Снежана Неделчева
Звездата Аиел (35)

35

Посещението им при племето на Ичияси трая кратко и премина незадоволително. Кхаримату се беше прибрал в колибата си да почива и никой не пожела да го безпокои, за да види събрата си с кидекото. Настойчивостта щеше да предизвика съмнения и може би раздразнение, така че Синд се отказа. Туземците приеха версията му с доверие, присъщо на такива деца на природата, и се отнасяха към него внимателно и любезно, но без страхопочитанието, проявявано към Кхаримату Първи. Той имаше чувството, че не са съвсем убедени и зад привидното си безгрижие го наблюдават внимателно. Това, че го нарекоха Мату — просто „Чужденецът“, — подкрепи подозрението, че доказателствата за неговия небесен произход някъде куцат, въпреки скафандъра. Може би липсата на шлема предизвикваше резервите им, независимо от безспорната прилика на лицевия му и телесен строеж с тези на Кхаримату. Кокорл беше зает с кидекското си битие и немееше прилежно, така че нямаше с кого да обсъди положението.

Ичияси го покани да остане в Лагахранг като техен гост, но не настоя, когато чу желанието му да се върне през нощта в „небесната лодка“. На въпросите къде се намира тя и не би ли могъл да я докара в селището, Синд отговори неопределено и учтиво отклони предложението. Бяха скрили катера между хълмовете на изток, където жителите на Лагахранг не ходеха и беше безлюдно. Като обеща да ги посети на другия ден, Синд подпита предпазливо за „лодката“ на Кхаримату. Отговорът беше многословен и по-уклончив даже от неговия. Дипломацията изчерпа възможностите си, така че трябваше да си ходят. Единствен Шигацу-Наи не промълви и дума, но тежкият му, неприязнен поглед се стрелваше от време на време към него.

Синд не обичаше да остава с празни ръце и за миг се изкуши да убеди джорха да приложи способностите си и да влязат направо при Кхаримату, но се удържа да не го направи. Раздели се с туземците любезно, изкачи пеш стръмната пътечка по хълма, а Кокорл топуркаше усърдно до него, докато се скриха от очите на изпращачите. Тарасу беше наблюдавала действията им и ги очакваше с нетърпение.

— Нека ти разкажа аз! — извика възторжено джорхът, когато се върнаха в кораба. — Направо е мъчение да мълчиш принудително.

Синд не се възпротиви, защото той му беше досадил с непрестанното си дърдорене след раздялата им с туземците и копнееше за малко спокойствие.

— Стояхме толкова дълго, че вече се изнервих — започна Кокорл.

— По туземните стандарти, където никой не бърза, шестчасова визита е само наминаване — не се сдържа и го поправи Синд.

— Нямаше ви цяла вечност — укоризнено го погледна Тарасу.

— И на мен ми се видя така — продължи джорхът. — Хлапетата така ме галиха и дърпаха за несъществуващата козина, че щеше да се проскубе и опада, ако я имах. Това кидеко притежава наистина прекалено благ нрав, за да не се запилее вдън горите след такива издевателства над личността му. Трябва да призная обаче, че от невръстното ми детство насам никой не ми се е радвал толкова. Бих предпочел следващия път да бъда човек, но положението на животно ми дава възможност да се движа навсякъде, без да бия на очи.

— Кажи тогава наблюденията си, вместо да ни засипваш с празни приказки — обади се Синд.

— Много бих искал да видя теб, след като половин ден си казвал единствено „Меее“ и са те мачкали орда мръсни и нахални деца! — възмути се Кокорл.

— Това си беше твой план, струва ми се.

— Хм. И така, разумът на Кхаримату е размътен и непроницаем, той определено се нуждае от помощ и трябва да измислим начин да го доведем тук. От него не разбрах нищо, но прегледах и останалите. Най-интересен е Шигацу-Наи, той е податлив донякъде, а после следва област, която поглъща мислите ми или ги връща обратно. Трябва да внимаваме с него. Дори също да е луд, той има достатъчно незасегнати участъци, за да минава за нормално човешко същество, въпреки врящия вулкан отдолу.

— Стори ми се, че туземците изпитват недоверие към мен и не ме причисляват напълно към категорията на умопобъркания изследовател Кхаримату. Можеш ли да ми кажеш защо? — попита Синд.

