Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Малазанска книга на мъртвите (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Memories of Ice, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 77 гласа)

Информация

Сканиране
Galimundi (2010 г.)
Разпознаване и корекция
dave (2010 г.)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2015)

Издание:

Стивън Ериксън. Спомени от лед

Редактор: Иван Тотоманов

Оформление на корица: „Megachrom“, Петър Христов, 2005

ИК „Бард“, 2005

ISBN: 978–954–584–035–7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

23.

Ако Черните моранти бяха словоохотлив народ, историята на Туист Достижителя щеше да е добре известна. А в случай, че беше известна, от първото упоменаване за него след съюзяването с Малазанската империя, участието му в Дженабакъзките кампании на същата тази империя, както и животът му в самата Морантска хегемония, то човек не би могъл да не предположи, че тази история ще се окаже достойна за много легенди.

„Забравени герои“

Бадарк Натийски

Планините на привидението се издигаха тъмни и огромни, затулваха звездите на запад. Отпуснала гръб на дебелия корен на едно паднало дърво, Пикър придърпа плътно наметалото си. Вляво далечните крепостни стени на Сетта очертаваха черна разядена линия от другата страна на огряната от звездите река. Градът се беше оказал по-близо до планинските хребети и реката, отколкото показваха картите, и това беше добре.

Погледът й бе прикован в пътеката, напрегнат, за да забележи и най-смътното движение. Дъждът поне беше престанал, но пък мъглата бе започнала да се сгъстява. Тя се вслуша в капещата от клоните вода.

Нечий ботуш зашляпа в мъхнатата кал и изстърга в гранита. Пикър се обърна, кимна и погледът й отново се върна на пътеката.

— Ще изчакаме още — промърмори капитан Паран. — Имат да покрият доста разстояние.

— Да — съгласи се Пикър. — Само Бленд може да тича бързо, сър. Очите й са като на котка.

— Дано да не ги остави много назад.

— Няма. — „Само да го направи тя…“

Паран клекна до нея.

— Предполагам, че можехме да прелетим право над града и да си спестим труда с проверки пешком.

— Ако имаше наблюдатели, щяха да ни забележат. Няма нужда да се упреквате за решението си, капитане. Не знаем с какво разполага Пророкът като очи в тази земя, но щяхме да сме много глупави, ако си мислим, че сме съвсем сами. Вече рискувахме много, като си въобразихме, че можем да летим нощем, без да ни забележат.

— Бързия Бен казва, че са само кондорите, лейтенант, и че летят само денем. Стига да се прикриваме, щом залезе слънцето, можем да сме спокойни.

Пикър кимна замислено.

— Спиндъл е съгласен. Също и Блупърл, Шанк и Тууз. Капитане, ако беше само за нас, Мостоваците, да подскачаме като жаби с Черните моранти, нямаше да съм толкова загрижена. Но след като летим точно на…

— Шшт… ей там долу! Видях нещо.

Бленд беше възхитителна както винаги, движеше се като сянка, изчезваше напълно за едно, две, три изтупвания на сърцето и после отново се появяваше десет крачки по-близо, изкачваше се на зигзаг към чакащите Пикър и Паран.

Въпреки че и двамата офицери не бяха помръднали и не бяха издали никакъв звук, по някакъв начин ги беше открила. Зъбите й блеснаха, щом приклекна пред тях.

— Много впечатляващо — промърмори Паран. — Е, ще докладваш ли нещо, или да чакаме човека, от когото се очаква да го направи? Освен, разбира се, ако не си оставила Анци и другите да се препъват някъде в тъмното на половин левга назад.

Усмивката й изчезна.

— Ъъъ… не, сър, само на трийсет крачки са след мен — не ги ли чувате? Ей онова там е Спиндъл — закачил си е власеницата за някакъв клон. А онези стъпки отпред, това е Анци, той е дюстабанлия, стъпва като мечка. Онова пращене на клони? Хедж. Най-тиха от всички е Деторан, колкото и да е странно.

— Всичко това го различаваш? — учуди се Паран. — Защото аз не чувам нищо.

— Не знам, сър — невинно отвърна Бленд.

На Пикър й се прииска да я плесне.

— Слез долу и ги намери, Бленд — изръмжа тя. „Ако са толкова шумни, значи са се изгубили, идиотко. Не че са. Не че са се губили някога. Паран те ужили хубаво и не ти хареса.“ — Марш.

— Слушам, лейтенант. — Бленд въздъхна, плъзна се безшумно назад по пътеката и изчезна.

— За малко щеше да ме преметне — изсумтя Паран.

Пикър го изгледа през рамо.

— Тя си мисли, че го е направила.

— Да де.

Пикър се усмихна. „Проклятие, май вече си имаме капитан. Най-после си намерихме добър.“

— Ето ги, идват — отбеляза Паран.

Не отстъпваха на Бленд, или поне разликата не беше голяма. Стъпваха съвсем безшумно, като духове, с увити в парцали оръжия. Анци вдигна ръка, спря ги и описа с показалец кръг във въздуха. Отделенията се пръснаха от двете му страни, търсейки прикрития. Патрулът беше приключил.

Сержантът продължи към чакащите Паран и Пикър.

Още преди да се е приближил, Бързия Бен се промъкна отгоре и спря при двамата офицери.

— Капитане, преди малко говорих със заместника на Туист.

— Е, и?

— Морантите са обезпокоени, сър. За командира си — убийствената инфекция пълзи към рамото му. На Туист му остават само няколко седмици и много го боли — само Гуглата знае как успява да се държи.

— Добре — въздъхна Паран. — Това ще го обсъдим по-късно. Сега да чуем Анци.

— Ясно.

Сержантът дойде и се смъкна на земята пред тримата. Пикър му подаде манерката си и той я взе, удари няколко глътки вино и й я върна. Изсекна се шумно, изтри бавно с опакото на ръката си дългите си мустаци и помълча още няколко мига, като ги почесваше замислено с показалец.

— Ако почнеш и мишниците да си миеш, ще те убия — предупреди Паран. — След като ми мине гаденето. Значи влязохте в Сетта — какво видяхте там, сержант?

— Ъ, да, сър. Сетта. Призрачен град. Адски зловещо. Празни улици, празни сгради, празнични клади…

— Празнични какво?

— Клади. На площадите. Грамади от изгорени кости и пепел. Човешки. О, и гнездата на огромни птици по четирите крепостни кули — Бленд се покатери в едно от тях.

— Нима?

— Е, малко под него. Забелязахме курешките по площадката на кулата още по светло. Планинските лешояди са се настанили в кулите.

Бързия Бен изруга.

— И Бленд е сигурна, че не са я видели?

— Абсолютно. Познаваш я Бленд. Гледахме да стоим извън полезрението им, просто за всеки случай. Само че не е лесно, кулите са разположени добре. Но тези птици наистина са се настанили там.

— Да сте видели от Великите гарвани?

Сержантът примига.

— Не. Защо?

— Няма значение. Но правилото си остава — не се доверявай на нищо, което хвърчи, Анци. Гледай всички да го научат и да го запомнят добре, ясно?

— Да, магьоснико.

— Нещо друго? — попита Паран.

Анци сви рамене.

— Нищо. Сетта е мъртъв. В Маврик сигурно е същото.

— Маврик го остави — каза Паран. — Маврик го подминаваме.

Думите му приковаха вниманието на Пикър.

— Само ние ли, капитане?

— Ние летим до крайния пункт — отговори Бързия Бен.

Анци изръмжа нещо под нос.

— Говорете ясно, сержант — заповяда Паран.

— Нищо, сър.

— Хайде казвай, Анци.

— Ами, Хедж и Спиндъл, и другите сапьори, сър. Оплакват се за липсващия сандък с морантски муниции — очакваха да си попълнят запасите при Маврик. Ще смърдят, сър.

Пикър видя как Паран хвърли поглед към Бързия Бен.

Магьосникът се намръщи.

— Забравих да поговоря с Хедж. Извинявам се. Ей сега ще го уредя.

— Работата е — каза Анци, — че наистина сме закъсали с мунициите, сър. Ако я закъсаме по-сериозно…

— Я стига, сержант — измърмори Пикър ядосано. — Когато подпалиш моста зад себе си, не хвърляй огън по този пред теб. Кажи на сапьорите да се стегнат малко. Ако се набутаме в ситуация, в която петнайсетината ви налични проклетии и трийсетината разбивача не стигат, просто бездруго ще сме поредната празнична клада.

— С приказките дотук — отсече Паран. — Бързак, кажи на морантите да се приготвят — тази нощ правим още един скок. Искам до съмване да видим река Ерин. Пикър, проверете още веднъж ориентирите. Не искам да са явни — издадем ли се сега, ще стане напечено.

— Да, сър.

— Хайде, действай.

Изчака, докато войниците му се пръснат. След няколко мига усети до себе си нечие присъствие и се обърна. Туист, командирът на Черните моранти, беше застанал до него.

— Капитан Паран.

— Да?

— Искам да разбера дали благословихте баргастките богове. В Капустан, или може би след това.

Паран се намръщи.

— Бях предупреден, че може да ме помолят, но не, повече не са се обръщали към мен.

Воинът в черната броня помълча.

— Но все пак признавате мястото им в пантеона.

— Не виждам причина да го отричам.

— Означава ли това „да“, капитане?

— Е, добре. Да. Защо? Нещо не е наред ли?

— Всичко е наред. Скоро ще умра и искам да знам какво ще очаква душата ми.

— Баргастките шамани признаха ли най-после, че делят обща кръв с морантите?

— Техните изявление в полза на едното или другото са без значение, капитане.

— А моите са?

— Вие сте Господарят на Колодата.

— Какво е причинило разделението, Туист? Между морантите и баргастите?

Достижителя бавно вдигна съсухрената си ръка.

— Навярно в някое друго измерение тази ръка е здрава, а останалото от мен е съсухрено и безжизнено. Навярно — продължи той — тя вече е в здравата, силна прегръдка на един дух. Който сега очаква пълното ми, окончателно достигане до онзи свят.

— Интересна гледна точка.

— Перспектива, капитане. Баргастите биха искали да ни видят съсухрени и безжизнени. За да бъдем отрязани.

— Докато вие гледате на това по обратния начин?

Туист сви рамене.

— Ние не се боим от промяна. Не й се съпротивляваме. Баргастите трябва да приемат, че израстването е необходимо, макар и да е болезнено. Трябва да научат онова, което морантите са научили отдавна, когато ние не извадихме мечовете си, а вместо това поговорихме с Тайст Едур — сивокожите морски скитници. Поговорихме, за да открием, че и те са точно толкова объркани, колкото и ние, точно толкова уморени от война и готови за мир.

— Тайст Едур?

— Децата на Разбития лабиринт. Къс от него беше открит в огромния лес на Морант, който щеше да стане новото ни отечество. Куралд Емурлан, истинският лик на Сянката. Бяха останали толкова малко Тайст Едур, че предпочетохме да ги приемем с гостоприемство. Последните от тях вече ги няма, няма ги в Морантския лес отдавна, но тяхното наследство ни направи такива, каквито сме.

— Достижителю, може би ще ми трябва известно време, за да осмисля това, което току-що ми описа. Имам въпроси…

Туист отново сви рамене.

— Ние не избихме Тайст Едур. В очите на баргастите това е най-тежкото ни престъпление. Чудя се обаче дали Древните духове — вече богове — го виждат в подобна светлина.

— Те са имали много време да мислят — измърмори Паран. — Понякога е нужно само това. Ядрото на мъдростта е търпимост. Така мисля.

— Ако е така, капитане, трябва да сте горд.

— Горд?

Достижителя бавно се обърна — бойците му тихо подвикваха: съобщаваха, че са готови за полета.

— Сега се връщам при Дужек Едноръкия. — Замълча, после добави: — Малазанската империя е мъдра империя. Мисля, че това е рядка ценност. Затова желая на нея — и на вас — всичко добро.

И тръгна.

„Търпимост. Може би. Не забравяй тази дума, Гъноуз — нещо ти нашепва, че тя ще се окаже опорната точка в онова, което предстои…“

 

 

Мулето на Круппе бързо го понесе по крайбрежния насип, през гъстата маса крачещи по пътя войници — които се пръсваха пред пътя му, — а след това надолу по късия склон към равнината. Изпратиха го окуражителни викове.

— Безмозъчен звяр! Сляпо, опърничаво, ревящо създание на Бездната! Спри, крещи с цяло гърло Круппе! Не, не натам…

Мулето заситни в бърз тръс към най-близкия клан на Белоликите баргасти.

Десетина оцапани с боя хлапета се втурнаха да ги посрещнат.

Изведнъж стъписано, мулето се запъна и Круппе залитна над врата му. Животното се обърна и продължи ходом, като пляскаше с опашка по задницата си.

Даруджистанецът успя някак да се изправи и запъшка.

— Спортът е безумие! — подвикна той на децата, подтичващи от двете му страни. — Вижте ги тези ужасни палавници, вече с толкова здрави и стегнати мускули, че да се смеят с глупава наслада на горката съдба на Круппе! Проклятието на физическото здраве и закаленост ги е разстроило. Скъпи Круппе, прости им, както се полага на прекрасния ти нрав, на благото ти добродушие, на твоята безценно достолепна лекота в компания с онези, на които годинките им липсват, за жалост. Ах, вие, бедни същества, тъй късокраки още, ала изпаднали в такава самозаблуда, с тези изражения на малоумна мъдрост. Перчите се на това разстроено муле и така оставате слепи за трагичната истина — вашето племе е обречено, заявява Круппе! Обречено!

— Те не разбират и една дума, Човек-Сланина!

Круппе се обърна и видя препускащите към него Хетан и Кафал. Жената се смееше.

— Нито дума, дару. И толкова по-добре. Иначе щяха да ти изтръгнат сърцето от гърдите заради тези проклятия!

— Проклятия? Скъпа, убийственият гняв на Круппе е виновен за това. Нажеженият му до бяло гняв, който заплашва да изпепели всичко около него! Това побесняло животно, разбираш ли…

— Не става дори за ядене — отбеляза Хетан. — Ти как мислиш, братко?

— Много е мършаво — съгласи се Кафал.

— При все това Круппе моли най-покорно за прошка от свое име и от името на предостойния звяр, който язди. Простете ни, о, дългокрака рожбо на Хъмбръл Тор, молим ви!

— Имаме един въпрос към теб, Човек-Сланина.

— Трябва само да попиташ и Круппе отговаря. Цял е засиял с истината, словата му са гладки като балсам, който да придаде ухание на непорочната ви кожа — ей там, малко над лявата гръд може би? Круппе разполага с…

— Не се съмнявам — прекъсна го Хетан. — Както и че ако ти водеше тази война, щеше да е свършила, преди да съм ти задала въпроса. А сега млъкни, дару, и слушай. Погледни, ако обичаш, към малазанските редици по онзи път. Покритите с платнища фургони, тътрещите нозе отряди, които вървят между тях и покрай тях и вдигат облаци прах към небето…

— Чаровнице скъпа, ловкиньо, насочила стрелата си към самото сърце на Круппе! Моля, продължи до края този свой лишен от въпросителни въпрос, словата си натрупай и слепи в най-дебелата свещ, та да запаля неугасимия пламък на любовта в негова чест.

— Казах гледай, дару! Наблюдавай! Не забелязваш ли нещо странно у тези наши сегашни съюзници?

— Сегашни. И минали, и бъдещи също, уверява те Круппе. Малазански загадки, да! Странни хора, заявява Круппе. Дисциплината в споменатата колона походна се приближава до своя край, прах се вдига на левги назад и напред, ала това, което се вижда е… м-да, нищо повече от прах.

— Точно моето наблюдение — изръмжа Хетан.

— И остро, при това.

— Е, значи си го забелязал.

— Да забележа какво, скъпа? Изящните извивки на твоята особа прелестна? Как би могъл Круппе да не забележи такава възхитителна, макар и леко варварска красота? Като прериен цвят…

— … който всеки миг може да те убие — ухили се Хетан.

— Прериен цвят, отбелязва Круппе, каквито разцъфват по трънливия кактус…

— Внимавай в картинката, Човек-Сланина.

