Снежана Неделчева
Звездата Аиел (52)

54

— Дочух, че си се върнала, принцесо — Хаиния се раздвижи в тъмнината. — Делата на света извън тези стени не ме интересуват особено, но Негово височество, твоят чичо прекалено много бързаше да стане регент и още повече ще бърза да стане крал. Това обстоятелство има ли връзка с присъствието ти тук?

Момичето се запъна, поразено от пъргавия ум и схватливостта на изолираната от външните събития главна жрица.

— Да, той ме спусна в Пропастта, за да му донеса Ключа, и държи един мой приятел окован в Кулата на Зиндар като залог, че ще се върна — осмели се да каже истината тя.

— И сега Йали ще го освободи, преди да си отиде — уверено каза старицата. — За да получиш добра реколта от нивата си, трябва да изскубеш плевелите, няма място за теб и Сизал ад Играм под едно небе. Той ще се успокои едва когато заемеш мястото си в нишите до Негово величество, покойния крал Алатрис.

— Откъде знаеш всичко това? — изуми се момичето.

— От тъмнината, в която живея, нещата се виждат дори по-ясно. Сизал не може да ме заблуди със своята почтителност, добросърдечие, великодушие и други качества, които демонстрира за лековерните. Той е подлец и звяр, както вече си разбрала.

— За съжаление съм сама срещу неговата хитрост, сила и много сподвижници — тъжно каза Тарасу. — Не съм сигурна дали ще съумея да се преборя с него.

— Ще съумееш, щом Богът-Змия е на твоя страна — тя помълча. — Имах време за много размишления и бих искала да те попитам нещо. Йали наистина ли е бог?

— Разбира се — твърдо отговори Тарасу. — Благородството, с което е понесъл злобата и глупостта на хората, откакто е тук, може да притежава само висше същество.

— Сърцето ми е изпълнено със съмнения, но каквато и да е истината, тя вече няма голямо значение. Всички дни от живота си посветих на аскетизма, мъдростта и добротата. Те са достойна цел и същевременно награда. Няма да съжалявам за нищо във времето, което ми остава, дори и да не отида в Другия свят.

— Ти си достигнала щастието, Велика майко! — възкликна момичето.

— Ако щастието представлява душевен мир и хармония, тогава значи съм го достигнала.

— Съжалявам, че те подложихме на такова унижение. Ако зависеше само от мен, бих те развързала веднага.

— Не се чувствам кой знае колко зле.

— Може нещо да се обърка и да ни убият, преди да кажем на някого, че си тук. Тогава те очаква ужасна смърт — ще стоиш завързана за вратата, докато умреш от жажда. А има и плъхове, струва ми се — додаде момичето, заслушано в цвъртенето и ситното топуркане, което се носеше в галериите над тях. — Не бих причинила на никого това, още по-малко на теб, Велика майко.

Тя се приближи до Хаиния и дръпна възела на кожения ремък, преди да я обземе колебание. Надяваше се решението й да е правилно, защото в мрака жрицата я превъзхождаше с усета и чувството за ориентация, придобити в слепотата й. Тарасу не би могла да й попречи да отиде в Храма и изпрати хора да ги заловят. Съмненията, които я тормозеха, бяха напразни, защото старата жена остана на мястото си.

— Китките ми отекоха малко, но ще се оправят, като ги разтрия — каза Хаиния. — Възхищавам се от теб и неслучайно бяхме те избрали да станеш една от нас.

— Тогава мечтаех за това и се провалих не по своя вина.

Тарасу разказа накратко историята си от заминаването с Арман и Барс до момента, когато войниците я спуснаха с платформата, а Сизал гледаше намръщен, застанал зад тях със скръстени ръце. За пръв път споменаваше обстоятелствата около смъртта на Сарави на човек от Хонстел.

— Тя е била достойна дъщеря на баща си и е получила, каквото заслужава — каза жрицата, след като я изслуша. — Може би е по-добре, че ти не стана Забулена, съдбата е решила друго за теб. Всичко това не е обикновена случайност и ще видиш смисъла, когато съберете всички парчета от този камък.

— Може би — момичето се ослуша.

