Снежана Неделчева
Звездата Аиел (28)

28

Синд помагаше на Тарасу да се прехвърли в неговия чувал, висящ от гърба на Кокорл. Космодрумът се разстилаше пред тях в тъмнината, докъдето виждаха очите им. Бяха дошли дотук без проблеми, ако не се брои свистящият насрещен вятър, усилен от стремителния полет на джорхите до такава степен, че заплашваше да изтръгне плющящите плетени приспособления и да ги запрати в бездната под тях. Кацнаха от външната страна на оградения периметър, до площадките за излитане и сега се криеха в мрака, сред редките дървета и ниски преплетени храсти. Синд изцяло се беше доверил на усета на джорхите да намерят точното място. Няколкото кораба, чийто старт предстоеше скоро тази нощ, бяха ярко осветени и оживени. Непрестанен поток от хора и машини се движеше от хангарите до тях и обратно.

— Трудно ще се промъкнем, ако не направим някой трик за отвличане на вниманието — каза Трирл. — Ето, трябва да се качите на онзи там.

Той посочи един кораб, по-безлюден от останалите. Синд напрегна зрението си, но бяха доста далече от него и не го виждаше добре.

— Това е „Хаврия“, потегля трети — след „Крол“ и „Зелено слънце“. Ще влезем след малко, когато стартира „Крол“. Защитното поле е на същия принцип като това около Арената — мрежа с големи дупки, — но за всеки случай ще използваме отворения сектор за излитане.

Синд се вгледа пак и успя да зърне върху обшивката светещия надпис на сиен, съобщаващ класа, тонажа и други данни на „Хаврия“. Само няколко души се мотаеха откъм по-осветената му страна, в подножието на обслужващата кула. Или нямаше много товар, или бяха приключили с него, защото големите люкове на трюма бяха плътно затворени.

— Кокорл ще ви остави там и ще обезвреди хората, после ще се вмъкнете в кораба и ще излетите. Трябва да стартирате почти едновременно със „Зелено слънце“ през неговия прозорец в полето и да се движите успоредно с него в коридора му догоре, за да не могат да ви обстрелват, ако им хрумне. Стартът му е точно в четвърти кръг единно космодрумно време.

— Ти няма ли да бъдеш с нас при „Хаврия“? — попита Тарасу.

— Не, аз ще се появя, ако се случи нещо непредвидено, за да ги объркам, докато успеете да излетите — каза Трирл.

— Трябва ли да рискуваш заради нас? — погледна го изпитателно Синд. — Напълно достатъчно е, че ни докарахте тук и може да се върнете на Арената, преди да са разбрали, че ви няма.

— Изборът не е мой, такава е логиката на бъдещите събития, които видях. Ако не ви помогна сега, няма да успеете да се качите на кораба, а тъй като трябва да се качите на всяка цена, аз не мога да не ви помогна. Не ми се дискутира по този повод, нека просто направим това, което е нужно. Наблюдавайте „Крол“ и щом се махнат всички, тръгваме.

Площадката около товарния гигант „Крол“ С 1500 М 03, според маркировката му, започна да опустява. Екипажът се изкачи в него, а машините се оттеглиха, като натовариха наземния персонал.

— Сега! — изсъска Трирл до тях.

Когато се осъзна от грохота и ослепителното дори през рогозката сияние, Синд видя, че се намират зад „Хаврия“, в рехавата сянка на корпуса му. От другата страна на кораба долитаха гласовете на хората от екипажа. Трирл не се виждаше никъде, но нямаше съмнение, че се крие наоколо и изчаква.

— Когато ви извикам, елате и влизайте в кораба, колкото може по-бързо — каза Кокорл и се наведе към земята, така че да им бъде удобно да слязат.

— Ще успееш ли да вървиш дотам и да се качиш по стълбата с моя помощ? — попита Синд и повече усети, отколкото видя утвърдителния жест на момичето в тъмнината. — Дръж се за мен и бъди готова да тръгнем.

