Стивън Ериксън
Спомени от лед (13)

8.

Колкото по-жесток е светът, толкова по-пламенна е доблестта.

Танцьора

Костите образуваха хълмове. Простираха се във всички посоки. Хрущяха и се чупеха под тежките стъпки на Гетол, докато той се тътреше нагоре по склона. Кръвта вече се стичаше по-бавно по посеченото му лице. Не виждаше с едното око — гледецът беше затулен зад щръкналата розова плът, — но болката бе затъпяла и пулсираше глухо.

— Суетата — изломотиха разкъсаните му устни — не е моето проклятие. — Залитна, после бавно се изправи и с олюляване продължи нагоре по склона. — Непредвидими са смъртните човеци — дори Гуглата не би могъл да си представи такова… нахалство. Но — ах! Ликът на Вестителя ни е развален, а което е развалено, трябва да се захвърли. Да се захвърли…

Гетол се огледа. Безкрайните хълмове, безформеното небе, студеният, мъртъв въздух. Костите. Здравата вежда на джагъта се вдигна.

— Все пак оценявам шегата ти, Гугла. Ха-ха. Точно тук ме захвърли. Ха-ха. И сега мога да пълзя на свобода. Не съм длъжен да ти служа повече. Тъй да бъде.

Гетол разтвори лабиринта си, вторачи се в очерталия се пред него портал, в пътя навътре в студеното, почти безвъздушно селение на Омтоуз Феллак.

— Познавам те, Гугла. Знам кой си и какво си. Прелестна ирония, отражението на лицето ти. Вече се чудя дали и ти на свой ред ме познаваш?

Закрачи навътре. Познатата ледена прегръдка облекчи болката му, загаси пламъка в жилите. Стръмните назъбени стени от лед от двете му страни го окъпаха в синьо-зелена светлина. Спря се, вкуси въздуха. Нямаше я вонята на Имасс, нямаше следи от натрапници, но силата, която долови около себе си, бе отслабнала, увредена от хилядолетия пробойни, от наглостта на Т’лан. Като самите Джагът, Омтоуз Феллак загиваше. Бавна, изтощителна смърт.

— Ех, приятелю. Отиваме си — прошепна той. — Двамата с теб, кретаме надолу към забравата. Проста истина. Дали да не развихря гнева си? Не. В края на краищата гневът ми никога не е бил достатъчен. Никога.

Продължи напред, през замръзналите спомени, започнали вече да гният — тук, едва на ръка разстояние, стесняваха се, затваряха се, притискаха го.

Разломът бе неочакван — дълбока цепнатина, прорязала диагонално пътя му. От нея струеше лек топъл дъх, наситен с развала и болест. Ледът по двата й ръба беше разранен и пъпчив, нашарен с тъмни жили. Гетол спря и наостри сетивата си. После изсъска:

— Не си го направил неволно, нали? Що за покана си ми оставил? Аз съм от този свят, а ти не си, страннико.

Тръгна да подмине цепнатината, разкривил разкъсаните си устни. Но после спря и бавно извърна глава.

— Вече не съм Вестител на Гуглата. Изгонен. За лоша служба. Неприемливо. А ти, Оковани, какво ще ми кажеш?

Отговор нямаше да има, докато не се вземеше решение, докато пътят не свършеше.

Гетол навлезе в цепнатината.

 

 

Сакатият бог бе сътворил подобие на малка шатра около мястото, където беше окован, забеляза с насмешка джагът. Разбит, прекършен, покрит с гноясали рани, които никога нямаше да зарастат — това сега си беше самото лице на суетата.

Гетол спря пред входа и каза високо:

— Разкарай го тоя покров. Няма да пълзя пред теб.

Шатрата засия, разпадна се и разкри загърната в дрипав халат безформена фигура, седяща върху мократа глина. От мангала пред нея се вдигаха валма сив дим. Една изкривена ръка вееше сладникавите нишки към скритото под гуглата лице.

— Съкрушителна… — захъхри Сакатият бог. — Съкрушителна… целувка. Внезапната ти страст за мъст бе… усетена, джагът. Гневът ти застраши скрупульозните замисли на Гуглата, разбираш го, нали? Тъкмо това толкова… разочарова Господаря на Смърт. Неговият Вестител трябва да е покорен. Неговият Вестител не може да има лични страсти и амбиции. Няма достоен… господар… за слуга като теб.

Гетол се огледа.

— Под краката ми пари. Оковахме те към плътта на Бърн, закотвихме те за костите й… а ти си я отровил.

— Да. Гноясал трън в хълбока й… един ден това ще я убие. А със смъртта на Бърн този свят ще погине. Сърцето й, студено и безжизнено, ще престане да бълва животворното си обилие. Тези вериги трябва да се скършат, джагът.

Гетол се засмя.

— Всички светове погиват. Няма точно аз да се окажа слабата брънка, Сакати. В края на краищата и аз бях тук за Оковаването.

— Ах — изсъска съществото пред него, — но ти все пак си слабата брънка. Винаги си бил. Смяташе, че можеш да спечелиш доверието на Гуглата, но се провали. И това не е първият ти провал, знаем го и двамата. Когато брат ти Готос те повика…

— Стига! Кой е уязвимият тук?

— И двамата, джагът. И двамата. — Богът отново вдигна сакатата си ръка и бавно помаха. Появиха се лъскави дървени карти, увиснаха във въздуха с образите си срещу Гетол. — Виж — захъхри Сакатият бог. — Домът на Вериги…

Здравото око на джагъта се присви.

— Какво… какво си направил?

— Вече не съм външен, Гетол. Смятам да се… включа в играта. И погледни по-внимателно. Ролята на Вестител е… свободна.

Гетол изсумтя.

— Не само на Вестител…

— Точно така. Още е рано. Кой, чудя се, ще спечели правото да стане Рицаря на моя Дом? За разлика от Гуглата, разбираш ли, аз приветствам личната амбиция. Приветствам независимата мисъл. Дори актове на мъст, ако щеш.

— Драконовата колода ще ти се опълчи, Оковани. Твоят Дом ще бъде… нападнат.

— Винаги е ставало така. Говориш за Колодата като за същество, ала създателят й е прах, знаем го и двамата. Няма никой, който да я контролира. Доказателство? Виж въздигането на Дома на Сянка. Добър прецедент. Гетол, ти си ми нужен. Прегръщам… слабостите ти. Никой в моя Дом на Вериги няма да е съвършен, нито телом, нито духом. Виж ме, погледни това разнебитено, окаяно създание пред теб — моят Дом отразява това, което виждаш. А сега хвърли поглед на света отвъд, кошмара от болка и падение, каквото е селението на смъртните. Много скоро, Гетол, следовниците ми ще бъдат легион. Съмняваш ли се в това? А?

Джагът дълго помълча и накрая изръмжа:

— Домът на Вериги намери своя Вестител. Какво ще ми възложиш?

 

 

— Побърках се — измърмори Мурильо, но все пак хвърли кокалчетата. Те подскочиха, завъртяха се и се спряха.

— Божия ръчица, скъпи ми друже, уви за тебе, но не и за предостойния мене! — извика Круппе и се пресегна да събере ашиците. — А сега Круппе вдига двойно паричките и ги шашка всичките — изящна рима, и тъкмо на място дошла — хоп! — Костите подскочиха и се подредиха с небелязаната си страна отгоре. — Ха! Как звъннаха купчинките мили в тлъстото скутче на Круппе! Събери ги и хвърляй, чародею страховит!

Бързия Бен поклати глава и събра кокалчетата.

— Виждал съм всякакви възможни шмекерии — от най-некадърната до най-ловката, — но, Круппе, ти продължаваш да се измъкваш от острото ми око.

— Шмекерии? Боговете да не дават дано! Това, на което са свидетели нещастните жертви в тази прелестна нощ, е само космическа симпатия към предостойния Круппе!

— Космическа симпатия? — Мурильо изсумтя. — Какво пък е това, в името на Гуглата?