— Круппе и картинката са братче и сестриче и…

— Тази сутрин — прекъсна го Хетан — гледах как една рота морски пехотинци смъкна палатките на три роти, из целия малазански лагер. По една на всеки три, навсякъде.

— Е, да, човек може да разчита на малазанците!

Хетан стисна мазната яка на палтото му, надигна го от седлото, ухили се широко и му изсъска:

— Слушай, Човек-Сланина. Когато легна с теб, а то ще е скоро, на това муле ще му трябва носилка, за да откара онова, което ще остане от теб. Да завличаш всички в танца си от думи може да е чудесен талант, но мръкне ли се, ще ти избия дъха от дробовете. Дума няма да можеш да кажеш дни наред. И всичко това ще го направя, за да докажа кой е главният от двама ни. Значи, още една думичка от теб, и няма да искам да чакам до стъмване — такова зрелище ще направя за тези деца и всички останали, че няма да го преживееш, дару. А, виждам в опулените ти очи, че си ме разбрал. Добре. Сега престани да стискаш това муле между коленете си — животното го мрази. Настани се в това седло все едно, че е кон, за какъвто то самото се мисли. То забелязва как яздят всички останали, забелязва как конете носят ездачите си. Очите му шарят непрекъснато — не си ли го забелязал? Това е най-будното животно, което този свят е виждал, и не ме питай защо. Толкова. До тази вечер, Човек-Сланина, когато ще се погрижа да се стопиш. — И го пусна.

Останал без дъх, Круппе се смъкна на седлото. Отвори уста да каже нещо, но побърза да я затвори.

— Бързо се учи, сестро — изсумтя Кафал.

— Всички го правите, братко.

Двамата се отдалечиха.

Зяпнал след тях, Круппе измъкна кърпата от ръкава си и забърса потта от челото си.

— Горкият аз. Горкият, горкият аз. Чу ли, муле? Круппе е този, който е обречен. Обречен!

 

 

Уискиджак изгледа двете застанали пред него жени и заяви:

— Не разрешавам.

— Тя не е тук, сър — повтори едната морска пехотинка. — Вече няма кого да пазим, нали?

— Няма да се върнете в ротата си. Оставате при мен. Други въпроси имате ли? Не. Свободни сте.

Двете се спогледаха, отдадоха чест и си тръгнаха.

— Понякога — обади се Артантос, който стоеше малко встрани — се връща и си забива зъбите, нали?

Уискиджак го изгледа накриво.

— Кое?

— Стилът на командване на Дасем Ълтър. На войниците се позволява да мислят, да задават въпроси, да спорят…

— Което ни прави най-добрата армия на света, знаменосец.

— И все пак…

— Няма „все пак“. Точно това е причината да сме най-добрите. А когато дойде времето за твърдите заповеди, ще видиш дисциплината — може да не я виждаш тук и сега, но тя съществува, дълбоко под повърхността, и е здрава.

— Както кажете — отвърна Артантос и сви рамене.

Уискиджак продължи към лагерния стобор. Слънцето вече беше изтеглило последните остатъци смъртнобледа светлина под хоризонта. Войниците наоколо вдигаха палатки и палеха лагерните огньове. Умората им си личеше явно. Твърде много вървене през деня, чак докато се стъмни. Така щеше да продължи поне още три дни, след което щеше да им даде почивка, преди да стигнат Корал, за да възстановят силите си. Една изтощена армия беше победена армия.

Конярят пое коня му и командирът тръгна към шатрата на Дужек.

Пред входа бяха насядали морски пехотинци с шлемове и брони, с шалове, предпазващи лицата им от прахта. Никой не стана да застане мирно при появата на Уискиджак.

— Свободно — изръмжа той саркастично, мина между тях и влезе.

Дужек беше коленичил над една карта на пода, разглеждаше я и мърмореше нещо.

— Тъй — въздъхна Уискиджак, след като дръпна един от походните столове и се настани. — Раздвоената армия се раздвоява отново.

Дужек го погледна, свъси вежди за миг и отново се зае с картата.

— Охраната ми отвън ли е?

— Да.

— Те са ужасна сган и в най-добрите времена, а това не е точно от най-добрите.

Уискиджак изпружи крака и примижа, щом старата болка отново се събуди в левия.

— Унтанци са, нали? Не съм ги виждал много напоследък.

— Не си ги виждал, защото им казвах да се изпаряват. Това, че ги нарекох сган, беше прекалено учтиво. Не са от Воинството и доколкото зависи от тях, никога няма и да бъдат и, по дяволите, съгласен съм с тях. Все едно, нямаше да ти отдадат чест дори да не се бяхме разделили на две команди. За тях е мъка дори на мен да отдават чест, а аз съм единственият, когото са се заклели да пазят.

— Отвън имаме една уморена армия.

— Знам. С късмета на Опонн, скоростта ще се върне в разумните граници, след като стигнем от другата страна на Маврик. Това значи три дни. Докарвали сме го и по-бързо.

— Докарвали сме се да ни пребият, искаш да кажеш. Онова бягане до Мот едва не ни довърши, Дужек. Повторение не можем да си позволим — този път имаме много повече за губене.

Върховният юмрук се изправи и започна да навива картата.

— Имай вяра, приятелю.

Уискиджак се огледа, видя дългата черна раница с кръстосаните ремъци, облегната на централния прът, стария къс меч в също така старата ножница.

— Толкова скоро?

— Не внимаваш — каза Дужек. — Обелваме гладко и по малко всяка нощ след раздвояването. Виж си състава, Уискиджак, с шест хиляди души си на червено. До заранта командата ще ти е… е, малко повече от половината. Би трябвало ти да танцуваш около кола.

— Не. Би трябвало аз да отлетя тази нощ, а не ти, Дужек. Рискът…

— Точно — изръмжа Върховният юмрук. — Рискът. Изглежда, така и не го разбра, но ти си по-важен за тази армия от мен. Винаги си бил. За войниците аз съм само един еднорък огре в натруфена униформа — те адски добре виждат, че съм само един галеник.

Уискиджак изгледа очуканото простовато снаряжение на Дужек и се усмихна кисело.

— Образно казано — усмихна се криво Върховният юмрук. — Освен това е според заповедите на императрицата.

— Непрекъснато го повтаряш.

— Уискиджак, Седемте града се самопоглъщат. Вихърът се е надигнал над тези прогизнали от кръв земи. Адюнктата е тръгнала натам с нова армия, но е твърде закъсняла за малазанските сили, които вече са там. Знам, говореше ми за оставка, но погледни го с очите на Ласийн. На нея са й останали двама пълководци, които познават Седемте града. И скоро ще остане само една закалена армия — забита тук на Дженабакъз. Ако трябва да рискува някого от нас в тази Панионска война, то това трябва да съм аз.

— Тя се кани да изпрати Воинството към Седемте града? Гуглата да ни вземе, Дужек…

— Ако новата адюнкта падне пред Ша’ик, какъв избор ще има? По-важното е, че иска ти да командваш.

Уискиджак примига.

— А ти?

— Не мисля, че очаква да преживея това, което предстои. А ако оцелея по някакво чудо, какво пък, кампанията в Корел е в задънена улица…

— Не го искаш Корел.

— Какво искам аз не е важно, Уискиджак.

— А Ласийн би казала същото и за мен, предполагам. Дужек, както вече ти казах, смятам да се оттегля, да изчезна, ако се наложи. Аз свърших. С всичко това. Някоя дървена колиба в някое погранично кралство, колкото се може по-далече от империята…

— И жена, която ти блъска тенджерата в главата. Войнишко семейно щастие — мислиш ли, че Корлат ще се примири с това?

Уискиджак се усмихна.

— Нейната идея — не блъскането на тенджери — ти е кошмарът, Дужек. Но всичко останало… добре де, нека да не е дървена колиба. По-скоро някоя далечна, блъскана от ветровете крепост, в някоя планинска твърдина. Някое неприветливо място…

— Е — провлече Дужек, — все пак можеш овощна градина да си засадиш в двора. Ще водиш война с бурените. Добре, значи това е нашата тайна. Толкова по-зле за Ласийн. Ако преживея Корал, връщам войнството в Седемте града. А ако не го преживея — какво пък, бездруго ще съм в такова състояние, че пет пари няма да давам за Малазанската империя.

— Ще устискаш, Дужек. Винаги си се справял.

— Жалко усилие, но ще го поема. Е, ще споделиш ли едно последно ядене с мен? Морантите няма да дойдат до среднощната камбана.

Думите му прозвучаха някак злокобно.

— Едно последно ядене, преди да тръгна, исках да кажа — усмихна се Дужек. — За Корал.

— С удоволствие — отвърна Уискиджак.

 

 

Пустинните земи около река Ерин се бяха проснали под звездното небе, пясъците се къдреха от ветровете, понесли се от равнината Дуелинг в сърцето на континента. Отпред, на самата линия на хоризонта, се очертаваха хребетите на планината Божии пътеки, нащърбени и сурови, оформящи на юг преграда с ширина от шейсет левги. Най-източният им край беше погълнат от гъсти лесове, продължаващи без прекъсване чак до Ортналския проток и залива Корал, а после и отвъд водата, за да обкръжат самия град Корал.

Река Ерин се превръщаше в Ортналския проток на малко повече от двайсет левги от залива Корал — там червеникавата й вода се вливаше в дълбокия зев и според данните на разузнаването ставаше странно черна и непроницаема. Заливът Корал не беше нищо повече от продължение на този проток.

Паран все още не можеше да види Протока, макар и от толкова високо, но знаеше, че е някъде там. Съгледвачи от ятото на Черните моранти, което сега пренасяше по въздуха него и Подпалвачите на мостове, бяха потвърдили близостта му — картите понякога грешаха, в края на краищата. За щастие повечето Черни моранти бяха останали на позиция в Планините на привидението в продължение на месеци и бяха извършвали нощни излази, за да проучат района и да очертаят най-добрия възможен подстъп към Корал в очакване на този момент.

Най-вероятно щяха да стигнат до устието на Ерин преди съмване, при условие че силните постоянни ветрове, устремени към планината Божии пътеки, не секнеха, а на следващата нощ щяха да се плъзнат ниско над черните води на Протока към самия Корал.

„А стигнем ли там, трябва да разберем какво ни е подготвил Пророкът. Да го разберем и ако е възможно — да го осуетим. А стане ли това, вече идва моментът за мен и Бързия Бен…“

Някакъв невидим сигнал накара кворлите да се спуснат към земята, косо към западния бряг на реката. Паран стисна здраво костените издатъци на бронята на Черния морант, а вятърът засвири и писна в ушите му. Стиснал зъби, Паран присви ниско глава. Тъмната земя бързо започна да се издига, за да ги посрещне.

Плъзнаха се безшумно покрай реката. Паран се изви назад и видя, че останалите се носят в нишка след него. Почука с пръст по бронята на ездача и попита.

— Какво става?

— Отпред има мърша — отвърна Черният морант. Думите му излязоха със странно цъкане — звук, с който капитанът знаеше, че никога няма да привикне.

— Гладни ли сте?

Воинът в хитиновата броня не отговори.

„Аха, това май не го чу.“

Вонята най-сетне стигна до ноздрите му, някъде напред по брега.

— Трябва ли да спираме? Кворлите ли трябва да се нахранят? Имаме ли време, морант?

— Съгледвачите ни не са видели нищо предната нощ, капитане. Тази река никога досега не е изхвърляла такова нещо. Ще проучим.

— Е, добре — примири се Паран.

Кворлът зави надясно, после нагоре и над обраслия с трева насип, и кацна на равното зад него. Останалите го последваха.

Със схванати стави, Паран пусна ремъците на седлото и се смъкна предпазливо.

Бързия Бен докуцука до него.

— Бездната да ме вземе дано — избоботи магьосникът, — още малко и краката ми ще окапят.

— Какво са намерили? — попита Паран.

— Не знам. Обаче вони.

— Някакъв умрял звяр явно.

Няколкото моранти се бяха струпали около водача си. Зацъкаха и забръмчаха възбудено, след което офицерът — на чийто кворл беше летял Паран — махна на капитана и магьосника да се приближат.

— Съществото — заговори офицерът — лежи точно пред нас. Искаме да го огледате и вие. Говорете свободно, за да можем да изкръжим истината и да разберем нейния цвят.

Трупът лежеше между камънаците високо на брега, на петнайсет крачки от буйно течащата на юг вода. С изкривени крайници, счупени кости, някои от които се показваха през разкъсаната плът — беше гол и подут от разлагането. Земята наоколо гъмжеше от раци — стържеха по камъните и щракаха с щипките си, вкопчваха се в титанична битка над трапезата — детайл, който отначало му се стори забавен, но след това — необяснимо смущаващ. След като вниманието му за миг беше отвлечено от дребните ядачи на мърша, погледът му отново се спря на трупа.

Бързия Бен тихо попита нещо морантския офицер и той кимна. Чародеят махна с ръка и камъните от всички страни засияха смътно и осветиха тялото пред тях.

„Дъх на Гуглата.“

— Тайст Андий ли е това?

Бързия Бен приклекна, помълча и накрая промълви:

— Ако е, не ще да е от хората на Аномандър Рейк… не, всъщност не мисля, че е Тайст Андий.

Паран се намръщи.

— Адски висок е, магьоснико. И тези черти на лицето — могат да се видят само у…

— Много му е бяла кожата, капитане.

— Избеляла е от водата и слънцето.

— Не. Виждал съм трупове на Тайст Андий. В Леса на Черното псе и в тресавищата около него. При това съм ги виждал в най-различни състояния. Нищо общо нямат с това. Издул се е от дневната горещина, вярно, и трябва да предположим, че е дошъл от реката, но не е изхвърлен от водата труп. Капитане, виждали ли сте някога жертва на магията на Серк?

— Пътят на Небето? Не си спомням.

— Има едно заклинание, което пръсва жертвата отвътре навън. Трябва да има нещо общо с налягането, с внезапната му промяна или с пълното му премахване. Или, както изглежда в случая, със стократното му усилване извън тялото. Този мъж е бил убит от имплозивно налягане, все едно че е поразен от маг, прилагащ Висшия Серк.

— Е, добре.

— Изобщо не е добре, капитане. Много лошо, по-скоро. — Бързия Бен се обърна към морантския офицер. — Да изкръжим истината, казахте. Добре. Говорете.

— Тайст Едур.

Името… „О, да. Туист спомена за тях. Някаква древна война… разбит лабиринт…“

— Съгласен съм. Макар че досега не бях виждал от тях.

— Не е умрял тук.

— И не се е удавил.

Морантът кимна.

— Не се е удавил. Нито е убит с магия — миризмата не е същата.

— Вярно, няма я развалата. Продължавай да кръжиш.

— Сините моранти, които порят моретата и пускат мрежи в дълбоките води — уловът им стига на палубата вече мъртъв. Ефектът е свързан с налягането.

— Предполагам.

— Този мъж е бил убит от обратното. Като се е появил изведнъж в място с голямо налягане.

— Мда. — Бързия Бен въздъхна и погледна към реката. — Там има подмол. Дълбока пукнатина. Личи си по вълничките. Много е дълбок.

— Чакай — каза Паран. — Намекваш, че този Тайст Едур се е появил от тази подводна пукнатина? Единственият начин това да е истина е, ако е отворил лабиринт, за да влезе там — доста сложен начин за самоубийство.

— Само ако го е възнамерявал самият той — отвърна Бързия Бен. — Само ако той самият е отворил лабиринта. Ако искаш да убиеш някого — по най-гадния начин, — хвърляш го, избутваш го, подмамваш го — каквото и да е — в някой враждебен портал. Смятам, че горкият кучи син е бил убит.

— От Висш маг на Серк?

— По-скоро от Висш маг на Рюз — Пътя на Морето. Капитане, Малазанската империя е мореплавателска, или поне корените й са свързани с мореплаването. И въпреки това в цялата империя няма да намериш нито един истински Висш маг на Рюз. Това е най-трудният лабиринт за овладяване. — Бързия Бен отново се обърна към моранта. — А при вашите Сини моранти? Сребърните или Златните? Някакви Висши магове на Рюз?

