Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Memories of Ice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 77 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Стивън Ериксън. Спомени от лед

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2005

ИК „Бард“, 2005

ISBN: 978–954–584–035–7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

18.

Рождението на баргастките богове отекна като чук по наковалнята на пантеона. Първични в облика си, тези възвисили се духове изникнаха от Твърдината на Звяра, онова прастаро владение от отдавна изгубената Древна колода. Те бяха притежатели на тайни и загадки, родени в зверската сянка на човечеството, и силата им беше загърната в древност.

Всъщност другите богове трябваше да са усетили трепета на тяхното извисяване, извърнали в тревога и смайване глави. Един от техните, в края на краищата, беше напуснал, за да слезе в селението на смъртните, докато друг Първи герой беше приел на негово място мантията на воина. Нещо повече, Падналият се беше върнал в играта с дива злоба, покваряваше лабиринтите, за да възвести гибелното си желание за мъст и, трябва да се каже ясно, ако погледнем назад — за господство.

Сънят на Бърн беше трескав. Човешката цивилизация газеше по безброй земи, давеше се в тресавищата на пролятата кръв. Тъмни времена бяха това и изглежда, тъкмо тъмнината доведе утрото на баргастките богове…

„По дирята на сънищата“

Имриджин Таллобант-младши

Магьосникът отвори очи.

И видя, точно пред себе си, върху пътната торба, приклекнала малка фигура от пръчки, увити в канап, с глава като жълъд, килната леко на една страна.

— Буден. Да. Отново със здрав ум.

Бързия Бен направи гримаса.

— Таламандас. За миг си помислих, че преживявам изключително неприятен кошмар.

— Ако се съди по бълнуванията ти през последните няколко дни и нощи, Бен Адефон Делат, си преживял доста неприятни кошмари, нали?

Лекият дъжд трополеше по наклонените стени на шатрата. Магьосникът се измъкна от кожените завивки и бавно се надигна. Забеляза, че е останал само по тънките си вълнени долни дрехи; кожената броня и плъстената риза бяха съблечени. Беше плувнал в студена пот и грубата бодлива вълна по него беше мокра.

— Бълнувания?

Стикснерът се изсмя тихо.

— О, да. И аз слушах. Слушах, и още как. И тъй, знаеш причината за болестта, надвила Спящата богиня. И си готов да се изпречиш на пътя на Сакатия бог, да се противопоставиш на ума му, макар и не на силата му, и да предотвратиш онова, към което той се стреми. Смъртни, твоята самонадеяност е ненадмината… и не мога да не й се възхитя.

Бързия Бен въздъхна и огледа бъркотията в малката шатра.

— Явно се подиграваш. Къде са ми дрехите?

— Не ти се подигравам, магьоснико. Наистина съм смирен пред дълбините на твоята… цялост. Да намериш такова нещо у един прост войник, служещ на една злонамерена, злостна императрица, седнала на един окървавен трон, властваща над империя от убийци…

— Хайде позадръж, жалка кукло…

Таламандас се изсмя.

— О, че то винаги си е било така, нали? В гниещия труп се крият диаманти! Чистосърдечни и непоколебими в достойнството си, ала обсадени в собствения си дом от най-покварените господари. А щом свършат работата си историците, щом засъхне мастилото, дано блесне домът и да засияе, още докато гори!

— Не ме разбра, дребосък — измърмори Бързия Бен. — Колко дълго ме е… нямало?

— Достатъчно дълго. С връщането на града, с Хомота, отстъпващ костите на нашите Основатели, и с панионците, тласнати в зейналата паст на Бруд и малазанските ти родственици, е, пропусна по-голямата част от забавлението. Поне засега. Историята съвсем не е свършила, в края на краищата.

Магьосникът намери плъстената си риза.

— Всичко това — промърмори той, докато я навличаше, — щеше да е хубаво да се види, но при сегашната ми… неефикасност…

— А, колкото до това…

Бързия Бен погледна накриво стикснера.

— Продължи.

— Ти би могъл да надвиеш Сакатия бог, ала не можеш да измислиш как да използваш силите, които притежаваш. Как ще се справиш тогава?

Бен почна да се обува.

— Все ще измисля нещо. Ти, разбира се, смяташ, че си намерил отговора вместо мен, нали?

— Да.

— Ами да го чуем тогава.

— Моите богове са се пробудили, магьоснико. Душат из въздуха, претеглят миризмата на нещата, отдадени на безпокойна мисъл и мрачно съзерцание. Ти, Бен Адефон Делат, преследваш достойна кауза. Достатъчно дръзка, за да задържиш вниманието им. Което води до определени заключения. Жертви трябва да се направят. На твоята кауза. В лабиринтите — необходима стъпка. Оттук и необходимостта да бъдеш подсигурен с… подходяща броня. За да бъдеш предпазен от отровите на Сакатия бог.

Бързия Бен потърка чело.

— Таламандас, ако ти и боговете ти сте ушили някакво непроницаемо наметало, пояс или нещо такова, просто ми го кажи. Моля те.

— Нищо толкова… елементарно, магьоснико. Не, самата твоя плът трябва да стане неуязвима за заразата. Умът ти трябва да стане неподатлив на треската и други напасти. Ти самият трябва да бъдеш просмукан със защитни сили, които по природата си отхвърлят всичко, което Сакатият бог ще опита, за да те спре.

— Таламандас, това, което описваш, е невъзможно.

— Точно така. — Стикснерът се разплете и се надигна. — Тъй. Пред теб стои достойното жертвоприношение. Клонките и връвта не заболяват. Душа, която е познала смъртта, не може да се поддаде на треска. Защитните сили, които ме обвързват, са древни и могъщи, най-висши заклинания, за да ме затворят в самия мен…

— Но все пак са те извадили. Веднъж. Откъснали са те от гробната ти могила…

— Некроманти, дано изгният покварените им сърца. Това няма да се повтори. Боговете ми се погрижиха за това, със силата на собствената им кръв. Аз ще те придружавам, Бен Адефон Делат. В лабиринтите. Аз съм твоят щит. Използвай ме. Вземи ме, където пожелаеш.

Тъмните очи на Бързия Бен се присвиха.

— Не вървя по прави пътеки, Таламандас. И колкото и безсмислени да изглеждат действията ми за теб, няма да си губя времето с обяснения.

— Моите богове са се доверили на теб, магьоснико.

— Защо?

— Защото те харесват.

— Дъх на Гуглата! Какво толкова съм бълнувал?

— Всъщност не мога да ти кажа защо ти вярват, магьоснико. За неща като тези не мога да питам. В трескавото си състояние ти показа, че умът ти работи — ти изплете мрежа, паяжина, но дори и аз не можах да различа нишките, свързващите я възли. Твоят усет за причинността надвишава интелекта ми, Бен Адефон Делат. Навярно моите богове са доловили замисъла ти. Възможно е да е само намек, включил инстинктивното подозрение, че у теб, смъртния, Сакатият бог ще срещне достойния си противник.

Бързия Бен се изправи с усилие и закрачи към коженото си снаряжение с цветовете на Подпалвачите на мостове, струпано близо до отвора на шатрата.

— Все едно, това е планът. Добре, Таламандас, правим сделка. Признавам, бях се объркал как да продължа без лабиринтите си. — Спря и отново се обърна към стикснера. — Ти сигурно би могъл да ми отговориш на няколко въпроса. Още някой се е включил в тази игра. Като че ли подготвя своята съпротива срещу Падналия? Знаеш ли кой или какво би могъл да бъде?

Таламандас сви рамене.

— Древни богове, магьоснико. Моите баргастки богове са стигнали до извода, че действията им като цяло са били реагиращи…

— Реагиращи?

— Да. Нещо като бой при отстъпление. Изглежда, са неспособни да променят бъдещето. Могат само да се подготвят за него.

— Адски фаталистично от тяхна страна.

— Вечният им недостатък, магьоснико.

Бързия Бен сви рамене под навлечената броня.

— Не забравяй, че тази битка всъщност не е тяхна. Освен може би за К’рул.

Таламандас скочи на пода, заситни и застана пред магьосника.

— Какво каза? К’рул? Какво знаеш ти за него?

Бързия Бен вдигна вежда.

— Е, в края на краищата нали той направи лабиринтите. Плуваме в безсмъртната му кръв — ние, маговете, и всеки друг, който прилага пътищата на магьосничеството, в това число и боговете. Твоите също, предполагам.

Стикснерът заподскача, пръстчетата от клонки се впиха в пожълтялата трева около главичката-жълъд.

— Никой не може да знае това! Никой! Ти… ти… как си могъл… ах! Паяжината! Паяжината на твоя проклет мозък!

— К’рул е по-зле и от Бърн, предвид това, което му е нанесъл Сакатият бог — отвърна Бързия Бен. — Тъй че ако аз съм се почувствал безпомощен, представи си как трябва да се чувства той. С което този фатализъм става малко по-понятен, не мислиш ли? И ако това не стига, последните оцелели Древни богове са живели дълго, много дълго под бремето на ужасни проклятия, нали? При всички тези обстоятелства кой не би се почувствал малко фаталистично?

— Кучи син си ти, смъртни! Заплетена и извратена твар! Гибелна клопка си ти! Махни се от очите ми, проклет да си!

Бързия Бен сви рамене.

— Твоите баргастки богове са неспособни да го продължат сами. Не и хвърляйки цялата си тежест зад мен, във всеки случай. Не става, Таламандас — те все още са бебета, захвърлени сами в леса. Не, Древните богове са минали в отбрана — опитаха се да се продължат сами, предполагам. Легендарната им надменност. Ала това не подейства. И сега си търсят съюзници.

— И така — продължи той, — кой се залови да те преобрази в нещо, което би могло да ме защити в лабиринтите? Гуглата например, предполагам. Пластове и пластове смърт, които да опазят душата ти. И твоите баргастки богове, разбира се. Срязали са обвързващите заклинания, ограничаващи силата ти. А и Финир ти е подхвърлил кокал, или Трийч, или който и да се е сврял там сега в онзи курник — можеш да ми подскажеш, ако ти хрумне нещо. Предполагам, че и Кралицата на сънищата се е намесила, като мост между теб и Спящата богиня, за да те превърне в единствения и надежден, може би, борец срещу отровата в кръвта й и в жилите на К’рул. Тъй че си готов да тръгнеш, но накъде? Как? И тук се намесвам аз. Как да стигна до толкова далече, Таламандас?

— Ние разчитаме на теб, Бен Адефон Делат — изръмжа стикснерът.

— Да направя какво?

— Каквото си решил сам! — изкрещя Таламандас. — И дано свърши работа!

Бързия Бен помълча дълго, след което се ухили на дребното създание.

Но не отвърна нищо и излезе от шатрата.

Стикснерът заситни след Бързия Бен, щом излезе от шатрата. Магът спря и се огледа. Това, което бе помислил за дъжд, всъщност се оказа вода, капеща от листата на един млад дъб — клоните му бяха провиснали над шатрата. Беше късен следобед и небето отгоре бе чисто.

Баргасткият стан се беше проснал във всички посоки. Навесите от плетена тръстика и кожи се издигаха над горската шума в основата на обрасъл с рехава гора склон точно зад магьосника, а пред него — на юг — се бяха скупчили кафеникави кръгли юрти. Разликата в стиловете показваше наличието на поне две племена. Разкаляните пътеки, кръстосващи из стана, гъмжаха от воини, много от които — ранени или понесли падналите си близки.

Бързия Бен се обърна към Таламандас.

— Къде са моите Мостоваци?

— Главно в Капустан, магьоснико, и все още са там. В Хомота най-вероятно.

— Влизали ли са в някаква битка?

— Само при Северната порта — за да пробият обсадата. Справили са се бързо. Между тях няма ранени, Бен Адефон Делат. Което прави племето ти уникално, нали?

— Така изглежда — промърмори Бързия Бен, загледан в събиращите се на групи воини из лагера. — Няма много дуели напоследък, както разбирам.

Стикснерът изсумтя.

— Точно така. Боговете ни поговориха с нашите шамани, а те на свой ред наложиха… наказание на клановите воини. Изглежда, Белоликите все още не са приключили с тези панионци… нито с вашата война, магьоснико.

Бързия Бен го погледна.

— Ще тръгнете ли на юг с нас, Таламандас?

— Да. Не е достатъчно да притъпиш меча — трябва да отсечем ръката, която го държи.

— Трябва да се свържа със своите… в армията на запад. Дали да опитам с лабиринт?

— Аз съм готов.

— Добре. Да си намерим някое уединено място.

 

 

На две левги западно от Капустан, в сенките в подножието на един широк склон, стегнатите редици на малазанската тежка пехота сплетоха щитовете и настъпиха. Пред тях закрачиха морски пехотинци, въоръжени с тежки арбалети, и засипаха с дъжд от метални стрели прииждащите срещу тях бетаклити, на по-малко от трийсет крачки разстояние.

Уискиджак наблюдаваше сцената през процепите на забралото на шлема си, спрял на билото на хълма, а конят му мяташе глава, надушил миризмата на кръв. Около него се бяха струпали адютанти и вестоносци.

Фланговата атака на Дужек срещу стрелковия полк на септарха буквално бе прекратила свистящия полет на стрелите от другия бряг на долината. Тежката пехота на Уискиджак беше поела огъня им, а това бе осигурило на тежката конница на Едноръкия време за щурм покрай северния склон. Ако стрелците на Панион притежаваха дисциплина — и компетентни командири, — щяха да успеят да обърнат строя си и да пуснат поне три залпа срещу връхлитащата конница, навярно достатъчно, за да отбият атаката. Но вместо това се бяха скупчили объркани, щом видяха приближаващите се от десния им фланг конници, след което се пръснаха и побягнаха. Последвала беше гонитба и пълен разгром.

Морските пехотинци се отдръпнаха по проходите през редиците на тежката пехота. Щяха отново да излязат на двете крила и да подновят огъня на арбалетите срещу вражеския фронт. Преди това обаче четири хиляди мълчаливи, облечени в тежки ризници и вдигнали щитовете ветерани се сблъскаха с бетаклитите. Порой летящи копия предшества щурма им, когато се оказаха едва на десетина крачки, назъбените остриета се врязаха в панионския фронт — тактика, присъща за Воинството на Едноръкия — и веднага след това острите мечове изсвистяха от ножниците. И малазанците се понесоха напред.

Фронтът на бетаклитите се огъна.

Тежката пехота на Уискиджак се престрои в движение в отделни клинове от по четири отделения и всеки от тях независимо от другите започна да се вбива дълбоко в панионските редици. Битката влезе в разгара си.

Подробностите, разгръщащи се пред очите на командира, следваха точно малазанската доктрина за полеви сражения, развита преди десетилетия от Дасем Ълтър. Сплелите щитове редици и карета бяха най-пригодни в отбранителни сражения. Когато трябваше да се предизвика хаос сред вражеските редици при настъпление обаче, се беше оказало, че малките, по-стегнати части действат най-добре. Последователното настъпление, което трябва да изтласка противника, често губеше инерцията си заради самата невъзможност да се влезе в бой с отстъпващия враг през осеяния с мъртви тела терен, а и заради необходимостта да се поддържат редиците стегнати. От друга страна, многобройните клинове от по четири отделения, от по трийсет и пет до четиридесет войника във всеки, отлагаха мига на отстъплението. Бягството ставаше по-трудно, комуникацията — проблематична, полезрението между групите войници често се губеше — никой не знаеше какво правят другите и пред лицето на тази несигурност те често се поколебаваха и побягваха. Имаше и друг избор, разбира се, и той беше да се бият, но за това беше необходима много специална войска, способна да поддържа дисциплина и приспособимост към подобни обстоятелства, а в такива случаи малазанските сили се придържаха към формацията „сплетени щитове“.

Бетаклитите, оказа се, не притежаваха нито едно от тези качества. За по-малко от минута дивизията им беше разбита. Цели роти, оказали се между стегнатите групи мълчаливи, сеещи смърт малазанци, захвърляха оръжията си.

Тази част от битката беше свършила, заключи Уискиджак.

До него спря салтоански вестоносец.

— Сър! Нося ви вест от бойния главатар!

Уискиджак кимна.

— Баргастите от клана Илгрес и леките стрелци на ривите са разбили сиърдомините и урдоманите. В сражението, поне в началото, се е включил техен магически кадър, но Тайст Андий са ги ликвидирали. Бруд държи бойното поле на южния фланг.

— Добре — изсумтя Уискиджак. — Друго?

— Сър, един добре прицелен камък на прашка е дал трето око на септарх Кулпат — убил е кучия син на място. Пленили сме армейското му знаме, сър.

— Уведомете бойния главатар, че бетаклитите, беклитите, скаландите и ротите на десандиите са разбити. Ние държим центъра и севера. Попитайте бойния главатар какъв ще е следващият ни ход — съгледвачите ми съобщиха, че на половин левга източно са вдигнали лагер около двеста хиляди тенесковри. Доста са пострадали, разбира се, но все пак — потенциална неприятност. Същевременно — и в това двамата с Дужек сме съгласни — едно неоправдано клане на тези селяци не би ни въодушевило особено.

— Ще предам думите ви, командире. — Пратеникът отдаде чест, обърна коня и препусна на юг.

Пред Уискиджак изведнъж се разтвори черен процеп и подплаши коня му и хората наоколо. Животното изпръхтя, заби с копита и за малко не се изправи на задните си крака, но тихото ръмжене на ездача му го укроти. Свитата му също се справи.

Корлат се измъкна от лабиринта си. Черната й броня блестеше от капките кръв, но Уискиджак не забеляза рани по нея. Все пак…

— Ранена ли си?

Тя поклати глава.

— Някакъв нещастно панионско вещерче. Уискиджак, трябва да дойдеш с мен. Приключихте ли тук?

Той се намръщи. Мразеше да напуска битка — дори такава, която бързо стига до задоволителен край.

— Приемам, че е важно — достатъчно, за да рискуваш с лабиринта си — тъй че отговорът е „да“. Далече ли ще ходим?

— До командната шатра на Дужек.

— Да не е пострадал?

