Снежана Неделчева
Звездата Аиел (58)

60

Въпреки очакванията му, той се събуди отново преди зазоряване, потен и разтреперан, макар и да не беше крещял, както първия път. Прекоси на пръсти скърцащия под и излезе навън. Нощта беше безлунна, а неопределимата сивкава дрезгавина, предвестник на утрото, се разстилаше наоколо. Отпусна се на стъпалата и почувства движение зад себе си. Синд беше излязъл от своята половина на къщата, приближи се и седна до него.

— Не мога да се отърва от навиците си — каза той. — Спя съвсем леко и нащрек като хищник. Усетих, че някой се прокрадва отвън и веднага скочих от леглото. Май няма да има покой за теб?

— Боя се, че е така — ведът стоеше неподвижен и замислен. — Насън отивам в Пространствата Отвъд и предчувствам, че скоро ще трябва да навляза наистина там.

— Пространствата Отвъд? — Синд се прозя.

— Така наричам мястото, където свършва всичко или може би започва, не знам. Там, където е Великото Всичко и Нищо, зад успокояващите измамни декори на съществуването ни.

— Духът ти витае из доста особени места — Синд се размърда. — Не бих искал да съм вед, твърде студено и неуютно е в пределите, където се рее съзнанието ти.

— Ледено е — нечовешко и невъобразимо. Отиването дотам не е особено трудно, но връщането към нашия свят изисква много сили.

— Колко пъти си бил Отвъд?

— Само веднъж, когато бях на около единадесет години. Тогава си въобразявах, че знам и мога много, но получих страшен урок.

— Можеш ли да говориш за това?

— Трябва да говоря! По онова време се разболя тежко моята приятелка Тайса — момиче, което познавах от съвсем малък, а сега умираше в една от болниците на Гриав. Настоях да отида там и баща ми изпълни моята молба, заведе ме и ме оставиха сам в стаята с нея. Тя лежеше в огромното легло и дишаше едва-едва със затворени очи. Невъзможно ми беше да си представя, че това жизнено и весело момиче ще умре и никой не е в състояние да й помогне. Чувствах се виновен, че не мога да спра отлитащия живот.

— На тази възраст не си бил вед, а и да си бил, едва ли си всесилен.

