Стивън Ериксън
Спомени от лед (21)

16.

Първото чедо на мъртвото семе

сънува дъха на умиращ баща

и чува във вечен рефрен

писък, стаен в дробовете…

Смееш ли да видиш света през очите му

макар и за миг?

 

Първото чедо на мъртвото семе

предвожда скръбна армия

по застлания с кости път на глада,

по който майка пее и танцува…

Смееш ли да влезеш в стъпките му

и с обич да стиснеш ръката й?

 

Първото чедо на мъртвото семе

е навлечено в смъкната бащина броня

и тя го брани от часа рожден

в години на жестока закалка…

Не смей да го съдиш сурово,

за да не влезеш в кожата му.

Силба от „Разбито сърце“

К’аласс

Тенесковрите се надигаха като неумолим прилив срещу всички стени на града. Надигаха се и помитаха, човешка гмеж, тласната от глада към сляпо безумие. Барикадите зад портите се огъваха пред натиска и рухваха.

И Капустан се давеше в кръв.

На четиристотин крачки от входа на казармата Итковиан тъкмо обръщаше оцапания си с кръв боен кон. Отдолу се протягаха ръце, впиваха се в бронираните хълбоци на животното. Озверял от хладна ярост, конят тъпчеше и кършеше кости, забиваше копита в гърди и глави.

Три гриви на Сивите мечове обкръжаваха Щит-наковалня, откъснати от казармата на билото на ниския хълм — доскорошното гробище-колонада. Повечето изправени глинени саркофази бяха рухнали, бяха се потрошили и от тях се бяха изсипали изгнили, увити в дрипи човешки останки, разбъркани в безпорядък със своите събратя в смъртта.

Итковиан виждаше казармената порта, пред която се беше струпала грамада от човешки тела — достатъчно висока за катерене, и това правеха сега десетки и десетки тенесковри: катереха се и се спускаха, за да ги срещнат нащърбените остриета на мечове и върховете на дългите пики. Пики, които убиваха и раняваха озверелите селяци — а те не правеха никакъв опит да се защитят и развяваха като дрипави пряпорци парцали, покрити със засъхнала кръв.

През целия си живот Итковиан не беше виждал такава ужасна гледка. Въпреки всичките сражения, в които бе участвал, въпреки всички ужаси на боя, които един войник неизбежно вижда, това, което сега бе пред очите му, заличаваше всичко от ума му.

Щом селяците отстъпеха по склона от трупове, сред мъжете скачаха жени, разкъсваха дрехите им, приковаваха ги на място с разкрачени крака и сред всичката кръв, писъци и дращещи във въздуха пръсти ги насилваха.

В краищата на могилата от трупове други техни ближни се хранеха с безжизнената вече плът.

Двоен кошмар. Щит-наковалня не можеше да реши кой от двата го стъписва повече. Собствената му кръв течеше смразена в жилите му и той съзнаваше, с ужас, достигащ до ръба на паниката, че щурмът тепърва започва.

Нова вълна се надигна и се изсипа върху окаяния отряд на Сивите мечове в гробището. Широките булеварди и улици гъмжаха от плътни редици побеснели тенесковри. Очите на всички се бяха приковали в Итковиан и войниците му. Ръце се протягаха към тях, все едно от колко далече, и алчно дращеха във въздуха.

Сбрали щитовете си плътно един до друг, Сивите мечове престроиха разбитото си каре около Щит-наковалня. Щеше да бъде пометено, Итковиан го знаеше съвсем ясно, щеше да бъде погълнато, както преди няколко мига, и все пак, ако мълчаливите му бойци успееха да издържат като предишния път, карето щеше отново да се надигне от морето от трупове, да си пробие път, да отхвърли врага и да се качи на върха на новата могила от плът и кости. И ако успееше да се задържи отново на коня си, Итковиан щеше да сече с меча си на всички страни, да убива всеки, който влезе в обхвата му, а онези, които само ранеше, щяха да издъхнат под железните копита на коня му.

Никога досега не се беше сражавал толкова безмилостно жестоко и от това му прилошаваше, сърцето му се изпълваше със смазваща омраза — към Пророка. Да причини такова страдание на своите. И към септарх Кулпат, заради хладнокръвната жестокост, с която пращаше жалките селяци в зейналата паст на една отчаяна армия.

А най-отвратителното беше, че тактиката най-вероятно щеше да успее. „Макар и на невъобразима цена.“

Тенесковрите нападнаха с дивашки рев.

Първите, озовали се пред настръхналото каре, бяха посечени. Заотстъпваха с писъци, избутани и изпотъпкани от своите, във всепоглъщаща гмеж, още по-жестока и от онова, пред което се бяха озовали в първите редици. Други връхлетяха напред, за да ги срещне същата орис. Но прииждаха все нови и нови, катереха се по гърбовете на хората пред тях, а други — по техните рамене. За кратък миг Итковиан видя как се надигна тройна стена от побесняла тълпа, после вълната рухна и погреба под себе си Сивите мечове.

Карето се огъна под тежестта й. Изпускаха се мечове. Смъкваха се щитове, шлемове падаха от главите, и накъдето и да погледнеше Итковиан, всичко бе плувнало в кръв.

По надигащата се и спускаща се човешка маса залазиха фигури. Удряха с ками и криви ножове и пълзяха напред — крайната цел на беса им беше Итковиан, и той го знаеше. Щит-наковалня стисна здраво широкия си меч и щита. С леко изместване на натиска с коленете завъртя коня на място. Озверялото животно замята глава, след това я сниши, за да предпази гърлото си. Бронята, покриваща челото, врата и гърдите му, вече беше очукана. Копитата тъпчеха, жадни да се забият в жива плът.

Първият селяк влезе в обхвата му. Итковиан замахна с меча, видя как главата се завъртя и се откъсна от тялото, видя как тялото потръпна, преди да рухне. Конят изрита със задните копита, чу се пукот, после животното се изправи и се надигна на задните си крака, подкованите с желязо предни копита повалиха някаква побесняла пищяща жена. Един мъж скочи и вкопчи ръце в десния преден крак на коня. Итковиан замахна и мечът му го посече в кръста, чак до гръбнака.

Конят се завъртя и кракът отхвърли увисналото на него тяло. Главата му се стрелна напред, зъбите се забиха в сплъстената коса на темето и откъснаха и коса, и кост.

Нечии ръце се впиха в лявото бедро на Итковиан. Той се изви и замахна с меча надолу. Острието захапа мускул и хрущял, швирна кръв и посеченият се свлече.

