Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Memories of Ice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 77 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Стивън Ериксън. Спомени от лед

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2005

ИК „Бард“, 2005

ISBN: 978–954–584–035–7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

3.

Дужек Едноръкия и армията му очакваха пристигането на Каладън Бруд и неговите съюзници: свирепите Тайст Андий, клановете на Баргаст от далечния север, десетина наемнически части и обитаващите степите риви. Там, на разораното от жестоки битки поле край Пейл, щяха да се срещнат двете сили. Но не за бран, а за да изваят мир от горчивата история. Нито Дужек, нито Бруд, нито някой друг от тези легендарни бойци можеше да предвиди предстоящия сблъсък — не на мечове, а на светове…

„Изповедите на Артантос“

Плитки бразди разяждаха склоновете на една левга северно от Пейл, незараснали още белези от времето, когато градската наглост бе посягала да погълне степите, граничещи с равнината Риви. От незапомнени времена хълмовете бяха святи за ривите и фермерите на Пейл бяха плащали с кръв за своята самонадеяност.

Ала земята се изцеряваше бавно — малко от древните менхири, скални кръгове и крипти от плосък камък бяха останали непокътнати. Камъните лежаха струпани на купчини покрай някогашните тераси с царевични ниви. Всичко свято по тези хълмове се пазеше само в умовете на ривите.

„Каквито сме във вярата, такива сме в живота.“ Мхаби придърпа кожата от антилопа на слабите си костеливи рамене. Болежките и умората тази заран отново бяха налегнали грохналото й тяло — доказателство, че детето е извлякло още от нея предната нощ. Старицата не изпитваше яд — потребностите му не можеха да се избегнат, пък и в това дете бездруго нямаше почти нищо естествено. Могъщи коравосърдечни духове и слепи магически заклинания бяха успели да сътворят нещо ново и неповторимо.

А времето вече изтичаше. Срокът беше близо.

С блеснали, заобиколени от гъста мрежа бръчки тъмни очи, мхаби гледаше лудуващото по ветровитите тераси дете. Майчините инстинкти не можеха да я напуснат. Не беше редно да ги прокълне и да скъса връзките на обичта, идващи с плътската раздяла. Въпреки всичките злочестини, които я мъчеха, и въпреки всичките извратени нужди, втъкани в дъщеря й, тя не можеше — и нямаше — да запреде нишките на омразата.

Все пак телесното изтощение отслабваше даровете на сърцето, в които така отчаяно се беше вкопчила. Само допреди по-малко от един сезон мхаби беше млада жена, още невенчана. Беше горда, не желаеше да приеме сплитовете трева, които многобройните току-що възмъжали момци слагаха пред входа на шатрата й. Все още не бе готова да сплете косата си на плитка и така да се обвърже за венчило.

Увреден народ бяха ривите — как можеш да мислиш за мъж и семейство в такова време на безкрайна, опустошителна война? Тя не беше толкова сляпа като посестримите си — не жадуваше да поеме благословения уж от духовете дълг да ражда синове, за да хранят земята пред Плуга на Жътваря. Майка й беше гледачка на кости, надарена бе със способността да съхранява цялата памет на народа — всяка родословна линия, чак до Сълзата на Умиращия дух. А баща й бе държал Копието на войната, първо срещу Белоликите баргасти, а после — срещу империята на Малаз.

Скърбеше и за двамата, и то дълбоко, ала разбираше как тяхната смърт, наред с упорития й отказ да приеме мъжка ласка, взети заедно, я бяха превърнали в идеалния избор в очите на воинството духове. Чист и непокътнат съсъд, съсъд в който да се поставят две разбити души — едната прекрачила прага на смъртта, другата — опазена от смъртта с помощта на древни чародейства, две личности, сплетени в едно — съсъд, който щеше да изхрани така сътвореното свръхестествено дете.

Сред ривите, които пътуваха непрестанно със стадата си и не вдигаха зидове от камък или тухла, такъв съсъд, предназначен за една-едничка употреба, който след това щеше да бъде изхвърлен, се наричаше мхаби, тъй че тя си бе намерила ново име и сега цялата истина за живота й се съдържаше в него.

„Стара, а не достигнала мъдростта, сбръчкана, ала без дара на годините, но ето, че се каня да уча това дете — това същество, — печелещо един сезон с всеки, който аз губя, чието отбиване ще означава моята смърт. Виж я само как си играе игрите на невинното дете; усмихва се, без да разбира цената, която взима от мен нейното съществуване и израстване.“

Чу стъпки зад себе си и след малко до нея застана висока чернокожа жена. Дръпнатите очи на новодошлата се спряха на играещото на склона дете. Степният вятър разроши дългата тъмна коса пред лицето й. Под боядисаната в черно кожена туника проблясваше сребриста люспеста броня.

— Измамна е, нали? — промълви Тайст Андий.

Мхаби кимна и въздъхна.

— Трудно може да предизвика страх — продължи чернокожата жена — или да стане център на жестоки свади…

— Има и друго, нали?

— Да. Каллор поднови атаката си.

Мхаби потръпна, после вдигна очи към Тайст Андий.

— Е, и? Има ли някаква промяна, Корлат?

— Бруд си държи упорито на своето — отвърна Корлат и сви рамене. — И да има съмнения, скрива ги добре.

— Има — рече мхаби. — Но ривите и стадата ни му трябват, а това надделява. Въпрос на сметки, не на вяра. Тази нужда ще остане ли, след като се сключи съюзът с едноръкия малазанец?

— Надеждата е — отвърна Корлат, — че малазанците ще знаят повече за произхода на детето…

— Достатъчно, за да се избегне възможната заплаха? Корлат, трябва да накараш Бруд да разбере, че онези две души нямат нищо общо с това, в което са се превърнали. — Очите на мхаби се върнаха на детето и тя продължи: — Тя бе създадена с влиянието на Т’лан Имасс — лабиринтът извън времето осигури сплитащите нишки и те бяха изтъкани така от Гадател на Имасс — Хвърляч на кости от плът и кръв, Корлат. Тъй че детето принадлежи на Т’лан Имасс. Може да си е облечено в плът на риви, може в нея да са побрани душите на двама малазански магове, но сега тя е соултейкън, и нещо повече — Хвърляч на кости. А и тези истини едва се допират до краищата на онова, в което предстои да се превърне. Кажи ми, за какво им е на безсмъртните Т’лан Имасс един Хвърляч на кости от плът и кръв?

— Не мен трябва да питаш — с кисела усмивка отвърна Корлат.

— И малазанците също.

— Сигурна ли си в това? Не маршируваха ли Т’лан Имасс под малазанските знамена?

— Но вече не, Корлат. Каква ли скрита вражда се е породила между тях? Що за тайни мотиви могат да лежат под предложенията на малазанците? Няма как да го отгатнем, нали?

— Предполагам, че Каладън Бруд е наясно с тези възможности — сухо отвърна Тайст Андий. — Все едно, можеш да бъдеш свидетелка и дори да участваш в тези неща, мхаби. Малазанският контингент идва и Пълководеца желае да присъстваш на преговорите.

Мхаби се обърна. Лагерът на Каладън Бруд лежеше пред очите й, изрядно подреден както винаги. Наемническите части на запад, воините на Тайст Андий в средата, становете на нейните риви със стадата бедерини — на изток. Походът беше дълъг, от Платото на Стария крал, през градовете Кет и Пач, най-сетне — по лъкатушещия на юг стар път на ривите, прекосяващ традиционното им отечество. „Дом, порутен от многото години война, от тъпчещите по земята войски и огнените взривове, хвърляни от небето от морантите… от кворлите, кръжащи като безмълвни черни петънца, и от ужаса, падащ върху становете ни… върху светите ни стада.“

„Ала ето, че сега стискаме ръце с доскорошните си врагове. С малазанските нашественици и студенокръвните моранти. Каним се да сплетем плитките на венчилото — двете ни армии. Толкова време си гризем гърлата — а сега венчило, и не в името на мира. Не, сега воините си търсят друг, нов враг…“

Отвъд войските на Бруд се издигаха наскоро възстановените стени на Пейл, с петната от насилие, като смразяващ спомен за малазанските магии. От северната порта на града току-що бе излязла група конници, със сиво знаме без знаци по него — възвестяваше на всички, че конниците са извън закона. Яздеха бавно през мъртвата зона към лагера на Бруд.

Очите на мхаби се присвиха подозрително към знамето. „Старице, страховете ти са проклятие. Не мисли за измяна, не мисли за ужасите, претърпени от тези доскорошни нашественици. Дужек Едноръкия и Воинството му бяха обявени извън закона от омразната императрица. Духове подземни, ще видим ли някога края на тази война?“

Детето дойде при двете жени. Мхаби я погледна, видя в спокойните, нетрепкащи очи, знание и мъдрост, трупани сякаш от хилядолетия — а може би наистина беше така. „Ето ни, че стоим тук трите, пред погледите на всички — дете на десет-единадесет години, жена с млада външност и нечовешки очи и прегърбена старица — и всичко това, до най-малката подробност, е илюзия, защото таящото се в нас е съвсем обратно. Детето съм аз. Тайст Андий е познала хиляди години живот, а момичето… стотици хиляди.“

Корлат също погледна детето и се усмихна.