Воинът поклати покритата си с шлем глава.

— Хрониките не споменават за такъв в миналото ни.

— А докъде стигат тези хроники? — небрежно попита Бързия Бен, насочил отново вниманието си към трупа.

— Седем десетки.

— Десетилетия?

— Столетия.

— И тъй — каза магьосникът и се изправи, — убиецът му е изключителен.

— Защо тогава — промълви Паран — изпитвам убеденост, че този мъж е бил убит от друг Тайст Едур?

Морантът и Бързия Бен се обърнаха към него смълчани.

Паран въздъхна.

— Само предчувствие. Някакъв вътрешен шепот.

— Капитане — каза магьосникът, — не забравяйте в какво сте се превърнали. — Погледът му отново се спря на трупа. — Друг Тайст Едур. Добре, да покръжим малко и около това.

— Нямам възражение — каза морантският офицер. — Напълно е възможно.

— Тайст Едур са от Древната сянка — отбеляза Бързия Бен.

— В моретата сенките плуват. Куралд Емурлан. Лабиринтът на Тайст Едур, Древната сянка, е разбит, изгубен е за повечето смъртни.

— Изгубен? — Бързия Бен вдигна вежди. — Така и не е намерен, искаш да кажеш. Мийнас — където обитават Сенкотрон и Котильон, и Хрътките…

— Е нищо друго, освен една порта — довърши вместо него морантът.

Паран изпъшка.

— Ако една сянка можеше да хвърля сянка, то тази сянка щеше да е Мийнас — това ли искате да кажете двамата? Че Сенкотрон държи караулката?

Бързия Бен се ухили.

— Великолепен образ, капитане.

— Смущаващ — промълви Паран.

„Хрътките на Сянка — те са пазачите на портата. Проклятие, твърде логично звучи, за да е погрешно. Но лабиринтът също така е разбит. Което значи, че портата може да не води доникъде. Или навярно е част от най-големия къс. Дали Сенкотрон знае истината? Че неговият могъщ Трон на Сенките е… какво? Столчето на някакъв кастелан? Постът на един портален страж? Леле мале, както би казал Круппе.“

— Е, мисля, че схващам за какво става дума — въздъхна Бързия Бен и усмивката му повехна. — Тайст Едур отново са се задействали, според това, което виждаме тук. Връщат се в света на смъртните — може би са извадили наяве истинския Трон на Сянка и може би се канят да навестят новия си пазач на портата.

— Още една война в пантеона. Веригите на Сакатия бог несъмнено дрънчат от смеха му. — Паран потърка наболата по брадичката му четина. — Моля да ме извините — трябва да остана сам. Продължавайте тук, ако обичате — няма да се бавя. — „Надявам се.“

Отдели се на двайсетина крачки навътре, обърна се на северозапад и се загледа в далечните звезди. „Е, добре, вече съм го правил веднъж. Да видим дали ще се получи втори път…“

Преходът се оказа толкова бърз, толкова неизискващ усилие, че той се спъна и падна на каменните плочи в изпълнената с вихрушка от сивкава прах тъмнина. Изруга тихо и се надигна. Всечените в камъните образи под краката му сияеха смътно, студени и странно далечни.

„Значи съм тук. Толкова просто. А сега как да намеря образа, който търся? Раест? Зает ли си в момента? Що за въпрос. Ако си зает, всички ще се окажем в голяма беда, нали? Все едно. Стой си на мястото, където и да се намира то. Трябва само да го разбера, в края на краищата.“

„Не в Драконовата колода — не искам да ходя до портата в края на краищата, нали? Значи Древната колода, Колодата на Владенията…“

Каменната плоча пред него се изви в нов образ, образ, който не беше виждал, но инстинктивно осъзна, че е точно този, който търси. Беше груб, изтъркан, дълбоките жлебове оформяха хаотична плетеница от сенки.

Паран изведнъж усети как нещо го притегля, напред и надолу, към сцената.

Озова се в някаква широка ниска зала. Гола, със стени от дялан камък, с мокри петна и покрити с лишеи, плесен и мъх. Високо вдясно и вляво имаше по един дълъг тесен прозорец, и двата — запушени с плетеница от диви лози, които пълзяха надолу в стаята, по пода и през килима от сухи листа.

Въздухът миришеше на море и някъде извън камерата пронизителните крясъци на чайки ехтяха над шума на прибоя.

Сърцето на Паран заби силно. Не беше очаквал това. „Не съм в друго селение. Това е мое.“

На седем крачки отпред върху висок подиум се издигаше трон, изсечен от един-единствен дънер, с широки ивици кора от двете страни — част от кората се беше олющила и нападала по пода. Из тази кора плуваха сенки, стичаха се в дълбоките жлебове, изсипваха се, прорязваха околния въздух и се стопяваха в сумрака.

„Тронът на Сянката. Не в някое скрито, отдавна забравено селение. Той е тук, на — или по-скоро в — моя свят… Малък, откъснат фрагмент от Куралд Галайн.“

„… и Тайст Едур са дошли да го намерят. Те търсят, прекосявайки моретата, търсят това място. Откъде знам това?“

Пристъпи напред. Сенките около трона закипяха бясно. Нова стъпка. „Искаш да ми кажеш нещо, Трон, нали?“ Пристъпи към подиума, посегна…

Сенките го заляха.

„Хрътка-не-Хрътка! Кръв и не-кръв! Господар и смъртен!“

— О, я млъкни! Кажи ми какво е това място.

„Странстващият остров! Вече не странства! Бяга! Да! Чедата са покварени, душите на Едур са отровени! Буря от лудост — бягаме! Защити ни, Хрътка-не-Хрътка! Спаси ни — те идат!“

— Скитащият остров. Това трябва да е Дрифт Авалий, нали? На запад от Кюон Тали. Мислех, че на този остров трябва да има Тайст Андий…

„Заклели се да бранят! Рожбите на Аномандър Рейк… няма ги! Оставиха диря от кръв и тя отвежда надалеч Едур — о, къде е Аномандър Рейк? Те го зоват, зоват и зоват! Те го молят за помощ!“

— Боя се, че той е зает.

„Аномандър Рейк, Синът на тъмнината! Едур са се заклели да унищожат Майката Тъма. Ти трябва да го предупредиш! Отровени души, предвождани от едного, когото са убивали сто пъти, о, пази се от този нов Император на Едур, този Тиран на болката, този Носител на нощните приливи!“

Паран се дръпна с усилие, направи крачка назад, и още една. Беше плувнал в пот, трепереше целият.

Обърна се рязко, едва осъзнал намерението си… всичко около него губеше очертанията си, потъваше в мрак, а сетне с остро стържене стените започнаха да се изместват, да се накланят към нещо още по-тъмно и от самия мрак…

— О, Бездна…

Осеяна с камъни пуста равнина, под мъртво небе. В далечината вдясно — стон на огромни дървени колела, скърцане на вериги, безброй тътрещи се стъпала. Във въздуха — непроницаем покров от страдание, заплашващ да го задуши.

Стиснал зъби, той се обърна към ужасяващите звуци и тръгна.

Сред облака прах пред очите му се появиха смътни очертания. Приведени напред фигури, изпънати назад вериги. Зад тях, на стотина крачки, се извиси страховитият фургон, отрупан с гърчещи се тела, трополящ и поклащащ се по камъните, погълнат от непроницаема мъгла.

Паран залитна напред и извика:

— Драконъс! Къде си, в името на Гуглата? Драконъс!

Надигнаха се лица и отново се приведоха надолу, освен едно — неразличимо под сивата качулка.

Капитанът се запромъква сред безчетните жертви на Драгнипур към единственото загърнато в сянка лице, което продължаваше да се взира в него, запристъпва предпазливо, едва на досег разстояние от обезумелите, изтръпнали, изнурени души — никой не се опитваше да го спре, никой като че ли не забелязваше появата му. Движеше се като призрак през напиращата тълпа.

— Поздрави, смъртни — каза Драконъс. — Е, хайде, повърви с мен.

— Търсех Рейк.

— Но вместо него намери меча му. За което не съжалявам.

— Да, говорих с Найтчил, Драконъс. Но не ме притискай по този въпрос. Взема ли решение, ти пръв ще го узнаеш. Сега трябва да говоря с Рейк.

— Да, трябва — изръмжа древният воин. — Обясни му тази истина, смъртни. Той е прекалено милостив, прекалено милостив, за да владее Драгнипур. Положението става отчаяно.

— За какво говориш?

— Драгнипур трябва да се подхранва. Поогледай ни, смъртни. Някои вече не могат да теглят това бреме. Отнасят ги при фургона и ги хвърлят в него — смяташ ли, че е за предпочитане? Твърде слаби, за да помръднат, те скоро биват заровени под други като тях. Заровени за цяла вечност. И колкото повече вози фургонът, толкова по-голяма е тежестта — толкова по-трудно става бремето за онези, които все още могат да влачат тези вериги. Разбираш ли? Драгнипур трябва да се храни. Нужни са ни… свежи крака. Кажи на Рейк — той трябва да извади меча. Трябва да отнема души. Силни, за предпочитане. И трябва да го направи скоро…

— Какво ще стане, ако фургонът спре, Драконъс?

Мъжът, изковал собствения си затвор, дълго помълча.

— Продължи взора си по нашата диря, смъртни. Сам виж какво ни преследва.

„Преследва ли?“ Паран затвори очи, но гледката не изчезна — фургонът се тътреше напред, там, в ума му, окаяните тълпи го подминаваха като призраци. После огромното возило също го подмина и стоновете заглъхнаха. Коловозите, изровени от колелетата, бяха широки колкото имперски път. Земята беше подгизнала от кръв, жлъчка и пот, мръсна кал, която теглеше надолу ботушите му, засмукваше го до глезените.

Погледът му проследи дирята назад, към хоризонта.

Където кипеше хаос. Щорм, какъвто не беше виждал никога, изпълваше небето. И от него се излъчваше хищен глад. Изпълнено с безумство очакване.

Изгубени спомени.

Сила, родена от разкъсани души.

Злоба и страст, почти самоосъзнаваща се стихия, със стотици хиляди очи, вперени във фургона зад Паран.

Тъй… жадни да се нахранят.

Той се отдръпна ужасен.

Изпъшка и отново се озова до Драконъс. Утайката от видяното се беше вкопчила в ума му и караше сърцето му да бие като лудо.

— Драконъс — изхриптя Паран. — Много неприятен меч си направил.

— Мракът винаги е воювал с Хаоса, смъртни. Винаги е отстъпвал. И всеки път, когато Майката Тъма е отстъпвала — пред Идещата Светлина, пред Рождението на Сянката — силата й се е смалявала, неравновесието е ставало все по-дълбоко. Такова бе състоянието на измеренията около мен в онези ранни времена. Усилващо се неравновесие. Хаосът се приближи до самата Порта на Куралд Галайн. Трябва да се вдигне защита. Нужни са… души…

— Почакай, моля те. Трябва да помисля…

— Хаосът жадува за силите в тези души — за онова, което Драгнипур държи в своя плен. Подхранването с тези сили ще го направи стократно по-могъщ. Виж вашия смъртен свят, Гъноуз Паран. Опустошителни, унищожаващи цивилизации войни, граждански войни, погроми, ранени и умиращи богове — вие и вашата раса напредвате с гибелна скорост по пътя, изкован от Хаоса. Заслепени от ярост, жадуващи за мъст, тези най-тъмни страсти…

— Чакай…

— Където историята не означава нищо. Уроците са забравени. Спомените — за човечност, за всичко, което е човешко — са изгубени. Без равновесие, Гъноуз Паран…

— Но ти искаш да строша Драгнипур!

— А, вече разбирам съпротивата ти срещу всичко, което казвам. Смъртни, аз имах време да помисля. Да осъзная дълбоката грешка, която направих. Вярвах, Гъноуз Паран, в онези ранни времена, че само в Мрака може да се прояви силата, която е ред. Исках да помогна на Майката Тъма — защото ми се струваше, че тя е неспособна да си помогне сама. Тя не искаше да отговори, не искаше да признае дори своите деца. Беше се отдръпнала дълбоко в своето селение, далече от всички нас, толкова далече, че не можехме да я намерим.

— Драконъс…

— Чуй ме, моля те. Преди Домовете бяха Владенията. Преди Владенията беше скиталчеството. Твоите собствени думи, нали? Но ти беше и прав, и неправ. Не скиталчество, а преселение. Сезонен кръг — предсказуем, цикличен. Това, което изглеждаше безцелно, случайно, всъщност беше фиксирано, обвързано със собствените си закони. Истина — сила, която не бях осъзнал.

— Значи счупването на Драгнипур ще освободи отново Портата — за преселенията й.

— За онова, което й даваше сила да се противопостави на Хаоса, да. Драгнипур е принудил Портата да отстъпва в бягство, за вечността. Но ако окованите към нея души намалеят…

— Бягането се забавя…

— Фатално.

— Значи или Рейк започва да убива — да взима души, — или Драгнипур трябва да бъде унищожен.

— Първото е необходимо — за да ни спечели време, — докато стане второто. Мечът трябва да бъде строшен. Самата цел на съществуването му е погрешна. Освен това има още една истина, на която току-що се натъкнах — твърде късно, за да има значение. Поне за мен.

— И коя е тя?

— Точно както Хаосът притежава способност да действа в своя защита, да променя собствената си природа в своя изгода, на същото е способен и Редът. Той не е обвързан единствено с Мрака. Той осъзнава, ако щеш, цената на равновесието.

Паран бе осенен от внезапно прозрение.

— Домовете на Азат. Драконовата колода.

Покритата с качулка глава леко се изви и Паран усети как две студени нечовешки очи се приковаха в него.

— Да, Гъноуз Паран.

— Домовете взимат души…

— И ги обвързват. Извън властта на Хаоса.

— Значи не би трябвало да има значение, ако Мракът бъде победен.

— Не ставай глупак. Загубите и печалбите се натрупват, изместват посоката на прилива, но не винаги по начин, който може да възстанови равновесието. Ние сме в неравновесие, Гъноуз Паран, и то се приближава до критичния праг. Тази война, която изглеждаше вечна за нас, попадналите в капана й, може да стигне до своя край. Онова, което очаква всички ни, в случай че стане така… е, смъртни, ти вече усети дъха му, там, зад нас.

— Трябва да говоря с Рейк.

— Намери го тогава. При условие, разбира се, че все още носи меча.

„По-лесно да се каже, отколкото да се направи май…“

— Чакай… какво искаше да кажеш с това? Дали все още носел меча?

— Точно каквото казах, Гъноуз Паран.

„Но защо да не го носи? За какво, в името на Гуглата, намекваш, Драконъс? Проклятие, все пак говорим за Аномандър Рейк! Ако живеехме в някоя от онези глупави приказки с някое малоумно селяче, спънало се в магически меч, добре, тогава изгубването на оръжието щеше да е възможно. Но… Аномандър Рейк? Синът на тъмнината? Господарят на Лунния къс?“

Драконъс изсумтя и той вдигна глава. Точно на пътя им, вързана с хлабави вериги, лежеше огромна демонична фигура.

— Бирис. Лично аз го убих. Толкова отдавна. Не мислех, че… — Пристъпи към чернокожото същество, пресегна се и… за удивление на Паран го метна на рамото си.

— Към фургона, стари мой отмъстителю — изръмжа Драконъс.

— Кой ме призова — изхъхри демонът — да се сразя с теб?

— Все същия въпрос, Бирис. Не знам. Никога не съм знаел.

— Кой, Драконъс, ме призова да умра от твоя меч?

— Някой отдавна умрял, несъмнено…

Докато Драконъс и демонът, увиснал на рамото му, продължаваха безсмисления си разговор, главата на Паран се замая, думите започнаха да стигат все по-неясно до ума му, образът се замъгли… и той отново стоеше на каменните плочи, дълбоко под дома Финнест.

— Аномандър Рейк. Рицарю на Мрак, Върховен дом Мрак… — Очите му се напрегнаха да видят как ще изпъкне образът, който бе призовал, сред безкрайното пространство от гравирани каменни плочи.

Но нищо не се появи.