— Евфемизъм за шмекерия — избоботи Кол. — Хайде залагай, Бързак, че нямам търпение да си загубя спечелените с труд пари.

— От масата е — заяви Мурильо. — Тя изкривява всичко, а Круппе е хванал шаблона по някакъв начин — не го отричай, буца свинска мас такава.

— Круппе опровергава всичко очевидно опровержимо, прескъпи приятели. Никакъв шаблон не се е оформил още, най-искрено ви уверявам, тъй като главният въпросен герой избяга от възложената му роля. Въпросното бягство е само илюзия, естествено, въпреки че принудителното забавяне в саморазпознаването като нищо може да доведе до ужасни последици. За щастие на всички, Круппе е тук и най-зорко следи…

— Да става каквото ще — прекъсна го Бързия Бен. — Важно е черното сърце и черепът в ъгъла.

— Дързък залог, магьоснико тайнствен. Но Круппе утроява с вярна и нетрепваща ръка.

Магьосникът изсумтя.

— Е, такова нещо не съм виждал никога. Нито веднъж. — И хвърли кокалчетата през масата.

Лъскавите фаланги от пръсти се спряха по средата, подредени в изпъната ръка, с всички символи и шарки отгоре.

— Е, удивени чародеецо? Ковчежетата на Круппе се препълниха!

Бързия Бен се вторачи в скелетната ръка върху олющената маса.

— Какъв смисъл има? — въздъхна Кол. — Круппе печели всяко хвърляне. Не е хитро, дребосъко — добрият мошеник гледа да губи от време на време.

— Което доказва чистата невинност на Круппе! Измама с непрекъснати победи наистина би било лудост — не, тази симпатия си е съвсем истинска и е напълно извън властта на Круппе.

— Как го направи това? — прошепна Бързия Бен.

Круппе извади от ръкава си смачкана копринена кърпа и обърса чело.

— Лабиринти, внезапно завихрени, ближат въздуха с пламъци невидими, о, да! Круппе се гърчи под този зорък взор — милост, моли ви Круппе, магьоснико зъл!

Бързия Бен се отпусна в стола си и погледна Уискиджак, който седеше отделно до стената на шатрата, полупритворил очи.

— Тук има нещо — заклевам се — само че не мога да го спипам. Хлъзгав е… богове, колко е хлъзгав!

Уискиджак изсумтя и се ухили.

— Откажи се. Подозирам, че няма да го хванеш.

Магът се обърна ядосано към Круппе.

— Не си това, което изглеждаш…

— А, напротив — намеси се Кол. — Само го виж. Мазен, лъснал, хлъзгав като пържена в масло змиорка. Круппе е точно това, което изглежда, повярвай ми. Гледай как изведнъж му изби пот на челото, това лице като на варен рак, облещените очи — виж го само как се гърчи гузно! Това си е Круппе, от главата до петите!

— Засрамен е Круппе! Как го оглеждат жестоко! Свива се Круппе смутен пред това непредвидено внимание!

Видяха как изстиска носната кърпа и очите им се опулиха от локвата пот, изсипала се на масата.

Уискиджак се изсмя.

— Всички ви е прибрал в кесията си, даже и сега! Гърчел се, а? Потял се? Всичко е илюзия.

— Круппе се огъва пред тези прозорливи наблюдения! Превива се, топи се, разпада се, става ломотещ глупак! — Замълча, наведе се и си събра печалбата. — Круппе е жаден. Дали е останало винце в онази мръсна кана, чуди се той? Но още повече се чуди Круппе какво ли е довело Корлат до входа на тази шатра в тази късна доба, когато всички тъй са изтощени от похода дневен неспирен?

Зеблото се дръпна настрана и жената Тайст Андий пристъпи вътре. Виолетовите й очи се спряха на Уискиджак.

— Командире, господарят ми моли за удоволствието от вашата компания.

Уискиджак вдигна вежди.

— Сега? Е, добре. Приемам поканата. — Надигна се бавно, щадейки болния си крак.

— Ще те разбера аз тебе — изръмжа Бързия Бен на Круппе.

— Круппе отрича съществуването на каквато и да било коварна сложност досежно своята персона, чародеецо угрижен. Простотата е сладката любовница на Круппе — в прелестен заговор с драгата му жена Истината, разбира се. Стар и верен е съюзът на тези тримцата…

Още говореше, когато Уискиджак излезе от шатрата и закрачи с Корлат към лагера на Тайст Андий. След малко командирът погледна жената до себе си.

— Мислех, че господарят ви вече си е заминал — не съм го виждал от няколко дни.

— Ще остане с нас известно време — каза Корлат. — Аномандър Рейк не понася много разните съвещания и други такива. Старата го информира за хода на нещата.

— В такъв случай съм любопитен — какво ли ще иска от мен?

Тя се усмихна.

— Това ще ви го каже господарят ни, командире.

Уискиджак замълча.

Шатрата на Рицаря на Мрак по нищо не се отличаваше от всички други в стана на Тайст Андий, без стража отпред и почти в средата на една от редиците, смътно осветена от единствения запален вътре фенер. Корлат спря пред платнището на входа.

— Ескортът ми беше дотук. Можете да влезете, командире.

 

 

Аномандър Рейк седеше на сгъваем походен стол с кожен гръб, изпънал напред дългите си крака. Срещу него беше поставен също такъв празен стол, с масичка помежду им, на която имаше гарафа вино и два бокала.

— Благодаря ви, че дойдохте — каза Рицарят на Мрак. — Моля, настанете се удобно.

Уискиджак се намести в стола.

Рейк се наведе, напълни бокалите и подаде единия на командира.

— При подходяща перспектива — заговори Тайст Андий, — дори животът на един смъртен може да изглежда дълъг. Пълноценен. Това, над което разсъждавам в момента, е естеството на случайността. Мъже и жени, които, за известно време, се оказва, че вървят в кръг, по успоредни пътеки. Чиито животи се сближават, макар и за кратко, и този случаен контакт ги променя.

Уискиджак го гледаше с притворени очи. После каза:

— Не гледам на промяната като на някаква особена заплаха, милорд.

— Не милорд — просто Рейк. За вашия възглед, съгласен съм… в общи линии. Все пак тук властва напрежение, за което, сигурен съм, си давате сметка.

Малазанецът кимна.

Забулените очи на Рейк за миг блеснаха срещу Уискиджак, после небрежно се плъзнаха настрани.

— Тревоги. Събуждат се дълго обуздавани амбиции. Съперничества, стари и нови. Цялата тази ситуация сякаш по-скоро… разделя. Всеки от нас поотделно, от всички други. И все пак, ако го изтърпим, кроткото връщане на инстинкта отново взима думата и ни нашепва за… надежда. — Необикновените му очи отново потърсиха командира за миг, кратък като предишния.

Уискиджак вдиша бавно и тихо.

— Характерът на тази надежда?

— Инстинктите ми — в мига, в който животите се сближат — колкото и да е за кратко, — ми подсказват кой е достоен за доверие. Гъноуз Паран например. Първия път се срещнахме в равнината, недалече от тук. Оръжие на Опонн, на няколко мига от смъртта, в челюстите на Хрътките на Сенкотрон. Смъртен, всичко, което е преживял и изгубил, е изписано ясно в очите му. Жив или мъртъв, съдбата му нищо не значеше за мен. И все пак…

— Го харесахте.

Рейк се усмихна и отпи от виното.

— Да, точен извод.

Настъпи тишина, проточи се и двамата се гледаха дълго. Накрая Уискиджак бавно се изправи в стола си, най-сетне разбрал.

— Предполагам — отрони той, загледан в бокала си, — че Бързия Бен ви е изострил любопитството.

Аномандър Рейк килна глава.

— Естествено — отвърна той, с нотка на лека изненада и въпрос в гласа.

