Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Memories of Ice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 77 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Стивън Ериксън. Спомени от лед

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2005

ИК „Бард“, 2005

ISBN: 978–954–584–035–7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

22.

Стъкло е пясъкът и пясък е стъклото!

Играе мравка слепешком игра на сляпа мравка.

Танцува на ръба на устни и по устните на ръб.

 

В нощта е бял, а денем сив —

усмихнат паякът е, но не се усмихва в своята усмивка,

макар че го не вижда мравката, защото сляпа е —

 

и вече беше!

„Приказки за плашене на деца“

Мализин Отмъстителя (р. ?)

— Безумната паника, уви, я кара да тръпне.

Гласът на сиърдомина над него рече:

— Струва ми се, че стана… прекалено напоследък, Святи.

Панионският пророк отговори с врясък:

— Да не мислиш, че не го виждам? Да не мислиш, че съм сляп?

— Вие сте всемъдър и всезнаещ — избоботи офицерът сиърдомин. — Аз само изразих тревогата си, Святи. Той вече не може да върви, а и дъхът му като че ли е затруднен в тази деформирана гръд.

„Той… сакат… прекършените ребра, като ръце на скелет, стискащи дробовете все по-силно. Все по-силно. Сиърдомин. Това описание е за мен.“

„Но кой съм аз?“

„Някога изпитвах мощ. Отдавна.“

„Има един вълк.“

„Вълк. Затворен в тази клетка — моите гърди, тези кости, да, не може да диша. Толкова боли дъхът.“

„Воят е секнал. Усмирен. Вълкът не може да призове… да призове…“

„Кого?“

„Бях отпуснал ръката си, веднъж. На косматото й рамо. Зад врата. Все още не сме се пробудили двамата с нея. Толкова близо сме. Вървим в крак, а не сме се пробудили… какво трагично невежество. Но тя ми даде тленните си видения, историята си, такава, каквато си мисли, че е, а дълбоко в сърцето си спеше…“

„… спеше любимата ми.“

— Святи, прегръдката на майка ви ще го убие, ако бъде върнат при нея…

— Смееш да ми заповядваш? — изсъска Пророкът и гласът му затрепери.

— Не заповядвам, Святи. Изтъквам факт.

— Ълтента! Прескъпи мой септархо, я ела насам! Да, погледни го този човек в нозете на твоя сиърдомин. Какво мислиш ти?

— Святи… — Нов глас, по-тих. — Моят най-доверен слуга казва истината. Костите на този човек са толкова изкривени…

— Виждам! — изкрещя Пророкът.

— Святи — продължи септархът, — освободете го от този ужас.

— Не! Няма! Той е мой! Той е на Майка! Тя има нужда от него — от някой, когото да държи — има нужда от него!

— Любовта й се оказва фатална — каза сиърдоминът.

— Опълчвате ми се и двамата? Да повикам ли своите Крилати? Да ви пратят в забвение? Да се биете и дърлите над онова, което е останало? А? Да ги повикам ли?

— Както Святият пожелае.

— Да, Ълтента. Точно така! Както аз пожелая!

Сиърдоминът се намеси:

— Да го върна ли тогава на Матроната, Святи?

— Още не. Остави го тук. Видът му ме забавлява. Хайде, Ълтента, докладвай.

— Окопите са довършени, Святи. Врагът ще дойде по равното срещу градската стена. Няма да пратят съгледвачи до гористия рид вдясно — душата си залагам за това.

— Заложил си я, Ълтента, заложил си я. А онези проклети Велики гарвани? Само един ако е видял…

— Вашите Крилати ги прогониха, Святи. Небесата са прочистени и с това вражеското разузнаване е разстроено. Ще ги оставим да вдигнат лагерите си в равнината, а след това ще се надигнем от скритите си позиции и ще ги нападнем по фланговете. Това, съчетано с атаката на маговете от стените и на Крилатите от небето, както и с излаза на септарх Айнал от портите… Святи, победата ще бъде наша.

— Искам Каладън Бруд. Искам чукът му да ми се връчи в ръцете. Искам малазанците да бъдат заличени. Искам баргастките богове да пълзят в нозете ми. Но преди всичко искам Сивите мечове! Ясен ли съм? Искам го този мъж, Итковиан — чак тогава ще имам заместител за майка ми. Така че чуйте ме добре — ако търсите милост за Ток-младши, доведете ми Итковиан. Жив.

— Ще бъде по вашата воля, Святи — отвърна септарх Ълтента.

„По неговата воля ще бъде. Той е моят бог. Каквото той пожелае, всичко, каквото пожелае. Вълкът не може да диша.“

„Вълкът умира. Той… ние умираме.“

— И къде е врагът сега, Ълтента?

— Наистина са се разделили преди два дни. След като прехвърлиха реката.

— Но не знаят ли, че градовете, към които са тръгнали, са мъртви?

— Великите гарвани би трябвало да са им го съобщили, Святи.

— Какво са намислили тогава?

— Не сме сигурни. Вашите Крилати не смеят да се приближават много — засега не са ги забелязали и по-добре да остане така.

— Съгласен съм. Какво пък, сигурно си мислят, че сме им поставили капани — скрити войски или нещо такова, — и се боят от изненадваща атака откъм тила в случай, че пренебрегнат градовете.

— Тяхната предпазливост ни дава повече време, Святи.

— Те на глупци, надути от победата си при Капустан.

— Напълно вярно, Святи. За което скъпо ще си платят.

„Всеки плаща. Никой не може да се спаси. Мислех, че съм спасен. Вълкът имаше мощ, тя се пробуждаше. Беше там, когато избягах.“

„Но вълкът избра неподходящия човек, неподходящото тяло. Когато скочи да вземе окото ми — онзи сив, изгарящ блясък, който помислих за камък — все още бях цял, млад и здрав.“

„Но сега съм в прегръдката на Майката. Старата люспеста кожа, провиснала от огромните й ръце. Миризмата на изоставени змийски гнезда. Тръпнещата й прегръдка — и костите се кършат, кършат, кършат безкрай. Толкова много болка имаше, тътенът й е безкраен. Усетих паниката й, както каза Пророкът. Това е отнело ума ми. Това ме е унищожило.“

„По-добре да си бях останал такъв. По-добре спомените ми да не бяха се връщали. Знанието не е утеха.“

„Съзнанието е проклятие. Лежиш тук, на студения под, вълните на болката се утаяват тихо… вече не мога да усетя краката си. Надушвам сол. Пръст. И плесен. Някаква тежест има на лявата ми ръка. Прикована е под мен, и ето, изтръпва. Да можех да помръдна поне.“

— … осолиха труповете. Имаме в изобилие. Скорбутът взе толкова много тенесковри, че войниците ни нищо друго не могат да правят, освен да събират телата, Святи.

