му. „Верността не може да победи празния стомах.“

След лека суматоха конярите му намериха годен за пътуване кон, той уморено го яхна и го изкара на двора. Следобедното слънце вече мяташе прохладни сенки по избелелите пусти градски улици. Жителите на Пейл бяха започнали да излизат, но гледаха да заобикалят малазанския щаб: стражите бяха развили остро чувство за подозрителност към всеки, който се задържеше за по-дълго, и тежките им щурмови арбалети бяха винаги заредени.

Кръв се беше проляла при входа на щаба, както и в самата сграда. Съвсем наскоро го беше нападнала Хрътка на Сянка и бе оставила десетки убити. Спомените на Паран за това събитие бяха все така откъслечни. Звярът бе прогонен от Татърсейл… и от самия капитан. За войниците на пост при входа обаче мирната служба се бе превърнала в кошмар. Бяха хванати ужасно неподготвени и тази небрежност нямаше да се повтори. Такава Хрътка щеше да профучи през тях почти без усилие, но поне щяха да продължат да се бият, а не да я гледат зяпнали.

Бързия Бен, Малът и Спиндъл го чакаха, яхнали конете си. От тримата капитанът познаваше най-малко Спиндъл. Уменията на ниския плешив мъж варираха от магьосничество до сапьорство, или поне така му бяха казали. Вечно киселата му физиономия не приканваше за разговор, нито гадно миришещата, дълга до бедрата власеница, която носеше — изплетена според приказките от косата на умрялата му майка. Щом спря до него, Паран погледна накриво власеницата. „Дъх на Гуглата, та това наистина може да е коса на старица!“ От тази мисъл му се догади още повече.

— Поеми авангарда, Спиндъл.

— Слушам, капитане… Голямо газене ще падне, за да пробием, щом стигнем площада на Северния пазар.

— Тогава виж как да го заобиколим.

— Уличките наоколо не са безопасни, сър…

— Отвори си тогава лабиринта и пусни да се цеди, колкото да им настръхнат косите. Можеш да го направиш, нали?

Спиндъл се озърна към Бързия Бен.

— Ъ, сър… той, моят лабиринт… възбужда някои неща…

— Опасни?

— Не чак, но…

— Действайте, войник.

— Слушам, капитане.

Бързия Бен мълчаливо пое ариергарда, а Малът, също така смълчан, подкара до Паран.

— Някаква идея какво става в лагера на Бруд, лечител? — попита капитанът.

— Нищо определено, сър — отвърна Малът. — Само… усещания. — Паран го изгледа въпросително и той продължи: — Голямо смесване на сили се мъти там, сър. Не само на Бруд и онази Тайст Андий — те са ми познати. И на Каллор също така. Не, има и още нещо. Друго присъствие. Старо и в същото време — ново. Нотки на Т’лан Имасс може би…

— Т’лан Имасс?

— Може би… просто не съм сигурен, капитане. Но надделява над всичко друго, сър.

Котка някаква измяука наблизо, профуча като светкавица покрай тях, хукна покрай градинската стена и се скри зад нея. Последва нов вой, този път в другия край на тясната улица.

Тръпки пробягаха по гръбнака на Паран.

— Само това ни трябва — нов играч. Положението и без това е достатъчно напрегнато…

Две псета, счепкали се в жестока свада, се изсипаха от уличката пред тях. Изпадналият в паника котарак свърна покрай тях и им изсъска. Конете се дръпнаха, изпънали уши. Ококорен, капитанът видя в канавката вдясно цяло котило плъхове, затичали се като полудели покрай тях.

— Какво става, в името на Гуглата…

— Спиндъл! — изрева зад тях Бързия Бен. Магьосникът в челото се извърна в седлото си с окаяна физиономия.

— Отпусни малко — подкани го Бързия Бен, вече по-кротко.

Спиндъл кимна и се обърна отново напред, а Паран замаха с ръка пред лицето си да отпъди рояка мухи.

— Малът, що за лабиринт отваря Спиндъл?

— Проблемът не е в лабиринта му, сър, а как прелива. Дотук се търпеше поне.

— Сигурно е кошмар за конницата ни…

— Ние сме пешаци, сър — със суха усмивка отвърна Малът. — Все едно, виждал съм го сам да разбива вражески щурм. Спор няма, никак не е зле да е край тебе…

Паран не беше виждал досега котка да се натресе с главата напред в стена. Тъпото изтупване бе последвано от безумно дращене на нокти и животното отскочи назад, опулено от изненада. Щуротията привлече вниманието на двете псета и те я подгониха в съседната уличка.

Нервите на капитана се опънаха и му призля още повече. „Мога да накарам Бързия Бен да поведе и да поеме нещата, но неговата сила ще се забележи, отдалече при това — а такъв риск не бих поел. Нито пък той.“

Във всеки квартал, през който минеха, се вдигаше какофония — скимтящи котки, кучешки лай и вой, магарешки рев. Обезумели плъхове бягаха навсякъде.

Когато прецени, че са заобиколили площада с пазара, Паран извика на Спиндъл да си пусне лабиринта. Войникът кимна смутено и се подчини.

Скоро след това стигнаха Северната порта и поеха през неотдавнашното бойно поле. Все още имаше следи от обсадата, ако се вгледаше човек внимателно в поникналата жилава трева. Гнили дрипи, късове броня, избелели кости. Полски цветя бяха израсли по склоновете на гробните могили на двеста крачки вляво, на яркосини петна — цветът ставаше все по-тъмен с гаснещото слънце.

