Стивън Ериксън
Спомени от лед (5)

II.

Континентите Корелри и Якуруку, в Сетното време

119 736 г. преди Съня на Бърн, три години след падането на Сакатия бог

 

Падането беше разбило цял континент. Бяха се подпалили лесове, бушуващите пожари огряваха хоризонта отвсякъде, къпеха в пурпур надвисналите, изпълнени с пепел облаци, затулили небето. Пожарът бе сякаш несекващ, поглъщаше целия свят, вихреше се седмици и месеци — и през цялото това време се чуваха писъците на един бог.

Болката породи гняв. Гневът — отрова, чиято поквара не пощади никого.

Останаха пръснати нарядко оцелели, чийто живот се сведе до диващина, окаяни скиталци по земя, осеяна с огромни кратери, запълнени вече с кална, безжизнена вода, а небесата над тях кипяха безспирно. Родствените връзки се бяха разкъсали, обичта се беше оказала бреме, твърде тежко за носене. Ядяха каквото намереха, често се изяждаха взаимно и оглеждаха с ненаситна алчност света около тях.

Един мъж крачеше самотен по този свят. Загърнат в изгнили дрипи, среден на ръст, с грубовати и отблъскващи черти. Лицето му беше мрачно, очите — неумолимо навъсени. Крачеше така, сякаш трупаше в себе си цялото страдание на опустошения свят, без да мисли за неимоверната му тежест, крачеше неподатлив сякаш на каквото и да било отстъпление, отрекъл даровете на собствения си дух.

Разпокъсани групи окаяници гледаха отдалече крачещия мъж — стъпка по стъпка, през останките на континента, който един ден щеше да се назове Корелри. Гладът ги измъчваше, ала сред оцелелите от Падането нямаше глупци, затова всички предпазливо се държаха на разстояние, а любопитството им се притъпяваше от страха. Защото този мъж бе Древен бог — и сега крачеше между тях.

Свръх всичкото страдание, което поглъщаше, К’рул щеше с охота да поеме съсипаните им души, ала той се беше хранил — хранеше се — с пролятата по тази земя кръв и истината бе следната: родената от това мощ щеше да му е нужна.

След К’рул, мъже и жени убиваха мъже, убиваха жени, убиваха деца. Жестоката касапница бе реката, по която се носеше Древният бог.

Древните богове въплъщаваха куп неприятности.

 

 

Чуждият бог беше разкъсан при спускането си на земята. Беше паднал на късове и сред пламъци. Болката му бе огън, писъците — гръмовен тътен, глас, чут от половината свят. Болка и ярост. И, както помнеше — скръб. Много време щеше да мине, докато чуждото божество започне да си възвръща останките от своя живот и да започне да разбулва своя нрав. Боеше се К’рул от идването на този ден. Само безумие можеше да причини такава разруха.

Призовалите го бяха мъртви. Унищожени от онова, което бяха повикали. Нямаше смисъл да ги мрази, нямаше смисъл да си представя образи на наказанието, което си бяха заслужили. В края на краищата те го бяха направили от отчаяние. Отчаяние толкова безмерно, че да раздерат тъканта на хаоса, да отворят път към чуждо и далечно селение; а сетне да подмамят един любопитен бог от това селение и да го привлекат — все по-близо — до капана, който бяха приготвили. Мощ бяха търсили призовалите го.

За да унищожат едного.

Древният бог беше обходил разрушения континент, видял бе живата все още плът на Падналия бог, видял беше неземните личинки, изпълзели от това гниещо и неспирно пулсиращо месо и прекършени кости. Видял беше и в какво разцъфтяват тези личинки. И сега, докато приближаваше опустошеното крайбрежие на Якуруку, древния съседен на Корелри континент, те кръжаха над него с широките си черни криле. Долавяха силата в него и бяха жадни да я вкусят.