Конят изрита отново. Хапеше бясно, тъпчеше и се въртеше на място, но ръцете, натискът и тежестта вече ги затрупваха от всички страни. Мечът на Итковиан святкаше като мълния, свистеше слепешката, но винаги попадаше на плът и кост. Някой се изкатери върху задницата на коня зад него. Щит-наковалня изви гръб напред, облечената му в стомана ръка се стрелна над главата му и удари надолу. Той усети как стоманените й пръсти се хлъзнаха през кожа и плът, забиха се между ребрата и в корема.

Порой от жлъчка и кръв швирна върху седлото му. Тялото се смъкна.

Той даде рязка команда и конят приведе глава. Итковиан замахна широко с меча — острието описа пълен кръг, докато конят се въртеше. После се завъртя в обратна посока и Щит-наковалня повтори замаха.

Мъжът и конят се въртяха в пълен кръг, в едната и в другата посока — и нанасяха ужасни поражения. През заслепяващия зной под забралото на шлема Итковиан зърна за миг сцената наоколо.

Сивите мечове нямаше да се вдигнат отново. Не и този път. Не можеше да види нито един. Тенесковрите го бяха обкръжили от всички страни, с грамада от трупове цял човешки ръст под краката им. А някъде под тази кипнала повърхност бяха войниците му. Живи погребани. Погребани умиращи. Погребани мъртви.

Селяците си подаваха измъкнатите пики на падналите. След няколко мига остриетата им щяха да замушкат отвсякъде. Срещу това нямаше да стигне бронята — нито неговата, нито на коня.

„Твой съм, Боже на двете бивни. До последния миг.“

— Пробивай!

Бойният кон беше очаквал тази команда и се понесе напред. Копита, гърди и рамене запробиваха през гъстата гмеж. Итковиан сечеше с меча си от двете страни. Залитаха назад тела, прерязани на две, рухваха под бесните копита. Пики замахваха към него и се хлъзгаха по бронята и щита. Тези отдясно ги отблъсваше с меча си.

Нещо се заби в тила му, преряза връзките на бронята, прониза кожата и плъстената подплата. Болката го прониза, когато острието изстърга в ребрата му почти до гръбнака.

В същия момент конят изцвили, натъкнал се на острието на пика. Залитна наляво, олюля се, изви глава и челюстите захапаха дръжката.

Някой скочи срещу щита на Итковиан и замахна с брадва. Острието се заби между лявото му рамо и шията.

Върхът на меча му излетя към лицето на нападателя, посече едната буза и излезе през другата. Итковиан изви оръжието в десницата си, лицето му зад забралото се озова на един пръст пред съвсем младото лице на жертвата. Беше момиче — изхъхри и рухна.

Усещаше тежестта на пиката, забита в гърба му, чу я как издрънча по бронята на задницата на коня, когато животното се надигна на задните си крака.

Един рибарски нож улучи незащитената част на левия му крак зад коляното и се вряза в ставата. Итковиан замахна безсилно надолу с ръба на щита и едва успя да избие ръката на нападателя. Тънкото острие за кормене на риби се откърти и цяла педя от него остана забита в крака му, разкъсала жили и хрущял. Кръвта швирна надолу по прасеца и предпазващата го плъст.

Щит-наковалня не изпита болка. Груба яснота бе завладяла мислите му. Неговият бог беше с него — сега, в този последен миг. С него и с неговия храбър, неукротим боен кон.

Залитането наляво престана и животното — изтръгнало пиката — се надигна отново, въпреки кръвта, бликнала от гърдите му. Скочи напред, прегазваше всичко, риташе и хапеше, пробиваше си път към нещо като — невероятно според Итковиан — пуста улица, с пръснати по нея неподвижни тела.

Щит-наковалня, най-сетне осъзнал какво виждат очите му, напрегна сетни сили. Врагът отвсякъде заотстъпва. Писъци и грохот на желязо отекнаха диво под шлема му.

След миг излезе на чисто, копитата зачаткаха бясно и конят отново се надигна на задните си крака — този път не с гняв, а с триумф.

Болката дойде, щом Итковиан се отпусна изнемощял на шията на коня. Болка, каквато никога не беше изпитвал. Пиката беше останала забита в гърба му, прекършеното острие на ножа — зад коляното му, раната от брадвата пламтеше. Стиснал челюсти, той успя да укроти коня, успя да го накара да се завърти… и отново се озова с лице срещу гробищата.

Зяпна невярващо, като видя как неговите Сиви мечове се надигат и се измъкват от заровилата ги грамада от тела, все едно че излизат от гробна могила. Безмълвни като призраци си пробиваха с отсечени, неестествени движения пътя през ужасяващия кошмар. Бяха само десетина — но десетина повече, отколкото Щит-наковалня мислеше, че е възможно.

Приближиха се с тежки стъпки. Итковиан примига да махне щипещата пот от очите си, помъчи се да фокусира погледа си към идващите към него хора.

Сиви мечове. Разкъсани и оцапани с кръв сиви палта, млади, бледи лица — капънските новобранци.

А зад тях — на кон, също като този на Итковиан, Смъртният меч. Брукалаян, в черната броня и със свещения меч на Финир в огромната си, облечена в метал десница.

— Моля за извинение, сър — изръмжа Брукалаян, щом спря коня си до него. — За мудността ни.

Зад Смъртния меч бързаше Карнадас. Лицето му, изопнато и бледо като на мъртвец, беше прелестно за Щит-наковалня.

— Дестраянт! — изохка той и се изви на седлото. — Моят кон, сър… войниците ми…

— Финир е с мен, сър — отвърна с разтреперан глас Карнадас. — Това е отговорът ми.

И тогава светът помръкна. Итковиан усети под себе си нечии ръце, сякаш бе паднал в прегръдката им. Замисли се за това, мислите му се зареяха — „моят кон… войниците ми…“ — и потъна в забвение.

 

 

Строшиха дървените капаци и затичаха през опустелите стаи над приземния етаж. Промъкнаха се през труповете на стълбището. Железните „нокти“ на Грънтъл бяха затъпели, очукани и нащърбени. Заприличали бяха на криви тояги в ръцете му. Беше овладял главния коридор и бавно, методично трупаше барикади от изстиваща плът и прекършени кости.

Умората тежеше на раменете му и затъпяваше сетивата му. Дишането му си оставаше стабилно, само малко по-дълбоко от обикновеното. Ръцете му до лактите бяха странно нашарени с петна кръв, кръвта почерняваше и сякаш попиваше под кожата му. Беше му все едно.

Тук-там сред потопа от тенесковри се мяркаха сиърдомини, повлечени вероятно от настървения човешки порой. Грънтъл сечеше селяците, за да се доближи до тях. Те бяха единственото му желание. Да ги доближи. Да ги избива. Останалото беше плява, дразнещо препятствие, изпречило се на пътя му.