Усетил внезапен мраз дълбоко в свития си стомах, Паран се пресегна в ума си, задири навътре в Дома на Мрак, затърси мястото, затърси фигурата с черния меч, от който се виеха незрими и безплътни вериги…

Онова, което връхлетя срещу него, бе необхватно, заслепяващо, като удар на ковашки чук в черепа му… мълния…

… и после забрава.

 

 

Отвори очи срещу пъстрата светлина. По слепоочията му на тънки вадички се стичаше вода. Сянка някаква се плъзна над него, после — познато кръгло лице с две малки пронизващи очи.

— Малът — изхриптя капитанът.

— Чудехме се дали изобщо ще се върнеш, капитане. Сега е обед. — Лечителят махна мокрия парцал от челото му. — Наложи се Бързия Бен да ходи да те търси снощи, капитане — имаше риск да те хванат на открито преди съмване. Просто те завързахме за кворла и яхнахме ветровете.

— Бързия Бен — промълви Паран. — Доведи го тук. Бързо.

— Лесна работа, сър. — Малът се отдръпна и махна с ръка.

Магьосникът се появи.

— Капитане. От заранта четири кондора прелетяха наблизо. Ако търсят нас…

Паран поклати глава.

— Не нас. Лунния къс.

— Може и да сте прав — но това би означавало, че все още не са го видели, а това ми се струва адски невероятно. Как ще скриеш една летяща планина? По-скоро…

— Аномандър Рейк.

— Какво?

Паран затвори очи.

— Търсих го — през Колодата. Магьоснико, мисля, че сме го изгубили. И Лунния къс. Изгубили сме Тайст Андий, Бързак. Аномандър Рейк е изчезнал.

 

 

— Грозен град! Гаден! Гнусен! Гробовен! Круппе съжалява, че е видял с очите си въпросното поселище…

— Вече го каза — измърмори кисело Уискиджак.

— Зло вещаят тези свърталища на зло. Повод за страх са тия призрачни улици с тия огромни лешояди, свили грозните си гнезда и тъй волно кръжащи в небето над благородната глава на Круппе. Кога, о, кога ще се спусне благосклонната тъмнина? Кога отново ще се спусне милостивата тъма, зове повторно Круппе, да ни загърне със слепотата си благословена и така да позволи на вдъхновението да ни осени с блясъка си и да разбули заблудата на заблудите, коварството на коварствата, неилюзията на илюзиите, вероят…

— Два дни — изръмжа Хетан от другата страна на Уискиджак. — Взех му гласа… за два дни. Очаквах, че ще е за по-дълго, след като сърцето му едва не се пръсна.

— Накарай го да млъкне пак — каза Кафал.

— Тази нощ, с малко късмет. Няма да може една думичка да каже, поне докато стигнем до Маврик.

— Скъпата ми любима е разбрала погрешно нехарактерното безмълвие на Круппе! Той се заклева! Не, той искрено се моли да му спестите предстоящото и неизбежно ох и ах в неизбежно предстоящата нощ и във всички нощи, които предстоят! Твърде изнежен е неговият дух, твърде ранима е душата му и изнежени са телесата му. Круппе така и не беше познавал досега ужаса на подобни акробатични премятания, нито би пожелал да изпита отново някога вишеупоменатите салтоморталета на нежната си персона. Прочие, за да обясним необичайната сбитост на изказа, тези два дни на приглушен стил тъй неелегантно неприсъщ за почитаемия Круппе, по-лош дори от траурен саван. Да обясним! Круппе, прескъпи мои приятели, просто мислеше!

— Мислеше, да! — възкликна той. — Тъй както нивга досега не е мислил. Нивга, нивга! Мисли, блеснали в своята прелест, тъй ярко, че да заслепят всеки смъртен, тъй утешителни, че да изтръгнат стряскащите страхове и нищо да не оставят освен пречистия кураж, връз който той да плава като на сал към самото устие на райските селения!

— Никакви акробатични премятания нямаше — изсумтя Хетан. — Пльосна като… Добре, тая нощ ще ти покажа аз салтомортале, дебелак такъв.

— Круппе се моли, о, как се моли, да не идва тъмата! Да светнат мълнии от дълбините й сред свят от светлина и чудо! Задръж се, милостива тъмнина! Трябва да продължим напред, о, храбри Уискиджак! Все напред! Без пауза, без забавяне, без миг на отдих! Нека се вкочанят на буци стъпалата ни, моли се Круппе! Нощ, о, нощ! С какви фатални съблазни примамваш изтощеното ми аз — мулето беше там, в края на краищата, и вижте го окаяното животинче — изнурено от онова, на което очите му не можеха да не станат свидетел! До смърт изтощено от чисто съчувствие!… О, нощ, не слушай Круппе и неговата тайна страст да бъде съкрушен от ръцете на прелестна жена! Нека остане нечут! Нечут да си остане смисълът на този вопъл…

 

 

Пикър се взираше над черните води на Ортналския проток. Течението беше задръстено от късовете лед, които стържеха и напираха нагоре. На югоизток заливът на Корал беше побелял като заснежено зимно поле под звездите. Пътуването от устието на Ерин им бе отнело само половин нощ. Оттук Подпалвачите на мостове щяха да продължат пешком, под прикритието на тъмните гористи планини през сравнително равния участък между Протока и планинската верига.

Погледна надолу към полегатия склон, където капитан Паран седеше с Бързия Бен, Спиндъл, Шанк, Тууз и Блупърл. Събирането на магове на едно място винаги я изнервяше, особено когато между тях беше и Спиндъл. Под кожата под власеницата дращеше душата на сапьор, полупобъркана — каквито бяха душите на всички сапьори. Магьосничеството на Спиндъл беше забележително непредсказуемо и тя неведнъж го беше виждала как разбулва лабиринта си с едната ръка, докато мята морантска муниция с другата.

Другите трима магьосници на ротата не заслужаваха чак толкова кудкудякане. Блупърл беше късокрак напанец, който си бръснеше главата и се перчеше с огромните си познания, свързани с Лабиринта на Рюз.

В жилите на Шанк течеше кръв на сети и той преувеличаваше важността на това, като носеше по себе си всевъзможни талисмани и дрънкулки от племето на Северен Кюон Тали — въпреки че самите сети отдавна бяха престанали да съществуват освен по име, толкова дълбоко бяха асимилирани от културата на Кюон. Шанк обаче носеше като част от униформата си романтична версия на простоватото облекло на сети, ушита не от кого да е, а от някаква шивачка, наета от театрална трупа в Унта. Пикър не беше сигурна в кой точно лабиринт се е специализирал Шанк, тъй като ритуалите му по призоваването на силата обикновено траеха по-дълго от самото сражение.

Тууз пък колекционираше пръсти от краката на загинали противници — все едно дали лично беше виновен за убийството им, или не. Беше си скалъпил някакъв изсушаващ прах, в който овалваше трофеите си, преди да ги пришие към дрехите си — миришеше на гробница по сухо време и на сиромашки коптор, преди варта по стените да е засъхнала след дъжд. Твърдеше, че бил некромант и че някакъв ужасно оплескан ритуал в миналото го бил направил свръхчувствителен към призраци — преследвали го, твърдеше, и добавяше, че като режел пръстите на краката им, те падали толкова често, че можел да им избяга.

Всъщност наистина приличаше на обсебен от духове човек, но както казваше Бленд, кой няма да е обсебен с толкова много пръсти на мъртъвци, накичени по него?

Пътуването им беше изтощително. Да стоиш вързана на задното седло на кворл и да трепериш от побеснелите студени ветрове, докато под теб отминават левга след левга, това наистина изнервяше и уморяваше. Влагата в тези планински лесове изобщо не помагаше. Беше премръзнала до кости. Цяла сутрин беше валяло и имаше мъгла — топлината на слънцето нямаше да припари чак до следобеда.

Малът се приближи до нея.

— Лейтенант.

Пикър го изгледа навъсено.

— Някаква идея за какво си говорят, лечител?

Малът погледна към магьосниците долу.

— Просто са разтревожени. Заради кондорите. Напоследък можаха да ги видят съвсем отблизо и изглежда, няма съмнение, че тия птици са всичко друго, но не и птици.

— Е, това всички го предполагахме.

— Мда. — Малът сви рамене и добави: — Освен това предполагам, че новината на Паран за Аномандър Рейк и Лунния къс ги е обезпокоила още повече. Ако наистина са се изгубили, както вярва капитанът, завземането на Корал — както и свалянето на Панионския пророк — ще се окаже много гадна работа.

— Може да ни избият, искаш да кажеш.

— Ами…

Очите на Пикър се приковаха в лечителя.

— Хайде, казвай.

— Само предчувствие, лейтенант.

— И какво е то?

— Бързия Бен и капитанът. Замислят още нещо според мен. В смисъл, кроят го само двамата, тайно. Така подозирам поне. Виждаш ли, Бързака го познавам от много време, и то отблизо. Добил съм си вече някакъв усет как действа. Тук сме тайно, нали? Предните части на Дужек. Но за тия двамата играта е двоен блинд — отдолу се крие и някаква друга мисия и не мисля, че Едноръкия знае нещо за нея.

Пикър примига.

— А Уискиджак?

Малът се усмихна кисело.

— Виж, за него не мога да кажа.

— Само твои ли са тия подозрения?

— Не. И на хората на Уискиджак. Тротс, проклетият му баргаст, непрекъснато си показва острите зъби, което обикновено означава, че знае нещо, но не знае точно какво е, само дето няма да ти каже и ей толкова. Схващаш какво искам да кажа.

Пикър кимна. Виждала беше Тротс да се хили почти всеки път, щом очите й се спираха на него през последните няколко дни. Изнервящо, въпреки обяснението на Малът.

Дойде Бленд и Пикър се намръщи още повече.

— Извинявай, лейтенант. Капитанът ме надуши — не разбрах как, но успя. Не можах да чуя много. Все едно, дойдох да ви кажа да подготвите бойците.

— Най-после — измърмори Пикър. — Вече замръзвам.

— Все пак морантите взеха да ми липсват — измърмори Малът. — Тия гори са адски тъмни.

— Но са пусти, нали?

Лечителят сви рамене.

— Така изглежда. Денем се налага да се пазим от небето.

Пикър се надигна.

— Елате с мен. Време е да вдигаме хората…

 

 

Походът на Бруд към Маврик бе заприличал на надпревара: различните части на армията му се придвижваха според скоростта, която можеше да поддържа всяка от тях — или, в случая със Сивите мечове и легиона на Грънтъл — със скоростта, която бяха решили да поддържат. В резултат на това силите вече се бяха разтеглили почти на цяла левга по изпепелената земя покрай разнебитения търговски път, водещ на юг, със Сивите мечове, легиона на Трейк и още една опърпана наемническа чета, оформящи ариергарда, поради ленивия им вървеж.

Итковиан беше решил да остане в компанията на Грънтъл. Едрият дару и Стони Менакис разплитаха безкраен низ от истории за общото си минало, които го забавляваха колкото с жестокостта на събитията, които описваха, толкова и с разногласията в спомените на двамата.

От много време Итковиан не си беше позволявал подобно удоволствие. Беше започнал да цени високо компанията им, особено ужасната им и грубиянска непочтителност.

В редки случаи настигаше Сивите мечове, за да поговори с Щит-наковалня и дестраянта, но неловкостта скоро го принуждаваше да ги остави — старият му отряд беше започнал да се съвзема: привличаше в сплита си новоприетите тенесковри, чието обучение преминаваше в походни условия и по време на вечерните престои. И колкото повече се стягаха и сплотяваха войниците, толкова по-чужд се чувстваше Итковиан — толкова повече му липсваше семейството, което беше познавал през целия си живот като възрастен.

В същото време те бяха неговото наследство и той си позволяваше известна гордост, щом ги погледнеше. Новият Щит-наковалня беше приела с титлата всичко, което изискваше тя — и за първи път Итковиан разбираше как другите са гледали на него, докато бе притежавал титлата на Откровението. Отчужден, безкомпромисен, изцяло затворен в себе си. Корава фигура, обещаваща сурово правосъдие. Вярно, тогава той можеше да разчита на подкрепата на Брукалаян и на Карнадас. Но за новия Щит-наковалня нямаше никой друг освен дестраянта — млада и неразговорчива капънска жена, също така доскоро новобранец. Итковиан много добре разбираше колко самотна трябва да се чувства Щит-наковалня, но не можеше да измисли облекчение от това бреме. В края на краищата всяка дума, която му хрумнеше като съвет, идваше от човек, който — поне за самия него — беше предал своя бог.

Всяко негово връщане при Грънтъл и Стони съдържаше горчивия вкус на бягството.

— Предъвкваш нещата като… никога не съм познавал такъв човек — каза му Грънтъл.

Итковиан примигна и го погледна.

— Моля?

— Е, не е точно така. Бюк…

Стони, от другата страна на Итковиан, изсумтя:

— Бюк? Бюк беше пияница.

— Много повече беше той, нещастна жено — отвърна Грънтъл. — Той носеше на раменете си…

— Ти за това недей — спря го Стони.

За изненада на Итковиан, Грънтъл изведнъж млъкна. „Бюк… а, спомням си. Носеше в себе си смъртта на най-любимите си същества.“

— Тази прекалена чувствителност не е необходима, Стони Менакис. Разбирам, че в очите на двама ви изглеждам също като Бюк. Любопитен съм: дали вашият приятел е търсил изкупление в живота си? Въпреки че ми отказа, когато бях Щит-наковалня, възможно е да е извличал сила от някаква своя вътрешна решимост.

— Стига, Итковиан — каза Стони. — Бюк пиеше, за да избяга от мъката. Той не търсеше никакво изкупление. Искаше смъртта, чисто и просто.

— Не е толкова просто — възрази Грънтъл. — Той искаше достойна смърт, от каквато семейството му беше лишено — с тази чест щеше да изкупи и тяхната. Знам, тази гледна точка изглежда изкривена, но онова, което се въртеше в ума му, беше по-малка загадка за мен, отколкото за когото и да било.

— Защото и ти си въобразяваше същото — сопна се Стони. — Въпреки че не си изгубил семейство в пожара на някаква си жилищна сграда. Въпреки че най-голямата ти загуба е онази пачавра, дето се ожени за търговеца…

— Стони — изръмжа Грънтъл, — аз изгубих Харло. За малко щях да изгубя теб.

Признанието му я остави без думи.

„Ех, тези двамата…“

— Разликата — заговори Итковиан — между мен и Бюк е в представата за изкуплението. Аз приемам страданието, това, което е предназначено за мен, и по този начин признавам отговорността си за всичко, което съм направил и не съм направил. Като Щит-наковалня, вярата ми ме задължаваше да облекчавам другите от болката им. В името на Финир трябваше да нося мир и покой на душите и да го правя без присъда. Това и направих.

— Но твоя бог го няма — каза Стони. — Тогава на кого, в името на Гуглата, си предал тези души?

— Ами, на никого, Стони Менакис. Още си ги нося.

Стони погледна ядосано през рамото му към Грънтъл, който й отвърна с унило вдигане на рамене.

— Нали ти казах.

После се нахвърли върху Итковиан.

— Проклет глупак! Оная, новата Щит-наковалня, тя какво? Не иска ли да ти прегърне бремето или каквото там правите? На иска ли да ги вземе тия души — тя все пак си има бог, проклета да е! — Стони стисна юздите, готова да препусне напред. — Ако си мисли, че може да…

Итковиан я спря с ръка.

— Не. Тя предложи, както е длъжна. Но не е готова за такова бреме — би я убило, би унищожило душата й — а това би ранило и нейния бог, фатално може би.

Стони дръпна ръката си, но остана до него. Беше се ококорила.

— И какво по-точно смяташ да правиш с… с всичките тези души?

— Трябва да измисля начин, Стони Менакис. Да ги изкупя. Както щеше да направи моят бог.

— Лудост! Ти не си бог! Ти си един проклет смъртен! Не можеш да…

— Но трябва. Тъй че разбирате, аз и приличам, но и не приличам на вашия приятел Бюк. Простете, че „предъвквам“ такива неща. Знам, че отговорът ме очаква — скоро, надявам се — и вие сте прави. Кроткото търпение не може да продължи дълго. Твърде дълго го упражнявах.

