Снежана Неделчева
Звездата Аиел (60)

62

Азман сигурно се беше отърсил от кошмарите си, защото сутринта беше спокоен за пръв път от дълго време насам. Върнаха се обратно по пътя, по който бяха дошли, заедно с групата ученици от съседната къща. Голяма част от тях преминаха на другата страна, а неуспелите да станат веди от първи кръг си тръгнаха унили. Освен тях четиримата пред Арката не остана никой.

— Сега ще опитаме ние — каза ведът.

— Трябва ли да съединим частите на Звездата?

— Струва ми се, че не. Дръжте ги в ръце и да тръгваме.

Този път Тарасу беше абсолютно сигурна, че в пространството под Арката е хладно. Единствената топлина идваше от камъка в дланта й. Той постепенно се нажежаваше и сякаш щеше да прогори кожата, но това усещане премина бързо. Планинската тераса, на която излязоха, беше като предишната. Стояха на нея и се взираха един в друг объркани, с изключение на веда.

— Вчера се шегувах, но сега не ми е весело — Синд беше посърнал. — Все едно се разхождам в безкраен лабиринт от заводи и лаборатории, които преминават една в друга, а аз се въртя непрекъснато в кръг из тях.

— Сега трябва да се научите да виждате зараждането и развитието на психичните си процеси. Това е същността на обучението във втори кръг. Какво ни кара да сме радостни, тъжни или гневни, как възприемаме действителността, създаваме си представи, свързваме ги логично и запаметяваме, изобщо по какъв начин мислим.

— Ужасно! Кръгът, в който се въртя, ще се разшири неимоверно — изпъшка Синд.

— Аз пък се питам, като съм наясно в момента със структурата и състоянието на всичките си мускули и стави, дали ще мога просто да задвижа краката си към мястото за почивка — изстена Тарасу. — Много ми е необходим отдих, след като утре, освен всичко друго, вероятно ще се ровя и в мозъка си.

— Преходът между различните нива беше прекалено бърз и рязък, затова ви се отразява така. После всичко ще се оправи — успокои ги ведът и ги поведе към селищата на този кръг.

Сега нямаше разговори и шеги, тримата се бяха затворили в себе си, а Азман ги наблюдаваше със съчувствие.

— Това е най-налудничавото преживяване в целия ми живот, а аз съм изпитал доста неща на гърба си — каза Синд, преди да се тръшне на рогозката и да заспи безпаметно.

Ишанг и Тарасу не одобриха изказването му, защото нямаха желание дори да си отварят устата, след като трябваше да бъдат свидетели на прецизния механизъм, осигуряващ това наглед просто действие. Ведът прекара спокойно нощта и изглеждаше дори неприлично бодър на другия ден, като се имат предвид обстоятелствата. Останалите трима преминаха в следващия кръг, почти без да забележат как.

— Винаги има нещо по-лошо и от това, за което си въобразяваш, че е възможно най-лошото — каза Синд, който единствен все още си правеше труда да казва нещо.

Стоварилата се върху тях лавина от нови изживявания изобщо не им позволи да проявяват интерес към околността. Всъщност, нямаше нищо забележително, освен че рогозките, служещи за дюшек и завивки бяха по-тънки.

— Бих искал да ви прочета нещо от „Саттвадхара“, но моментът май не е подходящ — отбеляза Азман.

— Усилието да наблюдавам как информацията се съхранява и подготвя за бърз и лесен достъп в паметта ми, е непосилно за мен. Не искам да мисля повече — Ишанг се обърна на другата страна.

— Ще отложим четенето за друг път — съгласи се ведът.

— Какво ни чака утре? — събра сили да попита Синд.

— Нещо много приятно. След като излезем от трети кръг, ще се освободите от всичко това. Ще можете да го управлявате, като включвате и изключвате вниманието си избирателно, така че тези умения да не пречат на нормалния ви живот. С други думи, ще станете господари на психиката си.

— Не може ли да отидем още сега, едва ще изчакам утрото? — обади се Тарасу.

— Съществуват ограничения, които трябва да спазваме. Още малко търпение — каза Азман.

Групите посветени веди, преминаващи заедно с тях в по-горен кръг, ставаха все по-малки. До площадката на четвърти кръг не достигна никой.

— Забравил бях колко е приятно да съзерцаваш просто така небето, слънцето, скалите, хилавите тревички между тях и дори вашите лица — проговори Ишанг.

— И просто да седнеш някъде, без да знаеш какво те кара да го направиш и как точно става — Синд се разположи на един грапав и неудобен наглед камък.

— Дори знанията и уменията са приятни, когато са с мярка — усмихна се Тарасу. — Днес вече може да ни прочетеш страницата за боговете, Азман. Ще те изслушаме даже с интерес.