— Вече се чувствам почти нормално — прошепна тя в ухото му. — Само не трябва да правя резки движения с лявото рамо.

Чуха се тъпи звуци от падане на тела и сподавен вик — Кокорл се справяше блестящо със задачата си. Точно в този миг прозвуча пронизителният писък на алармена инсталация и силният блясък на невидими досега прожектори се изля върху площадката.

— Хайде! — изкрещя Синд.

Дори и Кокорл да беше дал някакъв сигнал, нямаше как да го чуят от шума. Районът беше напълно осветен и изложен на показ, така че оставането им тук означаваше сигурен провал. С толкова бързи крачки, колкото позволяваха силите на Тарасу, те се втурнаха напред. Светлината беше непоносимо ярка и му се струваше, че ги виждат чак от най-отдалечените хангари. Преходът от сравнително закътаното им убежище в ослепителното, открито като на длан пространство ги накара да се почувстват съвсем уязвими и беззащитни. Воят и крясъците се засилваха, но епицентърът на суматохата беше далеч встрани, там вероятно се подвизаваше Трирл.

Разстоянието до стълбата изглеждаше безкрайно. Ръката на Синд докосна металните предпазни перила, сякаш след векове безсилие и надвиснала заплаха от всички страни. Допирът до студения метал и близостта на люка му вдъхнаха увереност. Никой не викаше по тях, нямаше стрелба и по всяка вероятност още не бяха ги забелязали. Ако продължаваха да имат същия късмет, след малко щяха да бъдат горе в безопасност. Под стълбата се мярна безформена купчина и той разпозна очертанията на човешко тяло. Това беше някой от членовете на екипажа, останалите лежаха малко по-нататък. Нямаше как да разбере какво е състоянието им, пък и това вече не беше от значение.

— Нагоре ще те нося, а ти се дръж здраво — каза Синд.

Тарасу обгърна шията му и той бързо се заизкачва по стръмните хлъзгави стъпала. Беше стигнал до средата, когато усети движение под себе си. Погледна надолу и видя Кокорл, наведен над единия човек. Той вдигна тялото от земята, изсъска успокоително на висящия над главата му Синд и понесе товара си извън площадката. Хората бяха само зашеметени и джорхът ги пренасяше далече от кораба, за да не пострадат при излитането му. Когато Кокорл се върна за последния от тях, Синд беше стигнал до отворения люк. Той скочи вътре, пусна момичето да стъпи на краката си и предпазливо надникна. Точно над „Хаврия“ беше увиснал един роптер и се приближаваха още два. Дошлият пръв плавно се завъртя в обратна на Синд посока. Не го виждаха, сигналите, които даваше пилотът, бяха предназначени за Кокорл. Отнесъл хората извън опасния периметър, той ги беше разположил под някакво изоставено съоръжение в удобни от негова гледна точка пози. Сега стоеше с вдигната право нагоре муцуна и се взираше глуповато в прозрачните кабини на кръжащите роптери. Синд нямаше време да догледа края на тази сцена, въпреки желанието си да му помогне, затова използва пълноценно миговете, които им оставаха необезпокоявани. Той бързо влезе вътре и мислено пожела на джорхите да се оправят благополучно с тази история.

В командната кабина имаше пет кресла, разположени в полукръг. Той се стовари на централното място, като преди това настани Тарасу в креслото до своето. На пулта лежеше черен цилиндричен уред, както беше обещал непознатият. Синд свали гривната на Тарасу и своята и с отвращение ги захвърли на пода. Вече можеха да се почувстват почти свободни.

Той огледа бутоните, монтирани на облегалките за ръце. Натисна най-големия от тях, означен със звездичка, и защитното поле го обви в пашкула си. Момичето напрегнато следеше действията му, намери своя бутон и трептенето около нея показа, че го е включила.

— Сега ще опитаме този до него, с двете пресечени черти — насърчително й се усмихна Синд. — Би трябвало да е изключващ.