— Светските болести няма да вземат войниците, Ълтента. Това съм го видял насън. Господарката им вървеше сред тенесковрите и ето, плътта им се подуваше, пръстите на ръцете и краката се кривяха и чупеха, зъбите им падаха с потоци от кървава слюнка. Но щом стигна до стана на избраните ми воини, видях усмивката й. И тя се обърна.

— Святи — каза сиърдоминът, — защо й е на Полиел да благослови нашата кауза?

— Не знам, а и не ме интересува. Може би си има някаква своя визия за славата на нашия триумф, а може би просто моли за благосклонността ми. Войниците ни ще останат здрави. И след като нашествениците бъдат унищожени, можем отново да започнем своя поход, към нови градове и нови земи, където ще затлъстеем от плячката.

„Нашествениците… сред тях са моите ближни. Аз бях Ток-младши, малазанец. И малазанците идат.“

Смехът, който излезе от гърлото му, започна като тих, плавен звук, после продължи и се усили.

Разговорът спря. В залата кънтеше само неговият смях.

Гласът на Пророка заговори точно над него.

— И какво толкова те забавлява, Ток-младши? Можеш ли да говориш? А, не те ли попитах вече за това?

Ток вдиша хрипливо и отвърна:

— Мога. Но ти не ме слушаш. Никога не ме слушаш.

— Нима?

— Воинството на Едноръкия. Най-опасната армия, която Малазанската империя е създавала. Идва за теб.

— И трябва ли да затреперя от страх?

Ток отново се изсмя.

— Прави каквото щеш. Но майка ти знае.

— Мислиш, че тя се бои от вашите глупави войници? Прощавам ти невежеството, Ток-младши. Скъпата Майка, трябва да се обясни, си има древни… страхове. Лунния къс. Но нека да съм по-точен, за да ти спестя по-нататъшното недоумение. Лунният къс сега е дом на Тайст Андий и техният страховит Господар, но те са като гущери в изоставен храм. Обитават там, без да съзнават величието, което ги заобикаля. Но Скъпата Майка, уви, не може да стигне до такива подробности. Напоследък тя не е нищо повече от инстинкт, окаяно, изгубило разсъдъка си създание. Джагътите обаче помнят Лунния къс. Аз самият разполагам със съответните преписи от „Безумието на Готос“, които шепнат за К’Чаин На’Рук — Късоопашатите, незаконните деца на Матроните — създали механизми, обвързващи магията по отдавна забравени начини, построили огромни летящи крепости, от които нанасяли опустошителни удари над своите дългоопашати родственици.

— О, накрая загубили — възкликна той. — Били унищожени. И само една летяща крепост останала — разбита и оставена на ветровете. Готос вярвал, че се е отвяла на север, за да се пръсне в леда на Джагътската зима и да замръзне там, окована за хилядолетия. Докато не я намерил Господарят на Тайст Андий. Разбираш ли, Ток-младши? Аномандър Рейк не знае нищо за пълната мощ на Лунния къс — мощ, до която той няма средства да се домогне, дори да знаеше за нея. Скъпата Майка помни, или поне помни някаква част от нея. Разбира се, тя няма причина да се бои. Лунния къс го няма на двеста левги оттук — моите Крилати го търсиха, високо горе, през лабиринтите, навсякъде. Единственото заключение е, че Лунният къс е избягал или най-сетне е паднал — впрочем, той не беше ли почти унищожен над Пейл? Ти така ми каза.

— Тъй че разбираш, Ток-младши, вашата малазанска армия не внушава страх у никого от нас, включително у скъпата Майка. — Пророкът се усмихна доволно. — Воинството на Едноръкия ще бъде съкрушено при щурма срещу Корал. Както и Бруд, и неговите риви. Нещо повече, Белоликите ще бъдат премазани — те нямат нужната дисциплина за такава война. Ще ги унищожа всички. А теб ще нахраня с късове от плътта на Дужек Едноръкия — не би имал нищо против отново да хапнеш малко месце, нали? Нещо, което е било… повърнато. Нали?

Ток не отвърна нищо, въпреки че стомахът му се сви от неутолим глад.

Пророкът се наведе и опря пръст в слепоочието му.

— Колко е лесно да те прекърша. Всички твои вери. Една по една. Почти прекалено лесно. Единственото спасение, на което можеш да се надяваш, е моето, Ток-младши. Вече разбираш това, нали?

— Да.

— Много добре. Моли се тогава да има някаква милост в душата ми. Вярно, аз сам все още не съм намерил такава, макар да признавам, не съм я и търсил много. Но може би съществува. На това се уповавай, приятелю.

— Да.

Пророкът се изправи.

— Чух риданията на моята майка. Върни го, сиърдомин.

— Както заповядате, Святи.

Две силни ръце обгърнаха Ток-младши и го надигнаха от студения под.

Изнесоха го от залата. В коридора сиърдоминът спря.

— Ток, чуй ме, моля те. Тя е прикована долу и не може да стигне навсякъде. Чуй. Ще те оставя извън обхвата й. Ще донеса храна, вода, одеяла — Пророкът няма да обърне много внимание на виковете й, защото напоследък тя непрекъснато вика. Нито ще рови в ума й — в момента го занимават много по-важни въпроси.

— Той ще заповяда да те изядат, сиърдомин.

— Отдавна съм изяден, малазанецо.

— Съжалявам.

Мъжът, който го носеше, помълча дълго, а когато отново проговори, гласът му беше прекършен.

— Ти… ти ми предлагаш състрадание. Бездната да ме вземе дано, Ток, съкрушен съм. Позволи ми, моля те, този малък жест…

— С благодарност, сиърдомин.

— Благодаря.

Тръгна отново.

Ток заговори:

— Кажи ми, сиърдомин, ледът все още ли е стиснал морето?

— Не и на левга оттук, Ток. Някакво неочаквано обръщане на теченията разчисти пристанището. Но бурите продължават да бушуват над залива, а ледените планини зад него все още тътнат и се блъскат като десетки хиляди побеснели демони. Не можеш ли да го чуеш?

— Не.