— Новата Арка вече не е по-голяма от тези в Тронната зала на двореца в Атанаморп — каза Синд. — Напоследък вървях през тях и не им обръщах много внимание.

— Аз съм гладен, близо ли е селището? — хораят нямаше търпение да тръгне.

Постройките, както навсякъде досега, бяха еднотипни, но вече им се струваха прелестен кът. Въпреки бавния и постепенен процес на обучение, който им спестяваше голяма част от неприятните усещания, ведите, стигнали дотук, също се чувстваха добре. Бяха жизнерадостни, не толкова съсредоточени и се усмихваха често.

— Не разбирах как може да имаш кошмари, след като владееш съзнанието си, но вече ми е ясно — каза Синд. — В спящо състояние контролът върху мислите отслабва и те стават хаотични.

— Да — потвърди Азман. — Сега ще ви обясня накратко основните умения, изучавани в следващите кръгове, които съм преодолял. Овладелите четвърто ниво могат да се намесват във физиологичните си процеси и да въздействат върху вътрешната структура на всички свои органи. Еднакво успешно може да се възстановявате и лекувате или да се самоунищожите. Дотук все още се ограничаваме в рамките на организма, но в пети и шести кръг се набляга на нещо качествено ново — да се прехвърли съзнателният контрол и управление на вътрешните процеси върху външни обекти. Ще можете да влияете върху чужда психика и в по-ограничена степен върху физичните процеси и обекти — материални и енергийни.

— N-Х полето, което преодоля на „Хаврия“ — кимна Синд.

— Да се овладее това е ужасно трудно и не всеки човек може да го постигне. Надявам се, че ще се справите с тези две нива. Най-деликатното е да преместваш тялото си в пространството, като настройваш и използваш за тази цел заобикалящата ни и проникваща навсякъде енергия. При преместването движението на всички частици трябва да се синхронизира, за да се запази целостта на организма. Това ще разберете сами, ако стигнете дотам, няма смисъл да го обяснявам сега. Вече няма пречки да изслушате няколко откъса от „Саттвадхара“.

— Ще ги чуем с пълно внимание — каза Синд.

— Откъде се появяват знаците и как, не знам. Не са от ничия позната писменост, но всяка точица от тях ми говори нещо. Всъщност аз не чета, а направо получавам информацията, която мозъкът ми облича в привични човешки представи и форми. В крайна сметка се получават полуразбираеми и високопарни химни във възхвала на тези същества, познати на хората от дълбока древност. Цялостното звучене е архаично или поне в моите мисли се трансформира така. Като че ли отдавна умрял жрец реди думите в главата ми в лош превод от забравен през вековете език. Мисля, че записаното в книгата е направено толкова отдавна, че дори не мога да си го представя. То се активира, когато намеренията и действията ми породят вълни психична енергия, синхронни с нещо заложено в „Саттвадхара“. Убеден съм, че тя едновременно е моя и не е за мен, че не съм първият и единствен предопределен, който я притежава.

— Тези същества едва ли водят първата си битка за нашия свят — каза Синд. — И не само за нашия, може би.

— Трирл говореше за реалности, които са сравнително близки до нашата, а кой знае колко още нейни невъобразими варианти съществуват — по гърба на Тарасу запълзяха ледени тръпки.

— И спомена за наближаването на генерална обща пресечна точка, в която са възможни драстични промени.

— Не ми се мисли какви ще бъдат промените, ако нашата реалност стане обща с тази на Кайя.

— Чуйте сега! „За да изплете паяжината на Света, Вечният тъкач изтегли нишките и събра краищата им, придавайки форма на Хаоса. И доволен от светлината на разума, зараждаща се в сътвореното от Него, Той си отиде. Тогава изплуваха от мрака всички грозни и низвергнати твари, защото беше дошло тяхното време. И зачакаха да настъпи дългата нощ на Кайя…“ Това беше първото послание, което се появи, и доскоро не го разбирах. Те не са наречени Кайя, а с дълга дума без еквивалент в човешките езици, но името, с което се обръщаха към тях хората от племето на Ичияси, е достатъчно добро, за да ги обозначим. Възможно е обаче и да става дума за нещо съвсем различно от съществата, с които си имахме работа досега.

— Чети нататък, Азман! — подкани го Синд.

