Стивън Ериксън
Спомени от лед (26)

21.

Лицето на приятеля ти може да е маската.

В неуловимото обръщане боята

да промени познатия доскоро лик.

Или детето, появило се невидимо

сред тъмния покой на самотата,

за да те сепне като камък

през прозореца на храма.

За тях душата няма броня.

А дръзко слово е изписано на маската,

отекващо и в детските очи,

внезапен и неведом странник.

Такава е измяната.

„Смъртното бдение на Сорулан“

Минир Отал

Капитан Паран спря коня си недалече от опушените руини на редута Източен страж. Извърна се в седлото, за да погледне за сетен път порутените крепостни стени на Капустан. Дворецът на Джеларкан се извисяваше мрачно на фона на яркосиньото небе. Ивици черна боя прорязваха кулата като цепнатини — символ на градския траур за трагично изгубения принц. Следващият дъжд щеше да измие боята и от нея нямаше да остане и следа. Това здание, беше чул, никога не задържаше задълго мига на тленността.

Подпалвачите на мостове излизаха през Източната порта.

„Първи вътре, последни навън. Винаги държат на такива жестове.“

Сержант Анци беше начело, ефрейтор Пикър — на стъпка след него. Двамата като че ли спореха за нещо, което не беше никаква новост. Зад тях войниците от другите взводове и отделения вървяха без никакъв ред, сцеплението в ротата се беше изгубило. Капитанът се замисли над това. Познаваше се с другите сержанти и ефрейтори, разбира се. Знаеше имената на всеки останал жив Мостовак и познаваше също така и лицата им. И все пак в тази гледка имаше нещо призрачно. Присви очи и ги загледа как крачат по пътя — обгърнати в прах смътни силуети, като на избелял, разнищен стар гоблен. Походът на войските е безкраен и вечен, припомни си той.

Вдясно от него се чу тропот на конски копита. Той се обърна и видя спрялата до него Силвърфокс.

— По-добре да стоим настрана един от друг — каза Паран и погледът му се върна на войниците долу на пътя.

— Не възразявам — отвърна след малко тя. — Но нещо се е случило.

— Знам.

— Не, не знаеш. Не говоря за това, което несъмнено ти се върти в главата, капитане. За майка ми става въпрос — изчезнала е. С онези двама дару, дето се грижеха за нея. Някъде в града са обърнали фургона и са се отделили от колоната. Изглежда, никой нищо не е забелязал, макар че не мога, разбира се, да разпитам цялата армия…

— А твоите Т’лан Имасс? Те не могат ли да ги намерят?

Тя се намръщи и не отвърна нищо. Паран я изгледа.

— Не са доволни от теб, нали?

— Не в това е проблемът. Изпратих ги с Т’лан Ай отвъд реката.

— Вече разполагаме с достатъчно средства за разузнаване, Силвърфокс…

— Не съм длъжна да се обяснявам.

— Да, но ме молиш за помощ…

— Не. Просто те попитах дали не знаеш нещо. Някой трябва да е съдействал на онези дару.

— Разпита ли Круппе?

— Той е точно толкова стъписан и отчаян, колкото мен, и му вярвам.

— Някои хора имат навика да подценяват Кол — каза Паран. — Той е напълно способен да извърти сам такова нещо.

— Ти май не разбираш жестокостта на стореното от тях. Отвличането на майка ми…

— Задръж малко, Силвърфокс. Ти остави майка си на грижите им. Остави? Твърде мека дума. Ти я изостави. И не храня никакво съмнение, че Кол и Мурильо са поели задължението съвсем сериозно, с цялото състрадание към мхаби, което, изглежда, ти не притежаваш. Помисли как изглежда положението от тяхна гледна точка. Грижат се за нея, ден след ден, гледат как се стапя. Виждат дъщерята на мхаби, но само отдалече. Не обръща никакво внимание на майка си. Решават, че трябва да намерят някой, който е готов да помогне на мхаби. Или най-малкото да й предложи достоен край. Отвличането е да отведеш някого от някого. Мхаби е била отведена, но от кого? От никого. От никого.

Силвърфокс беше пребледняла и не намираше думи. Най-сетне проговори хрипливо:

— Представа си нямаш какво лежи между двете ни, Гъноуз.

— А ти, изглежда, нямаш представа как да простиш — нито на нея, нито на себе си. Вината се е превърнала в пропаст…

— Колко щедро. И то от твоите уста.

Усмивката му беше сурова.

— Моето слизане свърши, Силвърфокс. Вече се изкачвам по другия склон. Нещата се промениха и за двама ни.

— Значи си обърнал гръб на заявените си чувства към мен?

— Все още те обичам, но след смъртта ти се бях поддал на известно заслепение. Бях се убедил, че онова, което беше между нас, за толкова кратко време, е много по-голямо и важно, отколкото беше в действителност. От всички оръжия, които обръщаме срещу себе си, вината е най-острото, Силвърфокс. Тя може да извае миналото ти в невероятни форми, в лъжливи спомени, водещи до убеждения, които посяват всевъзможни мании.

— Радвам се, че така ясно представяш нещата, Гъноуз. Не ти ли е хрумвало, че безпристрастното самонаблюдение е поредната мания? Това, на което правиш дисекция, трябва най-напред да е умряло — такъв е принципът на дисекцията в края на краищата.

— Учителят ми го обясни отдавна — отвърна й Паран. — Но на теб ти убягва една по-неуловима истина. Мога да се самонаблюдавам, да изследвам всяко свое чувство, докато Бездната погълне света, но не мога да се доближа до овладяването на тези чувства. Защото те не са статични неща; нито са защитени от външния свят — от това, което другите казват или не казват. И затова са в постоянно движение.

— Необичайно — промълви тя. — Капитан Гъноуз Паран, младият майстор на самоконтрола, тиранът на самия себе си. Ти наистина си се променил. До такава степен, че вече не мога да те позная.

Той се вгледа в лицето й да потърси следа от чувства, таящи се зад тези думи. Но тя се беше затворила в себе си.

— Докато за мен ти си съвсем позната.

— Би ли го нарекъл ирония? Виждаш в мен жената, която някога си обичал, докато аз виждам в теб мъж, когото никога не съм познавала.

— Твърде заплетено е, за да е ирония, Силвърфокс.

— Значи може би е истина.

Той извърна очи.

— Много се отдалечихме от темата. Боя се, че нищо не мога да кажа за съдбата на майка ти. Все пак съм уверен, че Кол и Мурильо ще направят всичко, което могат, за нея.

— В такъв случай си по-голям глупак и от тях двамата, Гъноуз. Като са я откраднали, те я лишават от онова, което й е предопределено.

— Не знаех, че си толкова мелодраматична.

— Не съм…

— Тя е стара жена. Стара, умираща жена. Бездната да ме вземе дано, остави я на мира…

— Не слушаш! — изсъска Силвърфокс. — Майка ми е пленница на кошмар — в собствения й ум, изгубена е, изпаднала е в ужас. Гонят я! Стояла съм по-близо до нея, отколкото някой може да си представи. Много по-близо!

— Силвърфокс — заговори кротко Паран, — ако наистина е пленница на кошмар, значи животът й се е превърнал в проклятие. Единствената истинска милост е да й се помогне това да свърши, веднъж и завинаги.

— Не! Тя е моята майка, проклет да си! И аз няма да я изоставя!

Обърна коня си и заби пети в хълбоците му.

Паран я гледаше. „Силвърфокс, с какви хитрини си увила майка си? Какво е това, което търсиш за нея? Няма ли да ни го кажеш, моля те, за да разберем най-после, че това, което в очите ни изглежда предателство, е всъщност нещо съвсем друго?“

„А дали е друго?“

„И тези хитрини, те чии са? На Татърсейл, със сигурност. Не, би трябвало да са на Найтчил. О, колко близо си вече до мен. Преди, когато посягаше към мен, неспирно, неумолимо, в стремежа си да разтвориш сърцето ми. Като че ли онова, което беше между нас толкова отдавна, в Пейл, е нищо.“

„Вече започвам да мисля, че е било много по-важно за мен, отколкото за теб, Татърсейл… ти все пак беше много по-възрастна. Беше изживяла своя дял от любов и раздяла. А аз едва започвах.“

„Но каквото беше тогава, вече го няма.“

„Хвърлячко на кости от плът и кръв, станала си по-студена дори от Т’лан Имасс, над които властваш.“

„Май наистина са си намерили достойна господарка.“

„Беру дано да ни пази всички.“

 

 

От трийсетте транспортни баржи и понтонни мостове, с помощта на които панионците се бяха прехвърляли през река Катлин, годни за употреба бяха останали едва една трета — останалите бяха станали жертва на свръхревностното усърдие на Белоликите баргасти още в първия ден на сражението. Чети от сборната наемническа армия на Каладън Бруд бяха започнали да събират отломките с намерението да сглобят още няколко; в същото време единственият оцелял понтонен сал и десетте баржи прекарваха през реката войска, коне и продоволствие.

Итковиан ги гледаше и бавно крачеше по брега. Беше оставил коня си на близкия хълм, където тревата беше израснала гъста. Камъчетата се местеха под краката му и само тихият речен ромон му правеше компания. Вятърът донасяше соления дъх на морето и звуците от баржите зад него — скърцането на макарите, мученето на добитъка, хорските викове — не стигаха до ушите му.

На брега седеше човек. Чорлав и облечен в пъстри дрипи, мъжът шареше усърдно с четка по изпънато в дървена рамка платно. Итковиан спря и загледа клатещия глава художник, гледаше как четката с дългата дръжка подскача в ръката му, чу го как замърмори нещо на себе си.