— Бъди какъвто си, Итковиан — рече Грънтъл. — Ние със Стони просто много говорим. Прощавай.

— Няма нужда от прошки, сър.

— Защо не мога да имам нормални приятели? — сърдито попита Стони. — Хора без тигрови шарки и котешки очи? Без сто хиляди души, яхнали гърбовете им? А, ето че идва някакъв конник от другата влачеща се част — може би той е нормален! Гуглата ми е свидетел, прилича на прост селянин, достатъчно необразован, за да може да връзва само прости изречения. Идеален! Ей! Ти! Какво се мотаеш там? Я ела при нас! Моля те де!

Длъгнестата фигура, яхнала някаква странна порода товарен кон, подкара боязливо към тях. Спря и извика на ужасен даруджистански:

— Здравейте, приятели! Лош момент ли съм избрал? Гледам, че се карате…

— Да се караме? — Стони изсумтя. — Ти май дълго си живял из горите, щом си мислиш, че това е караница! Ела насам! Как в името на Бездната си се сдобил с толкова дълъг нос?

Мъжът се сви и се поколеба.

— Стони! — сопна й се Грънтъл и се обърна към ездача: — Тази жена е груба и се държи отвратително с всички.

— Не бях груба! — възкликна тя. — Големите носове са като големите длани, което предполага и…

Всички замълчаха.

Дългото тясно лице на новодошлия бавно се изчерви.

— Добре сте дошъл, сър — заговори Итковиан. — Моите съжаления, че не сме се срещали досега — особено след като всички, изглежда, изостанахме в авангарда на Бруд и на ривите, и на всички останали части.

Мъжът кимна.

— Е, да. Забелязахме го и ние. Аз съм Върховен маршал Строу[1], от Нередовните на Мот. — Светлите му очи пробягаха към Грънтъл. — Бива я татуировката. И аз си имам. — Нави мръсния си ръкав и показа някаква зацапана рисунка под рамото си. — Не знам кво е станало с нея, трябваше уж да е дървесна жаба на пън. То вярно, дървесните жаби трудно се виждат, май трябваше да е ей т’ва петънце тука, мисля, че това е жабата. Ама може и гъба да е. — Оголи в усмивка два реда огромни зъби, пусна ръкава си, отпусна се в седлото и изведнъж се намръщи. — Знаете ли накъде отиваме? И защо бързаме толкова?

— Ами…

Грънтъл, изглежда, не можа да каже повече, затова Итковиан се намеси:

— Чудесни въпроси, сър. Градът, към който сме тръгнали на поход, се казва Маврик, там отново ще се съберем с малазанската армия. А от Маврик продължаваме още на юг, към град Корал.

Строу се намръщи.

— Ще има ли битка при Маврик?

— Не, защото градът е изоставен. Просто там е удобното място да се съберем.

— А Корал?

— Виж, при Корал може и да има, да.

— Че то градовете не бягат. Що сме се разбързали тогава?

Итковиан въздъхна.

— Проницателно запитване, сър, което води до определени предизвикателства спрямо доскоро настойчиво застъпвани хипотези от страна на всички засегнати страни.

— Кво?

— Каза, че въпросът е умен — изръмжа Стони.

Маршалът кимна.

— Че нали затуй го зададох. Всички ме знаят, че задавам умни въпроси.

— Виждаме — отвърна тя навъсено.

— Бруд бърза — заговори Грънтъл, — защото иска да стигне до Маврик преди малазанците — които на свой ред, изглежда, се придвижват по-бързо, отколкото мислехме, че е възможно.

— Е, и?

— Ами… съюзът стана доста… несигурен напоследък.

— Те са малазанци — какво очаквахте?

— Честно казано, не мисля, че Бруд е знаел какво да очаква — отвърна Грънтъл. — Да не би да твърдите, че не сте изненадани от разцеплението?

— Разцепление? А, да. Не. Все едно, ясно е защо малазанците се движат толкова бързо.

Итковиан се наведе от седлото си.

— Тъй ли?

Строу сви рамене.

— Имаме свои хора при тях…

— Имате шпиони сред малазанците? — попита удивен Грънтъл.

— Ми да. Винаги го правим. Струва си да знаеш какво са намислили, особено когато се биехме с тях. Само защото сега са ни съюзници, няма да се откажем да ги наблюдаваме, я.

— Та защо се придвижват толкова бързо малазанците, Строу?

— Заради Черните моранти, много ясно. Идват всяка нощ, отнасят напред цели роти. На пътя са останали само четири хиляди малазанци, и половината са поддръжка. Дужек също е заминал. Похода го води Уискиджак — стигнали са до река Маврик и правят баржи.

— Баржи?

— Ми да. Да плуват по реката сигурно. Не да я прехвърлят, щото там си има брод, а и баржите бездруго са тръгнали надолу по реката.

— А реката, разбира се — промърмори Грънтъл, — ще ги откара направо до Маврик. Само за няколко дни.

Итковиан се обърна към маршала.

— Сър, вие съобщихте ли на Каладън Бруд тази информация?

— Не.

— Защо?

Строу сви рамене.

— Ми, ние с братята Боул много си говорихме за това.

— И?

— Решихме, че Бруд нещо е позабравил.

— Забравил ли? Какво е забравил?

— Ами нас. Нередовните на Мот. Мислим, че май се канеше да ни остави назад. На север още. При Леса на Черното псе. Имаше някаква заповед тогава, там нещо да останем, а той да тръгне на юг. Ама не сме сигурни. Не можем да си спомним.

Грънтъл се покашля.

— Не сте ли мислили все пак да уведомите бойния главатар за присъствието си?

— Е, не искаме да го ядосваме. Според мен май имаше някаква такава заповед, нали. Нещо като „я се махайте“, таквоз.

— Махайте се? И защо ще ви го казва това Бруд?

— Е, точно това е. Не е бойният главатар. Каллор беше. Ей това ни обърка. Не го харесваме Каллор. Обикновено му пренебрегваме заповедите. Та затуй сме тук. Ами вие кои сте?

— Струва ми се, сър — каза Итковиан, — че трябва да изпратите вестоносец до Бруд — с вашето донесение за малазанците.

— О, ние и там си имаме хора, отпред, в авангарда. Опитват се да се доберат до бойния главатар, ама Каллор ги държи настрана.

— Виж, това е интересно — измърмори Грънтъл.

— Каллор вика, че изобщо не трябвало да сме тук. Вика, че бойният главатар щял да се разгневи. Затуй вече не припарваме до тях. Всъщност мислим да обърнем назад. Липсва ни Лесът на Мот — дървета няма тук. Ние обичаме дървото. Какво ще да е — ей на, преди малко си върнахме тая удивителна маса… само дето е без крака, счупени са, изглежда.

— С цената на всичко, искаме да не напускате армията, маршал! — каза Грънтъл.

Лицето на войника помръкна.

— Има дървета! — възкликна изведнъж Стони. — На юг! Цяла гора, около Корал!

Лицето на маршала светна.

— Наистина ли?

— Да — каза Итковиан. — Цяла гора кедри, смърч и борове.

— О, това е чудесно. Ще кажа на другите. Много ще се зарадват всички, и по-добре да са зарадвани, да ви кажа. Че са почнали да си щърбят мечовете напоследък — лош признак е, когато почнат да го правят.

— Да ги щърбят ли, сър?

Строу кимна.

— Да де. Правят им щръбки. Така като те ударят, раната е много по-гадна. Лош признак е, когато изпаднат в такова настроение. Много лош. Скоро току-виж почнали и да играят в кръг около огъня. После това спира, и като спре — знаеш, че по-лошо не може да стане, щото това значи, че момчетата почват да си правят бойни групи, тръгват нощем и търсят да убият някого. Хвърлили са му окото на оня голям фургон зад нас…

— О — каза Грънтъл. — Не го правете това — кажете им да не го правят това, маршале. Ония хора…

— Некроманти, да. Мрачни едни такива. Много мрачни. Ние не обичаме некроманти. Особено братята Боул, те пък хич не обичат некроманти. Клечеше им един в земята им, знаете ли, зарови се в някаква стара порутена кула в блатото. Всяка нощ духове и призраци. Та накрая братята Боул трябвало да направят нещо, отишли и го изровили клечалото. Мръсна работа било, вярвайте ми — все едно, обесиха каквото беше останало от него на Долния кръстопът, като предупреждение за другите, нали.

— Тези братя Боул сигурно са внушителна двойка — каза Итковиан.

— Двойка? — Рошавите вежди на Строу се вдигнаха. — Те са двайсет и трима. Ни един от тях не е по-нисък от мен. И са умни — някои от тях де. Не че могат да четат, но могат да броят чак до десет — и това е нещо, нали? Е, аз да вървя. Да кажа на всички, че на юг има дървета. Айде, довиждане.

Изгледаха го мълчаливо, докато се отдалечи.

— Тоя така и не получи отговор на въпроса си — каза след малко Грънтъл.

Итковиан го погледна.

— Кой въпрос?

— Кои сме ние.

— Не бъди идиот — каза Стони. — Много добре знае кои сме.

— Мислиш, че беше игра?

— Върховен маршал Строу! Бездната да ме вземе дано, разбира се, че беше! И ви метна и двамата, нали? Но не и мен. Веднага го хванах. Моментално.

— Мислите ли, че трябва да уведомим Бруд? — попита я Итковиан.

— За кое?

— Ами, за малазанците например.

— Има ли някакво значение? Бруд все едно ще стигне пръв до Маврик. Тъй че да чакаме два дни вместо две седмици, какво от това? Просто свършваме по-скоро с цялата тая каша. Гуглата ми е свидетел, може пък Дужек вече да е завладял Корал — а той може да го направи, мен ако питате.

— Имаш право — измърмори Грънтъл.

Итковиан извърна глава. „Навярно има. Към какво съм тръгнал? Какво искам все още от този свят? Не знам. Изобщо не ме интересува този Пророк на Панион — той в края на краищата ще приеме прегръдката от мен, стига малазанците да го оставят жив, което едва ли е вероятно.“

„Затова ли се мъкна така зад тези, които ще променят облика на света? Безразличен, равнодушен? Аз като че ли съм свършил — защо не мога да приема тази истина? Моя бог го няма — бремето си е мое. Навярно няма отговор за мен — това ли вижда новата Щит-наковалня, когато ме погледне с такава жалост в очите?“

„Дали целостта на моя живот вече не е зад мен, освен това ежедневно, безсмислено тътрене на това тяло?“

„Навярно съм приключил. Най-сетне приключил…“

— Кураж, Итковиан — каза Грънтъл. — Войната може би ще свърши, преди да сме се приближили. И после няма да има за какво да се тормозим, нали?

 

 

— Реките са за да пиеш от тях и да се давиш в тях — изръмжа Хетан, стиснала под мишницата си дървеното ведро.

Уискиджак се усмихна.

— Мислех, че вашите прадеди са били мореплаватели.

— На които най-накрая им е дошъл умът в главите и са заровили проклетите си канута завинаги.

— Говориш необичайно непочтително, Хетан.

— Всеки момент ще повърна върху ботушите ти, старче, как иначе да говоря?

— Не обръщай внимание на дъщеря ми — подхвърли Хъмбръл Тор — не го бяха видели да идва. — Залюбил я е един дару.

— Не ми споменавай за оня плужек! — изсъска Хетан.

— Сигурно ще се радваш да научиш, че беше на друга баржа последните три дни, докато ти страдаше — каза й Уискиджак. — И се съвземаше.

— Избягал е от тази само защото се заклех, че ще го убия — измърмори Хетан. — Уж не трябваше да се влюбва тоя лигав червей! Духове долни, какъв апетит!

Хъмбръл Тор се изсмя гръмко.

— Никога не съм мислил, че ще видя такава вкусна…

— О, я млъкни, тате!

Грамадният баргаст намигна на Уискиджак.

— Очаквам с нетърпение наистина да се запозная с този даруджистанец.

— В такъв случай съм длъжен да ви предупредя, че външността лъже — каза Уискиджак. — Особено в лицето на Круппе.

— О, виждал съм го отдалече, как го мъкне насам-натам дъщеря ми, поне в началото. И напоследък забелязах, че ролята на старшия се е обърнала. Забележително. Хетан до голяма степен си е дете на жена ми, нали разбираш.

— А жена ви къде е?

— В планините на Белоликите. Почти достатъчно далече, за да ме остави да дишам спокойно. Почти. Може би при Корал…

Уискиджак се усмихна, отново почувствал дара на сърдечното приятелство, който бе получил напоследък.

Погледна оттатък река Маврик. Рибарските кейове и коловете за връзване бяха обрасли с тръстика; стари лодки лежаха полузаровени в наносите и гниеха по брега. Рибарските колиби по-нагоре бяха скрити от високата трева. Пустошта и всичко, което тя означаваше, изведнъж помрачи настроението му.

— Дори за мен тази гледка е неприятна — изръмжа Хъмбръл Тор.

Уискиджак въздъхна.

— Приближаваме града, нали?

Малазанецът кимна.

— Още един ден може би.

— Смяташ ли, че Бруд знае?

— Така мисля. Отчасти поне. Между конярите и работниците имаме от Нередовните на Мот…

— Нередовните на Мот — кои са пък тези?

— Нещо, което смътно прилича на наемнически отряд. Предимно дървари и земеделци. Събраха се случайно — всъщност създадохме ги ние, малазанците. Тъкмо бяхме взели град Ораз и напредвахме на запад към Мот — който веднага се предаде, с изключение на обитателите на Мотския лес. Дужек не искаше да остави зад гърба си ренегати, които да нападат обоза, докато напредваме навътре, затова изпрати Подпалвачите на мостове в Мотския лес да ги изловят. След година и половина все още бяхме там. Нередовните обикаляха на кръгове около нас. Когато решаваха да останат на място и да се бият, все едно че ги обладаваше някой тъмен блатен бог — разкървавиха ни носовете неведнъж. Същото направиха и на Златните моранти. Накрая Дужек ни изтегли, но Нередовните на Мот вече бяха подписали договор с Бруд. Той ги привлече в армията си. Тъй или иначе — сви рамене командирът, — те са коварна пасмина, като глисти са — и свикнахме да живеем с тях.

— По този начин поне знаете какво знае за вас врагът ви. — Хъмбръл Тор кимна.

— Повече или по-малко.

— Вие, малазанците — каза баргастът и поклати глава, — играете много засукана игра.

— Понякога — съгласи се Уискиджак. — В други случаи е съвсем проста.

— Някой ден армиите ще тръгнат в поход към планините на Белоликите.

— Съмнявам се.

— Защо не? — намръщи се Хъмбръл Тор. — Ние не сме ли достойни противници, командире?

— Прекалено достойни, главатарю. Но истината е следната. Ние сме сключили съюз с вас, а Малазанската империя държи на такива прецеденти. Към вас ще се отнесат с уважение и ще ви предложат търговия, граници и всичко останало — стига да го пожелаете. Ако не, пратениците ще си тръгнат и това ще бъде последната ви среща с малазанци, докато не решите нещо друго.

— Странни завоеватели сте вие.

— Да, такива сме.

— А защо сте на Дженабакъз, командире?

— Малазанската империя ли? Тук сме, за да обединяваме, а чрез това обединяване — да се обогатим. Но не сме егоистични в обогатяването си.

Хъмбръл Тор потупа ушитата си от пробити монети ризница.

— И среброто ли е всичко, което ви интересува?

— Има много видове богатство, главатарю.

— Нима? — Очите на главатаря се присвиха.

Уискиджак се усмихна.

— Запознанството ни с клановете на Белоликите е едно от тези богатства. Различията трябва да се подкрепят, Хъмбръл Тор, защото те са родното място на мъдростта.

— Ваши ли са тези думи?

— Не. На имперския историк Дюйкър.

— И той говори от името на Малазанската империя?

— В най-добрите времена.

— А тези времена от най-добрите ли са?

Уискиджак срещна черните очи на бойния главатар.

— Може би са.

— Няма ли да млъкнете! — изръмжа зад тях Хетан. — Гади ми се вече.