— Бях предопределен и вече имах скромна дарба на лечител. Стаите ми гъмжаха от птици и животни, които бях излекувал и спасил. Знаех, че мога необикновени неща и дори няколко пъти опитвах да лекувам хора, но само за счупвания на кости, рани и леки болести. Имаше обаче една черта, зад която не се осмелявах да премина. Там беше Отвъд, ужасното, царството на смъртта и усещах кога е сграбчила някого с костеливата си ръка и го дърпа натам. Прекалено бях малък, неук и нищожен с жалките си умения, за да се изправя на пътя й, но сега се реших. Всъщност, още преди да дойда бях решил да го направя, защото взех книгата със себе си. Тогава тя беше почти празна, с изключение на първите две страници. Отворих я и погледнах вътре, следващите знаци просветнаха, колкото да разбера, че съм на прав път, но не се появиха и листовете си останаха бели, както преди. Нямах никакви напътствия и опора, трябваше да извърша всичко сам, а над главата на Тайса пълзеше и се сгъстяваше нещо сиво и безформено. Съвсем скоро тя щеше да тръгне на последното си пътуване, но аз щях да бъда с нея. Влезе един от лекарите, премери пулса й и ме предупреди да не оставам дълго. Той не можеше да види като мен спускащата се над нея сянка, но от опита си знаеше, че й остава малко да живее. Щом той си тръгна, аз се съсредоточих, тласнах съзнанието си извън обичайното му състояние и както винаги, усетих, че сякаш съм едновременно вътре и вън от тялото си. Сетивата ми се изостриха и възприемах всичко наоколо с повишена детайлност и отчетливост, с непостижима за нормалните ми усещания яснота. Умишлено удължих и задълбочих концентрацията си, докато като че ли изскочих напълно от черупката и видях себе си отстрани. Бях правил това само веднъж, когато не умеех още да се контролирам добре, и преживяната тогава уплаха започна да се събужда. Малкото момче, което бях и не бях аз, седеше до болничното легло с опряна в рамката глава и стискаше дебелата книга в ръцете си. В този момент закопнях да се върна зад сигурната преграда на материалната обвивка, далеч от непознатите и страшни области, в които се впусках. Трябваше да събера цялата си решителност, за да продължа, като се виждах толкова уязвим и изоставен. Стаята започна да избледнява и изчезва, а на нейно място се появяваше все още смътна и неустановена Безкрайната Пустош. Никога не бях я виждал така ясно пред себе си и страхът ме съветваше да спра, докато не е станало късно. Устоях и чаках, докато пустотата се разширяваше, настъпваше и ме погълна. Очертанията на реалността се размиваха постепенно и накрая се озовах под сивия похлупак на небе, което не беше небе. Носех се над също толкова сива и безрадостна земя, която не беше земя, в дрезгавината на вечния здрач. Около мен като милиарди пламъчета се плъзгаха проблясващи сенки, отправили се в същата посока. Нямаше горе и долу, нямаше никакви посоки, със сигурност имаше само преди и после и ние се намирахме в това после. Единствено движещи се светлинки отвсякъде, изгубени в безкрая. Някои са били животни, други хора, а имаше и неща, които не са били нито едно от създанията под слънцето на нашия свят. Вглеждах се в неясните, безплътни очертания на лица и търсех между тях Тайса. Накрая я намерих, но тя не беше момичето с прекрасните засмени очи, които обичах да гледам, нито изтощената, съсипана от болестта черупка, която лежеше в болницата. В нея се преливаха и сменяха неуловимо детето, което беше, жената и старицата, които никога нямаше да стане. Опитах се да я извикам, но гласът ми заглъхна и прозвуча като далечно ехо. Тук нямах глас. Въпреки това тя обърна призрачното си лице с очи древни като света, погледна през мен и продължи напред. Всички се движеха сякаш привлечени от магнит в една посока, а аз ги следвах. Тогава забелязах над всяка проблясваща като елипсовидно сияние душа, тъмната сянка, която ги водеше и насочваше по пътя им. Сенките също нямаха определени очертания, но смътно напомняха големи черни птици с разперени крила. Погледнах напред, там където отивахме, и ако можех да се уплаша повече, щях да се вкаменя от ужас. Сивата мъгла около мен беше достатъчно безутешна и изглеждаше необятна, простираща се във всички посоки, но отпред тя опираше в стена от непрогледен мрак. Това беше краят на света, съвършеното Нищо, в сравнение с тази абсолютна чернота всичко друго би изглеждало желано и уютно. И ние се бяхме устремили право към него! За втори път поисках да се откажа, но знаех със сигурност, че успея ли сега да върна Тайса обратно, тя ще оживее. Тялото й в болницата беше изоставен и празен съд, но в него още тлееше искрица живот и трябваше да получи пак съдържанието си, за да не угасне. Скочих напред, всъщност не скочих, защото нямах тяло, крака и опора под себе си, но намерението ми се предаде на нещото, което представлявах сега и то увеличи скоростта си, докато достигнах познатите ми светещи контури на момичето. Бях съвсем близо до нея и се опитах да я докосна. Призрачният еквивалент на допир беше неуспешен. Нещо ме разтърси и отхвърли, после забелязах тъмното птицеподобно образувание, което сега беше увиснало между нас. Тогава разбрах, че за болката няма значение дали съществува физическият й носител, дори е още по-страшна, когато липсва материалното тяло. Вестителят-водач от Отвъдното не позволяваше да се приближавам до нея. Опитах се да го заобиколя, но той измени формата си и разпростря криловиден израстък над мен. Наново усетих пронизваща болка и отстъпих, а вестителят насочи Тайса към Нищото. Точно преди да изчезнат в него, аз изстенах мислено и се хвърлих след тях. Вътре цареше безнадеждна тъмнина. Всичко се разтваряше и изчезваше тук, дори светлината от душите на умиращите залиня и стана съвсем бледа. Сякаш движението също замираше и по нищо не можеше да се разбере дали стоим на едно място. Вече не можех да различа откъде съм дошъл, а разпръснатите светлинки се скупчиха и увиснаха навсякъде около мен. В този мрак не би трябвало да се виждат вестителите, но за моя изненада на тяхно място над всяко мъждукащо зрънце разум се беше появило малко зелено клъбце. Погледнах натам, където нормално би се намирала главата ми, и забелязах три ослепително бели ивици пламък, които се свиваха, усукваха и после разтваряха като цвете. Това беше моят водач и разликата между него и останалите показваше, че аз съм единственото живо нещо тук. Зелените кълба трепнаха, събраха се накуп и образуваха бясно въртяща се спирала, която се разтегли и удължи до безкрайност, а мракът в отвора на тази гигантска фуния се сгъсти и уплътни. Тогава дочух звуците — тихи въздишки като капещи есенни листа, скръбни вопли като далечен вой на вятъра в изоставена къща, нестроен и смразяващ кръвта хор от изпълнени със страдание гласове. Окото на мрака срещу нас изведнъж засия, сякаш избухнаха хиляди слънца едновременно, а аз престанах да усещам, каквото и да било. Затворих се в най-далечните коридори на крехкия облак съзнание, което ми беше останало, за да не бъда погълнат като другите пулсиращи човешки съзнания наоколо. Знаех, че точно това прави То — за себе си го нарекох Изпепеляващият — всмуква в себе си и изгаря разума. Бях се изолирал напълно от външния свят, но и в това скривалище проникна гласът. Прозвуча направо в мен и беше моят собствен глас, но нито за миг не се усъмних, че разговарям с Него.

