Снежана Неделчева
Звездата Аиел (55)

57

След като вълненията се поуталожиха, Тарасу се обърна към Синд.

— Кокорл е затрупан под развалините на една сграда в Гриав — каза тя. — Регал и Вир ми показаха къде да ви намеря и отидоха да видят дали не се е върнал Азман.

— Той наистина дойде, но вече не е в лагера.

— Много лошо! — изпъшка момичето. — За да помогнем на джорха ще ни трябват доста хора, а ние няма да можем да ги убедим.

— Не е нужно — обади се Ишанг от прага. — Азман отиде в града и ако Кокорл е добре, скоро двамата ще бъдат тук.

— Отишъл е сам?! Какво може да направи един човек?

— Той е вед шеста степен, а това не е титла, която се получава, за да му придаде тежест пред поклонниците. На „Хаврия“ видяхме малка част от това, на което е способен. За дните прекарани тук, аз и Ишанг наблюдавахме доста повече.

— И смяташ, че ще успее да разчисти тази планина от отломки? — недоверчиво попита Тарасу.

— Мисля, че ще успее — отговори Синд. — Той каза, че е усетил присъствието ви на Каскот и тръгнал веднага насам, защото разбрал, че нещо лошо се е случило с джорха в града.

— Изумително! Напоследък обаче се случват все странни и невероятни неща, така че едно в повече няма значение. Какво става с кораба, който ремонтирате?

— Готов е и оцелелите могат да се евакуират с него. Малко ще им бъде тесничко, но няма начин.

— Ще ни бъде тясно — поправи го Тарасу. — Нашата совалка е смачкана и почти се разпадна, докато долетим от Гриав. Ако искаме да напуснем планетата, трябва да го направим с този кораб.

— А другият джорх откъде се взе? — попита Синд.

— Дълга история — махна с ръка Тарасу, — но щом така и така ще чакаме тук, мисля да ви я разкажа.

Синд и Ишанг слушаха мълчаливо, а изтегналият се на пода Йеллагр кимаше с глава в знак на потвърждение.

— Чакай малко! — прекъсна я Синд. — Hещо става навън.

— Каскотяните са се раздвижили и вдигат доста шум. Струва ми се, че някой идва насам — хораят тръгна към вратата.

Преди да стигне до нея, тя се отвори с трясък и вътре се провря Кокорл, свит и прегърбен, за да може да влезе.

— Скъпи братовчеде! — Йеллагр се втурна към него. — Надявам се, че не си пострадал, ние много се притеснявахме за теб.

— Едва ли ще се отървеш толкова лесно от наставника си, измъквал съм се невредим и при по-лоши обстоятелства — изфуча Кокорл и започна да раздава задушаващи прегръдки и немилостиви удари по раменете на всички поред. — Не може да се отрече, че притежавам невероятна издръжливост, присъствие на духа и ред други ценни качества.

— Къде е сега Азман? — попита Синд.

— Споменах ли, че той каза да отидем при него?

— Нямаше възможност от крясъци и хвалби. Защо ведът не дойде с теб?

— Не знам. Той е в едно полуразрушено светилище в гората, чете някаква книга. Случвало ми се е да я зърна сред вещите му на „Хаврия“, но не бях го виждал да я отваря.

— Ами да вървим тогава — не само Тарасу, а и останалите бяха нетърпеливи.

Обраслите с мъх и пълзящи растения каменни блокове бяха разкривени и хлътнали под неумолимото въздействие на времето. Това придаваше на светилището вид на древни руини, точно както беше го описал джорхът, но си личеше, че някога е било внушително. Намираше се на голяма равна поляна, обградена от разклонените могъщи стволове на вековни дървета. От ниските каменни къщурки на селището дотук водеше тясна пътечка, която не изглеждаше занемарена и неизползвана. В единственото обширно помещение също се усещаше разруха, но то беше запазило напълно величието си и въздействието върху влезлите в него. Високите стени завършваха направо, без какъвто и да било таван, и отгоре беше само откритото небе. В момента то сияеше искрящо синьо, но се чувстваше, че церемониите, заради които е била изградена постройката, са се извършвали предимно нощем, под студената светлина на звездите.