А може би не точно на себе си. Един от големите колкото човешки череп обли камъни до художника изведнъж помръдна и се оказа, че е голяма маслиненозелена крастава жаба.

И тази крастава жаба току-що беше отговорила на тирадата на художника с нисък боботещ глас.

Итковиан се приближи.

Краставата жаба го видя първа и каза нещо на език, който той не разбираше.

Художникът вдигна глава, навъси се и се сопна на дару:

— Прекъсванията са нежелани!

— Моите извинения, сър…

— Почакай! Ти си оня — Итковиан! Защитникът на Капустан!

— Провалилият се защит…

— Да, да, всички вече чуха какво е станало на срещата. Когато те нарисувам, ще се постарая на всяка цена да изразя този благороден провал — в стойката ти може би, в онова, на което се спират очите ти. Малка чупка в раменете, да, мисля, че вече се сещам. Точно така. Великолепно.

— Вие малазанец ли сте?

— Разбира се, че съм малазанец! Бруд да дава пет пари за история? Не дава. Но старият император! О, да, той даваше, и още как! Художници с всяка армия! На всяка кампания! Творци с най-чист талант, с остър взор — да, смея да го заявя, гении. Такива като Ормулогун от Ли Хенг!

— Боя се, че не съм чувал това име. Бил е художник на Малазанската империя, така ли?

— Бил? Той е! Аз съм Ормулогун от Ли Хенг, разбира се. Винаги подражаван, но надминат — никога! Ормулогун серайт Гъмбъл!

— Впечатляваща титла…

— Не е титла, тъпако. Гъмбъл е моят критик. — Той махна на краставата жаба и й каза: — Запомни го добре, Гъмбъл, за да забележиш гениалната ми бъдеща интерпретация. Стои изправен, нали? Но костите му все едно че са от желязо, бремето им е като от сто хиляди тела… или души, за да съм по-точен. А чертите на лицето му, а? Вгледай се внимателно, Гъмбъл, и ще видиш този човек в пълната му мяра. И запомни това, макар че ще уловя всичко, което представлява той, на платното, изобразяващо историческата среща извън Капустан, помни това… в този образ ще съзреш, че Итковиан все още не е приключил.

Итковиан се стъписа.

Ормулогун се ухили.

— О, да, притеснен си, че виждам всичко толкова добре, нали? Е, хайде, Гъмбъл, изплюй коментара си, защото знам, че приливът се надига! Хайде!

— Ти си луд — лаконично отбеляза краставата жаба. — Простете му, Щит-наковалня, той размеква боята в устата си. Отровила му е мозъка…

— Отровен, смачкан, маринован, да, да. Чул съм всичките ти вариации, гади ми се от теб!

— Гаденето може да се очаква — каза жабата и примига сънено. — Щит-наковалня, никакъв критик не съм. Само един скромен наблюдател, който, при възможност, говори от името на множеството с вързани езици, иначе известно като простолюдие, или по-точно — сган. Публика, разберете, която е напълно неспособна да се самоосъзнае или да се изрази аргументирано, вследствие на което притежава потискащо вулгарни вкусове, след като не е заявила какво наистина харесва, въпреки че само тя си го знае. Моят скромен дар, следователно, се разполага в комуникацията на естетическата рамка, върху която се саморазпъват творците на изкуството.

— Ха, колко си мазен! Ха! Мазник такъв! На ти една мушичка! — Ормулогун бръкна с оцапаните си с боя пръсти в кесията на хълбока си, извади една конска муха и я подхвърли на жабока.

Все още живото, но с откъснати крилца насекомо тупна точно пред Гъмбъл, който скочи и го глътна.

— Та както казвах…

— Един момент, моля — прекъсна го Итковиан.

— Един момент ще ви отстъпя — заяви жабата. — Стига да притежава възхитителна краткост.

— Благодаря. Ормулогун, казвате, че за императора на Малаз е било практика да зачислява художници към армиите си. Предполага се, за да отразят исторически моменти. Но Воинството на Едноръкия все пак не е ли обявено извън закона? В такъв случай за кого рисувате?

— Отразяването на остракизма е съществено! А и нямах голям избор, освен да придружа войската. Какво искате да правя, да рисувам залези по калдъръмите на Даруджистан за жалко препитание ли? Озовах се на лош континент! Колкото до тъй наречената общност на художниците и техните патрони в тъй наречения град Пейл, и техните тъй наречени стилове на изразяване…

— Мразеха те — каза Гъмбъл.

— И аз ги мразех! Я ми кажи, видя ли каквото и да е, достойно за упоменаване в Пейл? А? Видя ли?

— Имаше една мозайка…

— Какво?

— За щастие, творецът, на когото се приписва, отдавна е умрял, което ми позволява да избегна възхвалата му.

— И наричаш това „избягване“? „Изглежда обещаващо…“ Не каза ли точно това? Много добре знаеш какво точно каза веднага щом онзи суетен домакин спомена, че художникът е умрял.

— Всъщност доста комично е да се каже такова нещо — отбеляза Итковиан.

— Никога не се шегувам — заяви жабата.

— Но се лигавиш понякога! Ха! Мазньо такъв! Ха!

— Що не вземеш да посмучеш някоя бучка боя? Ей от оная, с живака. Много вкусна изглежда.

— Ти просто искаш да умра — измърмори Ормулогун и взе една мека бучка боя. — За да избегнеш възхвалата ми.

— Щом казваш.

— Същинска пиявица си, знаеш ли? Не се отлепваш от мен. Лешояд.

— Скъпи човече — въздъхна Гъмбъл, — аз съм само една крастава жаба. Докато ти си творец. И за мое безкрайно щастие, за разлика от теб, аз всеки ден благодаря на всеки бог, който е, и на всеки бог, който е бил някога.

Итковиан ги остави да си разменят все по-сложните оскърбления и продължи по брега. Забрави да погледне рисунката на Ормулогун.

След като армиите се прехвърлеха през реката, щяха да се разделят. Град Лест се намираше право на юг, на четири дни преход, докато пътят към Сетта се отклоняваше на запад — югозапад. Сетта се намираше в самото подножие на Планината на привидението, на брега на реката, от която беше получил името си. Реката продължаваше към морето на юг от Лест и рано или късно трябваше да бъде прехвърлена и от двете войски.

Итковиан щеше да тръгне с армията, поела към Лест, която включваше Сивите мечове, части Тайст Андий, ривите, баргастите Илгрес, конен полк от Салтоан и шепа по-малки наемнически отряди от Северен Дженабакъз. Каладън Бруд оставаше върховният пълководец на всичко това, Каллор и Корлат бяха негови първи заместници. Сивите мечове бяха прикрепени като съюзническа сила и Щит-наковалня се смяташе за равен на Бруд. Това отличие не засягаше другите наемнически отряди, защото всички те бяха сключили договор с бойния главатар. На даруджистанеца Грънтъл и неговата пъстра сбирщина гледаха като на съвсем независими, желани на съвещанията, но свободни да действат както намерят за добре.

Общо взето, заключи Итковиан, организацията на командването беше доста объркана, йерархиите и ранговете — твърде ефимерни. „Не по-различно от положението ни в Капустан, с принца и Съвета на маската, които непрекъснато си мътеха водата. Може би това е характерно за севера с неговите независими градове-държави — преди малазанското нашествие да ги принуди да се обединят в нещо като конфедерация. Но дори и тогава, изглежда, старите съперничества и вражди непрекъснато подронваха единението, в угода на нашественика.“

Структурата, наложена от малазанския Върховен юмрук над силите, които го придружаваха, беше с много по-изчистена йерархия. Имперският стил изпъкваше ясно за Итковиан и всъщност не се отличаваше от онова, което той самият щеше да постанови, ако беше на мястото на Дужек Едноръкия. Командваше Върховният юмрук. Първите му заместници бяха Уискиджак и Хъмбръл Тор — вторият даваше израз на мъдростта си, като отстъпваше първенството на Дужек — както и командирът на Черните моранти, с когото Итковиан все още не се беше срещал. Тези тримата се смятаха за равни по ранг, но с различни отговорности.

Итковиан чу тропот на конски копита, обърна се и видя първия малазански заместник-командир Уискиджак — препускаше към него по брега. Това, че се беше спрял да поговори с художника, си личеше ясно по самия Ормулогун, който припряно събираше багажа си.

Уискиджак дръпна юздите и спря.

— Добър ви ден, Итковиан.

— И на вас, сър. Искате ли нещо от мен?

Брадатият войник сви рамене и се озърна.

— Търся Силвърфокс. Нея или двете морски пехотинки, които уж трябваше да я придружават.

— Да я следят, искате да кажете. Подминаха ме преди малко — първо Силвърфокс, а след нея и двете малазанки. Яздеха на изток.

— Някоя от тях заговори ли ви?

— Не. Минаха доста далече от мен, тъй че нямаше размяна на учтивости. А и не направих усилие да ги поздравя.

Командирът се намръщи.

— Нещо не е наред ли, сър?

— Бързия Бен използва лабиринтите си, за да улесни прехвърлянето. Силите ни вече са от другата страна и колоната тръгна, тъй като ни чака по-дълъг път.

— Вярно. Но Силвърфокс не е ли с ривите все пак? Или просто искате да се сбогувате официално?

Войникът се намръщи още повече.

— Тя е толкова малазанка, колкото и риви. Исках да я помоля да избере с кого да тръгне.

— Може би вече е направила избора си, сър.

— А може би не — отвърна Уискиджак с очи, приковани в нещо на изток.