Ако можеше да види собственото си лице, едва ли щеше да се познае. Черни ивици се стичаха от очите му по брадясалите бузи. Самата брада се бе покрила с лепкав жълтеникав кехлибар. Очите му бяха с цвета на изсъхнала от слънцето степна трева.

Опълчението му вече наброяваше стотина души — мълчаливи бойци, превърнали се в продължение на волята му. Не оспорваха решенията му и го гледаха с благоговение. Лицата им светваха, щом спреше погледа си на тях. И това не го учудваше — той не си даваше сметка, че светлината е отразена, че лицата им отразяват бледото и в същото време — странно жарко излъчване на очите му.

Беше доволен. Отвръщаше за всичко, което бе преживяла Стони — тя сега се сражаваше редом до първия му помощник, дребния жилав лестарски войник: държаха задната стълба на жилищната сграда. Бяха се срещнали само веднъж, откакто се оттеглиха в тази сграда преди няколко часа. И тази среща го беше потресла, беше го жегнала дълбоко и все едно че го беше пробудила с шок — все едно, че през цялото време досега душата му бе стояла свита някъде дълбоко в него, стаена и мълчалива, а сега някаква неведома, неумолима сила бе завладяла крайниците му, яхнала беше кръвта, запулсирала буйно в жилите му. Тя все още беше съсипана, разкъсала се бе мантията на хлапашката й дързост и под нея се виждаше човешкото — болезнено и уязвимо, дълбоко наранено в сърцето.

Тъкмо това бе отворило шлюза на хладната ярост, завладяла Грънтъл. Тя беше дългът, който той тепърва започваше да плаща. И каквото и да я беше смутило при тази втора среща, несъмнено беше усетила страстта му в оголените зъби и извадените от ножниците нокти. И толкова по-добре.

Старата паянтова сграда на Дару вече се бе превърнала в свърталище на буря от смърт, плющящи ветрове на ярост, на ужас и болка, кипнала и гърчеща се из всички коридори и стаи, големи и малки. Приливът на смърт течеше, зъл и неспирен. И повтаряше като в огледало, до най-малката подробност света в ума на Грънтъл, света в тясното пространство на черепа му.

Никакво противоречие нямаше между реалността на външния свят и онова, което се разкриваше пред вътрешния му взор. Истина, неподвластна на разума. Можеше да се възприеме само инстинктивно — вътрешно разбиране, доловено само от шепа хора с Грънтъл и лейтенантът лестари сред тях.

Съзнаваше, че се е озовал в място, лишено от всякакъв разум. Разбираше някак, че останалите от опълчението му вече съществуват по-скоро в ума му, отколкото в реалния свят. Сражаваха се с умения, каквито не бяха имали досега. Не се уморяваха. Не викаха, не крещяха, нямаше дори бойни команди и бойни викове. Нямаше нужда от тях — никой не се огъваше, никой не отстъпваше. Тези, които падаха, загиваха на място, мълчаливи като статуи.

Коридорите на приземния етаж бяха затрупани с високи до гърдите камари човешки тела. В някои от стаите дори не можеше да се влезе. Кръв течеше през гъстата гмеж като пурпурна река, избила под земната повърхност, просмуквайки се през чакълестата почва, през пясъчните гнезда и покрай заровените камъни — просмукваше се тук, в тази злокобна сграда, през кости, месо, броня, ботуши и сандали, оръжия и шлемове. И вонеше като клоака. Нападателите най-сетне започнаха да се отдръпват, да отстъпват по почти запушените стълбища, да изскачат навън през прозорците. Отвън чакаха други хиляди, но отстъпващите запушваха пътя им. За миг в сградата се възцари мир.

Замаян и залитащ по главния коридор, лестарският лейтенант най-сетне се добра до Грънтъл. Ръцете на командира му лъщяха, покрити с полусъсирена кръв, остриетата на късите саби бяха пожълтели — вече наистина като тигрови зъби — и той извърна озверялото си лице към лестареца.

— Този етаж го отстъпваме — каза Грънтъл и изтръска кръвта от оръжията.

Беше обкръжен от посечените останки на сиърдомини. Облечените в тежка броня воини бяха буквално нарязани на парчета.

Лейтенантът кимна и каза:

— Вече няма място за маневриране.

Грънтъл сви рамене.

— Имаме още два етажа нагоре. След това — покривът.

Погледите им се задържаха един в друг и лейтенантът изпита едновременно мраз и топлина от това, което видя във вертикалните резки на зениците на Грънтъл. „Мъж, от когото да се боиш… когото да следваш… и да обичаш.“

— Ти си Смъртният меч на Трейк.

Грамадният дару се намръщи.

— Стони Менакис?

— Само драскотини, капитане, придвижи се нагоре до втората площадка.

— Добре.

Натоварено с чували храна и мехове с вода, опълчението се събираше по неизречена команда. Лестарецът видя, че в последната битка са паднали двайсетина. „Губим по толкова на всеки етаж. Докато стигнем покрива, ще сме останали само двадесетина. Какво пък, ще стигнем да удържим капака. Да го държим до Бездната на Последната нощ.“

Мълчаливо, хората, последвали капитана, събираха годни оръжия и снаряжение, главно от сиърдомини. Лестарецът видя как една от жените вдигна облечена в метална ръкавица ръка, отсечена от сабята на Грънтъл, измъкна невъзмутимо ръката от люспестата ръкавица и я надяна на десницата си.

Грънтъл закрачи през труповете към стълбището.

Време беше да се изтеглят на следващия етаж. Време беше да овладеят външните стаи с разбити кепенци, задното и централното стълбище. „Време е да натикаме още души в задавеното гърло на Гуглата.“

А отвън — вълна от грохот и рев.

 

 

Възседнал грамадния, плувнал в пяна боен кон, Брукалаян гледаше как „резачите“ на дестраянта мъкнат едва дишащия Итковиан в съседната сграда, която през следващите една-две камбани щеше да служи за лазарет. Самият Карнадас, привлякъл отново от заразения Лабиринт на Денъл, беше спрял кръвта от гърдите на коня на Щит-наковалня.

Бойците на Смъртния меч бяха помогнали на оцелелите в гробищата Сиви мечове да се изтеглят. Сред тях също имаше ранени, за които трябваше да се погрижат, но фаталните рани вече бяха свършили своето. Издърпваха труповете встрани и трескаво търсеха все още живи бойци.

На резачите им предстоеше да извадят железата, забити в тялото на Итковиан, оръжията, които с това, че бяха останали в плътта, най-вероятно бяха спасили живота на Щит-наковалня. И Карнадас трябваше да е там по време на ваденето, за да спре кръвта, която щеше да бликне с изтръгването на желязото.