Подът беше застлан с огладени, разноцветни речни камъни, а в средата се извисяваше обелиск, висок почти колкото стените и издялан от единствен блок черен мрамор. По него бяха издълбани непонятни знаци и изображения, покриващи го от дебелата основа, която едва можеха да обхванат пет-шестима души, до изострения връх. До него лежеше по-малък блок с форма на паралелепипед, поставен върху дългата си страна. Като цяло тази композиция смътно наподобяваше варварски олтар. Останалото пространство беше празно, с изключение на няколко ниски кубични камъка, разположени в полукръг пред обелиска. На един от тях беше седнал Азман, с книга, разтворена на коленете му.

— Добре дошли — каза ведът. — Разположете се около мен, както ви е удобно, аз ще свърша след малко.

— Май беше на същата страница, когато тръгнах да ви извикам — измърмори Кокорл, след като надникна през рамото му.

Тарасу също се загледа в причудливите символи върху сивкавата материя. Не можа да ги разчете, но я учуди необичайно голямата плътност на листовете. Бяха не по-тънки от корицата и въпреки че книгата изглеждаше дебела, едва ли съдържаше повече от десетина листа. Самата корица беше облечена в сивкавожълта кожа, прорязана от тънки кафяви нишки, неприятна на вид.

— Кожата е човешка — усмихна се Азман, когато затвори книгата и улови погледа й. — Тленното и вечното, несъвършената човешка форма съхраняваща безсмъртното знание.

— Какво пише там? — попита момичето.

— Много неща за този, който може да ги види и разбере — каза Азман. — И за когото е предназначено. Това не е обикновена книга, мисля даже, че изобщо не е книга, въпреки външния си вид. Бих искал да чуя всичко случило се с вас досега, преди да я разтворя наново.

След като те свършиха разказите си, Азман свали обръча от главата си и отчупи от него топаза, заедно с металното му легло. Дръпна и сви няколко пъти обковката, докато среброто се изкриви и откачи от подложката. Прибра парчетата метал и скъпоценния камък и протегна напред дланта си с каменната плочка.

— Значи и ти притежаваш такова нещо! — прошепна Тарасу.

— Ако съберем четирите части, съм сигурен, че ръбовете им ще съвпаднат точно и ще се получи определена фигура — каза ведът. — Усещам обаче, че ще бъде опасно да го направим сега. Не е дошло времето за това.

Синд си спомни какво се бе случило, когато старейшината съедини неговото парче и това на Ишанг. Лесно предположи какъв би бил ефектът от подреждането на всички части.

— Имаш ли представа какво става тук? — попита той.

— Моето обяснение е, че същества от други измерения на пространството, а може би и на времето, нахлуват в нашия свят. Първо са се ограничавали с единични появи, сега провеждат масирана атака на Каскот.

— Хаягри и Раван — кимна Ишанг.

— После Кайя в пещерата на Тарис-1 и накрая тези тук.

— Предчувствам, че досега сме използвали тяхната техника. Те зареждат енергийните ни „сърца“ и са ограничили движението ни в настоящите граници на Империята! — Синд беше развълнуван.

— „Те“ изглежда не са един вид, а два или повече и не всички са наши врагове. А тези плочки, които имаме, са може би оръжие против тях — предположи Тарасу. — Сигурно затова за вампирите беше смъртоносно да се доближат до мен, предполагам и до вас.

— Не съм опитвал, постарах се да ги държа на разстояние от мен с по-обикновени средства, докато извеждах Кокорл от града — каза Азман. — Струва ми се обаче, че е така и спасението на моята планета е в ръцете ни!

— Да вървим да ги изтребим тогава! — Синд скочи от камъка. — Така е по-добре, отколкото да избягате с транспортьора и да изоставите родната си планета.

— Само четирима сме, но може да опитаме — подкрепи го Ишанг.

— Дори да съм прав, няма да бъде бързо и лесно — спря ги Азман. — Вампирите, които са оцелели, са се приспособили, станали са хитри и ще се крият от нас. Освен това трябва първо да ви разкажа какво прочетох в „Саттвадхара“ — книгата — и едва тогава да вземем решение.

— Седнете и нека го изслушаме спокойно — Тарасу не беше помръднала от мястото си.

