Снежана Неделчева
Звездата Аиел (34)

34

Събудиха се късно, слънцето се бе издигнало високо в небето, а птиците и животните по брега отдавна огласяха околността с жизнерадостни звуци. Въпреки че куполът беше свит до минимални размери, няколко от грамадните клюноглави лежаха зашеметени от удара си в невидимата стена, а доста от дребните, но летящи с по-висока скорост птички, бяха нападали мъртви. Синд се втурна към командната зала и картината, която видя, го успокои. На крак бяха само децата, старците и малък брой възрастни туземци, взели по-въздържано участие в снощния празник, предимно майки с пеленачета. Те се движеха тихо и заобикаляха площада по страничните улички, за да не смущават спящите, така че нямаше кой знае колко нова информация. Спокойно можеха да излязат на разходка около кораба, затова той подготви екипировката за себе си и Тарасу. Този път не взеха шлемовете, бяха само с маски, но не отстъпи по въпроса със скафандрите. Махнаха вътрешния пласт с животоподдържащите системи, а здравият външен слой остана с функциите си на предпазна обвивка.

Навън беше топло и приятно и стояха няколко часа за голямо неудоволствие на наблюдаващия ги джорх. Той се усещаше зле, затворен в кораба при уредите, затова не пропусна да въздиша печално и шумно всеки път, когато говореше с тях. Прибраха се натоварени с нови видове растения и животинки. След като заредиха проби от тях за изследване, побързаха да отидат при Кокорл. За тяхна изненада той не дойде да види улова, а и си спомниха, че напоследък не бяха чували страдалческото му пъшкане.

— Езикът на диваците е изумително беден и лесен — посрещна ги той с оживление.

— Размърдаха ли се вече?

— Доста преди да се върнете, вече мога да ви разясня много неща. В нощните записи няма интересни моменти — спят и издават звуци, които не можах да дешифрирам, но предположих, че не са точно комуникативни — той пусна част от записа.

— Спят и хъркат — каза Синд. — Какво разбра дотук?

— Човекът с шарената наметка и многото огърлици е най-важният. Казва се Ичияси, а жените, които раздвижват с перата въздуха около него, са четирите му съпруги. Той навярно има проблеми с телесната си форма — много е издут и деформиран, не ходи сам, а няколко души го пренасят. Като прибавим затрудненията с въздуха, който трябва непрекъснато да опресняват, мисля, че е много болен.

— Положително не е здрав с тлъстините по него и заседналия живот, който води, но общо взето му няма нищо — каза Синд, докато разглеждаше отпуснатото туловище на вожда.

Ичияси бъркаше лениво в глинените купи с лакомства на рогозката пред него и равнодушно ги тъпчеше в устата си. Жените отстрани размахваха навързани дълги пера във вид на ветрило, за да го разхладят, но въпреки това той се потеше обилно. Не беше млад, точната му възраст се криеше в надиплените гънки на извънредната пълнота.

— Поема многократно повече храна, отколкото са нуждите на организма му — каза Кокорл. — Май това е причината за лошото му състояние.

— Доста си претоварва стомаха, но това си е негова грижа.

Срещу Ичияси седеше възрастен, висок и слаб мъж с набръчкано лице. Немигащият му поглед беше втренчен в момичето, което чакаше търпеливо да смени празните купички.

— Това е Хирани — голямата дъщеря на вожда от Първата съпруга, по-често я наричат Първа дъщеря. Снощи са я поискали за жена на един младеж от знатен род — Ториаи, него го няма в момента. Празненството е било по случай разговорите за сватбата, обаче ми се струва, че не им трябват поводи за веселби.

— Добре се оправяш с обичаите им — обади се Тарасу. — Ще му я дадат ли?

— Прието е да има около пет разговора за момиче с добър произход, а нейният баща е вожд, значи ще бъдат десет, последвани от угощения като снощното. Преговорите могат да бъдат прекъснати по всяко време, ако се получат разногласия, но после ги започват отначало, както си му е редът.

— Горката Хирани! — съжали я Тарасу. — Тя може да остарее така, докато се разберат и уточнят при това бавно темпо и сложни процедури.