Итковиан се обърна. Бяха морските пехотинки — приближаваха се в галоп.

Спряха пред командира си.

— Къде е тя? — попита Уискиджак.

Пехотинката отдясно сви рамене.

— Проследихме я до морския бряг. Над нивото на прилива има редица изгърбени хълмове, обкръжени от блатясали дерета. Тя… влезе в един от хълмовете, Уискиджак…

— Просто изчезна — уточни другата. — Нито се спря, нито залитна от коня си. Отидохме до мястото, но там имаше само трева, кал и камънаци. Изгубихме я — и според мен точно това е искала.

Командирът мълчеше. Итковиан очакваше най-малкото да изтърси някоя ругатня, но сдържаността му го впечатли.

— Добре. Тръгвайте с мен. Прехвърляме се на другия бряг.

— Видяхме Гъмбъл и любимеца му на пътя.

— Вече ги отпратих. Фургонът им е последен. Знаете много добре указанията на Ормулогун за колекцията му.

Пехотинките кимнаха.

— Колекцията му? Колко картини е нарисувал от Пейл досега? — попита Итковиан.

— От Пейл? — Едната пехотинка се ухили. — Че в този фургон има над осемстотин платна. Десет, единайсет години труд. Дужек тук, Дужек там, Дужек даже където не е бил, но е трябвало да бъде. Вече довърши онова с обсадата на Капустан, с Дужек, който пристига точно навреме, изправен на седлото и препускащ през портата. Има една картина с Белолик баргаст, клекнал в сянката на портата, как сваля доспехите на един мъртъв панионец. А в буреносните облаци над пейзажа се вижда ликът на императрица Ласийн, ако се вгледаш по-добре…

— Стига — изръмжа Уискиджак. — Думите ви са оскърбителни. Мъжът пред вас е Итковиан.

Пехотинката се ухили още по-широко, но си замълча.

— Това го знаем, сър — каза другата. — Точно затова го подразни приятелката ми. Итковиан, няма такава картина. Ормулогун е историкът на Воинството, след като не ни зачислиха друг, и отговаря с главата си да показва нещата точно, чак до космите в носа.

— Тръгвайте — подкани ги Уискиджак. — Искам да поговоря насаме с Итковиан.

— Да, сър.

Двете морски пехотинки се отдалечиха.

— Моля за извинение, Итковиан…

— Не е необходимо, сър. Намесата им ми донесе облекчение. Всъщност доволен съм, че ми предложиха такава разтуха.

— Е, те се държат така само с хора, към които изпитват уважение. Въпреки че това често се възприема превратно и може да доведе до неприятности.

— Допускам.

Уискиджак го изненада, като слезе от коня си, пристъпи към него и му подаде облечената си в стомана десница.

— Е, при войниците на Империята, когато една похабена ръкавица е за война и само за война, да останеш с ръкавицата, когато стиснеш ръката на другия, се смята за рядък жест.

— И също така сигурно често пъти жестът се разбира погрешно — отвърна Итковиан. — Но аз, сър, схващам значението му и го приемам като висока чест. — Стисна ръката на командира. — Наистина ме ласкаете незаслужено…

— Не е така, Итковиан. Просто ми се иска да продължите с нас, за да мога да ви опозная по-добре.

— Е, ще се срещнем при Маврик, сър.

Уискиджак кимна.

— До тогава, Итковиан.

Пуснаха се. Командирът се метна на седлото и стисна юздите. Поколеба се, преди да каже:

— Вие сте от Елин, нали, Итковиан?

Той сви рамене.

— Не съм единственият.

— В такъв случай бъдете сигурен, че някой ден легионите на императрицата ще щурмуват границите на отечеството ви.

Итковиан го погледна.

— И ако дойде този ден, вие ли ще командвате тези легиони, сър?

Уискиджак се ухили.

— Бъдете жив и здрав, сър.

Итковиан го гледаше как се отдалечава по каменистата ивица. Конските копита хвърляха във въздуха песъчливи туфи. Обзе го внезапно и необяснимо убеждение, че никога повече няма да се видят. Тръсна глава, за да прогони тази ужасна мисъл.

 

 

— Ами, разбира се, че Круппе ще благослови тази компания с присъствието си!

— Погрешно ме разбра — въздъхна Бързия Бен. — Беше само въпрос, а не покана.

— Горкичкият ни чародей е изтощен, нали? Толкова много магически пътеки, които да заместят жалките баржи, изтерзани от пробойни и разнебитени. Все пак Круппе е впечатлен от невероятното ви майсторство — такъв брилянтен танц на лабиринти рядко, ако въобще, е наблюдавала скромната му персона. И толкова чисти и първични, всичките! Все едно да кажеш „пуф“! На окования глупак! Какво дръзко предизвикателство! Какво…

— О, я млъкни! Моля те! — Бързия Бен беше застанал на северния бряг на реката, до колене в тинята — цена, която трябваше да плати, за да съкрати колкото е възможно разстоянието на пътеките, които беше създал за колоните бойци, фургони, добитък и товарни коне. Изчакваше само да преминат последните войници, сред които и Уискиджак. А за да бъде умората му още по-неприятна, невидимият дух на Таламандас скимтеше непрестанно, седнал на лявото му рамо.

„Твърде много сила е била разбулена тук. Достатъчно, за да се забележи. Пълно нехайство — скимтеше в ухото му стикснерът. — Чисто самоубийство. Сакатият бог няма начин да не ни открие. Самонадеян глупак! А Пророкът на Панион? А десетките гибелни лабиринти, потръпващи под стъпките ни? Доказателство за уникалната ни ефикасност срещу заразата! Дали те просто ще си седят и няма да предприемат нищо срещу това, което виждат тук?“

— Млъкни! — промърмори Бързия Бен.

Круппе вдигна вежди.

— Предишната груба заповед беше повече от достатъчна, уверява Круппе нашия скъпоценен чародей!

— Не го казах теб. Няма значение. Мислех си на глас.

— Странен навик за един маг, нали? Опасен.

— Така ли мислиш? А какво ще кажеш за някои по-високо изречени мисли, дару? Тази показност е преднамерена. Разбулването на сила тук е предназначено точно за да разрита гнездото на стършелите. И на двамата! Тромаво, масивно и със смайваща липса на финес. Гръм и мълния за онези, които са очаквали почти беззвучните стъпчици на миши краченца и шепот на опашчица. Е, чудиш ли се сега защо го правя това?

— Круппе изобщо не се чуди, освен, може би, на вашето настояване да обясните тази възхитителна тактика да бъдат заблудени тези разпищели се чайки.

Бързия Бен изгледа навъсено дебелия дребосък.

— Тъй ли? Представа нямах, че е толкова очевидно. Може би ще трябва да го премисля.

— Глупости, чародеецо драги! Придържайте се, моля, към своята непоклатима самоувереност — м-да, някой би могъл да я нарече мегаломания, но не и Круппе, който също тъй притежава непоклатима самоувереност, на каквато само смъртни са способни, и то едва някаква жалка шепа на целия свят. Разполагате с изключителна компания, уверява ви Круппе!

Бързия Бен се ухили.

— Изключителна? А за чайките какво ще кажеш?

Круппе махна небрежно с пълничката си ръка.

— Пфу! Стига да не кацне някоя на лявото ви рамо, тоест. Което би било съвсем друга работа, нали?

Тъмните очи на магьосника се присвиха подозрително.

Круппе продължи нехайно:

— В който случай горката невежа птица би станала свидетелка на толкова мил и свеж дискурс, че ще се дръпне сконфузена, освен ако не се запецне!

Бързия Бен примига стъписан.

— Какво каза?

— Ами, сър, не обсъждахме ли току-що да се използват запушалки? Млъкни. Тишина. Круппе просто посъветва за някаква вътрешна версия, с чиято помощ непрестанните глупави крясъци на чайките ще бъдат заглушени, всъщност — запушени, за облекчение на всички до един!

На двеста крачки вдясно от тях поредната баржа, натоварена с бойци на Бруд, потегли покрай изпънатите въжета косо на течението.

До Бързия Бен и Круппе спряха две морски пехотинки.

Магьосникът ги изгледа намръщено.

— Къде е Уискиджак?

— Идва насам. Жабокът и неговият художник появиха ли се?

— Тъкмо навреме. Погрижих се за фургона им, да. Вече са на другия бряг.

— И ние ли ще минем така?

— Ами, мислех си да ви пусна на средата — кога сте се къпали за последен път?

Жените се спогледаха, едната сви рамене и отвърна:

— Не знам. Преди месец? Три? Бяхме много заети.

— И предпочитаме да не се мокрим, магьоснико — намеси се другата. — Броните ни и дрехите ни под тях може да се разпаднат.

— Круппе твърди, че това би било незабравима гледка!

— Бас държа, че ще ти изпаднат очите — съгласи се жената. — А ако не паднат сами, ще им помогнем.

— Поне ноктите ни ще са чисти — отбеляза другата.

— Вай! Колко груби жени! Круппе искаше само да поднесе комплимент!

— Май ти си тоя, дето има нужда от баня — каза пехотинката.

На лицето на дебелия даруджистанец се изписа шок, а след него — смут.

— Нагло твърдение. Пластове и пластове сладък аромат се е трупал достатъчно много години, не, десетилетия, за да се стигне до този перманентен и всъщност непоклатим букет от най-нежно благоухание. — Размаха белите си пълнички ръце. — Истинска аура около тази превъзходна особа, която неудържимо привлича влюбените пеперудки…

— На мен ми приличат на конски мухи…

— Тази земи са нецивилизовани… ала да виждате случайно поне едно летящо насекомо?