— Не. Всичко е наред, ветеране — отвърна му тя с лека усмивка. — Колко трябва да те чакам?

— Добре, добре — изръмжа той и се обърна към един офицер. — Барак, ти поемаш командването тук.

Младежът се ококори.

— Сър, но аз съм капитан…

— Ето ти шанс за повишение. Освен това аз съм сержант — най-малкото още щях да съм такъв, ако си взимах парите по ведомост от императрицата. Освен това си единственият офицер тук, на когото не се налага да се безпокои за ротата си.

— Но, сър, аз съм свързочникът на Дужек при Черните моранти…

— А те тук ли са?

— Ъъъ, не, сър.

— Тъй че престани да дрънкаш и се погрижи нещата тук да свършат добре, Барак.

— Слушам, сър.

Уискиджак се смъкна от седлото, връчи юздите на бойния кон на един от адютантите и отиде при Корлат. Потисна желанието си да я прегърне и се попритесни, като видя насмешливия блясък в очите й.

— Не пред войската, разбира се — промълви тя.

— Хайде, води.

 

 

Уискиджак беше пътувал през лабиринт само няколко пъти, но спомените му за тези пътувания не можеха да го подготвят за Куралд Галайн. Хванала го за ръка, Корлат го поведе в древното царство на Майката Тъма и макар да усещаше уверено стиснатите й около китката му пръсти, той вървеше слепешком.

Никаква светлина. Грапави каменни плочи под ботушите му, въздухът — съвсем неподвижен, нито по-студен, нито по-топъл от кожата му.

Теглеха го напред и ботушите му сякаш едва стъпваха по пода.

Внезапно появила се сива резка нарани очите му и Корлат до него изсъска:

— Дори и тук ни нападат — отровата на Сакатия бог се просмуква дълбоко, Уискиджак. Това никак не е добре.

— Не се съмнявам, че Аномандър Рейк е осъзнал заплахата, и ако е така, знаеш ли какво смята да направи по въпроса?

— Едно по едно, мили мой. Той е Рицарят на Мрак, Синът. Любимецът на Майката Тъма. Няма да се уплаши от такъв сблъсък.

— Не съм и допускал — кисело отвърна той. — Тогава какво чака?

— Ние, Тайст Андий, сме търпелив народ. Истинската мъдрост е в това да изчакаш подходящия момент. А когато той дойде и Рейк прецени, че е дошъл, ще реагира както подобава.

— Предполагам същото се отнася и за атаката на Лунния къс по Панион Домин.

— Да.

„И Рейк е успял някак да скрие една летяща крепост с размерите на планина…“

— Голяма е вярата, която храните към своя Господар, нали?

Усети по ръката й как сви рамене.

— Имам достатъчно основания да не мисля за „вяра“, що се отнася до моя Господар. Стига ми сигурността.

— Радвам се да го чуя. А аз стигам ли ти, Корлат?

— Хитрец. Отговорът на всеки подтекст на този въпрос е „да“. Искаш ли и аз да ти го задам?

— Не си длъжна.

— Тайст Андий или човеци, мъжете сте си едни и същи. Може би трябва да изтръгна думите ти насила все пак.

— Няма да ти е трудно. Отговорът ми е същият като твоя.

— И той е?

— Ами, всяка дума, която използва ти, разбира се.

Тя го сръга в ребрата и той изпъшка.

— Хайде стига. Пристигнахме.

Порталът се разтвори сред болезнена за очите му светлина — вътрешността на командната шатра на Дужек, загърната в сумрака на късния следобед. Пристъпиха вътре и лабиринтът безшумно се затвори зад тях.

— Ако всичко това беше само за да ме хванеш насаме…

— Богове, какво его! — Тя махна със свободната си ръка към призрачната фигура, започнала бавно да се очертава пред Уискиджак. Познато лице… което му се усмихна.

— Каква очарователна гледка — каза привидението и ги огледа. — Гуглата ми е свидетел, вече не помня кога за последен път съм имал жена.

— Дръж си езика, Бързак — изръмжа Уискиджак и издърпа ръката си от ръката на Корлат. — Много време мина, и изглеждаш ужасно.

— Е, благодаря, командире. Трябва да ти кажа, че още по-зле се чувствам. Но вече мога да вървя из лабиринтите си, защитен повече или по-малко от отровата на Падналия. Нося ти вести от Капустан искаш ли да ги чуеш, или не?

Уискиджак се ухили.

— Давай.

— Белоликите държат града.

— За това се сетихме и сами, след като Туист ни донесе за успеха ви с баргастите и след като панионската армия налетя в скута ни.

— Чудесно. Е, щом сте се погрижили за въпросната армия, ще добавя само едно. Баргастите тръгнаха с нас. На юг. Тъй че ако с Дужек ви е трудно да се разбирате с Бруд, Каллор и компания — прощавай, Корлат — сега ще ви се наложи да се спогаждате и с Хъмбръл Тор.

Уискиджак изпъшка.

— Добре де, що за тип е той?

— Прекалено умен. Но поне обедини клановете е и съвсем наясно в каква каша се забърква.

— Радвам се, че поне един е наясно. Как са Паран и Мостоваците?

— Разправят, че са добре, макар че не съм ги виждал от доста време. Те са в Хомота — с Хъмбръл Тор и оцелелите защитници на града.

Уискиджак повдигна вежди.

— Има и оцелели?

— Да, така изглежда. Цивилни, още се крият в тунелите. И малко Сиви мечове. Не е за вярване, нали? Но не вярвам да са им останали много сили. Според това, което чух за улиците на Капустан… — Бързия Бен поклати глава. — Ще трябва да го видиш, за да повярваш. Както и аз де, и точно това се каня да направя, ако разрешиш.

— Надявам се да се пазиш.

Магьосникът се усмихна.

— Никой няма да ме види, освен ако аз не поискам, сър. Кога очаквате да стигнете до Капустан?

Уискиджак сви рамене.

— Трябва най-напред да се оправим с тенесковрите. Може да се окаже сложно.

Бързия Бен присви очи.

— Не се каните да преговаряте с тях, нали?

— Защо не? По-добре е от клането, маг.

— Уискиджак, баргастите се връщат с едни истории… за случилото се в Капустан, какво са правили тенесковрите със защитниците. Имат си водач, тия тенесковри, някой си Анастер, Първото чедо на мъртвото семе. Според последния слух той лично одрал принц Джеларкан, а после го поднесъл като главно блюдо на пиршество — в тронната зала на самия принц.

Корлат изсъска.

Уискиджак се намръщи.

— Ако такива престъпления наистина могат да бъдат вменени на Анастер — или на който и да било от тенесковрите, — тогава ще се приложи военният закон на Малазан.

— Обикновената екзекуция ще е проява на милост, отказана на жертвите им.

— В такъв случай ще са щастливи, ако ги плени Воинството на Едноръкия, а не някой друг.

Бързия Бен все още изглеждаше обезпокоен.

— А оцелелите граждани на Капустан, защитниците и жреците в Хомота — те няма ли да имат думата за съдбата на пленниците? Сър, чакат ни тревожни времена.

— Благодаря за предупреждението, маг.

Бързия Бен сви рамене и въздъхна.

— До скоро виждане в Капустан, Уискиджак.

— Хайде.

Привидението изчезна.

Корлат се обърна към командира.

— Военният закон на Малазан?

Той я погледна учудено.

— Усещането ми за Каладън Бруд е, че не е отмъстителен тип. Сблъсък ли очакваш?

— Зная какъв ще е съветът на Каллор. — В тона й се прокрадна напрегната нотка.

— Аз също, но не смятам, че бойният главатар е склонен да го слуша. Гуглата ми е свидетел, досега не го е слушал.

— Още не сме видели Капустан.

Той издиша бавно и смъкна ръкавиците си.

— На ужасите да отвърнем подобаващо.

— Неписан закон — промълви тя. — Древен закон.

— Не се придържам към него — изръмжа Уискиджак. — Така ставаме не по-добри от тях. Дори една обикновена екзекуция… — Погледна я в очите. — Над двеста хиляди гладуващи селяци. Дали ще ни стоят кротко като овце? Едва ли. А като пленници? Няма да можем да ги изхраним, дори ако опитаме, нито имаме достатъчно войници, които да заделим, за да ги пазят.

Очите на Корлат бавно се разшириха.

— Предлагаш да ги оставим, така ли?

„Води ме нанякъде. Долових намеци и преди. Шепот на скрития клин, готов да се забие помежду ни.“

— Не всички. Ще вземем водачите им. Този Анастер и офицерите му — ако има такива. Ако тенесковрите са тръгнали по пътя на зверството, значи ги е повел Първото чедо. — Поклати глава. — Но истинският престъпник ни очаква в сърцето на самия Домин. Пророкът. Той е принудил следовниците си да озвереят от глад и да стигнат до канибализъм, до безумие. Иска да унищожи своя народ. Така бихме екзекутирали жертвите — неговите жертви.

Тайст Андий се намръщи.

— По тази логика би трябвало да оправдаем и армиите на Панион, Уискиджак.

Малазанецът я погледна твърдо.

— Нашият враг е Пророкът. Двамата с Дужек сме единодушни в това — не сме дошли тук, за да унищожим цял народ. С армиите, които ни пречат да стигнем до Пророка, ще се справим. Ефикасно. Възмездието и мъстта са отвличане.

— А освобождението? А завладените градове…

— Това е покрай другото, Корлат. Изненадан съм, че си толкова объркана. Бруд гледа на въпроса по същия начин — още при първите преговори, когато беше обсъдена тактиката. Удряме в сърцето…

— Изглежда, не си разбрал, Уискиджак. Вече повече от десетилетие бойният главатар води война за освобождение — от ненаситния глад на вашата Малазанска империя. Сега Каладън Бруд е насочил погледа си към друг — нов — враг, но войната е същата. Бруд е тук, за да освободи панионците…

— Дъх на Гуглата! Не можеш да освободиш хора от самите тях!

— Той иска да ги освободи от властта на Пророка.

— А кой е издигнал Пророка до сегашната му власт?

— И все пак ти говориш за оправдаване на простолюдието, дори на войниците в армиите на Панион, Уискиджак. И точно това ме смущава.

„Не съвсем.“

— Тук става дума за смесване на цели, Корлат. Нито аз, нито Дужек ще приемем доброволно ролята на съдия и екзекутор — ако победим. Нито сме тук, за да кърпим парчетата за панионците. Това трябва да си го свършат те. Такава отговорност би ни превърнала в администратори, а за да администрираш, трябва да окупираш.

Тя се изсмя грубо.

— А не е ли точно това малазанският стил, Уискиджак?

— Това не е малазанска война!

— Нима? Сигурен ли си?

Той я изгледа с присвити очи.

— Какво искаш да кажеш? Ние сме извън закона, жено. Воинството на Едноръкия е… — Изведнъж замълча, забелязал колко твърд е станал погледът й, и осъзна — много късно, — че току-що се е провалил в едно изпитание. И с този провал беше свършило доверието, покълнало между тях. „Проклятие, сам си го натресох, като последния глупак.“

А тя се усмихна, и тази усмивка бе изпълнена с болка и съжаление.

— Дужек идва. Можеш да останеш да го изчакаш.

После се обърна и тръгна към изхода.

Уискиджак я изгледа тъжно, а когато излезе, хвърли ръкавиците си на масата с карти и седна на нара на Дужек. „Трябваше ли да ти го кажа, Корлат? Истината? Че до гърлата ни е притиснат нож. И че ръката, която го държи — от името на императрица Ласийн — е в същия този лагер и е била тук от самото начало.“

Чу тътен на конски копита — спря пред шатрата. След миг Дужек Едноръкия влезе, целият в прах.

— А, тъкмо се чудех дали ще…

— Бруд знае — прекъсна го хрипливо Уискиджак.

Дужек спря.

— Знае, така ли? И какво по-точно е разбрал?

— Че не сме толкова извън закона, колкото се представяме.

— Нещо повече?

— Това не е ли достатъчно, Дужек?

Върховният юмрук закрачи към страничната маса със стомната с пиво. Отпуши я и напълни догоре двете халби.

— Има… смекчаващи обстоятелства…

— От значение само за нас. За нас двамата…

— И за армията ни…

— Войниците вярват, че са осъдени на смърт в империята, Дужек. Отново превърнати в жертви. Не, този път сме само ти и аз.

Дужек пресуши халбата наведнъж и я напълни отново. После каза:

— Да не би да предлагаш да кажем всичко на Бруд и Корлат? С надеждата, че ще измислят как да излезем от… затруднението?

— Не знам… не и ако се надяваме да ни оправдаят, че сме поддържали тази измама през цялото време. Подобен мотив не би ме устроил никак, дори да е очевидно неверен. А външно…

— Ще изглежда точно така, да. „Лъгахме ви през цялото време, за да си спасим главите. Но след като вече го знаете, ще ви го кажем…“ Богове, оскърбително е дори за мен, а го казвам аз. Ясно. Съюзът е в опасност…

Тропот пред входа на шатрата и след него се появи Артантос.

— Моля за извинение, господа — заяви той и ги изгледа хладно. — Бруд ви призовава на съвет.

„Ех, знаменосецо. Пристигаш тъкмо навреме.“

Уискиджак взе халбата си, пресуши я, обърна се към Дужек и кимна. Върховният юмрук въздъхна.

— Водете, Артантос. Идваме.

 

 

Станът изглеждаше необичайно тих. Мхаби не бе осъзнала досега колко утешително е присъствието на войската в поход. Сега бяха останали само старци, деца и няколкостотин души от малазанския ариергард. Нямаше представа как продължава битката; тъй или иначе, смъртта щеше да се усети. Траурни ридания сред риви и баргасти, жални гласове, извисяващи се в мрака.

„Всяка победа е илюзия. Във всичко.“

Всяка нощ бягаше в сънищата си. Бягаше и все я хващаха, за да се събуди. Изведнъж, откъсната сякаш. Съсухреното й тяло трепереше, болката изпълваше ставите й. Уж спасение, но всъщност сменяше един кошмар с друг.

„Илюзия. Във всичко.“

Този фургон се бе превърнал в целия й свят, в някаква пародия на светилище, появяващо се всеки път и неизменно, щом свършеше сънят. Увитите около нея груби вълнени одеяла и кожи бяха гледката й, смътният терен с кафяви гънки, странно подобен на онова, което бе виждала в хватката на дракона, щом немрящият звяр полетеше високо над тундрата в съня й, стаил ехото на свободата, която бе изпитала, ехо, чиято подигравка я нараняваше още по-болезнено.

От двете й страни минаваха дъските на страниците. Чворестите им грубовати шарки й бяха станали интимно познати. Далече на север, спомняше си тя, сред натийците, мъртвите ги погребваха в дървени сандъци. Обичаят се бе породил преди много поколения, възникнал бе от още по-древната практика да се поставят телата в кухи дървени стволове. След това заравяха сандъците, защото дървото се ражда от пръст и в пръстта трябва да се върне. Съсъд на живот, вече превърнал се в съсъд на смърт. Мхаби си представяше, че ако някой мъртъв натиец би могъл да вижда няколко мига преди капакът да се сниши и тъмнината да погълне всичко, то гледката щеше да е като нейната.

Лежаща в сандъка, неспособна да помръдне и очакваща да затворят капака. Напълно безполезно тяло, в очакване на мрака.

Но краят нямаше да дойде. Не и за нея. Пазеха я от него. Играеха със своите заблуди за милост и състрадание. Двамата дару, които я хранеха, жената риви, която я почистваше и умиваше, и вчесваше рехавите останки от косата й. Жестове на злоба. Непрекъснато отигравани сцени на изтезание.

Сега жената риви седеше над нея, дърпаше костения гребен през косата на мхаби и тананикаше някаква детска песничка. Жена, която мхаби познаваше от другия си живот. Стара й се беше струвала тогава, нещастна жена, ритната по главата от един бедерин и живееща оттогава в един свой простичък свят.

„Мислех си, че е прост. Но и това е било поредната илюзия. Не, тя живее сред непознати, сред неща, които не може да разбере. В свят на ужас. Пее, за да избяга от страха на своето невежество. Заема се с разни неща, за да не й остава време да помисли за него.“

„Преди я бях търсила, тази жена беше помагала да се приготвят телата за погребение. Та нали духовете вършат своето чрез такива вдетинени възрастни. Чрез нея духовете могат да се приближат до падналите, да ги утешат и да ги отведат в света на предците.“

Не можеше да е друго освен злост, заключи мхаби, да поставят при нея точно тази жена. Тя сигурно дори не съзнаваше, че предметът на грижите й все още е жив. Жената никога не срещаше погледа й. Разбирането отдавна я бе напуснало — след ритника на бедерина.

Гребенът чешеше напред и назад, напред и назад. Песента се въртеше отначало, и пак.

„Духове долни, бих предпочела твоя ужас пред неизвестното. По-скоро това, отколкото да знам за измяната на дъщеря ми — вълците, които тя изпрати след мен, за да ме гонят в сънищата ми. Вълците, които са нейният глад. Гладът, който вече ме погълна млада и сега търси още. Сякаш е останало нещо. Нима ще бъда само храна за избуяващия живот на дъщеря ми? Последният къс месо, майка, сведена до средство за препитание.“

„Ех, Силвърфокс, дали си като всяка друга дъщеря? Дали аз съм като всяка друга майка? Нямаше ритуали, които да отделят твоя живот от моя — забравили сме смисъла зад обичаите на ривите, истинските причини за тези ритуали. Аз давам. А ти сучеш, жадно и настойчиво. И така не можем да се разделим, притеглени сме една към друга, ти и аз.“

„Да носиш дете означава да се състарят костите ти. Да се изтощи кръвта ти. Да се изпъне кожа и плът. Раждането разцепва жената на две, разкъсва едно същество в смъртна агония. Отделя младо от старо. А детето се нуждае, и майката дава.“

„Така и не те отбих, Силвърфокс. Всъщност ти така и не напусна утробата ми. Ти, дъще, изсмукваш много повече от мляко.“

„Дайте ми жадувания край, духове. Тази пародия на майчинство е твърде непоносима за мен. Откъснете ме от дъщеря ми. Заради нея. Млякото ми се превръща в отрова. Нищо друго не усещам освен жлъч, нищо друго не е останало у мен. А си оставам млада жена в това състарено тяло…“

Гребенът захапа, дръпна главата й назад. Мхаби изсъска от болка и погледна с гняв жената над себе си. Сърцето й изведнъж подскочи.