— На мен лично ми се вижда светкавично. При нас периодът на опознаване с родителите трае най-малко двадесет години, за да не изглежда женитбата прибързана и недообмислена, но ние разполагаме с повече време пред себе си — каза Кокорл. — По-малките момичета зад Хирани са другите дъщери на Ичияси, а младежът отляво до него е Саи, Първият син. Момчетата, играещи встрани, са синовете му Шор, Умиди и Таел. Вождът е имал повече деца, но са умрели.

— Кой е този? — попита Синд, който слушаше разсеяно изброяването на потомството на вожда, и посочи неприятния старец.

Закачените по него украшения бяха отблъскващи и му придаваха страшен и зловещ вид. Виждаха се нанизи от зъби и нокти, кичури козина и косми, свързани на развяващи се снопчета, а на колана му висеше мумифициран човешки череп. Носеше шапка с прикрепени дълги и извити рога, намазани наполовина с нещо тъмночервено, за което спокойно можеше да се предположи, че е спечена кръв.

— Това е Шигацу-Наи — джорхът стана неспокоен и говореше с известна неохота. — Пазител на древните обичаи, гадател, магьосник и лечител, а според мен най-често отровител.

— Изглежда ми отвратителен — Тарасу потрепери, като погледна черепа.

— Последната му жена е умряла наскоро — каза Кокорл. — Той ги убива, когато реши, че са му омръзнали или са видели прекалено много от това, което върши. Сега е харесал Първата дъщеря на Ичияси и ще провали преговорите, за да я получи после.

— Това едва ли си разбрал с помощта на лингвотранслатора — вметна Синд. — Чел си мислите му, като че ли.

— Съвсем повърхностно и без намеса, много е далече — извинително вдигна лапи джорхът. — Положението ни го изисква, освен това исках да си опитам силите. Във вашата компания започнах да се чувствам непълноценен.

— Този път си постъпил добре. Имам предчувствие, че той ще ни създаде проблеми. Разбра ли друго?

— Почти всички животни са безвредни и можем да се движим без повечето предпазни мерки — с удоволствие го уведоми Кокорл. — Има отровни влечуги, също така големи и раздразнителни тревопасни, които живеят в северните савани, но не нападат, без да са предизвикани. От тях са рогата на Шигацу.

— Не мисля, че ще ходим там, за да дразним тревопасните — обади се момичето.

— Най-големите и опасни хищници се наричат харости. Понякога нападат селищата им и проява на смелост от страна на ловците е да убият някой и да нанижат зъбите и ноктите му.

— Тогава магьосникът трябва да е доста храбър, отгоре-додолу е покрит с такива нанизи — отбеляза Синд с усмивка.

— Предполагам, че му ги оставят като дар. Ще трябва да си носите скафандрите и оръжията, аз съм естествено защитен и въоръжен. Никакъв звяр от тази планета не ме плаши и се нуждая единствено от подходящо хранене. Това ми напомня, че съм гладен — той се облиза, потривайки лапи.

— Ние също огладняхме от ходене и катерене по скалите — каза момичето. — Ще приготвя нещо набързо.

Нахраниха се в командната зала, докато следяха предаванията от почти невидимата, летяща високо в небето първа сонда и тези от разположената на площада в „столицата“ — голямото селище, наричано от туземците Лагахранг. Тъй като останалите селища от континента бяха по-бедни и жителите им малобройни, те съсредоточиха вниманието си върху „града“. Туземците се бяха заели с ежедневната си работа — ловяха риба в защитения от яростта на океана пристанищен залив, копаеха и поливаха насажденията около Лагахранг, а тежко натоварените с продукти за размяна лодки една по една бавно потегляха по реката. Само вождът и семейството му, няколко първенци, шаманът, старците и невръстните деца останаха в селището, незаети с нищо.

Интерес предизвикваше една групичка, съставена от силни мъже и младежи, между които Кокорл им посочи жениха Ториаи. Предвождаше ги як мъж, нашарен с разноцветни ивици по цялото си тяло, който се казваше Варан. Въоръжени с каменни ножове и копия, лъкове и кожени прашки те напуснаха селището под строй. В лек тръст се отправиха към степта с пасящи по нея стада опитомени гини — дребни роднини на огромните рогати животни от севера. Разделиха се на две части, като Ториаи застана начело на втората, и започнаха помежду си игра на преследване и стрелба, която се превърна в истинско сражение. Воините от селището провеждаха учение и Синд гледаше намръщен как боравят с примитивните оръжия. Владееха ги изумително добре, а убийственото темпо, с което провеждаха битката, показваше голяма издръжливост. В някои по-невъздържани схватки имаше инциденти. Ториаи беше улучен с камък в главата, но това не намали въодушевлението му и победиха отряда на Варан. Последният не прие това много спокойно, но накрая след като се тупаха продължително по раменете и издаваха войнствени викове, победители и победени заедно измиха кръвта по себе си в потока. Строиха се отново и поеха към къщи на бегом, куцащите се стремяха да не изостават много.