— Да, признавам, оттук е смътно. Но от платформата на кулата е истински ад.

— Аз… помня вятъра…

— Той вече не стига до нас. Поредната прищявка, за която поне съм благодарен.

— В пещерата на Майката няма вятър — каза Ток.

 

 

Пращеше дърво и болезненият звук разтърсваше целия къс на Мекрос. Лейди Енви се изкачваше по уличката — тя изведнъж беше станала по-стръмна и каменната настилка под краката й беше хлъзгава от скрежа. Тя изсъска ядосано, привлече от един лабиринт и прелетя до стоящата на самия ръб Ланас Тог.

Т’лан Имасс дори не се поклащаше на рискованото си място. Вятърът плющеше в разкъсаните ивици кожа и развяваше бялата й като кост дълга коса. Мечовете, които я бяха пронизали, блестяха от скрежа.

Щом стигна до нея, лейди Енви тутакси видя кой е източникът на ужасните режещи звуци. Един огромен леден къс се беше сблъскал с тях и сега стържеше по основата сред кипналата черна вода и пръскащите се парчета лед.

— Горката аз — измърмори лейди Енви. — Изглежда, ни тласка на запад.

— Но все пак се приближаваме към сушата — отвърна Ланас Тог. — И това е достатъчно.

— На двайсет левги от Корал по този курс, и всичко това — пустош, стига спомените ми за картата на региона да са точни. Толкова се бях уморила от вървене, уви. Ти успя ли да разгледаш обиталището ни? Като изключим наклонения под и тревожните гледки от прозорците, е направо разкошно. Не мога да понасям неудобствата, знаеш ли.

Т’лан Имасс не й отвърна — продължи да се взира на северозапад.

— Всички сте еднакви — изсумтя лейди Енви. — Няколко седмици ми трябваха, докато предразположа Туул към разговор.

— Това име вече го споменахте. Кой е Туул?

— Онос Т’уулан, Първият меч. Последния път, когато го видях, беше по-закъсал и от теб, скъпа, тъй че и за теб все още има надежда.

— Онос Т’уулан. Виждала съм го само веднъж.

— На Първия събор, несъмнено.

— Да. Той се изказа против ритуала.

— И ти, естествено, го мразиш.

Т’лан Имасс не отговори веднага. Съоръжението под тях изведнъж изскърца дивашки, техният край рязко потъна, щом леденият къс се изтръгна, и после отново се надигна. Ланас Тог дори не трепна.

— Да го мразя? Не. Възразих му, разбира се. Всички го направихме и той се примири. Убеждението е всеобщо.

Лейди Енви изчака за уточнение, след което скръсти ръце и попита:

— Кое?

— Че истината се доказва с тежестта на броя. Че щом повечето са убедени, че нещо е правилно, трябва да е така. Когато видя отново Онос Т’уулан, ще му кажа: правият беше ти.

— Не мисля, че той таи злоба, Ланас Тог. Предполагам, че това го прави уникален сред Т’лан Имасс, нали?

— Той е Първият меч.

— Имах и още един, също толкова обезсърчителен разговор с Мок. Чудех се, виждаш ли, защо той и братята му все още не са те предизвикали на двубой. И Сену, и Турули се биха с Туул — и загубиха. Мок беше следващият. Излиза, че сегюле избягват да се бият с жени, освен ако не са нападнати. Тъй че, приеми го като предупреждение един вид. Не ги нападай.

— Нямам причина да го правя, лейди Енви. Но ако намеря…

— Добре, ще бъда по-пряма. Туул беше доста притеснен от Сену и Турули. Срещу Мок беше, да речем, наравно. По-силна ли си от Първия меч, Ланас Тог? Ако наистина държиш да стигнеш до Втория сбор цяла-целеничка и да си предадеш съобщението, прояви малко сдържаност.

Ланас Тог сви рамене и желязото изстърга в костите.

Лейди Енви въздъхна.

— Интересно, кое е по-потискащо? Опитът да поведа цивилизован разговор с теб и тримата сегюле или да се взирам в страдалческите очи на един вълк? Не мога дори да коментирам настроението на Гарат, този звяр, изглежда, още ми е сърдит.

— Ай се е пробудила — каза Ланас Тог.

— Знам, знам, и честно казано, сърцето ми плаче за нея, или поне за нещастната богиня, която обитава в нея. Но пък те и двете заслужават няколко сълзи, нали? Цяла вечност в самота. За ай едва ли е било особено забавно в края на краищата.

Т’лан Имасс извърна глава.

— Кой е дарил звяра с такъв жесток дар?

Лейди Енви сви рамене и се усмихна с радост пред възможността да върне такъв жест.

— Един мой заблуден близък, който си въобрази, че е добър. Е, добре, този отговор беше може би твърде опростен. Брат ми беше намерил богинята ужасно пострадала от Падането и му трябваше топлокръвно място, където да прибере духа й, за да може да се изцери. Случайност. Глутницата на ай беше загинала, а самата тя беше твърде млада, за да оцелее при нормални обстоятелства. Още по-лошо, беше единствената останала на целия континент.

— Вашият брат е имал погрешен усет за милост, лейди Енви.

— Съгласна съм. Между нас с теб има нещо общо, изглежда! Колко чудесно!

След миг изгледа замислено Т’лан Имасс и въздъхна.

— О, колко тъжна се оказа тази истина.

Ланас Тог все така гледаше на северозапад.

— Повечето истини са такива.

— Е! — Лейди Енви заоправя косата си. — Мисля да сляза долу и да се повгледам малко в две скръбни вълчи очи. Просто за да си подобря настроението, разбираш ли. Знаеш ли, Туул поне имаше чувство за хумор.

— Той е Първият меч.

Лейди Енви измърмори нещо под нос и се запъти обратно по уличката — стъпваше леко с чехлите си по заледените камъни. Спря чак когато стигна до входа на къщата.

— О! Това беше доста забавно. По свой начин. Хм! Колко необичайно!

 

 

Старата подскачаше гневно насам-натам. Бруд стоеше и гледаше замислено Великия гарван. В другия край беше Корлат, а на няколко крачки зад нея — Каллор. Походната колона на армията се точеше в широки редици вляво от тях по високия път, а вдясно, на две хиляди крачки, с грохот се носеше стадото на бедерините.

Животните бяха понамалели, забеляза Корлат. Прехвърлянето беше отнело стотици.

Старата изграчи пронизително и отново привлече вниманието й.