— Първия път го срещнах в Седемте града… в пустинята Рараку, по-точно — каза Уискиджак и се наведе да долее двата бокала, след което отново се отпусна в стола, преди да продължи. — Разказът ще е доста дълъг, тъй че се надявам да сте търпелив.

Отговорът на Рейк беше бегла усмивка.

— Добре. Убеден съм, че ще си струва. — Погледът на Уискиджак се зарея, спря се на фенера, окачен на централния стълб, на пърхащото златисто пламъче. — Бързия Бен. Адефон Делат, дребен магьосник на служба при един от Седемте святи Закрилници по време на безплоден опит за въстание, започнало в Ейрън. Делат и единайсет други магове съставяха магьосническия кадър на Закрилника. Заклинателите на нашата армия, обсадила града, бяха много по-могъщи — Белурдан, Найтчил, Тайсхрен, А’Каронис, Тезормаландис, Дебелака — страховита сган, известна с бруталното налагане на волята на императора. Е, градът, в който този Закрилник се бе окопал, беше сринат, стените бяха съборени, развихри се безмилостно клане, безумието на битката беше обзело всички ни. Дасем съкруши Святия закрилник, Дасем с отряда си следовници, които наричаше Първия меч. С жестока сеч си пробиха път през вражеските редици. Кадърът на Закрилника, след като разбра, че повелителят им е мъртъв и армията е разбита, побягна. Дасем заповяда отрядът ми да ги преследва в пустинята. Водачът ни беше местен, наскоро нает в нашия Нокът…

 

 

Широкото, черно като нощ лице на Калам Мекхарт лъщеше от пот. Уискиджак го видя как се извъртя в седлото, видя как помръднаха широките му рамене под прашната, дори кална от потта телаба.

— Държат се заедно — избоботи водачът. — Мислех, че ще се разделят… и ще принудят и вас да направите същото. Или да изберете някой от тях, командире. Дирята води към самото сърце на Рараку.

— Колко? — попита Уискиджак.

— Половин ден, не повече. Вървят пеша.

Командирът изгледа примижал охрената мъгла на пустинята. Зад гърба му яздеха седемдесет войници, пъстра сбирщина морски пехотинци, сапьори, пехота и конница; всеки от отделения, окончателно ликвидирани. Три години обсади, полеви сражения и преследвания за всеки от тях. Дасем Ълтър бе преценил, че могат да бъдат заделени и ако се наложи — пожертвани.

— Сър — каза Калам, прекъсвайки мислите му. — Рараку е свята пустиня, място на сила…

— Води — изръмжа Уискиджак.

Прашни вихрушки чертаеха пътеки по голата пуста равнина. Отрядът яздеше в тръс, с кратки интервали ходом. Слънцето се бе изкатерило високо в небето. Някъде зад тях един град все още гореше, ала пред себе си виждаха цялата околност, огряна сякаш от пожар.

Откриха първия труп рано следобед. Свит на кълбо, с разкъсана, опърлена телаба, пърхаща в топлия вятър, а под дрехата — сгърчена фигура, с вдигната към небето глава и кухи очни ями. Калам слезе и дълго го оглежда. Накрая се изправи и погледна Уискиджак.

— Кебарла, според мен. Беше по-скоро учен, отколкото магьосничка, ровеше се в древни загадки. Тук става нещо странно…

— Нима? — навъси се командирът. Наведе се от седлото и огледа трупа. — Освен че изглежда като умряла отпреди сто години, какво толкова му е странното, Калам?

Мъжът се намръщи.

Някакъв войник зад Уискиджак се изкикоти.

— Веселякът да дойде при мен, ако обича — извика командирът, без да се обръща.

Конникът спря до него. Слаб, млад, с натруфен и много голям за главата му шлем от Седемте града.

— Сър! — каза войникът.

Уискиджак го изгледа.

— Богове, смъкни го тоя шлем — ще ти се свари мозъкът. И цигулката — това проклето нещо бездруго е счупено.

— Шлемът е покрит със „студен пясък“, сър.

— С какво?

— „Студен пясък“. Прилича на метални стружки, само че като хвърлиш шепа от него в огъня, не се загрява. Много странно нещо, сър.

Командирът изгледа шлема с присвити очи.

— Кълна се в Бездната, това го носеше Върховният закрилник!

Мъжът кимна важно.

— И когато мечът на Дасем го порази, сър, той изхвърча. И падна право в ръцете ми.

— А след него — и цигулката?

Очите на войника се свиха подозрително.

— Не, сър. Цигулката си е моя. Купих си я в град Малаз, канех се да се науча да свиря на нея.

— И чий юмрук я потроши така, войник?

— Е, Хедж я счупи, сър — оня там, до Пикър.

— Ми той не може да свири на това проклето нещо! — извика от мястото си въпросният войник.

— Е да де, не мога вече, щото я счупи! Ама като свърши войната, ще си я оправя!

Уискиджак въздъхна.

— Върни се в строя, боец. И повече звук да не съм чул от теб, ясно?

— Само едно, сър. Имам лошо чувство за… за… всичко това.

— Не си единственият, боец.

— Ами, ъъъ, само дето…

— Командире! — извика Хедж и подкара коня си леко напред. — Момчето има предчувствия, сър. Никога не са го лъгали. Каза на сержант Нъбър да не пие от оная кана, обаче Нъбър взе, че пи, и сега е мъртъв, сър.

— Отровен?

— Не, сър. Умрял гущер. Залепи му се в гърлото. Нъбър се задави от един умрял гущер, сър!

— Богове! — въздъхна Уискиджак. — И се обърна отново към Калам. — Води.

Мъжът кимна и отново се метна на седлото.

Единадесет магове. Пеша, без храна и вода в безжизнената пустиня — гонитбата трябваше да приключи скоро. Късно следобед се натъкнаха на още едно тяло, също толкова съсухрено като първото; после, когато слънцето зашари с пурпур хоризонта на запад, стигнаха до трети труп. Право напред, на половин левга, се издигаха избелели проядени зъбери на варовикови скали, леко оцветени в червено от залеза. Следата на оцелелите магьосници, уведоми Калам командира, водеше точно към тях.

Конете бяха изтощени, също както войниците. Водата вече се превръщаше в проблем. Уискиджак нареди да спрат.

След храната и след като бяха разведени постовете, командирът остана край огъня с Калам Мекхар.

Убиецът хвърли още една буца суха тор в пламъците, после разбърка водата в очуканото котле на триножника над огъня.

— Билките в този чай ще намалят загубата на вода утре — избоботи туземецът. — Късмет е, че го имам — рядък е и все по-трудно се намира. От него пикнята ти излиза гъста като чорба, но къса. Пак се потиш, но то си трябва…

— Знам — прекъсна го Уискиджак. — Достатъчно дълго сме на този континент, за да понаучим някои неща, Нокът.

Чернокожият хвърли поглед към отдъхващите около тях войници.

— Все го забравям, командире. Всички сте толкова… млади.

— Млади колкото теб, Калам Мекхар.

— А какво съм видял аз от света, сър? Почти нищо. Охрана на Свещен Фалах в Ейрън…

— Охрана ли? Защо е тая деликатност? Ти беше личният му наемен убиец.

— Пътят ми тепърва започва. Това исках да кажа, сър. Вие… войниците ви… това, което сте видели, което сте преживели… — Поклати глава. — Всичко се чете в очите ви.

Уискиджак го загледа мълчаливо.

Калам свали котлето и напълни две чаши с миришещата на лекарство напитка. Подаде едната на командира.

— Утре ще ги догоним.

— Да. Цял ден яздихме здраво, два пъти по-бързо от войнишко тичане. Колко ли сме ги доближили проклетите магове? Една камбана? Две? Най-много две. Използват лабиринти май…

Убиецът се намръщи и поклати глава.

— Щях да им изгубя дирята, сър. Влязат ли в лабиринт, всички следи изчезват.

— Да. Но стъпките си продължават, не прекъсват. Защо?

Калам примижа към огъня.

— Не знам, сър.