Суровият поглед на Брукалаян проследи дестраянта, когато старецът закрета уморено след хирурзите. Твърде далече бе отишъл Карнадас, твърде много бе извлякъл от лабиринта си — и го правеше твърде често. Тялото му беше започнало да се предава невъзвратимо. По ставите на ръцете му бяха избили отоци — по лактите, по китките и пръстите. Вените и артериите му бяха изтънели и напукани, просмукването на кръв в мускулите щеше да се усилва. Потокът на Денъл подлагаше на развала всичко, през което течеше — тялото на самия жрец.

Щеше да е мъртъв до призори, знаеше Брукалаян.

Ала преди това Итковиан щеше да бъде изцерен, брутално закърпен без оглед на душевната травма, съпътстваща раните. Щит-наковалня отново щеше да поеме командването, макар и не като човека, който беше досега.

Корав човек беше Смъртният меч. Съдбата на приятелите му не будеше чувства у него. Беше такава, каквато е.

Изправи се на седлото и се огледа, за да прецени положението. Щурмът на казармата беше отблъснат. Тенесковрите се бяха отдръпнали и не се виждаше нито един жив околовръст. Но той знаеше, че из другите райони на града съвсем не е така. Сивите мечове бяха буквално пометени като организирана армия. Гнезда на съпротива все още съществуваха тук-там, несъмнено, но малки и раздалечени. Като цяло и по същество, Капустан беше паднал.

Откъм северозапад се приближи конен вестоносец. Конят прескачаше труповете, пръснати по широкия булевард, и най-сетне се добра до бойците на Смъртния меч и забави.

Брукалаян махна с извадения меч и младата капънка дръпна юздите пред него.

— Сър. Нося ви вест от Рат-Финир! Предаде ми я един от послушниците му!

— Да я чуем.

— Хомотът е подложен на щурм! Рат-Финир призовава Осмата чета на Откровението. Вие трябва да тръгнете с всичките си бойци на помощ. Рат-Финир коленичи пред копитата — вие трябва да се превърнете в бивните на неговата и на Финир сянка!

Брукалаян присви очи.

— Този послушник е успял да излезе от Хомота, за да предаде светия призив на своя жрец. При защитната магия около сградата, как е успял?

Младата жена поклати глава.

— Не знам, сър.

— А вашият път през града? Нямаше ли противници?

— Жива душа не ми се мярна, сър.

— Това можете ли да го обясните?

— Не, сър, не мога. Късметът на Финир, може би…

Брукалаян я изгледа продължително.

— Новобранец, ще се присъедините ли към нас за тази помощ?

Тя примига, после кимна.

— За мен ще е чест, Смъртни мечо.

В отговор той прошепна дрезгаво:

— На ваше място и аз бих го направил. — После спусна забралото и се обърна към хората си.

— Единадесета грива да остане с дестраянта и лечителите му! Останалите отряди, тръгваме към Хомота! Рат-Финир е призовал Откровението и трябва да се отзовем! — Слезе от коня и подаде юздите на новобранката. — Промених решението си. Вие оставате тук да пазите коня ми. И също така да уведомите Щит-наковалня какво става, когато се събуди.

— Какво става ли, сър?

— Ще го разберете скоро, новобранец. — Смъртният меч отново се обърна към бойците си. Стояха в редици, смълчани и чакащи. — Господа — попита ги Брукалаян, — в пълна готовност ли сте?

— Готови сме да опитаме, Смъртни мечо — изръмжа един ветеран.

— В смисъл?

— Трябва да прекосим половината град, сър. Няма да се справим.

— Допускате, че ще срещнем съпротива по пътя за Хомота, така ли, Нилбанас?

Старият войник се намръщи и не отвърна нищо.

Брукалаян посегна да вземе щита си от един от адютантите.

— Аз ще ви водя. Тръгвате ли с мен?

Войниците кимнаха до един и в полускритите зад забралата лица Смъртният меч видя осъзнаването на истината, до която вече беше достигнал. Връщане от този път нямаше да има. Някои течения не можеха да бъдат надвити.

Брукалаян затегна щита на лявата си ръка, стисна здраво меча в десницата си и закрачи напред. Сивите мечове тръгнаха след него. Той избра най-прекия път, без да забавя и да се спира дори през затрупаните с мъртви тела открити площади.

Грохот на оръжие и човешка глъч ехтяха отвсякъде. Шумове от заглъхващи битки, рухващи сгради, рев на необуздани пожарища, улици, до коленете задръстени с трупове — сцените на адската яма на Гуглата се разгръщаха от двете им страни, докато напредваха в плътен строй, като пана, изтъкани от ръцете на обзет от безумие майстор.

Но никой не се изпречваше на пътя им.

Когато наближиха обгърнатия в смътно сияние Хомот, ветеранът ускори ход и се изравни с Брукалаян.

— Чух думите на вестоносеца, сър…

— Знам, Нилбанас.

— Не е възможно да са от Рат-Финир…

— Но са от него.

— Значи жрецът ни предава!

— Да, стари приятелю. Предава ни.

— Осквернил е Откровението на Финир! Кълна се в Бивните, сър…

— Словата на Откровението стоят по-високо от него, Нилбанас. Те са на самия Финир.

— Но ги е изкривил пагубно, сър! Не можем да го позволим!

— Престъплението на Рат-Финир ще бъде отмъстено, но не от нас.

— С цената на нашия живот?

— Без нашата смърт, сър, не би имало престъпление. И полагащото се наказание.

— Смъртни мечо…

— С нас е свършено, приятелю. Но така ние придаваме смисъл на своята смърт.

— Но… Какво печели той? Изменяйки на своя бог…

— Няма съмнение — отвърна с мрачна усмивка Брукалаян. — Живота си. Поне за известно време. Ако защитната магия на Хомота рухне, ако Съветът на маската бъде завзет, ще му спестят ужасите, които очакват другите жреци. За него тази замяна си струва.

Ветеранът заклати глава.

— И Финир позволява собствените му слова да придобият тежестта на предателство. Ще прояви ли благородство Негово зверство, когато най-сетне сгащи Рат-Финир?

— Не нашият бог ще нанесе възмездието, Нилбанас. Прав си, той не би могъл да го стори в пълно съзнание, защото тази измяна го уязвява дълбоко, прави го силно уязвим.

— Тогава — почти проплака мъжът до него — чия ще бъде ръката на мъстта, Брукалаян?

Усмивката на Смъртния меч стана още по-мрачна.

— В този миг нашият Щит-наковалня несъмнено идва в съзнание. И само след няколко мига ще чуе донесението на вестоносеца. Само няколко мига и ще го осъзнае изцяло. Нилбанас, ръката, която ще отмъсти за нас, е ръката на Итковиан. Доволен ли си сега, стари приятелю?