Йеллагр се забави повече, отколкото беше необходимо, за да отиде в подземното си жилище. За това време можеше да измине няколко пъти разстоянието от Пропастта дотук. В далечината се чу лек шум, постепенно приближаващ се към тях, и накрая тя разпозна тромавите му стъпки, придружени от звънтене на метал.

— Ето ме и мен — обади се той. — Нося твоя Ключ и още нещо, което взех от стария, хитър Токсан.

— Ти си ходил при тях! — възкликна момичето.

— Ами да, те чакаха горе да им дадеш знак за изтегляне и аз се опитах да излетя от пролома. Стените са доста близо една до друга и не позволяват голям размах на крилете, отвикнал съм да летя и последната верига ми пречеше, но успях. Много се изненадаха и уплашиха от появата ми, но не толкова колкото жертвите, които бяха спускани при мен през тези години. Кокорл ги е подготвил да възприемат вида ми и ми се струва, че до своя край те ме мислеха за него.

— Какъв край, да не си ги убил?

— Щяха да ни създадат неприятности, ако ги бях оставил живи, а сега спокойно можеш да предявиш претенциите си за престола на кралство Хонстел. Реших, че е правилно да постъпя така, но не ми беше лесно.

— А на мен щеше да бъде! Та ти ме лиши от възможността да си отмъстя!

— Точно затова го направих аз — погледна я Йеллагр. — Омразата и отмъщението опустошават душата.

— Не съм те молила да се грижиш за душата ми — промърмори Тарасу. — Какво направи с тях?

— Съборих ги в Ямата един по един. Горе бяха Сизал с двамата благородници и трима войници от личната му охрана, останалите бяха избили. Уредът, който взех, не изглежда сложен и свети чудесно, когато се включи. Токсан се опита да се защити, като го насочи към мен, но не беше достатъчно бърз. Виж!

Проблесна светлина в работното поле на лазерната ножовка, която Браксил и Токсан бяха използвали в двореца. Тук, сред вековния подземен мрак тя беше ослепителна, дори Хаиния завъртя хлътналите си очни кухини към нея. Режещият лъч изглеждаше неподвижен, само тихият, подобен на мъркане шум, показваше, че работи.

— Разрежи веригата, защото ме разрани доста — Йеллагр протегна лапа към нея. — Първо пробвай на някоя пръчка от вратата.

Тя натисна един бутон на ръкохватката и светлината се усили, като отхвърли мрачните сенки към чупките и ъглите на коридора.

— Този инструмент не е наш, внесен е незаконно от някоя друга планета на Империята.

Момичето се приближи до предпазната решетка. Лъчът премина през дебелата колкото ръката й пръчка като през масло и крайщата на среза дори не се разделиха. Тя опита още няколко пъти, докато реши, че е овладяла достатъчно добре уреда, за да го насочи близо до гърба му. Дупките в крилата, през които минаваше веригата, се бяха разширили и имаха тъмна лепкава кора от засъхваща кръв по тях. Тарасу преряза халките и внимателно ги издърпа.

— С това ще разрежем и оковите на Кокорл, а после тримата ще отидем в двореца — тя захвърли парчетата на пода.

— Не го изключвай, за да ти свети в тунела. Ако тези цифри показват количеството на заряда, значи има още много енергия.

Йеллагр тръгна към арката вдясно след завоя на коридора. Там спря и се обърна към Тарасу.

— Виждам, че си отвързала Хаиния, така е по-добре, безпокоях се да я оставим тук безпомощна. Сбогом, Велика Незряща!

— Сбогом, Йали, знам, че няма да се върнеш — тихо отвърна жрицата и обърна невиждащите си очи към тях, докато те се отдалечаваха по разклонението. — Завъртете големия лост надясно и целият блок ще се премести!

Разстоянието до кулата не беше малко, но те вървяха бързо, а светлината придаваше уют на мрачния проход. Механизмът на тайната врата се задвижи, въпреки вековете бездействие, и през открилия се отвор тя видя Кокорл в същото положение, в което го беше оставила преди няколко часа. Той усети присъствието им и се размърда.

— Аз съм, водя и Йеллагр с мен! Сега ще те освободим от тези железа. — Тарасу пристъпи към него с ножовката.