— Успял си да стигнеш дотук, без да прекъснеш нишката на съществуванието си — каза гласът. — Защо си дошъл в място, където нямаш сила и власт?

— Искам да… — не можах да изрека останалото.

— Знам какво искаш, но трябва да спазиш правилата, за да го получиш. Готов ли си?

— Какво да направя?

Странно беше да общуваш мислено сам със себе си, но не се заблуждавах, че Той е проникнал в мозъка ми и този разговор е истински.

— Не знаеш ли? Излез от умственото вцепенение, зад което си се скрил, и ме погледни! Накарай ме да ти дам нищожното късче живот, заради което си дошъл!

— Не мога — изплаках аз. — Нямам сили да го направя.

— Отказваш ли се?

— Отказвам се, искам да се върна обратно!

Бях забравил Тайса, не ме интересуваше даже колко жалък и отвратителен изглеждам, защото пред лицето на този ужас всичко губеше смисъл.

— Иди си, ако можеш.

Гласът млъкна и усетих оттеглянето му, като че ли от мен се отдели мощен вихър и ме запрати нанякъде. Измина доста време, докато се осмеля да надникна от сигурното си убежище в безпаметните дълбини на моя разум. Намирах се в граничното пространство — Безкрайната Пустош. Сивата мъгла все така се кълбеше наоколо, греещите призрачни сфери се носеха в неспирен поток, но аз вече знаех къде отиваме. Ако не излезех оттук, пак щях да бъда завлечен в Нищото, където отново трябваше да изключа възприятията си. После ще бъда изхвърлен тук, наново привлечен към Него и така, докато съпротивата ми отслабнеше. Всеки път щях да бъда по-уязвим от предишния и накрая трябваше да го погледна, останал беззащитен срещу ослепителното Абсолютно Съзнание. Тези мисли ме накараха да се размърдам. Опитах се да тръгна в обратна посока, но веднага почувствах, че сякаш се боря с течението на огромна пълноводна река. Не знам колко продължиха отчаяните ми усилия, но мракът неотклонно и неумолимо ме притегляше. Борбата беше неравностойна и вече мислех да се отпусна и предам, когато забелязах нещо необичайно. Вестителят над една от душите нямаше форма на птица, а гореше в бяло и приличаше на… цвете! Погледнах повторно и усетих огромна радост, вече не бях единственият жив тук. Другият плавно и леко се плъзгаше назад и водеше със себе си една от околните светлинки. Напрегнах се до краен предел и успях да се доближа до него. Не различавах ясно неговия образ, но беше мъж или по-скоро младеж. Трудно ми беше да преценя, а и не ме интересуваше много. Достатъчно беше, че в това ужасно място намерих живо човешко същество, което да ми помогне. Фигурата, която той водеше със себе си, беше женска. Около него имаше мощно излъчване, усетих го веднага при съприкосновението ми с границите му. Моментално напорът на влачещата ме сила намаля и се почувствах зад сигурна преграда, колкото по-близо идвах до него. Той също ме беше усетил, но продължи да се носи напред.