Войникът помълча още няколко крачки. Пред тях се беше разстлал откритият площад пред портата на Хомота.

— Напълно — промълви той. — Напълно, сър.

Брукалаян удари с меча си по щита. Със съсък изригна черен пламък.

— Обкръжават площада пред нас, сър. Ще влезем ли?

— Да, сър. С огромна радост.

Смъртният меч и неговите четиристотин бойци закрачиха напред без колебание. Улиците наоколо бързо се изпълваха с щурмовите части на септарх Кулпат — урдомани, сиърдомини и бетаклити. По покривите на сградите изникнаха стрелци, а стотиците сиърдомини пред Хомота, налягали като мъртви, се занадигаха и заизваждаха оръжия.

— Какъв позор — изсумтя Нилбанас до Брукалаян.

Смъртният меч се изсмя гърлено и силно, за да го чуят всички.

— Септархът се смята за умник.

— А нас — за глупави със своето чувство за чест.

— Да. И ние сме точно такива, нали, стари приятелю?

Нилбанас надигна меча си и изрева победоносно. Развъртя оръжието над главата си и заигра своя танц, необуздан и неподвластен на смъртта. Сивите мечове сбраха щитовете в кръг около Смъртния меч за последен отпор в центъра на площада.

Пет хиляди панионци и самият септарх загледаха в почуда, с неверие и потрес безумния, озверял мъж, който тъпчеше с ботуши по каменните плочи. После Кулпат тръсна глава, озъби се и вдигна облечената си в стомана десница.

И я пусна отсечено надолу.

Хиляда и петстотин лъка изсвистяха и въздухът над площада почерня.

 

 

Очите на Итковиан се отвориха рязко и той чу шепота на лъковете. Видя с взор, изпълнил ума му и изключил всичко друго на този свят, как върховете на стрелите заудряха по костенурката от щитове на Сивите мечове. Как се впиха в живата стена. Бойците заотстъпваха, стената се огъна.

Нилбанас, пронизан от сто стрели, се завъртя за последен път сред мъгла от кървави капки и рухна.

С бесен рев пехотинците на Панион нахлуха на площада. Човешката вълна се стовари върху все още живите Сиви мечове, докато те се мъчеха да затворят празнините в редиците си. Площадът закипя и се раздра. Битката се превърна в безмилостно клане.

Смъртният меч стоеше на място и вихрещият се като мълния меч в десницата му изригваше черен пламък. Набучен с десетки стрели, той се извисяваше като гигант, обкръжен от озверели деца.

И се сражаваше.

Десетина пики се забиха отвсякъде в тялото му и го надигнаха над каменните плочи. Десницата му посече дългите пръти и той отново стъпи сред грамадата от гърчещи се тела.

Итковиан видя как една двуостра брадва отсече лявата ръка на Брукалаян от тялото, при рамото, и как кръвта бликна, докато натежалата от щита ръка падаше, свивайки се в лакътя като откъснат крайник на насекомо.

Огромният мъж залитна надясно.

Още пики пронизаха тялото му.

Десницата не изтърва меча. Лумналото острие продължаваше да бълва поглъщащия си пламък. Писъци изпълниха въздуха.

Урдоманите запристъпваха напред с късите си тежки мечове.

Червата на Смъртния меч, изтръгнати от върха на меч, запълзяха като змии от разпрания му корем. Друга брадва удари Брукалаян в главата, разцепи тежкия железен шлем и под него — черепа и лицето.

Пламтящият меч избухна в черен огън и искрите му пометоха още и още панионци.

Трупът на Смъртния меч на Финир се задържа изправен още един миг, разкъсан и почти обезглавен, после бавно се смъкна на колене, присви се — като плашило, набучено от десетки пики и стотици стрели.

В сгъстяващата се сянка на Хомота панионците бавно се отдръпваха, смълчани и обзети от страх… зяпнали посечените останки от Брукалаян… и извисилото се смътно привидение, появило се точно пред Смъртния меч. Тъмна фигура, с лице, скрито зад дълбока гугла, с ръце, скрити под раздраните широки ръкави.

„Гуглата. Кралят на Върховен дом Смърт… дошъл да поздрави душата на този мъж. Лично.“

„Защо?“

След миг Господаря на Смърт вече го нямаше. Но всички се бяха вкаменили.

Заваля. Силно.

Разводнената кръв течеше по черната броня и брънките блестяха пурпурни.

Други две очи споделяха видението на Итковиан. Очи, които той познаваше много добре. И хладно доволство обзе ума на Щит-наковалня, и в ума си той се обърна към другия свидетел и разбра, без капка съмнение, че думите му са чути.

„Хванах те, Рат-Финир.“

„Мой си, изменнико.“

„Мой си.“

 

 

Ястребът извиваше между тласканите от вятъра дъждовни облаци, капките биеха яростно по крилете и опашката му. Злокобни пламъци проблясваха долу из града сред полусрутените почернели сгради.

Денят свършваше, но ужасът не отстъпваше. Умът на Бюк беше изтръпнал от всичко, което бе видял досега, и разстоянието, осигурено му от облика на соултейкън, не носеше облекчение. Твърде остри бяха очите на ястреба.

Спусна се бързо точно над имението, приютило Бочълайн и Корбал Броуч. Пред портата имаше грамада трупове. Богато украсените кули и проходи покрай стените на двора бяха заети от безмълвни стражи, черни и сковани като каменни статуи под поройния дъжд.

Армията на Корбал Броуч от съживени трупове беше нараснала. Преди това стотици тенесковри бяха разбили портата и бяха нахлули в двора. Бочълайн ги бе посрещнал с вълни от смъртоносни заклинания — магия, която бе овъглила плътта им, беше я напукала и я беше свлякла на дрипи от костите. Дълго след като бяха измрели, заклинанието бе продължило с неумолима ярост, докато каменните плочи не се покриха до глезените с овъглена прах.

Последвали бяха още два опита за щурм, всеки — по-отчаян от предишния. Връхлетени от магия и неумолимата жестокост на възкресените воини, тенесковрите най-сетне бяха отстъпили, бяха побягнали в ужас. По-късно следобеда нахлуха беклитите и съдбата, която ги сполетя, не беше по-милостива. Сега, с усилването на дъжда и сгъстяването на вечерния сумрак, улиците около имението бяха пълни само с мъртъвци.

С натежали от умора криле Бюк отново се издигна нагоре и се понесе над главния булевард на Дару, на запад.

Изкорубени жилищни сгради, дим, бълващ от руините, блясък на ближещи дърво пламъци. Кипящи тълпи тенесковри, огромни огньове по площадите, на които се печеше нанизана на шишове човешка плът. Блуждаещи отделения скаланди, беклити и бетаклити, урдомани и сиърдомини.