Когато паднаха веригите и казанът, джорхът се изправи и разкърши, а после се обърна към тях:

— Щастлив съм да те видя, братовчеде! — прочувствено започна той на сиен, но речта му се удави в съскането на хвърлилия се срещу него Йеллагр.

Отстрани изглеждаше, че той скочи върху едва съвзелия се Кокорл с цел да го смачка. Фучеше и го стискаше с лапите си, като от време на време стоварваше серия немилостиви удари по гърба му.

— Напълно разбирам радостта, която изливаш върху мен в качеството ми на първия срещнат представител на джорхската раса — изпъшка Кокорл, — но лявата ми страна, върху която паднах на дъното, е засегната и ако не искаш да останеш пак сам, освободи поне гърлото ми да подишам.

Йеллагр се отдръпна и изтанцува динамична пантомима, изпълнена с подхвръквания на място, докато се укроти запъхтян.

— Доста по-млад съм от теб, но както виждам, се нуждаеш да те понауча на основни неща.

Родственикът му изшипя утвърдително, приседна на задните си лапи и се подпря на опашката.

— За начало — правило номер две гласи, когато сме в компания да говорим общоразбираем език, предполагам, че си научил сиен от жриците. Знам, че цяла вечност не си общувал с никого, имам предвид джорх, но ще си наваксаш. Обещавам да посветя цялото си свободно време на твоето ограмотяване, преди да те заведа при баща ти. Малко е да кажа, че той те очаква с нетърпение.

Йеллагр радостно се озъби.

— Освен това, ако вдигаш толкова шум, ще ни чуят — Кокорл погледна към вратата над тях.

— Сизал, Браксил и Токсан са мъртви, така че опасността за нас е малка. Само трябва да излезем от тази кула и да се представя като законна наследница на крал Алатрис — каза Тарасу. — Вие сте мои гости и следователно сте неприкосновени.

— И кой е убил Сизал? — учуден попита Кокорл.

— Аз — скромно се обади Йеллагр.

— Войниците горе, доколкото разбрах от разговорите им, домъкнаха съдове с врящ катран и не бих заложил на способността им да преценят бързо и правилно нашите обяснения, щом видят, че съм свободен — Кокорл се почеса по главата. — Или, че въобще ме няма, а на мое място са се появили два хиртела. Между другото, Йеллагр, ти можеш ли да им внушиш, че си хиртел?

— Какво е пък това?

— При подобно положение се съмнявам дали ще ни изслушат, преди да ни залеят с катрана.

— Тогава да се върнем по тайния проход до Пропастта, да се доберем до двореца и оттам ще уведомя жреците. Аз ще бъда кралица на Хонстел и Жреческият съвет ще поеме регентството до пълнолетието ми. Има само един проблем. Тук е доста сумрачно, но би ли разгледал лицето ми? Виж има ли някакви петна по него.

— Човешката кожа е недомислие от страна на природата — измърмори Кокорл, като се наведе — и не предполагах, че си толкова суетна да мислиш за външността си в такъв момент! Не виждам нищо различно от обичайните пъпчици, грозно прозиращи кръвоносни съдове тук-там и изобилни пигментни точки по носа и скулите ти.

— Благодаря, не бих казала, че си користолюбив ласкател. Сизал ме изолира под предлог, че съм заразена с Даа. Не знам какво са ми дали, но лицето ми беше покрито с тъмни овални петна и наистина изглеждах болна.

— Е, има няколко по-тъмни участъка, но едва се забелязват.

— Дали да не се крием в двореца, докато избледнеят съвсем? Всъщност, няма нужда — след като се нахраним и отпочинем, ще тръгнем незабавно за Каскот. Оказа се, че и аз притежавам камък, подобен на тези на Ишанг и Синд, така че нямам търпение да отида там. Виж това! — тя тикна ключа под носа му.

— Абсолютно същият е.

— Сизал не ме уби само и само да му го донеса, защото освен моята Яка, отваря и раклата на покойната ми майка, която се съхранява в Храма на Урс.

— Много събития съм изпуснал, спомням си, че разговаряхме в твоята стая. После пльоснах тук и се свестих, но какво съм правил междувременно ми е загадка.