Сравнителното спокойствие на равнината го зарадва въпреки сладникавия дъх на жестоката смърт, който проникваше сякаш в костите му, докато пресичаха осеяното с гибел бойно поле. „Сякаш цяла вечност пътувам през такива места. От онзи съдбовен ден в Итко Кан, с разгневените оси, които ме жилеха, защото съм развалил кървавия им пир, все така газя, залитам по петите на Гуглата. Сякаш нищо друго не съм познавал през целия си живот, освен война и смърт, макар да е само от няколко години. Кралице на сънищата, колко ме състарява това…“ Паран се намръщи. Самосъжалението лесно можеше да се превърне в отдавна зараснала рана в мислите му, освен ако не забравеше блудкавата му съблазън.

„Навиците, наследени от баща ми, уви. А и онова, което Тавори е получила — по някакъв начин ми го е предала. Хладна и лукава като дете, още повече — като голяма. Ако някой ще може да защити рода ни при поредната чистка на Ласийн, ще е тя. Не се съмнявам, че тактиката, която ще избере, ще ме ужаси, но тя не е от тези, които търпят поражението. Тъй че по-добре да е тя, отколкото аз.“ При все това тревогата продължи да го гложди. Откакто останаха извън закона, не бяха чували абсолютно нищо за особени събития по други места в Империята. Слуховете за предстоящо въстание в Седемте града не заглъхваха, но беше по-скоро като нашепната закана за нещо, едва ли щеше да изригне. Паран се съмняваше.

„Каквото и да стане, Тавори ще се погрижи за Фелисин. Това поне ме утешава…“

Малът прекъсна мислите му.

— Смятам, че командната шатра на Бруд е в лагера на Тайст Андий, капитане. Право напред.

— Спиндъл явно е съгласен с теб — отбеляза Паран. Магът ги водеше без колебание към странния — дори отдалече — и зловещ стан. Постове пред него не се мяркаха. Всъщност капитанът не видя никого.

— Преговорите, изглежда, са минали гладко — подхвърли лечителят. — Все още не са ни нанизали със стрели.

— И на мен ми изглежда обещаващо — отвърна Паран.

Спиндъл ги поведе по нещо като главна улица между високите мрачни шатри на Тайст Андий. Вече падаше здрач и дрипавите ивици плат, вързани за коловете на шатрите, губеха избелелите си цветове. Някакви тъмни, призрачни фигури се мяркаха по страничните пътеки, без да обръщат внимание на групата им.

— Тук ще му оклюма на човек духът — промърмори под нос Малът и капитанът кимна. „Все едно, че влизаш в мрачен сън…“ — Онова отпред трябва да е шатрата на Бруд — продължи лечителят.

Пред командната шатра чакаха двама, загледани към Паран и войниците му. Макар и в тъмното, капитанът ги разпозна без усилие. Новодошлите спряха конете си, слязоха и се приближиха.

— Капитане, трябва да поговоря с войниците ви — заговори без предисловия Уискиджак. — Командир Дужек желае да разговаря с вас. След това можем да се съберем всички, ако сте склонен.

Свръхучтивият тон на Уискиджак още повече изпъна нервите му. Той кимна мълчаливо в отговор и след като брадатият помощник-командир се отдалечи с Малът, Бен и Спиндъл, се обърна към Дужек. Ветеранът го изгледа за миг, след което въздъхна.

— Получихме новини от Империята, капитане.

— Как, сър?

— Нищо пряко, разбира се, но източниците са благонадеждни. Чистката на знатното съсловие на Ласийн се е оказала… ефикасна. — Поколеба се, след което добави: — Императрицата има нова адюнкта…

Паран кимна мълчаливо. Нищо изненадващо нямаше в това. Лорн беше мъртва. Постът трябваше да се запълни.

— Имате ли вести за семейството ми, сър?

— Сестра ви Тавори е успяла да спаси каквото е могла, момко. Собствеността на дома Паран в Унта, по-големите имения… повечето търговски договори. Но… баща ви е починал, а скоро след това майка ви… решила да иде при него отвъд Портата на Гуглата. Съжалявам, Гъноуз.

„Да, можеше да се очаква, че ще го направи, нали? Съжаляваш? Да. И аз.“

— Благодаря ви, сър. Честно казано, не съм толкова стъписан от лошите новини, колкото сигурно си мислите.

— Боя се, че има още. Вашето… ъъъ… положение на изменник е направило дома ви обект на репресии. Не смятам, че сестра ви е имала много голям избор. Чистката е щяла да бъде жестока. Тавори явно е планирала ходовете си от доста време. Знаела е много добре какво предстои. Знатни деца са били… изнасилвани. След това убивани. Заповедта всяко знатно дете под брачна възраст да бъде убито никога не е била официална, може би всъщност Ласийн така и не е разбирала какво става…

— Моля ви, сър, ако Фелисин е мъртва, просто ми го кажете и пропуснете подробностите.

Дужек поклати глава.

— Не, това й е било спестено, капитане. Точно това се опитвам да ви кажа.

— И какво е разменила Тавори, за да спечели това… сър?

— Макар и като новата адюнкта, властта на Тавори е била ограничена. Не е могла да покаже, че проявява определено покровителство… така поне аз разбирам намеренията й.

Паран затвори очи. „Адюнкта Тавори. Е, сестрице, и ти си имаш амбиции, нали?“

— Фелисин?

— Мините на Отатарал, капитане. Не е доживотна присъда, можете да сте сигурен. Щом пожарите в Унта позаглъхнат, не се съмнявам, че ще я върнат тихомълком…

— Стига Тавори да прецени, че няма да застраши репутацията й…

Дужек се ококори.

— Нейната репу…

— Нямам предвид благородниците — те могат да я наричат чудовище, колкото си искат, сигурен съм, че вече го правят — на нея й е все едно. Никога не я е интересувало. Имам предвид професионалната й репутация, командире. В очите на императрицата и двора. За Тавори нищо друго не е от значение. Поради което е много подходяща за адюнкта. — Тонът на Паран беше безизразен, думите — хладно подбрани и спокойни. — Във всеки случай, както сам казахте, тя е била принудена да се справи със ситуацията, а колкото до ситуацията… аз съм виновен за всичко това, сър. Чистката — насилията, убийствата, смъртта на родителите ми, и всичко, което трябва да преживее Фелисин.

