Снежана Неделчева
Звездата Аиел (36)

36

Азман лежеше в каютата си със събрани на гърдите ръце. Тарасу остана до вратата по знак на Синд, а те се изправиха тържествено от двете му страни.

— Искаме да говорим с теб, уважаеми Азман — започна авторитетно Синд. — Нуждаем се от твоята помощ.

Реакцията не беше обнадеждаваща, но той продължи:

— Животът ни е застрашен и имаме само тази възможност да се върнем благополучно. Познанията и уменията ти са неоценими за нас.

Ведът се размърда и ги погледна, но не изглеждаше впечатлен и убеден.

— Щом нещо не ви е по силите, защо не се откажете? Изчакайте събитията, вместо да ги предизвиквате, каквито са намеренията ви, струва ми се. Поне на джорха не би трябвало аз да му казвам това — отрони той.

— Ти желаеш да преминеш в слeдващия си цикъл, нали? — бързо се намеси Кокорл. — Е, тук има предизвикателство за теб, с което ние не можем да се справим. Просветлението може би те очаква на тази планета, в една пещера с непонятни и могъщи сили. Там е мисля пътят към духовното ти усъвършенстване. Ключът към седмия цикъл те чака, какво ще кажеш?

— Може би сте прави повече, отколкото си мислите, но защо решихте, че съм готов за това? — обърна се към тях Азман с интерес, примесен с насмешка. — Оказва се, че вие знаете за моите духовни стремежи повече от мен. Не споделям убедеността ви.

Преговорите започнаха да изглеждат безнадеждни.

— А аз знам нещо друго със сигурност — обади се внезапно Тарасу, която досега послушно беше мълчала. — Обръщам се към Тарик.

— Тарик ли? — той се надигна и седна.

— Да. Не познавам учението и целта на ведите, но мисля, че разбирам малкото момче, откъснато от дома си, което знае, че го очаква голямо бъдеще, но това не намалява мъката му.

Мълчанието натежа, Синд и Кокорл стояха изумени.

— Момчето вече е мъж, Тарик отдавна е Азман, но мисля, че дълбоко в себе си копнее да се прибере и да види родния си край след дългата раздяла. Ние също искаме да се върнем у дома, при тези, които ни обичат и тъгуват за нас. Моля те, помогни ни!

— И какво трябва да направя според вас? — глухо попита ведът.

— Просто ела след малко в командната зала да изслушаш намеренията ни и да ги обсъдим — каза тя. — Очакваме те.

— Ще дойда.

Джорхът и Синд излязоха от вцепенението си и се раздвижиха.

— Извинявай, че нахлухме тук и нарушихме спокойствието ти — изломоти Кокорл, който вървеше последен.

— Как го измисли? — нахвърлиха се двамата върху нея, когато вече бяха навън.

— Вие го ласкаехте без капка срам, разчитахте на суетата му и се правехте на по-знаещи от него, а забравихте това, което постоянно втълпявате на мен. Преди да стане вед, той е бил обикновен човек и сега е такъв в същността си. Не би ни оставил да загинем само защото не ни е помогнал.

— Не могат да ти се отрекат дипломатическите заложби — каза Синд с възхищение.

— Е, аз излъгах или поне преувеличих донякъде, защото мен едва ли ме чака някой, който да се зарадва на завръщането ми — тъжно каза момичето. — Но е истина, че копнея да видя отново Хонстел и баща ми. Дори и той да не мисли за мен, все пак е единственият близък, който ми е останал. Той е в беда и аз трябва да му помогна.

Синд я погледна замислено, а джорхът изфуча и нежно стовари лапата си върху рамото й, от което тя приклекна.

— Когато си тръгнем оттук, ще дойда с теб — каза той. — Искам да видя родната ти планета, а и ти няма да бъдеш сама.

— Наистина ли ще дойдеш? — зарадва се момичето.

— Животът ми е дълъг и няма защо да бързам. Мога да остана известно време на Хонстел, докато ти омръзне да гледаш неприятната ми кръвожадна муцуна, както се изрази неотдавна.

— Знаеш, че не го мисля наистина — Тарасу стисна лапата му.

— Сега, след като между вас цари дух на разбирателство и сте си планирали живота занапред, остават някои незначителни подробности — иронично подметна Синд. — Влизаме в пещерата при злите духове, разбиваме ги на пух и прах, вземаме кораба и си заминаваме тържествено.