Беше разперила криле и бе спряла точно пред бойния главатар.

— Така и не схващаш важността на това! Глупак! Вол! Къде е Аномандър Рейк? Кажи ми! Трябва да говоря с него — да го предупредя…

— За какво? — попита Бруд. — Че няколкостотин кондора са ви подгонили?

— Неведома магия се крие в тези ненавистни лешояди! Нарочно ни държаха настрана, безмозъчен разбойник такъв!

— От околностите на Корал — сухо отбеляза Каллор. — Ние едва-що наближихме Лест, стара вещице. Едно по едно.

— Тъпак! Да не мислиш, че те си седят кротко на задниците! Те се подготвят…

— Много ясно, че се подготвят — провлече Каллор и й се озъби. — Какво от това?

— Какво е станало с Лунния къс? Знаем какво планираше Рейк — успял ли е? Не мога да стигна дотам! Не мога да стигна до него! Къде е Лунният къс?

Никой не отвърна.

Старата килна глава на една страна и ги изгледа един по един.

— Знаете по-малко и от мен! Нали! И това перчене! С нас е свършено! — Тя се обърна и бляскавите й черни очи се приковаха в Корлат. — Твоят Господар се е провалил, нали? И е отвел със себе си три четвърти от Тайст Андий! Ще стигнат ли силите ви, Корлат? Ще можете ли да…

— Млъкни де — избоботи Бруд. — Помолихме те да ни кажеш за малазанците, а не да ни изреждаш страховете си.

— Малазанците? Те продължават! Какво друго да правят? Безкрайни фургони по пътя, прах навсякъде. Приближават се към Сетта, който е пълна пустош, ако не се броят изсушените от слънцето трупове!

— Бързо се придвижват значи — изсумтя Каллор. — Интересно, защо са се разбързали толкова? Тук има някаква измама, главатарю.

Бруд се навъси и скръсти ръце.

— Чу птицата, Каллор. Малазанците продължават. По-бързо, отколкото очаквахме, вярно, но това е всичко.

— Лицемерничиш — процеди Каллор.

Бруд вдигна пренебрежително рамене и отново се обърна към Великия гарван.

— Накарай децата си да ги държат под око. Колкото до положението при Корал, ще се безпокоим за това, когато наближим Маврик и обединим войските си. Накрая, що се отнася до твоя господар Аномандър Рейк, имай вяра.

— На вярата ли залагате за успеха си? Безумие! Трябва да се подготвим за най-лошото!

Вниманието на Корлат отново се разсея. Напоследък й се случваше често. Беше забравила какво може да причини любовта, докато сплита корените си в душата, докато дърпа и притегля мислите, а страстта зрее като изкусителен плод. Усещаше само живината й, крепнеща вътре в нея и завладяваща я изцяло.

Опасенията за нейния Господар и за ближните й изглеждаха почти несъществени. Ако наистина се наложеше, щеше да посегне към своя лабиринт, да стигне до него по пътищата на Куралд Галайн. Но не изпитваше някаква спешна потребност да го направи. Тази война щеше да намери собствения си път.

Всичките й желания се свеждаха до очите на един мъж. Смъртен, благороден и доблестен. Мъж, отдавна преживял младостта си, с душа, покрита с белези от стари рани… но й я беше поднесъл.

Почти невъзможно за вярване.

Спомни си как го видя за първи път отблизо. Стоеше с мхаби и Силвърфокс, хванала ръката на детето. Той бе дошъл, за да участва в преговорите на страната на Дужек. Войник, чието име вече знаеше — вдъхващ страх противник, чиято тактическа прозорливост многократно бе надвивала Бруд въпреки неизгодната позиция на зле снабдените и числено отслабнали сили на Малазан.

Още тогава беше магнит за очите й.

И не само за нея, беше разбрала тя. Господарят й го беше нарекъл приятел. Този рядък жест все още караше дъха й да секва. Аномандър Рейк, откакто го познаваше, беше признал само един човек за свой приятел, и той беше Каладън Бруд. А между тези двама мъже лежаха хиляди години споделен опит, съюз, който никога не бе нарушаван. Безбройни сблъсъци, да, но нито веднъж окончателна, невъзвратима раздяла.

Ключът към това, и Корлат го разбираше много добре, бе в старанието им да се държат на почтително разстояние един от друг.

Беше убедена, че е връзка, която никога няма да се прекъсне. И от нея след столетия се бе породило приятелството.

Но Рейк бе видял Уискиджак само няколко пъти. Бяха провели разговори с неизвестен за нея характер. И това се беше оказало достатъчно.

„Нещо у всеки от тях ги е направило духовно близки. Не можеш да стигнеш лесно до Аномандър Рейк, не можеш да го докоснеш дори — не и истинската му същност. Никога не съм знаела какво се таи зад очите на моя Господар. Долавяла съм само колко огромно е — но не и аромата на всичко, което съдържа.“

„Но Уискиджак — моят скъп смъртен любим — макар и да не мога да видя всичко, което е у него, виждам цената на сдържаността му. Виждам кървенето, но не и раната. И виждам силата му — дори последния път, когато беше толкова уморен…“

Точно на юг вече се виждаха древните стени на Лест. Нямаше никакви следи от възстановителни работи след панионското завоевание. Над града не се виеше дим, нямаше никакви птици. Ривските съгледвачи бяха донесли, че там нямало нищо освен пръснати по улицата овъглени кости. Някога Лест беше прочут със своите тучни градини, но акведуктът бе разрушен, а след това пожарът беше помел целия град — дори от толкова далече Корлат можеше да види саждите, покриващи крепостните стени.

— Опустошение! — изграчи тъжно Старата. — Това е приказката пред нас. По целия път, чак до Маврик. Докато нашият съюз се разпада пред очите ни.

— Нищо подобно няма! — избоботи намръщен Бруд.

— О? А Силвърфокс къде е? Какво се е случило с мхаби? Защо Сивите мечове и легионът на Трейк маршируват толкова назад след нас? Защо малазанците толкова бързаха да се отделят от нас? А сега изчезнаха и Аномандър Рейк, и Лунният къс! Тайст Андий…

— Са живи — прекъсна я Корлат, най-после изгубила търпение.

Старата се извърна към нея.

— Сигурна ли си?

Корлат кимна.