Погледите им се срещнаха.

Жената, която не гледаше никого, гледаше нея.

„Аз, млада жена в тяло на старица. Тя, дете в тяло на жена…“

Два затвора, отразили се съвършено един в друг.

Два срещнати погледа.

 

 

— Мило момиче, изглеждаш ми уморено. Настани се тук и великодушният Круппе ще ти налее от тази димяща билкова отварка.

— Да, благодаря.

Круппе се усмихна, загледан как Силвърфокс сяда на свободното седло край огъня. Добре закръглените извивки на младото женско тяло се виждаха под изтърканата туника от еленова кожа.

— Та къде са приятелите ти? — попита тя.

— Играят комар. С екипажа на Търговска гилдия Тригали. На Круппе, по някаква странна причина, му забраняват да участва в такива игри. Какво оскърбление. — Даруджистанецът й подаде тенекиено канче. — Предимно градински чаец, уви. Ако имаш кашлица…

— Нямам, но все едно, благодаря ти.

— Круппе, разбира се, не кашля никога.

— И защо така?

— Ами, защото пие градински чаец.

Кафявите й очи се плъзнаха покрай неговите и се спряха на фургона на десетина крачки встрани.

— Тя как е?

Круппе вдигна вежди.

— Би могла да попиташ нея, момиче.

— Не мога. За майка ми не съм нищо друго освен проклятие — въплътената кражба на живота й. Тя ме презира, и то с основание, особено след като Корлат й каза за моите Т’лан Ай.

— Круппе се чуди дали не се съмняваш вече в пътуването, което предприе?

Силвърфокс поклати глава и отпи от чая.

— Твърде късно е за това. Проблемът си остава, знаеш го добре. Освен това нашето пътуване свърши. Само нейното остава.

— Лицемерничиш — промърмори Круппе. — Твоето пътуване съвсем не е свършило, Силвърфокс. Но нека оставим тази тема засега, а? Да си чула някаква вест за страховитата битка?

— Свършила е. Панионските сили вече не съществуват. Освен някакви си двеста хиляди зле въоръжени селяци. Белоликите са освободили Капустан — каквото е останало от него. Подпалвачите на мостове вече са в града. По-важното: Бруд е свикал съвет — може би ще проявиш интерес да присъстваш на него.

— О, да, макар и само за да благословя събранието с величавата мъдрост на Круппе. Ами ти — ти също ли ще присъстваш?

Силвърфокс се усмихна.

— Както каза преди малко, моето пътуване още не е свършило.

— Ах, да. Круппе ти желае всичко най-добро в него, момиче. И най-сърдечно се надява да те види пак, скоро.

Очите й отново се плъзнаха към фургона.

— Ще ми видиш, приятелю — отвърна тя, допи чая си и се надигна с тиха въздишка.

Круппе видя, че се поколеба.

— Момиче? Нещо не е наред ли?

— Не съм сигурна. — Изглеждаше обезпокоена. — Част от мен иска да те придружи на този съвет. Внезапен подтик.

Очичките на даруджистанеца се присвиха.

— Част от теб ли, Силвърфокс?

— Да, и това предизвиква въпроса: коя част? Чия душа в мен тръпне от подозрения в този момент? Кой точно усеща, че скоро в този наш съюз ще се разхвърчат искри? Богове, още по-лошото е, че сякаш знам точно защо… но не знам.

— Татърсейл не знае, а? С което остават Найтчил и Белурдан, като потенциални кандидати, притежаващи далновидно знание, преизпълнено с потресаваща мотивация. Е, това май можеше да се каже по-простичко…

— Все едно, Круппе.

— Ти си разкъсана, Силвърфокс, да го кажем грубо. Прецени едно: дали едно малко твое отлагане в търсенето на предопределеността би повлияло прекомерно на неговия изход? Можеш ли, с други думи, да отделиш време и да дойдеш с мен в командната шатра на бойния главатар?

Тя го изгледа.

— Ти също имаш предчувствие, нали?

— Ако разривът е неминуем, момиче, то твоят персонаж би могъл да се окаже съществен, защото ти наистина си мостът между тези два страховити лагера.

— Аз… не вярвам на Найтчил, Круппе.

— Повечето смъртни понякога престават да вярват на разни части от себе си. С изключение на Круппе, разбира се, чиято заслужена самоувереност е абсолютна. Във всеки случай конфликтът на инстинкти е втъкан в природата ни, с изключение на Круппе, разби…

— Да, да. Добре. Да тръгваме.

 

 

В стената от зебло се отвори тъмна резка. Кроткият дъх на Куралд Галайн лъхна в командната шатра и смали пламъците на фенерите. Аномандър Рейк пристъпи от портала. Тъмният като нощ зев безшумно се затвори след него. Фенерите лумнаха отново.

Широкото плоско лице на Бруд се сгърчи.

— Закъсня — изръмжа той. — Малазанците вече идат насам.

Господарят на Лунния къс смъкна кожената пелерина от раменете си и рече:

— И какво от това? Или пак ще трябва да ви ставам съдник?

С гръб към една от стените на шатрата, Корлат се покашля.

— Появили са се някои… разкрития, Господарю. Самият съюз е под въпрос.

Последната присъстваща особа, Каллор, изсумтя сухо.

— Под въпрос? Лъгали са ни от самото начало. Един бърз удар по Воинството на Едноръкия — преди да са се съвзели от днешната битка — е задължителен.

Рейк се усмихна.

— Скъпи Каладън, ако под лъгане имаш предвид скритата ръка на императрицата — камите, опрени в гърбовете на Дужек Едноръкия и Уискиджак — ами, струва ми се, ако изобщо трябва да се предприемат действия — което, ще добавя, според мен е случаят — нашата позиция би трябвало да бъде намесата. В смисъл, на страната на Дужек и Уискиджак. Освен, разбира се… — очите му се присвиха към Бруд — освен ако вече не си толкова убеден в качествата им на командири. — Бавно свали ръкавиците си. — Все пак донесението на Старата до мен за днешното сражение може да се характеризира единствено с думите „произнесена с неохота похвала“. Малазанците действат професионално, механично и неумолимо. Точно каквито ги искаме.

— Проблемът не е в бойните им способности — изхриптя Каллор. — Това трябваше да бъде освободителна война…

— Не ставай глупак — измърмори Рейк. — Има ли някакво вино или пиво тука? Кой ще пийне с мен?

Бруд изпръхтя.

— Хайде, сипи и на мен, Рейк. Но да сме наясно: макар Каллор да е изричал глупости в миналото, сега е прав. Освобождение. Панион Домин…

— Е просто поредната империя — провлече Господарят на Лунния къс. — И като такава, силата й представлява заплаха. Която ние сме решили да премахнем. Освобождението на населението може да е резултат, но не може да е нашата цел. Освободи усойницата и тя все пак ще те ухапе при първа възможност.

— Значи искаме да съкрушим Пророка на Панион само за да застане на негово място някакъв Върховен юмрук на Малазанската империя?

Рейк подаде чаша вино на бойния главатар. Очите му бяха премрежени, почти сънени.

— Доминът е империя, която сее ужас и гнет сред собствения си народ. Никой от нас не може да го отрече. Така, по чисто етични причини, имахме справедлива кауза, с която да тръгнем срещу Панион.

— Нали точно това казваме…

— Чувам го за пръв път, Каллор. Склонността ти към повторения е досадна. Току-що описах само едно… извинение. Едно основание. Но вие, изглежда, сте позволили това основание да надделее над всички други, докато за мен то е най-малко важното. — Отпи от виното, преди да продължи. — Но да се задържим за момент на темата. Ужас и гнет, това е лицето на Панион Домин. Помислете, ако обичате, за онези градове и територии на Дженабакъз, които сега са под малазанска власт. Ужас? Не повече от онова, което смъртните изпитват ежедневно в нормалния си живот. Гнет? Всяко управление се нуждае от закони, а доколкото мога да съдя, малазанските закони са, ако не друго, то поне най-малко потисническите от законите на всички империи, които съм познавал.

— Така — продължи той. — Пророкът е свален, мястото му заема Върховен юмрук в малазански стил. Резултатът? Мир, възстановяване, законност, ред. — Огледа ги мълчаливо, след което бавно вдигна едната си вежда. — Преди петнайсет години Дженабарис беше една гноясала рана на северозападното крайбрежие, а Натилог беше още по-зле. А сега, под малазанско управление? Започнаха да съперничат на самия Даруджистан. Ако наистина желаете най-доброто на обикновените граждани на Панион, защо не приемете с охота властта на императрицата?

Изчака, но никой не каза нищо.

— Вместо това Дужек и Уискиджак са принудени да влязат в сложна шарада, за да ни спечелят за съюзници. Те са войници, ако не сте забравили. Войниците получават заповеди. Ако не им харесат, толкова по-зле. Ако това означава фалшиво обявяване извън закона — без да се позволи всеки редник в армията да узнае тайната и по този начин да се премахне възможността тя изобщо да остане тайна, — тогава един добър войник стиска зъби и продължава… Истината е проста — поне за мен. Бруд, ние с теб сме се борили с малазанците като истински освободители. Без да искаме пари или земя. Мотивите ни не са ясни и на самите нас — представи си как трябва да изглеждат те за императрицата? Необясними. Ние, погледнато отстрани, сме се обвързали с възвишени идеали, с едва ли не дръзки идеи за жертвоготовност. Ние сме нейният враг и аз не мисля, че тя дори знае защо.

— Тия ми ги пей на Бездната — изръмжа Каллор. — В нейната империя не би могло да има място за нас — за никой от нас.

— Това изненадва ли те? — попита Рейк. — Ние не можем да търпим контрол. Голата истина е, че ние се борим за собствената си свобода. Без граници за Лунния къс. Без световен мир, който ще направи военните главатари и пълководците, и наемническите отряди старомодни. Борим се срещу налагането на ред и срещу железния юмрук, който стои зад него, защото няма да се покорим на онези, които размахват юмрука.

— Никога — изръмжа Бруд.

— Точно така. Защо тогава недоволствате, че императрицата е проявила това желание и е поела съпътстващите го отговорности?

Корлат беше вперила поглед в своя господар. За пореден път смаяна, за пореден път — обзета от благоговеен трепет. „Драконовата кръв в жилите му. Той не мисли като нас. От кръвта ли е това? Или от нещо друго?“ Нямаше отговор, непонятен й беше мъжът, когото следваше. Изведнъж я обля вълна на гордост. „Той е Синът на Тъмата. Господарят, пред когото се струва да се закълнеш във вярност — единственият може би. За мен. За Тайст Андий.“

Каладън Бруд отрони тежка въздишка.

— Я сипи още по едно, проклет да си.

— Ще оставя отвращението си настрана — рече Каллор и се надигна от стола. Дългата му ризница издрънча. — Поставям въпрос, който съвсем маргинално е свързан с казаното дотук. Капустан е прочистен. Пред нас е реката. На юг от нея — три града, които чакат да се тръгне към тях. За да стане това методично, като една армия ще се затрудним и забавим сериозно. Сетта, в частност, не е на пътя ни към Корал. Следователно армията трябва да се раздели на две, като се събере отново на юг от Лест и Сетта, може би при Маврик, преди да ударим по Корал. Въпросът: по какъв принцип да се разделим?

— Сериозна тема — промърмори Рейк. — Подходяща за предстоящото съвещание.

— И нищо друго, м-да — избоботи Каладън Бруд. — Няма ли да се изненадат?

„И още как.“ В мислите на Корлат се прокрадна съжаление. „На всичко отгоре постъпих несправедливо с Уискиджак. Дано да не е твърде късно да се поправят нещата. Не е хубаво за една Тайст Андий да бърза с преценките. Мисълта ми се бе замъглила. Замъглила? Не, беше по-скоро буря. На чувства, родени от жажда и от любов. Можеш ли да ми простиш, Уискиджак?“

Платнището на входа се отмести и двамата малазански командири влязоха, със знаменосеца Артантос по петите им. Лицето на Дужек беше мрачно.

— Извинете ни за забавянето — изръмжа той. — Току-що ме уведомиха, че тенесковрите са тръгнали. Право срещу нас.

Корлат потърси погледа на Уискиджак, но той гледаше бойния главатар. И каза:

— Очаквайте ново сражение призори. Кърваво.

— Това го оставете на мен — провлече Аномандър Рейк.

Гласът му изненада Уискиджак.

— Простете. Не ви видях. Боя се, че бях леко… разтревожен.

— Предлагате да изпратите своите Тайст Андий срещу тенесковрите ли? — попита Дужек.

— Едва ли — отвърна Рейк. — Решил съм да ги побъркам от страх. Лично.

За миг всички се смълчаха, после Каладън Бруд зарови в един сандък за още чаши.

— Имаме да обсъдим друга тема, Върховен юмрук.

— Така и предполагах.

Старецът определено изглеждаше зле, а Уискиджак беше почервенял.

Бойният главатар напълни чашите с вино и махна с ръка.

— Моля, подкрепете се. Каллор изтъкна един висящ проблем с разположението на войските ни.

„О, забавляват се кучите му синове. Стига.“ Корлат проговори:

— Върховен юмрук, на юг ни чакат три града. Лест и Сетта трябва да се завземат едновременно, ако е възможно, след което силите ни да се свържат отново при Маврик, преди да се продължи към Корал. Бихме искали да обсъдим с вас как да разделим армиите.

Очите на Уискиджак уловиха нейните. Отвърна му с полуусмивка. В отговор той се намръщи.

— Аха — каза след малко Дужек. Взе чашата си и седна на походния стол. — Добре.

Уискиджак се покашля и заговори:

— Разделянето, поне първоначално, изглежда съвсем очевидно. Воинството на Едноръкия на югозапад, към Сетта — което ще възстанови връзката ни с Черните моранти, в момента на позиция в Планината на привидението. Бойният главатар и неговите сили продължават право на юг към Лест. След като вземем Сетта, цепим към изворите на река Маврик, после тръгваме по течението на юг, до самия Маврик. Вие вероятно ще сте пристигнали там първи, но това не е особено проблематично.

— Съгласен — кимна Бруд.

— Казах „първоначално“, уви — продължи Уискиджак.

Останалите се обърнаха към него.

Той сви рамене.

— Белоликите баргасти се включват в кампанията. Трябва също така да помислим за оцелелите части на защитниците на Капустан — те също може да проявят желание да ни придружат. Най-сетне изниква въпросът за Силвърфокс и нейните Т’лан Имасс.

— Ако допуснем тая кучка и нейните Т’лан Имасс в тази война — изръмжа Каллор, — ще загубим всякаква надежда да я водим ние.

Уискиджак изгледа накриво древния воин.

— Маниащината ви е изключителна, Каллор. Извратила ви е ума…

— А чувствата са изкривили вашия. Може би ще дойде все пак ден да подложим решимостта си на взаимно изпитание…

— Стига — намеси се Бруд. — Изглежда, това съвещание ще трябва да се отсрочи. Можем да се съберем отново в присъствието на всички командири. — Бойният главатар се обърна към Рейк. — Как е Лунният къс?

Господарят на Тайст Андий сви рамене.

— Ще се срещнем при Корал, както уточнихме. Сигурно си заслужава да се отбележи, че Пророкът е подложен на сериозна атака от юг, на която отвръща с магията на Омтоуз Феллак. Моите Велики гарвани са видели противника му, или поне част от него. Един Т’лан Имасс, вълчица и много голямо куче. С което стигаме отново до познатата стара битка: Омтоуз Феллак, отстъпващ непрекъснато пред Телланн. Тук може да са замесени и други играчи — земите на юг от Наблюдателницата са целите обгърнати от мъгли, възникнали от топящ се лед. Това означава само едно: че Пророкът е избягал от Наблюдателницата и е тръгнал по лабиринт към Корал.

Настъпи гробна тишина, докато следствията от потресаващите разкрития на Рейк бавно се утаят в умовете им.

Уискиджак проговори пръв:

— Един-единствен Т’лан Имасс? Трябва да е Хвърляч на кости, за да има достатъчно мощ да разбие джагътската магия.

— След като чухме за призива на Силвърфокс, да, изглежда вероятно — добави Дужек.

— Този Т’лан Имасс е воин — отвърна лаконично Рейк. — Сражава се с двуръчен кремъчен меч. Хвърлячите на кости не носят оръжия. Ясно е, че умението му е изключително. Вълкът е ай според мен, същество, смятано за отдавна изчезнало. Псето съперничи по сила на Хрътките на Сянката.

— И те тласкат Пророка в ръцете ни — избоботи Бруд. — Изглежда, Корал няма да е просто последният град, до който можем да стигнем през този сезон. Ще се изправим срещу самия Пророк.

— Адски сигурно е, че битката ще гъмжи от проклетата магия — измърмори Дужек. — Просто страхотно.

— Разполагаме с достатъчно време, за да определим тактиката си — заяви Бруд. — Съвещанието се отлага.

 

 

На трийсетина крачки от командната шатра — тъмнината загръщаше със савана си лагера — Силвърфокс забави крачките си.

Круппе се обърна към нея.

— А, миличка, усещаш, че бурята отшумява. Също като мен. Е, да удостоим ли все пак с визитата си високопочитаемите особи?

Тя се поколеба, после поклати глава.

— Не. Защо да предизвикваме конфронтация? Сега трябва да се върна към своето… предопределение. Моля те, Круппе, не казвай на никого за заминаването ми. Поне за известно време.

— Сборът настъпва.

— Да. Усещам вече предстоящото събиране на Т’лан Имасс и бих предпочела това да стане далече от очите на всички.

— Личен въпрос, разбира се. Все пак, Силвърфокс, ще те обиди ли компанията ми? Круппе е мъдър — достатъчно мъдър, за да пази мълчание, когато се иска мълчание, а още по-мъдър, когато се изисква да се кажат мъдри слова. Мъдростта, в края на краищата, е родна сестрица на Круппе.