— Всичко ще се нареди, макар и не толкова просто — отвърна Кокорл. — Азман ще дойде и с общи усилия ще го направим.

Ведът се появи след малко, седна на едното свободно кресло и за пръв път нямаше признаци, че умът му витае другаде.

— Обяснете ми всичко поред, за да добия представа за положението — каза той. — Аз напоследък все едно не съм бил тук и е точно така в известен смисъл.

Той изслуша разказите им за предходните събития, без да ги прекъсва, подпря главата си с ръце и потъна в размисъл, а те зачакаха търпеливо.

— Трябва да уточним някои неща — поде той. — Вече споменах, че присъствието ви на „Хаврия“ е необикновено благотворно за мен. Съсредоточавам се почти без усилие, никога преди не ми се е удавало толкова лесно. Поддадох се на изкушението, без да търся причината, и сбърках. Искам да чуя и вашите наблюдения за всичко необичайно, което ви се е случило, независимо че на пръв поглед изглежда случайно, маловажно или нелепо.

— Странното за мен е, че не мога да проникна в мислите на присъстващите тук и да им повлияя — каза Кокорл. — Понякога се среща някой с бариери, зад които не мога да проникна, но вероятността да се събере случайно цяла такава група е нищожна.

— Това е и мой проблем — погледна го Азман. — Усещам мисловните прегради, които обикновено се постигат с продължителен труд и са с променлива ефикасност. Тези в случая ми изглеждат не придобити, а как да кажа… естествени. Друго нещо?

— Забелязала съм отдавна, че болестите, раните и изобщо неразположенията на организма ми преминават по-бързо, отколкото при другите хора — заговори Тарасу колебливо, — но сега това протича с невероятна скорост и е очебийно.

— Покажи раната си — обърна се към нея Кокорл.

Момичето дръпна магнитните пластинки на гащеризона си и го разтвори, показвайки зарасналата с неравно ръбче кожа.

— Изглежда одраскано — Азман огледа белега.

— Раната е от арбалетна стрела, пронизала я почти до гърба — каза Синд. — Това стана преди седем стандартни денонощия.

— Впечатляващо е дори за джорх с усилени регенеративни способности — Кокорл се обърна с гръб към тях и размаха чуканчето, останало от опашката му.

— Спомняш ли си, че вчера, когато се бяхме покатерили на канарите, се подхлъзнах и си ударих лакътя? — попита Тарасу.

— Да, имаше оток и те болеше — кимна утвърдително Синд.

— Погледнете сега — тя запретна десния си ръкав.

— Няма следа от синини и отоци — констатира Азман.

— И не ме боли — каза тя. — Преди не ставаше толкова ужасяващо бързо.

— Откога е така, можеш ли да си спомниш? — попита ведът.

— Мисля, че… да, като че ли от пристигането ми на Арената. А на този кораб протича главоломно.

— За да проверя това, което си мисля, ще трябва да те нараня сериозно — каза Азман и момичето го погледна с уплаха. — Ще се въздържим от този опит и ще изслушаме Синд.

— Налага се да започна много отдалече — пророни неохотно последният.

— Имаме време, можеш да говориш спокойно — кимна ведът. — Доколкото разбрах, ти си агент, представил се на Ромиа за търговец. Какво друго има, което би трябвало да знаем за теб?

— Ами, не е съвсем вярно, че съм агент, по-точно това е малка и незначителна част от службата ми при Императора. Аз съм кенсел в двора на Харамон Първи — произнесе Синд с усилие.

Присъстващите мълчаливо осмисляха казаното, с изключение на джорха, незапознат с йерархията в човешката Империя.

— Е, и? — попита той невъзмутимо. — Какво означава това?

— Императорът има двадесет съветници, но само трима от тях носят титлата „кенсел“ — обясни ведът. — Те са доверени лица, упълномощени в отсъствието му да вземат заедно решения от негово име, ако нуждите на Империята изискват незабавна намеса. Така че пред нас стои един от тях — Синд Кар Натх, наречен още и Невидимият. Ти си бил по-голяма птица, отколкото си мислех!

— Наистина съм, но вече казах името си на Тарасу и поне тя не би трябвало да изглежда толкова изненадана.