Трептенето спря. На екрана таймерът лениво отброяваше предстартовото време, приближаващо неумолимо към четвъртия кръг. Той продължи огледа на командното табло и установи, че управлението му е понятно, въпреки че това беше стар и сравнително рядко срещан модел, който не бе изучавал специално. Корабът беше в стартова позиция, затова трябваше само да превключи на ръчно управление и да провери бордовите системи.

— Мога ли да помогна с нещо? — беше забравил Тарасу.

— След малко излитаме, затова натисни предишния бутон, отпусни се и остави всичко на мен — каза той и продължи работата си, след като се увери, че е изпълнила правилно нареждането му.

Нямаше време да провери всички данни, които се нижеха в безкрайни колони на монитора. Надяваше се, че екипажът се е постарал да свърши това, преди Кокорл да ги разхвърля по площадката. В бързината, той и Тарасу бяха оставили входния люк отворен, което не беше проблем за автоматичните защитни системи при излитане, но предпочиташе да се осигури и се залови да набира командите за съответното устройство. Поздрави се мислено, когато затвори люка и получи сигнал за херметизация на шлюза, после смени кода, блокира външния контрол и включи двигателите. Таймерът показваше четвърти кръг и на екрана изскочи ослепителна огнена топка, която се издигна стремително в тъмното небе. „Зелено слънце“ стартира по график, идваше техният ред.

— Управление и контрол на полетите вика „Хаврия“! Нямате разрешение за отделяне. Изключете двигателите и ръчното управление незабавно! Чувате ли ме, „Хаврия“? — прозвуча напрегнат глас с нотки на паника в слушалките на шлема, който си беше сложил.

Синд прекъсна връзката, погледна Тарасу, която седеше изпъната и вдървена, после включи своето антигравитационно поле. Секундите след откъсването им от космодрума бяха ужасни с напрегнатото си очакване, но проблеми не се появиха. Коридорът в ограждащата мрежа не беше затворен, преди да преминат, нито се доближиха опасно до неволния си водач, бележещ пътя им с нетърпим блясък, докато излязоха от атмосферата. Извън нея беше същото стълпотворение, както в деня на пристигането му и за да се измъкне в свободно пространство, вложи цялото си умение на пилот. Пот течеше по челото му и премрежваше погледа, а по врата си усещаше влудяващ сърбеж от прилепналия ръб на шлема, но си позволи да се отпусне едва когато напуснаха струпването от летателни апарати. Тарасу гледаше ту него, ту екрана и в очите й се долавяше възхищение. Когато излязоха на далечна орбита, той се усмихна широко и отново включи заложения в автопилота курс, където беше направил минимални корекции.

— Нужно ли беше да управляваш ти? — попита момичето.

— Автопилотът щеше да ни изкара в междинната станция, право в ръцете им, а нямах време да го препрограмирам изцяло, преди да излетим — отговори той.

Отдалечаваха се от Ромиа по предварително зададения курс, какъвто и да беше той. Опасността не беше отминала, защото курсът и координатите на хиперпространствения скок бяха записани в Централната компютърна мрежа на космодрума и трябваше само да ги последват по този маршрут. Не биваше да се поддава на еуфорията, а да смени старите координати с тези на някой от секторите в близост до Франар.

— На борда има човек! — обади се момичето и посочи разделения на обозначени квадранти монитор пред нея, в който се виждаха различни части от кораба.

Синд погледна движещата се или по-скоро пълзяща фигура в едно от помещенията, по обзавеждането личеше, че е медицинският сектор.

— Едва ли му е понесло добре ускорението, когато го е заварило необезопасен — каза той, докато наблюдаваше как човекът се влачи на четири крака по пода и се опитва да достигне вратата, като събаря всичко по пътя си.