Уискиджак допи горчивия чай, остави чашата на земята до себе си, стана и си тръгна.

Дните се нижеха един след друг, гонитбата продължаваше през сухи дерета, обрулени от вятъра низини и хълмове. Откриха още тела, съсухрени, Калам разпознаваше маговете един след друг: Рениша, заклинателя на Висшия Мийнас; Келъджър, племенен жрец на Д’рисс, Червея на есента; Наткал, магьосникът-воин, заклет във Финир и домогващ се до титлата на Смъртния меч; Ълън, жрицата-соултейкън на Солиел.

Оскъдицата на вода и провизии вече си казваше своето. Умираха коне, преследвачите ги колеха и ги изяждаха. Живите все още животни ставаха все по-мършави. Ако дирята на маговете не водеше Калам безпогрешно от един скрит извор към друг, всички щяха да загинат в безмилостната пустош на Рараку.

Сет’алад Круъл, отчасти джаг, който бе принудил Дасем Ълтър да отстъпи със свирепата си контраатака — мечът му беше лумнал с благослова на някой неведом асцендент; Итра, владетелка на лабиринта Рашан; Бърът’ера, маг на лабиринта Серк, който можеше да привлича бури от небето; Джълид, вещица на лабиринта Теннес…

И беше останал вече само един, все напред и напред, неуловим, само леките му стъпки в прахта издаваха присъствието му.

Преследвачите вече бяха приели тишината. Безмълвието на Рараку. Настръхнали, вечно нащрек, спечени от слънцето. Конете под тях не им отстъпваха — измършавели, неумолими, неуморни и с подивели очи.

Уискиджак бавно осъзна какво вижда в лицето на Калам, щом убиецът погледнеше него и войниците му, бавно осъзна, че в присвитите му очи се таи неверие, благоговение, а и страх. Но и самият Калам се бе променил. Не се беше отдалечил много от земята, която наричаше свой роден дом, ала все пак цял свят беше изтекъл под нозете му.

Рараку ги беше обсебила всички.

Нагоре през стръмно скалисто дефиле, през тясна клисура с напукани ронливи варовикови стени, после навън — в широк, изваян от пустинните ветрове амфитеатър, а там — седнал с кръстосани крака на една валчеста канара в отсрещния край на празното пространство, ги чакаше последният маг.

Беше облечен в жалки дрипи, мършав и съсухрен, тъмната му кожа бе обгоряла и напукана, очите му блестяха като обсидиан.

Спирането на Калам сякаш му струваше огромно усилие. Успя да обърне коня си и да срещне очите на Уискиджак.

— Адефон Делат, маг на Мийнас — сухо изхриптя гласът му и напуканите му устни се изкривиха в усмивка. — Никога не е бил кой знае какво, сър. Едва ли ще може да се защити.

Уискиджак не отвърна нищо. Зави покрай водача-убиец и спря пред магьосника.

— Един въпрос — прошепна магьосникът, но гласът му се разнесе над целия скалист амфитеатър.

— Какво?

— Кои, в името на Гуглата, сте вие?

Уискиджак вдигна учудено вежди.

— Има ли значение?

— Прекосихме цялата Рараку — каза магьосникът. — Отвъд тези скали е пътят, водещ за Г’данисбан. Гонихте ме през Святата пустиня… богове, никой човек не заслужава това. Дори аз!

— С теб имаше още единадесет, магьоснико.

Адефон Делат сви рамене.

— Аз бях най-младият. Най-здравият от всички. Но ето, че накрая дори и моето тяло се предаде. Повече не мога да продължа. — Тъмните му очи се загледаха над рамото на Уискиджак. — Командире, войниците ви…

— Какво?

— Станали са нещо повече… и по-малко. Вече не са онова, което бяха. Рараку, командире, е изгорила мостовете на миналото им, до един — нищо не е останало. — Взря се с почуда в очите на Уискиджак. — И те са ваши. В сърце и дух. Ваши са.

— Повече, отколкото си давате сметка — отвърна Уискиджак и повиши глас. — Хедж, Фидлър, готови ли сте?

— Да! — отвърнаха двамата едновременно.

Уискиджак забеляза напрежението, внезапно обзело магьосника, и се извърна в седлото. Калам седеше вкочанен на коня си на десетина крачки назад, от челото му се стичаше пот. Фидлър и Хедж бяха от двете му страни и малко по-назад, насочили арбалетите си в убиеца. Усмихнат, Уискиджак отново се обърна към Адефон Делат.

— Необичайна игра ми изиграхте двамата. Фидлър надуши тайната ви връзка — вкаменените лица, позите на телата, свитите пръсти — едно, три, две, колкото беше нужно, за да се довърши шифърът — това можехме да го прекратим още преди седмица, но вече бях станал… любопитен. Единадесет мага. След като първата ти е разкрила тайнственото си знание — знание, което не е могла да използва сама — е било само въпрос на сделка. Какъв избор са имали останалите? Смърт от ръката на Рараку… или от моята. Или… някакво избавление. Но избавление ли се оказа в края на краищата? Не вият ли душите им в теб, Адефон Делат? Не пищят ли, не искат ли да избягат от своя нов затвор? Но все пак съм удивен. Тази игра — играта на двама ви с Калам — за какво беше?

Илюзията за изтощение бавно се стопи и чародеят пред него се преобрази в млад мъж в цветущо здраве. Усмихна се с лека тъга.

— Воят… заглъхна донякъде. Дори един призрачен живот е по-добър от прегръдката на Гуглата, командире. Мисля, че постигнахме… равновесие, така да се каже.

— И сега сте едно гъмжило от невъобразими сили.

— Огромни. Признавам. Но сега нямам желание да ги използвам. Играта, която играхме ли, Уискиджак? Чисто оцеляване. В началото. Не мислехме, че ще успеем, честно казано. Смятахме, че Рараку рано или късно ще ви вземе — и предполагам, че в известен смисъл го е направила, макар и не по начина, който очаквах. В какво сте се превърнали, вие и войниците ви… — Той поклати глава.

— Това, в което сме се превърнали, е и ваше. Твое и на Калам.

Магьосникът бавно кимна.

— И затова е тази съдбоносна среща. Сър, двамата с Калам искаме да ви следваме оттук нататък. Стига да ни приемете.

Уискиджак изсумтя.

— Императорът ще ви вземе от мен.

— Само ако му кажете, командире.

— А Калам? — Уискиджак хвърли поглед през рамо към убиеца.

— Нокътят ще бъде… разочарован — избоботи чернокожият. — Толкова по-зле за Въслата.

Намръщен, Уискиджак огледа войниците си. Лицата им все едно че бяха изсечени от камък. Рота, събрана от армейските отрепки. Вече кораво, неустрашимо ядро.

— Богове, какво направихме?

Първото кърваво сражение на Подпалвачите на мостове се оказа възвръщането на Г’данисбан. Един маг, един убиец и седемдесет бойци пометоха бунтовническото укрепление с четиристотин пустинни воини и ги съкрушиха за една нощ.

 

 

Светлината на фенера беше изтляла, но през стените на шатрата прозираше раждащото се утро. Звуците на събуждащия се и подготвящ се за нов поход стан се надигаха бавно и изпълниха тишината, възцарила се след разказа на Уискиджак.

Аномандър Рейк въздъхна.

— Преместване на души.

— Да.

— Чувал съм за преместване на една душа — изпращането й в подготвен за това нов съсъд. Но да се преместят единадесет души — на единадесет мага — във вече заетото тяло на дванадесети… — Поклати невярващо глава. — Безочие, няма що. Сега разбирам защо Бързия Бен ме помоли да не бъркам повече в него. — Вдигна очи. — Но ето, че тази нощ вие го разкрихте. Не съм молил…

— Щеше да е нахално.

— Значи сте ме разбрали.

— Инстинкт. — Малазанецът се усмихна. — И аз се доверявам на своя, Аномандър Рейк.