„И все пак… Наистина ли съм толкова сигурна? Не. Дали да не ги потърся тогава? Не. Каквото трябва да разберем, ще го разберем при Корал. Това е.“ Очите й бавно се извърнаха на запад. „А ти, любими мой, крадецо на мислите ми, ще ме избавиш ли някога от страданието?“

„Моля те. Недей. Никога.“

 

 

Итковиан погледна към двамата конни съгледвачи на Сивите мечове, които препускаха в галоп към Щит-наковалня и дестраянта.

— Откъде идват? — попита Грънтъл.

— От фланговия ариергард — отвърна сухо Итковиан.

— Носят вести, изглежда.

— Така изглежда, сър.

— Е? Не сте ли любопитен? Помолиха да яздите с тях — ако се бяхте съгласили, сега щяхте да чуете този доклад, вместо да се мотаете с паплач като нас. Виж, на това му се вика хрумване — бих могъл да разделя моя легион на две роти и да нарека първата Пап, а втората…

— О, я ни го спести! — сопна се зад него Стони.

Грънтъл се изви в седлото.

— От кога си в сянката ни, жено?

— Изобщо не съм ти в сянката, Грънтъл. Нито в твоята, нито на Итковиан. Нито на никого. Освен това, след като слънцето е толкова ниско вдясно, бе трябвало да съм до теб, за да съм ти в сянката, не че го искам, разбира се.

— Значи си жената зад мен тогава — ухили се Смъртният меч.

— И какво трябва да означава това, шопар такъв?

— Просто изтъквам факт, скъпа.

— Виж ти! Е, нещо бъркаш. Канех се да се добера до Сивите мечове, само че вие, тъпаци, ми запречвате пътя.

— Стони, но това не е никакъв път, тук е равнина. Как в името на Гуглата можем да ти запречваме пътя, след като можеш да си подкараш коня накъдето си щеш?

— Тъпаци. Шопари. Все някой тук трябва да прояви любопитство. И този някой трябва да има мозък, разбира се, поради което двамата само се тътрите и се чудите какво донасят ония двама конни съгледвачи, чудите се и едно проклето нещо не предприемате по въпроса. Защото сте безмозъчни и двамата. Колкото до мен…

— Колкото до вас — сухо каза Итковиан, — струва ми се, че говорите с нас. Всъщност увлечена сте в разговор с…

— Който току-що приключи! — сопна се тя, дръпна лявата юзда и подкара покрай тях към другата колона.

Грънтъл сви рамене и каза:

— Чудя се какво ли ще чуе.

— И аз — отвърна Итковиан.

Продължиха напред в тръс. Легионът на Грънтъл напредваше бавно след тях — пъстро облечена сган, като морски разбойници, слезли на сушата да потърсят някоя селска ферма, която да оплячкосат. Преди известно време Итковиан беше подхвърлил, че може би малко тренировка ще се окаже полезна, на което Грънтъл само се беше ухилил, без да отвърне нищо.

Смъртният меч на Трейк презираше военщината; всъщност презираше всичко, което можеше да има и най-далечна връзка с военната практика. Към дисциплината беше напълно безразличен и си имаше само един офицер — лестарски войник, — който да се оправя с вече около осемдесетината му последователи: сбрани оттук-оттам мъже и жени с изпити лица и каменни погледи, които на смях беше нарекъл „Легиона на Трейк“.

Грънтъл във всяко отношение представляваше пълната противоположност на Итковиан.

— Ето я, идва — изръмжа Смъртният меч.

— Много артистично язди — отбеляза Итковиан.

— Да. Тази страст не й е присъща само в седлото, според това, което съм слушал.

Итковиан го погледна.

— Прощавайте. Бях решил, че двамата с нея сте…

— Няколко пъти — отвърна Грънтъл. — Когато и двамата сме били много пияни, уви. Тя — по-пияна от мен, признавам. Общо взето и двамата избягваме да говорим за това. Веднъж забихме в тая тема и се превърна в спор кой от двама ни е по-смутен… А, момиче! Какви са вестите?

Тя дръпна рязко юздите и конските копита изриха пръст.

— Защо в името на Гуглата трябва да ви го казвам?

— Тогава защо в името на Гуглата се върна при нас?

Тя се навъси.

— Просто се връщах на позицията си, тъпако… а ти, Итковиан, дано това, дето го виждам на лицето ти, да не е намек за усмивка. Ако е, ще трябва да те убия.

— Съвсем определено не е.

— Радвам се да го чуя.

— Е? — подкани я Грънтъл.

— Какво?

— Вестите, жено!

— А, това ли? Новините са чудесни, разбира се. Само такива чуваме напоследък, нали? Радващи ушите разкрития. Щастливи времена…

— Стони…

— Стари приятели, Грънтъл! Тътрят се след нас на една левга. Голям фургон, сглобен от кокали, теглен от впряг, който не е точно това, което изглежда. Влачи след себе си още две коли, натоварени с боклук — боклук ли казах? Исках да кажа плячка, разбира се, включително няколко почернели от слънцето трупа. И един старец на капрата. С проскубана котка в скута. Е, какво ще кажеш? Стари приятели, нали?

Лицето на Грънтъл се изопна, погледът му изведнъж изстина.

— Не и Бюк?

— Даже и коня му го няма. Или е излетял, или…

Смъртният меч обърна коня си и го пришпори.

Итковиан се поколеба. Погледна към Стони и с изненада видя на лицето й нескрито съчувствие, смекчило чертите й. Зелените й очи се взряха в него и тя попита тихо:

— Ще го настигнеш, нали?

Той кимна и свали забралото на малазанския шлем. Съвсем леко преместване на тежестта, бързо плясване с юздите по врата на коня, и животното се понесе в галоп.

Възможността да пораздвижи схванатите си крака зарадва коня и Итковиан успя да настигне Грънтъл след малко повече от половин левга.

— Съжалявам, Итковиан — каза след малко Грънтъл. — Поохладня малко хъсът ми напоследък, но се боя, че от това не е станал по-малко опасен.

— Трейк може да…

— Не, не се и опитвай, приятел. Вече го казах. Пет пари не давам какво очаква от мен Трейк и всички вие по-добре да престанете да гледате на мен по тоя начин. Смъртният меч… мразя титлите. Аз дори не обичах да ме наричат капитан, докато пазех кервани. Използвах титлата само за да мога да взема повече.

— Смятате ли да се опитате да навредите на тези пътници, сър?

— Знаеш много добре кои са те.

— Знам.