Синд въведе новите параметри и остави компютъра да направи корекциите за хиперпространствения преход. Имаше време въпреки скоростта, с която работеше електронният мозък на „Хаврия“. Сравняването на зададените данни с паметта, верификацията им и въвеждането в селектора траеха кратко. По-дълъг период изискваше изготвянето на пакет от резервни програми за излизане в нормалното пространство, в случай че граничната точка е заета от друго тяло. „Хаврия“, както и всички други кораби, имаше заложени в паметта си задължителните графици на движение в натоварените входно-изходни сектори на Империята, в частност и тези около Франар.

— Ще отида да го погледна — каза той на момичето, освободи се от полето и стана. — Може да ме наблюдаваш на монитора, а чрез тези бутони със съответните знаци ще превключваш интеркома, за да поддържаш връзка с мен. Не е трудно, ще видиш.

— Наистина — тя включи бутона за медицинския отсек, което допълни картината с тежкото дишане на пострадалия.

— Ако го оставим така, ще бъде убит след прехода. Веднага се връщам, а ти междувременно огледай дали няма още някой на борда. Тук са дадени само главните сектори, ще трябва да извикваш останалите на оперативния прозорец на дисплея.

Тарасу го погледна неразбиращо и се наложи да й демонстрира работата на монитора за вътрешна видеовръзка. Тя схвана бързо и се залови методично да претърсва помещенията по означенията в главната схема, а той се запъти към амбулаторията. Корабът не беше голям и момичето вече привършваше огледа, когато нещо се мярна във включената току-що картина на част от централния коридор и изчезна. Докато определи посоката, в която се движеше то, и намери на схемата съответния сектор, успя да го зърне миг преди да изчезне пак. Погледна следващите обозначения по пътя му и застина, когато осъзна значението им. Нещото се движеше бързо и целенасочено към командната кабина и сигурно вече беше до вратата. Тарасу се извъртя с лице натам и се напрегна, забравила за връзката със Синд. Огледа се за нещо, с което да се защити, но не намери и беше на път да припадне от уплаха. Люкът се плъзна бавно и в рамката на отвора се очерта застрашително едро тяло, което заплува към нея в размътения й поглед. Когато очите й се фокусираха, тя въздъхна и едва не се разплака от облекчение. Пред нея стоеше Кокорл.

— Коридорът на излитащ кораб не е най-доброто място за пребиваване — осведоми я той и се почеса по главата. — Ако не бях джорх, положително бих се почувствал още по-зле, дори не ми се мисли колко.

— Кокорл! Защо си тук? — възкликна тя, трепереща от преживяното вълнение.

— Обърках посоките и вместо към сградите на космодрума, полетях към кораба. От роптерите започнаха да ме обстрелват и като не видях възможност за цивилизована дискусия, оставаше само да се пъхна в люка, който бяхте забравили да затворите — отвърна той и огледа обстановката с любопитство. — Налага се да ме изтърпите известно време, поради това злощастно стечение на обстоятелствата.

— Радвам се, че си тук — чистосърдечно отговори момичето, — въпреки че това сигурно проваля плановете ти.

— Няма значение — великодушно махна с лапа Кокорл. — Щом стана така, значи така е трябвало да стане и точка!

— А какво се случи с Трирл?

— Нямам представа, но вероятно е добре. Аз обаче се чувствам малко странно и не мога да разбера зашо.

Той се разходи пред нея, продължавайки да се почесва, после извъртя главата си и погледна назад през лявото си рамо. Изпъчи се и направи същото движение през дясното, след което повтори цялата процедура няколко пъти. Тарасу наблюдаваше тези упражнения озадачена.

— Знаеш ли, като се замисля, наистина изглеждаш различен — каза тя. — Някак по-малък и почти ми приличаш на човек.

— Вече знам защо — въздъхна той дълбоко и спря умопомрачителната си гимнастика, — но хич не съм доволен от това, даже направо съм съкрушен. И развълнуван.

— Като че ли си се смалил — продължи да разсъждава момичето на глас. — Не на височина, но… къде ти е опашката?