— Ами, гледам, че няколко са се заровили в мазната ти коса, като питаш.

— Точно така. Злите врагове до един ги спохожда същата зла съдба.

— Ох — въздъхна Бързия Бен. — Ето го най-после и Уискиджак. Слава на боговете.

 

 

Вечерта се спусна тихо над рухналия град и мракът погълна уличката. Няколко газени лампи осветяваха широкия булевард, както и обикалящите с фенери отделения джидрати.

Загърнат плътно в дългото наметало, за да скрие бронята, Кол стоеше присвит в нишата и гледаше как поредният патрул мина покрай пресечката. После локвата жълтеникава светлина бавно се стопи и отново се възцари мрак.

Той пристъпи навън и махна с ръка.

Мурильо плесна с поводите и подкара воловете. Фургонът изскърца и колелетата му се затъркаляха по напуканите, напечени през деня камъни.

Кол закрачи пред впряга. Рухналата зидария не беше напълно разчистена. Отпред се виждаха три изтърбушени храма, без признаци, че някой ги обитава. С нищо не се отличаваха от другите четири, които беше видял следобеда.

В момента перспективите изглеждаха мрачни. Като че ли единствените оцелели жреци в този град бяха тези от Хомота, а това бе последното място, което му се искаше да посети. Според мълвата политическите съперничества бяха стигнали до критичната си точка, след като Съветът на маската се беше отървал от присъствието на могъщи съюзници, отървал се беше също така и от присъствието на принца, което по традиция усмиряваше крайностите им. Бъдещето на Капустан не изглеждаше много обещаващо.

Кол зави надясно — на североизток. Мурильо плесна с поводите двата вола по гърбовете и го последва. Животните бяха уморени и гладни, а фургонът — претоварен.

„Гуглата да ни вземе дано. Май направихме ужасна грешка…“

Чу над главата си плясък на птичи криле, тих и мигновен.

В каменните плочи се бяха врязали дълбоки коловози от безбройните коли и фургони, но ширината им не съвпадаше с колелата на ривския фургон, направен широк и висок, за да преодолява високата степна трева и разкаляните ровове, така че воловете едва кретаха.

Кол чу зад себе си тиха ругатня, последвана от странно изпъшкване и плясък на поводите. Обърна се и видя как Мурильо изхвърча от капрата и се пльосва на калдъръма.

На фургона стоеше огромна черна фигура — за един много кратък миг му се стори крилата.

Мурильо лежеше неподвижно до предното колело.

— Какво в името на…

Фигурата махна широко с ръка. От пръстите й изригна черна магия и с грохот се затъркаля към Кол.

Даруджистанецът изруга, хвърли се надясно, претърколи се — ризницата му издрънча по камъка и се удари в първото, извито като сърп стъпало на близкия храм.

Но магията беше потекла твърде широко, за да може да я избегне, вихреше се и въртеше мастилената си мощ, изпълваше улицата като черна мълния.

Свит на хълбок, притиснал гръб в стъпалото, Кол успя само да вдигне ръка, за да закрие очите си, докато магията се надигаше над него, за да се изсипе отгоре като вълна.

И после изчезна. Кол примига, изпъшка, пусна ръката си и видя тъмна, облечена в броня фигура, пристъпваща точно над него и отзад — откъм входа на храма.

Периферното му зрение улови два изпънати напред дълги меча, които се плъзнаха от двете му страни, щом воинът стъпи на калдъръма.

Нападателят, кацнал на фургона, заговори с висок насмешлив глас:

— Ти трябва да си мъртъв. Усещам хладината в теб. Усещам юмрука на Гуглата, свит в безжизнената ти гръд. Той те е задържал тук. Да се скиташ.

„Тоя не ми прилича много на мъртъв.“ Очите на Кол зашариха из сенките вдясно от фургона и се спряха на неподвижното тяло на Мурильо.

— Не да се скитам — изхриптя воинът, без да спира да крачи към фигурата на фургона. — А да ловя.

— Нас? Че ние взехме толкова малко от вас! Няма и двайсетина души в тоя град. Рицарю на Смъртта, нима твоят господар не се наяде до насита? А аз исках само изпадналата в несвяст старица — тя лежи в този фургон. Увиснала на самия ръб на пропастта. Твоят господар, разбира се…

— Не е за теб — изръмжа воинът. — Нейният дух чака. И събраните духове на ближните й. И зверовете, чиито сърца са празни. Всички я чакат. Не е за теб.

Въздухът над уличката беше станал леденостуден.

— Е, добре — въздъхна нападателят. — А този колар и пазачът му поне? Бих могъл да използвам доста парченца от тях…

— Не. Корбал Броуч, чуй словата на моя господар. Трябва да освободиш немрящите, които пазят вашето имение. Ти и онзи с името Бочълайн трябва да напуснете града. Тази нощ.

— Канехме се да си тръгнем на заранта, Рицарю на Смърт — защото ти наистина си Рицарят, нали? Върховен дом Смърт се е разбудил, както усещам. Тръгваме на заранта, нали? След тези възхитителни армии на юг…

— Тази нощ, или ще се спусна над вас и ще поискам душите ви. Съзнаваш ли колко горчива е ориста, която е приготвил господарят ми за вас двамата?

Кол видя как високият плешив блед мъж на фургона вдигна ръце… и как те се замъглиха и се ушириха в черни криле. Мъжът се ухили.

— Първо ще трябва да ни хванеш!

Мъглата се превърна в тъмно петно и след миг на мястото на мъжа стоеше проскубана врана, която изграчи, излетя, крилете й изпърхаха и нощната тъма я погълна.

Воинът спря до Мурильо.

Кол вдиша дълбоко, постара се да усмири блъскащото в гърдите му сърце и с мъка се изправи.

— Огромни благодарности, сър — изпъшка той и потръпна от натъртеното, което на заранта щеше да се окаже две ужасни синини на рамото и бедрото. — Жив ли е приятелят ми?

Воинът, който, чак сега забеляза Кол, носеше останки от джидратска броня, се обърна рязко към него и изръмжа:

— Жив е! На Корбал Броуч му трябват живи… за работата му. Поне отначало. А ти трябва да дойдеш с мен.

— Ъъъ… когато споменахте, че сте тръгнал да ловите, чародеецът стигна до извода, че искате да пипнете него. Но не е така, нали?

— Те са двама нагли типове.

Кол кимна колебливо.

— Простете ми за грубостта, но вие… вие и вашият господар… какво искате да правите с нас? Трябва да се погрижим за една окаяна старица…

— Вие ще получите закрилата на моя господар. Елате. Храмът на Гуглата е подготвен за ваша резиденция.

— Не знам дали… Мхаби има нужда от помощ.

— Това, от което има нужда мхаби, Кол Даруджистански, не ще й го дадете вие.

— Ъъъ… Гуглата ли ще да й го даде?

— Плътта и костите на тази жена трябва да се съхранят. Да се хранят, да им се дава вода, да се грижат за тях. Това е вашата отговорност.

— Не ми отговорихте.

— Последвайте ме.

— В момента — каза кротко Кол — съм склонен да постъпя иначе. — И посегна към меча си.

Рицарят на Смъртта килна глава.

— Кажете ми, Кол Даруджистански, вие спите ли?

Даруджистанецът се намръщи.

— Разбира се. Защо?

— Ох, и аз го правех някога. Трябва да съм го правил някога, нали? Но вече не. Вместо да спя, крача. Разбирате ли, не мога да си спомня спането. Не си спомням как изглежда.

— Ъъъ… съжалявам.

— И тъй, имаме един, който не спи… и тук, в този фургон, един, който няма да се събуди. Убеден съм, Кол Даруджистански, че двамата ще имаме нужда един от друг. Скоро. Тази жена и аз.

— И каква ще да е тази нужда?

— Не знам. Елате.

Кол бавно прибра меча си в ножницата. Не можеше да си обясни защо го направи: никой от въпросите му не беше получил задоволителен отговор, а и как можеше да приеме закрилата на Гуглата? Настръхна. Все пак кимна и каза:

— Един момент, моля. Трябва да вдигна Мурильо на креватчето.

— Ах, да. Вярно. Щях да го направя сам, но уви, не мога да пусна тези мечове. — Воинът помълча още миг, после добави: — Корбал Броуч успя да надзърне в мен. Думите му ме обезпокоиха. Кол Даруджистански, мисля, че съм мъртъв. Наистина ли? Мъртъв ли съм наистина?

— Не знам — отвърна даруджистанецът, — но… май е така.

— Мъртвите, казват, не спят.

Кол знаеше тази поговорка много добре и знаеше, че произлиза от храма на Гуглата. Знаеше също толкова добре и ироничния край на цитата. И го каза:

— „А живите не живеят.“ Не че има кой знае какъв смисъл.

— Но за мене има — отвърна воинът. — Защото знам, че съм изгубил онова, което не съм знаел, че някога съм притежавал.

Умът на Кол запецна в това съждение и той въздъхна.

— Трябва да съм глупак, ако не се съглася с теб… имаш ли си име?

— Сигурно. Но съм го забравил.

Кол се наведе над Мурильо и го вдигна.

— Ами, боя се, че с „Рицарю на Смъртта“ няма да стане. Бил си джидрат, нали? И капънец — макар да признавам, че с този бронзов тен приличаш повече на…

— Не, джидрат не бях. Нито капънец. Мисля, че изобщо не съм от този континент. Не знам защо се появих тук. Нито как. Тук съм съвсем отскоро. По волята на господаря ми. От миналото си спомням само едно нещо.

Кол отнесе Мурильо до задницата на фургона и го сложи да легне.