— Хубаво ли си поигра, Силвърфокс[1]?

— Горе-долу — с изненадващо плътен глас отвърна момичето. — Но се натъжих.

Корлат вдигна вежди.

— И защо?

— Някога тук е съществувало свято доверие — между тези хълмове и духовете на риви. Вече е нарушено. Духовете бяха само съсъди на болка и самота. Хълмовете няма да се изцерят.

Кръвта в жилите на мхаби се смрази. Детето във все по-голяма степен проявяваше чувствителност, съперничеща на тази на най-мъдрите врачки в племената. Но в тази чувствителност се долавяше някаква хладина, някакво скрито намерение лежеше под всяка страстно изречена дума.

— Нищо ли не може да се направи, дъще?

Силвърфокс сви рамене.

— Вече не е нужно.

„Като сега.“

— Какво значи това?

Момичето вдигна кръглото си личице и се усмихна.

— Ако ще присъстваме на преговорите, майко, да побързаме.

 

 

Мястото за срещата бе на едно ниско възвишение на трийсетина крачки от предните постове. На запад се виждаха наскоро вдигнатите могили, приютили останките на мъртвите след падането на Пейл. Мхаби се замисли дали безчетните жертви гледат разгръщащата се сцена. „От кръвопролитията се раждат духове в края на краищата. А без умилостивителни дарове те често се превръщат във враждебни сили, терзани от кошмарни видения и изпълнени със злъч. Дали само ривите знаят тези истини?“

„От война към съюз — как ли ще погледнат духовете на това?“

— Предадени са — каза Силвърфокс. — Аз ще им отговоря, майко. — Посегна и хвана мхаби за ръка. — Време е за спомени. Спомени древни и спомени отскорошни.

— А ти, дъще? — попита тихо, с треперещ глас мхаби. — Да не си мостът между едните и другите?

— Наистина си мъдра, майко, колкото и да не си вярваш. Скритото се разкрива бавно. Погледни тези отскорошни врагове. В ума си се бориш, изтъкваш си различията между нас, мъчиш се да задържиш неприязънта си, омразата си към тях, защото това ти е познато. Спомените са основата на тази омраза. Но, майко, спомените съдържат и друга истина, тайна, и тя е всичко, което сме изпитали, нали?

Мхаби кимна и отвърна, едва прикривайки раздразнението си:

— Така ни казват старейшините, дъще.

— Преживяното. Опитът. Това е общото между нас. Може би погледнато от друга страна, но е едно и също. Едно и също.

— Знам това, Силвърфокс. Да обвиняваш е безсмислено. Всички сме тласкани, като приливите, от нечия невидима, неумолима воля…

Момичето стисна ръката й.

— Тогава попитай Корлат, майко. Какво й казват нейните спомени.

Жената риви се обърна към Тайст Андий.

— Слушаш ни, а не казваш нищо. Какъв отговор очаква щерка ми от теб?

Корлат се усмихна тъжно.

— Опитът е един и същ. За вашите две армии. Но също и… през цялото време. Сред всички, които притежават памет, все едно дали индивид, или цял народ, уроците на живота са винаги едни и същи. — Очите на Тайст Андий, сменили този път цвета си в теменуженосиньо, се спряха на Силвърфокс. — Дори сред Т’лан Имасс — това ли искаш да ни кажеш, дете?

Тя сви рамене.

— Във всичко, което предстои, мислете за прошката. Дръжте на нея, но не забравяйте, че не трябва да се раздава щедро. — Съненият й поглед се плъзна към Корлат и тъмните й очи изведнъж се втвърдиха. — Понякога прошката трябва да се откаже.

Последва мълчание. „Скъпи духове, напътствайте ни. Това дете ме плаши. Всъщност мога да разбера Каллор… и това е по-обезпокоително от всичко.“

Спряха се на мястото за преговорите, малко извън постовите на Бруд.

След няколко минути малазанците излязоха на билото. Мхаби веднага позна Дужек, някогашния Върховен юмрук, а сега — ренегат. Едноръкият мъж обаче се оказа по-стар, отколкото очакваше, и седеше на дорестия си кон като човек, измъчван от непрестанни старчески болежки и с вкочанени кокали. Беше мършав, среден на ръст, с проста броня и къс меч без украса на колана. Тясното му скулесто лице беше бръснато, нашарено с многобройни белези. Шлем не носеше. Единственият признак за ранг бе дългата сива пелерина със сребърна закопчалка.

От лявата страна на Дужек яздеше друг офицер, сивобрад и с едро телосложение. Шлемът със забрало и плетена мрежа на врата почти скриваше лицето му, но мхаби долови у него неизмерима сила на волята. Седеше изправен в седлото, макар че левият му крак беше леко изкривен и ботушът бе извън стремето. Плетената му, дълга до прасците ризница беше очукана и закърпена с кожени каишки. Не й убягна от вниманието това, че язди от незащитената страна на Дужек.

Вдясно от Върховния юмрук яздеше някакъв младеж, явно адютант или нещо подобно. Беше невзрачен, но мхаби забеляза как очите му шарят неспокойно и поглъщат всяка подробност. Тъкмо той носеше бунтовническото знаме, стиснал пръта в облечената си в кожена ръкавица ръка.

Четвъртият ездач се оказа Черен морант, с хитинова броня, много пострадала. Бе изгубил четирите пръста на дясната си ръка, но продължаваше да носи останалото от металната ръкавица. Безброй удари от меч бяха нашарили лъскавия черен нагръдник.

Корлат до нея изсумтя тихо:

— Доста пребита сган, какво ще кажеш?

Мхаби кимна и попита:

— Кой е мъжът вляво от Дужек Едноръкия?

— Уискиджак според мен — с кисела усмивка й отвърна Тайст Андий. — Ама фигурата му си я бива, а?

За миг мхаби се почувства като младата жена, каквато бе в действителност, и сбърчи нос.

— Ривите не сме толкова космати, слава на духовете.

— Все пак…

— Е, да, все пак.

— Бих го харесала за чичо — обади се Силвърфокс.

Двете жени я погледнаха изненадано и мхаби попита:

— Чичо ли?

Момичето кимна.

— Можеш да му вярваш. Докато едноръкият крие нещо — е, не, и двамата имат една тайна, но все едно, вярвам на брадатия. Морантът… той се смее вътрешно. Винаги се смее и никой не знае това. Смехът не е жесток, а изпълнен със скръб. А онзи със знамето… — Силвърфокс се намръщи. — За него не съм сигурна. Мисля, че винаги е било така…

Мхаби и Корлат се спогледаха над главата на момичето.

— Хайде да се приближим — каза Тайст Андий.

Щом наближиха билото, от постовата линия излязоха две фигури, следвани от знаменосец с щандарт без герб, и тримата — пешаци. Мхаби се зачуди как ли ще приемат малазанците вида на двамата воини отпред. В жилите на Каладън Бруд течеше баргастка кръв, отразена във високата му, леко изгърбена фигура и широкото плоско лице; а и още нещо имаше у него, нещо не съвсем човешко. Беше грамаден, а чукът на гърба му подхождаше добре. Двамата с Дужек се сражаваха на този континент вече над дванайсет години — сблъсък на воли, видели немалко люти сражения и също толкова обсади. И двамата неведнъж се бяха изправяли пред жестоката съдба, но ето, че бяха оцелели, целите в рани и белези. Отдавна си бяха взели мярката един на друг по бойните полета, но едва сега предстоеше да се изправят лице в лице.

До Бруд крачеше Каллор — висок, мършав и побелял. Дългата му плетена ризница лъщеше на бледата светлина на утрото. Груб меч висеше от железните халки на колана му и се полюшваше с тежките му стъпки. Ако някой играч в тази смъртоносна игра бе останал загадка за мхаби, то това беше самопровъзгласилият се Върховен крал. Всъщност единственото, в което можеше да е сигурна, беше омразата на Каллор към Силвърфокс, омраза, подхранвана от страх, и може би от знанието, което притежаваше този мъж — знание, което той не желаеше да сподели с никой друг. Каллор твърдеше, че е живял хилядолетия, твърдеше, че някога е властвал над империя, която накрая той самият унищожил по причини, които не искаше да разкрие. И въпреки това не беше асцендент — дълголетието му произтичаше вероятно от алхимии, и съвсем не беше съвършен, тъй като и лицето, и тялото му изглеждаха опустошени като на смъртен, наближил столетие живот.

Бруд се възползваше от познанията на Каллор по тактика, нещо като инстинктивно майсторство в ходовете и комбинациите в мащабните кампании, но Върховният крал даваше ясно да се разбере, че всички тези бойни надпревари за него са само някакви мимолетни игри, служещи единствено за отвличане на вниманието, и едва прикриваше равнодушието си. Каллор не внушаваше лоялност сред войниците. Единственото, което постигаше, беше признавано с неохота уважение и, както подозираше мхаби, едва ли някога щеше да постигне нещо повече.