Хъмбръл Тор се обърна към дъщеря си, която се бе присвила до буретата със зърно.

— Мисля…

— Какво?

— Че май не страдаш от морска болест, дъще.

— Тъй ли! Какво тогава… — Очите й се ококориха. — Духове долни!

След няколко мига на Уискиджак му се наложи да спусне крака от борда на баржата, та водата да измие ботушите му.

 

 

Морска буря беше връхлетяла Маврик малко след опустошението му, беше изтръгнала стотици декоративни дървета и беше натрупала обрасли с бурени пясъчни дюни до стените на сградите. Улиците бяха погребани под чистия вълнист килим от пясък, покрил тела и отломки.

Корлат яздеше сама по главната улица на града. Вляво от нея се нижеха груби, тромави складове, вдясно — жилищни сгради, кръчми, ханове и търговски дюкяни. Високо над главата й провиснали въжета свързваха горните етажи на складовете с плоските покриви на дюкяните, вече покрити със сухи водорасли като украса за някое морско празненство.

Чуваха се само въздишките на топлия вятър. Нямаше никакво движение. Прозорци и врати зееха черни и запуснати. Складовете бяха опразнени, широките им плъзгащи се врати бяха оставени широко разтворени.

Тя се приближи към най-западната част на града и миризмата на морето постепенно отстъпи на по-сладникавия дъх на гниеща пресноводна растителност от реката зад складовете вляво.

Каладън Бруд, Каллор и останалите бяха предпочели да заобиколят града откъм сушата, на път към низините, със Старата, която покръжи над тях, преди отново да отлети нанякъде. Корлат никога досега не беше виждала Майката Сив гарван толкова разстроена. Ако изгубената връзка наистина означаваше, че Аномандър Рейк и Лунният къс са унищожени, то Старата беше изгубила и господаря си, и гнездото си. Представата и за двете беше еднакво неприятна. Достатъчно неприятна, та Великият гарван да свие отчаяно криле и отново да се понесе на юг.

Корлат беше решила да язди сама, по път, по-дълъг от този на другите — през града. Не беше нужно вече да се бърза, в края на краищата, а очакването имаше свойството да удължава и да прави тягостно всяко стоене на едно място — по-добре следователно да удължиш приближаването със сдържана скорост. Толкова много неща трябваше да премисли, в края на краищата. Ако Господарят й все пак беше добре, щеше да й се наложи скоро да застане пред него и да прекъсне службата си — и да приключи по този начин връзка, съществувала от четиринайсет хиляди години. Не, по-скоро — да я отложи за известно време. „За оставащите години от живота на един смъртен.“ А ако някоя злочестина беше сполетяла Аномандър Рейк, тогава Корлат щеше да се окаже ранговият командир на дузината Тайст Андий, които като нея бяха останали с армията на Бруд. Щеше да направи тази отговорност краткотрайна, защото не желаеше да властва над свои ближни. Щеше да ги освободи всеки сам да избере съдбата си.

Аномандър Рейк беше обединил тези Тайст Андий със силата на личността си — качество, за което Корлат знаеше много добре, че не притежава. Различните каузи, на които решаваше да посвети себе си и своя народ, бяха, както винаги бе предполагала, отражение на една и съща тема — но тази тема и нейната същина винаги бе убягвала на Корлат. Имаше войни, имаше борби, врагове, съюзници, победи и загуби. Дълга поредица през столетията, която изглеждаше безразборна не само на нея, но и на расата й.

Изведнъж я споходи една мисъл и се изви като тъп нож в гърдите й. Навярно Аномандър Рейк беше също толкова объркан. „Навярно тази безкрайна поредица от каузи отразява собственото му търсене. През цялото време приемах, че съществува една-единствена цел — която да придаде смисъл на съществуването ни, да ни даде благородството, присъщо на другите… на другите, за които борбата означава нещо. Не беше ли това в основата на всичко, което вършехме? А защо се съмнявам сега? Защо сега ми се струва, че ако наистина има основа, то тя е нещо съвсем друго?“

„Нещо съвсем не толкова благородно…“

Помъчи се да се отърси от тези мисли, преди да са я повлекли към отчаянието. „Защото отчаянието е проклятието на Тайст Андий. Колко често съм виждала как падат мои ближни на бойното поле и съм съзнавала — дълбоко в душата си, — че братята и сестрите ми умират не заради неспособността си да се защитят? Умираха, защото бяха избрали да умрат. Покосени от собственото си отчаяние.“

„Най-тежката заплаха за нас.“

„Дали Аномандър Рейк просто не ни е спасявал от отчаянието — дали това е единствената му цел? Дали тази цел не е отричане? Ако е така, скъпа Майко Тъма, то той е бил прав в стремежа си да ни пречи да разберем, в стремежа си да не ни позволи да осъзнаем неговата единствена, жалка цел. А аз — аз изобщо не биваше да тръгвам по дирята на тези мисли, изобщо не биваше да се домогвам до това тъжно заключение.“

„Това, че съм открила тайната на моя Господар, не ми носи отплата. Проклятие на Светлината, той цели столетия избягваше въпросите ми, осуетяваше желанието ми да го опозная, да разкъсам булото на мистерията, с което се е загърнал. И аз бях уязвена от това, нахвърлях се върху него с ярост — и той устояваше на моя гняв и безсилие. Безмълвен.“

„Решил да не сподели… онова, което приемах за арогантност, за най-лошия вид покровителствено поведение — достатъчно, за да възпламени гнева ми… ах, Господарю мой, жестока е твоята милост.“

„И ако отчаянието изтезава нас, теб изтезава стократно…“

Вече разбираше, че няма да освободи своите ближни. Също като Рейк не можеше да ги изостави и също като Рейк нямаше да може да изрече истината, когато я помолят — или настоят — за оправдание.

„И следователно, ако този момент настъпи скоро, трябва на всяка цена да намеря сила — силата да водя — силата да крия истината от своите ближни.“

„О, Уискиджак, как мога да ти кажа това? Нашите страсти са… дребнави. Глупаво романтични. Не съществува рай на света за теб и мен, любими. Така че единственото, което мога да предложа, е да се присъединиш към мен, да останеш на моя страна. И се моля на Майката Тъма, о, как се моля, това за теб да се окаже достатъчно…“

Градските покрайнини продължаваха покрай речния бряг в дълга ивица бедняшки рибарски колиби, пушилни и места за сушене на мрежи, разнебитени от бурята и покрити със смет. Селището стигаше нагоре по течението чак до низините, имаше дори няколко наколни жилища, свързани с дъсчени пътеки над обраслата с ракитак тиня.

Две редици колове от отсамната страна на реката маркираха широкия подводен изкоп, водещ до края на блатистите низини, където бяха построени широки здрави платформи. Устието на река Маврик на изток беше непроходимо, освен за най-плитките съдове, тъй като дъното му постоянно се местеше под напора на прилива и на течението, издигайки само за няколко камбани време скрити прегради от пясък, след което ги помиташе, за да изникнат нови на друго място. Обозът разтоварваше на запад от устието — до блатата.

Бойният главатар, Каллор, конен съгледвач Хърлочъл и първият помощник на Корлат Орфантал стояха на платформата, конете им бяха вързани на пътя. И четиримата се бяха обърнали с лице срещу течението на реката.

Корлат поведе коня си по дигата, свързваща града с платформата. Едва когато се изкачи до най-високата точка, видя малазанските баржи.

Веднага заключи, че в построяването им е помогнала магия. Бяха стабилни, здрави съдове с плоски дъна — широки. Корпусите им бяха от дебели необработени трупи. Най-малко половината от всяка палуба беше покрита с насмолено платно. От мястото си можеше да види не по-малко от двайсет.

„Дори с магия построяването трябва да им е струвало огромно усилие. Но пък да ги довършат толкова бързо…“

„Това ли са замисляли Черните моранти през цялото време? Ако е така, значи Дужек и Уискиджак са го планирали от самото начало.“

Над флотилията кръжаха Велики гарвани и грачеха насмешливо.

На предната баржа се виждаха малазански войници, баргасти и коне. Корлат спря и един риви пое юздите. Тя му кимна и тръгна по дължината на платформата към Каладън Бруд.

Лицето на бойния главатар беше безизразно. Лицето на Каллор се бе изкривило в грозна усмивка.

Орфантал се приближи до нея, кимна за поздрав и я запита на родната им реч:

— Сестро, приятна ли беше ездата през Маврик?

— От колко време стоите тук, братко?

— Камбана и половина, може би.

— Значи нямам повод за съжаление.

Той се усмихна.

— При това мълчалива камбана и половина. Почти достатъчно, за да докара един Тайст Андий до полуда.

— Лъжец. Много добре знаеш, че можем да си мълчим по цели седмици, братко.

— А, но то е без емоция, нали? Знам го по себе си — просто слушам вятъра и нищо не ме вълнува.

Тя го погледна. „Без емоция? Виж, в тази лъжа няма никаква шега.“

— И смея да кажа, че напрежението се усилва — продължи Орфантал.

— Вие двамата — изръмжа им Каллор. — Говорете на език, който можем да разбираме, ако въобще ще говорите. Бездруго тук се събра лицемерие за цял живот.

Орфантал се обърна към него и отвърна на дару:

— Не твоя живот, Каллор, нали?

Древният воин се озъби.

— Хайде стига — избоботи Бруд. — Не искам малазанците да видят, че се дърлим.

Корлат видя Уискиджак — стоеше на широкия тъп нос на предната баржа. Беше с шлем и в пълно бойно снаряжение. До него стоеше Хъмбръл Тор и ризницата му от пробити монети блестеше. Баргастът очевидно се наслаждаваше на мига, изправил гръб, висок и властен, отпуснал ръце на дръжките на брадвите, окачени на бедрата му. Знаменосецът Артантос бе застанал зад двамата, скръстил ръце, и се усмихваше.

Войниците натискаха дългите весла и си подвикваха, докато насочваха баржата между редиците колове. Маневрата бе извършена ловко, огромната баржа се измъкна от по-силните течения в средата и леко се плъзна към пристана.

Корлат гледаше, без да откъсва очи от Уискиджак, който също я беше видял, как съдът бавно се приближава към платформата. Баржата се изравни с кея и стърженето, което последва, беше съвсем приглушено. По платформата наскачаха войници с въжета. Другите баржи нагоре по реката вече свиваха към брега и акостираха по тинестата ивица.

Хетан се появи между баща си и Уискиджак, избута ги и скочи на платформата. Лицето й беше пребледняло, краката й се огъваха. Орфантал притича да я подкрепи, но тя избута с ръмжене предложената й ръка, залитна покрай тях и тръгна бързо към дигата.

— Много мил жест — изсмя се гръмко Хъмбръл Тор от палубата. — Но ако цениш живота си, Тайст Андий, остави момичето само с тежката му злочестина. Бойни главатарю! Благодарим за официалното посрещане! Ускорихме пътя до Корал, нали? — Баргасткият главатар стъпи на платформата, Уискиджак слезе след него.

— Освен ако няма още стотина баржи нагоре по реката — изръмжа Бруд, — сте загубили две трети от силите си. Как стана това?

— Три клана се качиха да плават, главатарю — отвърна широко ухилен Хъмбръл Тор. — Останалите предпочетоха пешком. Нашите духове-богове се смеят, нали? Макар и с раздразнение, признавам!

— Добра среща, бойни главатарю — каза Уискиджак. — Уви, нямахме достатъчно съдове да превозим цялата армия. Затова Дужек Едноръкия реши да я раздели на две…

— И къде, в името на Гуглата, е той? — попита навъсено Каллор. — То пък защо ли питам.

Уискиджак сви рамене.

— Черните моранти ги пренасят…

— До Корал, да — сопна се Каллор. — И с каква цел, малазанецо? Да завладеят града в името на вашата империя?

— Съмнявам се, че е възможно — отвърна Уискиджак. — Но ако беше, толкова ли щяхте да негодувате да пристигнете в един умиротворен град, Каллор? Ако твоята кръвожадност трябва да бъде утолена…

— Никога не жадувам дълго, малазанецо — изръмжа Каллор и облечената му в стомана ръка се вдигна към грамадния меч, вързан на гърба му.

— Изглежда, са настъпили сериозни промени в онова, за което се бяхме разбрали, че е стабилен план — каза Бруд, без да обръща внимание на Каллор. — Всъщност — продължи той, докато очите му се отместваха към баржата, — този план явно е бил оформен с намерението за измама в ума ви от самото начало.

— Възразявам — заяви Уискиджак. — Точно както вие си имахте Лунния къс и каквото там се кани да направи с него Рейк като свой отделен план, ние също решихме, че е редно да спретнем нещо подобно. Прецедентът е ваш, главатарю — затова не смятам, че сте в позицията да изразявате недоволство.

— Командире — изръмжа Бруд, — ние никога не сме възнамерявали Лунният къс да извършва предварителен щурм, за да си спечелим по-изгодни позиции спрямо своите предполагаеми съюзници. Разчетът на времето, към който се придържахме, бе насочен към обединените усилия.

— И Дужек е съгласен с вас, главатарю. Както и аз. Кажете ми, Старата успя ли да се приближи до Корал?

— Все още се опитва.

— И най-вероятно отново ще бъде отблъсната. Което значи, че не разполагаме с разузнавателни данни какви подготвителни действия се предприемат срещу нас. Ако Панионският пророк и неговите съветници имат поне капка военен усет, ще са ни устроили някакъв капан — нещо, в което неизбежно да влезем, докато настъпваме към стените на Корал. Бойни главатарю, нашите Черни моранти превозиха капитан Паран и Подпалвачите на мостове на десет левги от града, за да се приближат скришом и да разберат какво ни кроят панионците. Но само Мостоваците няма да са достатъчни, за да осуетят тези опити, каквито и да се окажат те. По тази причина Дужек води шестхиляден състав от Воинството, пренесен от Черните моранти, за да унищожат онова, което ни подготвят панионците.

— И защо в името на Гуглата сме длъжни да ви вярваме? — попита сърдито Каллор. — Вие само лъжете — от самото начало.

Уискиджак отново сви рамене.

— Ако смятате, че шест хиляди малазански войници са достатъчни, за да завземат Корал и да унищожат Панион Домин, значи сериозно сте подценили противника. Не мисля, че ние го подценяваме. Смятам, че ни предстои сериозно сражение и каквото и предимство да си спечелим в началото, ще ни е изключително необходимо.

— Командире, панионските сили са подкрепени с магически кадър и със свръхестествените кондори — каза Бруд. — Как смята да се защити от тях Дужек? Вашата армия не разполага с магьосници, за които си струва да говорим.

— Бързия Бен е там, а той е намерил средство за безпрепятствен достъп до лабиринтите. Второ, ще им се наложи да се противопоставят на Черните моранти във въздушния контрол, има и внушителен запас от муниции. Но ви признавам, всичко това може да се окаже недостатъчно.

— Повече от половината ви армия може да бъде избита, командире.

— Възможно е, главатарю. Ето защо, ако е приемливо за вас, трябва колкото може по-бързо да стигнем до Корал.

— Как пък не — изръмжа Каллор. — А може би е по-добре да оставим панионците да се изтощят, унищожавайки Дужек и неговите шест хиляди, и тогава да пристигнем. Чуй ме, бойни главатарю. Малазанците сами са се въвлекли в тази потенциално гибелна ситуация, а сега идват да ни молят да платим скъпата цена. Аз казвам да оставим тия кучи синове да изгинат.

Корлат усети как бойният главатар се поколеба.

— Доста жалка реакция — изсумтя тя. — Просмукана от емоции. И следователно — вероятно тактически самоубийствена за всички страни.

Каллор се обърна рязко.

— Точно ти не можеш да претендираш за обективност! Разбира се, че ще си на страната на любовника си!

— Ако неговата позиция беше неприемлива, със сигурност нямаше да съм, Каллор. И точно в това е разликата между мен и теб. — Обърна се към Каладън Бруд. — Сега говоря от името на Тайст Андий, които придружават армията ви, бойни главатарю. Настоявам да ускорим похода си към Корал, с цел да облекчим Дужек. Командир Уискиджак е дошъл с достатъчно баржи, за да осъществим бързо прехвърляне на южния бряг. Пет дни усилен марш ще ни отведат пред стените на Корал.