— Не мога да се боря с притеглянето на Нищото, а и не знам пътя за връщане — изхленчих аз.

Сега не се изненадах, когато чух отговора направо с разума си. Гласът пак беше моят, но не ме ужасяваше, а се чувствах защитен и спокоен.

— Аз знам къде трябва да отидеш.

— Ще ме изведете ли? — изобщо не допусках, че ще ми откаже, би било невъобразимо.

— Заинтересуван съм да се върнеш невредим, дори нещо повече.

— Кой сте вие?

— Ще разбереш, не трябва да знаеш сега.

Мъглата пред нас започваше да се разрежда и в появяващите се процепи зърнах за момент болничната стая. Преди да благодаря на спътника си, нещо ме дръпна напред и се озовах вътре, но тялото ми го нямаше до леглото. Тайса лежеше неподвижна и изпъната, знаех че човешката й същност вече е погълната от Изпепеляващия. Понесох се през стени, коридори, хора и други стаи, докато видях баща си пред една от вратите, а зад нея група лекари, заобиколили нещо. Нещото беше физическата ми форма във вид на бледо и бездиханно момче, проснато на операционната маса и окичено с медицински уреди. С облекчение се вмъкнах в тялото си и отворих нормалните си, несъвършени човешки очи, за да видя обикновените предмети наоколо. Когато ме намерили, помислили че съм изпаднал в шок от смъртта на Тайса и ме пренесли тук. Първата ми грижа след невероятно бързото възстановяване беше да поискам „Саттвадхара“ и да я разтворя. Беше се появила нова страница, която определяше съдбата ми на Посветен вед, вречен на Вечната светлина. Следващата година заминах за Сабха. Баща ми беше сенатор, авторитетна и властна личност, но избягваше да ми противоречи.

— Не се учудвам, че крещиш насън, щом преживяваш отново това — Синд се беше разсънил напълно. — Настръхвам, като си го представя. Не си ли помислял, че тези неща може да са се разиграли във въображението ти? Тогава си бил разтревожен, потиснат и в особено душевно състояние.

— По време на обучението си научих много неща, но не съм чувал, виждал или усещал нищо подобно на това. Сигурен съм, че се случи наистина, а не съм припаднал или халюцинирал.

— А тази черта, за която говориш, опитвал ли си се да минеш пак зад нея, в Отвъдното?

— Във всяка степен на Посвещението основният принцип гласи, че правиш само това, за което си подготвен. След като си тръгнах към къщи, опитах да премина границата, но не можах да я преодолея. Точно с това се занимавах, когато отвлякохте „Хаврия“. Сега започнах да сънувам и за втори път изживявам все същото от начало до край.

— Без никаква разлика?

— Съвсем малка. Вчера за пръв път видях по-ясно човека, който ме изведе, а тази нощ ми се стори, че го познавам, но като се събудих, бях забравил кой е той. Сега ще се поразходя, трябва да се разсея.

— Да дойда ли с теб? — попита Синд.

— Благодаря ти, но няма нужда. Достатъчно е, че ме изслуша.

Синд сви рамене и се прибра в къщата. Заспа почти веднага и неговите собствени сънища бяха приятни. Когато излезе сутринта на верандата, завари Азман на същото място, сякаш беше прекарал остатъка от нощта там. Този ден трябваше да разсаждат в зеленчуковата градина един вид от местните растения, който след няколко месеца щеше да даде реколта от едри жълти грудки. Саденето беше от неприятните за Синд занимания и скоро му омръзна. Той седна встрани, а ведът, без признаци че е недоспал и уморен, грижливо поставяше в изкопаните дупки крехките стъбълца, засипваше корените с пръст, утъпкваше я леко и ги поливаше.

— Дали ще бъдем тук, за да ядем тези грудки? — обади се Синд.

— Едва ли, рядко се налага някой да чака повече от два месеца. Зависи от броя на хората дошли преди нас, но има вероятност нашият ред да дойде още утре.

— Чудя се какво ли правят Ишанг и Тарасу сега — Синд изглеждаше разсеян.

— Предполагам същото като нас — ведът внимателно изправи няколко клюмнали растения и изгледа със задоволство стройната редица, която оставяше след себе си.