Стивън Ериксън
Спомени от лед (16)

11.

Прословутата способност на малазанската военщина да се приспособява към всеки стил на водене на военни действия, какъвто предложи противникът, беше всъщност повърхностна. Зад илюзията за гъвкавост стоеше твърдата увереност в превъзходството на имперския стил. За тази илюзия за гъвкавост допринасяше самата подвижност на малазанската военна структура, както и разработването на всевъзможни и многобройни стилове на воюване, основани на дълбоко знание и проникновен анализ.

Откъс (Част XXVII, Книга VII, Том IX) от трактата на Темъл „Бойното изкуство на Малазан“

Инит Обар (Безжизнения)

Власеницата на Спиндъл се беше подпалила. С насълзени очи и задавена от непоносимата воня, Пикър гледаше как мършавият маг се търкаля по прашната земя край огъня. Димът пълзеше от тлеещите косми и люти ругатни съпровождаха искрите, разхвърчали се в нощния въздух. Тъй като всички останали се превиваха от смях, ефрейторката взе меха с вода, тикна го между коленете си, отпуши го и като стисна бедра, запръска Спиндъл, докато не чу съскане.

— Добре, добре! — вресна й магът и замаха с осаждените си ръце. — Стига, ще ме удавиш!

Превит на две от смях, Хедж се беше изтъркалял опасно близо до пламъците. Пикър изпъна обутия си в ботуш крак и го срита.

— Хайде, по-кротко всички! — сопна се тя. — Преди цялото отделение да се е опекло. Дъх на Гуглата!

— Умираме от скука, ефрейтор — обади се Бленд. — Това е проблемът.

— Ако скуката беше фатална, нямаше да има един жив войник в целия свят, Бленд. Жалко извинение. Проблемът е прост: като почнем със сержанта, дето ми се гърчоти там, цялото ни прокълнато от Опонн отделение се е побъркало.

— Освен теб, разбира се…

— Оплесканите ми с говна ботуши ли целуваш? Лош ход. Аз съм по-смахната от всички ви. Ако не бях, отдавна щях да се махна. Богове, вижте ги само тия идиоти. Имаме си маг, който носи косата на умрялата си майка и всеки път, щом си отвори лабиринта, ни нападат ръмжащи порове. Имаме сапьор, който перманентно е в трета степен на изгаряне и чийто пикочен мехур, изглежда, е лабиринт сам по себе си, защото от три дни не съм го виждала да се отдели от тоя лагер. Имаме напанка, преследвана от зъл бедерин, който или е сляп, или вижда нещо повече от нас, когато я погледне. И най-после си имаме лечител, който се дяна някъде и се върна толкова изгорен от слънцето, че го хвана треска.

— Що не споменеш и Анци? — измърмори Бленд. — Сержантът е най-отгоре в списъка на сбърканяците…

— Не съм свършила. Имаме си една, която много обича да си клевети приятелите. И най-накрая — изръмжа тя, — скъпият ни Анци. Като студено желязо са му нервите на тоя. Убеден е, че самите богове са свили Бързия Бен и че всичко е по негова вина — на самия Анци де. Неизвестно как. — Пикър пъхна пръст под гривните на ръката си и се намръщи още повече. — Сякаш на боговете им пука за Бързия Бен, да не говорим за самия сержант. Сякаш си водят бележки за всеки от нас, все едно какво правим.

— Гривните на Трийч ли те притесняват, ефрейтор?

— Внимавай, Бленд — изръмжа Пикър. — Не съм в настроение.

Спиндъл се надигна и изсъска:

— Зла искра! Перна ме като оса, проклетницата. Зли духове витаят тука, помнете ми думите!

— Запомних ги — изсумтя Пикър. — Ще ти ги изсека на надгробния камък, Спиндъл, и ти го обещавам, Гуглата да ме вземе дано!

— Богове, каква воня! — изруга Хедж. — Съмнявам се, че и някой намазан с гранясала мас баргаст ще посмее да се доближи до теб! Викам да гласуваме — цялото отделение де. Да гласуваме да смъкнем тая отвратителна власеница от пъпчасалия гръб на Спиндъл и да я заровим някъде — най-добре под тонове боклук. Сержант, какво ще кажеш? Ей, Анци?

— Шшт! — изсъска сержантът, седнал в самия край на осветения от огъня кръг и зяпнал в тъмното. — Там има нещо!

— Ако е поредният ядосан пор… — почна Пикър.

— Нищо не съм направил! — изръмжа Спиндъл. — И никой няма да ми зарови власеницата, не и докато съм жив поне. Тъй че забрави, сапьоре. Освен това в това отделение не гласуваме за нищо. Гуглата знае какво ви е позволявал Уискиджак в Девета, идиоти такива, но вече не си в Девета, нали?

— Млъкнете! — изръмжа Анци. — Там има някой! Души!

Точно пред сержанта изникна огромно туловище, той изскимтя, отскочи слисано назад и за малко да стъпи в огъня.

— Това е оня бедерин! — изрева Хедж. — Ей, Деторан! Гаджето ти дойде… уф! Богове, с какво ме удари ма? С боздуган ли? Проклета от Гуглата… с юмрук? Лъжеш! Анци, тая ми счупи главата! Не може една шега да понесе… оу! Олеле!

— Стига — заповяда Пикър. — Някой да го разкара това животно…

— Чакай да го поогледам — изкиска се Бленд. — Я! Две хиляди фунта рога, копита и паламарка…

— Престани — сряза я Пикър. — Някои хора тук са с деликатни уши, момиче. Виж как се изчерви Деторан, докато пердашеше Хедж.

— Според мен боята е от усилието, ефрейтор. Сапьорът е много добър в измъкването… ох, добре, от тоя не можа да се измъкне. Ухх!

— По-кротко, Деторан! — изрева Пикър. — Той и бездруго вече не вижда като хората, и по-добре да почнеш да се надяваш, че не си му нанесла трайна повреда!

— Да бе — добави Спиндъл. — Пък и си държи едни проклетии в торбата… ако вземе, че хвърли една право в…

Това вече се оказа достатъчно, за да накара Деторан да отпусне юмруци и да отстъпи. Хедж залитна като пиян, после тупна тежко на земята и от счупения му нос закапа кръв.

— Една шега не може да понесе — изломоти той с подпухнали устни и се килна на една страна.

— Страхотно — измърмори Пикър. — Ако оня се появи утре и тръгнем в поход, сещаш ли се кой ще тегли носилката, Деторан?

Едрата жена се навъси и тръгна да си търси постелките.

— Кой е ранен? — извика креслив глас.

Войниците се обърнаха и видяха Малът, увит в одеяло, да подтичва към огъня.

— Чух удари с юмруци.

— Свареният рак се бил събудил — отбеляза Спиндъл. — Няма ли пак да му дремнеш утре на припек, а, лечителче?

— Хедж е — каза Пикър. — Погали Деторан срещу косъма. Лежи ей там до огъня, виждаш ли го?

Малът кимна и изкуцука до сапьора.

— Страшно сравнение извъртя, ефрейтор. — Наведе се и започна да оглежда Хедж. — Дъх на Гуглата! Смачкан нос, счупена челюст… и сътресение. Повърнал е кротко. — Погледна ядосано Пикър. — Никой ли не се сети да спре този дребен спор?

Бикът бедерин изсумтя, обърна се и се затътри обратно в тъмното. Малът извъртя глава.

— Кълна се в копитото на Финир, какво беше това?

— Съперникът на Хедж — измърмори Бленд. — Сигурно видя достатъчно и реши да се пробва другаде.

Пикър въздъхна и загледа Малът, който се занимаваше с припадналия сапьор. „Отделението не зацепва добре. Анци не е Уискиджак, Спиндъл не е Бързия Бен, а и аз не съм ефрейтор Калам. Ако някъде Мостоваците са се оправяли добре, то беше в Девета. Щом Деторан можеше да стои кротко до Тротс…“

— Оня магьосник да вземе да се появи най-после, че… — измърмори Бленд.

Пикър кимна в тъмното.

— Капитанът и другите може вече да са при Белоликите. Може да се окаже, че ние с Бързия Бен сме закъснели и вече е все едно…

— То и с нас, и без нас, е все едно — отвърна Бленд. — Искаш да кажеш, че може да изтървем спектакъла.

— Виж, това не би било зле.

— И ти почна като Анци.

— Ами, не вървят на добре нещата — въздъхна Пикър. — Най-добрият маг на ротата изчезна. Сложи ни отгоре един благороден капитан с жълто на устата, Уискиджак го няма, и какво остава? Не сме вече ротата, която бяхме.

— Не и след Пейл. Със сигурност.

Сцените на хаос и ужас в тунелите се върнаха в ума й и Пикър се намръщи.

— Предадени от своите. Ей това му е най-лошото, Бленд. Мога да приема да падна под вражеските мечове или от огъня на маг, или даже демони да ме разкъсат. Но свой да ти забие ножа в гърба… — Изплю се в огъня.

— Това ни съсипа — промълви Бленд и Пикър кимна отново.

— Може пък — продължи жената до нея, — ако Тротс загуби двубоя с Белоликите и ни избият всички до крак, да е по-добре. Със съюзници баргасти или не, не чакам с нетърпение тази война, да ти кажа честно.

Пикър се загледа в пламъците.

— Мислиш за това, което може да стане, когато влезем отново в битка.

— Много трошливи сме станали, ефрейтор. Пропукали сме се отвсякъде.

— Няма на кого да разчиташ, това е проблемът. Няма за какво да се биеш.

— Имаме си Дужек, той може да ти отговори и на двете — подхвърли Бленд.

— Да бе, нашият ренегат Юмрук…

Бленд тихо изсумтя.

Пикър погледна приятелката си и се намръщи.

— Какво?

— Никакъв ренегат не е той — заговори тихо Бленд. — Отрязаха ни заради Бруд и Тайст Андий, щото иначе нямаше как да се уредят преговорите. Не си ли се замисляла, ефрейтор, кой е онзи нов знаменосец на Едноръкия?