— Това пък е последното: "О, безпределен дух на Сътворението, вечен и безкраен във време и пространство! Ти, несътворим, неразрушим и абсолютен Аум! Разбуди от непрогледния му сън създателя на всичко живо и неживо Окшаел, властелина хилядоок от себе си роден! Изпрати при нас светлозарният и яснозрящ Ураупш — озаряващ дните ни, на нощите пазител, даряващ с безсмъртие и светлина душите! И нека дойде Шакраан, разрушаващият с взора си, сияйният непобедим и страшен, унищожаващият и завършващ всичко! На Сабха, жизнения център на света, сразете враговете на беззащитните, родени смъртни хора! И четиримата от тях, избрани с Аийел, Звездата на Тъкача, да затворят прохода пред жалките създания на Мрака и скъсаните нишки да се свържат! Така да бъде!

— Избраните са четирима, но съвсем сигурно ли е, че сме точно ние? И не е ли по-добре този Шакраан и другите да побързат да дойдат, защото създанията на Мрака са всичко друго, но не и жалки в сравнение с нас? — каза Синд.

— Ние сме избраните, защото Аийел е у нас, а боговете ще се намесят, когато пожелаят те — Ишанг беше съвсем спокоен. — Ще изпълня дълга си, винаги съм го правил без празни размисли и малодушие.

— Не съм малодушен, а се опитвам да разсъждавам трезво! — озъби се Синд.

— Много удобно извинение, няма що.

Ишанг извади от новонаучения си репертоар мимики възможно най-дразнещата полуусмивка.

— Може и да сме близнаци по някаква прищявка на съдбата, обаче разликите между нас са от небето до земята — Синд беше разярен. — Съветвам те да не ме предизвикваш.

Ишанг придаде на гримасата си снизходителен отенък и отиде при струпаните в ъгъла рогозки с нехайната походка на победител.

— Не би трябвало отношенията между вас да са такива точно сега, но висшата воля е неразгадаема за простосмъртните — Азман поклати глава. — Ще ви бъда водач още малко, после навлизаме в предели, непознати за никого от нас.

Следващите три дни те преминаваха последователно през Арките между нивата, като сияещите врати ставаха все по-малки.

— Това е територията на седмия кръг, в който никога не съм стъпвал — ведът се огледа. — Миналия път, когато преминах оттук, се озовах направо на „Хаврия“. Тя ме беше очаквала горе години, а все едно че не беше изминал и ден, дори храната беше прясна. Хората, които бяха ме докарали тогава до Сабха, си заминаха, преди аз да вляза вътре, и се наложи да наема нов екипаж от станциите около Входа. Можех да се справя и сам, но не исках да си пропилявам силите излишно.

Каменната тераса беше тясна и спокойно се обхващаше с поглед. Нямаше и помен от постройки или нещо друго, а Арката блестеше пред тях като издълбана в скалите.

— Доколкото разбирам, оттук нататък няма да има храна и вода за нас — каза Ишанг.

— Във вдлъбнатините на скалите сигурно са се събрали дъждовни локвички, а аз за щастие имам наполовина пълен съд — висящата на колана на Азман плоска метална бутилка беше малка, но и така едва успяха да я напълнят догоре.

— Няма да ни стигне за дълго — каза Синд.

— Аз никога не се разделям с корените и листата за церемониите и мисля да ги стрия на прах още сега — Ишанг извади торбичката. — След като приготвя настойката от тях, ще я пия в малки количества, за да притъпи жаждата и глада ми.

— Като наркотизиран зомби ще ни бъдеш особено от полза — вметна Синд.

— Пак ще съм по-добър от теб във всяко отношение.

Конфликтът между двамата прерастваше в неприкрита омраза. Колкото и да се напрягаше, Синд не можа да си спомни нито една основателна причина за това драстично противопоставяне. То се беше зародило и развило, след като напуснаха Каскот.

„Сабха ни влияе много особено“ — помисли си Синд и дочу в главата си злобен смях.

„Какво ли ще се получи, ако приложа някое от новите си умения и се опитам да ти прочета мислите? Едва ли си заслужават труда, но все пак“ — продължи неприязненият гласец, принадлежащ на Ишанг.

Сякаш червейче се плъзна по разклонените коридори на паметта му и започна да се лута из тях.

„Няма да стане! — Синд се концентрира и без усилие го изхвърли оттам. — И аз съм понаучил нещичко.“

Друг кротък глас се вплете в този на хорая.

„Долавям всичко, което си мислите. Вече май не е нужно да говорим както досега“ — намеси се Тарасу.

„Това имах предвид, когато ви казах, че ще видите как получих книгата — обгърна ги мисълта, изпратена от Азман. — Преди това може да се разположим някъде.“

„Площта тук е толкова малка, че разполагане е пресилена дума“ — каза Ишанг.

Синд вече различаваше индивидуалните особености на излъчените мисли на всеки от спътниците си, характерни като гласовете им. Положително и те усещаха същото.

„Тогава просто да приседнем, където и да е.“ — Азман седна с кръстосани крака и отвори някаква клетка от дълбините на съзнанието си.