Тя го погледна и се усмихна:

— Искаш да станеш свидетел на Втория сбор?

— Не съществува по-добър свидетел за всички дивни чудеса по света от Круппе от Даруджистан, миличко. Какви разкази само биха излезли без никакво усилие от тези доста мазни устенца, стига само леко да ме сръгаш с любопитството си…

— Прощавай, но ще се въздържа — отвърна тя. — Поне за в близко бъдеще.

— За да не отвлекат вниманието ти, разбирам. Ясно е, нали, че дори самото присъствие на Круппе предизвиква изобилие от благоразумие.

— Много ясно е. Е, добре. Ще трябва да ти намерим кон, защото смятам да яздя.

— Кон?! Ужас! Тези зли зверове. Не, аз си държа на моето вярно муленце.

— Здраво.

— До границите на физическите ми възможности, да. — Чу бавно потропване на копита отзад и се обърна. — Ах, спомени за демона, и ето ти го! И виж го онзи пощръклял кон, как стъпва подир него като паленце на каишка — но чудно ли е, като погледне човек този мой прелестен и горд звяр?

Силвърфокс изгледа с присвити очи ситнещия след мулето оседлан кон.

— Кажи ми, Круппе, кой още ще стане свидетел на Сбора чрез теб?

— Чрез Круппе? Е, никой друг освен самия Круппе! Той се заклева!

— Не и мулето, а?

— Миличка, способността на това муле да спи — при всякакви обстоятелства — е безгранична, непоклатима и всъщност — възхитителна. Уверявам те, никой друг няма да гледа през неговите очи!

— Сън, нали? Сигурно и сънува. Е, добре, тогава да се залавяме, Круппе. Вярвам, че една нощна езда ще ти се отрази добре.

— Ни най-малко, но настойчивостта е най-близката братовчедка на Круппе…

 

 

— Елате с мен.

Уискиджак спря при изхода на шатрата и погледна наляво към Аномандър Рейк, застанал сам в сумрака. „А, значи не е Корлат. Ох, добре…“

— Разбира се, милорд.

Синът на Тъмата го поведе през редиците шатри на юг, до самия край на лагера, и още навън. Спуснаха се по един склон и пред очите им се откри река Катлин. Звездната светлина танцуваше по кипналите й води на двеста крачки пред тях.

Комари прелитаха като снежинки, подгонени от топлия вятър.

Дълго никой не проговори.

Накрая Аномандър Рейк въздъхна дълбоко и попита:

— Как е кракът?

— Боли — отвърна честно Уискиджак. — Особено след цял ден в седлото.

— Бруд е завършен лечител. Висш Денъл. Не би се поколебал, ако го помолите.

— Когато остане време…

— Имало е предостатъчно, знаем го и двамата. Все пак споделям донякъде упоритостта ви, така че няма да повдигам темата пак. Свързвахте ли се Бързия Бен?

Уискиджак кимна.

— Той е в Капустан. Или би трябвало вече да е там.

— Това ме облекчава. Атаката на лабиринтите прави един маг опасен донякъде. Дори Куралд Галайн е усетил докосването на отровата.

— Знам.

Рейк бавно се обърна и го изгледа.

— Не бях очаквал да заваря такова… обновление. Сърце, за което съм бил убеден, че се е затворило завинаги. Да го видя така разцъфтяло…

Уискиджак помръдна неловко.

— Може би я нараних тази вечер.

— За кратко, вероятно. Лъжливият ви остракизъм е известен.

— Оттам и съвещанието, така поне мислехме.

— Аз извадих тръна, преди да пристигнете с Върховния юмрук.

Малазанецът го изгледа в сумрака.

— Не бях сигурен. Но подозрението не хвана корен.

— Защото, според вас, позицията ми е нелогична.

— Да.

Рейк въздъхна.

— Рядко гледам на необходимостта като на бреме.

Уискиджак помисли над това и кимна.

— Все още сме ви нужни.

— Повече от всякога, навярно. И не просто армията ви. Нужен ни е Бързия Бен. Нужен ни е Хъмбръл Тор с неговите Белолики кланове. Нужна ни е вашата връзка със Силвърфокс и чрез нея — с Т’лан Имасс. Нужен ни е капитан Паран…

— Гъноуз Паран? Защо?

— Той е Господарят на Драконовата колода.

— Значи не е тайна.

— Никога не е било.

— Знаете ли какво означава тази роля? — попита Уискиджак. — Въпросът е съвсем искрен, защото, честно казано, аз не знам и адски ми се иска да го науча.

— Сакатият бог е създал нов дом и сега се стреми да се включи в Драконовата колода. Необходимо е санкциониране. Или обратното — отказ.

Уискиджак изсумтя.

— Добре, а Домът на Сянка? Имало ли е Господар на Колодата, който да санкционира включването му?

— Не беше необходимо. Домът на Сянка е съществувал винаги, повече или по-малко. Сенкотрон и Котильон просто го разбудиха отново.

— А сега искате Паран — Господарят на Драконовата колода — да отхвърли Дома на Сакатия бог?

— Убеден съм, че трябва. Да се даде на Падналия легитимност означава да му се даде власт. Виждаме на какво е способен и сега, в слабото си положение. Домът на Вериги е основата, която ще използва, за да се възстанови.

— Добре, но вие и боговете сте го свалили веднъж. Оковаването.

— Скъпо начинание, Уискиджак. В което участието на Финир бе съдбоносно. Кажете ми, при вашите бойци Бивнестия популярен бог ли е — вие също ли имате жреци?

— Не. Финир е доста популярен, след като е Господарят на Битката. Малазанците са донякъде… нехайни по отношение на пантеона. Стараем се да не допускаме организирани култове сред войската.

— Финир го загубихме — каза Рейк.

— Загубихме? В какъв смисъл?

— Откъснат е от царството си. Сега върви по смъртната земя.

— Как?

В тона на Рейк се таеше мрачна усмивка.

— От малазанец. Някогашен жрец на Финир, жертва на Откровението.

— Което означава?

— Ръцете му са били ритуално отсечени. Силата на Откровението след това изпраща тези ръце в копитата на самия Финир. Ритуалът трябва да бъде израз на най-чисто правосъдие, но с този не е било така. По-скоро, счело се е за необходимо да се намали влиянието на Финир и в частност — точно на този Върховен жрец, от агенти на империята — най-вероятно Нокътя. Споменахте за недопускане на култове сред войската — може би и това е било фактор, не знам, не съм запознат напълно, уви. Със сигурност и увлечението на Върховния жрец към историческия анализ, също така — той направил изследване и стигнал до извода, че императрица Ласийн всъщност не е успяла да убие императора и Танцьора. Да, тя получила трона, за който толкова отчаяно жадувала, но нито Келанвед, нито Танцьора всъщност са умрели. Те са се възвисили.

— Мога да разбера защо на Въслата ще й полазят мравки по гърба от това разкритие.

— Въслата?

— Императрица Ласийн. Въсла й беше старият прякор.

— Все едно, тези отрязани ръце били като отрова за Финир. Нито можел да ги докосне, нито да ги махне от царството си. Той изгорил татуировките, възвестявайки с това отхвърлянето си върху кожата на висшия жрец, с което запечатал злокобната сила на ръцете, поне временно. И с това трябвало да се свърши. Рано или късно жрецът щял да умре и духът му да отиде при Финир и да си вземе онова, което толкова жестоко и несправедливо му било отнето. След това този дух щял да се превърне в оръжието на гнева на Финир, неговата мъст към жреците на осквернения храм, както и към Нокътя и самата императрица. Тъмна буря очаквала Малазанската империя, Уискиджак.

— Но нещо станало.

— Мда. Висшият жрец, по замисъла на сляпата съдба, влязъл в контакт с Лабиринта на Хаос — предмет, навярно, изваян в този лабиринт. Защитният печат около отсечените му длани бил заличен от огромен, неудържим приток на сила. И като спипали Финир, тези ръце го… бутнали.

— Дъх на Гуглата! — измърмори Уискиджак, загледан в блесналата река.

— А сега — продължи Рейк — се възвисява Тигърът на лятото, за да заеме мястото му. Но Трийч е млад, много по-слаб е, лабиринтът му е нищожна работа, следовниците му са много по-малко на брой от тези на Финир. Всичко е объркано. Сакатият бог се смее, несъмнено.

— Един момент — възрази Уискиджак. — Трийч се е възвисил? Та това е огромно съвпадение.

— Някои съдби са били предвидени, или поне така изглежда.

— От кого?

— От Древните богове.

— А техният интерес какъв е във всичко това?

— Те бяха там, когато Сакатият бог падна — когато беше смъкнат — на земята. Падането унищожи много от тях, останаха съвсем малко оцелели. Каквито и тайни да обкръжават Падналия — откъде е дошъл, какво е естеството му, самият ритуал, който го е пленил — К’рул и близките му ги притежават. Решението им да се включат пряко, след като Сакатият бог поднови своята война, съдържа злокобен намек за сериозността на заплахата.

— Меко казано, милорд. — Уискиджак помълча дълго, след което въздъхна. — Което ни връща на въпроса за Гъноуз Паран и Дома на Оковите. Добре, разбирам защо искате той да отхвърли гамбита на Сакатия бог. Но съм длъжен да ви предупредя, Паран не гледа с добро око на заповеди.

— Трябва да се надяваме, че ще разбере кой ход е най-разумният. Бихте ли го посъветвали от мое име?

— Ще се опитам.

— Кажете ми, Уискиджак — заговори с променен тон Рейк, — струвал ли ви се е някога гласът на една река изнервящ?

Малазанецът се намръщи.

— Напротив, намирам го за успокояващ.

— Аха. Това всъщност показва съществената разлика между нас.

„Между смъртните и безсмъртните? Беру да ме пази дано… Аномандър Рейк, знам точно какво ти трябва в момента.“

— Имам едно буренце с хубаво гредфаланско пиво, милорд. Ще прескоча да го донеса, ако нямате нищо против да изчакате?

— Стабилен план, Уискиджак.

„И до заранта дано гласът стане успокояващ.“

Малазанецът се обърна и тръгна към лагера. Когато наближи първата редица шатри, спря и погледна през рамо далечната фигура, висока и неподвижна на тревистия склон.

Мечът Драгнипур, вързан на гърба на Аномандър Рейк, беше като дълъг кръст, обкръжен в собствения си дъх от свръхестествен мрак.

„Уви, буренцето с гредфаланско пиво май няма да стигне…“

 

 

— И кой лабиринт ще избереш за това?

Бързия Бен огледа проснатите трупове и съборените, оплескани с кръв камъни на крепостната стена. През зейналия отвор се виждаха догасващи пожари, пушекът скриваше нощното небе над тъмните, безжизнени сякаш сгради.

— Рашан, мисля.

— Сянка. Трябваше да се сетя. — Таламандас се покатери на купчината мъртви тела и погледна отгоре магьосника. — Продължаваме ли?

Бързия Бен отвори лабиринта, дръпна го здраво и го стегна около себе си. Магията го погълна в сенките си. Таламандас се изкиска и приближи.

— Тоя път да кацна на рамото ти, а?

— Ако настояваш — избоботи магьосникът.

— Не ми оставяш голям избор. Да контролираш лабиринт, като го търкаляш отпред и го замиташ отзад, може да показва майсторството ти, но така не ми остава никакво място за маневриране. Макар че защо точно сега трябва да се занимаваме с лабиринти, изобщо не разбирам.

— Щото ми трябва практика. Освен това мразя да ме забелязват. — Бързия Бен махна с ръка. — Хайде, на борда.

Стикснерът се покатери по крака на магьосника, опря крачетата си от вързани клонки на колана му и се издърпа нагоре по ризата му. Тежестта, след като Таламандас се разположи на рамото му, беше несъществена. Пръстчетата от сухи вейки се стегнаха на яката му.

— Ще изтърпя още едно-две търкаляния, но да не ти стане навик.

Бързия Бен тръгна напред и се шмугна през процепа в стената. Светлината на пламъците разсичаше сенките и очертаваше контура на тялото му. Той се съсредоточи да се слее със заобикалящото го.

Пламъци, пушек и пепел. Смътни стонове от рухналите сгради; на няколко улици встрани — траурната песен на баргасти.

— Всички панионци са се махнали — прошепна в ухото му Таламандас. — Защо трябва да се крием?

— В природата ми е. Предпазливостта ме пази жив. Млъкни вече.

Навлезе в улица, обкръжена от имения на дару. Докато другите булеварди разкриваха положените от племената на Белоликите да разчистят телата усилия, тук това не бе направено. Панионски войници лежаха на купове, струпани главно около едно от именията, чиято почерняла порта зееше като паст, обрамчена със засъхнала кръв. Тъмни вкочанени фигури стояха на страж покрай нея, явно кацнали на нещо като парапет зад стената.

Присвит в подножието на една сграда на шейсет крачки оттам, Бързия Бен огледа сцената. Във въздуха все още се долавяше горчивият дъх на магия. Таламандас на рамото му изсъска:

— Некромантите! Ония, дето ме откъснаха от гробницата ми!

— Мислех, че вече няма защо да се боиш от тях — промърмори Бързия Бен.

— Не се боя, но това не може да намали омразата и отвращението ми.

— Толкова по-зле, защото искам да поговоря с тях.

— Защо?

— За да им взема мярката, за какво друго?

— Идиотизъм. Каквото и да са, не е добро.

— А аз? Остави ме да помисля.

— Никога няма да минеш покрай тия немрящи стражи.

— Когато кажа „остави ме да помисля“, имам предвид да млъкнеш.

Таламандас изръмжа недоволно, намести се на рамото му и замълча.

— За това ще ни трябва друг лабиринт — най-сетне каза магьосникът. — Изборът е: на Гуглата или Ейрал Гамелон…

— Ейрал какво? Не съм го чувал…

— Демоничен. Повечето вещери, които призовават демони, отварят пътека към Гамелон — въпреки че вероятно самите те не го знаят, във всеки случай не и името. Вярно, човек може да намери демони и в други лабиринти — апторианите на Сянка например. Но Корвалахрай и Галайн, любимите на империята, са от Гамелон. Все едно, ако инстинктите не ме лъжат, в това имение са представени два вида некромантика — ти каза, че са били двама, нали?

— Да. И два вида лудост.

— Интересно звучи.

— Това е прищявка! Нищо ли не си научил от многото си души, магьоснико? Прищевките са гибелни. Направи нещо не с разум, а от любопитство, и то те стиска за гърлото като вълча челюст. А дори да успееш да се измъкнеш, ще те гони. Вечно.

— Много говориш, стикснер. Взел съм си решението. Време е да тръгваме. — Разгъна лабиринта на Рашан около себе си и пристъпи напред.

— Пепел в урната! — изсъска Таламандас.

— Да, на самата Гугла. Доволен ли си от тази фамилиарност? Тя е по-безопасният избор, тъй като Гуглата те е благословил, нали?

— Не съм доволен.

Не беше много изненадващо, след като Бързия Бен огледа трансформацията наоколо. Смъртта тичаше като обезумяла в този град. Души изпълваха улиците, затворени в цикъла на последните си мигове живот. Въздухът беше пълен с писъци, с плач, със звънтене на мечове, с грохота на рухващи камъни и задушаващ дим. Застлани под всичко това бяха безброй други смърти — улегналите пластове, като от стари лавини, навсякъде, където се събират човешки същества. Поколения след поколения.

Но Бързия Бен бавно осъзна, че този разбушувал се пожар е само ехо, че самите души са призрачни.

— Богове подземни — промърмори той, внезапно осенен. — Та това е само спомен — онова, което са побрали в себе си камъните и улиците, спомените на самия въздух. Душите… те всички са минали през Портата на Гуглата…

Таламандас седеше неподвижен на рамото му.

— Казваш истината, магьоснико — промълви той. — Какво се е случило тук? Кой е прибрал всички тези мъртви?

— Прибрани са, да. Под крило. Били са благословени, от първия до последния, болката им е свършила. Дали не е работа на Съвета на маската?

Стикснерът изсумтя.

— Ония глупци? Едва ли.

Бързия Бен въздъхна.

— Капустан може и да се съвземе, в края на краищата. Не мислех, че ще е възможно. Е, ще влизаме ли сред тези призраци?

— Трябва ли?

Без да отговори, Бързия Бен закрачи напред. Немрящите стражи — сиърдомини и урдомани — бяха като тъмни петна, зацапали лабиринта на Гуглата. Ала бяха слепи за присъствието му в селението, където вървеше сега. От двамата некроманти вътре единият вече беше отхвърлен.

Единственият оставащ риск беше дали другият — призоваващият — е освободил някакви демони, за да укрепи защитата на имението.

Бързия Бен мина през портала. Дворът пред него се оказа чист, макар че тук-там по каменните плочи беше полепнала съсирена кръв.

Пръстчетата-вейки се вкопчиха в рамото му.

— Надушвам…

Демонът сиринт клечеше пред вратите на къщата, загърнат в сянката на каменната фасада. Чудовището изгрухтя и надигна туловището си над стълбището. Покрит с нагъната жабешка кожа, с плоски стъпала, с широка ниска глава, повечето челюсти и зъби, сиринтът надвишаваше на ръст и най-големия бик бедерин. На къси отскоци обаче можеше да е бърз като мълния.

А само няколко къси отскока и щеше да се добере до Бързия Бен и Таламандас.

Стикснерът писна.

Бързия Бен скочи ловко встрани, докато разгръщаше нов лабиринт, напластен върху този на Гуглата. Крачка заднешком го вкара в новия лабиринт, където зноят течеше като втечнен и кехлибарена светлина пронизваше въздуха.

Сиринтът зави и се пльосна по корем в Ейрал Гамелон.

Бързия Бен заситни навътре в демонския лабиринт.

Сиринтът изхленчи и се опита да го последва, но беше спрян от видимия вече нашийник и верига, водеща, знаеше Бързия Бен, чак до обвързващия кръг, сътворен от призоваващия вещер, оковал съществото.