„Объркани, разгневени, изумени къде ли са се скрили гражданите на Капустан. О, взехте града, но въпреки това се чувствате измамени.“

Острият му поглед гаснеше с последните лъчи дневна светлина. На югоизток, замъглени от дъжда и пушеците, се издигаха кулите на палата на принца. Тъмни и като че ли — непокътнати. Обитателите му може би все още се държаха. А може би отново се бе превърнал в пусто здание, обитавано само от призраци. Върнал отново спокойното си безмълвие, с което е бил прочут столетия преди идването на капънците и дару.

Бюк извърна глава и зърна някаква жилищна сграда малко вляво. Около нея бушуваха пожари, но тромавото здание като че ли бе станало неподатливо на пламъците. И сред сиянието на огнените стълбове видя изрисувани в червено голи човешки трупове. Хиляди и хиляди, изпълнили околните улици и улички.

„Не, трябва да е някаква грешка. Очите сигурно ме лъжат. Тези мъртъвци трябва да лежат върху руините. Така трябва да е. Богове, приземният етаж на сградата дори не се вижда. Не е възможно да са трупове, не може да са струпани толкова високо…!“

Беше сградата, приютила Грънтъл и неколцината с него.

И макар обсадена от пожари, не се подпалваше.

И, осветени от всички страни от пожарите, стените плачеха.

Не с вода. С кръв.

Бюк закръжи все по-близо и колкото повече се снишаваше, толкова по-голям ужас го обземаше. Вече можеше да види прозорците, разбитите кепенци на първия видим отгоре етаж. Затрупани с мъртви тела. Същото беше и на следващия етаж, и на този над него, точно под покрива.

И разбра, че цялото здание буквално е запълнено. С грамади от плът и кости, а от прозорците като сълзи капеше кръв и жлъч. Гигантски мавзолей, паметник на този трагичен ден.

Зърна фигури по покрива. Десетина души, сгушени под сглобените набързо навеси и заслони. Един, малко встрани, се беше навел и сякаш оглеждаше ужаса по улицата долу. Висок и изгърбен. С широки, смъкнати рамене. Странно настръхнал в сенките. С две къси саби, увиснали в ръцете му — блеснали като жълта кост.

На десетина крачки зад него бяха вдигнали знаме, забучено в струпани вързопи с храна, каквито носеха със себе си Сивите мечове. Прогизнала от дъжда жълта и оцапана с тъмни петна кръв детска ризка.

Бюк закръжи още по-близо, после зави и се отдалечи. Не беше готов. Не и за Грънтъл. Не и за този, в когото се бе превърнал. Ужасно преображение… „Поредната жертва на обсадата. Като всички нас.“

 

 

Итковиан примигна да махне съня от очите си и се огледа. Нисък влажен таван, миризма на сурово месо. Жълтеникава светлина от фенер, тежко грубо вълнено одеяло над гърдите му. Лежеше на тесен нар и някой държеше ръката му.

Извърна бавно глава и болката го опари по врата. „Изцерен, но недоизцерен. Закърпването… е непълно…“

До него беше Карнадас, рухнал на пода, превит на две и неподвижен. Бялото теме на сведената му глава бе на нивото на очите му.

Ръката, която го стискаше, беше само кости и мъртва съсухрена кожа, леденостудена.

Щит-наковалня леко я стисна.

Лицето на дестраянта, щом вдигна глава да го погледне, беше като на скелет, кожата бе покрита с дълбоки рани, тръгващи от челюстта; обкръжените с червени петна очи бяха хлътнали в черните ями.

— Провалих ви, сър… — изхриптя старецът.

— Не си.

— Раните ви…

— Плътта е затворена — това поне го усещам. Вратът, гърбът ми, коляното. Само наболява. Ще се оправя. — Надигна се бавно да седне и лицето му остана спокойно въпреки болката, която го обля като вълна. Щом сгъна коляно, плувна в пот, побиха го ледени тръпки и главата му се замая. Но не пусна ръката на дестраянта. — Дарът ви ме прави смирен, сър.

Карнадас отпусна глава на бедрото му.

— Аз свърших, приятелю.

— Знам — отвърна Щит-наковалня. — Но аз — не.

Главата на дестраянта кимна, но остана отпусната.

Итковиан се огледа. Още четири нара, с по един войник на всеки. Грубите одеяла бяха дръпнати над лицата им. Двама от резачите на жреца бяха седнали върху покрития със съсирена кръв под, опрели гърбове на стената, и спяха, изтощени. До вратата на стаичката стоеше вестоноска на Сивите мечове, капънка, ако се съдеше по чертите й под ръба на шлема. Беше виждал същата като нея, но по-млада сред новобранците… може би сестра й.

— Колко съм лежал в безсъзнание? Дъжд ли чувам?

Карнадас не отговори. Никой от двамата хирурзи не се събуди. След малко вестоноската се покашля и каза:

— Сър, до полунощ остава по-малко от една камбана. Дъждът дойде със здрача.

„Със здрача. И със смъртта на един мъж.“ Ръката, която го държеше, се отпускаше вяло.

— Колко войници са останали тук? Колко души все още са под моя команда?

Тя трепна.

— Всичко сме сто тридесет и седем, сър. От тях — деветдесет и шест новобранци. От гривите, които бяха с вас в гробищата, оцеляха единайсет войници.

— Казармата ни?

— Падна, сър. Сградата гори.

— Дворецът на Джеларкан?

Тя поклати глава.

— Нямаме вест, сър.

Итковиан бавно издърпа ръката си от изстиващите пръсти на Карнадас, погали мълчаливо рехавата бяла коса на стареца и въздъхна.

— Намерете санитар. Дестраянтът е мъртъв.

Очите й се разшириха.

— Отиде при нашия Смъртен меч, при Брукалаян. Свърши се.

Итковиан придърпа ботушите си и едва не припадна от болката в крака. Вдиша треперливо и бавно се надигна.

— Останал ли е някой оръжейник?

— Един чирак, сър — каза тя с глас, пълен с горчивина.

— Ще ми трябва стега за коляното. Каквото може да нагласи.

— Да — прошепна момичето. — Да, Щит-наковалня…

Той спря да навлича палтото си и я погледна през рамо. Беше пребледняла като платно.

— Аз… изричам Тринадесетия закон на Откровението. Моля… за справедливо наказание. — Трепереше цялата.

— Наказание ли? Какво е провинението ви?

— Аз донесох съобщението. От послушника на Рат-Финир. — Залитна, сякаш поразена от собствените си думи, и ризницата й издрънча, щом притисна гръб към вратата. — Финир да ми прости дано! Аз изпратих Смъртния меч на смърт!