— И какво е то?

— Веднъж стоях сред някакъв огън.

След дълга пауза Кол въздъхна.

— Много неприятен спомен…

— Имаше болка. Но аз се държах. Борех се. Или така мисля поне. Мисля, че се бях заклел да защитя живота на едно дете. Но детето вече го нямаше. Може би… съм се провалил.

— Да, но трябва да ти намерим име все пак.

— Може да ти хрумне нещо, Кол Даруджистански.

— Обещавам.

— Или навярно някой ден спомените ми ще се върнат, а с тях — и името ми.

„А ако Гуглата се смили, този ден никога няма да настъпи, приятел. Защото ми се струва, че животът ти никак не е бил лек. Нито смъртта ти. И изглежда, че той има милост, защото ти е отнел всичко, което си знаел някога, защото, ако не греша, макар и само по чертите на лицето ти, с този цвят на кожата или без него — ти си чист малазанец.“

 

 

Итковиан беше преминал с последната баржа заедно със Стони Менакис и Грънтъл с неговите двайсетина подчинени и още около стотина риви — най-вече старци и кучета. Животните заръмжаха и се заборичкаха, но пред втората половина на пътуването се укротиха, след като успяха да се доберат до планшира и можеха да гледат над реката.

Кучетата слязоха първи, още щом баржата опря в брега от южната страна, залаяха дивашки и зашляпаха през тръстиките и Итковиан се зарадва, че най-после се махнаха. Слушаше само с едно ухо обидите, които си разменяха Грънтъл и Стони като омръзнали си един на друг мъж и жена, докато приготвяше коня си и изчакваше да спуснат дъските. Гледаше с вял интерес как старците и стариците риви тръгнаха след псетата си, без да обръщат внимание на калта и мръсните тръстики.

Ниските хълмове все още бяха обгърнати в мъгла от прах и дим от суха тор, спуснала се като траурно було над двайсетината хиляди войскови шатри. Освен няколкото стотин пастири на ривите и стадото бедерини, което им бе възложено да преведат на заранта, цялата нашественическа сила вече се намираше на територията на Панион.

Никой не беше възпрепятствал прехвърлянето. Ниските хълмове на юг изглеждаха безжизнени, нищо не се виждаше по тях, освен полузаличените дири, оставени от армията на септарх Кулпат.

Грънтъл се приближи до него.

— Изглежда, ще вървим през обръсната земя чак до Корал.

— Напълно вероятно, сър. На мястото на Пророка щях да направя същото.

— Понякога се чудя дали Бруд и Дужек си дават сметка, че армията, която обсади Капустан, беше само една от трите, еднакви по брой на бойците. И макар Кулпат да беше изключително ефективен септарх, има още шестима достатъчно компетентни, за да се изправят срещу нас.

Итковиан го погледна.

— Трябва да приемем, че врагът се подготвя за нас. Но все пак в Домина се изсипват последните зрънца от пясъчния часовник.

Смъртният меч на Трийч изсумтя.

— Да не би да знаете нещо, което ние, останалите, не знаем?

— Нищо специфично, сър. Просто си направих заключения, основаващи се на някои подробности, които можах да забележа, докато наблюдавах армията на Кулпат и тенесковрите.

— Споделете ги тогава.

Итковиан отново се загледа на юг. След малко въздъхна.

— Градовете и управленията са само разцъфналият пищен цвят на едно растение, чийто стрък са човешките маси, а корените му са в земята — извличат жизнени сокове, които поддържат цвета. Тенесковрите, сър, са оцелялото гражданство на Домина — хора откъснати от земите им, от селата им, от домовете и фермите им. И производството на храна е престанало, а на негово място е възникнал ужасът на канибализма. Околностите пред нас наистина са обръснати, но не заради нас. Тук е било пустош от доста време. Така че макар цветът все още да изглежда ярко разцъфнал, всъщност той вече е мъртъв.

— Съхне увесен на кука под лавицата на Сакатия бог?

Итковиан сви рамене.

— Каладън Бруд и Върховният юмрук избраха за свои цели градове. Лест, Сетта, Маврик и Корал. От всички тях, убеден съм, че само последният все още живее. Никой от другите няма да може да изхрани защитническа армия, дори и собствените си граждани — ако още са останали такива. Пророкът няма друг избор, освен да съсредоточи силите си в единствения град, в който пребивава сега, а войниците му нямат друг избор, освен да възприемат практиката на тенесковрите. Подозирам, че тенесковрите са създадени точно с това предназначение — за храна на войниците.

Грънтъл го погледна обезпокоено.

— Това, което описвате, Итковиан, е империя, която изобщо не е замислена да се самоиздържа.

— Освен ако не продължава да се разширява безкрай.

— Но дори тогава тя ще е жива само по външните си, непрестанно настъпващи краища, разширявайки се от мъртво ядро, което също нараства.

Итковиан кимна.

— Да, сър.

— Тъй че ако Бруд и Дужек очакват сражения при Сетта, Лест и Маврик, може да се изненадат.

— Така мисля.

— Походът на малазанците ще се окаже безсмислен, ако сте прав — отбеляза Грънтъл.

— Навярно съществуват други проблеми, оправдаващи разделянето на силите, Смъртни мечо.

— Не са толкова обединени, колкото искат да повярваме?

— В този екип са събрани могъщи предводители, сър. Може би дори е истинско чудо, че все още не е имало сериозен сблъсък.

Грънтъл не каза нищо.

С добре отработени действия една от наемническите части вече поставяше и укрепваше платформата за разтоварване пред широкия нос на баржата.

— В такъв случай да се надяваме, че обсадата на Корал няма да продължи дълго — изръмжа накрая Грънтъл.

— Няма — увери го Итковиан. — Предвиждам само един щурм, целящ да смаже защитниците. Съчетание между войнишки действия и магьосничество. Намерението на бойния главатар и Върховния юмрук е масиран удар по отбраната. И двамата си дават пълна сметка за рисковете, криещи се в една продължителна обсада.

— Доста кърваво звучи, Итковиан — обади се Стони Менакис зад тях. Водеше коня си. — Я се раздвижете малко — задържате ни всички тука и проклетата баржа затъва. Само да ми окаля някой новите дрехи, ще го убия.

Итковиан се усмихна.

— Тъкмо се канех да ви направя комплимент за облеклото…

— Чудесата на Тригали. Ушити са по поръчка, от любимата ми шивачка в Даруджистан.

— Изглежда, предпочитате зеленото.

— Виждал ли си джаелпарда?

Итковиан кимна и каза:

— Тези змии са познати в Елингарт.

— Целуне ли те джаелпарда, няма мърдане. Това зелено пасва идеално, нали? Дано. Щото не излезе никак евтино. А това, светлозлатистото — виждаш ли го? По ръба на наметалото? Виждал ли си някога корема на бял паралт?

— На паяка ли?

— Оня отровния, да. Това е цветът.

— Не бих си и помислил, че е друго — отвърна Итковиан.

— Хубаво. Радвам се, че поне някой разбира от тънките нюанси на висшата култура. А сега си разкарайте проклетите коне или онова, дето отдавна не сте го използвали, ще се запознае с носа на новия ми лъскав ботуш.

 

 

Деторан влачеше Хедж към палатката. Минаха безшумно пред ефрейтор Пикър покрай светлината на огъня и се шмугнаха вътре. Малко преди да изчезнат, Пикър стана свидетел на комична пантомима: Хедж, със сгърчено в ужасна гримаса лице, се опита напразно да се отскубне от Деторан. В отговор тя само го стисна за врата и той спря да се бори.

След като се скриха в тъмното, Бленд изсумтя:

— Какво крие нощта само… И добре, че го крие.

— Недостатъчно, уви — измърмори Пикър и разбърка огъня с една счупена дръжка на копие.

— В момента сигурно го души и му смъква…

— Добре, добре. Разбрах ти мисълта.

— Горкият Хедж.

— Никакъв „горкият Хедж“, Бленд. Ако не му отърваше, нямаше да го правят нощ след нощ.

— Но пък нали всички сме войници.

— Това пък какво ще рече?

— Ще рече, че знаем, че изпълнението на заповедите е най-добрият начин да останеш жив.

— Значи Хедж трябва да стои мирно, ако иска да диша? Това ли искаш да кажеш? Според мене, ако беше от страх, оная работа щеше да му е увиснала.

— Деторан беше старши сержант, не забравяй. Веднъж видях как един новобранец стоя мирно цяла камбана и половина, след като сърцето му се беше пръснало от поредната й тирада. Камбана и половина, Пикър, да стоиш мъртъв и студен…

— Глупости. И аз бях там. Нямаше и десетина от камбаната, знаеш го много добре.

— Все пак по същество съм права и съм готова да заложа цял стек монети от заплатата си, че Хедж прави точно това.

Пикър отново разбърка огъня.

— Смешна работа.

— Кое?

— Това, което каза. Не за умрелия новобранец, а че Деторан била старши сержант. Разжалвали са ни всички, нас, Мостоваците. До последния кучи син, като почнеш от самия Уискиджак. Малът водеше лечителския кадър, когато имахме достатъчно лечители и още командваше императорът. А Спиндъл не беше ли капитан на сапьорска рота по едно време?

— За три дни. После някой взе, че се спъна в „проклетията“ му и…

— И всичко гръмна, да. Бяхме на хиляда крачки напред по пътя, а ушите ми бръмчаха дни наред.

— Това сложи края на сапьорските роти. След това Дасем ги раздроби, с което за Спиндъл не остана корпус, на който да е капитан. Та какво викаш, Пикър?