— Капитане…

— Няма нищо. — Паран се усмихна. — Децата на родителите ми са, до едно, способни да се справят буквално с всичко. Можем да преживеем последствията. Навярно ни липсва обичайната съвест, може пък наистина да сме чудовища. Благодаря ви за вестите, командире. Как минаха преговорите? — Паран се постара да направи всичко, за да пренебрегне тихата скръб в очите на Дужек.

— Добре минаха, капитане — промълви старецът. — Вие ще тръгнете след два дни, след това Бързия Бен ще ви настигне. Не се съмнявам, че войниците ви са готови за…

— Да, сър. Готови са.

— Много добре. Това е всичко, капитане.

 

 

Мракът се спусна като тих саван. Паран стоеше на върха на най-голямата гробна могила и най-кроткият от всички ветрове галеше лицето му. Беше успял да излезе от лагера, без да се натъкне на Уискиджак и Мостоваците. Нощта някак го приканваше към самота и се чувстваше добре на билото на този масов гроб, с всички отекващи спомени за болка, мъка и отчаяние.

„Сред тези мъртви под нозете ми, колко ли зрели мъже и жени са призовавали майките си?“

„Смъртта и умирането ни превръщат отново в деца, всъщност за последен път, с този наш последен плач. Не един философ е твърдял, че си оставаме завинаги деца, далече под натрупалите се пластове на бронята на зрелостта.“

„Бронята те стяга, ограничава тялото и душата в него. Но също така те брани. Затъпява ударите. Сетивата губят остротата си, остават ни само болезнените отоци, но след време и отоците изчезват.“

Килна глава назад и мускулите на врата и раменете му писнаха от болка. Взря се в небето и примига от болката на стегналата се плът, стиснала костите му като каторжнически пранги.

„Но няма спасение, нали? Спомени и разкрития се утаяват като отрова, никога не ще я изхвърлиш от себе си.“ Вдиша дълбоко прохладния въздух, сякаш искаше да улови в дъха на звездите студения им поглед и равнодушната им жестокост. „Никакъв дар няма в страданието. Свидетели са Тайст Андий.“

„Е, стомахът поне се успокои… трупа, подозирам, нов пристъп, който ще насълзи очите ми…“

Прилепи прелитаха в мрака, кръжаха и ловяха мушици в своя летящ пир. Светлините на Пейл примигваха на юг като гаснещо огнище. Далече на запад се издигаха гърбиците на планините Морант. Паран бавно осъзна, че е притиснал ръце до корема си, сякаш се мъчи да задържи всичко това в себе си. Не беше ревлив, нито имаше повод да се надсмива над себе си. Беше роден за грижливо изваяно, хладно безпристрастие, възпитание, което обучението му на войник само беше укрепило. „Ако тези неща са качества, значи ме е надминала. Тавори, ти наистина го владееш до съвършенство. О, скъпа ми Фелисин, що за живот те е сполетял? Няма я пазещата прегръдка на знатността, това поне е сигурно.“

Зад него изскърцаха ботуши.

Паран затвори очи. „Никакви вести повече, моля ви. Никакви разкрития повече.“

— Капитане. — Уискиджак сложи ръка на рамото му.

— Каква тиха нощ.

— Всички те търсехме, Паран. След като говорихте с Дужек. Силвърфокс подири наоколо. Тя те намери. — Ръката се отдръпна. Уискиджак застана до него и също се взря в звездите.

— Коя е Силвърфокс?

— Мисля, че ти трябва да го решиш — изръмжа белобрадият ветеран.

Паран се намръщи и се извърна към командира.

— В момента нямам нерви за подобни гатанки.

Уискиджак кимна, без да откъсва очи от пръсналите се по нощното небе мигащи светли прашинки.

— Ще трябва да изтърпиш прищевките ми, капитане. Мога да те поведа стъпка по стъпка, или да те подкарам. Някога можеш да си спомниш за този момент и да одобриш избора ми.

Паран не отвърна нищо.

— Чакат ни в подножието на могилата — продължи Уискиджак. — Срещата е толкова интимна, колкото можах да го уредя. Само Малът, Бързия Бен, мхаби и Силвърфокс. Хората от ротата ви са тук, в случай, че имате… съмнения. И двамата изтощиха лабиринтите си тази нощ — за да се уверят, че това, което се е случило, е самата истина…

— Какво — сряза го Паран — се опитвате да ми кажете, сър?

Уискиджак го погледна в очите.

— Детето риви — Силвърфокс. Тя е преродената Татърсейл.

Паран бавно се обърна и погледът му се плъзна по склона към подножието, където в тъмното чакаха четири фигури. А между тях стоеше детето риви, с аура като слънчев изгрев около него, сияние, което раздвижи още по-силно кръвта, кипнала в жилите му. „Да. Тя е. Вече по-голяма, показва онова, в което ще се превърне. Проклятие, жено, с теб нещата никога не могат да бъдат прости.“ Всичко затаило се в него сякаш бликна, накара го изведнъж да се почувства уморен и да се разтрепери. Взря се надолу към Силвърфокс.

— Та тя е дете.

„Но го знаех, нали? Знаех го през цялото време, просто не исках да мисля за него… А сега нямам избор.“

Уискиджак изсумтя.

— Бързо расте — жадни, нетърпеливи сили кипят в нея, детското тяло не може да ги удържи. Няма да чакаш дълго…

— Докато стане прилично — сухо довърши Паран, без да забелязва сепването на Уискиджак. — Тогава — добре, но сега? Кой няма да види в мен чудовище, дори само да си стиснем ръцете? Какво мога да й кажа? Какво изобщо бих могъл да кажа? — Обърна се рязко към Уискиджак. — Това е невъзможно — тя е дете!