Тайст Андий стана от стола си. Уискиджак — също.

— Бях впечатлен — каза Рейк, — когато решихте да защитите детето Силвърфокс.

— Аз също, когато решихте да спрете.

— Да — промърмори Рицарят на Мрак, извърна очи и леко се намръщи. — Загадката с херувим…

— Извинете?

Тайст Андий се усмихна.

— Спомних си за първата си среща с един човек… Круппе.

— Боя се, че този Круппе е загадка, за която не мога да дам никакъв отговор. Всъщност мисля, че тук всички ще се провалим.

— Може би сте прав, Уискиджак.

— Бързия Бен тръгва тази заран. Ще се присъедини към Паран и Мостоваците.

Рейк кимна.

— Ще се постарая да се държа на разстояние и да не го изнервям повече. — Тайст Андий протегна ръката си.

Двамата се стиснаха за китките.

— Току-що отмина една хубава вечер — каза Рейк.

Уискиджак се намръщи.

— Не ме бива много в сладкодумните и занимателни разкази, Рейк. Благодаря за търпението.

— Може би някоя друга вечер ще опитам да възстановим баланса. И аз имам няколко интересни истории.

— Сигурен съм, че имате — изсумтя Уискиджак.

Пуснаха ръцете си и командирът се обърна към изхода.

Рейк проговори зад него:

— Още нещо. Силвърфокс няма защо да се страхува от мен. Освен това ще дам на Каллор подходящите указания.

Уискиджак сведе за миг очи към земята, после промълви:

— Благодаря ви.

И излезе.

„Богове подземни, тази нощ си спечелих приятел. Кога за последен път съм се спъвал в такъв дар? Не помня. Дъх на Гуглата, не помня.“

 

 

Застанал на входа на шатрата, Аномандър Рейк гледаше куцукащия по пътеката възрастен мъж.

Зад гърба му издраскаха два ноктести крака.

— Господарю — измърмори Старата, — разумно ли беше?

— Какво имаш предвид? — попита той разсеяно.

— Висока е цената на приятелството с такива мимолетни същества — както сам можеш да потвърдиш от собствените си, трагични обикновено, спомени.

— Внимавай, дърто.

— Нима отричате истинността в словата ми, милорд?

— Краткостта е добродетел.

Великият гарван килна глава.

— Искрено наблюдение ли бе това? Мрачно предупреждение? Заплетена и най-злочеста мъдрост? Съмнявам се, че ще ми изясниш. Няма, нали? Нали? Ще ме оставиш да се чудя, да кълва безкрайно, покрусена от мъка! Свиня такава!

— Не надушваш ли мирис на леш във вятъра, скъпа? Аз да, кълна ти се. Защо не идеш да го подириш? Сега. Тутакси. А след като си напълниш корема, намери Каллор и ми го доведи.

Старата изграчи ядосано, подскочи, крилете й запляскаха бясно и я понесоха към небето.

— Корлат — промърмори Рейк. — Ела, моля те. — Обърна се рязко и влезе в шатрата. След няколко мига Корлат се появи. Рейк остана с лице към задното платнище.

— Господарю?

— Скоро ще си замина. Нужна ми е утехата на Силанна.

— Връщането ви ще я зарадва, господарю.

— Няколко дни отсъствие, не повече.

— Разбрано.

Рейк се обърна.

— Закриляй Силвърфокс.

— Радвам се да го чуя, господарю.

— И наблюдавайте тайно Каллор. В случай, че сгреши, повикай ме незабавно, но не се колебай цялата сила на Тайст Андий да се стовари върху него. В най-лошия случай ще видя как събират парчетата му.

— Цялата сила ли, господарю? Не сме го правили от дълго, много дълго време. Вярвате ли, че ще е необходимо, за да се унищожи Каллор?

— Не мога да съм сигурен, Корлат. Защо да рискуваме?

— Добре. Ще започна приготовления за сливането на лабиринтите ни.

— Виждам, че те безпокои все пак.

— Разполагаме с хиляда и сто Тайст Андий, милорд.

— Знам, Корлат.

— На Оковаването бяхме само четиридесет, но все пак унищожихме цялото селение на Сакатия бог — новороден, вярно. И все пак, господарю… Хиляда и сто… рискуваме да опустошим целия континент.

Очите на Рейк помръкнаха.

— Бих ви посъветвал за сдържаност, Корлат, ако се наложи заедно да освободите Куралд Галайн. Бруд няма да е доволен. Все пак, подозирам, че Каллор няма да направи нищо необмислено. Това са само предпазни мерки.

— Разбрано.

Той се обърна отново към стената на шатрата.

— Това е всичко засега, Корлат.

 

 

Мхаби сънуваше. Отново — след толкова време — се скиташе из тундрата, лишеи и мъх пращяха под нозете й, сух вятър я галеше в лицето, понесъл мириса на мъртъв лед. Крачеше без болка, не чуваше хрип в гърдите си, докато вдишваше хладния въздух. Съзнаваше, че се е върнала там, където се бе родила дъщеря й.

„Лабиринтът Телланн. Място, където няма «къде», а «кога». Времето на младостта. За света. За мен.“

Вдигна ръце, видя кехлибарената им гладкост, жилките и вените, почти неразличими под свежата плът.

„Млада съм. Каквато трябва да съм.“

Не беше дар. Беше изтезание. Знаеше, че сънува; знаеше какво ще намери, щом се събуди.

Малко стадо отдавна изчезнали животни тичаше — стъпките им глухо отекваха по твърдата земя, успоредно на пътеката в подножието на хребета, която си бе избрала. Гърбиците им се мяркаха от време на време над билото — мъгляви тъмножълти петна. Нещо оживя в душата й — тиха възбуда, откликнала на величието на тези същества.

„Родственици на бедерините, само че по-големи, с широко разклонени рога, огромни и царствени.“

Погледна надолу и изведнъж спря. Стъпки пресичаха пътя й. В сухия лишей се бяха отпечатали стъпала, облечени в кожа. Осем, девет души.

„Имасс от плът и кръв? Гадателят на кости Пран Чоул и спътниците му? Кой броди по този път в рая на сънищата ми?“

Очите й примигаха и се отвориха в миришещия на мухъл мрак. Тъпа болка стегна изтънелите й кости. Сгърчените й ръце придърпаха кожите към брадичката й заради ледения студ. Усети как очите й се напълниха с влага, примига да ги проясни, загледа се в ниския таван на кожената шатра и въздъхна бавно и хрипливо.

— Духове на риви. Вземете ме вече, моля ви. Донесете края на този живот. Джаган, Айрут, Мендалан, С’рен Тал, Зарид, Непрул, Манек, Айдиндър — зова ви всички, вземете ме, духове на риви…

Хриповете й, упоритият пулс на сърцето… духовете бяха глухи за молитвите й. Мхаби проплака тихо, надигна се и се пресегна за дрехите си.

Закрета и излезе в мъгливата предутринна светлина. Станът на риви се събуждаше. Чу тихото мучене на бедерините в единия край, усети неуморния тътен на копитата им по земята, сетне — виковете на младите от племето: връщаха се от нощното пазене на стадото. От близките шатри излизаха хора, гласове напяваха тихо ритуалния поздрав на утрото.

„Айрут мет инал баркъ сен нетрал… а’ритан! Айрут мет инал…“

Мхаби не запя. Нямаше радост в душата й заради новия ден живот.

— Мило момиче, имам нещо точно като за теб.

Обърна се към гласа. Даруджистанецът Круппе се клатушкаше по пътеката право към нея, стиснал в пухкавите си ръце малка дървена кутия.

Тя се усмихна горчиво.

— Прощавай, ако се поколебая да взема даровете ти. От опит знам, че…

— Круппе вижда под булото на бръчките, мила. Във всичко. Че Вяра е изгората му нощна — помощницата вярна, обичната милувка нейна Круппе най цени. Меркантилните интереси — продължи той, вече застанал пред нея и свел поглед към кутията, — носят щастливи, макар и нечакани дарове. В това скромно ковчеже лежи съкровище, което поднасям на теб, скъпа.