— Имах един приятел…

— Да, Бюк. Помня го. Беше смазан от мъка. Веднъж му предложих да му взема бремето, но той ми отказа.

Грънтъл рязко извърна глава.

— Предложил си му? И той отказа?

Итковиан кимна.

— Може би трябваше да бъда по-… настойчив.

— Трябвало е да го сграбчиш за гърлото и да го направиш, все едно иска ли, или не. Точно това направи новият Щит-наковалня на онова еднооко Първо чедо на мъртвото семе, Анастер, нали? И сега той си язди кротко до нея…

— Язди, без да знае. Той вече е само една черупка, сър. У него нямаше нищо освен болка. Отнемането й го е лишило от самосъзнание. Бихте ли предпочели такава да е съдбата на Бюк?

Грънтъл отвърна с кисела гримаса.

Оставаше по-малко от една трета левга, стига Стони да беше точна, но хълмовете намаляваха видимостта и само шумът, издаван от впряга — приглушеното скърцане, понесено от насрещния вятър — предупреди двамата, че вече са близо.

Емансипор Рийзи беше вързал през главата си мръсен парцал, покриващ отчасти подутата му челюст и подпухналото дясно око. Котката в скута му изсъска при внезапната поява на двамата ездачи, пропълзя по гърдите на слугата, после скочи на рамото му и се шмугна в грозния фургон през процепа от кокали и кожа на К’Чаин Че’Малле. Самият Рийзи подскочи на капрата и за малко щеше да се катурне на земята.

— Куфи син! Що го нафрави тва? Дъф на Гувлата!

— Моля за извинение, че ви стреснахме така, сър — отвърна Итковиан. — Вие сте ранен…

— Ванен? Не. Зъп. Фчупих го. Мафлинена кофтивка.

Итковиан се намръщи и погледна Грънтъл.

Смъртният меч сви рамене.

— Маслинена костилка най-вероятно.

— Да! — Рийзи закима енергично, но от движението явно го заболя, защото се намръщи кисело. — Кво ифкате?

Грънтъл вдиша дълбоко.

— Истината, Рийзи. Къде е Бюк?

Слугата сви рамене.

— Няма го.

— Те ли…

— Не! Мафна се! Фръкна! — Замаха с ръце. — Вазбра ли? А?

Грънтъл въздъхна, извърна очи към небето и бавно кимна.

Вратата се отвори и Бочълайн се наведе навън.

— Защо спираме… А, капитанът охранник… и Сивият меч, струва ми се… но къде ви е униформата, сър?

— Това едва ли ви…

— Все едно — прекъсна го Бочълайн и излезе от фургона. — Всъщност отговорът ви наистина изобщо не ме интересува. Е, господа, дошли сте да обсъдим някаква работа, нали? Извинете ме за грубостта, ако благоволите, но напоследък съм уморен и доста изнервен, уви. Всъщност, преди да сте изрекли и една дума, ви съветвам да не ме дразните. Следващото неприятно прекъсване от ваша страна най-вероятно ще ми скъса изпънатите нерви, а това ще е много лошо, уверявам ви. Е, казвайте — какво искате?

— Нищо — отвърна Грънтъл.

Тънките вежди на некроманта леко помръднаха.

— Нищо?

— Дойдох да попитам за Бюк.

— Бюк? Оня дето… о, да, той ще да е. Ами, следващия път, като го видите, му предайте, че е уволнен.

— Ще го направя.

За миг всички се смълчаха. После Итковиан се окашля и се обърна към Бочълайн:

— Сър, вашият слуга си е счупил зъб и това, изглежда, му създава голямо неудобство. Вие с вашите изкуства, разбира се…

Бочълайн се обърна и вдигна очи към Рийзи.

— А, това обяснява украшението на главата. Признавам, че се чудех… викам си, някаква отскорошна местна мода, може би? Но не, както се оказва. Е, Рийзи, изглежда, отново трябва да помоля Корбал Броуч да се приготви за операция — това е вече третото чупене на зъб, нали? Пак маслини, несъмнено. Щом толкова силно си убеден, че костилките на маслината са отровни, защо си толкова невнимателен, когато ядеш въпросния плод? Е, все едно.

— Не опевация, мовя ви! Не! Мовя ви!

— Какво си ни заломотил такъв, човече? Я тихо! Изтрий тия лиги от устата си — отвратително е. Да не мислиш, че не виждам болката ти? Сълзи са избили на очите ти и си пребледнял — бял си като мъртвец. И виж как се тресеш само — нямаме миг за губене! Корбал Броуч! Ела тук, ако обичаш, с черната чанта! Корбал!

В отговор фургонът леко се разтърси.

Грънтъл обърна коня, Итковиан — също.

— Е, до нови срещи, господа! — подвикна зад тях Бочълайн. — Бъдете сигурни, че съм благодарен, че ми обърнахте внимание за състоянието на слугата ми. Той самият, несъмнено, е не по-малко благодарен, и ако можеше да говори по-свързано, със сигурност щеше да ви го каже.

Грънтъл вдигна ръка и махна грубо.

Двамата пришпориха конете да догонят Легиона на Трейк.

Дълго никой не проговори. Накрая тихото буботене на Грънтъл привлече вниманието на Итковиан. Смъртният меч се смееше.

— Какво ви развесели така, сър?

— Ти, Итковиан. Подозирам, че Рийзи ще те кълне за проявената загриженост до края на дните си.

— Би било странен израз на благодарност. Няма ли да го излекуват?

— О, да, сигурен съм, че ще го излекуват, Итковиан. Но ето нещо, над което можеш да поразсъждаваш, ако искаш. Понякога лечението е по-лошо от болестта.

— Можете ли да го обясните?

— Питай Емансипор Рийзи, като го видиш следващия път.

— Е, добре. Точно това ще направя.

 

 

Миризмата на пушек и изгоряло беше полепнала по стените. Многобройните засъхнали черни петна по килимите свидетелстваха за избиването на послушници по коридори, в преддверия и пристройки из целия храм.

Кол се зачуди дали Гуглата е бил доволен да му поднесат собствените му чеда, и то в святата обител на самия бог.

Като че ли не беше лесно да се оскверни място, посветено на смъртта. Даруджистанецът — седеше на каменната скамейка извън гробната камера — усещаше дъха на неукротима сила, хладна и безразлична.

Мурильо крачеше напред-назад по широкия коридор вдясно.