— На първо време опустоши цялата стая, докато аз се стараех да не се мяркам пред теб, накрая падна и се случиха всички тези неща, по-важните от които ти разказах.

— Съжалявам, че съм те уплашил, но не съм бил на себе си, главата ми още се върти.

— Ще се оправиш, като похапнеш хубаво, без страх, че някой ще те отрови или разболее.

— Предложението звучи добре — наостри уши Кокорл. — Какво чакаме, та се мотаем още тук? Щом това отсреща е тайният тунел, не виждам причини да не бързаме вече по него.

— Хей, по-спокойно! Няма да се надбягваме — извика Тарасу, но той вече беше се шмугнал в отвора.

Йеллагр погледна след него с недоумение.

— Какво му стана, защо хукна така?

— Почитаемият ти братовчед, въпреки че е личност с много и разнообразни положителни качества, трудно устоява на глада си. Тази му слабост естествено бледнее на фона на останалите добродетели — дипломатично поясни момичето.

— Дори не си помислям да се сравнявам с него, но този проблем не ме е вълнувал никога кой знае колко, повече ме измъчва духовният глад. Това ненормално ли е?

— Знам почти колкото теб как е при джорхите, но мисля, че си напълно в ред.

— Ще побързаме ли да го настигнем?

— Сигурно вече е близо до главния тунел. Там ще намали темпото, защото не е свикнал с мрака като теб и трябва да ни изчака, ще не ще. Мисля да затворим пак входа след нас, преди да тръгнем.

Намериха Кокорл приблизително на мястото, където тя беше предположила, и продължиха нататък заедно. Когато излязоха под открито небе в Пропастта на даровете, вече се свечеряваше и тя беше благодарна на тъмнината, скриваща от погледа натъркаляните тела.

— Тръгваме! — Кокорл я хвана здраво и излетя нагоре.

Пред тях се простираше пустият път, който стигаше до затворените в този час градски врати. Нощната стража беше застъпила вече на пост.

— Братовчеде Йеллагр, крилете ти са в доста окаяно състояние — целите са на дупки и висят много нефункционално. Ще успееш ли да прелетиш до града, да се издигнеш високо над него и да се спуснеш право надолу до двореца?

— Не съм много сигурен и за да не се проваля, по-добре да си пестя силите. Ако не възразяваш, може да походим по земята донякъде.

— Добре — Кокорл пусна Тарасу и пъргаво закрачи към високите крепостни стени на Даген в далечината.

— Вече усвоих правило второ, би ли ме просветил какво е първото? — почтително попита Йеллагр.

— Не се опитвай да общуваш телепатично с никого, преди да си се уверил, че той е съгласен, за предпочитане е да разговаряш с думи в общия случай. Ако нахлуеш в мислите на някого, докато се е разсеял и не е спуснал преградите си, всички ще разберат веднага и ще бъдеш третиран като престъпник. Запомни го добре!

— За мен това е излишно и неприложимо — Йеллагр го погледна крадешком. — Обърнах се към теб мислено и нищо не стана.

— Никога вече не прави така! — изфуча Кокорл строго. — Когато се махнем оттук, ще се заема усърдно с възпитанието ти. Не трябва да излагаш почитаемия си баща, който е много изтъкната личност.

— Ще се постарая, братовчеде, извини ме, че те разсърдих с нетактичността си — каза слисаният от избухването му Йеллагр. — Бих искал да науча повече, за да не те дразня неволно. Моля те, обясни ми някое от другите правила.

Кокорл не беше имал възможност досега да играе ролята на мъдър и строг наставник и се престараваше, като вътрешно се пръскаше от радост и задоволство, но се опитваше да скрие недотам възвишените си чувства. Той претупа набързо досадната част от наставления за поведение в присъствие на висшестоящи и възрастни джорхи, непознати такива, делови партньори, кредитори и длъжници, като установи, че поради разсеяността си на времето, не е много сигурен в някои от тези полезни и необходими знания.