— Нищо. Само дето никой от нас не е това, което е бил някога.

— Мен никога не са ме повишавали.

— Голямата изненада! За теб да оставаш незабелязана си стана професия.

— Въпреки това. А пък Анци си е роден сержант…

— И това му пречи да расте, да. Вярно, него не са го разжалвали, но само защото е най-лошият сержант, съществувал някога. Това, че го държат на длъжността, е наказание за всички ни, но най-вече за самия Анци. Както съм казвала много пъти, всички сме неудачници.

— О, каква приятна мисъл, Пикър.

— А кой е казал, че всички мисли трябва да са приятни? Никой.

— Аз бих го казала, ама не съм се сетила.

— Ха-ха.

До ушите им стигна тропот на конски копита. След малко капитан Паран се появи и слезе от седлото.

— Дълъг ден беше днес, капитане. Сварили сме чай, ако искате.

Паран метна юздите на седлото и се приближи.

— Последният неугаснал огън при Подпалвачите. Вие изобщо ли не спите?

— Тъкмо щяхме да ви питаме същото — отвърна Пикър. — Но вече всички знаем, че спането е за слабаците, нали?

— Зависи колко кротък е сънят, струва ми се.

— Капитанът е прав — подхвърли Бленд.

— Какво пък — изсумтя Пикър. — Аз си спя съвсем кротко.

— Ти си мислиш така.

— Получихме вести — каза Паран, след като взе от ръката на ефрейтора чашата с дъхав билков чай. — От Черните моранти.

— Разузнали са Сетта?

— Да. Там няма никой. В смисъл, жив. Целият град е едно огромно гробище.

— Тогава защо вървим нататък? — попита Пикър. — Освен ако не…

— Продължаваме, ефрейтор.

— Защо?

— Вървим към Сетта, защото не вървим към Лест.

— Е, радвам се, че ни го разяснихте — въздъхна Бленд.

Паран отпи от чая.

— Избрах си заместник.

— Заместник ли, сър? — учуди се Пикър. — Защо?

— Причините са очевидни. Все едно, избрах теб, Пикър. Вече си лейтенант. Уискиджак даде благословията си. В мое отсъствие ти командваш Подпалвачите на мостове…

— О, не, благодаря, сър.

— Не подлежи на дискусия, Пикър. Лейтенантството ви вече е вписано. Официално, с печата на Дужек.

Бленд я сръга в ребрата.

— Поздравления… о, май трябва и чест да ти отдам.

— Млъкни — изръмжа Пикър. — Но за едно си права — не си позволявай повече да ми посягаш.

— Тая заповед е трудна за изпълнение… лейтенант.

Паран допи чая и стана.

— Имам само една заповед за вас, лейтенант.

Тя вдигна очи към него.

— Капитане?

Лицето му беше станало сурово.

— Мостоваците. Дръж ги заедно, каквото и да се случи. Заедно, лейтенант.

— Ъъъ… да, сър.

Паран отиде при коня си и го поведе. Изчакаха го, докато се скрие в нощта.

Дълго помълчаха и накрая Бленд въздъхна.

— Хайде да си лягаме, Пикър.

— Добре.

Загасиха догарящата жарава. Бленд прегърна Пикър и промълви:

— Всичко се свежда до това. Какво крие нощта…

„Гуглата да го вземе дано. Всичко се свежда до това какво каза капитанът зад думите си. Това трябва да разбера. Нещо ми подсказва, че с кроткия сън на лейтенант Пикър е приключено.“

След няколко мига всякакво движение беше замряло. Звездите хвърляха смътно сребристата си светлина над лагера на Подпалвачите на мостове. Кърпените избелели шатри бяха загърнати в бледосив зрак. Сцена някак призрачна и вечна, излъчваща покой.

 

 

Уискиджак влезе тихо в командната шатра на Дужек. Върховният юмрук се беше подготвил за срещата, както очакваше. Запален и окачен на кука фенер над походната маса, две халби с пиво и буца джадроубско козе сирене. Самият Дужек седеше в един от столовете, отпуснал глава и задрямал.

— Върховен юмрук — каза високо Уискиджак, докато си смъкваше ръкавиците, жадно загледан в халбите и сиренето.

Старият командир изпръхтя, изправи гръб и примига.

— Аха. Добре дошъл.

— Изтървахме я.

— Много лошо. Сигурно си гладен, тъй че… о, добре. Тъпчи се и остави на мен да говоря. — Наведе се и взе халбата си. — Артантос намери Паран и му предаде заповедите. Така че капитанът ще подготви Мостоваците — няма да знаят точно за какво, и може би така е най-добре. Колкото до самия Паран, добре, Бързия Бен успя да ме убеди. Жалко, макар че, да ти кажа честно, според мен магьосникът ще ни липсва повече от това благородно хлапе…

Уискиджак вдигна ръка да го прекъсне и прокара последното парче сирене с глътка пиво.

Върховният юмрук въздъхна и зачака.

— Дужек…

— Първо си изтръскай тия трохи от брадата — изръмжа Върховният юмрук. — Ако искаш да те приема на сериозно.

— Думата ми е за Паран. Със загубата на Татър… в смисъл, на Силвърфокс, стойността на капитана за нас съвсем не е надценена. Бързия Бен беше изричен по този въпрос. Паран е Господарят на Колодата. У него е вложена огромна власт, която може да преподреди света, Върховен юмрук. — Помълча, замислен над собствените си думи. — Значи, сигурно няма начин Ласийн да успее някога да си върне благоволението му, но най-малкото би трябвало да е достатъчно благоразумна и да не влошава отношенията още повече.

Дужек вдигна вежда.

— Ще я посъветвам, като я видя следващия път.

— Добре. Извинявай. Не се съмнявам, че императрицата е осведомена…

— Несъмнено. Както казах обаче, най-много ме боли от загубата на Бързия Бен. В смисъл, от моя гледна точка.

— Ами, виж, това, което е намислил магьосникът… м-м, съгласен съм с него, че колкото по-малко знаят за това Бруд и компания, толкова по-добре. Докато частите ни си остават разделени според плана, те няма да имат никаква причина да не вярват, че Бързия Бен не крачи в строя с останалите.

— Лудостта на магьосника…

— Върховен юмрук, лудостта на магьосника ни е спасявала кожите много пъти. Не само моята и на Мостоваците, но и вашата също така…

— Давам си пълна сметка за това, Уискиджак. Прости, моля те, страховете на стареца. Бруд, Рейк и Тайст Андий — и проклетите Древни богове също — са тези, които трябваше да се изпречат на пътя на Сакатия бог. Те са тези с безбройните лабиринти и ужасяващата мощ — не сме ние, не е някой си смъртен взводен магьосник и някакво си благородно капитанче, което на всичко отгоре вече веднъж е умряло. Дори и да не оплескат нещата, виж само какви врагове ще си спечелим.

— Стига сегашните ни съюзници да са толкова късогледи, че да не го виждат.

— Уискиджак, ние сме малазанците, нали? Нищо от това, което правим, не бива да разкрива и намек за дългосрочните ни планове — от смъртните империи не се очаква да мислят чак толкова далече напред. А двамата с теб сме адски добри в придържането към този принцип. Гуглата да ме вземе дано, много добре знаеш, че Ласийн с основание преобърна командната структура с главата надолу.

— За да се окажат на терена най-подходящите хора, когато Сенкотрон и Котильон направят своя ход, да.

— Не само те, Уискиджак.

— Това трябва да се съобщи на Бързия Бен — както и на всички Подпалвачи на мостове всъщност.

— Не. Обаче не мислиш ли, че магьосникът ти вече се е досетил как стоят работите?

— Ако е така, защо прати Калам да свети маслото на императрицата?

— Защото Калам трябваше да бъде убеден лично, затова. Лице в лице с императрицата. Бързия Бен го знаеше.

— В такъв случай аз трябва да съм най-задръстеният в цялата тая имперска игра — въздъхна Уискиджак.

— Може би единственият с висок ранг поне. Виж, ние знаехме, че Сакатият бог се подготвя за ход. Знаехме, че боговете ще оплескат нещата. Вярно, не предвидихме, че ще се намесят Древните богове, но това е просто допълнително усложнение, нали? Работата е, че знаехме, че се приближава голяма беда. И то не само от една посока — но как можехме да предположим, че онова, което става в Панион Домин, е свързано по някакъв начин с усилията на Сакатия бог? Въпреки това не мисля, че е чиста случайност, че двама Подпалвачи на мостове се натресоха на оня агент на Сакатия бог — оня болнав занаятчия от Даруджистан; нито че Бързия Бен се оказа там, за да потвърди появата на Дома на Оковите. Ласийн винаги е разбирала стойността на доброто тактическо разполагане и резултатите от него — Гуглата ми е свидетел, тя учеше стария император на това, а не обратното. Лабиринтът на Сакатия бог кръжи без посока — винаги е било така. Това, че навлезе в хълмовете между Пейл и Даруджистан, беше възможност, каквато Сакатият бог не можеше да пропусне — ако изобщо трябваше да направи нещо, трябваше да действа. И ние го спипахме. Може би не точно както го предвиждахме, но го спипахме.

— Така си е — промърмори Уискиджак.