— Разбрах, че си на служба при Императора и името ти не е Фил Канти, а Синд Кар, но не предположих, че си точно този Синд Кар — промърмори момичето. — На Хонстел сме встрани от тези неща, но и аз съм чувала нещо за Призрака Натх.

— И така ли ме наричат? — попита тихо той.

— Тайнственият кeнселастър, личен съветник по сигурността, от когото всички местни царе, крале и владетели треперят и сънуват кошмари, ако някой го спомене на вечеря.

— Не мисля, че съм чак толкова страшен, поне не за обикновените поданици. Имам и някои добри страни, които се надявам да са проличали, докато бяхме заедно.

— Страшен те е направила властта, която имаш — разсъдливо каза Кокорл. — Преценката ми за теб е вярна. Ти не си точно това, което повечето хора мислят за теб или дори самият ти мислиш за себе си. Имах възможност да те опозная донякъде. Убягва ми само една подробност и тя вероятно е свързана с определенията „невидим“ и „призрак“, с които си известен между себеподобните си. Прав ли съм?

— Аз мога да променям формата си, като процесът е свързан с увеличен разход на енергия в сравнение с нормалното — решително каза Синд, избягвайки да гледа някого. — Никой страничен човек не знае за това, но сигурно усещат нещо, за да ми измислят тези прозвища.

— Наистина надмина очакванията ми — джорхът се втренчи в него. — Можеш ли да ни го покажеш сега?

Синд се изправи срещу тях, застана напълно отпуснат и промените, които започнаха да се извършват с външността му, предизвикаха нечие възклицание. Тялото му сякаш вибрираше, плътта под кожата се изопваше, усукваше, свиваше и преливаше от едно място на друго с почти недоловима бързина. Чертите на лицето му се топяха и приемаха други очертания, като че ли невидим скулптор размесваше парче глина, опитвайки се да създаде човешка форма. Процесът продължи съвсем кратко и когато завърши, пред тях стоеше друг, напълно непознат човек. Ръстът му беше малко по-висок или поне така изглеждаше, коремчето и наченките от тлъстини на търговеца Канти бяха изчезнали за сметка на увеличения обем на изпъкналите мускули. Отпуснатата, добродушна физиономия беше станала ъгловата и решителна, а носът, устните и брадичката в новия си вид изразяваха воля и целеустременост.

— Това не е психически фантом като моето кидеко — каза Кокорл, приближи се и предпазливо го докосна, за да се увери, че това което виждат очите му е реално.

— Той се промени наистина — потвърди Азман. — Не образа за себе си, а самия си вид. Изключително интересно. Допускал съм такава естествена способност, но не съм виждал досега. Колко време можеш да изглеждаш така?

— Около един стандартен час, зависи колко съм се отдалечил от основната си форма, и ако не се заредя отново, за да компенсирам изразходваната енергия, спонтанно протича обратна трансформация към нея — каза Синд. — Това време обикновено ми е достатъчно, за да стоя незабелязан някъде или да избягам, зависи каква е целта ми. При особени случаи, като мисията ми на Ромиа, използвам таблетките-концентрат с еднодневно действие, направени специално за мен. За щастие не ги бяха взели, когато ме арестуваха.

— Сега си избрал произволен образ, обаче можеш да възпроизведеш определен модел, нали? — попита Азман.

— Ако не се вглеждат внимателно и не се издам с говора и маниерите си, имитацията ми е задоволителна.

— Не се съмнявам, че всички треперят от теб, но какво ли биха правили, ако знаеха, че може да се появиш във вида на някой друг, когото познават, дори техен близък човек? Затова пазиш възможностите си в тайна, струва ми се.

— Пределно малък кръг хора знаят това. Императорът, кeнархът Лайал — кeнсел по архивите — и личният лекар на Харамон, Дорн, който се грижи за мен. Сега вече знаете и вие, защото положението е променено. Враговете ми са разбрали за това по някакъв начин, значи е безсмислено да го крия от приятелите и съюзниците си.

— Затова си станал кенастър, въпреки младостта си. Императорът е избрал най-подходящия човек за този пост. Откога имаш тази способност?

— От рождение, така казва Дорн, на когото имам доверие — поне за това. Тъй като съм сирак, Императорът е проявил милосърдие към мен, отгледа ме в двореца и ме издигна до себе си заради моите качества.