После с видимо удоволствие се разпростря върху определени страни на ухажването — от небрежната галантност през сложния танц, песни и рецитация пред избраницата на сърцата и всичко това според способностите, разбира се. Той самият избягваше да пее, освен когато беше сигурен, че няма никой друг на петминутен полет околовръст. Завърши с прочувствено и подробно описание на шеметните пируети, когато връзката отива към очаквания си страстен завършек. Беше се впуснал в разпалени обяснения на тънката разлика между леко свитото дясно крило и извита опашка, ако си сигурен в положителния отклик, и същото, придружено с трептящия й край, ако очакваш отказ, когато Йеллагр спря устрема му съвсем грубо и прозаично.

— Извинявай, братовчеде, но прав ли съм да мисля, че прекрасните неща, които описваш така живо, са свързани по някакъв начин с възпроизводството на рода?

Въпиющото невежество на слушателя му остави Кокорл бездиханен.

— Е, за всичко това ти е още рано. Когато се наложи, ще бъда до теб с ценни съвети и напътствия — каза той, щом си възвърна дар-слово.

— Щастлив съм, че имам толкова добър учител, запознат с всички тънкости на живота. Продължавай, моля те, докъде беше стигнал?

— Говорех за нюансите при опашните движения, но няма значение, ще ти обясня друг път.

— Твоята опашка е скъсена, доколкото забелязах, с цел да внесе загадъчност в тези нюанси ли?

— Хррр — тракна със зъби Кокорл. — А това е правило на правилата, което да ти свети като слънце: никога, ама никога не говори по този въпрос, докато не порастне достатъчно!

— Ама…

— Край на приказките! — сопна се Кокорл. — Струва ми се, че вече съзирам вратите пред нас. Сега ще полетим малко и ще помълчим.

Той дръпна Тарасу към себе си и се издигна. Когато, останала без дъх от стремителното излитане и рязко падане, тя измъкна главата си от задушаващите я лапи, бяха кацнали на голямата веранда пред стаята й. Над тях безшумно планираше Йеллагр с доста нехармонични махове и приличаше на падащ лист. Успя да тупне тромаво наблизо и изръмжа от радост.

— Добре беше като начало — похвали го Кокорл. — Сега да вървим да съберем благородниците от двора и да изпратим слугите да донесат нещо от готварницата.

— Не е толкова просто, колкото изглежда — каза Тарасу.

— Щом мислиш така, аз мога и сам да отида в кухнята, знам добре пътя.

— Не вечерята, а обясненията ме притесняват. Как ще представим смъртта на Сизал и останалите? Не мога да докажа нищо от обвиненията си към него, няма свидетели, а той умееше да се прикрива.

— Паднали са в Пропастта, какво толкова! — каза Кокорл.

— Изключително правдоподобно, няма що! Случайно са паднали няколко души, които освен това нямат никаква работа там.

— Още по-добре, ние също нямаме, така че не сме били и не знаем нищо.

— Тогава той все едно не е мъртъв и аз неофициално продължавам да съм затворница.

— Хаиния може да каже, че ги е усетила как слизат при Бога-Змия — намеси се Йеллагр — и аз, тоест той, е обиден и възмутен, така че ги приема за извънредно масово жертвоприношение. На нея ще повярват напълно.

— Тя може да мълчи, но едва ли ще се съгласи да лъже явно. Дали да спомена, че е тръгнал с хората си към Пропастта на даровете, въпреки че съм го разубеждавала? Воалът ми беше гъст и никой не може да бъде сигурен, че съм отишла с тях, стояла съм тук през цялото време. Не, това не е добре.

— Защо се безпокоиш, след като толкова хора са били спуснати долу с цел да бъдат любимия десерт на Йали, в това число и самата ти?

— Но Йеллагр не е изял никого — нито умрял, нито жив!

— Те не са го знаели и не са се притеснявали особено за съдбата на жертвите.

— Прав си, но не бих искала труповете да останат там, при плъховете, а пък трябва да се разбере, че регентът не е жив. Мога ли да те помоля за нещо?

— Предполагам, искаш да ги пренеса някъде тук. Наистина прекрасно занимание за следващия час, особено на празен стомах.

— Ще се погрижа да се нахраниш така, че да не можеш да станеш от масата, но първо ги премести, моля те!

— Това се нарича голяма услуга — той разпери крила и с няколко тласъка увисна над тях. — Толкова ми е причерняло от глад, че не гарантирам за липсващи крайници по телата, когато ги донеса.

— Кокорл! — извика момичето.