Сега, докато двамата с Бруд се приближаваха към билото, на лицето му се изписа отвращение и презрение, щом изгледа Дужек и Уискиджак, както и морантския командир. Това си беше явна обида, но и тримата малазанци като че ли не обърнаха внимание на Върховния крал, докато слизаха от седлата, насочили цялото си внимание към Каладън Бруд.

Дужек Едноръкия пристъпи напред.

— Поздрави, пълководецо. Позволете ми да ви представя скромната си свита. Първият ми помощник-командир, Уискиджак. Артантос, настоящият ми знаменосец. И предводителят на Черните моранти, чиято титла се превежда в нещо като „Достижителя“ и чието име е напълно непроизносимо. — Ренегатът Върховен юмрук се ухили към фигурата с плътната броня. — След като се здрависа с един дух на ривите в Леса на Черното псе, започнахме да го наричаме Туист[2]

— Артантос… — тихо каза Силвърфокс. — Не е използвал това име от дълго време. И не е това, което изглежда.

— Ако е илюзия — прошепна Корлат, — значи е майсторска. Нищо особено не забелязвам.

Детето кимна.

— Степният въздух го е… подмладил.

— Кой е той, дъще? — попита мхаби.

— Химера всъщност.

След като изслуша думите на Дужек, Бруд рече:

— До мен е Каллор, първият ми помощник-командир. От страна на Тайст Андий присъства Корлат. От страна на ривите — мхаби и нейната млада повереница. Останките от знамето ми се носят от конник Хърлочъл.

Дужек се навъси.

— Къде е Пурпурната гвардия?

— Принц К’азз Д’авори и силите му в момента са ангажирани с вътрешни дела, Върховен юмрук. Няма да се включат в усилията ни срещу Панион Домин.

— Много лошо — промълви Дужек.

Бруд сви рамене.

— Събрахме помощни сили, които да ги заместят. Един конен полк от Салтоан, четири клана на Баргаст, наемническа рота от Едноокия котарак, друга от Мот…

Уискиджак като че ли се задави. Покашля се и поклати глава.

— Това да не са Извънредните на Мот, пълководецо?

Бруд оголи в усмивка острите си зъби.

— Мда, вие имате известен опит с тях, нали? Докато воювахте с Подпалвачите на мостове.

— Неведнъж — съгласи се Уискиджак. — Макар че не само в бой… повечето пъти ни крадяха от запасите и бягаха, доколкото помня.

— Логистична дарба, както го наричаме — отбеляза Каллор.

— Вярвам — обърна се Бруд към Дужек, — че преговорите ви със Съвета на Даруджистан са се оказали задоволителни.

— Така е, пълководецо. Техните… дарения… ни позволиха да си осигурим продоволствие.

— Убеден съм, че от Даруджистан е тръгнало пратеничество и че скоро ще пристигне — добави Бруд. — В случай, че ви е необходима още помощ…

— Много щедро от тяхна страна — отвърна Върховният юмрук и кимна.

— Командната шатра ни очаква — прикани ги пълководецът. — Трябва да обсъдим някои подробности.

— Ваша воля — съгласи се Дужек. — Пълководецо, двамата с вас воюваме от дълго време — с нетърпение очаквам вече да започнем да се сражаваме рамо до рамо. Дано само Панион Домин да се окаже достоен противник.

— Но не прекалено — отвърна с гримаса Бруд.

— Прав сте — ухили се Дужек.

Застанала леко встрани с Тайст Андий и своята мхаби, Силвърфокс се усмихна и заговори тихо:

— Ето, че стана. Видяха се. Прецениха се един друг… и двамата са доволни.

— Забележителен съюз — промълви Корлат и леко поклати глава. — Толкова лесно да забравят толкова много…

— Прагматичните войници — рече мхаби — са най-страшните хора, които съм познавала в краткия си живот.

Силвърфокс се изсмя гърлено.

— И ти се съмняваш в мъдростта си, майко…

 

 

Командната шатра на Каладън Бруд бе разположена в центъра на лагера на Тайст Андий. Макар да я беше навестявала много пъти и да се беше запознала донякъде с порядките на Тайст Андий, мхаби отново бе поразена от усещането за странност, докато крачеше през стана. Древност и патос, тези две неразривно свързани дихания изпълваха въздуха между тесните островърхи шатри. Малкото високи облечени в черно фигури, покрай които минаваха, почти не разговаряха, нито обръщаха особено внимание на Бруд и неговия антураж — дори Корлат, помощник-командирът на Аномандър Рейк, биваше удостоявана само с леки кимвания.

Трудно й беше на мхаби да го разбере — народ, обладан от пълно безразличие, апатия, от която дори усилията да поведе безгрижна беседа бяха нещо трудно постижимо. Някакви тайни трагедии се криеха в дългото, изтерзано минало на Тайст Андий. Рани, които никога нямаше да зараснат. Дори страданието, беше разбрала тя тук, можеше да се превърне в начин на живот. А след това едно такова съществувание да се удължи от десетилетия в столетия, сетне — в хилядолетия. И това все още й вдъхваше ужас.

Тези тесни чудновати шатри все едно, че приютяваха призраци — тревожен, странстващ некропол, обладан от скръбните си духове. Странно оцветените дрипави ленти, вързани за железните колове на шатрите и развявани от вятъра, придаваха на сцената нещо свято, също като мършавите, призрачни фигури на самите Тайст Андий. Те като че ли бяха застинали в някакво вечно очакване, което винаги будеше тръпки в душата на мхаби. Но още по-лошото бе, че тя добре познаваше способностите им — виждала ги беше как вадят с гняв мечовете си, след това — как боравят с тях, с ужасяваща ефикасност. И беше виждала също така чародейството им.

Сред хората хладното безразличие често се проявяваше в актове на груба жестокост, често пъти се оказваше истинският образ на чистото зло — доколкото съществуваше такова нещо, — ала за Тайст Андий подобна необузданост бе нещо непривично. Те се сражаваха под командата на Бруд, за кауза, която не беше тяхна, и малцината от тях, които загиваха в подобни случаи, биваха просто оставяни на място. На ривите се падаше бремето да приберат телата, да се погрижат за тях според своите обичаи и да поскърбят за кончината им. Самите Тайст Андий гледаха на тези занимания с безизразни лица, сякаш се смееха вътрешно на вниманието, отделяно на някакъв си труп.

Командната шатра беше осмоъгълна, с дървена рамка, с твърде избледняло вече оранжево платно, някога червено. Беше принадлежала на Пурпурната гвардия и беше истинска дрипа, преди конник Хърлочъл да я прибере и изкърпи за пълководеца. Както и със знамето, Бруд не държеше особено на пищната показност.

Платнището на входа беше вдигнато. На предния опорен стълб беше кацнал Велик гарван, килнал глава към групата, с разтворен клюн — като в безмълвна усмивка. Щом видя Старата, мхаби се усмихна — любимата слугиня на Аномандър Рейк преследваше безмилостно Каладън Бруд и непрекъснато го обсипваше със съвети, като въплътена гузна съвест. Великият гарван неведнъж бе подлагал на изпитание търпението на пълководеца… „Но Бруд я търпи, по същия начин, както търпи самия Аномандър Рейк. Тежки съюзи — всички говорят, че Бруд и Рейк действат рамо до рамо от дълго, дълго време, но има ли доверие между тях? Точно тази връзка е трудно разбираема, с многобройните пластове от сложност и двусмислие, с още по-объркващата и съмнителна роля на Старата, служеща за мост между двамата воини.“

— Дужек Едноръкия! — изграчи Старата и избухна в лудешки кикот. — Уискиджак! Нося ви поздрави от някой си Барук, алхимик в Даруджистан. А от своя господар, Аномандър Рейк, владетеля на Лунния къс, Рицаря на Върховен дом Мрак, сина на самата Майка Тъмнина, предавам ви неговите… о, не, не поздрави просто… не поздрави… а насмешки. Да, насмешки!

Дужек се намръщи.

— И какво толкова му е смешно на твоя господар, птицо?

— Птицо? — изграчи тя. — Аз съм Старата, неоспоримата матриарха на шумното и огромно гибелно поселение на Лунния къс!

Уискиджак изсумтя.

— Матриарха на Великите гарвани? Значи говориш от името на всичките, тъй ли? Е, това го приемам — Гуглата ми е свидетел, че си достатъчно гласовита.

— Наглост! Дужек Едноръки, насмешката на моя господар е необяснима…

— В смисъл, че не знаеш — прекъсна я ренегатът Върховен юмрук.

— Нагла дързост. Прояви уважение, смъртни, иначе с твоята леш ще се нахраня, като дойде денят!

— Най-много да си счупиш клюна в кожата ми, дърто, но си добре дошла. Като дойде денят.

Бруд изръмжа.

— Хърлочъл, намордникът за клюнове подръка ли ти е?

— Да, сър.

Великият гарван изсъска, наведе глава и надигна крилата си.

— Да не си посмял, вол такъв! Само да го повториш, мисли му!

— Тогава не си отваряй човката.