Итковиан я изгледа с присвити очи.

— Вие сте новобранката, която придружи мен и крилата ми на последния излаз в равнината. Моля за извинение, че не ви познах. Трябваше да се сетя… преживяното е така ясно изписано на лицето ви. Отхвърлям изречения от вас Сън. Хайде, намерете санитар и чирака.

— Но, сър…

— Брукалаян не беше измамен. Не разбирате ли? Нещо повече, това, че сте тук, доказва невинността ви по този въпрос. Ако бяхте съучастница в предателството, щяхте да тръгнете с него и отряда му. И щяхте да получите каквото ви се полага. Хайде, вървете. Не можем повече да стоим тук.

Без да обръща внимание на сълзите, стичащи се по оцапаното й с кал лице, Щит-наковалня бавно закрачи към купчината броня в ъгъла. След миг вестоноската се обърна, отвори широко вратата и затича по коридора.

Итковиан спря, погледна спящите лечители и зашепна:

— Аз съм носачът на скръбта на Финир. Аз съм клетвата му въплътена. Това, и всичко, което следва. Все още не сме свършили тук. Все още не съм свършил. Не ще се огъна пред нищо.

И се изправи отново. С изопнато лице. Безизразен. Болката му се върна. Скоро щеше да бъде все едно.

 

 

Сто тридесет и седем обрамчени със стомана лица гледаха Щит-наковалня. През леещия се дъжд той също оглеждаше плътните им редици сред тъмната улица. Бяха останали два бойни коня — неговият, с червена, незараснала рана на гърдите, но с неугаснал пламък в очите — и черният на Брукалаян. Вестоноската държеше юздите и на двата.

Ивици разкъсана ризница бяха стегнали пострадалото му коляно — можеше да го сгъва достатъчно, за да върви и язди — и осигуряваха добра опора, когато стоеше на място. Скъсаната ризница я бяха закърпили с медна жица; тежестта на ръкава се усещаше само на лявата ръка, силата в нея все още беше малка, а кожата между врата и рамото му се беше изпънала гореща над зашитата рана. Бяха стъкмили кожени ремъци, които да държат ръката му под ъгъл, щом вдигне щита.

— Сиви мечове — обърна се към бойците Щит-наковалня. — Чака ни работа. Нашият капитан и сержантите й ви организираха по отделения. Тръгваме към двореца на принца. Пътят не е дълъг. Изглежда, че врагът се е струпал главно около Хомота. Ако се натъкнем на плячкосващи банди, то те ще са малки и най-вече тенесковри, тоест — зле въоръжени и необучени. Е, да тръгваме — в пълна готовност. — Обърна се към единствения си капитан — жена, само допреди няколко дни главен сержант, отговаряща за обучението на новобранците. — Подредете отделенията.

Жената кимна.

Итковиан тръгна към коня си. Бяха донесли един каменен блок, за да може по-лесно да се покатери на седлото. Той взе юздите от вестоноската и я погледна.

— Капитанът ще върви с войниците си. Конят на Смъртния меч трябва да се язди. Ваш е. Ще усети годността ви в ездата по стойката и ще реагира така, че да ви опази. На ваше място не бих си позволил да не му се подчинявам в това.

Младата жена примигна и кимна.

— Хайде. Яхвайте го и тръгвайте до мен.

 

 

Рампата, отвеждаща към тесния сводест портал на палата на Джеларкан, беше пуста. Самите порти бяха разбити. От преддверието зад нея струеше смътна светлина от факли. Нито един войник не стоеше по стените. Освен барабанящия дъжд пълна тишина посрещна Итковиан и неговите Сиви мечове.

Предните отделения бяха разузнали и потвърдиха, че няма противници. Нито защитници. Нито трупове.

Черен дим и съскаща сива мъгла се надигаха отвсякъде, а дъждът се лееше на порой. Всички шумове от боеве из града бяха заглъхнали.

Брукалаян бе поискал три седмици. Итковиан му беше дал по-малко от три дни. Истината го гризеше отвътре, сякаш някое острие на стрела беше все още в тялото му — невидяно от резачите, — впиваше се в корема му, стискаше с болката си сърцето му.

„Но още не съм свършил.“

Тези думи го крепяха. С изправен гръб, със стиснати зъби. Отпрати през портала с жест на облечената си в стомана десница първите отделения. Те се скриха, после една жена дотича по рампата.

— Сър — докладва задъхано тя, — вътре има тенесковри. В главната зала, според мен. Викове и шум, като от пир.

— Подстъпите охраняват ли се? — попита Щит-наковалня.

— Трите, които намерихме — не, сър.

Към главната зала на Джеларкан имаше четири входа. Двукрилите врати срещу портата в другия край на преддверието, два странични портала на самата зала, водещи към гостните и стаята за стражата, и един тесен, закрит със завеса проход зад трона на принца.

— Добре. Капитане, поставете по едно отделение от всяка страна на входовете. Тихо. Шест отделения да останат тук, при портата. Останалите пет — с мен.

Слезе внимателно, като измести тежестта повече върху здравия крак. Все пак острата болка го жегна в гръбнака и той залитна. Вестоноската също беше слязла и пристъпи към него. Той си пое дъх и я погледна.

— Подайте ми щита.

С помощта на още един войник тя стегна бронзовия щит на лявата му ръка и прехвърли през рамото му кожения ремък.

Щит-наковалня смъкна забралото на шлема и извади меча от ножницата. Капитанът раздаваше команди на строените пет отделения.

— Тези с арбалетите — във втората редица, стойте ниско със заредени оръжия, но снишете и тях. Първият ред, застъпете щитовете, мечовете готови. Смъкнете забралата… Сър, готови сме — обърна се тя към Итковиан.

Той кимна и каза на новобранката:

— Вие с мен. Напред, в марш.

И бавно закрачи по мократа хлъзгава рампа.

Последваха го петдесет и трима бойци, в пълно мълчание.

Квадратното преддверие бе осветено от една факла, затъкната в желязна скоба на стената. Двете отделения, назначени за тук, се раздвоиха, а Щит-наковалня с отряда си продължи към широкия коридор и двукрилата врата в дъното. Плясъкът на дъжда отвън ги догони.

Отпред, приглушени от дебелите дъбови врати, се чуваха гласове. Смях, на ръба на истерията. Пращене на горящо дърво.

Итковиан стигна до входа и без да спира, натисна с щита и с металната си ръкавица двете крила и ги отвори широко. Щом пристъпи вътре, бойците зад него се пръснаха във ветрило и овладяха края на дългата сводеста зала.