— Или осем дни нормален ход — каза Каллор, — с което ще пристигнем добре отдъхнали. Толкова ли сме надценили Воинството на Едноръкия, та да не могат да удържат някакви си три дни?

— Нова тактика ли опитваш? — попита го Орфантал.

Побелелият воин сви рамене.

Бруд изсъска през зъби.

— Той говори благоразумно, Тайст Андий. Пет дни, или осем. Изтощени или отпочинали, и по този начин — способни веднага да влезем в сражение. Кое от двете е по-стабилно тактически?

— Може да се окаже, че разликата е в това дали ще се присъединим към стабилна, ефикасна сила, или ще заварим само накълцани трупове — каза Уискиджак. — Решавайте каквото искате тогава. Ние ще ви оставим баржите, разбира се, но моите части ще се прехвърлят първи — ще рискуваме с това изтощаване. — Обърна се и махна на Артантос, който беше останал на баржата. Знаменосецът се наведе, взе от палубата няколко сигнални флага и тръгна към кърмата.

— Предвидил си го това — изсъска Каллор. — Нали?

„Че ти ще се наложиш днес. Да, мисля, че да.“

Уискиджак не отвърна нищо.

— И така, вашите сили пристигат първи при Корал, в края на краищата. Много умно, кучи сине. Много умно наистина.

Корлат пристъпи към Бруд.

— Бойни главатарю, все още ли вярвате на Тайст Андий?

Едрият мъж се намръщи.

— На теб и на народа ти? Да, разбира се.

— Добре. В такъв случай ние ще придружим командир Уискиджак, Хъмбръл Тор и техните сили. И така ще представляваме вашите интереси. Двамата с Орфантал сме соултейкън — един от нас винаги може да се върне бързо и да ви донесе вестта за поражение или измяна. Освен това присъствието ни може да се окаже решително в случай, че се наложи Дужек да се оттегли от сражение, което не може да бъде спечелено.

Каллор се изсмя.

— Любовниците се събират, а от нас се иска да се кланяме на лъжливата обективност…

Орфантал пристъпи към него и тихо каза:

— Това е последната обида, която нанасяш на Тайст Андий.

— Спрете! — изрева Каладън Бруд. — Каллор, знай следното: аз се уповавам на Тайст Андий. Нищо не може да разклати тази вяра, защото е спечелена преди столетия, стократно, и нито веднъж не е предавана. В твоята вярност, от друга страна, започвам да се съмнявам все повече и повече…

— Внимавайте със страховете си, главатарю — изръмжа Каллор, — да не направите така, че да се окажат верни.

Бруд отговори толкова тихо, че Корлат едва го чу.

— Подиграваш ли ми се, Каллор?

Древният воин пребледня и отвърна съвсем беззвучно:

— Каква полза бих имал от това?

— Точно така.

Корлат се обърна към брат си.

— Повикай нашите, Орфантал. Ще придружим командира и племенния вожд.

— Както кажеш, сестро. — Тайст Андий се обърна, после спря, изгледа продължително Каллор и каза: — Мисля, старче, че когато свърши всичко това…

Каллор се озъби.

— Мислиш какво?

— Че ще дойда за теб.

Каллор задържа озъбената си усмивка, но потръпването на набръчканата му буза издаде усилието му.

Орфантал тръгна към чакащите коне.

Гръмкият смях на Хъмбръл Тор наруши напрегнатата тишина.

— А бе знаехме си ние, че ще се сдърлите.

Корлат се обърна към баржата — и срещна погледа на Уискиджак. Усмихна й се с усилие и тя видя напрежението, което изпитваше. Но това, което видя в очите му, накара сърцето й да забие бързо. Любов и облекчение, нежност… и очакване.

„Майко Тъма, колко живи са смъртните.“

 

 

Грънтъл и Итковиан яздеха един до друг в лек тръс. Небето на изток избледняваше, въздухът беше чист и прохладен. Двайсетина пастири риви подвеждаха към оградената рампа последните от първите триста бедерини.

На няколкостотин крачки зад двамата вторите триста пристъпваха, подкарани към пътя върху дигата. След тях идваха още поне две хиляди животни.

Малазанците бяха строили добре, всяка баржа караше рампи, които се свързваха здраво при носа, а кърмите бяха устроени така, че да се изравняват, след като се смъкнат задните перила. Мостът, който оформяха рампите между двата съда, беше едновременно гъвкав, където се наложеше, и стабилен навсякъде другаде, и беше изненадващо широк — позволяваше да се превозят по два фургона един до друг.

Командир Уискиджак и неговите роти от Воинството бяха прехвърлили реката преди повече от петнадесет камбани, последвани от трите клана баргасти на Хъмбръл Тор. Грънтъл знаеше, че Итковиан се беше надявал отново да се види с двамата мъже, особено с Уискиджак, но докато стигнат до реката, малазанците и баргастите отдавна бяха заминали.

Каладън Бруд беше оставил силите си на лагер за през нощта от отсамната страна на река Маврик и беше вдигнал войската си три камбани преди съмване. Току-що бяха привършили с прехвърлянето. Несъответствието в скоростта на двете съюзни армии го учуди.

Двамата спряха до ривските пастири. Встрани от тях стоеше висок, странен на вид мъж, който явно не беше риви, и наблюдаваше тъпчещите към първата баржа бедерини.

Грънтъл слезе от коня и се приближи до самотния мъж.

— Нередовните на Мот?

— Върховен маршал Стай — отвърна му мъжът с крива зъбата усмивка. — Радвам се, че сте тук — тези дребни човечета не мога да ги разбера. А се опитвах, и още как. Май и те не ме разбират.

Грънтъл се озърна безизразно към Итковиан, след което отново се обърна към Върховния маршал.

— Така е. От отдавна ли стоите тук?

— От снощи. Много народ премина. Много. Гледах ги как свързват баржите. Бързи са. Малазанците познават дървото, тъй де. Знаеш ли, че Уискиджак е бил чирак зидар, преди да стане войник?

— Не знаех. Това какво общо има с дърводелството, Върховен маршал?

— Нищо. Само казвах.

— Отряда си ли чакате? — попита Грънтъл.

— Не, макар че сигурно ще се появят, рано или късно. Ще дойдат след бедерините, разбира се, да съберат торта. Тия малки човечета също го правят. Сбихме се с тях няколко пъти за това, знаете ли. Дребни свади. Съвсем добронамерени. Погледни ги само какво правят — сритат говната на куп и ги пазят. Ако се приближа, вадят ножове.

— Ами в такъв случай ви съветвам да не ги приближавате, Върховен маршал.

Стай се ухили отново.

— Няма да има майтап, тогаз. Аз нищо не чакам, знаеш ли.

Итковиан слезе от коня и дойде при тях.

Грънтъл се обърна към пастирите и им подвикна на завален ривски:

— Кой от вас е главният тука?

— Кажи му да се маха! — сопна се един белоглав старец и посочи с пръст Върховния маршал Стай.

— Съжалявам — вдигна рамене Грънтъл. — Не мога да му заповядам нищо. Аз съм тук за моя легион и за Сивите мечове. Искаме да преминем преди останалото от стадото ви…

— Не става. Не може. Не. Трябва да чакате. Да чакате. Бедерините не обичат да ги делят. Изнервят се. Трябват ни кротки за прехвърлянето. Разбрахте ме, нали? Трябва да чакате.

— Добре де, колко да чакаме?

Старецът сви рамене.

— Докато свършим.

Вторите триста бедерини вече се тътреха по насипа.

Грънтъл само чу как нещо тежко тупна на земята, след което всички риви се развикаха. Даруджистанецът се обърна и успя да види Върховния маршал Стай, вдигнал нагоре дългата си ризница, пълна с тежка купчина прясна говежда тор — тичаше с все сила по рампата. Засили се и се пльосна на палубата на отделящата се от брега баржа.

Един пастир риви, явно оставен да пази торта, лежеше проснат до петното от плячкосаната купчина, примрял и с червен отпечатък от грамаден кокалест юмрук в челюстта.

Грънтъл изгледа ухилено стария пастир, който подскачаше и се пенеше от яд.

Итковиан се приближи до него.

— Сър, видяхте ли това?

— Не. Само края, уви.

— Тоя удар дойде сякаш отникъде — дори не видях как стана. Горкият риви рухна като чувал с…

— С говна?

След дълга пауза — толкова дълга, че Грънтъл си помисли, че никога няма да свърши — Итковиан се усмихна.

 

 

Свирепите ветрове откъм морето тласкаха дъждовните облаци и всяка капка биеше по железните шлемове, по щитовете и кожените наметала с такава сила, че се пръскаше в мъгла. Запуснатите ниви се скриха зад сивата стена, а керванският път беше кипнал в лепкава кал под копитата, колелетата на фургоните и ботушите.

Водата се стичаше през забралото му — беше го смъкнал в безполезно усилие да предпази очите си от дъжда. Присвиваше очи и се мъчеше да придаде някакъв смисъл на това, което вижда. Някакъв вестоносец беше повикал Уискиджак, думите му едва се чуваха през шума от дъжда и движещата се колона, викаше му за някаква счупена ос, колоната беше спряла в безредие. В момента можеше да различи само тълпата напиращи напред окаляни и дърпащи въжетата войници, които си подвикваха, без да могат да се чуят, и поне три фургона, затънали до осите в пътя, превърнал се в кален порой.

Седеше на коня си и гледаше. Нямаше смисъл да ругае капризните прищевки на природата, нито закъсалите претоварени фургони, нито дори бавния ход. Морските му пехотинци правеха всичко, което беше възможно, въпреки привидния хаос. Шквалът най-вероятно щеше да се окаже краткотраен предвид сезона, а жаждата на слънцето беше неутолима. При все това се чудеше кои ли богове са се опълчили срещу него, защото след прехвърлянето на реката нито един ден от този отчаян поход не беше минал без инцидент — и нито един от тези инциденти не бе отстъпил милостиво пред трескавото им желание да продължат бързо напред.

Оставаха им най-малко още два дни, докато стигнат до Корал. Не беше получил нито едно съобщение от Бързия Бен отпреди Маврик, а магьосникът, Паран и Подпалвачите на мостове по това време все още бяха на половин нощ преход от околностите на Корал. Беше сигурен, че вече са стигнали до града, също толкова сигурен беше, че Дужек и войската с него вече се приближават до мястото на срещата им. Ако предстоеше битка, щеше да се разрази скоро.

Уискиджак обърна коня и подкара умореното животно покрай пътя, за да се върне при авангарда. Нощта се приближаваше бързо и трябваше да спрат, поне за няколко камбани. Няколко драгоценни часа насаме с Корлат — трудностите на похода твърде често ги разделяха и макар двамата да се уповаваха на вярата, че нейният Господар, Аномандър Рейк, все още не може да бъде отписан, тя беше приела ролята на командир на своите Тайст Андий във всяко отношение — хладнокръвна, отчуждена, съсредоточена единствено върху състоянието на своите братя и сестри.

По нейно нареждане всички те проучваха Куралд Галайн, техния Лабиринт на Мрака, извличаха от мощта му в усилие да я прочистят от покварата на Сакатия бог. Уискиджак беше видял при техните краткотрайни, непредвидими появи цената, понесена от Орфантал и другите Тайст Андий. Но Корлат искаше Куралд Галайн да им е подръка — без да ги заплашва покварата, — когато започнеше битката при Корал.

Усещаше, че в нея е настъпила промяна. Някаква отчаяна решимост беше втвърдила всичко, което се таеше в душата й. Навярно възможната смърт на Аномандър Рейк беше вкочанила така духа й. А може би причината бяха бъдещите им пътища, които двамата бяха слели толкова наивно, без оглед на суровите изисквания на реалността.

Дълбоко в сърцето си Уискиджак беше сигурен, че Аномандър Рейк не е мъртъв. В няколкото си среднощни разговора с Господаря на Лунния къс малазанецът беше добил усет за дълговечния Тайст Андий: въпреки съюзите, сред които най-вече отдавнашното партньорство с Каладън Бруд, Аномандър Рейк беше самотен мъж, мъж с почти патологично чувство за независимост. Беше безразличен към нуждите на другите, към каквато и да е увереност или потвърждение, което можеха да очакват или искат. „Просто каза, че ще е там за щурма на Корал, и ще бъде.“

Едва успяваше да различи авангарда през сивия сумрак, малката група офицери, обкръжили по пътя петорката на Хъмбръл Тор, Хетан, Кафал, Круппе и Корлат. Пред тях небето изсветляваше. С късмета на Опонн щяха да излязат от шквала навреме, за да могат да спрат и да си приготвят топла храна под топлото сияние на залеза, преди да продължат.

Скоростта, която беше наложил на своите четири хиляди войници, беше изнурителна. Бяха най-добрите от всичко, което бе командвал някога, но той просто искаше от тях невъзможното. Въпреки че малазанците го разбираха, внезапно изгубеното доверие на Каладън Бруд беше потресло Уискиджак повече, отколкото можеше да признае на когото и да било, включително Корлат. Един бърз марш на обединените сили можеше да стресне Пророка — щом видеше пристигащите легион след легион, вражеският пълководец щеше да предпочете да се оттегли от сражението с Дужек. Изтощени или не — но понякога самата численост беше достатъчна, за да внуши страх у противника. Панионските ресурси бяха ограничени: Пророкът нямаше да рискува с продължително сражение извън градските стени, ако главната му армия се окажеше застрашена.

Появата на четири хиляди изкаляни, едва кретащи войници по-скоро щеше да събуди усмивка на устните на Пророка. Уискиджак трябваше да придаде значение на малобройните си сили — дванайсетимата Тайст Андий, кланът Илгрес и елитните кланове на Белоликите на Хъмбръл Тор най-вероятно щяха да се окажат съдбоносни, макар че съюзната поддръжка на баргастите наброяваше не повече от две хиляди души.

„В безсмисленото си бързане оставихме далече назад петдесет хиляди Белолики. Това решение може да се окаже фатално…“

Изведнъж се почувства много по-стар от годините си, обременен от грешките на дълбоко опетнения си от умората дух.

 

 

Водата се стичаше по дългата плетена ризница и дългата сива коса се беше сплъстила по широките му мършави рамене. Мътносивият шлем блестеше, отразил оловното небе. Стоеше неподвижен, навел глава в основата на плитка падина, а конят го чакаше на десетина крачки по-назад.

Унилите му безжизнени очи се взираха в земята през решетката на спуснатото забрало. Немигащи, присвити очи. Гледаха как калната вода се стича, как се събира на малки струи, на по-широки вадички през отворилите се цепнатини и ровове в разкаляната пръст, между корените на гъстите треви и голите камъни.

Водата се стичаше на юг.

А тук, в тази падина, понесла в устремния си поток парчета странно оцветена тиня, водата течеше на север.

„От прах… на кал. Значи все пак крачите с нас в края на краищата. Не, разберете ме. Доволен съм.“

Каллор се обърна и закрачи към коня си.

Подкара назад по собствената си диря към лагера. Пред редиците шатри нямаше запалени огньове, блясъкът на фенерите беше смътен през дрипавите платнища. Разкаляните пътеки бяха пълни с Велики гарвани, свити и неподвижни под пороя.

Каллор спря пред командната шатра на Каладън Бруд и слезе от коня.

Конен съгледвач Хърлочъл стоеше до входа, готов да изпълни ролята на вестоносец на Бруд, ако се наложи. Изглеждаше изнурен и беше почти задрямал. Без да му обръща внимание, Каллор вдигна забралото на шлема си и го подмина.

Бойният главатар седеше унило отпуснат на походния стол, положил грамадния чук на коленете си. Не си беше направил труда да почисти калта от бронята и ботушите си. Странно озверелите му очи се вдигнаха, погледнаха Каллор и отново се сведоха.

— Направих грешка — избоботи той.

— Съгласен съм, главатарю.

Това привлече вниманието на Бруд.

— Май не ме разбра…

— Напротив. Трябваше да тръгнем с Уискиджак. Унищожението на Воинството на Едноръкия — колкото и да би могло да ме зарадва лично — ще е тактически провал за тази кампания.