— Жалко, приятелю — каза магьосникът на циврещия демон. — Да вземем да се спазарим, а, сиринт? Аз чупя веригата, ти отиваш да намериш любимите си. И мир помежду ни.

Съществото остана съвсем неподвижно. Отпуснатите клепачи се вдигнаха и се видяха големи светещи очи. В смъртното селение, което току-що бяха напуснали, те горяха като огън. Тук, в Ейрал Гамелон, изглеждаха почти хрисими.

„Почти. Не се заблуждавай, Бързак. Това нещо може да те сдъвче на една хапка.“

— Е?

Сиринтът се хлъзна встрани и изпъна врат.

От нашийника и веригата сияеше магия, желязото беше отрупано с всечени глифове.

— Ще трябва да поразгледам отблизо — каза Бързия Бен на демона. — Знай, че с нас остава лабиринтът на Гуглата…

— Никак не е добре! — изсъска Таламандас. — Ония немрящи стражи ни видяха!

— Имаме още малко време — отвърна Бързия Бен. — Ако млъкнеш де. Сиринт, ако ме нападнеш, когато се приближа, ще ти покажа още една верига на врата ти — на Гуглата. Умрял, ама не умрял, ей така — ни тук, ни там. Завинаги. Разбра ли ме?

Съществото отново изхленчи, но не помръдна.

— Е, добре.

— Глупак…

Бързия Бен махна пренебрежително с ръка на стикснера и пристъпи до огромния демон. Знаеше, че ужасната глава може да се обърне бързо като мълния, челюстите й де се отворят и да глътнат — главата му, раменете с Таламандас включително — и торса, чак до бедрата.

Огледа замислено глифовете и изсумтя.

— Добра изработка, няма спор. Ключът обаче за счупването на тези брънки е в разплитането само на една нишка. Предизвикателството е в това да намериш вярната…

— Ще побързаш ли! Немрящите идват!

— Един момент. — Бързия Бен се наведе и примижа над знаците. — Любопитно. Това писмо е корлерли. Висш корлерли, не се е срещал от столетия. Е, значи е лесно. — Пресегна се, измърмори няколко думи и драсна един глиф с нокътя на палеца си. — Значи, като променим смисъла… — Бързия Бен стисна веригата от двете страни на драснатия глиф и дръпна.

Брънката изпращя.

Сиринтът залитна напред, обърна се рязко и разтвори паст.

Таламандас изпищя.

Бързия Бен вече беше във въздуха, през портала на лабиринта, обратно в този на Гуглата, където сви рамо да посрещне плочите, превъртя се и се надигна — с Таламандас все така впит в туниката му. И тогава магьосникът замръзна.

Бяха обкръжени от тъмни фигури, вече вкочанени, след като плячката им се оказа невидима.

Таламандас благоразумно си замълча. Все така приведен, Бързия Бен бавно и тихо запристъпва между двама от немрящите стражи, после бързо заситни и се приближи до двойната врата.

— Богове — простена стикснерът, — защо го правим всичко това?

— Щото е забавно!

Вратата не беше заключена.

Бързия Бен се шмугна през нея и я затръшна зад себе си. Тихото изщракване на бравата му се стори прекалено шумно.

— Е, а сега кой лабиринт? — изпъшка Таламандас.

— А, дали пък не долавям, че влизаш в духа на нещата?

— Не избра най-подходящите думи, смъртни.

Усмихнат, Бързия Бен затвори лабиринта на Гуглата. „Би трябвало да е ясно защо го правя, стикснер. Твърде дълго бях останал без лабиринти. Трябва ми практика. Освен това трябва да разбера колко си ефикасен. Дотук — добре. Отровата стои настрана, не може да се изсипе върху мен. Доволен съм.“ Отиде до най-близката стена и опря дланите си в студения камък.

Таламандас се изкиска.

— Д’рисс. Пътят на Камъка. Хитро копеле.

Бързия Бен отвори лабиринта и се хлъзна през стената. Никак не беше лесно. През самите камъни се минаваше с лекота — съпротивата им не беше по-голяма от тази на вода, — но хоросанът не беше толкова податлив, дърпаше го като нишки на много здрава паяжина. Още по-лошото беше, че стените се оказаха тънки, принудиха го да кривне на една страна.

Тръгна през стената от стая на стая, провираше се все по-навътре. Архитектурата на Дару беше предвидима и симетрична. Главното помещение на приземния етаж щеше да е в центъра. Горните етажи бяха по-проблематични, но в повечето случаи главната зала на долния етаж щеше да е сводеста, избутвайки настрана горните стаи на сградата.

Стаите се виждаха, но смътно. Грапаво, сивкаво, мебелировката — замъглена и неразличима. „Камъкът познава кръвта, ала не може да я държи. Камъкът копнее за живот, но може само да му подражава.“ Думите бяха древни, на някакъв зидар и скулптор, живял в Унта преди столетия. Съвсем подходящи, когато си тръгнал по Пътя на Камъка. Когато си в плътта на Спящата богиня.

Бързия Бен се хлъзна на поредния ъгъл и едва сега успя да зърне главната зала.

На нещо като диван, близо до камината, се беше изтегнал човек. Като че ли четеше книга. Друг мъж подклаждаше смътно розовите пламъци и мърмореше под нос. По полицата крачеше птица, врана може би, или гарван.

Мъжът на дивана говореше, докато прелистваше пергаментовите страници на книгата си, думите му стигаха приглушено и накъсано през камъка.

— Като приключиш тук, Емансипор, върни стражите на позициите им на стената. Да ги поставиш сред двора с лице навътре към нищото е белег за глупост. Такава сцена едва ли би вдъхнала страх у потенциални натрапници.

— Ако нямате нищо против, господарю — отвърна Емансипор, докато се надигаше и изтупваше саждите от ръцете си, — щом имаме нежелани гости, не трябва ли да направим нещо по въпроса?

— Колкото и да не обичам да губя демоните си, скъпи прислужнико, не приемам, че всички посетители непременно са злонамерени. Разкарването на моя сиринт несъмнено беше единствената налична възможност, но при все това беше доста рисковано начинание. Веригата е само половината от механизма, разбира се; заповедите по нашийника не могат да се надвият лесно. Тъй че хайде малко търпение, докато гостът ни реши да формализира визитата си.

Жълъдовата главица на Таламандас се опря до ухото на Бързия Бен.

— Остави ме тук, когато излезеш, магьоснико. Вероломството на този мъж не е просто вероятност, то е адски сигурно.

Бързия Бен сви рамене. Тежестта на стикснера напусна рамото му.

Усмихнат, магьосникът излезе от лабиринта и заизтупва песъчливата прах от ризата и пелерината си.

Излегналият се мъж бавно затвори книгата си, без да вдига глава.

— Емансипор, ако обичаш, малко вино за мен и за госта ми.

Слугата се обърна рязко и зяпна Бързия Бен.

— Дъх на Гуглата! Ти пък откъде дойде?

— Стените имат уши, очи и всичко останало. Изпълни си задачата, Емансипор. — Мъжът най-сетне вдигна глава и погледна чародея.

„Е, и това ако не е гущерски поглед! Какво пък, никога не съм подскачал като пъдпъдък пред такива, защо да го правя сега?“

— Малко винце ще е чудесно — отвърна Бързия Бен.

— Нещо… по-цветисто — добави некромантът, щом слугата тръгна към страничната врата.

Враната на полицата беше престанала да крачи и гледаше магьосника, килнала глава на една страна. След малко започна отново да ситни напред-назад.

— Моля, разполагайте се. Аз съм Бочълайн.

— Бързия Бен. — Магьосникът отиде до плюшения стол срещу некроманта, настани се в него и въздъхна.

— Интересно име. И подходящо избрано, ако позволите да отбележа. Да избегнете нападащ сиринт — допускам, че ви е нападнал, когато го освободихте.

— Умно — съгласи се Бързия Бен. — Заключване на цялостно заклинание в нашийника, и една последна команда да убие тоя, който го освободи. Допускам, че това се отнася и за вас.

— Никога не освобождавам демоните си — отвърна Бочълайн.

— Никога ли?

— Всяко изключение в магическия механизъм го отслабва. Не го допускам.

— Горките демони!

Бочълайн сви рамене.

— Не храня симпатия към инструментите си. Вие плачете ли за камата си, когато се счупи в нечий гръб?

— Зависи дали е убила кучия син, или само го е вбесила.

— Е, но тогава плачете за себе си.

— Пошегувах се.

Бочълайн вдигна едната си тънка вежда.

Последвалата тишина бе нарушена от Емансипор — носеше табла, с поставена върху нея прашна бутилка и два кристални бокала.

— А за теб чашка? — попита некромантът. — Толкова ли съм деспотичен, Емансипор?

— Ъъъ, ударих една глътка долу, господарю.

— Нима?

— Да видя дали е цветисто.

— Е, и?

— Ммм… не знам. Какво е „цветисто“?

— Хъм, изглежда, ще трябва да подновим образованието ти по такива тънкости. Цветисто е обратното на… тръпчиво. Без онзи горчив спомен за мъзга, а нещо сладко, ароматно като нарцис или…

— Това цвете е отровно — отбеляза с лека тревога Бързия Бен.

— Но е твърде приятно на външност, нали? Съмнявам се, че някой от вас има навика да яде цветя, тъй че с аналогията потърсих визуален пример за Емансипор.

— Аха. Разбирам.

— Преди да ни налееш, Емансипор — вкусът, който остава на небцето, горчив ли е, или сладък?

— Ъъъ, беше малко стипчив, господарю. Като желязо.

Бочълайн се надигна и сграбчи бутилката. Поднесе я до носа си и подуши гърлото.

— Идиот такъв! Това е кръв от колекцията на Корбал Броуч. Върни я веднага в мазето.

Сбръчканото лице на Емансипор беше бяло като пергамент.

— Кръв ли? Чия?

— Има ли значение?

Емансипор зяпна, а Бързия Бен се окашля.

— За вашия слуга, мисля, че отговорът би трябвало да е: „Да, има“.

Враната изграчи от полицата и заклати глава.

Коленете на слугата се подкосиха и двата бокала издрънчаха.

Намръщен, Бочълайн взе отново бутилката и отново я подуши.

— Ами… — рече той и я върна на подноса, — не съм аз този, който може да каже със сигурност, разбира се, но мисля, че е девича кръв.

Бързия Бен нямаше друг избор, освен да попита:

— Как разбрахте?

Бочълайн го изгледа с вдигнати вежди.

— Много просто. Тръпчива е.

 

 

„При Гуглата да вървят всички планове.“ Паран седеше свит на една от долните скамейки в заседателната зала на Хомота. Нощта сякаш се беше процедила в огромното прашно помещение, замъглявайки светлината на факлите по стените. Подът пред него беше разкъртен и долу се виждаха редици покрити с прах, изправени с носовете нагоре канута. Увитите трупове, които ги бяха запълвали, бяха прибрани от баргастите с тържествена церемония, но капитанът имаше чувството, че най-важните артефакти са останали. Очите му не можеха да се откъснат от морските канута, все едно че в тях се таяха истини, които можеха да се окажат смазващи, стига да успееше да ги разгадае.

Болката в стомаха му пращаше заглъхващо ехо. Смяташе, че вече е разбрал източника на болестта. Не беше от хората, приемащи с охота властта, но въпреки това му беше връчена власт. Не нещо толкова явно или очевидно като меч, като Драгнипур, да речем; нещо, с което да борави, да посича враговете като отмъстителен демон, коленичещ само пред хладното правосъдие. Но власт все пак. Чувствителност към подмолни течения, разбиране за дълбоката взаимовръзка, обхващаща всички неща и привързваща всекиго към всеки друг. Гъноуз Паран, който презираше властта, беше избран за съдник. Особа, която да смекчава силата, която трябва да наложи структура — правила на играта — на играчи, които отхвърлят всяко предизвикателство към свободата си да постъпват така, както им харесва.

„По-лошо е от малазански съдия в Унта. Който трябва да се придържа стриктно към закона, като в същото време е притискан от всички възможни влияния, от фракционните племенни борби до самата императрица. Ръчкане и дърпане, бутане и теглене, докато и най-лесният и праволинеен път към решенията не се превърне в кошмар.“

„Нищо чудно, че тялото се гърчи, мъчи се да отхвърли онова, което ми е наложено насила.“

Беше останал сам в залата на Съвета. Подпалвачите на мостове бяха решили, че казармата на Джидрат по им приляга на стила и в този момент без съмнение играеха на зарове и се натряскваха с пиво с петдесетината джидрати от вътрешната гвардия на Хомота, докато жреците на Маската се бяха оттеглили за през нощта.

А по всичко личеше, че Смъртният меч на Трейк, Грънтъл, е завързал приятелство с дъщерята на Хъмбръл Тор, Хетан, и то по начин, който според Паран скоро щеше да доведе до родствени връзки с клана на Белоликите — двамата се бяха оттеглили в недрата на цитаделата, несъмнено за да си намерят някое уединено местенце. За огромно отвращение на Стони Менакис.

Щит-наковалня Итковиан беше отвел бойците си в казармата близо до двореца Джеларкан, за да се заемат с ремонтите, а на другия ден да започнат изваждането на бежанците от тунелите под града. Възкресението на Капустан най-вероятно щеше да се окаже мъчително и болезнено и капитанът никак не завиждаше на Сивия меч за тази задача.

„Ние, от друга страна, ще трябва да си продължим нашата работа. Итковиан ще трябва да намери сред оцелелите някой с царствена кръв — колкото и да е разредена, — за да го постави на опетнения трон. Градската инфраструктура е съсипана. Кой ще храни оцелелите? Колко време ще мине, докато се възстанови търговията с градове като Салтоан и Даруджистан? Гуглата е свидетел, че баргастите не дължат нищо на хората на Капустан…“

В стомаха му най-после беше настъпил мир. Той вдиша колебливо и бавно въздъхна. „Власт.“ Мислите му имаха навика да се отплесват към обикновените неща — средство да се отложи, знаеше го много добре, и му струваше усилие да се върне на главния проблем, с който рано или късно му предстоеше да се справи. „Буря от планове, и всеки от тях се опитва да ме превърне в опорна точка, като по този начин обхване цялата Драконова колода. Истина, която бих предпочел да не знам. Но ги усещам тия проклети карти вътре в себе си, като бегло очертани кости на огромен звяр, толкова огромен, че не може да се разпознае изцяло. Скелет, заплашващ да се разпадне. Освен ако не го държа, и точно такава е задачата, която ми е наложена. Да го държа цял.“

„Играчи в играта, които не желаят други. Играчи извън играта, които искат да влязат. Играчи на първата линия и в тила, движещи се в сенките. Играчи, които играят честно, и играчи, които мамят. Богове, откъде да започна да разплитам всичко това?“

Замисли се за Грънтъл, Смъртния меч на наскоро възвисилия се Трийч. В известен смисъл Тигърът на лятото винаги беше присъствал, пристъпващ безшумно по дирята на Финир. Ако приказките бяха верни, Първият герой отдавна беше изгубил пътя си, поддал се беше на зверските инстинкти на соултейкън. „Все пак това явно, смазващо съвпадение…“ Паран бе започнал да подозира, че Древните богове не са нагласили нещата по начина, за който намекваше Найтчил; че сляпата случайност е толкова виновна за обрата на събитията, колкото и всичко друго. „В противен случай никой от нас не би имал шанс срещу Древните богове, включително и Сакатият бог. Ако всичко е било планирано, то този план би трябвало да включва загубата на пътя от Трийч, за да стане по този начин приспаният в играта, заплахата му спрямо Финир ловко да бъде отстранена до момента, в който Първият герой не стане необходим. И смъртта му също така е трябвало да бъде нагласена, с точен разчет във времето, така че да може да се възвиси в подходящия момент.“

„И всяко друго събитие, довело накрая до внезапната, брутална уязвимост на Финир, трябва да е било известно на Древните богове, чак до последния детайл.“

„Следователно, освен ако всички ние не играем роли, които са предопределени и следователно неизбежни — и по този начин потенциално известни на същества като Древните богове, — та освен ако не е така, то това, което всеки един от нас избере да прави или да не прави, може да има дълбоки последствия. Не просто за собствения ни живот, а за света — за световете, за всички съществуващи селения.“

Спомни си писания на историци, които бяха твърдели точно това. „Старият войник Дюйкър например, макар че той отдавна беше изпаднал в немилост. Всеки учен, приел имперския халат моментално се превръща в заподозрян… заради явния компромис между лоялност и еретизъм. Все пак в ранните си дни е бил яростен проповедник на индивидуалната ефикасност.“

„Проклятието на великите умове. Стигаш млад до някоя идея, преживяваш неизбежната й обсада и щурм, останал на страж на бойниците дълго след като войната е свършила и оръжията са затъпели в натежалите ръце… проклятие, пак се отвлякох.“

И тъй, той трябваше да се превърне в опорната точка. Позиция, изискваща внезапно избуяване на личната самоувереност, ненакърнима вяра в собствената му ефикасност. „Това е последното, на което съм способен, уви. Изтерзан от несигурност, скептицизъм, от всички недостатъци, присъщи на човек, който страда от хронична липса на цел. Който подценява всяка лична цел като дърво, дъвчещо собствените си корени, макар и само за да докаже мрачното мнение за себе си, като се събори само.“

„Богове, кажете…“

Шумолене го предупреди, че в залата има още някой. Паран примига и се огледа в тъмното. Между канутата имаше някаква фигура — изгърбена и облечена в броня от пробити монети.

Капитанът се покашля.

— Последно посещение на святото място?

Баргасткият воин се изправи.

Лицето му изглеждаше познато, но Паран разпозна младежа едва след като се вгледа добре.

— Кафал, нали? Братът на Хетан.

— А ти си малазанският капитан.

— Гъноуз Паран.

— „Онзи, който благославя.“

Паран се намръщи.

— Не, тази титла ще подхожда повече на Итковиан, Щита-наковалня…

Кафал поклати глава.

— Той носи само бреме. Ти си Онзи, който благославя.