— Пренебрегвайки мнението на останалите съветници, които са те намразили за това — предположи Азман. — Възможно е да са се добрали до нещо и да се опитват да те отстранят.

— Какво искаш да кажеш?

— Създал си си още от самото начало много врагове в двора на Императора. Нормално е при този пост.

— Не ме обичат особено и не ги обвинявам, но чак толкова способни смъртни врагове? Има нещо друго тук.

— И какво необичайно си забелязал ти напоследък? — Кокорл се опита да върне разговора в първоначалната му посока.

— Вече се нуждая от съвсем малко енергия, първоначален слаб тласък. Още след пристигането си на Ромиа усетих нещо подобно, на Арената се усили рязко, а откакто съм на „Хаврия“, сякаш се намирам в енергиен кладенец, от който мога да черпя направо. Не се налага да се храня усилено или да вземам таблетките. Hямам представа каква е причината.

— Налага се да коригирам първоначалните си представи — каза Азман. — После ще ви кажа до какви заключения съм стигнал.

— Моля те, само не започвай да медитираш отново! — веднага се обади Кокорл.

— Този път ще размишлявам — погледна го насмешливо ведът, преди да излезе.

— Като че ли стана време за вечеря, не е задължително да мислим гладни — джорхът извъртя очи към Тарасу, но тя не реагира изобщо на намека. — Е, мога и аз да приготвя нещо, по изключение. Не съм много сръчен в домакинството.

И това изявление увисна, без някой да вземе отношение по него, така че Кокорл се повъртя още малко и намусен тръгна към трапезарията.

— Как е прието да се обръщат към Вас — Милорд, Ваша Светлост или нещо друго? Нямам опит в общуването с кенселастри и се надявам да ми простите — обади се момичето, след като тишината между тях натежа осезаемо.

— Досега се справях без титлата и положението си, нали? — каза Синд. — Церемониалните обноски са ми дошли до гуша и никога не съм ги обичал, а и самият Харамон също, за разлика от дребните величия, които по този начин изглеждат значителни в собствените си очи. Освен това тук не съм нищо повече от обикновен член на малкия ни екипаж.

— Наистина съвсем обикновен, за когото не можеш да кажеш какъв е и как ще изглежда след малко. А пък аз се притеснявах и плашех от Азман, колко съм глупава!

— Изпитваш ли отвращение и страх от мен? — тихо попита Синд.

— Не, но ако не бяха такива обстоятелствата, дали щях някога да разбера какво представляваш?

— Сърдиш се, че не съм ти казал за това ли?

— Естествено! След като аз ти разказах най-мрачните и позорни събития в живота си, мислех че… няма значение.

— Мислила си, че ти дължа същото, но тази тайна не е само моя и съм положил клетва, която едва сега прецених, че мога да наруша. Отговори си честно, би ли уважавала клетвопрестъпник?

— Прав си — неохотно се съгласи Тарасу. — Това ли е истинският ти образ или не трябва да знам?

— Не е и дори не знам какво съм направил, исках просто да демонстрирам промяната.

— Може ли да видя как изглеждаш?

— Разбира се. Ако ти е неприятно, не гледай, докато се трансформирам.

Този път тялото му се промени за миг. Кожата му беше мургава, очите и косата черни, чертите загубиха част от остротата си, а яките бицепси от обема си за сметка на по-набитата фигура.

— Преходът към основната форма става за секунди — каза той.

— Значи така изглежда Синд Кар Натх — тя го огледа скептично.

— Ако ти е по-лесно да общуваш с мен в предишния ми вид, мога да се върна в него.

— Няма смисъл, ще се постарая да свикна отново. Знаеш ли какво не се променя в теб?

— Жестовете и мимиката.

— Това, да — махна момичето с ръка. — Друго имах предвид. Очите ти са същите, не точно цвета или формата им, но погледът е на стария Канти, когото познавах. Не се притеснявай заради мен, вече започвам да те възприемам нормално.

— Честно казано си мислех, че ще изпиташ погнуса — каза Синд с облекчение, — а не ми се искаше да предизвиквам у теб такива чувства.

— Достатъчно ми е да знам, че тук, вътре, е приятелски настроеният към мен човек, с когото преживяхме доста премеждия — тя го почука по гърдите със свития си пръст.