— Не са ми нужни съкровища, Круппе, макар че ти благодаря.

— История, която си струва да се чуе, уверява те Круппе. При уширението на мрежата тунели, водещи от и в прочутите камери с изобилие от газ под прелестния Даруджистан, бяха открити нови каверни, по чиито стени се откроили удари безброй от рога еленови, а по стените тъй вълнисти гореречени намерили са сцени славни от минало далечно. Рисувани със слюнка и въглен, с хематит, кръв и слуз, и Гуглата знае какво друго още, ала не било само това. О, не. Пиедестали, изваяни като груби олтари, а на тия олтари — ето това!

И той вдигна капака на кутията.

Отначало мхаби помисли, че вижда кремъчни ножове, подредени върху странно изковани гривни и ленти, сякаш от същия материал. А после присви очи.

— Мдаа — прошепна Круппе. — Направени уж че наистина са кремък. Но не, от мед са. Студено кована, рудата извлечена сурова от жилите, сплескана под здравите удари на камъка. Пласт след пласт. Оформено, изваяно — истинско древно съкровище. — Очичките му срещнаха погледа на мхаби. — Круппе вижда болката на изкривените ти кости, мила, и скърби. Тези медни предмети не са сечива, а украшения, да се носят по тялото — ще видиш по тях закопчалки и дупки за каишки. Ще намериш гривни за китките, за глезените и… ъъъ… огърлици. Ефикасност има в тези вещи… да облекчат болежките ти. Медта, първият дар на боговете.

Смутена от своята сантименталност, мхаби изтри сълзите от сбръчканите си страни.

— Благодаря ти, приятелю Круппе. Племето ни съхранява знанието за лечебните свойства на медта. Уви, тя обаче не е лек срещу старостта…

Очите на пълничкия даруджистанец светнаха.

— Разказът на Круппе все още не е свършил, момиче. В тази камери слязоха учени, остри умове, посветили се на загадките на древността. Олтарите, по един във всяка камера… всичко осем… всеки със свой облик, рисунките показват груби, но ясни и неоспорими изображения. Традиционни. Осем камери, всяка разпозната неопровержимо. Знаем ръцете, които са изсекли всяка от тях — майсторите са си оставили имената и най-добрите прорицатели на Даруджистан го потвърдиха. Знаем, скъпа, и имената на онези, които са носили украшенията. — Бръкна в кутията и извади тънка метална лента. — Джаган. — Сложи я на земята и извади гривна за глезен. — С’рен Тал. А тук, този мъничък връх на стрела, като за детски лък… Манек, палавникът на ривите — шегаджия е, нали? Близост изпитва Круппе към този мошеник изтърсак, Манек, о, да. Манек, въпреки всичките му игрички и шарлатании има огромно сърце, нали? А ето, тази торква. Айрут, виж как е излъскана! Блясъкът на утрото е уловен тук, в този кован метал…

— Невъзможно — прошепна мхаби. — Духовете…

— Са били някога от плът, мила. Някога са били смъртни. Първородните риви може би? Вяра — добави той с нежна усмивка — винаги е обична любовница. И тъй, щом свършат сутрешните очищения, Круппе очаква да види, че въпросните вещи те красят. В дните идни и в нощите бъдни, Съсъд свещен, придържай се строго към тази вяра.

Мхаби не можа да отвърне нищо. Круппе й подаде кутията и тя я прие.

„Как го разбра? Точно тази сутрин, това пробуждане сред пепелищата на самотата. Лишена от вярата, която съм таила цял живот. Как, мило мое, измамно човече, го разбра?“

Даруджистанецът отстъпи назад с въздишка.

— Тежестите на доставката изнуриха Круппе и той премаля от глад! Въпросното ковчеже разтрепери тези тъй изтънчени придатъци.

Тя се усмихна.

— Тежестите на доставката ли, Круппе? И аз мога да кажа едно-две неща…

— Несъмнено, ала не се отчайвай, че не ще получиш справедлива награда, момиче. — Намигна, обърна се и се заклатушка нанякъде. След няколко крачки обаче спря. — А, Круппе трябва още да те уведоми, че Вяра си има близнак, също толкова мил и сладък, и той е Блян. Да пренебрегнеш тази сладост е да откажеш истинския й дар, дете. — Махна широко с ръка и си тръгна.

След няколко мига се скри от очите й. „Също като Манек, наистина. Заровил си нещо тук, нали, Круппе? Вяра и блянове. Блянове за надежда и копнежи? Или блянове за сън?… Чия пътека пресякох тази нощ?“

 

 

На осемдесет и пет левги на североизток Пикър се отпусна на тревистия склон и загледа примижала как последните кворли — малки петънца на фона на морскосиньото небе — се стопиха на запад.

— Ако трябва да сядам още веднъж на едно от тия — изръмжа Анци, — по-добре някой да ме убие още сега и ще го благословя за милостта.

Ефрейторката затвори очи.

— Ако ми даваш разрешение да ти извия врата, Анци, ще се обзаложа, че още днес някой ще те качи горе.

— Що за ужасни приказки, Пикър? Какво ме е направило толкова непопулярен? Че аз нищо на никой по никой начин не съм направил, нали?

— Чакай малко да схвана какво каза току-що, и ще ти отговоря честно.

— Пълни глупости. И ти го знаеш. — Той сниши глас. — Все едно, капитанът е виновен.

— Не, не е той, сержант, и това твое мърморене е адски нечестно, и престани, защото най-накрая ще си докараш да те заплюе някой с отрова в окото. Това ни го спретнаха Уискиджак и Дужек. Ако искаш да ругаеш някого, пробвай с тях.

— Да ругая Уискиджак и Едноръкия? А, не.

— Тогава престани да ръмжиш.

— Това, че се обръщаш с такъв тон към по-старши, ти спечели ролята на тъпака за днес, ефрейтор. Може и за утре, ако реша.

— Богове — промърмори тя. — Мразя ниски мъже с големи мустаци.

— Лично го взимаме, а? Добре, можеш и котлетата и чиниите да лъснеш довечера. А и съм си наумил едно доста сложно ядене. Козинявец с пълнеж от смокини…

Пикър се ококори.

— Няма да ни караш да ядем власеницата на Спиндъл, нали? Със смокини?

— Зайци, идиотке! Ония, четирикраките, дето живеят в дупки, видях два в торбата с провизиите. Със смокини, да. Варени. И сос от червенуги, с раци…

Пикър изпъшка.

— Аз оставам на власеница, мерси.

Пътуването се бе оказало мъчително, с редки и много кратки кацания за почивка. А и Черните моранти не бяха кой знае каква компания. Мълчаливи, надменни и мрачни — Пикър така и не беше видяла някой да си свали бронята. Носеха си я като втора хитинова кожа. От отряда им, който ги беше превозил до подножието на Баргаст, беше останал само командирът им, Туист, с кворла си. Задачата по общуването с Черния морант се беше паднала на капитан Паран — „Опонн да му даде късмета си дано…“

Кворлите ги бяха издигали високо — летяха през нощта и въздухът беше леден. Всички мускули я боляха. Затвори отново очи и се заслуша в шума на малкия лагер, стягащ се отново за път. Анци не спираше да ниже безкрайните си оплаквания.

Тежките ботуши за жалост спряха точно пред нея и затулиха утринното слънце. След малко Пикър насила отвори очи.

Капитан Паран обаче се обърна към Анци.

— Сержант.

Анци веднага престана да мърмори.

— Сър?

— Изглежда, нещо е задържало Бързия Бен. Ще трябва да ни настигне и вашето отделение ще остане да го придружи. Останалите с Тротс ще тръгваме. Деторан ви задели нужното продоволствие.

— Както кажете, сър. Ще я чакаме змията значи — колко да му дадем, преди да хукнем подир вас?