— А вътре в нея е Татърсейл. И Найтчил…

— Найтчил! Дъх на Гуглата! Какво е станало… как?

— Въпроси с труден отговор, момче. По-добре ги задай на Малът и Бързия Бен — и на самата Силвърфокс.

Паран неволно отстъпи.

— Да говоря с нея? Не. Не мога…

— Тя го иска, Паран. Чака те.

— Не. — Очите му отново се плъзнаха по склона. — Да, виждам Татърсейл. Но има и повече… не само тази жена, Найтчил… тя вече е соултейкън, Уискиджак. Съществото, което й е дало името на риви… силата да променя…

Командирът присви очи.

— Как го разбра, капитане?

— Просто го знам…

— Не е достатъчно. За Бързия Бен не беше лесно да го отгатне. Но ти го разбра. Как, Паран?

Капитанът изкриви лице.

— Почувствах колко напрегнато гледа Бен към мен — когато си мисли, че вниманието ми е другаде. Забелязах колко напрегнати са очите му. Какво е разбрал той, командире?

— Опонн те е изоставил, но нещо друго е заело мястото му. Нещо диво. Перата му настръхват, когато си наблизо…

— Перата. — Паран се усмихна. — Колко подходяща дума. Аномандър Рейк уби две Хрътки на Сянка… бях там. Видях го. Усетих петното от кръвта на умираща Хрътка… върху плътта си, Уискиджак. Нещо от тази кръв вече тече в жилите ми.

Гласът на командира бе много сериозен.

— Друго?

— Трябва ли да има и друго, сър?

— Да. Бързия Бен улови намеци… онова, в което си се превърнал, е много повече от кръвта на асцендент. — Поколеба се, след което допълни: — Силвърфокс ти е измислила име на езика на риви. Джен’айсънд Ръл.

— Джен’айсънд Ръл.

— Превежда се като „Скиталецът в Меча“. Според нея означава, че си се превърнал в нещо, което никое същество досега не е постигало — било то смъртен или асцендент — и това нещо те е раздвоило. Ти си белязан, Гъноуз Паран — но никой, дори Силвърфокс, не знае какво предвещава това. Кажи ми какво е станало.

Паран сви рамене.

— Рейк използва онзи черен меч. Когато уби Хрътките. Последвах ги… в онзи меч. Духовете на Хрътките бяха в капан, оковани с всички… всички други. Мисля, че ги освободих. Не мога да съм сигурен в това… знам само, че накрая се озовах някъде другаде. Не окован.

— А те върнаха ли се на този свят?

— Не знам. Джен’айсънд Ръл… защо трябва да е толкова важно, че съм се скитал в този меч?

— Не питаш подходящия човек, капитане — изсумтя Уискиджак. — Просто повторих думите на Силвърфокс. Но ми хрумна още нещо. — Той пристъпи към него. — Нито дума за това на Тайст Андий — нито на Корлат, нито на Аномандър Рейк. Синът на Мрака е непредвидим кучи син, помни ми думата. И ако легендата за Драгнипур е вярна, проклятието му е в това, че никой не може да се измъкне от кошмарния му затвор — душите им са оковани… завинаги. Ти си преодолял това с хитрина и може би и Хрътките — също. Създал си… тревожен прецедент.

Паран се усмихна горчиво в тъмното.

— Хитрина. Да, много неща надхитрих, дори смъртта. — „Но не и болката. Не, спасението от нея все още ми убягва.“ — Мислите ли, че Рейк се утешава с вярата, че неговият меч е… окончателен?

— Изглежда вероятно, Гъноуз Паран. Нали?

Капитанът въздъхна.

— Да.

— Е. Да ходим да се срещнем със Силвърфокс.

— Не.

— Проклет да си, Паран — изръмжа Уискиджак. — Много по-важно е от това дали ще се гледате със светнали оченца. Това дете е обладано от мощ и тя е… огромна и непозната. Каллор я гледа с убийствен поглед. Силвърфокс е в опасност. Въпросът е дали ще я защитим, или ще стоим настрана? Върховният крал я нарича „гнусно създание“, капитане. Ако Каладън Бруд обърне гръб в неподходящия момент…

— Той ще я убие? Защо?

— Бои се от силата в нея, доколкото разбирам.

— Дъх на Гуглата, та тя е само… — Замълча, осъзнал фалша на твърдението си. „Само дете? Едва ли.“ — Да я опазим от Каллор, казахте. Но такава позиция е рискована, командире. Кой е на наша страна?

— Корлат. А следователно — всички Тайст Андий.

— Аномандър Рейк?

— Това все още е неизвестно. Недоверието на Корлат към Каллор, съчетано с приятелството й с мхаби, я е довело до това решение. Казва, че ще поговори с господаря си, щом пристигне…

— Ще пристигне?

— Да. Рано утре, вероятно, и ако наистина стане така, постарай се да го избягваш.

Паран кимна. „Една среща с него вече ми стига.“

— А пълководецът?

— Колебае се, според нас. Но Бруд има нужда от ривите и стадата им бедерини. Поне засега той остава главният защитник на момичето.

— А какво мисли Дужек за всичко това? — попита капитанът.

— Чака твоето решение.

— Моето? Беру да ни пази, командире… не съм нито маг, нито жрец. Нито мога да предскажа бъдещето на това дете.

— Татърсейл обитава тялото на Силвърфокс, Паран. Тя трябва да бъде извлечена… на преден план.

— Защото Татърсейл никога няма да ни предаде. Да. Сега разбирам.

— Не е нужно да говориш толкова окаяно, Паран.

„Нима? А ако ти беше на мое място, Уискиджак?“

— Добре. Водете тогава.

— Изглежда — подхвърли Уискиджак, — ще трябва да те издигнем в ранг равен на моя, капитане, поне за да преодолеем объркването ти кой точно командва тук.