— Колкото до Паран, тук също има известна логика. Тайсхрен подготвяше Татърсейл за ролята на Господарка на Колодата, в края на краищата. И когато това се провали, ами, имаше утаечен ефект — чак до човека най-близо до нея по това време. Не физически, но духовно — със сигурност. Във всичко това, Уискиджак — ако погледнем трезво на нещата — единственият истински задръстен играч се оказа Белурдан Трошача на черепи. Така и няма да разберем какво се е случило между него и Татърсейл в онази равнина, но кълна се в Бездната, можеш да го броиш за една от най-големите издънки в имперската история. Това, че ролята на Господар на Колодата се падна на малазанец, а не на някой джадроубски говедар, случайно попаднал там… ами, тук, изглежда, самият късмет на Опонн си изигра ръката, и само това можем да кажем според мен.

— Сега вече аз съм разтревоженият — каза Уискиджак. — Нещо много захитряхме и вече почвам да се чудя кой кого манипулира. Играем потайни игрички с Господаря на Сянката, подрънкваме веригите на Сакатия бог, а сега печелим за Бруд повече време, отколкото самият той разбира, като същевременно отхвърляме Т’лан Имасс или поне се каним да…

— Възможност, Уискиджак. Колебанието е фатално. Когато се озовеш сред широка буйна река, има само една посока, по която можеш да плуваш. От нас зависи Ласийн да задържи главата си над водата — а чрез нея — и Малазанската империя. Ако Бруд размаха чука си в името на Бърн — давим се всички. Закон, ред, мир… цивилизация. Всичко свършва.

— Значи, за да попречим на Бруд да го направи, се принасяме в жертва, като предизвикваме Сакатия бог. Жертваме една проклета изтощена армия, вече подложена на най-сурово наказание заради поредната паника на Ласийн.

— По-добре й прости паниките, Уискиджак. Те поне доказват, че е смъртна.

— Буквално помете Подпалвачите на мостове при Пейл…

— Беше си нещастен случай, и макар да не си го знаел тогава, вече го знаеш. Тайсхрен им заповяда да останат в тунелите, защото смяташе, че там е най-безопасното място. Най-безопасното.

— По-скоро изглежда, че някой е искал случилото се с нас да се приеме като второстепенна беда — каза Уискиджак. „Не, не с нас. С мен. Проклет да си, Дужек, караш ме да подозирам, че си знаел повече, отколкото съм се надявал. Беру да не дава, дано да не съм прав…“ — А и това, което стана в Даруджистан…

— Това, което стана в Даруджистан, си беше бъркотия. Пълна липса на комуникации. Твърде скоро ни дойде след обсадата на Пейл — твърде скоро за всички ни.

— Значи не съм бил само аз обърканият.

— При Пейл? Не. Гуглата да ни вземе дано, всички бяхме объркани. Битката не тръгна така, както беше планирана. Тайсхрен наистина вярваше, че ще може да свали Лунния къс — и да принуди Рейк да излезе на открито. И ако не беше оставен буквално сам в атаката, нещата като нищо можеха да се развият по съвсем друг начин. Според това, което научих по-късно, в този момент Тайсхрен не е знаел коя всъщност е Найтчил, но е знаел, че посяга към меча на Рейк. Тя и Белурдан, когото е използвала в издирванията си. Приличаше на игра за власт, лична, а Ласийн не беше готова да го позволи. Но дори и тогава Тайсхрен само я удари, когато тя премахна А’Каронис, Върховния маг, който сподели с Тайсхрен подозренията си за нея. Казах, че убийството на Татърсейл е най-голямата издънка в малазанската история, но онзи ден при Пейл почти не й отстъпва.

— Доста станаха издънките напоследък…

Дужек кимна замислено и очите му лъснаха на светлината на фенера.

— И всички започват, бих казал, с избиването на гражданите на Ейрън от Т’лан Имасс. Но дори и в този случай всяко бедствие налага своите истини. Ласийн не е дала тази заповед, но някой я е дал. Някой се е върнал, за да седне на прословутия Първи трон — а този някой е трябвало уж да е мъртъв — и е използвал Т’лан Имасс, за да отмъсти на Ласийн, да разклати властта й над империята. Ето ти го първия намек, че император Келанвед не е точно толкова умрял, колкото би ни се харесало.

— И все още е луд, да. Дужек, струва ми се, че сме се запътили към поредното бедствие.

— Дано да грешиш. Във всеки случай аз съм този, чиято увереност трябва да се укрепи тая нощ, не ти.

— М-м, предполагам, че това е цената на преобръщането на структур…

— Току-що ми хрумна още едно наблюдение, Уискиджак, и никак не е приятно.

— И какво е то?

— Започвам да мисля, че не сме и наполовина толкова сигурни какво точно сме намислили, колкото си въобразяваме.

— Кои сме това „ние“?

— Империята. Ласийн. Тайсхрен. Колкото до теб и мен, ние сме най-дребните играчи и малкото, което знаем, е безкрайно далече от онова, което трябва да знаем. Набутахме се в атаката на Лунния къс при Пейл, без изобщо да сме наясно какво всъщност става. И ако не бях притиснал Тайсхрен след това, все още нямаше да знаем.

Уискиджак се загледа в дъното на празната халба.

— Бързия Бен е умен. Всъщност не бих могъл да кажа за колко от нещата се е досетил. Доста е потаен понякога.

— Но все още го иска, нали?

— О, да. И ми даде ясно да разбера, че храни огромно доверие към Гъноуз Паран. Към новия Господар на Колодата.

— И странно ли ти се струва това?

— Не особено. Паран беше използван от бог. Влезе в меча Драгнипур. В жилите му тече кръв на Хрътка на Сянката. И никой от нас не знае какви промени е изковало това в него, нито какво предвещават тези промени. Той е съвсем непредсказуем и неподатлив — о, ще изпълни всяка заповед, която му възложа, но мисля, че ако Ласийн си въобразява, че ще може да го използва, вероятно я чака голяма изненада.

— Харесва ти този човек, нали?

— Възхищавам му се, Дужек. На издръжливостта, на способността му да се самоанализира с безмилостен кураж и най-вече — на вродената му човечност.

— Достатъчно, за да му се доверим, бих казал.

— Намушкан от собствения ми меч — отвърна с гримаса Уискиджак.

— По-добре от твоя, отколкото от нечий друг.

— Мисля да се оттегля, Дужек. Когато свърши тази война.

— Досещах се, приятелю.

Уискиджак вдигна глава.

— Мислиш ли, че тя ще ми позволи?

— Не смятам, че трябва да й оставяме избор.

— Да се удавя като Кръст и Урко ли? Да се оставя да ме посекат и тялото ми да изчезне, както постъпи Дасем?

— При положение, че тези неща изобщо не са се случили…

— Дужек…

— Добре, добре. Но все пак остават някои съмнения, длъжен си да го признаеш.

— Не ги споделям и някой ден ще издиря Дюйкър и ще изтръгна истината от него — ако някой знае, то това е оня ексцентричен историк.

— Бързия Бен научил ли е нещо за Калам?

— И да го е научил, не ми го е казвал.

— Къде е в момента нашият магьосник?

— Последния път го видях да дърдори с ония търговци от Тригали.

— Трябва да поспи преди това, което му предстои.

Уискиджак остави халбата на масата и стана.

— Както и ние, приятелю — въздъхна той и потръпна от болката в крака. — Кога пристигат Черните моранти?

— След две нощи.

Уискиджак изсумтя и се обърна към изхода.

— Лека нощ, Дужек.

— И на теб, Уискиджак. А, още нещо.

— Да?

— Тайсхрен. Иска да ти се извини. За онова, което сполетя Подпалвачите на мостове.

— Знае къде да ме намери.

— Изчаква подходящия момент.

— Какво значи подходящ?

— Не знам, но още не е дошъл.

Уискиджак помълча няколко секунди, след което вдигна платнището.

— До утре, Дужек.

— До утре.

 

 

Докато крачеше през лагера към палатката си, Уискиджак видя една висока, облечена в тъмен халат фигура.

Усмихна се и се приближи.

— Липсваше ми.

— И ти на мен — отвърна Корлат.

— Бруд не те оставя без работа. Хайде, влез, ей сега ще запаля фенера.

Чу как въздъхна зад него.

— Не си прави труда…

— Е, знам, че можеш да виждаш в тъмното, но…

Тя го обърна, притисна се до него и промълви:

— Ако държиш да има разговор, нека да е кратък, моля те. Това, което желая, не се изразява с думи.

Той я прегърна.

— Просто се чудех дали си намерила Силвърфокс.

— Не. Изглежда, е способна да върви по пътища, за които не съм допускала, че съществуват. Но дойдоха два от безсмъртните й вълци… и ме придружиха. Те са… необикновени.

Уискиджак си спомни как за първи път бе видял Т’лан Ай — как се надигаха от пръстта сред пожълтелите треви, как приемаха зверския си облик, докато всички хълмове не се покриха с тях.

— Знам. У тях сякаш има нещо странно несъразмерно…

— Прав си. Дразнят окото. Твърде дълги крайници, твърде широки рамене, но с много къси вратове и широки челюсти. Но освен външния им вид в тях има нещо, което ми се струва… обезпокоително.

— Повече от Т’лан Имасс?

Тя кимна.

— В Т’лан Имасс има някаква пустота, като в почерняла от пушек пещера. Но не и в Т’лан Ай. В тези вълци… съзирам тъга. Вечна тъга…

Потръпна в ръцете му. Уискиджак замълча. „Мила, ти виждаш в очите им онова, което аз виждам в твоите. И точно това отражение — осъзнаването му — те е потресло толкова.“

— В края на лагера — продължи Корлат — те се разпаднаха на прах. В един момент подтичваха от двете ми страни, а в следващия… ги нямаше. Не знам защо, но това ме обезпокои повече от всичко останало.

„Защото това ни очаква всички. Дори и теб, Корлат.“

— Този разговор уж трябваше да е кратък. Приключваме го. Хайде, нека да си легнем, момиче.