— Как се казваше? Арантал? Арантос. Ха. Появи се…

— Точно един ден след прокламацията за измяна.

— Е, и? Кой е той според теб, Бленд?

— Висш Нокът, бас държа. И е тук по заповед на императрицата.

— Имаш ли доказателство за това?

Пикър се обърна навъсена към огъня.

— Е, кой от нас се плаши от сенките?

— Никакви ренегати не сме — настоя Бленд. — Играем играта на Империята, ефрейтор, както и да изглежда външно. Уискиджак също го знае. Може би и оня лечител там, както и Бързия Бен…

— Искаш да кажеш Девета.

— Да.

Намръщена, Пикър се надигна, отиде при Малът и приклекна.

— Как е сапьорът, лечител?

— Не толкова зле, колкото ми се стори отначало — изръмжа Малът. — Леко сътресение. И това е добре… Имам проблеми с извличането от Денъл.

— Проблеми ли? Какви проблеми?

— Не знам. Нещо се е… замърсил. Не знам как. Заразен е… от нещо. Спиндъл среща същия проблем с неговия лабиринт. Може би това забавя Бързака.

— Можеше да го споменеш в самото начало, Малът — изсумтя Пикър.

— Бях зает с оправянето си от слънчевото изгаряне, ефрейтор.

Тя присви очи.

— Ако не те е опърлило слънцето, какво тогава?

— Онова, дето е отровило лабиринта ми, може да избива. Така поне изглежда.

— Малът — каза Пикър, — върти се един слух, че уж може би не сме чак толкова извън закона, както го изкарват Дужек и Уискиджак. Че може би императрицата е кимнала благосклонно към нас всъщност.

Кръглото лице на лечителя остана безизразно на светлината на пламъците.

— Това е ново за мен, ефрейтор. Звучи все едно, че Анци го е измислил.

— Не, но ще му хареса, като го чуе.

Очичките на Малът се спряха на лицето й.

— И защо ще го правиш това?

Пикър вдигна вежди.

— Защо да го кажа на Анци? Отговорът би трябвало да е очевиден. Обожавам да го гледам, когато изпадне в паника. Освен това — тя сви рамене — нали е само един празен слух? — И се изправи. — Погрижи се сапьорът да е готов за похода утре.

— Ще ходим ли някъде, ефрейтор?

— В случай, че магът се появи.

— Ясно. Ще направя каквото мога.

 

 

Като дращеше с ръце в мръсната, воняща на гной енергия, Бързия Бен се измъкна от лабиринта си. Спря, изхрачи горчивия, гаден вкус от устата си, залитна няколко крачки, докато чистият въздух нахлуе в дробовете му, и отново се спря да изчака, докато мислите му се прояснят.

Последния половин ден бе преживял в отчаяна, като че ли безкрайна борба да се изтръгне от селението на Гуглата, макар да знаеше, че е най-малко отровеният от всички лабиринти, към които прибягваше обикновено. Другите щяха да са го убили. Осъзнаването на това го беше съкрушило — маг, лишен от силата си! Цялата му мощ и талант ставаха ненужни и безсилни.

Резкият хладен въздух на степите го обля и изсмука потта от разтрепераните му крайници. В небесата проблясваха звезди. На хиляда крачки на север, отвъд храсталаците и обраслите с трева гърбици земя, се издигаше редица хълмове. Смътно жълта светлина от огън къпеше най-близкия.

Бързия Бен въздъхна. От началото на пътя си не бе успял да установи магически контакт с никого. „Паран ми е оставил цяло отделение… повече, отколкото бих могъл да се надявам. Чудно, колко ли дни сме изгубили. Уж трябваше да прикрива Тротс, в случай, че нещата се объркат…“

Отърси се от мрачните мисли и закрачи напред; мъчеше се да надмогне останките от изнервящото влияние на заразения лабиринт на Гуглата. „Това е атака на Сакатия бог, война срещу самите лабиринти. Магия беше мечът, който го порази. Сега той се стреми да унищожи това оръжие и да обезоръжи враговете си. Да ги направи безпомощни.“

Без да спира, магьосникът придърпа оцапаното си с пепел наметало. „Не, не съвсем безпомощни. Нещо повече, можем да надушим маневрите му — аз поне мога. А това е лъжлив ход — целият Панион Домин и заразното му влияние. Сакатия е успял някак да отвори шлюзовете на Лабиринта на Хаос. Проводник. Навярно самият Пророк на Панион изобщо не си дава сметка, че го използват, че не е нищо повече от жалка фигурка, хвърлена напред в един открит гамбит. Гамбит, предназначен да изпита волята, ефикасността на неговия противник… Трябва да свалим фигурата. Бързо. Решително.“

Приближи се към огъня на отделението, чу тихия ромон на гласовете им и усети, че се е върнал у дома си.

 

 

Хиляда черепа, набучени на колове, танцуваха около билото, горящите им плитки от натопена в масло трева изписваха огнени гриви над белите гримаси на смъртта. Във вълнистия монотонен ритъм на песента се извисяваха и заглъхваха гласове. Близо до мястото, където беше застанал Паран, млади воини връхлитаха едни срещу други с късите си криви ножове и кръв се плискаше в кръга на клановото огнище — съперничествата като че ли взимаха връх над всичко останало.

Баргастки жени се движеха из отделенията на Подпалвачите на мостове и повличаха войници от двата пола към кожените си шатри в стана. Капитанът бе помислил дали да не възпрепятства тази доста страстна форма на контакт, но набързо беше отхвърлил идеята като неосъществима, а освен това — и безсмислена. „Все едно. До утре или най-много до вдругиден всички сигурно ще сме мъртви.“

Клановете на Белоликите се бяха събрали. Шатри и юрти на племената сенан, джилк, акрата и баран — а и на още много други — покриваха дъното на долината. Според преценката на Паран сто хиляди баргасти се бяха подчинили на призива на Хъмбръл Тор за съвет. Но не само за съвет. „Дошли са, за да отговорят на предизвикателството на Тротс. Той е последният от своя клан и върху нашареното му с белези тяло е татуирана историята на племето му, сказание на петстотин поколения. Идва, за да заяви своето право на родство, кръвните връзки, стегнати от самото начало. И нещо повече, макар че никой не иска да ми обясни какво точно още е намесено тук. Мълчаливи кучи синове. Твърде много тайни са намесени тук…“

Един войн на нит’ритал изкрещя хрипливо, щом съперникът му разпра гърлото с кривия си нож. Зареваха мъжки гласове и засипаха ругатни. Поразеният воин се загърчи на земята пред огнището и животът му швирна на кървава локва под него. Убиецът му заподскача в кръг, съпроводен от дивашки възгласи.

Сред злобните съскания на околните баргасти Туист се промъкна и застана до капитана, без да обръща внимание на ругатните.

— Забелязвам, че не си особено популярен — подхвърли Паран. — Не знаех, че морантите ловуват толкова далече на изток.

— Не ловуваме — равнодушно отвърна Черният морант иззад хитиновия си шлем. — Тази враждебност е древна, родена е от спомени, не от опит. Спомените лъжат.

— Така ли? Бих те посъветвал да не се опитваш да ги информираш за мнението си.

— Всъщност няма смисъл, капитане. Любопитен съм. Този ваш воин, Тротс… толкова ли е уникален като боец?

Паран се намръщи.

— Има доста гадни драскотини по тялото. Предполагам, че може да се държи. Честно казано, никога не съм го виждал как се бие.

— А вашите Подпалвачи на мостове, които са го виждали?

— Пренебрежителни са, разбира се. Те обаче са пренебрежителни към всичко и не мисля, че на това мнение може да се разчита. Скоро ще видим.

— Хъмбръл Тор е избрал шампиона си — каза Туист. — Един от синовете си.

Капитанът примижа в тъмното към Черния морант.

— Къде го чу това? Да не би да разбираш езика на баргастите?

— Сроден е с нашия. Новината за избора е на устата на всички. Най-младият син на Хъмбръл, все още безименен, две луни му остават още до Смъртната нощ — прехода му към пълнолетието. Роден е с мечове в ръцете. Непобеден е досега в дуел, макар че се е изправял срещу закалени воини. С черно сърце, безмилостен… описанията продължават, но ми е досадно да ги повтарям. Много скоро ще го видим този страховит младеж. Всичко друго е празно хабене на думи.

— Така и не разбирам необходимостта от този дуел — каза Паран. — На Тротс не се налага да изявява каквито и да е претенции — историята е изписана съвсем ясно върху кожата му. Защо трябва да има съмнение в истинността й? Та той е баргаст от глава до пети — трябва само да го погледнеш.

— Претенциите му са за водачество, капитане. Историята на племето му го свързва с Първите основатели. Кръвта му е по-чиста от кръвта на всички тези кланове и заради това трябва да приеме предизвикателството и да утвърди положението си.

Паран се намръщи. Коремът му се беше стегнал на възли. В устата му киселееше и никакъв ейл или вино не можеха да премахнат гадния вкус. Когато заспеше, видения изпълваха сънищата му — леденостудената пещера под Къщата на Финнест, изваяните каменни плочи с техните древни, бездънни образи от Драконовата колода. Дори сега, само да затвореше очи и да оставеше волята си да отстъпи, щеше да усети как пропада в Твърдината на зверовете — дома на Т’лан Имасс с неговия празен, увенчан с еленови рога трон — с физическо присъствие, осезаемо и изпълнено с усещания, все едно че телом е стигал до онова място. „И до онова време… освен ако времето не е сега, а тронът си стои и чака… чака новия си обитател. Дали не са изглеждали така нещата и за императора? Когато се е озовал пред Трона на Сянка? Сила, власт над сеещите гибел Хрътки, всичко — само на крачка разстояние?“

— Не изглеждате добре, капитане.