— Добре, Каллор — изтътна гласът на Бруд. — Но вече нищо не мога да направя.

— Тази буря ще премине, главатарю. На заранта можеш да подсилиш скоростта — и сигурно бихме могли да съкратим някой ден. Но съм тук по друга причина. Която за щастие е свързана с промяната в настроението ни.

— Говори кратко и ясно, Каллор, или въобще не казвай нищо.

— Искам да догоня Уискиджак и Корлат.

— Защо? Да се извиниш?

Каллор сви рамене.

— И това, стига да помогне. Но да го кажем направо, ти, изглежда, забравяш за моя… опит. Колкото и да изглежда, че ръмжа на всички ви, все пак съм газил по тази земя, когато Т’лан Имасс още бяха деца. Командвал съм армии от по сто хиляди души. Пръсвал съм жарта на своя гняв над цели континенти и съм седял на високи тронове. Схващаш ли значението на това?

— Да. Изобщо не се учиш, Каллор.

— Явно не схващаш — сопна се старецът. — Познавам бойното поле по-добре от всеки жив човек, в това число и от теб.

— Малазанците като че ли се справиха много добре на този континент и без твоята помощ. Освен това какво те кара да мислиш, че Уискиджак и Дужек ще се вслушат в съветите ти?

— Те са рационални хора, главатарю. А изглежда, че забравяш и още нещо за мен. С изваден меч не съм претърпявал поражение от сто хиляди години.

— Каллор, ти просто си избираш добре противниците. Кръстосвал ли си оръжие с Аномандър Рейк? А с Дасем Ълтър? С Греймейн? С Първия сегюле?

Не беше нужно да добавя „с мен?“

— Няма да се бия с никой от тях в Корал — изръмжа Каллор. — Само със сиърдомини, урдомани, септарси…

— И може би с две-три К’Чаин Че’Малле?

— Не мисля, че от тях е останало нещо, главатарю.

— Може би. А може би не. Донякъде съм изненадан, Каллор, от внезапната ти… страст.

Високият воин кимна.

— Просто искам да се отплатя заради лошия си съвет, нищо повече. Разрешаваш ли ми да настигна Уискиджак и Корлат?

Бруд го изгледа продължително, след което въздъхна и махна вяло с окаляната си ръка.

— Върви.

Каллор се обърна, излезе и отиде до коня си.

Няколкото Велики гарвана, свити под един фургон, бяха единствените свидетели на усмивката, появила се внезапно на устните му.

 

 

Черната вода обливаше грамадните ледени късове, струпани по морския бряг. Баалджаг и Гарат зацапаха през нея към обраслата с гора суша. Лейди Енви въздъхна и лекичко разбули лабиринта си, колкото да може да премине, без да се намокри.

Втръснало й беше от побеснялото море, черната вода и надвисналите планини от лед и мислеше дали да не заформи някое достатъчно ефикасно проклятие и към Нерруз, и към Беру, към богинята за това, че не беше могла да наложи някакъв приличен ред над водите си, а към бога — заради явно безсмисления му гняв от това, че са го използвали толкова нагло. Разбира се, едно такова проклятие като нищо можеше да разклати пантеона още повече, а това едва ли щеше да се приеме добре.

Тя въздъхна.

— Какво пък, май ще трябва да се откажа от това удоволствие… или поне да го отложа временно. О, добре. — Обърна се и видя как Сену, Турули и Мок се спускат по почти вертикалната ледена плоскост, водеща към замръзналата водна ивица. След няколко мига тримата сегюле вече газеха към брега.

Ланас Тог беше изчезнала малко преди тях и вече се бе появила под дърветата.

Лейди Енви пристъпи от покрития със скреж прекъснат край на уличката на Мекрос и бавно се спусна към ледения мост. Тръгна към осеяния със скали и парчета лед бряг, където се бяха събрали останалите.

— Най-сетне! — възкликна тя, след като стъпи на мокрия мъх до Ланас Тог. Сумрачният стръмен планински склон зад Т’лан Имасс беше обрасъл с огромни кедри. Лейди Енви изтупа няколкото снежинки от безупречно бялата си телаба, огледа за миг мрачния лес, след което вниманието й отново се върна на Ланас Тог.

Ледът се кършеше на дълги трески от пронизалите я мечове. Белият скреж се топеше на широки кръпки по сбръчканото лице на немрящото създание.

— О, миличка, ти се топиш.

— Ще разузная напред — заяви Ланас Тог. — По този бряг наскоро са минали хора. Повече от двайсет, по-малко от петдесет, някои — тежко натоварени.

— Тъй ли? — Лейди Енви огледа наоколо, но не видя никакви следи. — Сигурна ли си? О, все едно. Все едно не съм задавала този въпрос. В каква посока вървят?

Т’лан Имасс се обърна на изток.

— В същата като нас.

— Колко любопитно! Дали бихме могли да ги настигнем?

— Едва ли, господарке. Те са може би на четири дни пред нас…

— Четири дни! Значи са стигнали Корал!

— Да. Желаете ли да починете, или ще продължим?

Лейди Енви се обърна да огледа останалите. Счупеното копие все още стърчеше от рамото на Баалджаг, макар че като че ли бавно се измъкваше, а кръвотечението видимо беше намаляло. С удоволствие щеше да изцери раната на ая, но звярът нямаше да я пусне до себе си. Гарат изглеждаше оздравял, въпреки че пъстрата му козина беше покрита с белези. Тримата сегюле бяха успели да оправят колкото може оръжията и снаряжението си и си бяха боядисали маските с прясна боя.

— Хм, изглежда, няма да има никакво бавене, никакво! Каква нетърпеливост, о, жалко за горкичкия Корал! — Изведнъж се обърна рязко. — Ланас Тог, кажи ми, Онос Т’уулан също ли е минал по този път?

— Не знам, господарке. Тези смъртни, които са пред нас обаче, са били проследени от хищник. Любопитен, явно. Не усещам следи от насилие във въздуха, тъй че звярът сигурно ги е оставил, след като е преценил силата им.

— Звяр ли? Що за звяр, скъпа?

Т’лан Имасс сви рамене.

— Голяма котка. Тигър може би — гори като тези са подходящи за тях, струва ми се.

— Гъделичкащо, нали? Ланас Тог, на всяка цена тръгни, моля те, по тази съдбовна диря — а ние ще заситним по петите ти!

 

 

Окопите и входовете на тунелите бяха добре замаскирани под кедрови клони и купища мъх и без свръхестествените умения на маговете Мостоваците може би нямаше да могат да ги намерят.

Паран тръгна бавно по онова, което беше нарекъл наум команден тунел. Мина покрай изрядно подредените оръжия — пики, алебарди, копия, лъкове и вързопи със стрели — и покрай нишите, натъпкани с храна, вода и продоволствие. Стигна до широката, здраво укрепена камера, в която септарсите явно имаха намерение да разположат щаба си.

Бързия Бен и неговият пъстър кадър от магове седяха, клечаха или се бяха проснали в груб полукръг в другия край, зад масата с картата, като водни плъхове, завзели леговище на бобър.

Капитанът хвърли в движение поглед на голямата изрисувана кожа, закована на масата — панионците прилежно бяха картирали цялата плетеница от тунели и окопи, разположението на провизиите и снаряжението, подстъпите и изходите за отстъпление.

— Добре — каза Паран на маговете. — Какво имаме?

— Намерил се е някой умник в Корал — отвърна Бързия Бен — и е разбрал, че тук трябва да се зарови един отряд, като охрана — Тротс държи града под око и ги видя да се развръщат. До една камбана ще са тук.

— Отряд? — навъси се Паран. — Какво значи това при панионците?

— Четиристотин беклити, двайсет урдомани, четирима сиърдомини, единият със старши ранг и вероятно магьосник.

— И кои подстъпи ще използват според вас?

— Трите със стъпала — отвърна Спиндъл и бръкна да се почеше под власеницата. — Минават под дървета по целия път, с много завои, което значи, че горките кучи синове доста ще се озорят да стигнат до позициите ни.

Паран огледа картата.

— В случай че се окажат гъвкави, какво ще изберат като алтернатива?

— Главната рампа — отвърна Бързия Бен, стана и отиде при капитана. Потупа с пръст на картата. — Тази, която смятат да използват, за да се спуснат отгоре и да направят засадата. Няма да имат прикритие, но ако могат да съберат щитовете си и да направят костенурка… ами, ние все пак сме само четиридесет души…

— Муниции?

Чародеят погледна през рамо към Спиндъл, който отвърна с кисела физиономия:

— Кът са. Може би ако ги използваме подходящо, ще смачкаме тоя отряд — но пък Пророкът ще разбере какво става и ще прати двайсет хиляди на тоя склон. Ако Дужек не се появи скоро, ще трябва да се дръпнем назад, капитане.

— Знам, Спиндъл, и точно затова искам да оставите проклетиите и подпалвачките — тези тунели ги искам готови за взривяване. Ако се наложи да изпълзим, оставяме от това укрепление само кал и пепел.

Сапьорът зяпна.

— Капитане, без проклетиите и подпалвачките Пророкът няма да трябва да праща други след тоя отряд — той ще стигне да ни очистят!

— Стига да останат достатъчно от тях, които да се прегрупират и да излязат по рампата. С други думи, Спиндъл, събирай си сапьорите и гледайте да забъркате най-голямата каша, на която сте способни, за тези три прохода. Ако успеем да направим да изглежда така, че цялата малазанска армия се е струпала тук, а още по-добре, ако направим така, че нито един войник от тоя отряд да не се измъкне жив, ще сме спечелили времето, което ни е нужно. Колкото по-несигурен остане Пророкът, толкова по-добре за нас. Тъй че затвори я тая уста и намери Хедж и другите. Мигът на твоята слава настъпи, Спиндъл — действай.

Спиндъл се изниза, като мърмореше нещо.

Паран се обърна към останалите.

— Магьосник сиърдомин значи. Добре, той трябва да бъде пречукан бързо, когато почне веселото. Какво предвиждате, господа?

Шанк се ухили.

— Идеята е моя, капитане. Класика. Убийствено, особено след като е толкова неочаквано. Вече изпълних ритуала, зареден е — трябва само Бързия Бен да ми каже, като го засече онова копеле.

— Какъв ритуал, Шанк?

— Хитър, капитане. Блупърл ми зае заклинанието, но не мога да го опиша, нито мога да го напиша или да го покажа. Думите и значенията увисват във въздуха, нали знаете, просмукват се в някои подозрителни умове и включват инстинктите. Нищо работа е да се блокира, ако знаеш, че наближава — действа само когато не знаеш.

Навъсен, Паран се обърна към Бързия Бен.

Магьосникът сви рамене.

— Шанк нямаше да се изкашля на предната линия, ако не беше сигурен в това, капитане. Сиърдомина ще му го надуша, както ме помоли. И съм заделил няколко резерви в случай, че се издъни.

Блупърл добави:

— Спиндъл също си държи една острилка, капитане. С името на мага на нея.

— Буквално — подхвърли Тууз. — И в това е целият номер, след като Спин е маг и прочие.

— Тъй ли? И колко пъти се е оказвало важно?

— Ами, ъъъ, има една гадна поредица от, ъъъ, смекчаващи обстоятелства…

— Бездната да ни вземе дано — изпъшка Паран. — Бързак, ако не пречукаме оня магьосник веднага, ще храним корените капка по капка.

— Знаем, капитане. Не се безпокой. Ще го залепим, преди да му е светнало.

Паран въздъхна.

— Тууз, намери ми Пикър — искам всички тия лъкове да се извлекат навън и да се връчат на всеки, който не държи заклинание или муниция в ръка, по двайсет стрели на всеки и да вземат и пиките.

— Слушам, сър. — Тууз се надигна, хвана един от мумифицираните палци от крака, окачени на шията му, и го целуна. След което излезе.

Блупърл се изплю на земята.

— Всеки път, когато го направи това, ми се гади.

 

 

Една камбана и половина по-късно капитанът лежеше по корем до Бързия Бен и се взираше към стъпаловидния проход, където в сумрачната светлина на късния следобед вече проблясваха шлемове и брони.

Панионците не си бяха направили труда да разузнаят повторно, нито бяха пуснали авангард пред колоната си. Тази самоувереност, надяваше се Паран, щеше да се окаже фатална за тях.

Бързия Бен беше забил няколко клечки в меката пръст пред себе си. Смътна магия шептеше между тях и капитанът можеше да я засече само с крайчеца на окото си. На двайсет крачки зад двамата Шанк седеше присвит в оградения си с камъчета ритуален кръг; в мъха пред отдельонния маг също бяха забити клечки — шест от същия клон, който беше избрал Бързия Бен за своите, в кръг около пълен с вода мях. По клечките проблясваха капчици кондензирана влага.

Бързия Бен тихо въздъхна, вдигна показалеца си над третата клечка и я почука.

Шанк отзад видя как една от клечките му затрепери. Ухили се, прошепна последната дума на заклинанието и освободи силата му. Мехът изведнъж се сви, празен.

Долу в прохода магьосникът сиърдомин, трети в първата редица, изведнъж се преви, от устата му плисна вода, дробовете му се издуха.

Шанк затвори очи, плувнал в пот, и бързо зареди обвързващи заклинания към водата, напълнила дробовете на сиърдомина, за да я задържи срещу отчаяните им, спазматични усилия да изхвърлят убийствената течност.

Войниците завикаха и се струпаха около гърчещия се маг.

Сред тях избухнаха четири шрапнела.

Накъсани, режещи експлозии, поне една от тях задейства редицата „острилки“ по дължината на прохода, те на свой ред задействаха трошачките в основата на дърветата от двете страни, които западаха върху тълпата войници.

Дим, писъци на ранени и издъхващи, тела, проснати под дънерите и заклещени между корените.

Паран видя как Хедж и другите четирима сапьори, сред които и Спиндъл, затичаха по склона покрай прохода. От ръцете им захвърчаха муниции.

Нападалите дървета — обилно напоени с масло за фенери — лумнаха в бесен пожар с взрива на първата подпалвачка. За едно изтупване на сърцето целият проход с целия отряд вътре се оказа впримчен в капана на пламъците.

„Бездната да ни вземе дано, недружелюбна сган сме.“

В дъното, далече зад последните панионци, Пикър и нейните отделения се бяха надигнали от укритията си с лъкове в ръцете и поразяваха — надяваше се Паран — онези от враговете, които бяха успели да избегнат засадата и се опитваха да избягат.

В този момент капитанът можеше да чуе само писъците и бесния рев на пожара. Предвечерният сумрак бе напуснал изкопа и Паран усещаше зноя, лъхащ в лицето му. Обърна се към Бързия Бен.

Магьосникът беше затворил очи.

Смътно движение на рамото му привлече погледа на капитана — малка фигурка от клонки и суха трева. Паран примига. Нямаше никаква фигурка и той се зачуди дали наистина е видял нещо… в блясъка на пламъците, в гърчещите се сенки… „Сигурно си въобразявам. Не съм си доспал, а и тези писъци…“

Които вече заглъхваха, а самият пожар губеше яростния си глад, без да може да стигне далече в подгизналата от дъжда гора. Димът се стелеше над изкопа, просмукваше се в околните тунели. Пътеката беше пълна с обгорели тела с гърчеща се, белеща се кожа, която се пукаше с ужасно пращене.

„Ако Гуглата е запазил някоя яма за най-злите си слуги, със сигурност е за онзи морант, който е направил мунициите. И за нас, след като ги използвахме. Това не беше битка. Беше касапница.“

Малът се плъзна до него.

— Капитане! Морантите се спускат от небето над окопите — Дужек е пристигнал с първата вълна. Сър, нашите подкрепления са тук.

Бързия Бен прокара длан по редицата клечки.

— Хубаво. Ще ни трябват.

„Да. Пророкът няма да отстъпи окопите без бой.“

— Благодаря, лечител. Върнете си при Върховния юмрук и му предайте, че ей сега ще се явя при него.

— Слушам, сър.

Бележки

[1] Сламката (англ.). — Б.пр.