 

 

Пристигането им стана тихо и крадешком — поведоха конете си през лагера без никаква шумотевица. Малцината Тайст Андий, останали извън шатрите си, не им обърнаха внимание. Сержант Анци поведе главната група Мостоваци да приберат конете, а ефрейтор Пикър, Деторан, Бленд, Тротс и Хедж се шмугнаха из притъмнелия стан, за да намерят командната шатра на Бруд. Спиндъл ги чакаше пред входа.

Пикър му кимна и магът, загърнат във вонящата си власеница и с придърпана на главата също толкова мръсна качулка, се обърна към входа, направи няколко жеста и се изплю на платното. После се извърна, ухили се на Пикър и им кимна да влизат.

Хедж сръга ефрейторката и завъртя очи.

Знаеше, че вътре има две помещения и че пълководецът спи в задното. „Дано.“ Огледа се за Бленд… „Проклятие, къде се дяна тя? Само допреди миг беше тук и…“

Два пръста стиснаха Пикър за рамото и тя трепна. Бленд до нея се усмихна и устата й изсипа тих порой от ругатни. Усмивката на Бленд се разшири, после тя пристъпи към входа, клекна и заразвързва кожените каишки.

Пикър се огледа. Деторан и Тротс стояха един до друг няколко крачки по-назад, и двамата приведени и нащрек.

Хедж отново я сръга, пак се обърна към шатрата и видя, че Бленд е отворила.

„Е, добре. Да започваме.“

Поведе Бленд, след нея — Спиндъл, после — Хедж. Пикър махна на Напан и баргаста да тръгнат напред и пристъпи след тях в тъмното на шатрата.

Макар и с Тротс в единия край и Деторан — в другия, със Спиндъл и Хедж отстрани, тежката маса ги накара да залитат още на първите три крачки. Бленд притича да дръпне платнището на входа колкото може и в магическата тишина четиримата все пак успяха да измъкнат масата навън. Пикър пазеше, взряна в разделящото платнище, но бойният вожд не се появи. „Дотук добре.“

Ефрейторката и Бленд се включиха да помогнат в носенето и шестимата успяха да преместят масата на петдесетина крачки от шатрата, преди умората да ги принуди да спрат.

— Повече — не — изсъска Спиндъл.

— Ще разберат — изсумтя Деторан.

— Хващам се на бас с тебе — отвърна Пикър. — Но първо да я занесем там.

— Не можеш ли да го направиш по-леко това, Спиндъл? — изхленчи Хедж. — Що за магьосник си, впрочем?

Спиндъл се навъси.

— Слаб. И какво? Виж се — дори не си се изпотил!

— Млъкнете и двамата — изсъска им Пикър. — Хайде, вдигай.

— Като стана въпрос за вдигане — замърмори Хедж, когато сред хор от пъшкане масата отново се надигна от земята, — кога най-после ще я свалиш да я изпереш тая отвратителна власеница, Спиндъл?

— Да я пера? Мама никога не си миеше косата, докато беше жива — защо пък аз да я пера? Ще си загуби блясъка…

— Блясъка! Искаш да кажеш петдесет години пот и гранясала лой…

— Ама не беше гранясала, докато мама беше жива, нали?

— Слава на Гуглата, че не съм я познавал…

— Вие двамата ще млъкнете ли? Сега накъде, Спиндъл?

— Надясно. По оная уличка. После наляво — кожената шатра в края.

— Бас държа, че някой живее в нея — измърмори Деторан.

— И тук губиш — рече Пикър. — Използват я ривите — за поклонение пред труповете на Тайст Андий, преди да ги кремират. От Даруджистан не е убиван Тайст.

— Как го разбра, между другото? — попита Хедж.

— Спиндъл го надуши…

— Изненадан съм, че изобщо може да надуши нещо…

— Добре, пускай. Бленд — отваряй.

Масата зае цялото пространство, само с по една ръка свободно място отстрани. Сгънаха ниските нарове за полагане на трупове и ги напъхаха отдолу. Запалиха един потрошен фенер и го окачиха на куката на централния кол. Хедж се наведе, очите му се озоваха само на няколко пръста над олющената, надраскана повърхност и едрите му мазолести пръсти погалиха с обич шарките на грубото дърво.

— Красиво е. — Вдигна глава и срещна погледа на Пикър. — Повикайте екипа, ефрейтор. Играта започва.

Пикър се ухили и кимна.

— Доведи ги, Бленд.

— Равен дял за всеки — изръмжа Хедж. — Сега сме отбор…

— Значи ще ни кажеш най-после тайната — каза навъсено Спиндъл. — Ако знаехме, че си мамил през цялото време…

— Добре де, късметът ви вече ще се обърне, нали? Тъй че стига си се оплаквал.

— Ама си пасвате двамата — отбеляза Пикър. — Е, казвай, Хедж, как става цялата работа?

— Опозиции, ефрейтор. Всичко е в двете Колоди. Фидлър имаше по-добра чувствителност, но и Спин ще се справи, мисля. — Обърна се към мага. — Чел си на Колода, нали? Каза, че…

— Да бе, келеш. Нямаш проблем, ще му хвана цаката…

— Гледай да я хванеш — предупреди го сапьорът и отново погали плота на масата. — Значи два купа, с нагласената Колода по средата. Слагаш картата и се получава напрежение, и то ти казва коя е обърнатата карта. Винаги се получава. Дилърът знае всяка карта, която играе. Фидлър…

— Фидлър го няма — изръмжа Тротс. И се озъби на Спиндъл.

Магът се разпени.

— Мога да го направя, дивак такъв! Само гледай!

— Млъкнете! — сряза ги Пикър. — Идват.