Паран извърна очи към Туист. Отразената светлина на пламъците играеше по черната броня на моранта, играеше като илюзията за очи през цепките на шлема му. Единственото доказателство, че под тази хитинова черупка има човек от плът и кръв, беше осакатената му, безжизнено провиснала дясна ръка. „Сгърчена и прекършена от некромантската хватка на дух на Риви… виси като мъртва. Бавно, но неизбежно, безжизнеността ще продължи да пълзи… до рамото, после до гърдите му. До една година ще е мъртъв — ще му трябва целебното докосване на някой бог, за да го спаси, а дали е възможно това?“

— Стомахът ми не е наред — отвърна капитанът.

— Опитвате се да ме заблудите със сдържаност — каза Туист и сви рамене. — Ваша работа. Няма да ровя повече.

— Искам да направиш нещо — каза след малко Паран, присвил очи към поредния дуел пред огъня. — Освен ако двамата с вашия кворл не сте много уморени…

— Починахме си достатъчно — отвърна Черният морант. — Само помолете и ще стане.

Капитанът вдиша дълбоко, въздъхна и кимна.

— Добре. Благодаря.

 

 

Хоризонтът на изток доби цвета на отворена рана и се ушири през седловините по веригата хълмове южно от планините Баргаст. Със зачервени очи и потръпвайки от нощния мраз, Паран придърпа подплатеното си наметало и огледа пробуждащия се огромен, загърнат в пушеци стан, изпълнил долината. Можеше да различи отделните кланове по варварските знамена, веещи се над привидно разхвърляните в безпорядък шатри — описанията на Уискиджак се бяха оказали подробни, — но задържаше вниманието си най-вече върху онези, които според командира можеха да се окажат източници на по-сериозни неприятности.

В единия край на Поляната на предизвикателството, на която скоро щяха да започнат двубоя си Тротс и воинът на Хъмбръл Тор, беше разположен станът на хилядата воини на Акрата. Със своите характерни носови предпазители на шлемовете, дълги перчеми и многоцветни брони, събирани от техните жертви моранти — в това число Зелени, Черни, Червени, а тук-там и Златни — те бяха най-малкият контингент, тъй като бяха дошли най-отдалече, но жестокостта им беше прословута. Бяха заклети врагове на клана Илгрес — които сега се сражаваха за Бруд — и можеше да се окажат най-трудни за изковаването на съюза.

Най-прекият съперник на Хъмбръл Тор беше бойният главатар Мейрал Иб, чийто клан Баран бе пристигнал във всеоръжие — над десет хиляди бойци, боядисани с червена охра и облечени в бронзови брони, с разрошени и настръхнали като бодли на таралеж коси. Имаше риск Мейрал да оспори позицията на Хъмбръл, ако се отвореше такава възможност, а предната нощ Паран бе свидетел на над петдесет дуела между барани и сенанските воини на Хъмбръл Тор. Едно такова предизвикателство можеше да подпали всеобща война между клановете.

Може би най-странната група воини бяха гилките. Косата им беше накълцана на клинове по теметата и носеха броня, направена от корубите на някакъв вид костенурка. Бяха изключително ниски и набити за баргасти и му се струваше, че са достоен противник за всяка тежка пехота.

Още десетки племена допълваха объркващата пъстра гмеж, съставяща народа на Белоликите. Като се имаше предвид взаимната им ненавист и отдавнашните им кръвни вражди и съперничества, беше цяло чудо, че Хъмбръл Тор е успял да ги събере на едно място и повече или по-малко да опази мира помежду им вече цели четири дни.

„А днес е преломният момент. Дори Тротс да спечели двубоя, никой не може да гарантира пълното съгласие. Могат да последват кървави взривове. А ако загуби…“ Постара се да изтласка тази мрачна възможност от мислите си.

Нечий глас проплака в поздрав към утрото и изведнъж становете се оживиха от мълчаливи, надигащи се човешки фигури. Последва приглушеното дрънчене на оръжие и броня сред лая на псета и глухите крясъци на гъски. И сякаш Поляната на предизвикателството невидимо вдиша — воините започнаха да се стичат към нея.

Подпалвачите на мостове настръхнаха като дивеч при звука на ловджийски рог. Трийсетина малазанци — капитанът знаеше, че са решени да дадат отпор, ако нещата тръгнат на зле; знаеше също така, че този отпор ще е кратък. Огледа изсветляващото небе, присвил очи на югозапад, с надеждата да види тъмно петънце — бързо приближаващия се морант на неговия кворл, — но нищо не се мержелееше в сребристосиния простор.

Внезапно настъпилата тишина сред баргастите го накара да се обърне. Хъмбръл Тор излезе в средата на поляната. Откакто бяха пристигнали, капитанът за пръв път го виждаше толкова отблизо. Воинът беше огромен, чудовищен, загърнат в наметало от съшити скалпове. Ризницата му, изплетена от пробити, застъпващи се монети блестеше на утринната светлина: стотици древни, с неизвестен произход монети, на които сенаните се бяха натъкнали някога — всички воини носеха такива ризници. „Сигурно са пленили десетки кораби, пълни с тия проклети монети. Или цял храм, натъпкан до тавана.“

Бойният главатар не си загуби времето с празни приказки. Откачи увенчания с шипове боздуган, висящ на бедрото му, вдигна го към небето и бавно се завъртя в кръг. Всички очи се приковаха в него — елитните воини от всички кланове, обкръжили поляната, останалите, струпани зад тях, тълпите по склоновете на цялата долина.

Хъмбръл Тор спря, понеже някакво глупаво псе притича покрай него. Замери го с камък и то се изниза с подвита опашка и жалко скимтене. Бойният главатар изръмжа нещо под нос и махна с оръжието си.

Тротс излезе от тълпата. Татуираният баргаст беше надянал стандартното снаряжение на малазанската морска пехота: кожена ризница с метални пъпки, с железни предпазители на раменете и бедрата. Полушлемът му беше взет от един убит офицер при Ейрън, в Седемте града. Набузниците и предпазителят за носа бяха украсени със сребърен филигран. Плетена метална наметка предпазваше раменете и тила му. На лявата му ръка беше пристегнат кръгъл щит, а в дясната стискаше широк прав меч с тъп връх.

Появата му предизвика тихо ръмжене сред струпалите се баргасти. Тротс отвърна с широка усмивка, която оголи насинените му остри зъби.

Хъмбръл Тор го изгледа накриво за миг, сякаш не одобряваше избора му на малазанско въоръжение пред баргасткото, после се обърна и повтори жеста с боздугана.

Най-младият му син излезе от кръга.

Паран се изненада. Мършавият ухилен младок — облечен само в кожени доспехи и с един-единствен къс крив нож в дясната ръка — никак не съвпадаше с представата, която си бе изградил. „Какво е това? Някаква извратена форма на подигравка? Да не би Тор да иска да осигури собственото си поражение? С цената на живота на най-малкия си син?“

Воините от всички страни започнаха да тупат с крака по твърдата земя — ритмичен барабанен тътен, който заотеква над долината.

Неименуваният младеж закрачи с лека походка в Кръга и застана срещу Тротс, на пет крачки разстояние. Изгледа Подпалвача на мостове от глава до пети и се ухили още по-широко.

— Капитане — изсъска нечий глас до Паран.

Той се обърна.

— Ефрейтор Еймлес? Какво има?

Киселата както винаги физиономия на длъгнестия войник беше по-навъсена от обичайното.

— Ами, чудехме се, сър… Ако тази свада тръгне на зле, такова… аз и още няколко от нашите… имаме малко морантски муниции, от проклетиите също, пет сме приготвили. Можем да отворим път, да речем — ей онова хълмче там, мястото е добро, смятаме, да се оттеглим и да го държим. Тия стръмни склонове…

— Млъкнете, ефрейтор — изръмжа Паран. — Заповедта ми си остава същата. Всички да стоят кротко.

— Ясно, че е изтърсак, сър, ама ако…

— Чухте ме, ефрейтор.

Еймлес закима.

— Да, сър. Само дето, ъъъ, девет-десет души от наште… ами, мърморят дали да не направят каквото те мислят, пък вие да вървите при Гуглата… сър.

Паран измести погледа си от двамата неподвижни воини в Кръга и погледна ефрейтора право в сълзливите очи.

— И вие сте техният говорител, така ли, Еймлес?

— Не! Не, сър! Аз мнение нямам, изобщо! Всъщност никога не съм имал, капитане. Не и аз. Просто дойдох да ви кажа какво става, само това.

— И сега всички ни гледат как водим този разговор, точно както са го поискали. Вие сте устата им, ефрейтор, все едно дали ви харесва, или не. Ето един случай, в който може би трябва да убия вестоносеца, макар и само за да се отърва от глупостта му.

Киселата физиономия на Еймлес се вкисна още повече.

— На ваше място не бих се опитал, сър. Последния път, когато един капитан извади меча си срещу мен, му счупих врата.

Паран вдигна вежда. „Беру да ме пази дано, подценявам дори най-големите идиоти в ротата си.“

— Постарайте се да проявите малко сдържаност този път, ефрейтор. Върнете се и кажете на другарите си да стоят кротко и да не предприемат нищо, докато не дам сигнал. Предайте им, че няма начин да паднем без бой, но да се опитваме да пробием, когато баргастите най-много го очакват, означава много бърза смърт.

— Искате да им кажа всичко това, сър?

— С твои думи, ако искаш.

Еймлес въздъхна.

— Е, така ще е по-лесно. Ми аз ще вървя, капитане.

— Свободен сте, ефрейтор.

Вниманието му отново се върна към Кръга. Хъмбръл Тор беше застанал точно между двамата съперници. Сигурно им каза нещо, но беше кратко и много тихо, след което се отдръпна и отново вдигна боздугана над главата си. Ритмичното тропане на струпаните воини замря. Тротс извърна щита си в готовност, отстъпи назад с левия крак и вдигна меча. Небрежната поза на младока не се промени, ножът висеше отпуснат в ръката му.

Хъмбръл Тор стигна до края на кръга, размаха за последен път боздугана над главата си и го смъкна.

Двубоят беше започнал.

Тротс беше леко приведен, ръбът на щита беше малко под очите му. Десницата му беше полуизпъната и тъпият връх на меча стърчеше напред.