Към тях рязко се извърнаха лица. Мършави дрипави фигури наскачаха от столовете от двете страни на дългата маса. Задрънчаха съдове, по пода западаха кокали. Някаква жена с разчорлена сива коса изкрещя и затича като полудяла към младия мъж, седнал в трона на Джеларкан.

— Любезна Майко — изхриптя мъжът и протегна мазната си ръка към нея, но без да откъсва жълтеникавите си воднисти очи от Итковиан. — Успокойте се.

Тя стисна ръката му, падна на колене и захлипа.

— Това са само мои гости, Майко. Закъсняха, уви… за царствения пир.

Някой се изсмя пискливо.

В средата на масата имаше огромно сребърно плато, на което беше запален огън от счупени крака на столове и рамки на картини — вече на въглени. Отгоре на дълъг шиш бяха нанизани останките от одран човешки труп — вече никой не го въртеше и беше почернял отдолу. Отсечени при коленете, двете бедра бяха вързани едно за друго с медна тел. Ръцете — и те доскоро вързани — явно бяха изтръгнати от раменете. Главата беше останала, разцепена и овъглена.

Ножове бяха рязали от плътта по цялото тяло. Бедра, задник, гърди, гръб и лице. Но това, осъзна Итковиан, не беше пир, предизвикан от глада. Тенесковрите в тази стая бяха много по-охранени от всички, които бе виждал досега. Не. Това, в тази зала, в тази нощ, беше празненство.

Вляво от трона, наполовина скрит в сянката, се виждаше Х-образен кръст от две пики. На него беше разпъната кожата на принц Джеларкан.

— Прескъпият принц беше мъртъв преди да започнем печенето — каза младият мъж на трона. — Не сме чак толкова жестоки, в края на краищата. Ти не си Брукалаян, защото Брукалаян е мъртъв. Трябва да си Итковиан, тъй нареченият Щит-наковалня на Финир.

Зад трона се появиха сиърдомини — със светла броня и оръжия, наметнати с кожи, с лица, скрити зад решетките на шлемовете, с тежки брадви в облечените в метал ръце. Четири, осем, дузина. Двайсет. Прииждаха още.

Мъжът на трона се усмихна.

— Войниците ви изглеждат… уморени. Негодни точно за тази задача. Познаваш ли ме, Итковиан? Аз съм Анастер, Първото чедо на мъртвото семе. Кажи ми, къде са хората на този град? Какво направихте с тях? О, нека сам да се сетя. Сврели са се в тунели под улиците. Пазени от шепа оцелели джидрати, една-две роти от вашите Сиви мечове и неколцина от капънската гвардия на принца. Допускам, че принц Аралд също се крие долу и трепери. Какъв позор. Дълго го търсихме. Е, търсенето на скритите входове продължава. Ще бъдат намерени. Капустан ще бъде прочистен, Щит-наковалня, въпреки че, уви, вие няма да доживеете този славен ден.

Итковиан изгледа съсредоточено младия мъж и видя нещо, което не бе очаквал да види.

— Първо чедо, в душата ви има отчаяние. Ще ви го взема, сър, а с него — и бремето ви.

Анастер се разтърси на трона, сякаш го бяха ударили. Събра колене, закатери се по гърба на стола, със сгърчено лице. Ръката му посегна към дръжката на странната обсидианова кама на колана му, после се дръпна като попарена.

Майка му изпищя и се вкопчи в протегнатата му ръка. Озъбен, той я дръпна и жената рухна на пода и се сви на кълбо.

— Не съм твоят баща — продължи Итковиан, — ала ще бъда като него. Дай воля на изблика си, Първо чедо.

Младият мъж го зяпна, оголил зъби, и изсъска:

— Кой… какво си ти?

Капитанът пристъпи напред.

— Прощаваме невежеството ви, сър. Той е Щитът-наковалня. Финир познава скръбта. Толкова скръб, че му е непосилно да й устои. И затова избира човешко сърце. Бронирано. Смъртна душа, която да побере скръбта на света. Щитът-наковалня. Тези дни и нощи станаха свидетели на огромна скръб, на дълбок позор — и всичко това, виждаме, е изписано ясно в очите ви. Не можете да заблуждавате себе си, сър. Нали?

— Никога не сте могли — каза Итковиан. — Дайте ми отчаянието си, Първо чедо. Готов съм да го приема.

Воят на Анастер прокънтя в залата. Той се изкатери още по-нависоко по гърба на трона и покри лицето си с шепи. Очите на всички се бяха впили в него.

Никой не помръдваше.

Запъхтян, Анастер се взря в Итковиан. После поклати глава и прошепна:

— Не. Няма да ти дам… отчаянието си.

— Това е дар! — изсъска капитанът. — Първо чедо…

— Не!!!

Раменете на Итковиан хлътнаха. Върхът на меча в десницата му потрепери и се сниши. Новобранката пристъпи до него, за да го подкрепи.

— Не можеш да ми го вземеш! Не можеш!

Капитанът погледна Щит-наковалня с широко отворени очи.

— Сър! Не мога да понеса това…

Щит-наковалня бавно поклати глава.

— Не. Разбирам. Първото чедо… у него няма нищо освен отчаяние. Без него…

„Без него е нищо.“

— Избийте ги всички! — изкрещя съкрушено Анастер. — Сиърдомини! Всички до крак!

Четиридесет сиърдомини се втурнаха напред от двете страни на масата.

Капитанът изкомандва и първият ред зад нея се смъкна на колене. Втората редица надигна арбалетите. Двадесет и четири метални стрели изсвистяха през залата. Нито една не пропусна целта си.

От страничните входове за гостните изсвистяха още стрели.

Само шестима сиърдомини останаха прави. Подът беше застлан с тела, гърчещи се и вкочанени.

Тенесковрите около масата тичаха към портала зад трона.

Самият Анастер пръв стигна до него, майка му залиташе по петите му.

Сиърдомините връхлетяха върху Итковиан.

„Още не съм свършил.“

Мечът му блесна. Покрита с шлем глава отхвърча от раменете. Нов замах посече металните брънки и разпра корема на друг сиърдомин.

Арбалетите изтрещяха отново.

И срещу Сивите мечове не стоеше никой.

Щит-наковалня отпусна меча си.

— Капитане. Приберете тялото на принца. Кожата да се свали. Ще върнем принц Джеларкан на неговия трон, на мястото, което му се полага. И тази зала ще я държим. В името на принца.

— Първото чедо…

Итковиан я погледна в очите.

— Ще го срещнем отново. Аз съм единственото му спасение — и няма да го оставя.

— Вие сте Щитът-наковалня.

— Аз съм Щитът-наковалня.

„Аз съм скръбта на Финир. Аз съм скръбта на света. И ще държа. Ще я държа цялата. Защото все още не сме свършили.“