— Мислех, че разбираш от шега — и той се издигна в тъмното небе.

— Прозорецът е отворен, ще влезем през него — обърна се тя към Йеллагр и прекрачи перваза.

Стаята й беше в същия хаос, както преди, а отвън стоеше часовой. Когато Тарасу се показа през открехнатата врата, той се отдръпна и насочи оръжието си към нея.

— Не се приближавайте, принцесо, моля Ви! Имам заповед да Ви убия, ако излезете оттук, а това не ми харесва.

— Няма да изляза — ледено каза Тарасу, — но след като бях принудена да стоя цял ден вътре, въпреки че съм здрава, трябва да хапна нещо. Освен ако не искате да ме уморите от глад.

— Веднага ще наредя да донесат храна — каза войникът уплашен. — Негово височество може би е забравил да го направи.

Когато изслуша предългото изброяване на нещата, които искаше тя, челюстта му увисна, но Тарасу вече се бе прибрала. Поръчката й беше точно изпълнена и наредена пред вратата. Докато пренесе всичко в стаята, се измори, обаче когато пристигна Кокорл, един от оцелелите шкафове пращеше под тежестта на подредените съдове с ястия.

— Не може да се каже, че не си изпълняваш обещанията — радостно хлъцна той. — Всичко това за мен ли е?

— Не съм гладен — каза Йеллагр, който разчистваше място на пода, където да се изтегне.

— Аз също — Тарасу се включи в разчистването и с общи усилия избутаха отломките до едната стена.

— Значи само аз ще рискувам — Кокорл опитваше предпазливо малки хапки, но скоро се увлече и усърдно опразни чиниите. — Май няма отрова, обаче онова, което ми бяха сложили миналия път, така или иначе не го усетих. Завържете ме, ако пак започна да буйствам.

Тарасу оправи походното легло и седна на него. От известно време навън беше настъпила суматоха, тичаха и викаха хора и й се стори, че чува приглушения плач на Интилада. Причината за това вълнение беше ясна — някой беше намерил труповете, — но тя изчака малко, преди да се осведоми от часовоя какво става.

— Голямо нещастие! Съжалявам, че на мен се падна да Ви съобщя за тази трагедия, принцесо. Намерили са Негово височество, заедно с придружителите му в подножието на Часовниковата кула. Външната платформа се е срутила, беше доста стара и е поддала под тежестта им.

— Доста се постарах — приглушено се обади Кокорл отзад.

— Казахте ли нещо? — наостри уши гвардеецът.

— Не, може би някой е минал през верандата до прозореца ми. Като че ли целият дворец е в паника.

— Много сме развълнувани, само Вие и Нейно височество Интилада ад Играм сте в покоите си заради болестта, тя дори няма да може да изпрати Негово височество съпруга си до последното му жилище!

— Глупости! — рязко каза Тарасу. — Абсолютно съм сигурна, че няма епидемия от Даа, защото лично аз съм на крака и се радвам на превъзходен апетит.

— Свидетел съм на това, принцесо. — уважението му към нея беше пораснало пропорционално на шансовете й да получи властта.

— Трябва да извикам Жреца-лечител, за да установи грешката си. Сега е прекалено късно, но утре нека дойде тук.

— Ще предам молбата Ви — прошепна човекът.

— Нареждането ми — поправи го тя. — Струва ми се, че вече само Жреческият съвет може да оспорва моите заповеди, и то след като се събере. Дотогава Хонстел се управлява от мен — Тарасу Д’Арг ол Алатрис, в правото ми на единствена дъщеря на покойния крал. Ако пожелая, мога да изляза оттук веднага, но не искам да плаша поданиците си и да ги настройвам срещу себе си. Така че, нека лечителят да се яви при мен призори!

— Да, принцесо… да, Ваше… ще бъде изпълнено — измънка часовоят.

— Ти от личната гвардия на чичо ми ли си?

— Съвсем не съм имал тази чест, служа на източния вход на парка и когато Негово височество напусна двореца днес следобед, преди да умре, искам да кажа, че тогава още не знаехме това, аз бях изпратен тук да Ви охранявам.

— Да ме охраняваш или да охраняваш другите от мен?

— Ами… — грубото селяшко лице се сгърчи.