Бруд се обърна към останалите и с жест ги покани да влязат. Старата, кацнала над всички, кимваше на всеки минал под нея войник. Когато дойде ред на мхаби, се изкиска.

— Детето, което водиш, скоро ще ни изненада всички, бабче.

Мхаби се спря и попита:

— Какво усещаш, Стара?

Старата разтвори клюн в безмълвна усмивка, после отговори:

— Същина, скъпо мое глинено гърне. Нищо друго. Здравей, малко сребърно лисиче.

Момичето изгледа за миг Великия гарван, след което отвърна:

— Здравей, Стара. Досега не си бях давала сметка, че вашият вид сте родени от гниещата плът на един…

— Млък! — изкрещя Старата. — Такова знание не бива да се изрича! Трябва да се научиш да мълчиш, дете — заради собствената си безопасност…

— Заради твоята, искаш да кажеш — отвърна с усмивка Силвърфокс.

— В случая — да, няма да го отрека. Но послушай едно старо същество, преди да влезеш в тази шатра, дете. Онези, които чакат вътре, ще приемат неимоверния ти разум и познания — ако се окажеш толкова глупава, че да ги разкриеш — за най-смъртоносна заплаха. Разкритията може да ти донесат гибел. И знай следното: ти все още не си способна да се пазиш сама. Мхаби, която ценя и обичам, също не може да се надява, че ще те защити — тя не може да се похвали с буйна сила. И на двете ще ви трябват закрилници, разбра ли ме?

Силвърфокс кимна.

Ръката на мхаби се беше стегнала инстинктивно около китката на детето. Заля я вълна от чувства. Не беше сляпа за заплахите, надвиснали над Силвърфокс и самата нея, даваше си сметка и за силите, кипящи в детето. „Но в себе си не чувствам никаква сила, нито буйна, нито никаква. Макар да го каза с добро чувство, Старата ме нарече «глинено гърне» с пълно право, а всичко, което то пазеше доскоро, вече не е в мен, а стои ето тук, до мен, изложено на опасности и уязвимо.“ Взря се в лъскавите черни очи на враната. „Обичаш ме и ме цениш, така ли? Благословена да си за това.“

Централният отсек на командната шатра беше зает от огромна маса за разпъване на карти, от грубо издялано дърво, разкривена и очукана, сякаш беше скована от пиян дърводелец. Когато мхаби и Силвърфокс влязоха, ветеранът Уискиджак — вече бе свалил шлема — я гледаше и се смееше.

— Ама голям кучи син сте, пълководецо. — И поклати глава.

Бруд изгледа намръщено масата, привлякла вниманието на Уискиджак, и каза:

— Да, признавам, че не е много красива…

— Защото я направиха Фидлър и Хедж — каза малазанецът. — В леса на Мот…

— Кои са Фидлър и Хедж?

— Двамата ми сапьори, докато командвах Девети взвод. Играеха на игри на карти, с Драконовата колода, и им трябваше маса. Още сто Мостоваци се бяха събрали да гледат играта, въпреки че бяха под постоянни атаки, да не говорим, че до гуша бяхме затънали в едно тресавище. Играта бе прекъсната от битка — бяхме надвити, изтласкани, после си върнахме позицията, всичко това отне може би камбана време — и хоп! Някой междувременно беше задигнал тая огромна маса! Да бяхте чули само как ругаеха сапьорите…

Каладън Бруд скръсти ръце, изгледа намръщено масата и изсумтя:

— Подариха ми я. Извънредните на Мот. Служи ми добре… моите, ъ, поздравления на сапьорите ви. Мога да наредя да я върнат…

— Няма нужда, сър… — Малазанецът като че ли се канеше добави още нещо, нещо важно, но само поклати глава.

Тихото ахване на Силвърфокс стресна мхаби. Тя погледна надолу към детето и вдигна въпросително вежди, но погледът на момичето се местеше от масата към Уискиджак и обратно — и то се усмихваше. После каза:

— Чичо Уискиджак.

Очите на всички се обърнаха към детето. То продължи безгрижно:

— Тези сапьори с техните игри… те мамят, нали?

Брадатият малазанец се намръщи.

— Не бих ти препоръчал да повтаряш това обвинение, особено пред тях, момиче. В тези игри много монети се прехвърлят само в една посока. Дали Фид и Хедж мамят? Те са си измислили толкова сложни правила, че никой не може да ги разбере. Тъй че, честно да ти кажа, и аз не знам. — Навъси се още повече и изгледа Силвърфокс, сякаш го беше обзела някаква силна тревога.

„Нещо като… усещане за близост… — изведнъж осъзна мхаби. — Разбира се, той не знае нищо за нея — нито какво представлява, нито какво е била. Това е първата им среща, поне според него, но ето, че го нарече чичо, и нещо повече… този глас, гърлен, изпълнен със знание… Той познава не детето, а жената, която то е било преди.“

Всички чакаха Силвърфокс да каже още нещо, да предложи някакво обяснение. Но тя просто отиде до масата и бавно прокара длан по грапавата повърхност. По лицето й пробяга усмивка. После дръпна един от кривите столове и седна.

Бруд въздъхна и махна с ръка на Хърлочъл.

— Дай картата с териториите на Панион Домин.

След като разпънаха картата, всички се струпаха около масата.

— Нито една от нашите карти не е толкова подробна — изсумтя Дужек. — Отбелязали сте разположенията на армиите на Панион. Откога е?

— Отпреди три дни — отвърна Бруд. — Роднините на Старата са там, следят движенията. Бележките по организационните средства и предишни тактики на Панион са извлечени от различни източници. Както виждате, насочили са се да превземат град Капустан. Маврик, Сетта и Лест вече паднаха през последните месеци. Силите на Панион все още са на южния бряг на река Катлин, но са започнали приготовления за прехвърлянето…

— Армията на Капустан няма ли да се противопостави на това прехвърляне? — попита Дужек. — Ако не, значи явно си търсят обсадата. Доколкото схващам, никой не очаква Капустан да окаже голяма съпротива.

— Положението в Капустан е малко объркано — обясни пълководецът. — Градът се управлява от принц и коалиция от Върховни жреци, а тези две фракции никога не са били в съгласие. Проблемите се усложняват от това, че принцът събира наемническа част в подкрепа на малобройните си сили…

— Каква част? — попита Уискиджак.

— Сивите мечове. Казват, че били от Елингарт. Прилично попълнение — над седем хиляди души. Дали ще докажат, че си заслужават щедрите заплати, които са изтръгнали от принца — тепърва ще се разбере. Гуглата ми е свидетел, тъй нареченият им „стандартен договор“ е два пъти повече от парите, които иска Пурпурната гвардия.

— Командирът им оцени добре положението — отбеляза Каллор с огромна умора, ако не и с досада. — Принц Джеларкан разполага с повече пари, отколкото войници, а панионците няма да бъдат купени — от гледна точка на Пророка им, това е свещена война все пак. За да се усложнят още повече нещата, съветът на Върховните жреци се опира на частната бойна гвардия на всеки от храмовете, добре обучени и екипирани войници. Това са три хиляди от най-способните бойци на града, докато самият принц е останал с трохите от неговите капанталци — чиято численост той по закон няма право да увеличава над две хиляди. От години Съветът на маската — коалицията от храмове — използва гвардията Капантал като терен за набор на своите части, подкупвайки най-добрите…

Явно не само мхаби подозираше, че ако му се даде възможност, Каллор ще продължи така до следобеда, защото Уискиджак го прекъсна:

— Значи този принц Джеларкан е заобиколил закона, купувайки наемници.

— Точно така — бързо взе думата Бруд. — Във всеки случай Съветът на маската успя да наложи нов закон, забраняващ на Сивите мечове да се включват в активни действия извън градските стени, тъй че прехвърлянето на реката няма да бъде оспорено…

— Идиоти — изръмжа Дужек. — При положение, че е свещена война, храмовете би трябвало да направят всичко, което им е по силите, за да изградят единен фронт срещу панионците.

— Мисля, че според тях правят точно това — намеси се Каллор с усмивка, която можеше да е предназначена както за Дужек, така и за жреците на Капустан. — Като в същото време гледат да държат под контрол силата на принца.

— По-сложно е — прекъсна го Бруд. — Владетелката на Маврик капитулира с малко кръвопролитие, като арестува всички жреци в града си и ги предаде на панионските тенесковри. С един ход спаси града си и гражданите му, напълни хазната си с плячка от храмовете и се отърва от един вечен трън в задника. Панионският Пророк й отстъпи губернаторския пост, което е по-добро, отколкото да те разкъсат и изядат тенесковрите — което сполетя жреците.

— Разкъсани и изядени? — ахна мхаби.