Младежът се извъртя към него и ножът в ръката му започна леко да се поклаща — като змийска глава. При някакво невидимо движение на Тротс младежът с ловък танц се озова вляво от него и оръжието замахна в небрежно отбранителна поза, но мостовакът не тръгна напред. Разделяха ги десет крачки.

„Всяко движение на младока подсказва на Тротс още нещо, попълва тактическата карта. На какво реагира момчето, кое го кара да се колебае, да се стегне, да се отдръпне. Всяко движение… А Тротс все още не е помръднал.“

Момчето скъси разстоянието — пристъпи под ъгъл, който можеше да бъде посрещнат само от щита на Тротс. Нова стъпка. Мечът на мостовака се плъзна на една страна. Момъкът отскочи, после отново се приближи, изостряйки ъгъла.

Като тежък пехотинец, Тротс се извъртя, за да намести здраво краката си… и баргастът атакува.

Паран изсумтя, щом видя как мостовакът изгуби стабилната си поза. Забравил за предимството си в ръста, Тротс посрещна замахването отдолу и иззад щита, като се хвърли неочаквано напред в атаката на момчето отгоре. Кривият нож забърса шлема на Тротс, след което кръглият щит се стовари в гърдите на момчето и го отхвърли назад.

Младежът тупна тежко на земята и се превъртя в облак прах.

Някой глупак щеше да скочи да го довърши и ножът щеше да блесне срещу него през огрения от слънцето прашен облак — но Тротс само намести крака зад вдигнатия щит. Младежът излезе от прашната вихрушка, ножът се поклащаше в ръката му. Усмивката бе все така на лицето му.

„Никакъв стил няма у това момче. Тротс все едно стои в първия ред на фалангата на неустрашимата пехота на Малазан. Не една варварска орда е била прегазена и посечена на късове от тази смъртоносна човешка стена. Тези Белолики никога не са влизали в сражение с имперската войска.“

Жилавият баргаст започна бърз танц — закръжи около Тротс, пристъпваше напред и отскачаше ловко назад, вдигаше облаци прах. В отговор мостовакът само се обръщаше към него — беше се превърнал сам по себе си в бойно каре — и изчакваше, сякаш дори твърде дълго се задържаше преди поредното обръщане, тъпчеше методично на място в уморителното и досадно упражнение на малазанската пехота, като дебелоглав новобранец. Посрещаше с пренебрежение всеки подвеждащ ход и не позволяваше резките движения на момъка — илюзорни сами по себе си — да отклонят вниманието му.

Воините вече викаха разочаровано. Двубоят не беше това, което очакваха. Тротс нямаше да играе тяхната игра. „Сега той е войник на Империята и това е добавката към историята му.“

Младежът предприе нова атака, оръжието му засвятка като мълния в оплетено кълбо от лъжливи движения, после замахна ниско отдолу, към дясното коляно на мостовака — връзката на бронята. Щитът се хлъзна надолу и избута ножа, широкият меч изсвистя водоравно към главата на младежа. Той се сниши и ножът му замахна към носа на ботуша на Тротс. Мостовакът натресе щита в лицето му.

Младокът залитна назад и от разбития му нос швирна кръв. Но ножът му се надигна безпогрешно, плъзна се покрай ръба на щита, заби се дълбоко в свивката на бронята на лявата ръка на Тротс и кривото острие разкъса сухожилия и вени.

Малазанецът замахна отгоре и мечът отсече китката на младежа.

От двамата воини бликна кръв, но близката схватка все още не беше приключила. Паран с удивление видя как лявата ръка на младежа се стрелна нагоре — под предпазителя на брадичката на шлема на Тротс. От гърлото на Тротс се изтръгна странен, пукащ звук. Ръката с щита се отпусна изтръпнала и потънала в кръв, коленете му се подкосиха и мостовакът се срина на земята…

Но вече беше замахнал с широкия меч към корема на момчето. Гладката плът се разцепи, младежът погледна надолу и видя как червата му се изсипват. Преви се над тях и рухна.

Тротс лежеше до момчето, краката му подритваха, здравата му ръка отчаяно пълзеше към гърлото.

Капитанът се втурна напред, но един от мостоваците се оказа по-бърз — Мълч, дребният лечител от Единадесето отделение: притича в кръга и се озова до Тротс. Малко ножче блесна в ръката му, когато застана разкрачен над гърчещия се войник и дръпна главата му назад, за да оголи гърлото.

„Какво, в името на Гуглата…“

Наоколо беше настъпил пълен хаос. Кръгът се разпадаше, баргастките воини настъпваха напред с извадени оръжия, без все още да знаят какво да правят с тях. Паран рязко извърна глава и видя как неговите мостоваци се свиват сред пръстена крещящи диваци.

„Богове, всичко рухва.“

Воят на боен рог се вряза в шумотевицата. Хиляди лица се обърнаха. Воините на Сенан възстановяваха свещената граница на Кръга — избутваха с ревове назад мъжете и жените от другите племена. Хъмбръл Тор отново беше вдигнал боздугана си — безмълвна, но властна заповед всички да замълчат.

Откъм баргастите, обкръжили ротата на Подпалвачите на мостове, отекнаха викове и капитанът видя морантските муниции в ръцете на войниците. Баргастите се отдръпваха, вдигнали готовите си за хвърляне копия.

— Мостоваци! — изрева Паран и закрачи към тях. — Прибери оръжието!

Рогът прозвуча за втори път.

Към Паран се извърнаха стотици лица. Смъртоносните гранати се скриха под пелерините и наметалата.

— Спокойно! — изръмжа Паран, след като стигна до хората си. И продължи тихо: — Стегнете се, проклети глупци! Не можем да заложим на този проклет от Гуглата зар! Съберете си ума. Ефрейтор Еймлес, бегом при Мълч да разбереш какво в името на Финир направи с онова ножче… и виж какво става с Тротс — знам, знам, изглежда свършил. Но момчето — също. Кой знае, може би въпросът е кой ще издъхне пръв…

— Капитане — прекъсна го един от сержантите. — Те се канеха да се нахвърлят върху нас, сър, затова извадихме оръжията. Нищо нямаше да направим, сър — чакахме вашата заповед.

— Радвам се да го чуя. Сега си отваряйте очите, но стойте спокойно, докато поговоря с Хъмбръл Тор. — Обърна се и тръгна към Кръга.

Лицето на баргасткия боен главатар беше посивяло, очите му бяха взрени в слабия момък на десетина крачки от него, вече злокобно замрял на окървавената земя. Няколко по-дребни вождове бяха обкръжили Хъмбръл и всеки крещеше, за да надвика другите. Тор не им обръщаше внимание.

Паран си запробива път през тълпата. Погледна надясно и видя, че Еймлес се е навел до Мълч. Лечителят беше притиснал длан върху раната на лявата ръка на Тротс и като че ли шепнеше нещо, затворил очи. Лекото помръдване на Тротс го увери, че мостовакът все още е жив. И беше престанал да рита. Мълч беше успял някак да му помогне да диша. Паран невярващо поклати глава. Счупиш ли гръкляна на човек, и е мъртъв. „Освен ако няма някой денълски врач наблизо… а Мълч не е, той е най-обикновен резач с шепа дребни магийки на разположение — този човек направи чудо.“

— Малазанецо! — Малките безизразни очи на Хъмбръл Тор се бяха вперили в Паран. — Трябва да поговорим. — После изрева нещо на воините около него и те се заотдръпваха навъсени и замятаха отровни погледи към капитана.

След миг Паран и баргасткият боен главатар стояха един срещу друг. Хъмбръл Тор го изгледа за миг и рече:

— Твоите воини нямат високо мнение за теб. Кръвчицата ти е рядка, казват.

Паран сви рамене.

— Те са войници. Аз съм им офицерът.

— Непокорни са. Трябва да убиеш един-двама, за да те уважават останалите.

— Задачата ми е да ги опазя живи, не да ги убивам, главатарю.

Хъмбръл Тор присви очи.

— Вашият човек се би в чуждоземния ви стил. Не се би като наш родственик. Двайсет и три дуела има неименуваният ми син. Без нито една загуба. Без нито една рана. Загубих един от моята кръв. Велик воин.

— Тротс още е жив — отвърна Паран.

— Трябваше да е умрял. Счупиш ли гръкляна на човек, сгърчва се и издъхва. Не трябваше да може да замахне с меча си. Синът ми пожертва ръката си, за да го убие.

— Доблестно усилие, главатарю.

— Но напразно, изглежда. Твърдиш ли, че Тротс ще преживее раните си?

— Не знам. Трябва да поговоря с лечителя.

— Духовете са се смълчали, малазанецо — каза Хъмбръл Тор. — Изчакват. И ние трябва да направим така.

— Съветът ви на вождовете може да не се съгласи с вас — отбеляза Паран.

Тор се намръщи.

— Това е проблем на баргастите. Върни се при войниците си, малазанецо. Опази ги живи… ако можеш.

— Съдбата ни от оцеляването на Тротс ли зависи, главатарю?

Грамадният воин се озъби.

— Не изцяло. Приключих с теб, засега. — Обърна гръб на капитана и другите вождове отново се струпаха около него.

Паран — мъчейки се да потисне отново изригналата пареща болка в стомаха — закрачи към Тротс и се наведе до лечителя. Между ключиците на Тротс зееше дупка, от която стърчеше костена тръба и тихо подсвирваше при всяко вдишване и издишване. Останалата част от гърлото беше премазана, цялата зеленикавосин оток. Очите на баргаста бяха ококорени, будни и пълни с болка.

— Изцерих му сухожилията и вените на ръката — каза Мълч. — Мисля, че няма да я загуби. Ще е по-слаба обаче, освен ако Малът не се появи скоро.

Паран посочи костената тръба.

— Какво в името на Гуглата е това, лечител?

— В момента не е много лесно да си играе човек с лабиринти, сър. Освен това за такава дреболия съм достатъчно добър. Резашки трик. Научих го от Бълът, когато бях в Шеста армия — той все измисляше начини да прави нещата без магия, защото така и не можеше да си намери лабиринта, когато станеше напечено.