— Да не намекваш, че ако някой е способен да смъкне… бремето на Итковиан, то този някой съм аз? Трябва само да го… благословя? — „Съдник, мислех. Явно е по-сложно. Силата да благославяш? Беру да не дава дано.“

— Не аз ще кажа — изръмжа Кафал и очите му блеснаха на светлината на факлите. — Не можеш да благословиш някой, който ти отказва това право.

— Добре казано. Нищо чудно, че повечето жреци са окаяници.

Лъснаха зъби — в усмивка или в нещо по-гадно.

„Ох, май не ми харесва тази идея за благославянето. Но изглежда логично. Иначе как един Господар на Колодата ще завърши присъждането? Също като унтски магистрат, само че тук има и нещо религиозно — и точно то ме притеснява. Поразсъди по-късно над това, Гъноуз…“

— Седя тук — заговори Паран — и си мисля от време на време, че в тези прогнили канута се крие някаква тайна.

Кафал изсумтя.

— Ако го приема за съгласие, дали ще сгреша?

— Не.

Паран се усмихна. Знаеше, че баргастите мразят да казват „да“ на каквото и да било, но потвърждението можеше да се намекне, като ги подведеш да кажат „не“ на обратното.

— Да напусна ли предпочиташ?

— Не. Само страхливците крият тайни. Приближи се, ако искаш, и виж поне една от истините, скрити в тези древни съдове.

— Благодаря — отвърна Паран и бавно се надигна. Взе един фенер и отиде до ръба на ямата, после слезе долу и стъпи на влажната земя до Кафал.

Дясната ръка на баргаста се беше отпуснала на един от резбованите носове.

Паран го огледа.

— Бойни сцени. Морски.

— Не това е тайната, която искам да ти покажа — избоботи Кафал. — Резбите са направени изключително умело. Скриват свръзките и дори отминалите столетия почти не са оголили хитрината. Как така това кану изглежда, че е направено от едно дърво. То наистина е от едно дърво, но все пак е сглобено от парчета — можеш ли да видиш това, Гъноуз Паран?

Капитанът се наведе.

— Едва-едва — отвърна след малко, — но само защото някои от парчетата са се откъснали от свръзките. Тези дъски с бойните сцени например…

— Да, точно те. А сега виж тайната. — Кафал извади ловджийски нож с широко острие, пъхна острия връх в почти невидимата фуга и изви ножа.

Летвата с бойната сцена се изтръгна в края на носа. Отвътре се показа дълга кухина. Нещо в нея проблясваше смътно. Кафал бръкна в кухината и го извади.

Меч. Вълнистото острие беше тясно, с един ръб и като разтопено в играта на пламъците на факлите. Беше издължено, върхът се стесняваше в последната педя. Малък ефес от черно желязо с форма на диамант предпазваше дръжката. Макар и несмазан и без ножница, мечът се беше запазил през столетията без дори едно петънце ръжда.

— В това нещо има магия.

— Не. — Кафал вдигна оръжието и стисна с две ръце тънката дръжка. — В младостта на моя народ търпението и майсторството са били съчетани в съвършен брачен съюз. Оръжията, които са правили тогава, са били ненадминати и си остават такива.

— Прости ми, Кафал, но кривите мечове и копия, които съм виждал между воините, едва ли са доказателство за изключително умение.

Кафал се озъби.

— Няма нужда от прошка. Всъщност думите ти са прекалено вежливи. Оръжията, които коват днес ковачите ни, са лошо направени. Загубили сме древното знание.

— Не мога да си представя един най-обикновен меч да оцелее, оставен толкова небрежно, Кафал. Сигурен ли си, че в него не е вложена…

— Сигурен съм. Сплавта на металите надмогва натиска на времето. Познавали са метали, които още не са преоткрити — сега, когато магията е толкова разпространена — и сигурно никога няма да бъдат открити. — Подаде меча на Паран. — Изглежда небалансиран, нали? Натежава повече към върха. Дръж.

Паран взе оръжието. Беше леко като кама.

— Невъзможно. Трябва да се счупи…

— Няма да е лесно, капитане. Огъването изглежда твърдо, нали? Затова заключаваш, че е крехко, но не е. Виж ръба. Няма нащърбвания, въпреки че този меч е участвал в много, много битки. Ръбът си остава гладък и остър. Този меч не се нуждае от точене.

Паран му го върна и се загледа отново в канутата.

— И в тези съдове има още такива оръжия?

— Така е.

— Кой ще ги използва? Бойните ви вождове?

— Не. Деца.

— Деца?

— Грижливо подбрани, за да започнат да се упражняват с тези мечове. Представи си, че размахваш този меч, капитане. Мускулите ти са настроени за нещо много по-тежко. Или ще прекалиш със замаха, или с баланса. Един силен удар може да го избие от ръката ти. Не, истинският потенциал на тези мечове е само в ръце, които не познават друго оръжие. А повечето от това, което ще учат децата, ще трябва да го правят сами — в края на краищата как можем да ги учим на нещо, което не знаем?

— И какво е предназначението на тези мечове? На тези млади воини, които ще боравят с тях?

— Някой ден може би ще намериш отговора, Гъноуз Паран.

Паран мълча дълго. Накрая промълви:

— Мисля, че току-що открих още една тайна.

— И каква е тя?

„Ще разглобите тези канута. Ще овладеете изкуството да ги правите.“

— Тази земя ще остане ли задълго ваш дом, баргаст?

Кафал се усмихна.

— Не.

— Тъй.

— Тъй. Капитане, Хъмбръл Тор има молба към вас. Искате ли да я чуете лично от него, или да я изрека от негово име?

— Давай.

— Баргастите биха искали техните богове да бъдат… благословени.

— Какво? Нямате нужда от мен за такова…

— Истина е. И въпреки това ви молим.

— Добре, чакай да помисля, Кафал. Един от проблемите ми е, че не знам как точно се прави това. Отивам просто ей така при вашите кости и казвам: „Благославям ви“, или е необходимо нещо по-сложно?

Кафал вдигна тежките си вежди.

— Не знаеш?

— Не. Може би ще трябва да си съберете шаманите да обсъдят въпроса.

— Да. Ще трябва да направим точно това. Като разберем какъв ритуал е нужен, ще се съгласиш ли?

— Казах, че ще помисля, Кафал.

— Защо се колебаеш?

„Щото съм една проклета от Гуглата опорна точка и каквото реша да направя, може да — ще — промени всичко.“

— Не искам да ви оскърбя. Но и съм предпазлив.

— Човекът с власт трябва да действа решително, Гъноуз Паран. Иначе властта се изплъзва от пръстите му.

— Когато реша да действам, Кафал, ще бъде решително. Стига да е смислено. Но прибързано няма да бъде, и ако наистина притежавам огромна власт, радвай се, че е така.

Баргасткият воин изсумтя.

— Може пък предпазливостта ти да е разумна, в края на краищата. Ще предам думите ти на баща си.

— Тъй да бъде.

— Ако искаш самота, сега си намери някое друго място. Моите хора идват да приберат останалите оръжия. Тази нощ ще има много работа.

— Добре. Ще се поразходя.

— Пази се, Гъноуз Паран.

Капитанът се обърна.

— От какво?

— Съветът на маската знае кой… какво си, и никак не им харесва.

— Защо?

Кафал отново се ухили.

— Съветът на маската не обича съперници. Още не са се примирили с признаването на Керули, който иска да се включи в компанията им. Ти… напълно е възможно да се провъзгласиш за техен господар във всички неща. Очите шарят зад тези маски, капитане.

— Дъх на Гуглата — въздъхна Паран. — Кой е тоя Керули, между другото?

— Върховният жрец на К’рул.

— К’рул? Древният бог?

— Очаквай Керули да потърси благословията ти. От името на своя бог.

Паран потърка чело. Изведнъж се почувства невероятно уморен.

— Отказах се. Никаква разходка.

— Какво ще правиш?

— Ще намеря някоя дупка, в която да се свра, Кафал.

Смехът на воина беше груб и съвсем не толкова съчувствен, колкото му се искаше на Паран.

 

 

Емансипор Рийзи беше успял да намери по-подходяща бутилка от мазетата и беше напълнил двата бокала, преди да напусне припряно стаята, с мъртвешката бледнина, още по-ясно очертана на сбръчканото му лице.

Бързия Бен все пак отпи първата глътка предпазливо. След миг я преглътна и въздъхна.

Седнал срещу него, Бочълайн се усмихна.

— Великолепно. Е, след като положихте усилието да проникнете през защитите на това имение, вярвам, че сте дошли с определена цел. Прочие, радвате се на огромното ми внимание.

— Призоваване на демони. Това е най-рядката и най-трудна дисциплина сред некромантските изкуства.

В отговор Бочълайн сви скромно рамене.

— А силата, която то извлича — продължи Бързия Бен, — макар и от лабиринта на самия Гугла, е дълбоко покварена с Хаос. От двете страни на тази граница между въпросните лабиринти. И като странична тема, защо смятате, че аспектът на призоваването на демоните е смърт?

— Налагането на абсолютен контрол над жизнена сила, Бързи Бен. Заплахата от анихилация по природа е с аспект на смърт. Досежно наблюдението ви за влиянието на Лабиринта на Хаос, развийте мисълта си, моля.

— Лабиринтите са отровени.

— Аха. Хаотичната сила притежава много аромати. Онова, което напада лабиринтите, няма почти нищо общо с елементите от Лабиринта на Хаос, с които се занимавам аз.

— Следователно достъпът ви до вашите лабиринти не ви е засегнал.

— Не съм казал подобно нещо — отвърна Бочълайн и замълча, за да отпие от виното. — Тази… зараза… е дразнещо, неприятно развитие, което заплашва да се влоши. Навярно в някой бъдещ момент ще намеря за нужно да попритисна виновника. Моят приятел Корбал Броуч ме уведоми за собствената си нарастваща загриженост — той действа по-пряко през лабиринта на Гугла, поради което ударът за него е по-тежък.

Бързия Бен се озърна към враната на полицата.

— Виж ти. Е… — добави той, обръщайки се отново към Бочълайн, — колкото до това, мога да ви кажа точно кой е виновникът.

— И защо ще ни го казвате, маг? Освен за да потърсите помощта ни? Стигам до извода, че се противопоставяте на този… отровител. И сте в процес на търсене на потенциални съюзници.

— Съюзници? Да търся помощта ви? Не, грешно ме разбирате. Информацията я предлагам безплатно. Не само че не очаквам нищо в замяна, но и да ми предложите помощ, учтиво ще я отклоня.

— Любопитно. Значи притежавате мощ, съперничеща на боговете?

— Не помня да съм споменавал за богове в тази беседа, Бочълайн.

— Напълно вярно; но все пак съществото, виновно за отравянето на всички лабиринти, несъмнено е могъщ индивид — ако не бог, то поне кандидат.

— Във всеки случай — каза с усмивка Бързия Бен — не съпернича на богове.

— Разумно решение.

— Но понякога ги изритвам от собствената им игра.

Бочълайн изгледа с любопитство чародея и бавно се отпусна назад.

— Намирам, че компанията ви ми допада, Бързи Бен. Много трудно се развеселявам, но вие се оказахте великолепно забавление, за което ви благодаря.

— Моля, няма защо.

— Моят приятел Корбал Броуч желае да ви убие, уви.

— Не можеш да задоволиш всички.

— Съвсем вярно. Виждате ли, той не обича да го объркват, а вие го объркахте.

— Той по-добре да си остане на полицата — благоразумно посъветва Бързия Бен. — Не се отнасям много добре с досадниците.

Бочълайн вдигна вежда.

Изведнъж вляво от Бързия Бен се просна огромна сянка на криле — Корбал Броуч скочи от мястото си и започна да се превръща още докато кацаше.

Малазанецът замахна с лявата си ръка, вълни от напластено чародейство се изсипаха в пространството помежду им и удариха некроманта.

Получовек, полупроскубана врана, Корбал Броуч все още не беше довършил превръщането си в човешки облик. Вълните от сила тепърва щяха да разцъфтят. Магическият удар го надигна от пода и некромантът се озова на гребена на чародейството. То се стовари в стената зад камината, понесло със себе си странно крилатата получовешка фигура, и изтрещя.

Боята избухна в облак прах. Стената се разтресе, огъна се, където я удари Корбал Броуч… и където проби дупка към онова, което беше от другата страна. Последното, което Бързия Бен видя от него, бяха ботушите му, преди мътната прах и пипалата от сила да замъглят стената.

Последва тежко изтупване оттатък — сигурно беше някакъв коридор, — а след него само падащите парчета откъртена мазилка нарушиха тишината.

Бързия Бен бавно се намести в стола си.

— Още вино? — попита Бочълайн.

— Благодаря. Извинявам се за бъркотията.

— За нищо. Никога досега не бях виждал — какво — шест, може би седем лабиринта, всички изригнали наведнъж, толкова сложно заплетени помежду си, по такъв взаимно допълващ се начин. Вие сте истински артист. Ще се съвземе ли Корбал Броуч?

— Аз съм ваш гост, Бочълайн. Би било невъзпитано от моя страна да убия приятеля ви. Освен това, стриктно казано, аз съм и негов гост.

Коминът беше доста пострадал и стаята бавно се изпълваше с дим.

— Вярно — призна Бочълайн. — Макар че, длъжен съм да изтъкна с неохота, той се опита да ви убие.

— Няма причина за притеснения — отвърна малазанецът. — Не ми създаде особени неудобства.

— И което намирам за най-смайващо, във вашата магия нямаше и следа от хаотична отрова, Бързи Бен. Можете да си представите изобилието от въпроси, които бих искал да задам.

От коридора се чу стон.

— И признавам — продължи Бочълайн, — че любопитството е най-досадната ми черта и често пъти води до непростителна жестокост към онзи, когото разпитвам, особено ако той не се окаже толкова разговорлив, колкото бих искал. Значи шест-седем лабиринта…

— Шест.

— Шест лабиринта — всички наведнъж — твърдението, че усилието ви е създало малко неудобство, леко ми прилича на самохвалство. Следователно, за да заключа, вие сте, нека да се изразим грубо: изразходен.

— Давате ми да разбера, че гостоприемното ми посрещане е към края си — отвърна Бързия Бен, въздъхна и остави бокала.

— Не непременно. Трябва само да ми кажете всичко и можем да продължим в този изискан стил.

— Боя се, че няма да е възможно — отвърна малазанецът. — Все пак искам да ви уведомя, че съществото, отравящо лабиринтите, е Сакатият бог. Ще ви се наложи да помислите как да го… попритиснете. Много по-скоро, отколкото си мислите.

— Благодаря ви. Няма да отрека, че съм впечатлен от владеенето на шест лабиринта, Бързи Бен. Длъжен съм обаче да отбележа, че може би трябваше да задържите поне половината от онова, което владеете. — Мъжът понечи да стане.

— Но, Бочълайн, аз го направих — отвърна чародеят.

Съдбата на дивана и на мъжа на него, когато силата ги удари, не беше по-добра от тази на стената и на Корбал Броуч преди малко.

 

 

Бързия Бен срещна Емансипор Рийзи в опушения коридор, водещ към входа на имението. Слугата беше увил с парцал долната половина на лицето си и влажните му очи примижаха към магьосника.

— Господарите ти имат нужда от грижи, Емансипор.

— Живи ли са?

— Разбира се. Макар че вдишването на пушек…

Слугата го подмина и излая зад него:

— Какво ви става на всички?

— В смисъл?

Емансипор се обърна.

— Не е ли ясно? Когато плеснеш една оса, после използваш петата си, нали? Иначе може да те ужили!

— Да не би да ме подтикваш да убия господарите ти?

— Всички сте прокълнати от Гуглата идиоти, това сте! Я почисти това, Манси! Я изтъркай онова! Я зарови ей това в градината! Пълни сандъците — трябва да тръгваме! Това ми е проклятието — никой не ги убива! Мислите, че ми харесва работата, а? Идиоти! Мислите, че…

Старецът още ревеше, когато Бързия Бен излезе навън.

Таламандас го чакаше на прага.

— Знаеш ли, той е прав…

— Млък! — сопна се магьосникът.

В двора немрящите стражи се бяха прекатурили от пътеката на стената и се бяха проснали по плочите, но полека-лека започваха да се размърдват. Крака и ръце се гърчеха и размахваха. „Като буболечки, паднали на гръб. Я да се махаме оттук. Защото вече наистина съм изразходен.“

— За малко щях да отида до оная стена дето я събори, знаеш ли.

— Щеше да е много лошо — отвърна Бързия Бен. — Качвай се на борда. Напускаме.

— Най-после малко благоразумие.

 

 

Бочълайн отвори очи. Отгоре го гледаше Емансипор.

— В градината сме, господарю — рече слугата. — Извлякох ви с Корбал Броуч навън. И огъня загасих. Сега трябва да отворя всички прозорци…

— Много добре, Емансипор — простена сивобрадият некромант. — Емансипор! — Слугата беше понечил да тръгне.

— Господарю?

— Признавам… донякъде съм… объркан. Дали нямаме някакъв хроничен… недостатък, Емансипор?

— Сър?

— Подценява… о, все едно, Емансипор. Хайде, върши си работата.

— Да, господарю.

— А, освен това си спечели бонус за усилията… Какво би поискал?

Слугата го зяпна, след това поклати глава.

— Всичко е наред, господарю. То си ми е в задълженията. Отивам да си ги свърша.

Некромантът надигна глава и изгледа стареца, забързан към къщата.

— Колко скромен човек — изпъшка той. Огледа разнебитеното си тяло и съсипаните си дрехи и въздъхна. — Чудно, какво ли е останало в гардероба ми?

Доколкото можеше да си спомни — а и предвид скорошните обстоятелства — не беше много.

 

 

Загърнат отново в сянка, Бързия Бен закрачи по осеяната със срутена зидария улица. Повечето пожари или бяха загаснали сами, или ги бяха потушили и по никоя от оцелелите сгради не се виждаше светлина през широко зейналите прозорци. Звездите бяха овладели нощното небе, въпреки че мракът властваше над града.

— Адски зловещо — прошепна Таламандас.

Магьосникът изсумтя тихо.