Но един силен бог може да пренебрегне нижещите се по стъпките му ядачи на мърша, а К’рул беше силен бог. Храмове бяха вдигани в негова чест. От поколения кръв мокреше безбройните олтари на неговия култ. Избуялите отскоро градове бяха загърнати от дима на ковачници и клади — червеното сияние на човешкото зарево. Първата империя беше възникнала на един континент, на половин свят разстояние от мястото, където крачеше сега К’рул. Империя на човешки същества, породена от наследството на Т’лан Имасс, от които бе получила името си.

Ала не беше останала дълго единствена. Тук, на Якуруку, в сянката на древните руини на К’Чаин Че’Малле, се бе появила друга империя. Жесток и брутален, гълтач на души, владетелят й беше воин, нямащ равен на себе си.

К’рул беше дошъл, за да го унищожи, да разкъса веригите на дванадесет милиона роби — дори Джагътските тирани не бяха налагали такова безсърдечно господство над поданиците си. Не, само човешко същество можеше да натрапи такава тирания над своите родственици.

Още двама Древни богове се приближаваха към империята на Каллор. Решението беше взето. Тримата — последните Древни — щяха да сложат край на деспотичната власт на Върховния крал. К’рул усещаше събратята си. И двамата бяха близо, приятели бяха някога, но всички — самият К’рул също — се бяха променили, отчуждили се бяха един от друг. Сега предстоеше първото им събиране от хилядолетия.

Долавяше и още едно присъствие — на див, древен звяр, следващ дирята му. Земен звяр, от мразовития полъх на зимата, звяр с окървавена бяла козина, ранен почти до смърт от Падането. Звяр, останал с едно око, с което да гледа опустошената земя, доскорошния си роден дом — много преди да възникне Империята. Следваше дирята му, но отдалече. И — К’рул знаеше — щеше да си остане далечен наблюдател на всичко, което предстоеше да се случи. Древният бог не можеше да го съжали, ала не беше и безразличен към болката му.

„Всеки от нас оцелява докато трябва, а дойде ли часът на смъртта, намираме усамотените си места…“

Империята на Каллор се простираше по цялото крайбрежие на Якуруку, но когато К’рул стъпи на сушата, не видя никого. Безжизнена пустош във всички посоки. Въздухът бе посивял от пепел и прах, небесата бяха натежали като олово в ковашки казан. Древният бог усети първия лъх на тревога, която вледени душата му. Ядачите на мърша кръжаха над него.

В ума му зашепна познат глас: „Братко, на северния бряг съм“.

— А аз — на запад.

„Угрижен ли си?“

— Да. Всичко е… мъртво.

Изпепелено. Зноят все още се таеше дълбоко под пластовете пепел. Пепел… и кости.

Заговори трети глас: „Дойдох от юг, при нявгашните градове. Всичко е рухнало. Ехото на предсмъртния вик на континента още кънти. Измамени ли сме? Да не би това да е илюзия?“

К’рул отвърна на първия Древен, заговорил в ума му: „Драконъс, и аз усещам този смъртен вик. Такава болка… По-ужасна е и от Падналия. Ако не е заблуда, както допуска сестра ни, какво ли е сторил?“

„Стъпихме на тази земя и също ще изпитаме онова, което преживяваш ти, К’рул — отвърна Драконъс. — И аз не знам дали е истина. Сестро, близо ли си вече до обиталището на Краля?“

„Да, братко Драконъс — отвърна третият глас. — А сега двамата с К’рул ще дойдете ли с мен, та да се възправим като един пред този смъртен?“

— Да.

И се разтвориха лабиринтите. Единият — далече на север, другият — точно пред К’рул.

Двамата Древни богове се озоваха до сестра си на неравния хълм. Вятърът се вихреше из пепелищата и ги въртеше в траурни нишки към небесата. Точно пред тях, върху грамада от изгорели кости, имаше трон.

Седящият на него мъж се усмихваше.