Втора такава група се прибираше от срещуположния край на Лагахранг. Водеше я мъж, също боядисан от глава до пети, но шарките бяха различни. От неистовите враждебни крясъци и презрителни жестове при срещата им пролича, че двата отряда са съперници, а предводителите — Варан и Шортак се мразеха отдавна. Те се бореха за благоразположението на вожда, който прие парада на прашните и окървавени бойци с жест на отегчение.

— Много са хитри дебелаците, начело с Ичияси — коментира Синд разигралата се сцена. — Разделяй и владей. Не ми е приятно да го кажа, но самият Харамон следва този девиз, като подклажда непрекъснато враждата между двете Имперски армии. Обединението им би ги превърнало в непредвидима и опасна сила.

От разговорите на туземците се разбра, че наближава голям празник, на който бойците ще демонстрират уменията си, за да бъдат отличени те и водачите им с почести и награди.

— Ако се стигне до конфликт, ще ги разпердушиним с бластерите, но не бих излязъл на двубой срещу някого от тях с техните оръжия — заключи Синд. — Бих искал да знам кой ли обитава тази колиба от другата страна на площада.

Въпросната постройка беше просторна и доста внушителна, с грижливо измазани с цветна кал стени. Две жени бяха внесли храна и сега изнасяха празните съдове, но никой не се показа отвътре.

— Ако се съди по размерите и разположението на колибата, както и по полаганите грижи, може би там живее уважаван туземец, стар или болен — предположи джорхът.

— А може да е светилище или храм на боговете им — обади се Тарасу.

— Те имат един върховен бог Муо, който не ги притеснява особено, но се боят и принасят жертви на Безплътните Кайя — зли духове, обитаващи една пещера в западния скален масив. Според вярванията им, духовете живеят дълбоко под земята, в сърцето на планината, и излизат оттам само за да ги наказват — каза Кокорл. — Това на площада не е нито храм, нито светилище. Храната би се развалила на тази горещина, ако не я консумира някой. От вчера няколко пъти изнасят празни съдинки и често се споменава някакъв Кхаримату, което преведено буквално означава „Чужденецът, появил се от небето“.

— Виждате ли нещо необичайно, закачено до вратата? — обади се Синд, който се беше втренчил в окачените по предната стена цветя и венци от разлистени клонки.

Туземките тъкмо се бяха заловили да ги подменят с донесени от децата свежи растения.

— Струва ми се, че някакъв сферичен предмет блесна на слънцето — вгледа се джорхът. — Прилича ми на шлем.

— Не само прилича, а е точно това — каза момичето. — Шлем от скафандър точно като нашите.

Когато свалиха цветята около него, се видя, че тя е права. Продуктът на чуждата цивилизация висеше на стената съвсем естествено.

— Някой от търсачите е стигнал дотук жив или мъртъв — каза Синд развълнуван — и в туземците са попаднали части от екипировката му. Малко по-нататък е коланът с празни гнезда за оръжие, няма никакво съмнение в това. Би следвало и корабът да е някъде тук или поне остатъците от него.

— Сондата прегледа целия континент, но ще го направим пак. Вече знаем какво точно да търсим — подскочи Кокорл и зачука по бутоните. — Ако корабът е в изправност, ще си тръгнем с него.

До вечерта капнаха от умора да се взират в екрана и приборите, но следи от летателния апарат нямаше. Големите струпвания на метал се намираха на такива места, че вероятно бяха жили на подземни залежи.

— Възможно ли е туземците да са го пренесли цял или на части в някоя дълбока пещера? — попита Синд и разтърка подпухналите си очи.

— Мисля, че не — примигна джорхът. — Това е колосална за техните възможности работа. А дори да беше по силите им, би се превърнала в събитие, което да се споменава дълго след това.

— Ето го и Кхаримату! — извика момичето.