— На последната страница, която обмислям от доста време, е описано случилото се на Каскот. Създанията, нека ги наречем Кайя, наистина се прехвърлят тук и това е едва началото, скоро ще бъдат навсякъде. Тарасу беше абсолютно права — не всички от тези други светове искат да ни унищожат. Има същества, които са на наша страна, и те са ни повече, ни по-малко… нашите богове!

— Нашите какво? — изумен попита Синд.

— Различните народи са ги наричали с различни имена, някъде са били много, а в други култури са почитали само един бог. Аз съм запознат с религиозните вярвания от зората на човечеството досега и ви уверявам, че списъкът е безкраен, но зад различните проявления прозира общ корен — Озирис, Бел-Мардук, Зевс, Юпитер, Йехова и всички други божества са проявления на единна същност, недостижима за нашия разум. Йали или Йеллагр е едно нелепо и тъжно изключение, както сигурно и някои други имена, но това не променя правилото.

Синд изръмжа нещо нечленоразделно.

— Няма нужда да убеждавам дълго Ишанг и Тарасу — обърна се ведът към него. — Ти си атеист, но си умен човек и също ще се съгласиш с мен накрая, само трябва да си отговориш на няколко въпроса. Първият е: могат ли хората да създадат и използват хиперпространствения двигател на сегашния си етап на развитие, без волята на създателя или създателите му?

Синд сви рамене.

— В такъв случай може ли този, който притежава знания недостъпни за нас, да ни унищожи, ако поиска това?

— Предполагам, че да.

— Тогава има ли значение как ще ги наричаме, когато за нас те представляват точно това — добри, зли и в по-голямата си част може би просто безразлични богове?

— Добре, разкажи ни за тях — предаде се Синд.

— Не знам каква е тяхната природа, може да са няколко отделни същества с едно лице или едно с няколко лица, но така или иначе Абсолютният дух, наречен така в книгата, и неговите проявления — боговете — са избрали нас да спасим човешката цивилизация и затова притежаваме части от Звездата Аийел. Трябва да я занесем там, където ще можем да използваме пълната й сила.

— И това го пише тук? — Тарасу посочи гнусливо корицата с пръст. — Защо не ни го каза по-рано, може би щяхме да предотвратим това, което се случи на Каскот. Къде трябва да занесем Звездата?

— Не знам — тежко отрони Азман. — Текстът, където го прочетох, се появи днес, но не е пълен. Липсва името и разположението на мястото.

Той разтвори книгата и показа знаците вътре. Те изпъкваха и сякаш плуваха във въздуха над странната, неприличаща на хартия материя. Последните няколко страници, прелистени от него, бяха съвсем празни.

— Сега трябва да взема едно важно решение и съм сигурен, че след като направя това, ще научим всичко.

— Досещам се какво имаш предвид — обади се Тарасу. — Длъжен си да избереш дали да останеш тук, за да спасим планетата, или да тръгваме направо към Мястото, където и да се намира то, щом ние сме определени за спасители на човечеството.

— Досега размишлявах върху това и реших — тихо каза ведът. — Потегляме веднага, щом всички хора се качат в кораба.

— Струва ми се, че по него има още доста дребни, но необходими поправки — Синд беше огледал транспортьора и не остана възхитен от ремонта.

— Дори и в предишното му състояние бих могъл да ви отведа до Ферил с него, но ненужното използване на силите ми ги изчерпва. Сега се налага да се намеся съвсем малко — ведът се втренчи в непълната допреди малко позиция, където вече проблясваха знаци.

— Не мога да ги разчета и ме боли главата, когато се взирам в тях — Тарасу потърка челото си.

— Книгата е моя и те са предназначени за мен — Азман изглеждаше тъжен. — Решението ми е било правилно и сега знам къде трябва да отидем — на Сабха. После ще ви предам съдържанието на новопоявилия се текст, нека помогнем при товаренето на кораба и да отлитаме.

— Всички тези хора от Каскот ли ще водим с нас? — попита Ишанг

— Ще ги оставим на карантинната станция и ще продължим сами.

— Излишно е да се притесняваме за санитарния кордон и други такива подробности, нали? — въпросът на Тарасу беше изцяло реторичен.