В свещената камера Рицарят на Смърт приготвяше място за мхаби. Три камбани бяха изтекли, откакто избраният слуга на Гуглата беше влязъл в гробната камера и вратите се бяха затворили сами зад гърба му.

— Оня не може да ги пусне тия мечове — каза Кол.

Мурильо спря и го изгледа отгоре.

— Е, и?

— Ами, като нищо може да му трябват три камбани да приготви едно легло.

На лицето на приятеля му се изписа подозрение.

— Това трябваше да прозвучи смешно, така ли?

— Не съвсем. Просто се опитвам да мисля прагматично. Мъчех се да си представя физическите неудобства, когато се опитваш да направиш нещо с два залепени за ръцете ти меча. Нищо повече.

Мурильо понечи да каже нещо, но се отказа, изломоти някаква ругатня, обърна се и продължи да крачи.

Бяха внесли мхаби в храма преди пет дни — настаниха я в една стая, обитавана доскоро от високопоставен жрец. След това разтовариха фургона и прибраха храната и водата в мазето, сред парчетиите строшени стомни. Подът и стените бяха станали лепкави от разлятото вино, а въздухът беше гъст и вонеше като непрана престилка на гостилничар.

Оттогава всяко ядене имаше вкус на вкиснато вино и напомняше на Кол за близо двете години, които беше прекарал като безнадежден пияница, давейки се в черните води на злочестината си, нещо, на което беше способен само човек, влюбен в чувството си за самосъжаление. Искаше му се сега да може да нарече онзи човек непознат, но светът имаше свойството неусетно да се преобръща, докато онова, за които си мислиш, че си му обърнал гръб, отново се изправи с лице към теб.

Имаше и нещо по-лошо. Самонаблюдението — поне за него — бе като пясъчна яма с отровен паяк, чакащ на дъното. А Кол знаеше много добре, че е напълно способен сам да се изяде отвътре.

— Мравката играе слепешком — каза той.

— Какво? — попита Мурильо.

— Старата детска приказка — помниш ли я?

— Изгубил си си ума, нали?

— Все още не. Поне не мисля така.

— Но си е точно така, Кол. Превърти ли човек, не го разбира, нали?

Кол го изгледа как отново закрачи покрай стената и се скри от погледа му. „Светът се върти невидимо около нас. Слепият танц на кръгове. Няма спасение от това, което си, и всички твои сънища бляскат бели в нощта, но денем стават сиви. И все толкова гибелни. Кой беше онзи проклет поет? Отмъстителя. Твърдял, че бил сираче. Написал хиляда истории, които да плашат децата. Пребили го с камъни в Даруджистан, но оживял. Приказките му обаче живеят по улиците. Стихчета към песнички в хлапашките игри.“

„Зловеща работа.“

Тръсна глава да прочисти ума си, преди да затъне в друга яма на спомените си. Преди да открадне имението му, преди да го унищожи, Симтал му беше казала, че носи дете в утробата си. Беше се чудил дали това дете изобщо е съществувало — Симтал се биеше с лъжи там, където други използваха ножове. Никой не беше обявил за раждане. Макар че възможността да не чуе за такава обява беше повече от сигурна при положението, в което бе изпаднал тогава, след поражението си. Но приятелите му щяха да знаят. Щяха да са му го казали. Ако не тогава, то сега…

Мурильо се появи пред очите му.

— Един момент — изръмжа Кол.

— Сега пък какво?

— Един въпрос, Мурильо.

— Щом настояваш.

— Чувал ли си някога за дете, родено от Симтал?

Видя как лицето на приятеля му бавно помръкна и очите му се присвиха.

— Такъв въпрос не може да се задава в този храм, Кол.

— Е, аз го задавам.

— Не смятам, че си готов…

— Не ти ще решиш това, Мурильо. Проклятие, заседавал съм в Съвета толкова месеци! И още не съм готов? Що за абсурд…

— Добре, добре! Значи, има само слухове.

— Недей да ме лъжеш.

— Не лъжа. Имаше един период от… няколко месеца, точно след твоята, ъъъ, кончина, през който тя не се появяваше публично. Обясняваше се с траур, разбира се, въпреки че всички знаеха…

— Да, знам, че всички знаеха. Значи се е крила известно време. Продължавай.

— Ами, ние смятахме, че укрепва позициите си. Зад кулисите. Ралик я държеше под око. Поне така мисля. Той би трябвало да знае повече.

— И двамата никога не сте обсъждали подробности какво точно крои тя, как изглежда? Мурильо…

— А бе какво ти разбира Ралик от майчинство!

— Когато носят дете, коремите им се издуват и гърдите им стават по-големи. Сигурен съм, че нашият приятел убиец е виждал поне една-две жени с подобни симптоми из улиците на Даруджистан — да не би да е мислил, че просто са глътнали дини?

— Няма нужда да се правиш на саркастичен, Кол. Казвам само, че не беше сигурен.

— А нещо за слугите в имението? За жени, които са родили наскоро?

— Ралик никога не е споменавал…

— Леле, колко наблюдателен убиец.

— Добре де! — сопна се Мурильо. — Ето какво мисля аз! Родила е. Пратила е детето някъде. Не мисля, че би го изоставила, защото в един момент щеше да може да го използва — като законен наследник, като примамка за брак, каквото и да е. Симтал беше с низше потекло; каквито и връзки да е имала в миналото си, бяха тайни — пазени от всички, включително и от теб, както знаеш много добре. Мисля, че така е скрила детето. Някъде, където никой не би помислил да го потърси.

— Вече почти на три — каза Кол, отпусна гръб на стената и затвори очи. — Вече трябва да е на три годинки…

— Може би. Но по това време нямаше как да се разбере…

— Можехте да ми вземете кръв. След това Барук…

— Да бе, просто ти пускаме малко кръвчица някоя нощ, докато си се натряскал.

— Защо не?

— Защото, вол такъв, тогава не виждахме много смисъл в това!

— Вярно. Но вече от месеци вървя по правия път, Мурильо.

— Тогава го направи сам, Кол. Иди при Барук.

— И ще го направя. След като вече знам.

— Слушай, приятел. Познавал съм много пияници. Трезвен си от някакви си четири-пет месеца и си въобразяваш, че е вечност. Но аз виждам един, който все още бърше повърнатото от дрехите си. Един, който, ако го ритнеш отзад, ще се пльосне пак в калта. На твое място не бих бързал — много рано е…

— Разбрах. И не ви обвинявам за решението, Мурильо. С право сте били предпазливи. Но това, което аз виждам — което виждам сега, — е причина. Най-сетне една истинска причина да се стегна.