 

 

Някъде призори другите отделения започнаха да се изнизват от кожената шатра, смееха се, тупаха се по гърбовете и издутите кесии подрънкваха в ръцете им. Когато излезе и последният и гласовете им заглъхнаха, Пикър се отпусна уморено на масата. Спиндъл — пот капеше от лъсналата му власеница — отпусна глава и тя изтътна в дебелото дърво.

Хедж пристъпи зад него и вдигна ръка.

— Кротко, войник — сряза го Пикър. — Явно цялото това проклето нещо е развалено — може и изобщо да не е действало…

— Действаше! Двамата с Фид бяхме адски сигурни…

— Но е било откраднато, преди да сте го пробвали истински, нали?

— Все едно… казвам ви…

— Всички да млъкнат! — каза Спиндъл, надигна бавно глава и огледа намръщено плота. — Развалено. Май имаме нещо тук, Пикър. — Подуши въздуха, сякаш искаше да улови някаква миризма, после клекна. — Някой да ми помогне с тия нарове.

Никой не помръдна.

— Помогни му, Хедж — нареди Пикър.

— Да му помогна да се завре под масата? Много е късно да ми се крие…

— Това е заповед, войник.

Сапьорът изръмжа недоволно, но се наведе и двамата заизмъкваха дървените нарове. После Спиндъл надникна под масата. Смътната магическа светлина бавно засия и магът изсъска:

— Точно така, отдолу е!

— Гениално наблюдение, Спиндъл. Бас държа, че и крака има.

— Не бе, глупак. Отдолу е нарисуван някакъв образ… прилича на голяма карта… само че не я познавам.

Хедж клекна до него.

— Какви ги говориш? Никакви образи не сме рисували отдолу… Кълна се в гнилите цървули на Гуглата, какво е това?

— Червена охра според мен. Все едно че го е нашарил някой баргаст.

— Или риви — измърмори Хедж. — Кой е този в средата… този, с кучешката глава на гърдите?

— Откъде да знам? Все едно, мен ако питаш, съвсем прясно е. Скорошна работа.

— Ами изтрий го, по дяволите.

Спиндъл изпълзя обратно.

— Не става… Покрито е с прегради и какво ли не още. — Изправи се, погледна Пикър и сви рамене. — Картата е нова. Не е свързана, няма боя. Ще ми се да й направя копие, с големина на колода, после ще се опитам да я прочета…

— Твоя работа.

Хедж също се измъкна, изведнъж въодушевен.

— Чудесна идея, Спин — ще можеш да взимаш и за четенията. А ако тази нова „несвързана“ играе точно, можеш да хванеш новите напрежения, новите връзки, и след като ги разбереш…

— Можем да завъртим нова игра — ухили се Спиндъл. — Да…

— Само че аз си загубих всичките пари — изстена Деторан.

— Не си само ти — сопна се Пикър и изгледа ядосано двамата сапьори.

— Другия път ще стане — каза Хедж. — Ще видите.

Спиндъл закима енергично.

— Жалко, че ни липсва ентусиазъм — провлече Бленд. Пикър се извърна рязко към баргаста.

— Тротс, я погледни тая рисунка.

Воинът изсумтя, клекна, изпъшка и се навря под масата.

— Тъмно е.

— Направи го пак оня номер със светлината, идиот с идиот — обърна се Хедж към Спиндъл.

Магът му се озъби и махна с ръка. Сиянието под масата се върна.

Тротс помълча около минута, след което се измъкна и се изправи.

— Е?

Баргастът поклати глава.

— Риви.

— Ривите не играят с колоди — каза Спиндъл, а Тротс изръмжа:

— Баргастите също.

— Трябва ми дъска — каза Спиндъл и се почеса по наболата четина. — И стило — добави, без да ги поглежда. — И бои, и четка…

Изхвърча от шатрата, а Пикър въздъхна и за последен път сърдито изгледа Хедж.

— Влизането ви в Седми взвод не беше много успешно, сапьор. Сърцето на Анци едва не се пръсна, като загуби цялата си колода. Сержантът ви сигурно дъвче жлъчката на някой див гълъб в тоя момент и ви шепне името — кой знае, късметът ви може да се обърне и няма да го чуе някой демон.

Хедж се навъси.

— Ха-ха.

— Не мисля, че беше майтап — подхвърли Деторан.

— Страхотно. Държа си една проклетия за него и проклет да съм, ако не ви взема всичките с мен.

— Духът на отбора — ухили се Тротс, а Пикър изсумтя:

— Добре, войници, да се разкарваме оттук.

 

 

Паран и Силвърфокс стояха на няколко крачки един от друг и гледаха как изсветлява небето на изток, с медни и бронзови жилки. Последните звезди вече гаснеха — студен и безразличен прахоляк, отстъпващ пред топлината на синия безоблачен ден.

Покрай цялата неловкост на изминалите часове, проточили се в неумолима процесия от болка и тревога в ума на Паран, чувствата му се бяха изтощили и с това изтощение го беше обзело трепетно спокойствие. Беше замълчал от страх да не наруши този вътрешен покой, макар да съзнаваше, че той не е нищо повече от илюзия, тъжно поет дъх сред воя на бурята.

„Татърсейл трябва да бъде извлечена на повърхността.“ Всъщност го беше постигнал. Първата среща на погледите им отключи всички общи спомени и това отключване избухна като проклятие за Паран. „Дете. Лице на дете, свито от ужас пред мисълта за интимност — нищо, че тогава беше зряла жена. Жената вече я няма. Това е дете.“ Но освен скръбта, кипнала у него, имаше и още нещо. Друго присъствие, вплело се като железни нишки във всичко, което бе някога Татърсейл. Найтчил, чародейката, някогашната любовница на Белурдан — следваше я там, където тя го поведе. Съвсем неравностойна връзка; а сега, с Найтчил, се бе появило едно горчиво, настойчиво присъствие. „Горчиво, и още как. С Тайсхрен… с императрицата и Малазанската империя, и Гуглата знае още какво и кого. Тя знае, че е била предадена при Пейл. Както и Белурдан, в равнината. Любимият й.“

— Не бива да се боиш от Т’лан Имасс — каза Силвърфокс.