— Изглежда… временно.

— Да. Трябва ни Малът.

— Бързо се справи, Мълч. Браво.

— Благодаря, сър.

— Ефрейтор Еймлес.

— Да, капитане?

— Доведете няколко бойци тук. Не искам никой баргаст да се приближава до Тротс. Когато Мълч ви каже, отнесете го в лагера.

— Слушам, сър.

Ефрейторът тръгна към малазанците, а Паран се обърна на юг, взря се в небето и въздъхна с облекчение.

Мълч също погледна натам и каза:

— Изпратили сте Туист да ги намери, нали, сър? Вижте, кара пътник. Сигурно е Бързия Бен, обаче…

Паран се усмихна, примижал към черната точка над хълмовете.

— Не и ако Туист е изпълнил заповедта ми.

— Значи Малът? Кълна се в копитото на Финир, добър ход, капитане.

Паран го изгледа.

— Никой няма да умре в тази мисия, Мълч.

Старият ветеран бавно кимна и отново коленичи да се погрижи за Тротс.

 

 

— Искаш ли някой от нас да те носи, маг? — попита Пикър, докато се тътреха по склона на поредния хълм.

Бързия Бен изтри потта от челото си и поклати глава.

— Не, вече съм малко по-добре. Тук гъмжи от баргастки духове и стават все повече. Съпротивляват се на заразата. Ще се оправя, ефрейтор.

— Както кажеш. Но ми изглеждаш доста зле. — „Меко казано.“

— Лабиринтът на Гугла не е забавно място.

— Лоша новина. Какво да очакваме всички ние, тогава?

Бързия Бен не отговори.

Пикър се намръщи.

— Е, толкова ли е зле? Страхотно. Чакай само Анци да го чуе.

Магьосникът се усмихна насила.

— Казваш му лошите новини само за да го погледаш как хленчи, нали?

— Естествено. Отделението има нужда и от малко забавления.

На билото се появиха поредните каменни грамади. Малки тънкокраки птици се пръскаха пред войниците. Зноят беше потискащ, а до залез-слънце оставаше още половин ден. Наоколо бръмчаха рояци мухи.

Не бяха виждали никого след идването на Туист заранта. Знаеха, че дуелът трябва вече да се е състоял, но нямаха представа как е завършил. „Гуглата да ни вземе дано, сигурно сме тръгнали към собствената си екзекуция.“ От Спиндъл и Бързия Бен нямаше особена полза — не можеха или не искаха да опитат отново да влязат в лабиринтите си, бяха пребледнели и затворени в себе си. Челюстта на Хедж толкова се беше подула, че от устата му нищо не можеше да излезе освен пъшкане, но ако се съдеше по погледите, които мяташе към гърба на Деторан, в главата му се въртяха планове за люто отмъщение. Бленд разузнаваше някъде напред — или отзад? — Пикър се обърна да провери, но я нямаше. Анци, поел ариергарда, водеше интимна беседа със себе си и несекващото му мърморене се сливаше с бръмченето на мухите.

Никакви признаци на живот не се виждаха наоколо, освен тревите, загърнали хълмовете, и кривите дървета, мяркащи се тук-там из долчинките, където сезонните потоци бяха натрупали влага в почвата. Небето беше безоблачно. Далече на североизток се издигаха белите върхове на планината Баргаст, настръхнали и застрашителни.

Според описанието на Туист баргастите се бяха събрали в някаква долина на четири левги на север. Щяха да стигнат преди залез, ако всичко вървеше добре.

Крачещият до нея Бързак изведнъж спря и изпъшка. Ефрейторката се обърна и видя показалите се от земята десетки кални ръце, стиснали го за краката — земята сякаш бе кипнала под ботушите на Бързия Бен. Започнаха да го теглят надолу, костеливите пръсти се впиваха в краката му, дърпаха, чворести ръце се показваха до лактите и се увиваха около съпротивляващото се тяло на мага.

— Бързак! — изрева Пикър и се хвърли към него. Той протегна ръце към нея — на лицето му беше изписано удивление, а земята се надигна до кръста му. Разнесоха се смаяни викове, другите затичаха към тях. Пикър го хвана през кръста.

Земята изригна до гърдите му. Появиха се още ръце, сграбчиха Бързия Бен за дясното рамо и го повлякоха надолу.

Той поклати глава.

— Пусни ме, ефрейтор…

— Ти си луд…

— Не и ако не ми откъснеш ръката… — Дясното му рамо се скри под разронената почва.

Спиндъл се хвърли към тях и ръката му се уви около врата на Бързия Бен.

— Пусни го! — изрева Пикър и пусна ръката на магьосника.

Спиндъл я зяпна.

— Какво?

— Пусни го, проклет да си!

Отдельонният маг пусна Бързия Бен, дръпна се и изруга. Анци скочи между тях с късата походна лопата в ръце. Главата на Бързия Бен вече изчезваше под земята. Разхвърча се пръст.

— Спри, сержант — сопна се Пикър. — Ще му счупиш проклетата глава.

Сержантът я зяпна и отскочи, все едно че беше стъпил върху гореща жар.

— Гуглата да ме вземе дано! — Вдигна лопатата и я огледа. — Не виждам кръв! Някой да вижда кръв? Или… богове!… Коса! Коса ли е това? О, Кралице на сънищата…

— Не е коса — изръмжа Спиндъл, дръпна лопатата от ръцете му и я огледа. — Това са корени, тъпако! Те го взеха. Те взеха Бързия Бен.

— Кой?

— Баргастките духове. Цяла орда са. Хванаха ни в засада!

— Защо не взеха и теб тогава? — попита ефрейторката.

— Сигурно защото не съм толкова опасен. Поне… — Огледа се. — Поне така се надявам. Обаче ще се разкарам от тоя проклет хълм!

Хвърли лопатата и хукна надолу.

— Хедж, дръж го под око, чу ли?

Сапьорът с подутото лице кимна и се затътри след Спиндъл.

— Какво ще правим сега? — изсъска Анци и мустаците му заподскачаха.

— Изчакваме една-две камбани и ако магьосникът не изпълзи от земята, продължаваме.

Сините очи на сержанта се ококориха.

— Ще го оставим тук?

— Освен ако не я разкопаем тая проклета могила. Все едно, няма да го намерим — издърпали са го в лабиринта си. Хем е тук, хем не е, ако ме разбираш. Спиндъл може да поразрови, като се стегне малко.

— Знаех си, че Бързия Бен си е голяма беля — измърмори Анци. — На магове за нищо не можеш да разчиташ. Права си — какъв смисъл има да киснем тука? Бездруго никаква полза няма от тях. Давай да прибираме багажа и да тръгваме.

— Няма да навреди, ако поизчакаме — отвърна Пикър.

— Е, може и да си права.

Тя го изгледа накриво и въздъхна.

— Няма да е зле и да хапнем нещо. Можеш да ни спретнеш нещо по-специално, сержант.

— Имам сушени фурми и хлебен плод, и малко пушени пиявици, купих ги от пазара южно от Пейл.

Пикър потръпна.

— Добре звучи.

Анци се ухили.

„Богове. Изтървал си му края, сержант. А аз? Спомена за фурми и пиявици и устата ми се напълни със слюнка.“

 

 

Лодките с високи носове гниеха в блатото — десетки и десетки. Вързопи с продоволствие лежаха наоколо на малки купчини, покрити с плесен, жабуняк и гъби. Светлината беше бледа, смътно жълта. Бързия Бен, покрит с лепкава тиня, се надигна бавно, изплю мръсната вода от устата си, изправи се и се огледа.

Нападателите му не се виждаха. Въз въздуха лениво летяха насекоми. Квакаха жаби и отвсякъде капеше вода. Във въздуха се долавяше смътната миризма на сол. „Попаднал съм в отдавна мъртъв лабиринт, изгнил от загубата на човешка памет. Живите баргасти не знаят нищо за това място, но тъкмо тук идват мъртвите им… стига да могат да стигнат толкова далече.“

— Е, добре — каза той високо. Гласът му прозвуча странно приглушено в гъстия, вмирисан на плесен въздух. — Тук съм. Какво искате?

Мъглите се раздвижиха и Бен застана нащрек. Появиха се силуети — прииждаха към него предпазливо, нагазили до колене в кипналите черни води. Магьосникът присви очи. Тези същества не приличаха на баргастите, познати му от селението на смъртните. Бяха по-набити, с по-широки рамене, с едри и здрави кости, по-скоро приличаха на смесица от Имасс и Тоблакай. „Богове, колко ли древно трябва да е това място?“ Под изпъкналите буцести чела блестяха малки очи. Черни кожени ивици покриваха изпъкналите скули, вързани за малки кости под брадичките. Черната коса висеше на груби плитки, разделена по средата. Мъжете и жените, които бавно се приближаваха към Бързия Бен, бяха облечени в дрехи от тюленова кожа, украсени с кости, рога и раковини. На бедрата им висяха дълги тънки ножове. Някои от мъжете носеха остри копия, направени като че ли изцяло от кост.

Една по-дребна фигура притича до изгнилия кедров пън точно пред Бързия Бен — вързоп с формата на човек, от пръчки и трева, и с глава като жълъд.

Магьосникът кимна.

— Таламандас. Мислех, че се връщаш при Белоликите.

— И се върнах, магьоснико. Благодарение единствено на благоразумието ти.

— Странен начин да изразиш благодарността си, древни. — Бързия Бен се огледа. — Къде сме?

— На мястото на първия десант. Тук са воините, които не доживяха края на това пътешествие. Флотата ни беше огромна, ала когато пътят свърши, половината лодки бяха пълни с трупове. Бяхме прекосили океана в непрестанни битки.

— А къде отиват сега мъртвите баргасти?

— Навсякъде и никъде. Изгубени са. Магьоснико, вашият воин уби шампиона на Хъмбръл Тор. Духовете вдишаха и затаиха дъх, защото човекът ви все още може да умре.