— Ами да — каза Бруд. — Тенесковрите са селяшката армия на Пророка — такива фанатици са, че Пророкът дори не си прави труда да ги снабдява с продоволствие. Дал им е вместо това свещената си благословия да правят каквото е нужно, за да се изхранват и въоръжават. Ако някои други слухове се окажат верни, канибализмът им е най-малкото зло…

— Чухме подобни слухове — промърмори Дужек. — Значи, пълководецо, въпросът, който стои пред нас, е дали ще се опитаме да спасим Капустан, или ще го оставим да падне? Пророкът трябва да знае, че идваме — неговите следовници са разпространили култа далече извън границите му, в Даруджистан, в Пейл, в Салтоан което означава, че знае, че ще прехвърлим река Катлин — все някъде, все някога. Ако завземе Капустан, тогава най-широкият брод на реката ще е в негови ръце. Което ни оставя единствено стария брод на запад от Салтоан, където доскоро имаше мост. Вярно, нашите инженери могат да ни сглобят там понтон, стига да занесем дървен материал. Всъщност това е изборът ни по суша. Има и още две възможности, разбира се…

Старата, която бе кацнала на ръба на масата, изграчи:

— Чуйте го!

Мхаби кимна — разбираше Великия гарван и също изпитваше весело неверие.

Дужек се намръщи и попита:

— Някакъв проблем ли имаш, птицо?

— Ти си досущ като пълководеца! Дума по дума, мислиш на глас също като него! О, никой ли не може да види поетичния резец на взаимната ви война през тези дванайсет години?

— Млъквай — заповяда Бруд. — Капустан ще бъде обсаден. Силите на панионците са внушителни — разбрахме, че експедицията се командва от септарх Кулпат, а той е най-способният от всички септарси на Пророка. С него са половината беклити — това са петдесет хиляди души редовна пехота — и една дивизия урдомани, без да броим поддържащите и помощни части. Капустан е малък град, но принцът се е погрижил добре за стените му, а самото разположение на града е удобно за защита квартал по квартал. Ако Сивите мечове не се отдръпнат при първата схватка, Капустан може да удържи известно време. И все пак…

— Моите Черни моранти могат да пуснат няколко роти в града — каза Дужек и погледна към мълчаливия Туист, — но без изрична покана да го направим напрежението може да се окаже проблематично.

— И това ако не е омаловажаване — изсумтя Каллор. — Кой град в Дженабакъз ще приеме на драго сърце малазански легиони? Нещо повече, ще трябва да си носите храна — в това можете да сте сигурни, Върховен юмрук — да не говорим, че може да се изправите пред открита враждебност, ако не и предателство от страна на народа на Капън.

— Ясно е — намеси се Уискиджак, — че трябва да установим предварителен контакт с принца на Капустан.

Силвърфокс изненада всички с кикота си.

— Каква оркестровка, чичо! Вие вече сте задействали план, за да го постигнете. Двамата с Едноръкия сте нагласили всичко до последната подробност. Планът ви е да освободите Капустан, макар и не пряко — вие двамата никога нищо не правите пряко, нали? Искате да останете скрити зад събитията — класическа малазанска тактика, ако въобще има такава.

Бяха като майстори комарджии — лицата и на двамата останаха съвсем безизразни при думите й.

Кикотът на Каллор прозвуча като тихо потракване на кости.

Мхаби изгледа Уискиджак. „Детето те тревожи много, нали? Кълна се в духовете, тя тревожи дори мен, а аз знам много повече от вас.“

— Е — избоботи след малко Бруд, — радвам се, че стигаме до съгласие — Капустан не трябва да падне, ако можем да предотвратим това, а косвените средства за спасяването му може би са най-добрият избор при дадените обстоятелства. Трябва да ни видят — по-голямата част от твоите сили, както и моите, Едноръки — как напредваме по сушата, с предвидима скорост. Това ще наложи срок за обсадата на септарх Кулпат, както за него, така и за нас. Доколкото схващам, съгласни сме също, че Капустан не трябва да е единствената ни цел.

Дужек кимна замислено.

— Все пак може и да падне, въпреки усилията ни. Ако държим да надвием Панион Домин, трябва да ударим в сърцето му.

— Съгласен съм. Кажи ми, Едноръки, кой град сте предвидили за първия етап на кампанията?

— Корал — отвърна моментално Уискиджак.

Очите на всички се върнаха на картата. Бруд се ухили.

— Изглежда, наистина мислим еднакво. Стигнем ли северната граница на Домина, се забиваме като копие на юг; няколко набързо освободени града… Сетта, Лест, Маврик — няма ли губернаторката да е доволна? — след това към самия Корал. Само за един сезон отнемаме придобивките на Пророка за последните четири години. Искам този култ да се разклати, искам цялото това нещо да се пръсне.

— Ясно, пълководецо. Значи тръгваме в поход по суша, нали? Никакви кораби — това в края на краищата ще подпомогне Кулпат. Но трябва да изясним още един въпрос — продължи Уискиджак и сивите му очи пробягаха към единствения представител освен командира на Черните моранти, който все още не бе проговорил — и той е какво можем да очакваме от Аномандър Рейк? Корлат? Тайст Андий ще бъдат ли с нас?

Тя само се усмихна.

Бруд се изкашля и каза:

— И ние като вас сме предприели няколко свои хода. В момента Лунният къс пътува към Домина. Преди да стигне до територията на Пророка, ще… изчезне.

Дужек вдигна вежди.

— Впечатляващо начинание.

Старата изграчи.

— Не знаем почти нищо за магията зад силите на Пророка — каза пълководецът. — Само че тя съществува. Също като вашите Черни моранти, Лунният къс предлага тактически възможности и трябва да сме глупци, за да не ги използваме. — Бруд се ухили. — Също като вас, Върховен юмрук, ние се стремим да избегнем предвидимостта. — Кимна на Корлат. — Тайст Андий разполагат с внушителни магии…

— Недостатъчно — прекъсна го Силвърфокс.

Жената Тайст Андий изгледа момичето намръщено.

— Що за твърдение беше това, дете?

— Не вярвайте на нито една нейна дума — изсъска Каллор. — Всъщност Бруд много добре знае, че смятам присъствието й на тази среща за глупаво — тя не ни е съюзник. Тя ще предаде всички ни — помнете ми думите. Измяната е най-старият й приятел. Чуйте ме, всички. Това същество е самата въплътена погнуса.

— О, Каллор — въздъхна Силвърфокс, — винаги ли трябва да се държиш така?

Дужек се обърна към Каладън Бруд.

— Пълководецо, признавам, че съм донякъде смутен от присъствието на това момиче — коя, в името на Гуглата, е тя? Изглежда, притежава свръхестествени знания. За привидно десетгодишно дете…

— Тя е много повече от това — сопна се Каллор, без да откъсва изпълнените си с омраза очи от Силвърфокс. — Погледнете старицата зад нея — изръмжа Върховният крал. — Едва-що навърши двайсет лета. Върховен юмрук, а това дете бе изтръгнато от утробата й преди по-малко от шест месеца. Тази гадост се храни от жизнената сила на майка си — не, не майка, окаяния съсъд, който я бе приютил. Всички потръпнахте от канибализма на тенесковрите, нали? Какво мислите тогава за едно създание, които поглъща душата и живота на онази, която го е родила? А и още има… — Замълча, преглътна онова, което се канеше да добави, и изръмжа: — Тя трябва бъде убита. Веднага. Преди силата й да надмине всички ни.

В шатрата настъпи тишина.

„Проклет да си, Каллор. Това ли искаше да покажеш на новите ни съюзници? Разделен лагер. И — духове подземни — още веднъж бъди проклет, защото тя не знаеше. Не знаеше…“

Разтреперана, мхаби сведе очи към Силвърфокс. Очите на момичето се бяха разширили и щом погледна нагоре към майка си, вече бяха пълни със сълзи.

— Така ли е? — прошепна то. — Наистина ли те изяждам?

Мхаби затвори очи — съжаляваше, че повече не може да скрие истината от нея. И отвърна:

— Не е по твой избор, дъще. Просто е част от това, което си, и аз го приемам… — „Макар да кипя от гняв заради цялата му жестокост.“ — Ти също трябва да го приемеш. В теб е заложен огромен натиск, Силвърфокс, древна и неотразима сила — знаеш го много добре, чувстваш го…

— Древна и неотразима ли? — изхриптя Каллор. — Та ти не знаеш и половината от цялата истина, жено! — Замахна рязко през масата, стисна Силвърфокс за ризката и я придърпа към себе си. Лицата им се озоваха на няколко пръста едно от друго и Върховният крал оголи зъби. — Вътре се криеш, нали? Знам те. Чувствам те. Излез, кучко…

— Пусни я — заповяда тихо Бруд.

Върховният крал се озъби още повече. Бавно пусна ризата на момичето. Мхаби вдигна разтрепераната си ръка към лицето си. Ужас я беше залял, когато Каллор бе сграбчил дъщеря й, леден поток, от който краката й бяха останали без сила — помел с лекота майчиния й инстинкт да защити детето — и разкрил пред самата нея, както и пред всички присъстващи собствената й страхливост. Сълзи на срам бликнаха от очите й и потекоха по сбръчканите й бузи.

— Пипнеш ли я още веднъж — продължи пълководецът, — ще те пребия от бой, Каллор.

— Както кажеш — отвърна древният воин.

Уискиджак се обърна към Каладън Бруд. Лицето му беше студено и навъсено.