Тя се взря в очите му.

— А след тази нощ?

— Сигурно ще сме разделени задълго, да.

— Старата се е върнала.

— Така ли?

Корлат кимна. Канеше се да каже още нещо, но се поколеба, взря се в очите му и замълча.

Сетта, Лест, Маврик. Градовете бяха празни. Но армиите въпреки това се бяха разделили. И нито една от двете страни нямаше да каже на глас защо. И двете страни на съюза имаха неща, които да крият, тайни, които да таят, и колкото повече се приближаваха към Корал, толкова по-трудно щяха да пазят тези тайни.

„Повечето Тайст Андий са се махнали. Върнали са се с Рейк на Лунния къс. Но къде е Лунният къс? И какво, в името на Гуглата, замислят? Дали като стигнем до Корал, няма да заварим града вече паднал, Пророка на Панион мъртъв — душата му прибрана в Драгнипур — и онази огромна планина, надвиснала над главите ни?“

„Черните моранти търсиха проклетата рееща се в небето скала… без никакъв резултат.“

„А и нашите тайни. Изпращаме напред Паран и Подпалвачите на мостове; Гуглата да ни вземе дано, правим нещо много повече от това.“

„Тази игра на власт е много неприятна, но вече е неизбежна — всички знаехме, че предстои. Сетта, Лест, Маврик. Потайната игра е вече съвсем явна.“

— Сърцето ми е твое, Корлат — промълви той на жената в прегръдките си. — Нищо друго вече няма значение за мен. Нищо и никой.

— Моля те… не говори за това, което все още не се е случило. Изобщо не говори за това.

— Не мислех, че го правя, скъпа. — „Лъжец. Точно това правеше. По свой начин. Оправдаваше се.“

Тя прие лъжата му с горчива усмивка.

— Добре.

По-късно Уискиджак щеше да се замисли над думите си. И щеше да съжали, че не бяха по-открити. Лишени от всякакво притворство.

 

 

С натежали от безсънието очи, Паран изчака Бързия Бен да приключи разговора си с Харадас и да дойде при него.

— Сапьорите ще нададат вой — каза капитанът, щом тръгнаха към малазанския лагер, вдигнат на южния бряг на река Катлин.

Бързия Бен сви рамене.

— Ще дръпна Хедж настрана и ще му кажа една-две думи. В края на краищата Фидлър му е по-близък от роден брат, а с онова, в което е забъркан Фид, ще му трябва цялата помощ, която може да получи. Единственият проблем е дали Тригали ще могат да доставят пратката навреме.

— Доста странна пасмина са тези търговци.

— Те са безумци. С това, което правят. Пълната дързост е единственото, което все още ги пази живи.

— Бих добавил и определено умение в пътуването през враждебни лабиринти, Бързак.

— Дано да е достатъчно — отвърна магьосникът.

— Не става дума само за морантски муниции, нали?

— Не. Положението в Седемте града е повече от окаяно. Все едно, направих, каквото можах. Колкото до ползата — ще видим.

— Ти си забележителен човек, Бързак.

— Не съм. Само да гледаме всичко това да си остане между нас, доколкото е възможно. Хедж ще си държи устата затворена, и Уискиджак също…

— Господа! Каква великолепна вечер!

Двамата рязко се обърнаха към гласа, гръмнал точно зад тях.

— Круппе! — изсъска Бързия Бен. — Ах ти, хлъзгаво…

— Моля, моля. Круппе моли за прошка. Беше само една щастлива случайност, че Круппе дочу възхитителните ви слова, докато се препъваше кротичко по петите ви, и ето че сега провъзглася най-искреното си желание за нищо друго, освен да бъде включен, най-покорно, в това тъй храбро начинание…

— Само една думичка да си изтървал пред някого, и ще ти клъцна гърлото — изръмжа Бързия Бен.

Даруджистанецът измъкна от ръкава си опърпаната кърпа и обърса чело с три бързи плесвания, от което коприненият парцал прогизна от пот.

— Круппе уверява опасния чародей, че мълчанието е най-любимата метреса на Круппе, любовница невиждана и невидима, любовница неподозрима и неутолима. И същевременно Круппе най-гордо заявява, че достойното гражданство на Даруджистан ще се вслуша в такава благородна кауза — самият Барук заявява това, и би го направил лично, стига да беше възможно. Ала уви, той няма нищо друго, което да ви предложи, освен това. — При тези думи Круппе извади с широк жест от мократа си кърпа малка стъклена топка и я пусна на земята. Кълбото издрънча тихо и се пръсна. Надигнаха се мъгли, събраха се на едно коляно височина между дебелия даруджистанец и двамата малазанци и бавно добиха очертанията на бокарал.

— Вай! — извика Круппе. — Какво грозно, направо оскърбително за очите създание.

— Само защото много прилича на теб — изтъкна Бързия Бен, без да откъсва очи от привидението.

Бокаралът изви врат към магьосника и черните му очи на кръглата, голяма колкото грейпфрут глава блеснаха. Съществото оголи острите си като игли зъби и закрещя:

— Поздрав! Барук! Господар! Иска! Помага!

— Колко сбито и изразително от страна на скъпия ни, явно преуморен от работа Барук — въздъхна Круппе. — Най-добрите му творения притежават лингвистично изящество, ако не и галеща ухото флуидност, докато това… нещо, уви, излъчва…

— Млъкни, Круппе — прекъсна го Бързия Бен и заговори на бокарала: — Колкото и неприсъщо да звучи, склонен съм да приема помощта на Барук, но съм длъжен да изразя учудването си от интереса на алхимика — това е бунт в Седемте града в края на краищата. Проблемът е малазански.

Бокаралът заклати глава.

— Да! Барук! Господар! Рараку! Азат! Огромна! — Кръглата глава отново заподскача нагоре-надолу.

— Огромна? — повтори Паран.

— Огромна! Опасност! Азат! Икариум! Още! Колтейн! Почит! Чест! Съюзници! Да! Да?

— Нещо ми подсказва, че това няма да е лесно — измърмори Бързия Бен. — Добре, дай да видим подробностите…

Чу се далечен тропот на копита и Паран се обърна. Фигурата се очерта бавно, смътна под звездната светлина. Първият детайл, който забеляза капитанът, беше конят — горд и буен. Жената, която го яздеше, от своя страна, изглеждаше невзрачно — в груба стара и очукана ризница, а лицето й под шлема изглеждаше съвсем простовато.

Погледът й пробяга към Круппе, бокарала и Бързия Бен, след което тя се обърна към Паран:

— Трябва да поговорим насаме, сър.

— Моля — отвърна той и я отведе на десетина крачки от другите. — Достатъчно насаме ли е така?

— Мисля, че да — отвърна жената, дръпна юздите и слезе от коня.

— Сър, аз съм дестраянтът на Сивите мечове. Войниците ви държат един пленник и съм дошла официално да помоля да ни бъде предаден.

Паран примига и кимна.

— Аха. Трябва да е Анастер, който предвождаше тенесковрите.

— Той е, сър. Още не сме приключили с него.

— Разбирам.

— Съвзел ли се е от раните си?

— Изваденото око? Да, лечителите се погрижиха за него.

— Може би трябва да поднеса молбата си пред Върховен юмрук Дужек — каза дестраянтът.

— Не, не е необходимо. Имам право да говоря от името на малазанците. В това ми качество обаче първо се налага да ви задам няколко въпроса.

— Както желаете, сър. Моля.

— Какво възнамерявате да направите с пленника?

Тя се намръщи.

— Сър?

— Не одобряваме изтезанията, каквото и да е престъплението. Ако се наложи, ще сме принудени да наложим закрилата си над Анастер и с това да отхвърлим молбата ви.

Тя извърна за миг очи, след което отново прикова погледа си в него и Паран осъзна, че е много по-млада, отколкото бе преценил в началото.

— Изтезанието е относителен термин, сър.

— Нима?

— Моля, сър, позволете ми да продължа.

— Разбира се.

— Напълно е възможно този човек, Анастер, да приеме това, което искаме да направим с него, като изтезание, но този страх е породен от невежество. Той няма да пострада. Всъщност моят Щит-наковалня иска да направи за него точно обратното.

— Иска да му отнеме болката.

Дестраянтът кимна.

— Духовната прегръдка — същото, което направи Итковиан за Рат-Финир.

— Точно така, сър.

Паран замълча.

— И тази представа ужасява Анастер?

— Да.

— Защо?

— Защото той знае, че у него няма нищо друго. Приравнил е цялата си самоличност към болката в душата си. И затова се бои от края й.

Паран се обърна към малазанския лагер.

— Последвайте ме.

— Сър?

— Той е ваш, дестраянт. С моята благословия.

Тя се олюля и конят и се дръпна настрани. Паран се обърна рязко.

— Какво…

Жената се изправи, вдигна ръка към челото си и поклати глава.

— Извинете ме. В думата, която употребихте имаше… тежест.

— Думата, която… О!

„О, Дъх на Гуглата, Гъноуз — това беше адски нехайно.“

— И? — попита я с неохота.

— И… не знам, сър. Но мисля, че не би било зле да ви посъветвам да, ъъъ, да сте малко по-предпазлив в бъдеще.

— Да, мисля, че сте права. Съвзехте ли се достатъчно, за да продължим?

Тя кимна и стисна юздите на коня.

„Не мисли за това, Гъноуз Паран. Приеми го като предупреждение и нищо повече. Ти нищо не си направил на Анастер — ти дори не го познаваш. Предупреждение. И ще е адски добре да се вслушаш в него…“