— Спиндъл ме уверява, че няма да се забави много. Очаквайте го по някое време днес.

— А ако не се появи?

— Ще се появи?

— Ама ако не се?

Паран изръмжа ядосано и си тръгна.

Анци погледна Пикър объркано.

— Добре де, ами ако Бързия Бен все пак не се появи?

— Ти си идиот, Анци.

— Въпросът си беше съвсем на място, по дяволите! Какво ми се навъси тоя?

— Все пак трябва да имаш малко мозък в главата, сержант. Защо не го използваш? Ако магът не се появи, значи нещо сериозно се е объркало и ако стане така, по-добре да подвиваме опашки и да духваме нанякъде — където и да е, стига да е по-далече. От всичко.

Зачервеното лице на Анци пребледня.

— Що да не дойде? Какво се е объркало? Пикър…

— Нищо не се е объркало, Анци! Дъх на Гуглата! Бързия Бен ще дойде тука днес — толкова сигурно, колкото че слънцето изгря и вече ти вари мозъка! Виж си новото отделение, сержант — Малът ей там, и Хедж — притесняваш ни всички!

Анци изръмжа и се надигна.

— Какво сте ме зяпнали като жаби? Хващай се на работа! Малът, помогни на Деторан — тия камъни в огнището да се подравнят! Ако котлето вземе че се обърне, ще съжаляваш, хич не преувеличавам. Хедж, бегом да намериш Спиндъл…

Сапьорът посочи към хълма.

— Ей го там горе, сержант. Проверява онова преобърнато дърво.

Анци се обърна рязко, загледа се втрещен нагоре, после бавно кимна.

— Е, да. Нищо чудно. Впрочем, що за дърво може да расте така с корените нагоре? Умният човек не може да не прояви любопитство.

— Като си толкова любопитен, защо не идиш да видиш сам? — измърмори Пикър.

— Ха, че за какво? Иди да доведеш Спиндъл, Хедж. На бегом.

— Бегом по хълма? Беру да не дава, Анци, път ни чака!

— Бегом казах, войник.

Сапьорът се навъси, затича нагоре по склона, но след няколко крачки спря и взе да залита. Пикър се ухили.

— Е, а Бленд къде е? — изръмжа Анци.

— Точно до вас съм, сър.

— Дъх на Гуглата! Стига с тия номера! Къде беше кръшнала пак?

— Никъде.

— Лъжеш. Мернах те как се измъкваше, Бленд. Смъртна си все пак.

Бленд сви рамене.

— Чух интересен разговор. Между Паран и Тротс. Излиза, че баргасткото копеле има някакъв висок ранг в племето си. Нещо свързано с татуировките. Все едно, излиза, че сме тук, за да намерим най-голямото местно племе — Белоликите, — за да помогнат. Съюзници срещу Панион Домин.

Пикър изсумтя.

— Хвърчим и кацаме в подножието на Баргаст. За какво друго ще сме тук, според теб?

— Само че има един малък проблем — продължи тя; чоплеше ноктите си. — Тротс ще уреди да се срещнем, без да ни изколят, но може да му се наложи да се побие един-два пъти. Личен двубой. Спечели ли, всички оставаме живи. Ако го убият…

Анци зяпна и мустаците му заиграха, сякаш оживели.

Пикър изстена и сержантът се обърна към нея.

— Ефрейтор, намери Тротс! Да сяда с бруса и да си наточи оръжията хубаво, че…

— О, не, Анци!

— Трябва да направим нещо!

— За кое? — попита нов глас.

Анци отново се извъртя.

— Спиндъл, слава на Кралицата! Тротс ще ни погуби всичките!

Магът сви рамене под власеницата си.

— Е, това обяснява възбудените духове в хълма. Надушили са го, предполагам…

— Надушили? Възбудени? Гуглата да ме вземе дано, свършено е с нас!

 

 

Паран се загледа с присвити очи към подножието на могилата.

— Какво толкова се е разпалил Анци?

— Бленд беше тук — избоботи Тротс.

— О, страхотно! Защо не ми каза?

Баргастът сви широките си рамене и не отговори.

Намръщен, капитанът закрачи към Черния морант.

— Кворлът ви отпочина ли, Туист? Искам да сте високо над нас. И да ми съобщите, когато ни забележат…

Хитиновият шлем се извърна към него.

— Те вече знаят, благородни.

— Наричай ме „капитане“, Туист. Няма нужда да ми напомняте за драгоценната ми кръв. Знаят значи? Между другото, как пък вие разбрахте, че знаят?

— Стоим на тяхната земя, капитане. Душата под нас е кръвта на предците им. Кръвта шепне. Морантите чуват.

— Изненадан съм, че изобщо можеш да чуеш нещо под този шлем — уморено и раздразнено промърмори Паран. — Все едно. Искам да се вдигнете.

Командирът кимна, а капитанът се обърна и огледа отряда си. Войници-ветерани — до един. Мълчаливи. Професионалисти. Зачуди се какво ли щеше да е, ако можеше да види през очите на някой от тях, през пластовете душевна умора, която едва-що бе започнал да усеща в себе си. „Войници сега и войници до сетния си ден — никой няма да избяга, за да намери покой. Точността и спокойствието ще отключат безопасния затвор на хладната сдържаност — единственото, което ги пази от лудостта.“

Уискиджак му беше казал, че свърши ли тази война, Подпалвачите на мостове ще бъдат разпуснати. Насила, ако се наложи.

Армиите си имаха традиции и те бяха свързани не толкова с дисциплината, колкото с тревожните истини за човешкия дух. Ритуали в началото, задължителни за всеки новобранец. И ритуали за края, формалния край при осъзнаването — осъзнаване по всякакъв въобразим начин. Бяха нужни. Бяха средство да се съхрани здравият разум, средство да се справиш. Не може да бъде пратен някъде никой войник, без да бъде упътен, не може да бъде изоставен и да се изгуби в нещо непонятно и безразлично към досегашния му живот. „Възпоминание и почит към незаличимото. Но щом се извърши, какво става от доскорошния войник? В какво се превръща той? Цяло едно бъдещо гледане през рамо, с очи към миналото — с неговите ужаси, загубите, скръбта, самото късащо сърцето съществуване? А ритуалът е обръщане напред, добра, наставляваща ръка, положена на рамото на войника.“

Тъга изпълваше Паран, прилив, който нито спадаше, нито се отдръпваше, и въпреки това заплашваше да го изцеди.

„А когато ни намерят Белоликите… всеки мъж или жена тук може да свърши с прерязано гърло и, Кралицата да ми помогне дано, започвам да се чудя дали това няма да е милост. Кралицата да ми помогне дано…“

Изпърхаха криле и кворлът се издигна, с командира на Черните моранти в седлото.

Паран ги изгледа за миг, със свит стомах, после се обърна към ротата си и изкомандва:

— Строй се! Тръгваме.

 

 

Смраченият задушлив въздух се бе изпълнил с гъста миризлива мъгла. Бързия Бен газеше през нея, бореше се като плувец срещу свирепо течение. След няколко мига престана да търси, плъзна се встрани и навлезе в друг лабиринт.

Тук не беше много по-добре. Зараза някаква се бе процедила от физическия свят отвън, петнеше всяка пътека, по която се опиташе да тръгне. Магьосникът потисна гаденето и продължи с усилие напред.

„Това е вонята на Сакатия бог… но врагът, към чиито земи приближаваме, е Пророкът на Панион. Да, очевидно средство за самозащита, достатъчно, за да обясни съвпадението. Но пък и аз откога ли вярвам в съвпадения?“ Не, това прииждане на миризми бе намек за по-дълбока истина. „Не, кучият син може да е окован, тялото му може да е прекършено, но усещам как ръката му — дори й тук — подръпва невидими нишки.“

Най-тънката възможна усмивка заигра на устните на чародея. „Достойно предизвикателство.“

Отново смени лабиринтите и се озова по следите на… нещо. На нечие присъствие, там някъде, напред, оставило след себе си хладна, странно безжизнена диря. „Какво пък, това не би трябвало да ме изненадва — вече съм нагазил във владението на Гуглата, в края на краищата. И все пак…“ Тревогата заваля като лапавица в душата му, но той я потисна. Лабиринтът на Гуглата се съпротивляваше по-добре на отровата от много други, през които беше опитал.