— Ако не го бяхте направили, пълководецо, сам щях да го предупредя. — Очите му — като от желязо — се приковаха в Каллор. — Да посегнете на дете? Аз няма да ви пребия от бой, Каллор — сърцето ви ще изтръгна.

Върховният крал се ухили.

— Виж ти. Направо треперя от страх.

— Прекали — промърмори Уискиджак. И изведнъж облечената му в метална ръкавица лява ръка се стрелна напред и зашлеви Каллор през лицето. Главата на Върховния крал се люшна, по масата плисна кръв. Дръжката на грубия му меч светкавично се озова в ръката му, мечът изсъска… и спря, изваден наполовина.

Каладън Бруд беше стиснал Каллор за китките. Върховният крал се напъна, жилите по врата и слепоочията му се издуха, но не успя да се освободи. Бруд, изглежда, стисна още по-силно, защото Каллор изохка, изпусна дръжката на меча и той се хлъзна обратно в ножницата. Бруд се наведе над ухото му, но мхаби все пак успя да чуе прошепнатите думи.

— Приеми това, което си заслужи, Каллор. Достатъчно търпях презрението ти на тази среща. Ако още веднъж предизвикаш гнева ми, ще те ударя с чука в лицето. Ясно?

Каллор само изсумтя.

Бруд го пусна.

В шатрата настъпи пълна тишина. Никой не помръдваше. Всички гледаха окървавеното лице на Каллор.

Дужек извади от колана си кърпа — спечена от засъхналия сапун за бръснене — и я хвърли на Върховния крал.

— Задръжте я.

Мхаби пристъпи зад пребледнялата ококорена Силвърфокс и сложи ръце на раменете й.

— Стига вече — прошепна й. — Моля те.

Уискиджак отново се обърна към Бруд, без да обръща внимание на Каллор, все едно че той бе престанал да съществува.

— Моля, обяснете, пълководецо — заговори той спокойно. — Как, в името на Гуглата, се казва това дете?

Силвърфокс се дръпна от майка си, сякаш се канеше да побегне. После поклати глава, изтри сълзите от очите си и вдиша треперливо.

— Не — заяви тя. — Нека никой да не отговаря вместо мен. — Вдигна очи към майка си — погледите им се срещнаха за много кратък миг, — след което отново изгледа останалите. — За всички неща. Нека отговарям аз.

Мхаби протегна ръка, ала не можа да я докосне.

— Трябва да го приемеш, дъще — промълви, но чу горчивината в гласа си и разбра — с нов пристъп на срам, — че другите също я чуха. „Трябва да простиш… да простиш на себе си. О, духове подземни, не смея да изрека такива думи — загубила съм това право, вече напълно го загубих…“

Силвърфокс се обърна към Уискиджак.

— Ето я истината, чичо. Родена съм от две души, едната от които ти познаваше много добре. Жената Татърсейл. Другата душа принадлежеше на разкъсаните, потрошени останки на Върховния маг Найтчил — всъщност само овъглена плът и кости, макар че други части от нея бяха съхранени с помощта на опазващо заклинание. Смъртта на… Татърсейл… дойде в сферата на Телланския лабиринт — оформена от един Т’лан Имасс…

Единствено мхаби забеляза как трепна знаменосецът Артантос. „А вие, сър, вие какво знаете за това?“ Въпросът пробяга за миг в ума й — обмислянето му и изводите щяха да са нещо непостижимо.

— И под неговото влияние, чичо — продължи Силвърфокс, — нещо се случи. Нещо неочаквано. Появи се Хвърляч на кости от далечното минало, а също и един Древен бог, и една смъртна душа…

Каллор изсумтя приглушено изпод кърпата, която притискаше в лицето си, и измърмори:

— Нощния мраз. Каква липса на въображение… К’рул знаел ли е изобщо? Ах, каква ирония…

Силвърфокс продължи:

— Тъкмо тези тримата се събраха, за да помогнат на майка ми, тази жена риви, заченала едно невъзможно дете. Родена бях на две места едновременно — сред ривите на този свят и в ръцете на Хвърляча на кости в лабиринта Телланн. — Помълча и потръпна, сякаш изведнъж останала без сили. — Бъдещето ми — зашепна след миг, обгърнала се с ръце, — принадлежи на Т’лан Имасс. — Извърна се към Корлат. — Те се събират и тяхната сила ще ви е нужна в предстоящата война.

— Нечестив съюз — изхриптя Каллор, смъкна кърпата от лицето си и присви очи. Лицето му бе пребледняло като пергамент под петната от кръв. — Точно както се боях — о, глупци. Всички до един. Глупци…

— Събиране — повтори бавно Тайст Андий, също без да обръща внимание на Върховния крал. — Но защо? С каква цел, Силвърфокс?

— Това ще го реша аз. Защото съществувам, за да властвам над тях. Да ги командвам всички. Раждането ми провъзгласи Сбора им — зов, който всеки Т’лан Имасс на този свят трябва да е чул. И сега онези, които могат, идат насам. Идат.

 

 

Уискиджак беше объркан. Пукнатините в лагера на Бруд бяха достатъчно обезпокоителни, но разкритията на това дете… мислите му се въртяха на спирала, потъваха и се надигаха наново, другаде. Тясното пространство на шатрата се стопи и той се озова в свят на извратени кроежи, на мрачни предателства и на техните жестоки, нечакани последици — свят, който мразеше с цялата си страст.

Спомените се събуждаха като привидения. Битката при Пейл, избиването на Подпалвачите на мостове, ударът по Лунния къс. Напаст от подозрения, вихър от отчаяни кроежи…

„А’Каронис, Белурдан, Найтчил, Татърсейл…“ Списъкът на маговете, за чиято смърт можеше да се обвини Върховният маг Тайсхрен, бе написан с кръвта на безумна параноя. Уискиджак не бе съжалил, когато Върховният маг си тръгна, макар да подозираше, че не е отишъл много далече. „Прокламацията на Ласийн, с която ни обяви извън закона, развърза ръцете ни… но това е лъжа.“ Само той и Дужек знаеха истината — останалите от Воинството вярваха, че наистина са осъдени от императрицата. Верността им беше към Дужек, „и навярно към мен, също така. И Гуглата ми е свидетел, много скоро ще подложим тази вярност на изпитание…“

„Но тя знае. Момичето знае.“ Не се съмняваше, че е преродената Татърсейл — магьосницата беше пред очите му: в чертите на детското лице, в начина, по който стоеше, в жестовете, в сънения и вещ поглед. Кънтящият ек на последиците от тази истина смазваше Уискиджак — трябваше му време, време да помисли…

„Татърсейл преродена… проклет да си в името на Гуглата, Тайсхрен, но неволно или не — какво си направил?“

Уискиджак не беше познавал Найтчил — никога не бяха разговаряли и малкото, което знаеше за нея, се основаваше само на чужди описания. Любима на теломенеца Белурдан и практикуваща магията на Върховния Рашан, тя беше една от избраниците на императора. Накрая предадена, също като Подпалвачите на мостове…

Казваха, че имала хъс, режела като бръснач. И сега той виждаше как онова, което бе останало от нея, хвърля сянка върху детето — мекият блясък в сънените му очи някак се беше втвърдил и това късаше вече изпънатите нерви на командира.

„О, Гуглата да ме вземе дано. — Едно от последствията току-що бе отекнало като гонг в ума му. — О, боговете дано ни простят глупавите ни игри…“

Защото в Пейл чакаше Гъноуз Паран. „Любовникът на Татърсейл. Как ще приеме той Силвърфокс?“ От жена — в новородено само за един миг, после от новородено — в десетгодишно момиче, само за половин година. „А след още половин година? Двайсетгодишна жена? Паран… момко… скръбта ли изгаря тези рани във вътрешностите ти? И какво ще ти причини нейният отговор?“ Докато се мъчеше да осмисли думите на детето, а и всичко, което виждаше в лицето му, мислите му се насочиха към мхаби, която стоеше до Силвърфокс. Изпълни го жал. Боговете наистина бяха жестоки. Състарената жена вероятно щеше да умре до една година, жестоко жертвоприношение пред нуждите на детето. „Злокобно, кошмарно извратено майчинство.“

Последната дума на момичето отново жегна командира: „Идат!“ „Т’лан Имасс… Дъх на Гуглата, сякаш нещата не са достатъчно сложни. Кому да се доверя във всичко това? Каллор — студенокръвен отвратителен кучи син — я нарича гадост: ще я убие, стига да може. Това поне е ясно. Няма да позволя да се посегне на дете… но дете ли е тя?“

„И все пак… Дъх на Гуглата! Та тя е преродената Татърсейл, жена с кураж и воля. И Найтчил, Върховен маг, служила на императора. И, най-странното, най-тревожният факт от всичко — тя е новият властелин на Т’лан Имасс…“