От мрачната вътрешност на колибата беше излязъл някакъв човек. Движеше се с бавни несигурни крачки и като сгъна сковано тялото си, седна на ниската веранда от утъпкана пръст. Туземците, които бяха започнали да се събират в приятния вечерен хлад, посрещнаха появата му със сдържано оживление. После сякаш престанаха да му обръщат внимание, но това бе само на пръв поглед. Само по себе си беше странно, че избягваха да се приближат прекалено до верандата, никой не отиде при него да го заговори или нещо друго, след като го хранеха и украсяваха колибата му толкова усърдно. Въпреки това не личеше, че отношението им или каквото и да било друго го засяга. Той беше много възрастен и от пръв поглед ставаше ясно, че е чужденец. Костната структура и чертите на лицето, цветът на кожата и косите рязко го отличаваха от туземците. Тенът му беше светъл за горещия климат, а ръстът му въпреки прегърбените плещи надвишаваше този на дребните набити мъже от племето. Дори шаманът Шигацу-Наи, най-високият от всички, би стигнал до брадата му, ако застанеше до него.

— Този човек е от Империята и кой знае откога е тук — прошепна Синд. — За изпитателите има пределна възраст. Заминават само млади мъже, значи той е остарял, след като се е озовал в тези области.

— Но не е успял да се върне обратно с кораба си — каза Тарасу.

— Може би е станало нещо с него самия, не ми изглежда съвсем с ума си.

Наистина Кхаримату седеше с широко отворени очи и не забелязваше нищо около себе си.

— Какъвто е общителен и дружелюбен, ми напомня поразително за един човек от нашия кораб — не се сдържа да забележи Тарасу. — Има ли вероятност и той да е вед от някой кръг?

— Не е изключено, въпреки че го казваш на шега, но е слабо вероятно. Този изглежда определено малоумен. Възможно ли е да е паднал с кораба си в океана и да е доплувал до брега?

— После ще се занимаваме с Кхаримату, а сега да потърсим там — Кокорл скочи към пулта.

Сондата започна да обикаля материка в разширяващи се кръгове над водната повърхност. Пресяваха получената информация до късно през нощта и ги обхвана униние.

— Безсмислено е — каза накрая Синд. — Знаем със сигурност, че е бил със скафандър и може да не е използвал катер, защото не намерихме такъв. Сигурно е взел допълнителните маневрени устройства за придвижване във вода, но според компютърния анализ достигаме границите на възможния район на приземяване. Ако беше плувал от толкова далече, щеше да му свърши енергията и да се удави, преди да стигне до брега.

— Трябва да попитаме самия него какво е станало и да се опитаме да го излекуваме — Тарасу прикри прозявката си.

— Или да се възползваме от телепатията ти — Синд погледна джорха.

— В разума му цари мрак, с откъслечни проблясъци от спомени — каза след малко Кокорл. — Ще се наложи да посетим селището, имам вече някои планове по този въпрос.

— Какво предлагаш?

— Да го вземем тук и докато го лекувате, аз да сглобя каквото е останало от паметта му.

— Не може да се появим и просто да го приберем, без да употребим сила. Трябва да подходим дипломатично.

— Точно това мисля, ще отидем утре към обяд, след като се подготвим и туземците се събудят. Подробностите от плана ще ви кажа сутринта, сега е късно да ги уточняваме.

Уточняването отне доста време, защото Тарасу не беше склонна да остане в „Хаврия“ да чака завръщането им и се наложи Синд да употреби най-авторитетния си тон. Решиха да отлетят близо до селището с катера, да го скрият зад гористите възвишения и да влязат в Лагахранг пеш. Щяха да вървят по брега на океана, за да избягнат всякакви ненадейни контакти с бойците на Шортак или Варан.

— Не можем да минем за духове, нито пък имам желание да се правя на Бога Муо — каза Синд, — затова ще бъдем „чужденци от небето“. Има само един малък проблем около теб Кокорл — външността ти. Тя изобщо не може да се вмести в представите им и като че ли трябва Тарасу да ме придружи.

— Не ви казах главното, което съм намислил — възрази джорхът. — Аз ще бъда домашно животно.

— Ще си доста необичаен и страшен питомник, не намираш ли? — изгледа го критично Тарасу. — Хищните харости ще се сторят безобидни на туземците, ако преди това те видят развълнуван.