Той примигна и се обърна към нея.

— Това вече ми го обясни. След като властваш над тях. Но всички се чудим какво точно смяташ да направиш с това немрящо воинство? Какво е значението на този техен Сбор?

Тя въздъхна.

— Много е просто всъщност. Събират се за благословия. Моята.

— Защо?

— Аз съм въплътеният Гадател на кости — първият от стотици хиляди години. — Лицето й се вкочани. — Но преди това ще са ни нужни. В пълната им сила. Всички ни чакат ужаси… в Панион Домин.

— Другите трябва да научат за това, за тази благословия — какво означава тя, Силвърфокс — и да научат повече за заплахата, която ни чака в Панион Домин. Бруд, Каллор…

Тя поклати глава.

— Моята благословия не е тяхна грижа. Тя си е моя. И на самите Т’лан Имасс. Колкото до Панион… самата аз трябва да науча повече, преди да дръзна да заговоря. Паран, казах ти тези неща заради онова, което бяхме, и това, в което ти — ние — сме се превърнали.

„А в какво сме се превърнали? Не, този въпрос не е за сега.“

— Джен’айсънд Ръл.

Тя се намръщи.

— Тази твоя страна не я разбирам. Но има и още нещо, Паран. — Поколеба се, преди да продължи. — Кажи ми, какво знаеш за Драконовата колода?

— Почти нищо. — Но се усмихна, чул отново Татърсейл, по-ясно от всякога след първата им среща.

Силвърфокс вдиша дълбоко, задържа дъха си за миг, след което бавно издиша, отново вперила забулените си очи към изгряващото слънце.

— Драконовата колода. Вид структура, наложена на самата сила. Кой я е създал? Никой не знае. Моето убеждение — убеждението на Татърсейл — е, че всяка карта е портал към лабиринт и че някога са съществували много повече карти, отколкото са сега. Възможно е да е имало други Колоди — напълно е възможно да има други Колоди и сега…

Изгледа я замислено.

— Поредното подозрение, нали?

— Да. Казах, че никой не знае кой е създал Драконовата колода. Но има и още нещо, също толкова загадъчно, също така вид структура, съсредоточена върху самата сила. Помисли за терминологията, използвана за Драконовата колода. Домове… Домове на Мрак, на Светлина, на Живот и на Смърт… — Бавно извърна очи към него. — Помисли за думата „Финнест“. Означава, както знаят Т’лан Имасс, „Ледена крепост“. Преди много време, сред Древните раси, „крепост“ е била синоним на „дом“, по смисъл и ежедневна употреба, и всъщност синоним на „лабиринт“. Къде се таи джагътският извор на сила? Във Финнест. — Замълча отново. — „Треморлор“ е треллскаха дума за „Дом на живота“.

„Финнест… като къщата Финнест в Даруджистан… къща на Азат.“

— Не съм чувал нищо за Треморлор.

— Дом на Азат, в Седемте града. В град Малаз, във вашата империя, е Скръбният дом — Домът на Смърт…

— Вярваш, че Домовете на Азат и Домовете на Колодата са едно и също?

— Да. Или са свързани някак. Помисли за това.

Паран правеше точно това. Не знаеше много нито за едното, нито за другото, а и не можеше да му хрумне никакъв начин, по който да е свързан с тях. Безпокойството му се усили и стомахът го сви болезнено. Капитанът се намръщи. Толкова беше уморен, че не можеше да мисли, но трябваше.

— Казват, че старият император, Келанвед и Танцьора са намерили достъп в Скръбния дом…

— След това Келанвед и Танцьора са се възвисили и сега владеят Дома на Сянка. Келанвед е Сенкотрон, а Танцьора е Котильон, Въжето, Покровителя на убийците.

Капитанът я зяпна.

— Какво?!

Силвърфокс се усмихна.

— Очевидно е, като го помислиш, нали? Кой сред асцендентите ще тръгне срещу Ласийн… с цел да я унищожи? Сенкотрон и Котильон. Защо някой асцендент би се занимавал изобщо с някаква си смъртна жена? Освен ако не са жадни за мъст.

Умът на Паран бясно запрепуска назад, към един път край брега на Итко Кан, към едно ужасно клане, рани, оставени от огромни, чудовищни челюсти… „Хрътки. Хрътки на Сянка — палетата на Сенкотрон…“ От онзи ден капитанът бе поел по нов път. По дирята на една млада жена, обсебена от Котильон. От онзи ден животът му бе започнал съдбовно да се разплита.

— Почакай! Келанвед и Танцьора са влезли в Скръбния дом — защо не са приели този цвят — цвета на Дома на Смърт?

— Самата аз си го мислех и стигнах до една възможност. Селението на Смърт вече е било заето, Паран. Кралят на Върховен дом Смърт е Гуглата. Убедена съм, че всеки Азат е място на всеки портал, път към всеки лабиринт. Намериш ли входа към Дома, можеш да… избираш. Келанвед и Танцьора са намерили празен Дом, празен трон и след като са заели местата си като владетели на Сянка, се е появил Домът на Сянка и е станал част от Драконовата колода. Разбираш ли?

Паран кимна замислено, мъчеше се да проумее нещата. Стомахът му се сгърчи от болка, но той я преодоля. „Добре. Но какво общо може да има всичко това с мен?“

— Домът на Сянка някога е бил крепост — продължи Силвърфокс. — Би могло да се каже, йерархичната структура на другите Домове не му е присъща. Място за зверове, диво, и освен Хрътките не е имало друг владетел от дълго, много дълго време.

— А Несвързаните в Колодата?

Момичето сви рамене.