— Какво красноречие. И то от някой, прекарал поколения в урна насред гробница.

— Скитниците като теб нямат никакво чувство за романтика — въздъхна стикснерът.

Тъмната грамада на Хомота затулваше небето отпред. Смътната светлина на факлите по площада очертаваше релефа на ъгловатите каменни стени. Щом излязоха на булеварда, водещ към площада, се натъкнаха на първата група баргасти — седяха около огън, накладен от потрошени мебели. Навесите от насмолено зебло, изпънати между сградите, превръщаха улицата в тунел, странно напомнящ за пазарните улици в Седемте града. От двете страни лежаха спящи. Многобройните огньове рисуваха светли шарки под навесите. Много баргастки воини обаче все още бяха будни и бдителни.

— Хайде да те видим сега как ще минеш през тази гмеж, магьоснико — замърмори Таламандас. — Ще трябва да заобиколим, освен ако не си се вкопчил в това свое шантаво желание да се промъкваш като мишка в къща, пълна с котки. В случай, че си забравил, това са мои родственици…

— Млъкни! — сряза го тихо Бързия Бен. — Приеми, че това е поредното изпитание на партньорството ти — и на лабиринтите.

— Какво? Ще тръгнем направо?

— Да.

— Кой лабиринт? О, само не Д’рисс и този път, моля те — тези камъни…

— О, не. Само ще прогизнем от стара кръв. Няма да влизаме отдолу, Таламандас. Минаваме отгоре. Серк, Пътят на Небето.

— Мислех, че си се изтощил в онова имение.

— И е така. Общо взето. Но можем да се поизпотим още малко.

— Аз не се потя.

— Ами да пробваме, а?

Магьосникът разбули Лабиринта на Серк. Не забеляза някой да им обръща внимание. Очите на Бързия Бен бавно се приспособиха и той улови теченията във въздуха, студени и топли пластове, носещи се успоредно на земята, спиралите, вихрещи се нагоре към небето между насмолените навеси, дирята на минаващите наоколо силуети, утаеният спомен за топлина в камъните и дървото.

— Направо ми се гади — измърмори стикснерът. — Наистина ли се каниш да плуваш в тези течения?

— Защо не? Ние сме толкова невеществени, колкото въздуха около нас. Мога да ни тласна, но проблемът е как да ни задържа. Прав си — не са ми останали резерви. Тъй че зависи от теб, Таламандас.

— От мен? Нищо не знам за Серк.

— Не ти и предлагам да учиш. Това, което ми трябва, е силата ти.

— Това не влизаше в сделката!

— Вече влиза.

Стикснерът се намести боязливо на рамото на Бързия Бен.

— Като извличаш от силата ми, отслабваш защитата, която предлагам срещу отровата.

— И трябва да открием тази граница, Таламандас. Трябва да знам какво мога да извличам от теб при спешност.

— Толкова ли гадно е положението, което очакваш, когато най-сетне се опълчим на Сакатия бог? — попита съществото. — Тези твои тайни планове — нищо чудно, че ги държиш в тайна!

— Бих могъл да се закълна, че се предложи най-самопожертвователно на каузата. Какво, да не би вече да клинчиш?

— Пред такава лудост? Естествено!

Бързия Бен се усмихна на себе си.

— Успокой се, не ти подготвям клада. Нито кроя планове да предизвиквам Сакатия бог. Не пряко, във всеки случай. Веднъж съм се изправял пред него, и това „веднъж“ ми стига. Все пак за откриването на границата бях сериозен. Хайде, дърпай тапата, шамане, и да видим какво можем да направим.

Таламандас изсъска ядосано, но се подчини.

Бързия Бен се надигна от земята и се плъзна напред по най-близкото течение, носещо се по дължината на улицата. Потокът беше прохладен, гмурваше се отдолу под навесите. Миг преди да стигне до най-ниската точка, магьосникът се гмурна в спирала от топлина от един от огньовете. Изстреляха се нагоре.

— Проклятие! — сопна се Бързия Бен, докато подскачаше и се въртеше по горещия стълб. Стиснал зъби, чародеят се пресегна за силата на стикснера… и намери истината, която бе подозирал през цялото време.

„На Гуглата. Отначало и докрай. От баргастките богове едва ли има и една капка солена пикня. Проклетите новодошли са се пръснали и съвсем са изтънели. Чудно, какво ли извлича от енергиите им? Карта има в Колодата, в Дома на Смърт, роля, която от много, много време не е била запълнена. Магът. Мисля, че току-що е намерил лице — изрисувано върху тъп жълъд. Таламандас, май си направил ужасна грешка. А колкото до вас, баргастки богове, ето ви една мъдрост, която да запомните за в бъдеще. Никога не отстъпвайте слугите си на друг бог, защото едва ли ще останат ваши слуги за дълго. Богът най-вероятно ще ги превърне в оръжия… насочени във вашите гърбове.“

„Скъпи баргастки богове, попаднали сте в свят на хищници, много по-гадни от всичко, което ви е заобикаляло в миналото. Късмет имате, че съм тук.“

Придърпа грубо от силата.

Стикснерът се сгърчи, пръстите-вейки се впиха в рамото и врата на магьосника.

В ума си, Бързия Бен стисна жестоко силата на Господаря на Смърт и задърпа.

„Ела ми, кучи сине. Сега ще си поприказваме двамата.“

В стиснатата му ръка имаше грубо парче изпъната тъкан. Дъхът на Смърт се изля върху чародея — натежало от гняв присъствие.

И съвсем безпомощно в хватката на смъртен.

Бързия Бен се изсмя дрезгаво.

— Дотук с границите. Да се съюзиш ли искаш с мен, Гугла? Е, добре, ще си помисля хубаво, въпреки измамата. Но ще трябва да ми кажеш какво си намислил.

„Проклет глупак!“

Гласът на Гуглата изтътна в черепа му, надигайки вълни от болка.

— Я по-кротко — изръмжа Бързия Бен. — Че да не те измъкна от кожицата ти. Тогава Финир няма да е единственият бог, чиято игричка е свършила.

„Домът на Оковите трябва да бъде отречен!“

Чародеят примига, стъписан от думите на Гуглата.

— Домът на Оковите? Това е отровата, която се мъчим да спрем, нали? Треската на Бърн — заразените лабиринти…

„Господарят на Колодата трябва да бъде убеден, смъртни. Домът на Сакатия бог си намира… привърженици.“

— Чакай малко. Привърженици? Сред пантеона?

„Предателство. Да. Полиел, Господарката на мора, кандидатства за ролята на Съпругата на Краля в окови. Нает е… Херолд. Древен воин иска да стане Похитителя; междувременно Домът е намерил в една далечна земя своя Смъртен меч. Моври вече прегръща Трите — Сакатия, Прокажения и Глупака — които са на мястото на Вретенаря, Зидаря и Войника. Най-тревожното от всичко е, че древна сила тръпне около последната злокобна карта… Господарят на Колодата не трябва да остане сляп за заплахата.“

Бързия Бен се навъси.

— Капитан Паран не е от конете с капаци, Гугла. Всъщност той вероятно вижда нещата по-ясно и от теб — доста по-безстрастно, най-малкото, и нещо ми подсказва, че точно такъв хладен разум ще ни е необходим, когато дойде време да взимаме решение. Във всеки случай Домът на Оковите може да е твоят проблем, но отровата в лабиринтите е моят. — „Както и онова, което причинява на Бърн.“

„Подвели са те, магьоснико. Оставил си се да те отвлекат. Никакви отговори няма да намериш, и никакви решения в Панион Домин, защото Пророкът е в центъра на съвсем друга история.“

— За това вече съм се сетил, Гугла. Все едно, решил съм да го разнищя този кучи син — и силата му.

„Което няма да те доведе до нищо.“

— Така си мислиш ти — отвърна ухилен Бързия Бен. — Ще те повикам отново, Гугла.

„И защо да отвръщам на призива ти? Ти не искаш да чуеш и една дума, която…“

— Чух. Но помисли над това, боже. Баргастките богове може да са млади и неопитни, но това няма да продължи дълго. Освен това младите богове са опасни богове. Оставиш ли им белег, няма да забравят този, който им е нанесъл раната. Ти предложи помощта си, така че просто го прави, Гугла.

„Смееш да ме заплашваш…“

— Е, сега кой не слуша? Не те заплашвам. Само те предупреждавам. И не само за баргастките богове, при това. Трийч си е намерил достоен Смъртен меч — не можеш ли да го усетиш? Ето ме мен, на повече от хиляда крачки съм от него, с поне двайсет стени помежду ни, а аз го усещам. Загърнат е в болка и смърт — близо е, вече държиш душата му. Той не е твой приятел, Гугла. Той е Смъртен меч.

„Мислиш ли, че не приех с радост това, което той ми донесе? Трийч ми обеща души, а човешкият му слуга ми ги осигури.“

— С други думи, Тигърът на лятото и баргастките богове са изпълнили своята част от сделката. Гледай и ти да направиш същото — и това включва освобождаването на Таламандас, когато дойде моментът. Придържай се към духа на споразумението, Гугла… освен ако нищо не си научил от грешките, които допусна с Дасем Ълтър…

Чародеят усети лумналия гняв от Господаря на Смърт, но богът все пак си замълча.

— Да — изръмжа Бързия Бен, — помисли над това. Междувременно ще ми отпуснеш малко от силата си, колкото да мога да прелетя над тази тълпа баргасти до площада пред Хомота. След това ще се оттеглиш, достатъчно далече, за да дадеш на Таламандас свободата, която уж му се полага. Навъртай се зад изрисуваните му очи, ако желаеш, но не по-близо. Докато не реша, че ми трябваш отново.

„Един ден ще си мой, смъртни…“

— Несъмнено, Гугла. Междувременно ще блаженстваме в това очакване, нали? — С тези думи чародеят пусна наметалото на бога. Присъствието потръпна и се отдръпна боязливо.

Силата се укрепи, въздушните течения задърпаха Бързия Бен и стикснера, вкопчен за рамото му, над навесите.

— Какво стана? — изсъска Таламандас.

— Всичко е наред — промърмори магьосникът. — Добре ли я чувстваш силата, стикснер?

— Да, да. Виж, тая мога да я използвам.

— Радвам се да го чуя. Хайде, води към площада.

 

 

Тънка мъгла застоял дим забулваше звездите в небето. Капитан Паран седеше на стълбите пред главния вход на Хомота. Точно отпред, в края на широкия булевард, се издигаше порталната караулка. Зад зейналата порта на площада мъждукаха светлините на баргастките огньове, проблясващи в тъмните мъгли.

Малазанецът беше изтощен, но сънят му убягваше. Мислите му бяха странствали по безброй пътеки, откакто се бе разделил с Кафал преди две камбани. Баргастките шамани продължаваха работата си в залата — разглобяваха канутата и събираха древните оръжия. Извън тази зала и оживената дейност в нея, Хомотът изглеждаше буквално запустял и безжизнен.

Празните коридори неизбежно водеха Паран до онова, което си представяше, че изглежда сега имението на родителите му в Унта, с мъртвите му вече майка и баща, с Фелисин, окована в някаква рудничарска яма на хиляда левги, и със скъпата му сестра Тавори, обитаваща десетки богато обзаведени стаи в двореца на Ласийн.

Къща, останала самотна със спомените си, плячкосана от слуги, стражи и улични крадци. Дали адюнктата изобщо бе минала покрай нея? Дали беше извърнала мислите си към нея в твърде натоварения си ден?

Не беше от тези, които се поддават на чувства. Бе хладнокръвна и със студен поглед и за нея бе присъща бруталната рационалност, прагматизмът с хилядата добре наточени остриета — за да порежат всеки, който е достатъчно глупав, за да я доближи.

Императрицата сигурно беше безкрайно доволна от новата си адюнкта.

„А ти, Фелисин? С твоята широка усмивка и палаво играещи очи? Няма свян в мините на Отатарал, нищо, което да те защити от най-лошото в човешката природа. Все пак сигурно те е взел под крилото си някой жалък сводник или бияч.“

Стъпкано цвете.

„Но сестра ни все пак си е наумила да те измъкне — дотолкова поне я познавам. Като нищо може да е вкарала там един-двама твои пазители, докато изтече срокът на присъдата.“

„Обаче това, което ще освободи, няма да е дете. Никога вече. Никаква усмивка и нещо твърдо и гибелно във весело играещите ти очи. Би трябвало да намериш друг път, сестрице. Богове, трябваше да убиете Фелисин тутакси — това щеше да е проява на милост.“

„А сега… Сега се боя, че един ден ще платите скъпо…“

Паран бавно поклати глава. Незавидна беше участта на семейството му. „Разкъсано от собствените ни ръце. И ние, децата, вече сме поели всеки собствения си път.“ Вероятността тези пътища един ден да се слеят изглеждаше безкрайно далечна.

Изтърканите стъпала пред него бяха зацапани с пепел; сякаш единственият оцелял в този град беше камъкът. Някак строга и тъжна изглеждаше тъмнината наоколо. Нямаше ги звуците, които уж трябваше да съпътстват нощта. „Близо е сякаш Гуглата в тази нощ…“

Едно от тежките крила на вратата зад него изскърца и се отвори. Капитанът погледна през рамо и кимна.

— Смъртен меч. Изглеждате добре… отпочинал.

Едрият мъж се намръщи.

— Чувствам се пребит до смърт. Зла жена.

— Често съм чувал мъже да казват това за жените си и винаги съм долавял нотка на задоволство в оплакванията им. Както и сега.

— Да, прав си. Странна работа.

— Стъпалата са широки. Седни до мен, ако желаеш.

— Не бих желал да нарушавам усамотението ти, капитане.

— Изобщо не бих съжалил, ако го оставя. Твърде много мрачни мисли се прокрадват, когато съм сам.

Смъртният меч пристъпи и бавно приседна до Паран. Разкъсаната му ризница издрънча върху камъка. Той отпусна лакти на коленете си и дланите в тежките ръкавици провиснаха.

— И моето проклятие е такова, капитане.

— Значи имаш късмет, че намери Хетан.

Мъжът изсумтя.

— Проблемът е, че е ненаситна.

— С други думи, ти си този, който търси самотата, а присъствието ми пречи.

— Стига да не ме дереш по гърба, компанията ти е добре дошла.

Паран кимна.

— Не съм от котешкия тип… ъъъ, прощавай.

— Няма нищо. Ако Трейк няма чувство за хумор, това си е негов проблем. Но пък, от друга страна, би трябвало да има, след като избра точно мен за своя Смъртен меч.

Паран го изгледа замислено. Зад тигровите шарки се виждаше лице, преживяло тежки години. Обрулено, изсечено грубо, с очи като на тигър, след като божията сила се беше вляла в плътта и кръвта му. При все това около тези очи се виждаха насмешливи бръчици.

— Според мен изборът на Трейк е бил мъдър…

— Не и ако очаква благочестие, или ако настоява за клетви. Гуглата знае, та аз дори не обичам да се бия. Как тогава се очаква да служа на Бога на войната?

— По-добре ти, според мен, отколкото някой кръвожаден дюстабанлия с един пръст чело, Грънтъл. Неохотата да вадиш от ножниците тези саби или каквото там символизират, според мен е добро нещо. Боговете знаят каква рядкост е в момента.

— Не съм много сигурен. Целият град не го желаеше. Жреците, джидратите, дори Сивите мечове. Ако имаше друг начин… — Сви рамене. — И с мен е така. Ако не се бяха случили тези неща на Харло и Стони, сега щях да съм долу в тунелите и да си бъбря с другите.

— Стони е приятелката ти със счупената рапира, нали? А Харло кой е?

Грънтъл извърна за миг глава.

— Поредната жертва, капитане. — Гласът му се беше изпълнил с горчивина. — Просто поредната по пътя. Е, чувам, че малазанската ви армия е наблизо, западно оттук някъде, идва да се включи в тая проклета война. Защо?

— Временно отклонение. Попривършиха ни враговете.

— Войнишкият хумор. Така и не мога да го разбера. Толкова ли важно е за вас да се биете?

— Ако имаш предвид лично мен — не. Но за хора като Дужек Едноръкия и Уискиджак това е същината на живота им. Те са творци на история. Дарбата им е в силата да командват. Това, което правят, променя картите на учените. Колкото до войниците, които ги следват, бих казал, че повечето гледат на това като на професия, на кариера, може би единствената, за която са добри. Те са въплътената воля на командирите, на които служат, и по този начин също са творци на история, по един войник всеки път.

— А ако командирите им се окажат глупави самоубийци?

— Съдбата на войника е да се оплаква от командирите си. Всеки окалян пехотинец е истински майстор на стратегии, след като боят е свършил. Но истината е, че Малазанската империя има традиция с великолепни, компетентни командири. Твърди и честни, издигнали се обикновено от войнишкия строй, макар че, признавам, моята благородническа класа често пъти е подронвала здравите устои на тази традиция. Ако бях тръгнал по по-безопасен път, като нищо вече щях да съм Юмрук — не заради компетентност, разбира се, или опит дори. Връзките щяха да са достатъчни. Императрицата обаче най-после осъзна тази поквара и взе мерки, въпреки че може би закъсня…

— Тогава защо, в името на Гуглата, е обявила Дужек Едноръкия извън закона?

Паран помълча за миг, после сви рамене.

— Политика. Целесъобразността може да принуди дори една императрица, нали?

— Звучи ми като маневра малко — измърмори Грънтъл. — Човек не се лишава от най-добрия си командир в пристъп на раздразнение.

— Може и да си прав. Уви, не аз съм този, който може да го потвърди или отрече. Във всеки случай между Ласийн и Дужек още има стари, гноясали рани.

— Капитан Паран, много открито говориш. Не е добре за теб — не че аз ще ти навредя. Но си толкова открит и искрен, че някой ден може да стигнеш до бесилото.

— Ще ти кажа още нещо, Смъртни мечо. Появил се е нов дом и иска да бъде включен в Драконовата колода. Принадлежи на Сакатия бог. Усещам натиска — гласа на безброй богове, всички настояват да откажа санкцията си, защото изглежда, че тъкмо аз съм прокълнатият с тази отговорност. Да благословя ли Дома на Оковите, или не? Аргументите срещу такова благославяне са смазващи и не е нужно някакъв бог да ми шепне в главата да го откажа.