— Както виждате — изхриптя той, след като ги изгледа с презрение, — подготвил съм се за идването ви. О, да, знаех, че идвате. Драконъс, издънка на Тиам. К’рул, Отриващия пътищата. — Сивите му очи се плъзнаха към третата от Древните. — А ти, мила моя? Останал бях с впечатлението, че си изоставила… старата си същност. Да се движиш сред смъртните, да играеш ролята на жалка вещица — такъв гибелен риск, макар че навярно тъкмо това те привлича толкова в смъртната игра. В бойни полета си навлязла, жено. Една случайна стрела и… — Той бавно поклати глава.

— Дошли сме — заяви К’рул, — за да сложим край на тираничната ти власт.

Каллор повдигна вежди.

— Да ми отнемете всичко, за което толкова се трудих, докато го постигна? Петдесет години, мили мои съперници, за да завладея цял континент. О, Ардата навярно все пак се държеше — все се бавеше с пращането на полагащия ми се данък, — но на такива дребни подробности не обръщах внимание. Тя избяга, знаете ли? Кучка! Нима си въобразявате, че сте първите, които ме предизвикват? Кръгът свали тук един чужд бог. Е, усилието им… тръгна накриво и така ми спестиха труда да избивам глупаците със собствената си ръка. А Падналият? Той дълго няма да се съвземе, а и тогава, да не би да си въобразявате, че ще се покори на повелята на когото и да било…

— Стига — изръмжа Драконъс. — Дърдоренето ти става досадно, Каллор.

— Е, добре — въздъхна Върховният крал. И се наведе. — Дошли сте, за да освободите народа ми от тираничната ми власт. Уви, не мога да го позволя. Нито на вас, нито на никого. — Отпусна се в трона и махна вяло с ръка. — И тъй, онова, което вие ми отнемате, отнемам ви го аз.

Истината беше пред очите на К’рул, ала той все пак не можеше да го повярва.

— Какво си…

— Сляп ли си? — изкрещя Каллор; стискаше облегалките на трона. — Свърши се! Няма ги! Ще скъсате веригите, нали? Хайде… не, сам ви ги давам! Ето, всичко наоколо, давам ви го! Прах! Кости! Всичко ви давам!

— Ти наистина си изпепелил цял континент? — прошепна Древната сестра. — Якуруку…

— Няма го. И никога вече няма да го има. След онова, което отприщих, никога вече няма да се изцери. Разбрахте ли ме? Никога. И всичко е заради вас. Ваша е вината. Застлан е с кости и пепел този благороден път, по който решихте да тръгнете. Вашият път.

— Не можем да позволим това…

— То вече стана, глупачко!

К’рул заговори с умовете на другите богове: „Трябва да се направи. Ще сътворя… място за това. В себе си“.

„Лабиринт, който да побере всичко това? — с ужас попита Драконъс. — Братко, но…“

„Трябва, казах. Само ми помогнете. Сътворяването няма да е лесно…“

„Ще те съкруши, К’рул — отвърна сестра му. — Трябва да има друг начин.“

„Няма. Да оставим този континент така… не, този свят е млад. С такава рана…“

„А Каллор? — запита Драконъс. — Какво ще правим с това… същество?“

„Ще го бележим — отвърна К’рул. — Знаем кое е най-дълбокото му желание, нали?“

„А колко ще живее?“

„Дълго.“

„Съгласен.“

К’рул примигна и тъмните му свъсени очи приковаха Върховния крал.

— За това престъпление, Каллор, ти въздаваме заслужено наказание. Знай: ти, Каллор Ейдеран Тес’тесула, ще живееш тленен живот безкраен. Тленен, в опустошението на старостта, в болката от раните неизцерими и в страдание безутешно. В сънища съсипващи. В любов повехнала. В сянката пред лика на Смъртта, пред вечната заплаха да секне онова, от което не ще се лишиш.

Драконъс заговори:

— Каллор Ейдеран Тес’тесула, ти не ще се възвисиш.

Сестра им рече:

— Каллор Ейдеран Тес’тесула, всеки път, щом се въздигнеш, ще падаш. Всичко, което постигнеш, на прах ще става. Тъй както драговолно направи това тук, на свой ред ще ти се въздаде.

— Три гласа те проклеха — каза К’рул. — Свърши се.