— Не си доказал още дали можеш това, което прави той. Нещо такова се върти в главите им.

— И какво е то?

— Пещерата на злите духове, в която се принасят жертви — отвърна джорхът. — Туземците стоят на разстояние от нея, доближилите я забравят всичко, което са правили там. Шигацу-Наи води жертвата до входа и спира, а вътре влиза свободно, познай кой?

— Кхаримату, естествено! — обади се Тарасу.

— Или умопомрачението му помага, или е станал такъв, защото е влизал вътре — каза Синд. — И в двата случая съм благодарен, че съм само Мату. Трябва да проучим какво има в тази пещера и да помогнем, колкото можем, на горкия нещастник.

— Истинското му име е Дарайн Астрас — каза Кокорл. — Дошъл е от една Имперска погранична база преди около петдесет години, но тези факти отдавна не тревожат съзнанието му. Паметта му прилича на решето, дали от хиперпространствения скок или от пребиваването в близост със злите духове — само бог Муо знае.

— Вие джорхите вярвате ли в такива неща? — попита Тарасу.

— Защо не? Колкото повече неща научаваме, толкова повече разбираме колко не знаем. Предчувствието ми казва, че по теорията на неприятните съвпадения, корабът, който евентуално може да ни спаси, се намира на най-необичайното и странно място. Е, значи е в пещерата, там където нормално не бих пожелал да стъпя. Кой и защо го е пренесъл, ако е пренасян въобще, е загадка. Ще я разберете там, за да задоволите неукротимото си човешко любопитство.

— Звучи, сякаш ти ще гледаш отстрани — констатира Синд.

— Точно това възнамерявам да направя, ако не успея да ви разубедя. Може би няма да оправим селектора и… какво пък, тук има достатъчно храна за джорх с неголеми претенции, както и пространство да си летя на воля, без да ми се пречкат разни уреди, докато някога някой случайно ме спаси.

— Да, след двеста, триста или повече години — каза Синд, — само че ние няма да дочакаме тази случайна поява. Тъй като сме хора, след няколко десетки години, а твърде вероятно и по-рано, ще останеш сам, ако не смятаме компанията на туземците. Ще си бъбриш с приемника на Ичияси и с този на Шигацу, при положение че свикнат с вида ти. Но и така едва ли ще ти бъде интересно, след като изучиш мислите им до дъно и можеш да ги командваш, както си искаш. Ние ще опитаме да влезем в пещерата, нали, Тарасу?

— Да — каза тя.

— Знаех си — изпъшка джорхът. — Не е хубаво да ви оставя сами, но ме е страх. Усещам, че там е крайно опасно за мен.

— И за нас е по-лошо от смърт — каза Синд. — Виж какво е останало от бившия Дарайн. Ако не успеем, племето на Ичияси ще се сдобие с още двама пълноправни Кхаримату и вероятно ще ни осигури подслон и храна, докато сме живи.

— Защо все ми се струва, че забравяш някого?

— Веда ли? Изобщо не съм го забравил. Опитвам се да измисля начин да го извадим от летаргията. Така може би ще имаме шанс да се преборим с това, което е в пещерата. Имаш ли предложение как да размърдаме Азман?

— Имам някое и друго, но в общи линии се свеждат до две — отговори Кокорл. — Първото е да му обясним, че трябва да вложи големите си способности, за да помогне на двама души, които няма да се справят без него, а и на един джорх, който пък воден от съвест, привързаност и други подобни глупости, възнамерява да се натика там, където не му е мястото.

— Последните излияния ще ги пропуснем. А ако това не му въздейства?

— В случай, че чувството му за солидарност и дълг е закърняло от неупотреба, има друг начин — не особено честен, но ефикасен. Ще го погъделичкаме там, където самолюбието и стремежите му го гризат — той просъска в ухото на Синд нещо, което видимо го разведри.

— Може да мине — кимна той.

— Хей, аз с вас ли съм? — обади се засегната Тарасу. — Защо си шушукате зад гърба ми?

— Въпреки че не обичаш много Азман, методите ни може да ти се сторят непочтени — обясни й Кокорл. — Мисля обаче, че са приемливи, доколкото постигаме целта си — да го доведем тук на общо разискване по повод съвместните ни действия.

— Ще дойда и аз — решително се изправи момичето.

— Разбира се, но остави нас да говорим — съгласи си Кокорл.