— Тогава какъв е проблемът, капитане?

— Много просто. Дълбоко в мен крещи един самотен глас, така дълбоко заровен, че едва се чува. Самотен глас, Грънтъл, който настоява точно обратното. Настоява, че трябва да одобря Дома на Оковите. Трябва да благословя правото на Сакатия бог да получи място в Драконовата колода.

— И чий глас ти крещи това безумие?

— Мисля, че е собственият ми.

Грънтъл помълча дълго, но Паран усещаше нечовешките му очи, впити в него. После Смъртният меч извърна поглед и сви рамене.

— Не знам много за Драконовата колода. Използва се за гадаене, нали? Никога не съм го търсил.

— Аз също — призна Паран.

Грънтъл се изсмя горчиво и кимна.

— А какво ми каза преди малко? По-добре на Бога на войната да служи човек, който я мрази, отколкото някой кръвожаден. Тогава защо съдникът на Драконовата колода да не е човек, който не я познава, вместо професионалист?

— Може и да си прав. Но това не облекчава усещането ми, че не съм подходящ.

— Да. Усетих как моят бог потръпна от думите ти, капитане — за инстинкта ти по отношение на Дома на Оковите на Сакатия бог. Но както вече казах, не съм религиозен фанатик. Тъй че лично аз май гледам другояче на нещата. Ако Трейк е решил да трепери на омекналите си четири крака, негова работа.

— Това, че не се плашиш, ме прави любопитен, Грънтъл. Изглежда, не виждаш никакъв риск в узаконяването на Дома на Оковите. Защо?

Едрият мъж сви рамене.

— Само за това става дума, нали? Узаконяване. В момента Сакатият бог е извън цялата тая проклета игра, което значи, че не е обвързан с никакви правила…

Паран изведнъж изправи гръб.

— Прав си. Бездната да ме вземе дано, точно така. Ако благословя Дома на Оковите, то тогава Сакатият бог става… обвързан…

— Просто поредният играч, да. Който щъка и бута с лакти по игралната дъска. В момента той само я подритва отстрани при всяка възможност. Когато стъпи на нея, няма да има това предимство. Поне на мен така ми се струва, капитане. Тъй че, когато каза, че искаш да узакониш дома, си помислих: защо е цялата тая суматоха? На мен ми звучи съвсем разумно. Боговете са много задръстени понякога — вероятно затова сме им нужни ние, смъртните, за да мислим разумно, когато се наложи. Вслушай се в онзи самотен глас, момче, това е моят съвет.

— И е добър…

— Може би, а може би — не. Най-много Трейк и всички други богове да ме изпекат в пламъците на Бездната за това, че го дадох.

— Значи няма да съм сам — ухили се Паран.

— Добре, че и двамата мразим самотата.

— Това е войнишки хумор, Грънтъл.

— Нима? Но аз бях сериозен, капитане.

— О.

Грънтъл го изгледа и се ухили:

— Метнах те.

 

 

Плъзгащото се надолу хладно течение отнесе Бързия Бен до грапавите камъни на площада. На десетина крачки отпред се издигаше порталната караулка. Зад нея, на широките ниски стъпала пред цитаделата, седяха капитан Паран и Смъртният меч.

— Точно двамата, с които исках да поговоря — измърмори чародеят, докато пускаше Лабиринта на Серк.

— Никакви спорове повече — отвърна кацналият на рамото му Таламандас. — Тия двамата са много силни…

— Успокой се. Не очаквам противоречия.

— Е, аз ще се направя на невидим, за всеки случай.

— Твоя работа.

Стикснерът изчезна, макар че пръстчетата си останаха впити в наметалото на чародея.

Бързия Бен се приближи и двамата вдигнаха глави.

Паран кимна за поздрав.

— Последния път, когато те видях, те мъчеше треска. Радвам се, че изглеждаш по-добре. Грънтъл, това е Бързия Бен, от Мостоваците.

— Маг.

— И това също.

Грънтъл изгледа за миг чародея и Паран долови как тревожно помръдна звярът зад кехлибарените котешки очи.

— Миришете на смърт и това никак не ми харесва.

Бързия Бен се сепна.

— Тъй ли? Компанията, с която общувах напоследък, беше неприятна, да. Но се наложи.

— Само това ли?

— Надявам се, Смъртни мечо.

За миг очите на Грънтъл блеснаха в жестока закана, после бавно помръкнаха. Той сви рамене.

— Един Мостовак спаси живота на Стони, тъй че ще си държа юздите здраво. Поне докато не се скъсат.

— Приеми го — обърна се Паран към Бързия Бен, — като малко по-сложен начин да ти се каже, че скоро трябва да се окъпеш.

— Хумор у теб? Най-после някаква промяна.

— Промени колкото искаш напоследък — съгласи се Паран. — Ако искаш да се включиш в компанията, те са в казармата на джидратите.

— Всъщност нося ти съобщение от Уискиджак.

— Успял си да се свържеш с него? Въпреки отровените лабиринти? Впечатлен съм. Е, цял съм слух. Какви са новите заповеди за мен?

— Бруд е поискал нови преговори — каза Бързия Бен. — С всички командири, включително Грънтъл, Хъмбръл Тор и който там е останал от Сивите мечове. Можеш ли да съобщиш за поканата на всички особи тук в Капустан?

— Мисля, че да. Това ли е?

— Ако имаш доклад за Уискиджак, мога да му го предам.

— Не, благодаря. Ще му го предам лично като се видим.

Бързия Бен се намръщи. „Така да бъде.“

— Колкото до другото, най-добре да поговорим насаме, капитане.

Грънтъл понечи да стане, но Паран го спря с ръка.

— Мисля, че се досещам за въпросите ти, Бързак.

— Сигурно, но бих предпочел да не е така.

— Толкова по-зле за теб тогава. Ще го кажа простичко. Все още не съм решил дали да одобря Дома на Оковите, или не. Всъщност нищо не съм решил за нищо и може би ще мине доста време, преди това да се промени. А, и не си прави труд да ми оказваш натиск, моля те.

Бързия Бен вдигна ръце.

— Моля, капитане. Никакво намерение нямам да оказвам натиск, след като и аз бях жертва на подобен опит преди малко, лично от Гуглата, и това много ме подразни. Когато някой държи да действам точно по определен начин, инстинктът ми подсказва да направя точно обратното. Ти не си единственият, склонен да разрови боклука.

Грънтъл се изсмя.

— Какво смешно подценяване! Тази нощ май си намерих добра компания! Моля, продължете, магьоснико.

— Само още нещо да добавя — продължи Бързия Бен към Паран. — Едно наблюдение. Може да е погрешно, но не мисля. Капитане, ти си се поболял не от властта, която ти е наложена, а от това, че се противопоставяш на самия себе си. Каквото и да диктуват инстинктите ти, вслушай се в тях. Тях следвай и Бездната да вземе всичко друго. Това е.

— Това твоят съвет ли е, или на Уискиджак? — попита тихо Паран.

Бързия Бен сви рамене.

— Ако той беше тук, щеше да ти каже същото, капитане.

— Познаваш го от много време, нали?

— Да.

Паран помълча и кимна.

— Бях стигнал до същото заключение тази нощ, с помощта на Грънтъл де. Тримата май много ще ядосаме някои твърде могъщи същества.

— Остави ги да скимтят — изръмжа Смъртният меч. — Гуглата ми е свидетел, свършихме много повече, отколкото ни се полага, а те само си седяха и се смееха. Време е да наденем ръкавицата и на другата ръка.

Бързия Бен въздъхна. „Е, Гугла, видя, че се опитах, но само защото Паран не беше склонен да ти се подчини. И май разбирам защо, като се замисля. Тъй че на всяка цена се вслушай в съвета ми: Дом на Веригите ще има. Приеми го и се подготви за това. Време имаш… в изобилие, общо взето.“

„А, и още нещо, Гугла. Ти и приятелите ти богове много дълго настоявахте, че правилата са неоспорими. Сега отстъпете и вижте как ще я подкараме ние, смъртните… Мисля, че ви чакат една-две изненади.“

 

 

Изнурени, окаляни, но живи, оцелелите жители на Капустан заизлизаха от последната яма, щом небето на изток започна да изсветлява — бледи като сенки обитатели на корените на града, стряскаха се от светлините на факлите, пъплеха и се трупаха на площада, сякаш не можеха да познаят мястото, което доскоро бяха наричали свой дом.

Щит-наковалня Итковиан отново беше възседнал бойния си кон, въпреки че залиташе при всяко по-рязко движение и главата му се въртеше от умора и от болката в раните. Сега задачата му беше да го виждат. Единственото му предназначение бе да присъства. Познат. Разпознаваем. Вдъхващ успокоение.

Щом настъпеше новият ден, жреците от Съвета на маската щяха да поведат процесия през града, за да внесат и те своя дял успокоение — че властта се е запазила, че все още някой упражнява контрол, че всичко — животът — започва отново. Но тук, в стаения мрак — Итковиан бе избрал точно този час, за да облекчи шока от рухналия град — след като жреците спяха дълбоко в глъбините на Хомота, Сивите мечове, вече триста и деветнайсет на брой с онези, които бяха пазили в тунелите, бяха разставени при устието на всеки тунел и всяко сборно място.

Бяха тук, за да наложат военното положение и да въдворят строг ред, но най-голямата им ценност според Итковиан беше психологическа.

„Ние сме защитниците. И още сме тук.“

Макар тъмата да навяваше скръб, победата и всичко, което тя значеше, бе като сивата бледнина преди изгрева — смекчаваше мъката от загубата и разрухата, която бавно започваше да се откроява от всички страни. Нямаше как да се облекчи този конфликт в душата на всеки оцелял — сляпата стихия на жестоката съдба, терзаеща духа — но Сивите мечове се бяха превърнали в непоклатим символ на твърдостта. Бяха се превърнали в знамето на града.

„И още сме тук.“

След като и тази задача се изпълнеше, договорът, според Итковиан, щеше да е изпълнен докрай. Законът и редът можеха да се поверят в ръцете на джидратите от цитаделата. Оцелелите Сиви мечове щяха да напуснат града и най-вероятно никога вече нямаше да се върнат. Въпросът, който занимаваше сега Щит-наковалня, беше свързан с бъдещето на отряда му. От над седем хиляди — триста и деветнайсет: след тази обсада Сивите мечове сигурно никога вече нямаше да могат да се възстановят. Но дори и тези ужасни щети сами по себе си можеха да се преодолеят. Виж, изхвърлянето на Финир от лабиринта му беше съвсем друга работа. Армия, заклела се в бог, лишен от силата му, се превръщаше, според Итковиан, в най-обикновена наемническа банда: сбирщина от неудачници и събрани оттук-оттам професионални войници. Не парите правеха гръбнака здрав; малко бяха съществуващите наемнически отряди, които да претендират с право за чест и цялост; малко оставаха твърдо на поста си, щом бягството се окаже възможно.

Новото попълнение щеше да е проблематично. Сивите мечове се нуждаеха от трезви, твърди личности; от хора, способни да приемат дисциплина от най-висш порядък; от хора, за които клетвата означава нещо.

„Бивни свещени, трябват ми фанатици…“

В същото време тези хора трябваше да нямат никакви връзки, никакви близки. Неизпълнимо съчетание.

А дори и да се намереха такива хора, на кого можеха да се закълнат те? Не и на Трейк — ядрото на тази армия вече се оформяше около Грънтъл.

Оставаха още двама свързани с войната богове, познати на Итковиан; северни богове, почти непочитани тук, в равнинните земи на юга.

„Какво ме нарече Хетан? Тя не ме уподоби на котка, нито на глиган. Не. В нейните очи аз бях вълк.“

„Е, добре.“

Вдигна глава и огледа тълпите оцелели, струпани на площада. И забеляза конничката.

Гледаше го.

Итковиан й махна с ръка.

Тя успя да мине с коня през гъстата гмеж и спря до него.

— Сър?

— Намерете капитана. Имаме важна задача.

Жената отдаде чест и обърна коня.

Здрава логика имаше зад решението му, но му беше някак празно, сякаш самият той нямаше да участва в играта, която щеше да последва началния акт — никаква особена роля в това, което предстои. Все пак над собствените му желания стоеше съхраняването на Сивите мечове. На самия му живот.

„Така трябва да стане. Друго не мога да измисля. Трябва да се сътвори ново Откровение. Дори и в това още не съм приключил.“

 

 

Капитан Норъл беше намерила кон. Лицето й се бе състарило — твърде дълго й беше отказван сънят. Не каза нищо, щом двете спряха до Щит-наковалня.

— Последвайте ме.

Итковиан обърна коня си.

Поеха през града и под лазурносиньото утринно небе излязоха през северната порта. На една трета левга на хълмовете бяха вдигнали стана си баргастите — юрти и шатри, охранявани от скромен ариергард. Димът се вдигаше от безбройните огньове, край които старци и старици приготвяха закуската. По неравните пътеки вече тичаха деца, по-тихи от градските хлапета, но не по-малко енергични.

Тримата Сиви мечове минаха покрай оплячкосаните трупове на панионците и продължиха право към баргасткия стан.

Итковиан не се изненада, като видя няколкото старици, струпали се да ги посрещнат. „Течение някакво ни води към това и вие, вещици, сте го усетили също като мен, с което верността му става видима и ясна.“ Но това не облекчи усещането му за пустота. „Приеми го като поредното бреме, Щит-наковалня, бреме, за което си създаден, като за всички други.“

Дълго никой не проговори. Накрая една от стариците се изкиска и им махна с ръка.

— Хайде.

Итковиан слезе от коня, спътничките му — също. Появиха се деца, които поеха юздите и отведоха животните.

Поведени от жената, която им проговори, всички поеха по главната пътека на стана към голямата юрта в края. На входа пазеха двама баргастки воини. Старицата им изсъска нещо и те се отдръпнаха.

Итковиан, новобранката и капитанът влязоха в юртата.

— Рядко стъпва мъж тук — заговори водачката, докато се тътреше към огнището в средата, преди да приседне върху проснатите кожи.

— Радвам се на тази чест…

— Недей! — изкикоти се тя. — Трябва да скъсаш от бой някой воин и да го издърпаш настрана, а дори и тогава най-много да ти налетят братята и приятелите му, преди да си се добрал до входа. Попаднал си между старици, млади човече, а нищо по-опасно няма от това!

— Но я го виж! — извика друга. — Та той не се бои!

— Огнището на неговия дух е в пепелища — изсъска трета.

— Все пак — отвърна първата с гняв, — с това, което търси, пожар свиреп той носи на замръзналия лес. Тогча и Фаранд, любовници откъснати един от друг за цяла вечност, сърцата зимни, виещи на Ледерон сред дълбините и отвъд — до една сме чули скръбния им плач в сънищата си. Не е ли тъй? Но ето ги, че идат — не от север, о, не от север. И ето го този мъж. — Наведе се и сбръчканото й лице се скри сред пушека. — О, този мъж…

Последното отекна като въздишка.

Итковиан вдиша дълбоко и посочи новобранката.

— Смъртният меч…

— Не — изръмжа старицата.

Щит-наковалня се поколеба.

— Но…

— Не — повтори тя. — Той е намерен. Той съществува. Вече е станало. Погледни ръцете й, Вълко. Колко грижовност има в тях. Тя ще е дестраянтът.

— Ти… сигурна ли си?

Старицата кимна към капитана.

— А тази ще е това, което беше ти. Ще приеме бремето — ти, Вълко, си й показал всичко, което трябва да знае. Истината за това се таи в очите й и в любовта, която питае към теб. Тя ще е въплътеният й отговор. Тя ще е Щитът-наковалня.

Другите старици закимаха в съгласие, с блеснали в сумрака очи над клюнестите си носове — като ято убийствени врани, втренчени в Итковиан.

Той бавно се обърна към капитан Норъл. Тя беше стъписана.

— Сър, какво…

— Заради Сивите мечове — заговори Итковиан; мъчеше се да надвие болката си. — Трябва да се направи. Тогг, Господарят на зимата, отдавна забравен бог на войната, наричан сред баргастите Вълчия дух, Тогча. И неговата изгубена любима, вълчицата Фандърей. Фаранд, на речта на баргастите. В отряда ни жените вече са повече от мъжете. Трябва да се провъзгласи Откровение, да се коленичи пред бога-вълк и богинята-вълчица. Вие ще бъдете Щитът-наковалня. А вие — обърна се той към новобранката, която го гледаше с широко отворени очи, — ще сте дестраянтът. Сивите мечове са преродени. Утвърждаването става тук и сега, сред тези мъдри жени.

Капитанът отстъпи назад и ризницата й издрънча.

— Сър, вие сте Щитът-наковалня на Сивите мечове…

— Не. Аз съм Щитът-наковалня на Финир, а Финир го… няма.

— Отрядът ни е буквално унищожен, сър — не отстъпи ветеранката. — Възстановяването ни е невъзможно. Проблемът с качеството…

— Фанатици ви трябват, капитане. Такава душевна настройка и култура са жизненоважни. Трябва да ги търсите, на всяка цена трябва да намерите такива хора. Хора, на които нищо не е останало в живота им, хора с опустошена вяра. Хора, които са се… изгубили.

Норъл клатеше глава, но той долови в очите й разбиране.

— Капитане — неумолимо продължи Итковиан, — Сивите мечове ще тръгнат в поход с двете чужди армии. На юг, за да сложат края на Панион Домин. И когато дойде подходящият момент, ще трябва да почнете набора. Ще намерите хората, които търсите. При тенесковрите.

„Не се бой. Няма да те изоставя, приятелко. Все още има да учиш много.“

„А моята задача все още не е свършила.“

Видя тъгата в очите й и се помъчи да надвие ужаса от това, което беше сторил. Някои неща не могат никога да бъдат споделени.

„И това е най-ужасното ми престъпление. Защото с титлата — с бремето на Щита-наковалня — не й оставих избор.“

„Не й оставих избор.“