Бързия Бен потръпна, помълча и промълви:

— И ако умре?

— Вашите войници ще загинат. Хъмбръл Тор няма избор. Иначе го очаква гражданска война. Самите духове ще се разединят. Вие ще се превърнете в повод разногласията да се разсеят, но ще предизвикате още по-големи. Но не заради това те доведох тук. — Стикснерът махна с ръчичка към струпалите се около него привидения. — Това са воините. Армията. Нашите… главатари не са между нас. Духовете основатели отдавна са се изгубили. Едно дете на Хъмбръл Тор ги намери. Намери ги и ти!

— Има проблем.

Таламандас се приведе унило.

— Да. Има. Те са заклещени… в град Капустан.

Последствията бавно се наместиха в ума на магьосника.

— Хъмбръл Тор знае ли?

— Не. Шаманите му го заблудиха. Най-древните духове не са желани. Допускат се само младите, защото те не притежават голяма сила. Техният дар е утехата, а утехата значи много за баргастите. Не винаги е било така. Виждаш пред себе си един разделен пантеон и голямата пропаст между нас е времето… и изгубената памет. За чедата ни ние сме като чужденци — няма да се вслушат в мъдростта ни и се боят от потенциалната ни сила.

— Хъмбръл Тор надяваше ли се, че детето му ще намери тези духове основатели?

— Той поема огромен риск, но знае, че Белоликите са уязвими. Младите духове са твърде слаби, за да устоят срещу Панион Домин. Ще бъдат поробени или унищожени. Щом утехата бъде изтръгната, под нея ще остане слаба вяра и липса на устои. Клановете ще бъдат съкрушени от армиите на Домина. Хъмбръл Тор търси силата, но опипва слепешком.

— И като му кажа, че тези древни духове са намерени, той… ще ми повярва ли?

— Ти си единствената ни надежда. Длъжен си да го убедиш.

— Аз те освободих от онези окови — каза Бързия Бен.

— Какво искаш в замяна?

— Тротс трябва да оживее. Трябва да бъде признат за победител, за да може да получи законно полагащото му се място в съвета на вождовете. Необходима ни е властова позиция, Таламандас.

— Не мога да се върна при племената, магьоснико. Ще бъда прогонен отново.

— Можеш ли да прелееш силата си през някой смъртен?

Стикснерът бавно килна глава и го изгледа.

— Имаме един денълски врач, но също като на мен му е трудно да използва лабиринта си заради отровата на Панион…

— За да бъде дарен със силата ни — каза Таламандас, — трябва да бъде доведен в този лабиринт, тук.

— Добре — въздъхна Бързия Бен. — Защо не измислим начин как да го направим?

Таламандас бавно се обърна и огледа духовете. След малко отново се обърна към магьосника.

— Добре.

 

 

Едно копие полетя във въздуха към Туист, докато Черният морант се спускаше със спътника си към земята. Кворлът свърна настрани и бързо кацна в Кръга. Струпалите се воини се разсмяха и заругаха, но повече враждебни жестове не последваха.

Паран хвърли поглед към отделението, застанало да пази Тротс и Мълч, после затича към моранта и опърления Малът, които вече слизаха от гърба на летящия звяр сред тълпата ругаещи и размахващи оръжия варвари.

— Направете ми път, проклети да сте! — изрева капитанът и блъсна на земята настрана някакъв сенански воин. Мъжът се надигна с ръмжене и се озъби предизвикателно. Паран не му обърна внимание. Още пет-шест крачки и спря пред Туист и Малът.

Лечителят го гледаше тревожно.

— Капитане…

— Да, става напечено, Малът. Ела с мен. Туист, ти сигурно ще предпочетеш да се разкараш оттук, та ако ще да е в проклетата Бездна…

— Разбрано. Ще се върна при отделението на сержант Анци. Какво стана?

— Тротс спечели битката, но май загубихме войната. Разкарай се, преди да са те набучили на шиш.

— Слушам, капитане.

Паран хвана лечителя под мишницата, обърна се и си запробива път през тълпата.

— Тротс е зле — заговори в движение. — Счупен гръклян…

— Как все още е жив тогава, в името на Гуглата?

— Мълч му проби гърлото и сега кучият му син диша през една тръба.

Малът се намръщи, после кимна замислено.

— Умно. Но, капитане, не знам дали ще съм ви от голяма полза, както и за Тротс…

Паран го погледна вбесено.

— Гледай да си. Ако Тротс умре, загиваме всички.

— Лабиринтът ми…

— Не ме интересуват никакви извинения! Просто го изцери, проклет да си!

— Ясно, сър. Но просто за да знаете — това може да ме убие.

— Кълна се в топките на Финир…

— Замяната е добра, сър. Разбирам. Не се притеснявайте, ще изцеря Тротс — и всички ще се измъкнете, а в момента това е най-важното.

Паран се спря. Стисна очи да надмогне острата болка, която го жегна в стомаха. И промълви, стиснал зъби:

— Както кажеш, Малът.

— Еймлес ни маха…

— Да. Хайде върви, Малът.

— Слушам, сър.

И тръгна към отделението.

Паран отвори насила очи.

„Гледай го ти кучия му син. Не трепна. Не мигна дори. Що за хора са тези войници?“

 

 

Малът избута Мълч настрана, клекна до Тротс, погледна го в очите и протегна ръка.

— Малът! — изсъска Мълч. — Лабиринтът ти…

— Млъкни — отвърна Малът, затвори очи и пръстите му докоснаха премазаното гърло.

Разтвори лабиринта си и умът му изкрещя, когато отровната сила го заля като порой. Усети как се издува и как се разцепва плътта му, чу плисъка на кръвта и стъписания вик на Мълч. После светът изчезна сред кипнало море от болка.

„Пътя намери, проклет да си! Пътя на изцелението, жилката на порядъка… богове! Съхрани ума си, лечител. Дръж се…“

Ала усети как разумът му вече е откъснат, погълнат. Самата му същност се разпадаше на дрипи и той не можеше да направи нищо. Извлече от здравото ядро на душата си, извлече от силата й, усети как се изля през пръстите му към разкъсания хрущял на гърлото на Тротс. Но ядрото се разпадаше…

Някакви ръце се вкопчваха в него, разкъсваха го… нова атака. Духът му се бореше, мъчеше се да се отскубне. Писъци ехтяха отвсякъде, като на безчет прокълнати души. Ръце го пускаха и други се впиваха в него. Теглеха го нанякъде… и умът му се покори на тези вкопчени, дърпащи го ръце.

Изведнъж — тишина. Малът се озова коленичил в някаква тинеста локва, загърнат от тишина. После около него се надигна глухо мърморене. Той вдигна глава.

„Вземи от нас — шепнеха хиляди невидими гласове. — Вземи нашата сила. Върни се там, където си, и използвай всичко, което ти даваме. Ала побързай — пътеката, която отворихме, струва скъпо — много скъпо…“

Малът се разтвори за силата, завихрила се около него. Нямаше избор — беше безпомощен пред властната й настойчивост. Крайниците, тялото му бяха все едно от глина, сякаш бе изваян отново, от костите навън. Разкъсаната му душа беше събрана наново.

Надигна се, обърна се рязко и тръгна. Земята под нозете му беше буцеста и податлива. Не поглеждаше надолу, вървеше и вървеше напред. Лабиринтът Денъл беше около него, безумен и смъртно опасен, но не го приближаваше. Покварата виеше отчаяно, неспособна да посегне на душата му.

Малът отново усети пръстите си, все така притиснати до премазаното гърло на приятеля му, но в ума си продължаваше да върви. Стъпка по стъпка, неумолимо напред. „Това е пътят към собствената ми плът. Кой го направи заради мен? Защо?“

Лабиринтът се замъгли. Почти се беше върнал. Погледна надолу да види онова, което знаеше, че ще види. Газеше по килим от трупове — пътеката през отровния ужас на лабиринта му. „Скъпо… толкова скъпо…“

Очите му се отвориха. Разранена кожа под пръстите, но нищо повече. Примига да махне потта от очите си и срещна погледа на Тротс.

„Две пътеки. Една за мен и една за теб, приятелю.“

Баргастът вдигна немощно дясната си ръка. Малът я стисна здраво.

— Върна се — прошепна лечителят. — Върна се, острозъб кучи син такъв.

— Кой? — изхриптя Тротс. — Кой плати?

Малът поклати глава.

— Не знам. Не съм аз.

Очите на баргаста се взряха в разцепената, плувнала в кръв кожа по ръцете на лечителя. Малът пак поклати глава.

— Не съм аз, Тротс.

 

 

Паран не можеше да помръдне, не смееше да се приближи. Виждаше само струпалите се около лежащия на земята Тротс войници и коленичилия до него Малът. „Боговете да ми простят дано, заповядах на лечителя да се самоубие. Ако това е истинското лице на командирството, усмивката му е мъртвешка. Нищо общо не искам да имам с това. Никога вече, Паран. Никой не може да те задължи да правиш такъв избор. Кой си ти, че да претегляш един живот с друг? Не, това е кошмар. Нищо общо не искам да имам.“

Мълч се появи пред очите му. Залиташе. Лицето му беше пребледняло, очите — отворени широко.

„Не, не ми казвай нищо. Върви си, проклет да си.“

— Да чуем, лечител.

— Всичко… всичко е наред, капитане. Тротс ще живее…

— А Малът?

— Повърхностни рани… ще се погрижа за тях, сър. Ще живее и той… само не ме питайте как…

— Махай се, Мълч.

— Сър?

— Върви при Малът. Махни ми се от очите.

Паран му обърна гръб и го чу как се отдалечи. Затвори очи — очакваше адската болка в стомаха му да започне отново, да се надигне пак като огнен юмрук. Но всичко в него се беше успокоило. Избърса сълзите си и вдиша дълбоко. „Никой няма да умре. Всички ще се измъкнем оттук. Да взема да кажа на Хъмбръл Тор. Тротс спечели правото си… всички други да вървят при Гуглата!“

 

 

Мълч и Еймлес се бяха присвили и гледаха как капитанът им изправи гръб, намести меча на колана си и закрачи към шатрата на Хъмбръл Тор.