Уискиджак примига, шатрата и обитателите й отново дойдоха по местата си. Тишина, гърчеща се в прилива на тревожни мисли. Погледът му се плъзна към Силвърфокс — той видя бледото младо пълничко лице, забеляза треперещите ръце на детето и го жегна съчувствие — после се измести към Корлат. Гледаше го. Очите им се срещнаха. „Каква необикновена красота… докато Дужек е грозен като псе, още едно доказателство, че от толкова години стоя на грешната страна. Тя едва ли се интересува от мен по този начин, не, опитва се да ми каже нещо съвсем друго…“ След дълга пауза той кимна. „Силвърфокс… все още е дете, да.“ Глинена табличка, почти не надраскана. „Да, Тайст Андий, разбирам те.“

Онези, които застанеха край нея, можеше да се окажат способни да повлияят на онова, в което й предстоеше да се превърне. Корлат искаше да поговори с него насаме и той бе приел поканата. Ужасно съжаляваше, че в този момент Бързия Бен не е до него — магът от Седемте града знаеше как да се оправя със ситуации като тази. Командирът вече се чувстваше изчерпан. „Паран, бедни кучи сине. Какво да ти кажа? Трябва ли да ти уредя среща със Силвърфокс? Ще мога ли да я предотвратя, след като го научиш? И дали изобщо е моя работа?“

 

 

Клюнът на Старата беше отворен, но този път не в беззвучен смях. Този път я беше обладал непознат ужас. „Т’лан Имасс! И К’рул, Древният бог! Пазителите на истината за Великите гарвани, истина, която не знае никой друг — освен Силвърфокс, кълна се в Бездната… Силвърфокс, която се взря в душата ми и я разчете изцяло.“

„Небрежно, небрежно дете! Нима ще ни принудиш да се браним от теб? От онези, които искаш да предвождаш? Ние, Великите гарвани, никога не сме водили свои войни — нима ще ни накараш да се развихрим с неразумните си разкрития?“

„Ако Рейк научи… възраженията, че сме невинни, с нищо не ще помогнат. Бяхме на Оковаването, нали? И… да, бяхме на самото Падане! Великите гарвани се родиха като личинки от плътта на Падналия и, о, това ще ни прокълне! Но чакай! Не бяхме ли ние почетната стража на магията на Сакатия бог? И не бяхме ли тъкмо ние, които разкрихме на всички вестта за Панион Домин, заплахата, която представлява той?“

„Можем да развихрим магия, ако бъдем принудени. Ах, дете, ще ни принудиш да го направим с небрежните си думи…“

Лъскавите й черни очи зашариха и се спряха на Каладън Бруд. Каквито и мисли да се въртяха в главата на пълководеца, бяха скрити зад зверската маска на лицето му.

„Овладей паниката си, стара мършо. Върни се към най-неотложните грижи. Мисли!“

Малазанската империя се бе възползвала от Т’лан Имасс по времето на императора. Резултатът беше завладяването на Седемте града. После, със смъртта на Келанвед, съюзът се беше разпаднал и така Дженабакъз бе пощаден от гибелната неумолимост на десетки хиляди немрящи воини, които можеха да се придвижват като прашинки на вятъра. Само това бе позволило на Каладън Бруд да устои на малазанската заплаха… „Ех, може би само изглеждаше така. Позволявал ли е изобщо някога на Тайст Андий да се развихрят истински? Давал ли е някога пълна воля на Аномандър Рейк? Той самият проявявал ли е изобщо истинската си мощ? Бруд е асцендент — забравяш го в мигове на невнимание. Лабиринтът му е Теннес — силата на самата земя, земята, която е дом на вечно спящата богиня Бърн. Каладън Бруд притежава мощта — в мишците си, в чука на гърба си — да събаря планини. Преувеличение? Един полет над поломените върхове на изток от платото Ледерон е достатъчно доказателство за младежките му дръзки дни… Вразуми се, бабенце! Силата привлича сила. Винаги е било така. А сега са дошли Т’лан Имасс и равновесието отново се накланя.“

„Децата ми кръжат и шпионират над Панион Домин — могат да надушат силата, издигаща се от онези земи, така грижливо осветена с кръв, ала тя остава безлика, скрита сякаш под пластове на заблуда. Какво ли се крие в ядрото на онази империя на фанатици?“

„Ужасното дете знае — готова съм да се закълна в божието ложе от прекършена плът в това, о, да. И тя ще поведе Т’лан Имасс… към същото това сърце.“

„Схващаш ли това, Каладън Бруд? Мисля, че да. И докато този посивял стар тиран Каллор реди предупрежденията си с безкръвна воля… докато те разтърсва предстоящото идване на немрящите съюзници, още повече си разтърсен от факта, че те ще са нужни. Срещу какво сме обявили война? Какво ще остане от нас, когато се свърши?“

„И, кълна се в Бездната, що за тайна истина за Силвърфокс знае Каллор?“

 

 

Надмогнала смазващото я самоотвращение, мхаби насила вложи в мислите си сурова яснота — вслушваше се във всичко, което казваше Силвърфокс, във всяка дума, в онова, което лежеше под всяка дума. Беше се присвила пред пороя слова на дъщеря си. Разголването на тези тайни бе поразило всичките й инстинкти — такова разбулване гъмжеше от рискове. Ала накрая разбра положението, в което се бе поставила Силвърфокс — изповедите й бяха зов за помощ.

„Трябват й съюзници. Разбира, че аз не съм достатъчна — духове подземни, тя го разбра тук, сега. Нещо повече, съзнава, че тези два лагера — врагове от толкова време — трябва да се свържат. Родена в единия, сега се пресяга към другия. Всичко от някогашните Татърсейл и Найтчил крещи към старите им другари. Ще й отвърна ли?“

Не можеше да разгадае чувствата на Уискиджак. Напълно бе възможно да споделя позицията на Каллор. „Гадост.“ Забеляза, че той се спогледа с Каллор, и се зачуди какво ли са си споделили.

„Мисли! В нрава на всеки тук е да се отнася към всяка ситуация тактически, да потиска личните чувства, да преценява, да претегля и да балансира. Силвърфокс заяви властова позиция, съперничеща на Бруд, на Аномандър Рейк и на Каллор. Дали Дужек Едноръкия сега се чуди с кого от тях да се споразумее? Дали разбира, че всички се обединихме заради него — че цели дванайсет години клановете на баргастите и ривите, пъстрите воински части на десетки градове, Тайст Андий, присъствието на Рейк, на Бруд и на Каллор, да не говорим за Пурпурната гвардия — всички ние застанахме рамо до рамо заради Малазанската империя? Заради самия Върховен юмрук.“

„Но сега имаме нов враг и повечето от неговата същност си остава неизвестно, и това поражда у нас уязвимост — е, това Дужек Едноръкия вече го знае.“

„Силвърфокс твърди, че ще ни трябва помощта на Т’лан Имасс. Само поквареният стар император можеше да се чувства удобно с такива същества за съюзници — дори Каллор се ужасява от онова, което ни се налага. Крехкият съюз вече се пропуква и се клати. Твърде мъдър човек си, Върховен юмрук, за да не си налегнат от тежки съмнения.“

Едноръкият старец най-после заговори с бавно и грижливо премерени думи.

— Т’лан Имасс, с които Империята е запозната, е армията, командвана от Логрос. Според твоите думи трябва да приемем, че има и други армии, но знанието за тях така и не е стигало до нас. Защо е така, дете?

— Последният Сбор — отвърна Силвърфокс — беше преди стотици хиляди години. Тогава бе извършен Ритуалът на Телланн — обвързването на лабиринта Телланн към всеки Имасс поотделно. Ритуалът ги направи безсмъртни, Върховен юмрук. Жизнената сила на цял народ беше обвързвана в името на свещена война, предопределена да продължи хилядолетия…

— Срещу Джагът — изхриптя гласът на Каллор. Ъгловатото му сбръчкано лице се изкриви в усмивка зад вече засъхналата кръв. — Освен жалката шепа Тирани, те бяха миролюбиви. Единственото им престъпление беше, че съществуват…

Силвърфокс рязко се обърна рязко към него.

— Не намеквай за несправедливости, Върховни кралю! Пазя в себе си предостатъчно спомени на Найтчил, за да си спомня Имперския лабиринт — там, където ти някога властваше, Каллор, преди малазанците да го завладеят. Опустоши цял свят — лиши го от живот и не остави нищо освен пепелища и овъглени кости. Цял свят!

Усмивката на високия, оцапан с кръв воин беше ужасна.

— Аха, значи все пак си тук! Но се криеш и кривиш истината в лъжливи спомени. Криеш се, жалка проклетнице! — Усмивката му се вледени. — Тогава би трябвало да знаеш, че не можеш да подлагаш на изпитание яростта ми, Хвърлячко на кости… Татърсейл… Найтчил… мило дете…

Мхаби видя как дъщеря й пребледня. „Между тези двамата… това чувство на отдавнашна омраза… защо не съм го забелязала досега? Древни спомени се таят тук, връзка има между тях. Между моята дъщеря и Каллор… не, между Каллор и една от душите в нея…“

Силвърфокс отново се обърна към Дужек.