Изглеждаше простодушен и честен човек.

— Как се казваш?

— Феал Истарк, Ваше… — той се обърка съвсем и млъкна.

— Феал Истарк, от този момент те назначавам в моята лична охрана. Избери още двама-трима души, на които имаш доверие, за да те сменят. Те ще бъдат под твое командване.

Радостта на човека беше неописуема, след като проумя неочакваното си повишение. На устните му грейна недоверчиво-налудничава усмивка и той пристъпи към нея, напълно забравил за предполагаемата й болест.

— Ще служа вярно на Ваше величество! Безкрайно сте добра към мен и се заклевам да оправдая доверието Ви! — той коленичи и протегна меча си, който Тарасу положи леко върху рамото му.

— Стани, рицарю Феал, и прибери оръжието, което от днес ще носиш в моя прослава.

След кратката и простичка церемония, новоизлюпеният рицар сякаш порасна на височина и се изду от гордост. Макар коронясването й да беше събитие, лежащо в бъдещето, Истарк я бе нарекъл Ваше величество, без да се замисля. Поне за един човек тя вече беше кралица на Хонстел, а до утре щеше да има четирима поданици. Това не я радваше особено, след като беше видяла отстрани малкия свят, в който живееше — нищожна прашинка сред безброй други. И джорхите сякаш не се вълнуваха много от новото й положение. Кокорл беше омел всичко и седеше с издут корем и полузатворени очи на пода до Йеллагр, който спеше, разперил лапи.

— Вече спокойно мога да си лягам и аз — прозя се Кокорл.

— Сутринта ще дойде Жрецът-лечител и не бива да ви вижда, трябва да се преместите в съседния будоар.

— Засега ще стоим тук да те пазим.

— Едва ли съм в опасност, след като Сизал го няма.

— Положително е останал някой и друг негов привърженик — възрази джорхът. — Предпазливостта никога не е излишна.

— Освен това дадох рицарско звание на часовоя пред вратата и му възложих да събере още хора за охраната ми.

— Много бързо започна да се разпореждаш, властта развращава — измърмори Кокорл, легна настрани и заспа.

Лечителят Хакрит дойде с първите лъчи на изгряващото слънце, заедно с Върховния жрец на Урс. Ардар беше мрачен и властен човек, с изсечено сякаш от скала лице, което тя си спомняше чудесно, макар да го бе видяла отблизо само веднъж — когато трябваше да изслуша присъдата си. Той влезе спокойно и сякаш изпълни стаята с високата си приведена фигура, поздрави я небрежно и изслуша приветствията й с равнодушие. Тарасу се почувства, като че ли времето се бе върнало назад и тя стоеше разтреперана и нещастна пред съда на жреците. Помисли си, че точно това е целта му, стегна се вътрешно и се опита да се държи величествено. За нейна изненада това й се удаде не много трудно.

Йеллагр предварително се беше оттеглил в будоара и съвестно изпълняваше заръката й да стои тихо, а Кокорл във вида си на хиртел остана при нея и сега кротуваше в ъгъла. Лечителят постави ръка на челото й, огледа кожата и очните ябълки, като за целта повдигна клепачите й, и изглеждаше озадачен. От него се носеше остър мирис на хангда — мехлем, за който се смяташе, че има чудодейни предпазващи свойства. Преди да дойде, той беше намазал цялото си тяло с него, обилен пласт беше нанесен върху откритите части — лицето и най-вече ръцете му, с които я докосваше. След като Хакрит свърши прегледа и се отдръпна, Ардар пристъпи немислимо близо до нея, сякаш знаеше, че тя е здрава, преди да чуе заключенията на лечителя.

— Рано е да се каже, но има доста признаци, че съм се заблудил — измърмори Хакрит зад гърба му. — Не си спомням да съм чел или слушал за случай с подобно развитие, прислужницата също изглежда добре. След няколко дни ще съм сигурен, а засега препоръчвам да не се доближавате до нея, Носителю на Божествената мъдрост.

— Говорих с Великата Незряща и поръчах да търсят в двореца съд с остатъци от определена смес — заговори Върховният жрец, без да обръща внимание на предупреждението му. — Описанието й се намира в един древен свитък, а въздействието се проявява отначало с белезите на Даа. Не намерихме сместа, но открихме човека, който я е направил по специална поръчка.