— Кол, надявам се, не си въобразяваш, че ще можеш просто така да влезеш в някоя къща, където са отгледали детето ти, и да си го отведеш…

— Защо не? То е мое.

— И си има едно местенце на полицата на камината, което го чака, нали?

— Мислиш, че не мога да отгледам едно дете?

— Не мисля, знам го, Кол. Но ако искаш да го направиш както трябва, можеш да плащаш, за да се отгледа и възпита добре, с възможности, каквито иначе няма да има.

— Таен благодетел. Хм. Би било… благородно.

— Хайде бъди честен: би било уместно, Кол. Нито благородно, нито героично.

— И ми се пишеш приятел!

— Да.

Кол въздъхна.

— Всъщност с пълно право, макар че не знам какво съм направил, за да заслужа такова приятелство.

— Тъй като не искам да те потискам повече, ще обсъдим този въпрос по-късно.

Тежките каменни врати на гробната камера рязко се отвориха.

Кол се надигна от скамейката.

Рицарят на Смърт излезе в коридора и застана пред Мурильо.

— Донесете жената — заяви воинът. — Приготовленията свършиха.

Кол пристъпи до входа и надникна вътре. В здравия камък в центъра на пода беше изсечена широка дупка. Натрошеният камък беше струпан на купове до една от страничните стени. Изведнъж смразен, даруджистанецът възкликна:

— Дъх на Гуглата! Та това е саркофаг!

— Какво? — извика Мурильо и притича до Кол. Вторачи се в гробната яма, след което рязко се обърна към Рицаря. — Мхаби не е мъртва, глупако!

Безжизнените очи на воина се приковаха в него.

— Приготовленията свършиха.

 

 

Затъваше до глезените в прахта, вървеше по пустата земя и залиташе. Тундрата беше изчезнала, а с нея и ловците, демоничните й преследвачи, които толкова дълго я ужасяваха с близостта си. Заобикалящата я пустош, осъзна тя, беше много по-плашеща. Нямаше я меката трева под нозете й, нямаше го дъхавия прохладен вятър. Бръмчащите рояци черни мухи ги нямаше, жадните спътници, така нетърпеливи да се нахранят с плътта й — въпреки че все още я полазваха тръпки по гърба, сякаш нещо или някой бе оцелял сред пустошта.

А силите й вече отслабваха, младите й мускули поддаваха по някакъв необясним начин. Не просто умора, а някакво неумолимо разпадане. Започваше сякаш да губи целостта си и осъзнаването на това бе най-ужасно от всичко.

Небето над главата й беше безцветно, лишено и от облаци, и от слънце, и същевременно някак смътно осветено от невидим източник. Изглеждаше невъзможно далечно — да се вгледа задълго нагоре означаваше да полудее, умът й да изтръпне пред невъзможността да разбере какво виждат очите й.

Продължи да залита напред. Нищо нямаше, което да очертае хоризонта във всички посоки. Все едно че обикаляше в кръг, макар че ако беше така, кръгът трябваше да е огромен, защото все още не беше пресичала собствената си диря. Никаква определена посока нямаше за пътуването на духа й; нито имаше воля да се опита да определи такава посока в този ужасен пейзаж на съня, дори да знаеше как.

Дробовете я боляха. Скоро, беше сигурна в това, самата тя щеше да започне да се разпада, младото й тяло щеше да бъде надвито по начин, съвсем противоположен на всичко, от което се беше бояла толкова дълго. Нямаше да бъде разкъсана от вълци. Вълците ги нямаше. Не, тя вече съзнаваше, че нищо не е такова, каквото беше изглеждало — всичко беше станало по-различно, беше се превърнало в нещо тайнствено, някаква загадка, която тепърва й предстоеше да разгадае. А вече беше твърде късно. Забвението беше дошло за нея.

Бездната, която бе виждала в кошмарите си толкова дълго, беше място на хаос, на трескаво пиршество с изстрадали души, на мътни спомени, откъснати и понесени от бурни ветрове. Навярно онези видения бяха продукт на собствения й ум, в края на краищата. Истинската бездна беше това, което виждаше тепърва, отвсякъде, във всички посоки…

Нещо наруши плоската линия на хоризонта, нещо чудовищно и присвито, зверско, вдясно от нея. Допреди миг го нямаше там.

А може би го беше имало. Може би самият свят се беше присвил и крехките й стъпки бяха разбулили онова, което се простираше отвъд земната извивка.

Тя простена, обзета от внезапен ужас, краката й се насочиха право към привидението.

То видимо ставаше все по-голямо с всяка крачка, която тя правеше, издуваше се ужасяващо, докато не покри една трета от небето. Нашарено с розови резки, оголени кости, издигащи се извити нагоре, всяко ребро покрито с белези, чворесто и с грозни израстъци, втвърдени и калцирани, с порести възли, пукнатини и цепнатини. Между всяка кост — кожа, изпъната и скриваща онова, което е отвътре. Кръвоносни съдове се изпъваха по кожата и пулсираха като червени мълнии, просветваха и гаснеха пред очите й.

За това нещо бурята на живота отминаваше. За него, както и за нея.

— Мое ли си ти? — хрипливо попита тя, когато стигна на двайсетина крачки от ужасната мъртвешка клетка от кости и кожа. — Моето ли сърце бие вътре в теб? И се забавя с всеки удар? Аз ли съм това?

Изведнъж я заля вълна от чувства, чувства, които не бяха нейни, а идеха от онова, което се криеше зад чудовищния гръден кош. Страдание. Смазваща болка.

Искаше да побегне.

Но то я усещаше. Настояваше да остане.

Да се приближи.

Достатъчно, за да посегне.

Да докосне.

Мхаби изпищя. Беше сред облак прах, който заслепяваше очите й, изведнъж беше паднала на колене, усещаше се като разкъсана — духът й, всеки неин инстинкт да оцелее се надигаше за сетен път. Да устои на призива. Да избяга.

Ала не можеше да помръдне.

И тогава силата се пресегна.

И задърпа.

А земята под нея се отмести, килна се на една страна. Прахта се превърна в стъкло.

На ръце и колене, тя вдигна глава и погледна през замъглените си очи сцената пред себе си.

Ребрата не бяха вече ребра. Бяха крака.

И кожата не беше кожа. Беше паяжина.

И тя се плъзгаше.