— Кораво е копелето — измърмори лечителят.

— Леден е като джагътска зима — отвърна с гримаса Еймлес. — Малът по едно време беше като умрял.

— За малко му се размина.

Мълч се наведе настрана и се изплю на земята.

— Капитанът може и да се справи.

— Да. Би могъл.

— Ей! — извика един от войниците. — Вижте оня хълм! Това не е ли Деторан? И Спиндъл — носят някого!

— Сигурно е Бързия Бен — каза Мълч и се надигна. — Поиграл си е с лабиринтите. Идиот.

— Магове — изръмжа Еймлес. — На кой му трябват изобщо тия мързеливи кучи синове.

— Магове, а? А за лечителите какво ще кажеш, ефрейтор?

Челюстта на Еймлес увисна и дългото му лице изведнъж се удължи още повече.

— Е, лечителите са добри, Мълч. Адски добри. Имах предвид разните там чародеи, заклинатели…

— Зарежи, преди да си казал нещо наистина глупаво, Еймлес. Е, ето че се събрахме всички. Чудно какво ли ще направят с нас Белоликите?

— Тротс спечели, нали?

— И какво от това?

Челюстта на ефрейтора увисна отново.

 

 

Кожената шатра на Хъмбръл Тор беше пълна с дим. Грамадният боен главатар стоеше с гръб към кръглото огнище и светлината на пламъците очертаваше силуета му.

— Какво имаш да ми кажеш? — изръмжа той, щом Паран спусна кожата на входа.

— Тротс е жив. Потвърждава правото си на вожд.

— Но той няма племе…

— Има племе, главатарю. Трийсет и осем Подпалвачи на мостове. Той го показа, със стила, който избра за дуела.

— Знам какво ни показа…

— Но кой го разбра?

— Аз. И това е важното.

Настъпи мълчание. Паран бавно огледа шатрата и оскъдните пръснати из нея вещи — мъчеше се да прецени нрава на стоящия пред него воин. Подът беше покрит с кожи на бедерини. В единия край лежаха струпани няколко копия, едното счупено. До отсрещната стена имаше дървен сандък, издялан от цял ствол и достатъчно голям, за да побере три изпънати трупа. Капакът беше отворен. До сандъка се въргаляха разбъркани одеяла — явно там спеше Тор. Монети, пришити по кожените стени, смътно проблясваха от всички страни, а от коничния таван висяха на гроздове още монети — почернели от пушеци.

— Вие загубихте командването, капитане.

Паран примигна и срещна тъмните очи на главатаря.

— За мен е облекчение.

— Никога не признавай нежеланието си да управляваш, малазанецо. Страхът, който изпитваш в себе си, ще замъгли преценката ти за онова, което прави приемникът ти. Страхът ще те заслепи както за разумните му действия, така и за глупостта му. Тротс никога не е бил командир — видях го в очите му, когато излезе от редиците ви. Сега ще трябва да го наблюдаваш. С ясен поглед.

Обърна се и пристъпи до сандъка.

— Имам медовина. Пий с мен.

„Богове, стомахът ми…“

— Благодаря, главатарю.

Хъмбръл Тор извади от сандъка глинена стомна и две дървени халби. Отпуши стомната, подуши гърлото, после кимна одобрително и наля.

— Ще изчакаме още един ден — заговори той. — След това ще се обърна към клановете. Тротс ще получи правото да говори — спечели си мястото сред вождовете. Но сега ти казвам следното, капитане. — Подаде халбата на Паран. — Няма да тръгнем на поход към Капустан. Нищо не дължим на тези хора. Всяка година губим все повече младежи в този град, заради начина им на живот. Търговците им не ни носят нищо ценно, само дръзки хвалби, и ако можеха, щяха и кожите да свалят от хората ни.

Паран отпи от силната медовина и усети как опари гърлото му.

— Капустан не е истинският ви враг, главатарю…

— Панион Домин ще поведе война срещу нас. Знам това, малазанецо. Ще използват Капустан, за да струпат войските си до самите ни граници. След това ще нахлуят.

— Щом разбирате всичко това, защо…

— Двайсет и седем племена, капитан Паран. — Хъмбръл Тор пресуши халбата си и изтри уста с опакото на ръката си. — От тях само осем вожда ще ме подкрепят. Не стигат. Трябват ми всички. Кажи ми за новия ви вожд. Той би ли могъл да ги склони с думи?

Паран се намръщи.

— Не знам. Рядко говори. Но пък и не му се е налагало много досега. Ще разберем утре, предполагам.

— Подпалвачите на мостове все още са в опасност.

Капитанът трепна и сведе очи към медовината в чашата.

— Защо?

— Баран, Джилк, Акрата — тези три клана са се съюзили срещу вас. В момента разпространяват слухове за вашата двойственост. Лечителите ви били некроманти — извършили са ритуал на възкресение, за да върнат Тротс към живот. Белоликите не хранят обич към морантите. Вие завладяхте севера — кога ли ще обърнете алчния си поглед и към нас? Вие сте прерийната мечка до нас — подтиквате ни да се счепкаме с южния тигър. Един ловец винаги познава ума на тигъра, но никога на прерийната мечка.

— Изглежда, съдбата ни още виси на косъм — каза Паран.

— До утре.

Капитанът пресуши халбата си и я остави на ръба на сандъка. В стомаха му бушуваха пламъци. Езикът му беше изтръпнал, а под лепкавата медовина усещаше вкуса на кръв.

— Трябва да се погрижа за войниците си.

— Дай им тази нощ, капитане.

Паран кимна и излезе от шатрата.

На десетина крачки от изхода го чакаха Пикър и Бленд. Забързаха към него и Паран ги изгледа намръщено.

— Още добри новини, а?

— Капитане…

— Какво има, ефрейтор?

Пикър примига.

— Ами, такова, дойдохме. Нали трябва да докладвам…

— Анци къде е?

— Не се чувства много добре, сър.

— От храната ли?

Бленд се ухили.

— Жестоко. „От храната ли?“

— Капитане — намеси се припряно Пикър и я изгледа предупредително. — Загубихме Бързия Бен, но после си го върнахме, само че оттогава не се е събудил. Спиндъл смята, че е някакъв шок. Издърпаха го в баргастки лабиринт…

Паран я зяпна.

— Какво?! Заведи ме при него. Бленд, намери Малът. Да дойде при нас, бегом! Е, Пикър, какво стоиш? Води.

— Слушам, сър.

Седмо отделение беше смъкнало снаряжението си в лагера на мостоваците. Деторан и Хедж разпъваха шатрите, навъсеният пребледнял и разтреперан Анци ги наблюдаваше. Спиндъл седеше до Бързия Бен, почесваше разсеяно дрипавата си власеница и намръщено гледаше спящия магьосник. Наблизо стоеше Черният морант Туист. Войниците от другите отделения седяха наоколо на групички, поглеждаха към новодошлите, но никой не искаше да се приближи.

Паран и ефрейторката отидоха при двамата. Капитанът учудено погледна към другите отделения и попита:

— Какво им става?

— Виждате ли как му се е подуло лицето на Хедж? — изсумтя Пикър. — Деторан е ядосана, сър. Всички мислехме, че ще го пребие, горкия.

— Показва си обичта, като го бие?

— Грубичка си е тя, сър.

Капитанът въздъхна, махна на Спиндъл да се дръпне и се наведе да огледа Бързия Бен.

— Разправяй какво се случи, Спин. Пикър ми спомена за баргастки лабиринт…

— Да, сър. Само предполагам, между другото. Минавахме през една гробна могила и…

— Адски умно — сопна се Паран и магът се присви.

— Е, добре де, не беше първата, през която минахме, а другите си бяха съвсем кротки. Все едно, духовете посегнаха, спипаха Бързака и го дръпнаха долу. Поизчакахме. После го изплюха обратно, ей така. Капитане, лабиринтите нещо са се вкиснали. Много гадни са станали. Бързака вика, че било от Панионеца, само че не е точно от Панионеца, а някаква скрита сила зад него. Вика, че всички сме в голяма беда.

Чуха се приближаващи се стъпки, Паран се обърна и видя, че идват Малът и Бленд. Зад тях крачеше Тротс. От другите отделения му подвикнаха няколко язвителни ругатни за поздрав, последвани от силно дюдюкане. Тротс им се озъби и тръгна заплашително към една групичка. Един от войниците хукна като подплашен заек и баргастът се ухили.

— Ела тука, Тротс — заповяда Паран. — Трябва да поговорим.

Едрият воин сви рамене и отново тръгна към тях.

Малът се подпря тежко на рамото на Паран и коленичи.

— Съжалявам, капитане. Не се чувствам добре.

— Няма да те карам да си използваш пак лабиринта. Но Бързия Бен ми трябва буден. Някакви идеи?

Малът погледна замислено магьосника и се почеса по тила.

— Не казах, че съм отслабнал, сър. Просто не се чувствам добре. В изцеряването на Тротс получих помощ. Духове, мисля. Барагстки може би. Те ме закърпиха някак, и аз не знам как, и Гуглата ми е свидетел, трябва ми малко време да се посъвзема. А бе, все едно че краката ми са на някой друг, ръцете — и те… — Постави ръка на челото на Бързия Бен и изсумтя. — Той се връща вече. Това, дето го успива, е защитна магия.

— Можеш ли да поускориш нещата?

— Разбира се. — И замахна и зашлеви магьосника.

Бен рязко отвори очи.

— Малът, кучи сине…

— Стига си се оплаквал, Бързак. Капитанът иска да говори с тебе.

Тъмните очи на мага се извърнаха към Паран и надвисналия над рамото му Тротс. Бен се ухили.

— Всички сте ми длъжници.

— Това го зарежете — каза Малът на Паран. — Той все такива ги разправя. Богове, що за его. Ако Уискиджак беше тука, щеше да те фрасне по главата, магьоснико, и щях да съм на негова страна.