— Нямаш представа колко се радвам, че го приемаш толкова леко.

— Напоследък се оказа, че доста хора не са това, което изглеждат, а чудовища в човешки тела — каза тъжно Тарасу. — Не би ме разстроило, ако станеш чудовище, стига вътре да си останеш същият.

— За това не се тревожи — той хвана ръцете й в своите — Трудно мога да изглеждам по-ужасен от джорх, а ти, струва ми се, ги харесваш.

— Добре, че Кокорл не те чува — засмя се тя и се отдръпна. — А ти можеш ли да станеш джорх, или птица… или дърво?

— Чак толкова не мога да насиля формата си — отговори той. — Всичко си има граници. Колкото повече се отдалечавам от основата, толкова е по-трудна и краткотрайна трансформацията. В някои случаи даже е невъзможна, като усещам това по доста болезнен начин. За щастие природата ме е ограничила в метаморфозите.

— Доволна съм, защото така няма да се вглеждам във всеки храст и да разговарям със скалите. Едно е сигурно, че няма да ми доскучаеш като гледка.

— Знаеш ли — каза Синд, — не съм го усещал, но тази тайна ми е тежала цял живот. Сякаш съм свалил планина от плещите си и се чувствам олекнал, всеки момент ще литна.

— Има такова нещо — съгласи се тя. — На гърба ти се появиха издутини и ако не се лъжа, си на път да ти поникнат криле.

— Извинявай, развълнуван съм и мислите ми директно преминават в действия, преди да се усетя.

— Няма значение, ако ти доставя удоволствие, може да си оформиш човка и пипала.

— По-добре да не опитвам. Какво ще кажеш да отидем на вечеря?

— Склонна съм да се въздържа, като си представя кулинарните върхове, които е достигнал Кокорл, но не мога да Ви откажа, Милорд! — тя пое протегнатата му ръка.

Джорхът се беше развихрил с ентусиазъм из кухнята, доволен от напредъка си в непривичната му дейност. Бе успял да повреди лъчевата фурна и да сервира куп полусурово месо за себе си и три порции препечени бифтеци за тях.

— Заповядайте на масата за лека закуска — покани ги той и самоотвержено се зае да поглъща планината пържоли. — Добре ли съм ги приготвил?

— Ще си взема един синтетичен специалитет, ако не възразяваш — Азман решително избута настрани чинията си с овъглени парчета.

— Донеси и на нас, ако обичаш! — извикаха Тарасу и Синд в един глас.

— Май вечерята не ви хареса? — погледна ги Кокорл.

— Много е вкусно, но като че ли си ги нагрявал повече от необходимото.

— Имах проблеми с фурната — съгласи се Кокорл. — Следващия път ще обърна внимание, много било увлекателно да си приготвяш храната.

— Не можем да си позволим лукса да прахосваме възможностите и познанията ти, като те ангажираме с такава проста работа — обади се Синд припряно. — Ще помолим Тарасу да върши това, а ти си ни нужен, за да измислим стратегията си.

— Да, точно така — подкрепи го Азман, ровейки в желираното кубче, което донесе от синтезатора. — Ако не бях прочел в менюто какво е това, трудно бих познал по вкуса.

— Аз не се и опитвам — Синд глътна своето кубче. — От гледна точка на автомата, щом всички необходими съставки са налице, вкусът, цветът и формата са излишни подробности.

— Макар че не са — Тарасу преглътна с мъка тресящата се субстанция. — И след като похапнахме така чудесно, ми остава да завърша този прекрасен ден, увиснала в празното пространство на силовото си легло.

— Аз ще поправя фурната — каза Синд и тихо прибави: — Докато ти премахнеш следите от кулинарните напъни на Кокорл.

— Имам една идея — каза момичето. — Ще потърся нещо подходящо за постилане и завиване. Тази нощ ще спя на пода, стигат ми толкова вълнения за днес.

— Какви вълнения, какво се е случило? — наостри уши джорхът.

— Малко съм нервна — изгледа го учудена тя и сви рамене.

— Според мен, вие хората рядко знаете какво точно искате и сами си създавате проблеми — Кокорл се протегна, сбогува се възпитано и тръгна към каютата, която си беше избрал.