— Забравяш, че те ще ме възприемат в такъв вид, какъвто пожелая — каза Кокорл с достойнство. — За разлика от някои субекти, не съм принуден да се представям непрекъснато в оригиналния си образ, който при вас и без това не е кой знае какво.

— Предпочитам спорът ви да не се изражда в дребнави заяждания — намеси се Синд. — И как точно би искал да изглеждаш?

— Има един вид животни, които се ползват със симпатии и не служат за нищо полезно, привързват се лесно и децата много ги обичат. Няколко екземпляра, донесени от ловците, се отглеждат в Лагахранг и се радват на усърдни грижи, защото са нежни, капризни и податливи на безброй заболявания.

— Да не е това, което наричат кидеко? — попита Синд. — С малки рогца и красива фина муцунка?

— Същото — каза джорхът. — Ще водиш едно кидеко с високо ценения тук ръждивокафяв цвят на козината и жизнерадостен, топъл поглед.

— Не се съмнявам, че ще докараш цвета, но ще имаш трудности с миловидната муцунка — ехидно отбеляза момичето.

— Не бих казал — джорхът се отдръпна в отдалечения край на кабината. — Виж, ако трябваше да се получи нещо силно сплескано отпред, с тънка и бледа кожа, със стърчаща тревоподобна растителност около главата, тогава наистина бих се затруднил.

— Всеки си има своя красота — сви рамене Тарасу. — Извинявай, но се чувствам неприятно, че няма да дойда с вас и си изливам настроението върху теб.

— Няма нищо, разбирам те — великодушно каза Кокорл. — Погледни ме сега и кажи дали ме одобряваш.

— Какво по-точно? — попита момичето.

— Как какво? Синд, ти как мислиш, добре ли е? — обърна се Кокорл с надежда към него.

Синд точно приключваше огледа на портативния лингвотранслатор, който възнамеряваше да носи закрепен на ухото си, и погледна бегло към тях.

— Разбира се, планът ти е добър. Те са виждали вече скафандър и аз ще бъда с него, но без шлем.

— Не планът! — изсвистя Кокорл. — Как изглеждам аз?

— Както обикновено. Защо, зле ли се чувстваш?

— Положих максимални усилия, но забравих, че не ви въздействам — съкрушено въздъхна джорхът. — Няма кой да прецени дали съм постигнал нещо.

— Ти ни внушаваш, че си кидеко ли? — попита момичето. — Ние не можем да ти помогнем, но защо не попитаме Азман? Виждам на монитора, че е тръгнал насам и след малко ще бъде тук.

— Посветени Азман! — обърна се тя към него, като се поколеба дали обръщението е подходящо.

Той не възрази, а ги изгледа с отсъстващо изражение.

— Моля ви, погледнете насам към Кокорл! Виждате ли нещо особено в него, освен че е джорх, както сигурно вече сте забелязали.

— Джорхът Кокорл е създал траен сугестивен фантом на нещо, което той не е — меко каза Азман. — Би имало ефект при по-ниско ниво на възприятия.

— Е, това поне е нещо! — изпъчи се Кокорл.

— Само ми се струва, че крайниците на фантома са по-дебели и тежки от тези на първообраза, костните израстъци на главата са несъразмерни и раздвоеният език някак си нарушава хармонията — допълни ведът и изгубил интерес, излезе.

— Рогата и краката добре, не са толкова важни и ще ги оправя, но с езика съм допуснал непростима грешка — измърмори джорхът. — Така е, като не получавам никаква помощ от вас и не мога да разбера как изглеждам.

— Ще бъдеш чудесно кидеко — увери го тя. — Не виждам точно какво, но вярвам в теб.

— Благодаря — развесели се Кокорл. — На мен транслатор не ми е нужен, справям се добре с езика им.

— За предпочитане е да не говориш с тях мислено, още по-малко пък гласно. Ограничи се със скимтене, мучене, писукане или каквито там звуци издава истинското кидеко — пресече радостта му Синд. — Говорещото животно би могло да разруши грижливо изградената от теб представа и да им нанесе психически травми. Не знам какво правиш в мозъците им, но допускам и такава възможност като страничен ефект.

— Наистина я има — изсъска джорхът с ококорени от неприятната изненада очи. — Значи аз съм осъден на мълчание в целия диапазон на общуването! За това не помислих.

— Ще общуваш с мен, когато наблизо няма никой — успокои го Синд.

— Голямо разнообразие, няма що! — изфуча Кокорл.