— А, без тия. — Бен бавно седна. — Какво е положението тука?

— Главите ни още са на дръвника — отвърна тихо Паран. — Нямаме много приятели тук, а враговете ни стават все по-дръзки. Властта на Хъмбръл Тор се клатушка и той го знае. Това, че Тротс уби любимия му син, не помогна никак. Все пак бойният главатар е на наша страна. Повече или по-малко. Може пет пари да не дава за Капустан, но разбира каква заплаха представлява Панион Домин.

— Не му пука за Капустан, а? — Бързия Бен се усмихна. — Ще му променя аз отношението. Малът, имаш ли си компания в това твое тяло?

Лечителят примига.

— Какво?

— Чувстваш се странно, нали?

— Ами…

— Така казва — намеси се Паран. — Ти какво знаеш по въпроса?

— Всичко. Капитане, трябва да идем при Хъмбръл Тор. Тримата… не, четиримата — ти също, Тротс. Гуглата да ме вземе, я да вземем и Туист — тоя знае повече, отколкото казва, и може да не виждам морантската му усмивчица, но знам, че се хили. Спиндъл, власеницата ти вони. Разкарай се, че ще повърна.

— И това ми било благодарност, че ти опазих кожата — измърмори Спиндъл и се дръпна.

Паран се изправи и погледна накриво към шатрата на Хъмбръл Тор.

— Чудесно. Хайде пак натам.

 

 

Залезът настъпи и долината се загърна в сумрак. Баргастите бяха подновили дивашките си танци и кървавите дуели с трескава жар. На трийсет крачки от шатрата на Хъмбръл Тор, седнала върху смъкнатата си броня, Пикър се навъси и измърмори:

— Още са вътре, кучите му синове. Нищо не ни оставиха за правене, освен да ги гледаме тия диваци как се трепят един друг. Май е рано да мислим, че всичко е свършило, Бленд.

Тъмнооката жена до нея се намръщи.

— Да намеря ли Анци?

— Що ще си правиш труда? Не чуваш ли онова пъшкане? Нашият сержант е яхнал някоя баргастка мома. Ще се върне след миг-два доволен…

— А момето ще ситни зад него…

— И ще гледа объркано…

— Що?

— Докато мигнала, и то свършило.

Двете се изсмяха късо и гадно. Пикър отново стана сериозна.

— Утре може да сме мъртви, каквото и да разправя Бързия Бен на Тор. Така поне мисли капитанът, затова ни остави тая нощ да се позабавляваме…

— „С гугла на главата иде утрото…“

— Мдаа.

— Тротс направи каквото можа в двубоя — подхвърли Бленд. — С това трябваше да се свърши.

— По щях да съм доволна Деторан да беше на негово място. Нямаше да има почти равенство или каквото е там. Щеше да го нареди добре хлапето. Както чух, нашият татуиран баргаст само стоял на място и е чакал язовеца да му влезе. Деторан щеше да му пръсне главата като тиква…

— Тротс няма хъса й.

— Никой го няма, а както и забелязвам, още не се е върнала с оня джилкски воин, дето го замъкна в храстите.

— Компенсация за Хедж, дето все й бяга и се крие. Горкото момче — джилкатът де. Сигурно е умрял вече.

— Тя дано да внимава, че…

Замълчаха. Двубоите около огъня ставаха все по-бързи и яростта им привличаше все повече баргасти да гледат. Пикър изсумтя, като видя как поредният воин рухна от ножа на съперника си, забит в гърлото му. „Ако продължава така, утре ще трябва да вдигат нова гробна могила. Но пък и бездруго може да го направят — могила за мостоваците.“ Огледа се и видя тук-там по някой самотен мостовак в тълпите на туземците. Дисциплината беше рухнала. Бързият прилив на надежда при новината, че Тротс е оживял, се попари също толкова бързо от слуха, че баргастите все едно може да ги избият — просто ей така.

— Въздухът е някак… странен — каза Бленд.

„Да… сякаш самата нощ е пламнала… сякаш сме в центъра на някаква невидима огнена буря.“ Гривните на ръката на Пикър се бяха сгорещили и ставаха все по-горещи. „Май ще трябва пак да се топна в онова ведро с вода — кратко облекчение, но поне е нещо.“

— Помниш ли онази нощ в Леса на Черното псе? — продължи тихо Бленд. — Онова отстъпление…

„Как излязохме в изгорялата земя на ривите… злите духове, надигнали се от пепелищата…“

— Да, Бленд, помня я много добре.

„И ако онова крило на Черните моранти не беше ни забелязало и не бе дошло да ни измъкне…“

— Чувството е същото, Пикър. Духове са се развихрили наоколо.

— Не големите обаче. Събират се предци. Ако бяха големите, косите ни щяха да настръхнат.

— Вярно. Но къде са все пак? Къде са най-гадните духове на Баргаст?

— Ами, някъде другаде, очевидно. С късмета на Опонн може и да не се появят утре.

— А, ще дойдат те. Едва ли ще пропуснат такова нещо.

— Стига де, кажи поне веднъж нещо по-приятно, Бленд.

— Просто се чудех. — Бленд сви рамене и се надигна. — Мисля да пообиколя малко. Ще видя дали да не си хвана нещо.

— Баргастки разбираш ли?

— Не, но понякога най-изразителният разговор става и без думи.

— Същата си като другите, Бленд. Това сигурно е последната ни нощ между живите, а ти се чупиш.

— Нали в това е целият смисъл?

И се скри в сенките. „Проклета жена… остави ме да седя тука сама и да си блъскам главата. Откъде да знам къде са сериозните баргастки духове? Може би просто чакат зад някой хълм. Готови утре сутринта да изскочат и да се шашнем от страх. И откъде да знам какво ще реши утре бойният главатар на баргастите? Потупване по рамото и нож през гърлото?“

Спиндъл се измъкна от тълпата и се приближи. Вонята на изгоряла коса го беше загърнала като второ наметало, лицето му беше мрачно. Клекна пред нея.

— Лошо вървят работите, ефрейтор.

— Голямата новина! — сопна му се тя. — Какво има?

— Половината ни войници са пияни, а останалите са се пръснали кой където види. Паран и приятелчетата му влязоха в оная шатра и това, че не излизат, не се приема като добър знак. Утре заранта няма да сме във форма да свършим и едно свястно нещо.

Пикър хвърли поглед към шатрата на Хъмбръл Тор. Очертаните по стената силуети на хората вътре не бяха помръднали от доста време. Тя помълча, после кимна и каза:

— Добре, Спин. Стига си се безпокоил. Иди се позабавлявай.

Той я зяпна.

— Да се забавлявам?!

— Забрави ли какво значи това? Отпускане. Удоволствие. Усещаш, че ти е добре. Хайде, иди, тя е някъде там, пък и бездруго няма да си край нея през следващите девет месеца. Е, ако я смъкнеш тая власеница поне за тази нощ, може да извадиш повече шанс.

— Не мога! Мама какво ще си помисли?

Пикър изгледа угрижената му физиономия.

— Спиндъл — бавно заговори тя, — майка ти е умряла. Тя не е тука, не те гледа. Можеш да си позволиш да се държиш като лошо момче, Спиндъл. Честно.

Магът се сви, сякаш невидима ръка изведнъж го беше плеснала по главата, и на Пикър й се стори, че видя за миг отпечатъците от кокалчетата на два пръста върху плешивото му теме, после се надигна и си тръгна, като мърмореше и клатеше глава.

„Богове… Сигурно предците на всички ни са тук!“ Пикър се огледа. „Ела ми само, татенце, и ще ти клъцна проклетото от Гуглата гърло като предишния път…“

 

 

Със зачервени от умората очи, Паран се измъкна от шатрата. Небето беше посивяло, смътно огряно от предутринната светлина. Долината бе потънала в бяла мъгла и пушеци от догарящите дърва в огньовете. Глутница псета тичаше по близкия склон и това беше единственото движение.

„Но са будни. Всички. Истинската битка свърши и сега, тук пред мен — почти ги виждам — стоят тъмните божества на Баргаст, с лице към утрото… за първи път от хиляди години, гледат смъртното утро…“

Някой застана до него. Паран се обърна.

— Е?

— Древните духове на Баргаст изоставиха Малът — каза Бързия Бен. — Лечителят спи. Усещаш ли ги, капитане? Духовете? Всички прегради са съборени, Древните са се събрали с духовете на по-младите родственици. Забравеният лабиринт вече не е забравен.

— Всичко това — хубаво — промърмори Паран, — но все още град имаме да освобождаваме. Какво ще стане, ако Тор вдигне знамето на войната, а съперниците му се противопоставят?

— Няма. Не могат. Всеки шаман сред Белоликите ще се пробуди за промяната, за това избуяване. Усещат я тази нова сила и знаят какво означава. Нещо повече, духовете ще им обяснят, че господарите им — истинските богове на баргастите — са затворени в Капустан. Духовете основатели са се събудили. Дошъл е моментът да бъдат освободени.

Капитанът изгледа продължително чародея, след което попита:

— Ти знаеше ли, че морантите са роднини на баргастите?

— Повече или по-малко. На Тор може и да не му хареса — а племената ще нададат вой, — но щом самите духове приеха Туист и народа му…

Паран въздъхна. „Трябва да поспя. Но не мога.“

— Я да ида да събера мостоваците.

— Новото племе на Тротс — ухили се Бързия Бен.

— Защо чувам хъркането му тогава?

— Още не знае какво е отговорност, капитане. Ще трябва да го научиш.

„На какво да го науча? Да живее под бремето на властта? Това и сам не мога да го постигна. Достатъчно е само да погледна лицето на Уискиджак, за да разбера, че никой не може — поне никой, който има сърце. Научаваме се да постигаме само едно: да крием мислите си, да прикриваме чувствата си, да заровим човечността си дълбоко в душите. А това не може да се предаде. Може само да се покаже.“

— Иди да го събудиш тоя кучи син — изръмжа Паран.

— Слушам, сър.