Мъжът на трона потръпна. После устните му се изопнаха в зла усмивка.

— Ще ви прекърша. Всички ви. К’рул, ти от света ще погаснеш. Ще те забравят. Драконъс, това, което сътвори, ще ти се върне. А колкото до теб, жено, нечовешки ръце ще те разкъсат на късове на бойно поле, ала утеха не ще познаеш — тъй те проклинам, Сестро на Студените нощи. Каллор Ейдеран Тес’тесула, един глас, изрече три проклятия. Да бъде.

 

 

Оставиха Каллор на трона му, над грамадата от кости. Сляха силата си, за да овържат с вериги континента, подложен на заколение, и го вкараха в лабиринт, сътворен само за това, а земята оставиха гола. Да се цери.

Усилието прекърши К’рул, нанесе му рани, за които знаеше, че няма да зараснат през цялото му съществувание. А и долавяше вече здрача на своя култ, покварата на проклятието на Каллор. Ала странно — не го заболя чак толкова.

Тримата стояха пред портала на току-що роденото безжизнено селение и съзерцаваха новото си творение.

Драконъс проговори:

— От Времената на Вси тъми изковавам меч.

При тези думи К’рул и Сестрата на Студените нощи се обърнаха — не бяха знаели нищо за това.

— Изковаването продължи… дълго, но вече съм близо до края. Силата, вложена в този меч, е… безвъзвратна.

— Ами тогава — прошепна К’рул след миг на размисъл — ще трябва да внесеш някои поправки в крайното оформяне.

— Така изглежда. Ще трябва много да помисля над това.

След дълго мълчание К’рул и брат му се обърнаха към сестра си.

Тя сви рамене.

— Ще гледам да се пазя. Дойде ли краят ми, то ще е с измяна, нищо друго. Предпазливост срещу такова нещо не може да има, животът ми ще се превърне в кошмар от подозрения и недоверие. Виж, пред това не ще отстъпя. Дотогава ще продължа играта си на смъртна.

— Внимавай тогава — промълви К’рул. — За кого избираш да воюваш.

— Спътник си намери — посъветва я Драконъс. — Добър.

— Мъдри слова. И от двама ви. Благодаря.

Нямаха какво повече да си кажат. Бяха се събрали с цел, която вече бе постигната. Навярно не точно така, както им се искаше, но беше свършило. И цената беше платена. Драговолно. Три живота и още един. Унищожени. За единия — начало на вечна омраза. За тримата — честна отплата.

Древните богове, както се каза вече, въплъщаваха куп неприятности.

 

 

Звярът гледаше отдалече как тримата се разделят. Беше изтерзан от болка, бялата му козина беше окървавена, на главата му зееше лъскава мокра дупка от избитото му око, грамадата на пребитата му плът едва се държеше на треперещите нозе. За смърт жадуваше, ала смъртта нямаше да го споходи. За мъст жадуваше, ала тези, които го бяха наранили, бяха мъртви. Останал бе само онзи на трона — онзи, който бе превърнал дома му в пустош.

Щеше да има достатъчно време и за тази разплата.

Още един копнеж изпълваше изтерзаната му душа. Някъде между пожара на Падането и последвалия го хаос беше изгубил самката си и сега беше самотен. Тя навярно все още беше жива. Скиташе се някъде навярно, също ранена, и диреше сред руините някаква следа от него.

А може би бе избягала, обзета от болка и ужасена от лабиринта, дал огън на духа й.

Където и да бе — стига да беше жива, — той щеше да я намери.

Трите далечни фигури разтвориха лабиринти и изчезнаха в древните си селения.

Звярът не последва никого от тях. Млади същества бяха в сравнение с него и самката му, а лабиринтът, към който тя навярно бе побягнала, беше древен дори в сравнение с Древните богове.

Пътят, който го чакаше, беше гибелен, а измъченото му сърце познаваше страха.

Порталът, отворил се пред него, разкри сива вихрушка от мощ. Звярът се поколеба и закрачи натам.

И влезе.