— Да ви отговоря. На Логрос и клановете под неговата команда бе поверена задачата да бранят Първия трон. Другите армии тръгнаха да унищожат последните укрепления на Джагът — джагътите бяха вдигнали прегради от лед. Омтоуз Феллак е лабиринт на леда, Върховен юмрук, място гибелно студено и почти безжизнено. Магиите на Джагът заплашваха света… морското равнище спадаше, цели видове измираха — всяка планинска верига беше преграда. Ледът течеше на бели реки по склоновете. По някои места запълваше падини, дълбоки цяла левга. Като смъртни, Имасс бяха пръснати, лишени от единство. Не можеха да съкрушат тези прегради. Имаше глад…

— Войната срещу Джагът започна много преди това — сопна Каллор. — Те искаха да опазят себе си, и защо не?

Силвърфокс само сви рамене.

— Като немрящи Телланн, нашите армии можеха да преминат тези прегради. Усилията с изкореняването се оказаха… скъпо струващи. Дума не сме чули за онези армии, защото много от тях бяха избити, а други може би продължават войната по далечни, негостоприемни места.

На лицето на Върховния юмрук се беше изписала мъка.

— Самите Логрос напуснаха империята и изчезнаха за известно време в Джаг Одан, а когато се върнаха, броят им се беше смалил.

Тя кимна.

— Логрос отзоваха ли се на твоя призив?

Момичето отвърна намръщено:

— Не мога да съм сигурна за това — за никой от тях. Но са го чули. Всички ще дойдат, стига да могат, и усещам близостта на една армия — поне така ми се струва.

„Толкова много неща не ни казваш, дъще. В очите ти го виждам. Боиш се, че зовът ти за помощ ще остане без отговор, ако разкриеш твърде много.“

Дужек въздъхна и се обърна към пълководеца.

— Каладън Бруд, дали да не подновим обсъждането на стратегията?

Военачалниците отново се наведоха над картата; Старата тихо се кикотеше. Мхаби хвана дъщеря си за ръка и я поведе към изхода. Корлат тръгна с тях. За изненада на мхаби, Уискиджак я последва.

Прохладният следобеден ветрец беше добре дошъл след задухът в командната шатра. Без да промълвят нито дума, изминаха късото разстояние до разчистеното пространство между становете на Тайст Андий и баргастите. Щом спряха, сивите очи на малазанския командир се спряха на Силвърфокс.

— Виждам у теб много от Татърсейл, момиче… Колко от живота й, от спомените й таиш в себе си?

— Лица — отвърна му тя с колеблива усмивка. — И чувствата, свързани с тях, командире. Двамата с теб известно време бяхме съюзници. Бяхме приятели, струва ми се…

Той кимна.

— Да, бяхме. А помниш ли Бързия Бен? Другите от взвода ми? А Хеърлок? Тайсхрен? Капитан Паран помниш ли?

— Бързия Бен — прошепна тя колебливо. — Маг? Седемте града… криеше тайни… да — тя пак се усмихна, — Бързия Бен. Хеърлок… не беше приятел. Беше опасен… нарани ме…

— Вече е мъртъв.

— Това е добре. Тайсхрен е име, което чух наскоро — Върховен маг, любимец на Ласийн — карахме се, докато бях Татърсейл, да, и докато бях Найтчил. Никакво чувство за вярност, никакво доверие… мислите за него ме объркват.

— А капитанът?

Нещо в тона на командира накара мхаби да настръхне.

— Очаквам с нетърпение да го видя отново — отвърна детето.

— Сега той е в Пейл — каза командирът. — Въпреки че не е моя работа, момиче, може би ще е добре да обмислиш последствията от срещата си с него, от… ъъъ, след като той разбере, че… — И млъкна смутено.

„Духове подземни! Този капитан Паран е бил любовникът на Татърсейл — трябваше да го предвидя. Душите на две зрели жени…“

— Силвърфокс… дъще…

— Срещали сме го, мамо — отвърна тя. — Докато карахме бедерините на север — помниш ли? Войникът, който се опълчи на нашите пики! Още тогава разбрах — познах го кой е. — Обърна се към командира. — Паран знае. Кажете му, че съм тук. Моля ви.

— Добре, момиче. — Уискиджак вдигна глава и огледа баргасткия лагер. — Мостоваците… е, ще дойдат. Капитанът сега ги командва. Сигурен съм, че Бързия Бен и Малът ще се зарадват отново да се запознаят с теб…

— Искаш да кажеш, че държиш да ме прегледат — отвърна Силвърфокс. — Да ти помогнат да решиш дали заслужавам подкрепата ти. Не бой се, командире — това не ме притеснява. — В много отношения аз съм загадка за самата себе си, поради което съм любопитна да видя какво ще открият те.

Уискиджак се усмихна кисело.

— Притежаваш откровеността на магьосницата, момиче… макар да ти липсва такта, който проявяваше понякога.

— Командир Уискиджак — намеси се Корлат. — Мисля, че двамата имаме да обсъдим някои неща.

— Добре.

Тайст Андий се обърна към мхаби и Силвърфокс.

— Съжалявам, но трябва да останем насаме.

— Разбира се — отвърна състарената жена; мъчеше се да затаи чувствата си. „Войникът, който се опълчи на нашите пики — о, да, спомням си, дете. Стари въпроси… най-сетне намират отговора си… и още хиляда, които терзаят една стара жена…“ — Хайде, Силвърфокс, време е да подновим уроците ти по обичаите на риви.

— Да, мамо.

 

 

Уискиджак изчака, докато двете риви се отдалечат, и въздъхна:

— Твърде много неща разкри тя. Преговорите бяха в пълен ход, връзката ни вече се затягаше… и тогава изведнъж детето проговори…

— Да — каза Корлат. — Обладана е от древно знание. Знанието на Т’лан Имасс. Спомени, обхващащи хилядолетия на този свят. Дотолкова, че нейният народ е бил свидетел на… Падането на Сакатия бог, идването на Тайст Андий, последния полет на Драконите в Старвалд Демелайн… — Замълча и очите й се замъглиха.

Уискиджак я изгледа съсредоточено и рече:

— Никога не бях виждал Велик гарван толкова… шашнат.

Корлат се усмихна.

— Старата вярва, че раждането на нейния вид е тайна за нас. Срамуват се от произхода си… или поне така гледат те самите на това. Рейк е безразличен към… моралния контекст, като всички нас.

— Какво му е толкова срамното?

— Великите гарвани не са естествени същества. Свалянето на създанието от един чужд свят, създанието, което бе наречено Сакатия бог, беше… бурно събитие. Части от него бяха откъснати, падаха като огнени кълба, за да разрушат цели земи. Късове от неговата плът и кости останаха да гният, но все още вкопчени в живота в огромните си кратери. От тази плът се родиха Великите гарвани, понесли със себе си трохи от мощта на Сакатия бог. Виждали сте Старата и родствениците й — те поглъщат магията, тя е същинската им храна. Да нападнеш един Велик гарван с магия означава само да го направиш по-силен, да укрепиш неуязвимостта му. Старата е Първородната. Рейк е убеден, че потенциалът в нея е… ужасяващ, затова държи под око и нея, и потомството й…

Замълча, после го погледна.

— Командир Уискиджак, в Даруджистан се сразихме с един ваш маг…

— Да. Бързия Бен. Той скоро ще дойде тук и ще видя какво мисли за всичко това.

— Тъкмо за него споменахте преди малко на детето. — Тя кимна. — Признавам, че донякъде съм възхитена от този чародей и с нетърпение очаквам да се запозная с него. — Погледите им се срещнаха. — И съм много доволна, че се запознах и с вас. Силвърфокс изрече самата истина, когато каза, че ви вярва. Убедена съм, че аз също.

Той пристъпи неловко на място.

— Контактите между нас бяха твърде редки, за да заслужа такова доверие, Корлат. Все пак ще се постарая да го оправдая.

— Детето е приютило в себе си Татърсейл, жена, която ви е познавала добре. Макар никога да не съм срещала тази магьосница, откривам, че е притежавала възхитителни качества — това се откроява с всеки изминал ден у Силвърфокс.

Уискиджак кимна замислено.

— Тя беше… приятел.

— А какво знаете за събитията, довели до това… прераждане?

— Боя се, че недостатъчно — отвърна той. — За смъртта на Татърсейл научихме от Паран, който се беше натъкнал на нейните… останки. Умряла е в прегръдката на теломенския Върховен маг Белурдан, който бе тръгнал през равнината с трупа на своята любима, Найтчил, уж с намерението да я погребе. Татърсейл вече е била бегълка и изглежда на Белурдан е било указано да я спаси. Така поне излиза според думите на Силвърфокс, доколкото мога да съдя.

Корлат извърна поглед настрани и дълго време не каза нищо. Когато най-сетне проговори, от въпроса й, съвсем прост и логичен, сърцето на Уискиджак се разтуптя.

— Командире, усещаме присъствието на Татърсейл и Найтчил у детето — а и тя самата признава за тях двете… но вече се чудя, къде тогава се е дянал този теломенец, Белурдан?

Той само поклати глава. „Богове, де да знаех…“

Бележки

[1] Сребърна лисица (англ.). — Бел.прев.

[2] Усукания, Кривия (англ.). — Бел.прев.