— Отпаднали цветове? Налагането на шанса, на случайни сили? Азатите, както и Колодата, представляват налагане на ред, но дори редът се нуждае от свобода, иначе ще се втвърди и ще стане чуплив.

— И къде във всичко това според теб се вмествам аз? Та аз съм нищо, Силвърфокс. Един спънат смъртен.

„Богове, не ме вкарвайте в това — всичко това, към което ме тласкате. Моля ви.“

— Мислила съм дълго и упорито над това, Паран. Аномандър Рейк е Рицарят на Дома на Мрак, но къде е самият Дом? Преди всичко останало е съществувала Тъмнина, Майката, която е родила всичко. Тъй че трябва да е древно място, Крепост, или навярно се е появило преди самите Крепости. Средоточие към портала на Куралд Галайн… неоткрито, потайно, първата рана, с душа, заклещена в зева му, за да го запечата.

— Душа — промълви Паран и мраз полази по гръбнака му. — Или легион от души…

Дъхът излезе със съсък от устата на Силвърфокс.

— Преди Домовете е имало Крепости — с безмилостна логика продължи Паран. — И едните, и другите — приковани на място, неподвижни. Установени. Преди установяването… имало е скиталчество. Дом от Крепост, Крепост от… движещ се портал, непрестанно движение… — Стисна очи. — Фургон, огъващ се под тежестта на безброй души, за да запечата портала към Тъмнината… — „А аз отпратих две Хрътки през тази рана, видях я как се разпука… кълна се в Бездната…“

— Паран, нещо се е случило… с Драконовата колода. Появила се е нова карта. Необвързана засега, властна. Колодата никога не е имала… господар. — Тя го погледна в очите. — Вече съм убедена, че си има. Ти.

Той се взря в нея — първо с неверие, после — с укор.

— Глупости, Татър… Силвърфокс. Не може да съм аз. Грешиш. Трябва да си…

— Не съм. Ръката ми бе поведена да изрисува картата, която си ти…

— Каква карта?

Тя не му отговори. Продължи, все едно че не беше го чула.

— Дали Азатът ме поведе? Или някоя друга сила? Не знам, Джен’айсънд Ръл, Скиталецо в Меча… Ти си нов Необвързан, Гъноуз Паран. Случайно роден, или с някаква цел, която е известна само на Азата. Трябва да намериш отговора за своето сътворяване, трябва да откриеш целта, стояща зад това, в което си се превърнал.

Веждите му се вдигнаха в насмешка.

— Налагаш ми изпитание? Стига, Силвърфокс. Жалките, лишени от цел хора като мен не тръгват на подвизи. Това е за героите с огнените погледи в епическите поеми. Не вярвам в никакви цели — вече не. Те не са нищо друго освен самозаблуда. Наложиш ли ми тази задача, ще бъдеш горчиво разочарована. Също и Азатът.

— Започнала е невидима война, Паран. Самите лабиринти са под атака — усещам натиска в Драконовата колода, макар че още не съм докосвала такава. Цяла армия се… сбира, а ти — войникът — ти си от тази армия.

„О, да. Сега говори Татърсейл.“

— Достатъчно войни имам за водене, Силвърфокс.

Тя се взря в него с блеснали очи.

— Може би, Гъноуз Паран, всички те са една и съща война.

— Не съм Дужек, нито Бруд. Не мога да се справя с всички тези… кампании. Това… това ме разкъсва.

— Знам. Не можеш да скриеш от мен болката си — виждам я в лицето ти и тя разбива сърцето ми.

Той извърна очи.

— А ме терзаят и сънища… за дете, в една рана. Пищи.

— Бягаш ли от това дете?

— Да — призна той с треперещ глас. — Писъците са… ужасни.

— Трябва да тичаш към детето, любов моя. Бягството ще спре сърцето ти.

Извърна се към нея. „Любов моя. Думи, за да изкусят сърцето ми.“

— Кое е това дете?

Тя поклати глава.

— Не знам. Жертва в невидимата война навярно. — Усмихна се тъжно. — Куражът ти е бил изпитван вече, Паран. И не ти е изменил.

— Винаги има първи път — намръщи се той.

— Ти си Скиталецът в Меча. Картата съществува.

— Не ме интересува.

— Нея — също — отвърна тя. — Нямаш избор…

Той кипна.

— Нищо ново в това! Е, питай Опонн колко добре се справих! — Изсмя се горчиво. — Съмнявам се, че ще се оправят някога. Грешният избор, Татърсейл, винаги съм бил грешният избор!

Тя го погледна с вбесяващо спокойствие. И сви рамене.

Сломен, Паран извърна лице. Погледът му се спря на мхаби, Уискиджак, Малът и Бързия Бен. През цялото време четиримата не бяха помръднали. От търпението им — „проклятие, вярата им“ — му се дощя да закрещи. „Грешен избор, проклети да сте. Всички.“ Но знаеше, че няма да го чуят.

— Нищо не знам за Драконовата колода — промълви унило.

— Ако имаме време, ще те уча. Ако не — ще се оправиш сам.

Паран затвори очи. Болката в стомаха му се връщаше — надигаща се, бавно издуваща се вълна, която вече не можеше да удържа. „Да, разбира се. С по-малко от това Татърсейл не би се примирила. Ето, че го получи, Уискиджак. Сега тя води, другите я следват. Добър войник е капитан Гъноуз Паран…“

В ума му се върна онова ужасно, кошмарно селение в меча Драгнипур, с легионите оковани души, теглещи невъзможното си бреме… а в самия фургон — студената, тъмна пустош, откъдето излизаха веригите. „Фургонът кара портала, входа за Куралд Галайн, лабиринта на Мрака. Мечът събира души, за да го запечата… Каква рана трябва да е, за да трябват толкова души…“ Изпъшка да потисне болката, а малката ръка на Силвърфокс го докосна по рамото.

Едва не потръпна.

„Ще ви проваля всички.“