Земята под него беше глинеста, мокра и хлъзгава, студът се просмукваше в краката му. От безформеното небе, схлупено като таван над главата му, се цедеше безцветна светлина. Мъглата, изпълнила въздуха, беше мазна и толкова гъста, че пътеката приличаше по-скоро на тунел.

Крачките му се забавиха. Глината вече не беше гладка. Пресичаха я дълбоки резки — глифове, редящи се в колони и плоскости. Примитивно писмо, заподозря магьосникът, но все пак… Наведе се и заопипва.

— Скоро изсечени. Или от цяла вечност. — Дланта му леко изтръпна от допира и той я дръпна. — Прегради може би. Стеги.

Застъпва предпазливо, за да отбегне глифовете, и продължи напред.

Подмина някаква широка яма, пълна с боядисани камъчета — дарове за Гуглата от някой посветен му храм несъмнено — благословии и молитви на хиляди езици от безбройни поклонници. „И ето ги тук. Незабелязани от никого, пренебрегнати или забравени. Дори свещениците умират, Гугла — защо не ги накараш да разчистят всичко това? От всичките ни черти, надживяващи прехода ни към смъртта, маниакалността би трябвало да се цени високо.“

Резките станаха по-гъсти, знаците — по-многобройни и го принудиха да забави хода си още. Ставаше все по-трудно да намира по глината чисти места, на които да стъпва. Обвързващи магии — изчертани тук, на пода на владението на Гуглата, изшепнати рояци заклинания на силата.

На десетина крачки по-напред се виждаше някакъв малък окалян предмет, обкръжен с глифове. Бързия Бен се приближи и се намръщи още повече. Като останки от огън… пръчки и увити стръкове трева върху загаснало каменно огнище.

И тогава видя, че трепери.

„А, тези заклинания са за теб, мънико. Душицата ти е в капан. Някой е направил с теб същото, каквото аз на онзи маг, Хеърлок. Любопитно, няма що.“ Приближи се и бавно се наведе.

— Доста занемарен изглеждаш, приятел.

Малката като жълъд главичка се завъртя и рязко се дръпна.

— Смъртен! — изсъска странното същество на речта на баргастите. — Трябва да се каже на клановете! Не мога повече да продължа виж, преградите ме догониха, преградите затвориха паяжината — в капан съм!

— Това го виждам. От Белоликите ли си бил, шамане?

— И още съм!

— Избягал си от гробницата си — измъкнал си се от обвързващите заклинания на родствениците си, поне за известно време. Наистина ли вярваш, че ще се зарадват на връщането ти, Древни?

— Аз бях измъкнат от гробницата си, глупако! Ти отиваш при клановете — виждам го ясно в очите ти. Ще ти разкажа историята си, смъртни, та да разберат истината за всичко, което ще им кажеш, истинското си име ще ти дам…

— Дръзко предложение, Древни. Какво ще ми попречи да те подчиня на волята си?

Съществото трепна и изръмжа:

— Не би могъл да си по-лош от последните ми господари. Аз съм Таламандас, родом от Първия дом в Свързания клан. Първото дете, родено на тази земя — знаеш ли какво означава това, смъртни?

— Боя се, че не, Таламандас.

— Предишните ми господари — проклети некроманти — бяха пробили, смъртни, още малко оставаше да открият истинското ми име — пробили бяха, казвам ти, с бруталните си нокти, безразлични към болката. С името ми щяха да научат тайни, много отдавна забравени дори от моя народ. Знаеш ли значението на дърветата на могилите ни? Не, не знаеш. Да, те задържат душата, пречат й да тръгне да се скита, но защо?

— Дойдохме на тази земя от моретата, порехме просторната водна шир в еднодръвки — светът бе млад тогава, кръвта ни кипеше с тайните истини на миналото ни — продължи Таламандас. — Погледни лицата на баргастите, смъртни — не, погледни някой баргастки череп, оголен от кожа и мускул…

— Виждал съм… баргастки черепи — бавно отвърна Бързия Бен.

— Аха! А виждал ли си ги… съживени!

Магьосникът се намръщи.

— Не, но нещо подобно, по-дундесто — лицето леко по-очертано и…

— Леко, а? Леко? По-дундесто? Нищо чудно, ние не гладувахме никога, морето даваше. И освен това Тартено Тоблакай беше сред нас…

— Били сте Т’лан Имасс? Дъх на Гуглата! Но тогава… ти и родствениците ви трябва да сте отхвърлили Ритуала…

— Отхвърлили? Не. Просто не можахме да дойдем навреме — гонитбата на джагъта ни принуди да тръгнем през моретата, да живеем сред ледници и гола ледена пустош. Изолирани от расата си сред по-древните народи — Тартено — се променихме… а далечните ни родственици — не. Смъртни, всеки път, щом земята се окажеше достатъчно щедра да ни даде потомство, ние заравяхме еднодръвките си — завинаги. От това се роди обичаят с дърветата на могилите ни — макар че никой от расата ми не го помни. Толкова отдавна беше.

— Ще ми разкажеш историята си, Таламандас. Но първо ми отговори следното. Какво би направил… ако те освободя от този капан?

— Не можеш.

— Това не е отговор.

— Е, добре, макар че е безсмислено. Бих се опитал да освободя Първите фамилии — да, ние сме духове сега, почитани от живите кланове. Но древната магия, която ни е обвързала, ни е запазила деца в много отношения. С добри намерения, ала си е проклятие, въпреки това. Трябва да бъдем освободени. Да израстем до пълната си сила…

— Да се възвисите до истински богове — прошепна Бързия Бен, зяпнал окаяната фигурка от треви и клонки.

— Баргастите отказват да се променят, днешните живи са като всички живели някога. Поколение след поколение. Расата ни умира, смъртни. Загниваме отвътре. Защото на предците не им е дадено да наставляват истински, не им е дадено да съзреят до пълната си мощ — нашата мощ. Та да отговоря на въпроса ти, смъртни — бих спасил живите баргасти, ако можех.

— Кажи ми, Таламандас — попита Бързия Бен. — Оцеляването право ли е, или привилегия?

— Второто, смъртни. Второто. И трябва да се заслужи. Дано да имат този шанс. Желая го за целия си народ — дано да имат шанс.

Магьосникът кимна замислено.

— Достойно желание, Древни. — Той протегна ръка с дланта нагоре и се взря в нея. — В тази глина има сол, нали? Надушвам я. Глината обикновено е без въздух, безжизнена. Неподвластна на неуморните слуги на почвата. Но солта… — Върху дланта на Бързия Бен се оформи малко гърчещо се кълбо. — Понякога — продължи той — най-простите същества могат да надвият най-могъщите заклинания, и то по най-простия въобразим начин. — Червеите — като червена кръв, тънки, дълги и с подобни на крачка пипалца — се заизвиваха и наедряха, западаха на бучки по нашарената с глифове повърхност. — Тези са от един далечен континент. Хранят се със сол, или поне така изглежда — в мините по пресъхналите морски дъна на Сетта гъмжи от тях, особено през сухия сезон. Могат да превърнат и най-твърдата глина в пясък. С други думи, те внасят въздух там, където въздух няма. — Той пусна последната бучка на земята и загледа как червеите се пръснаха и се заровиха. — И се размножават по-бързо от личинките в тялото на мъртвец. А, виждаш ли глифовете — Силата им отслабва — усещаш ли отхлабването?

— Кой си ти, смъртни?

— В очите на боговете ли, Таламандас? Само един жалък солен червей. Сега ще чуя разказа ти, Древни…