— Значи това не е епидемия! — хлъцна лечителят, а Тарасу продължи да стои мълчаливо.

— Приготвено е по нареждане на покойния регент Сизал ад Играм ен Д’Арг. Той е занесъл истината със себе си отвъд и дори да е по силите ни да я възстановим, това е безсмислено. — Ардар я погледна остро. — Принцесо, сигурен съм че Вие нямате нищо общо с неговата трагична смърт.

— Не — отвърна тя с почти чиста съвест. — Не отричам, че имах такова желание, дори се обърнах със сантрия за кръвно отмъщение към Урс.

— Няма причина да не бъдете коронясана като кралица на Хонстел, но за съжаление не сте достигнала още необходимата възраст, за да встъпите пълноценно в правата си. Същевременно няма жив, пълнолетен, кръвен роднина по права линия от династията Д’Арг, който да отговаря на условията за регент.

— Знам, че имам право да посоча кандидати от страничните линии на рода, но предпочитам Жреческият съвет да поеме регентството — твърдо каза Тарасу, като го погледна в очите и се постара да не измества погледа си. — Настоявам за това, още повече, че коронацията ще се отложи за неопределено време. Трябва да замина незабавно, всъщност малко хора знаят, че изобщо съм се върнала. До обикновените ми бъдещи поданици вероятно са достигнали само слухове. Още повече, че трябва да стоя известно време затворена. Въпреки уверенията, хората се страхуват от епидемията и е лошо предзнаменование да седна на престола, докато има и най-малко съмнение в мен.

— Много правилно решение сте взели, принцесо! — Ардар я погледна с уважение.

— Мисля, че по време на отсъствието ми, Хонстел ще процъфтява под мъдрото управление на жреците.

— Съмнявах се във Вас, но сега съм убеден, че сте достойна и светли дни очакват кралството след Вашето пълнолетие.

— Дадох рицарско звание на един човек и му възложих командването и назначаването на личната ми охрана. Моля Ви да оформите това с необходимите документи.

— Съобщете ми имената, когато Ви е удобно.

Ардар беше изпълнил блестящо задачата си и тръгна да си върви заедно с Хакрит, неволен слушател на разговора.

— Омръзна ми да лежа и да се чеша — оплака се Кокорл, след като посетителите си отидоха. — Ти се държа много добре, като се вземе предвид силата и самочувствието на този човек.

— Надявам се да е така — отговори момичето. — Още днес потегляме със совалката за Забраненото селище и ще я натоварим на някой от чуждестранните кораби, който се съгласи да ни превози до Каскот. Няма да вдигаме шум около себе си и е най-добре никой да не ви вижда дотогава. Ще дойдете ли с мен или бързаш да заведеш Йеллагр при баща му?

— Има време до срещата, която ми определи уважаемият чичо Трирл. Обстоятелствата тогава бяха неподходящи за близки планове, така че ще те придружим. Трябва да поошлайфам Йеллагр, преди да го представя, и ми е все едно къде ще става това.

На вратата се почука, Феал Истарк беше довел петима от другарите си. Тарасу избра трима души и увери останалите, че в бъдеще ще се възползва от тяхното желание да й служат. Рицарят Истарк изслуша менюто за закуска, подобно на вчерашното, но вече го прие без голямо учудване. Тарасу използва времето до обяд, за да събере багажа си, който не беше много представителен. Нямаше средства да си купи нови вещи в момента, а не искаше да се разбере за заминаването й или да се моли на Ардар да уреди отпускането на пари от хазната. Събра останалите си лични бижута и установи, че стойността на скъпоценностите е предостатъчна. Щяха да тръгнат привечер и тъй като нямаше какво да прави дотогава, се постара да си отпочине и да се наспи.

Бурният горещ вятър, който излезе още следобед, изнервяше часовите и притъпяваше бдителността им. На никого от тях не му мина през ума да вдигне очи към небето, от което се сипеха ситен прах и откъснати листа, затова не забелязаха тъмните сенки, излетели от терасата на двореца. Кокорл и Йеллагр се издигнаха над притихналия град и поеха към планините.