— На площадката за излитане, по всяка вероятност — каза Кокорл и тъжно попипа стърчащия остатък, изобщо недостигащ до пода. — Точно преди да връхлетя през люка, ми се стори, че ме улучиха и правилно ми се е сторило.

— Боли ли те много? — попита съчувствено Тарасу. — Извинявай за глупавия въпрос, забравих, че не си човек.

— Добре, че поне това ми е спестено! Боли ме по-скоро тук — той положи предните си лапи върху гърдите.

— И там ли те улучиха?

— Не, изразявам се в преносен смисъл, по човешки маниер. Искам да кажа, че ме болят сърцата от загубата.

— Сърцето — машинално го поправи Тарасу.

— Липсата е толкова очебийна и дразнеща, че вероятно биха ме заболели и двете — той отново притисна с лапи местата на многострадалните си кръвоизтласкващи органи.

На момичето му беше нужно малко време, за да вникне в ситуацията и да зяпне.

— На джорхски звучи по-изискано, но е непреводимо — допълни Кокорл.

— Моля?

— Нещо такова: „Люспите ми изсветляват и стават прозрачни като утринните лъчи на Састошс.“ Изгубва му се цялата красота и атмосфера, както виждаш.

— На кое? — недоумяващо попита тя.

— На израза. Както и да е, това е без значение — каза джорхът и тогава влезе Синд.

Той стискаше някакъв предмет в ръката си и изглеждаше разстроен. Не посрещна с бурни емоции нито присъствието на Кокорл, нито отсъствието на опашката му.

— Какво стана с човека? — Тарасу погледна към екрана, където го видя, легнал по гръб със затворени очи под херметически затворения прозрачeн похлупак на един от стационарните медицински корпуси. — Изглежда зле, но виждам, че си се погрижил за него. В съзнание ли беше, когато го намери?

— За малко — тежко каза Синд. — Колкото да ми даде това или по-скоро да ми го върне, преди да припадне.

Той разтвори дланта си, в която държеше малък каменен отломък с красива кристална розетка отгоре.

— Какво е това?

— Обицата, която беше на ухото ми, преди да убият Зарал Вар и да обвинят мен за това. Този тип е единият от убийците и ми се искаше да го оставя да умре така, както си лежеше. Трябва обаче да го разпитам, когато се оправи, и да го заведа при Императора.

— Ако този екран показва пространството зад нас, струва ми се, че ни идват гости — Кокорл показа с дългия си нокът двете точици, които се приближаваха към „Хаврия“ доста бързо.

— Сега не ме плашат — каза Синд. — Вече мога да се легитимирам, стига някъде тук да има декодер с излъчващо устройство. Да, има за щастие. Край на бягството ни.

Той се приближи до декодера и постави обицата с кристала нагоре в появилия се отвор.

— Ще получат излъчения запис и бих искал да им видя физиономиите, когато го гледат.

— И какво толкова ще разберат? — попита Тарасу.

— Че аз, Синд Кар, съм изпратен тук със специална мисия от Император Харамон — той включи външната връзка.

— Компютърът отказва да приеме нови координати, иска потвърждение на първоначално зададените — обади се Кокорл, който за разлика от момичето не беше впечатлен от разкритията на Синд.

— Откажи първоначалните и поискай да ги коригира съгласно моите команди. Провери дали са точни, като няма нужда вече да бързаш — каза Синд и заговори на догонващите ги патрулни кораби: — „Хаврия“ вика Ромийска орбитална охрана! Получихте ли съобщението, което излъчихме за вас?

Отговорът беше бърз и смразяващ.

— „Хаврия“, отговорете веднага! Последно съобщение преди обстрел.

В настъпилата тишина Синд се хвърли напред към пулта и активира задните силови щитове. Попадението беше точно и раздруса кораба.

— Точни са, но отново се иска потвърждение на предишните координати — съобщи Кокорл. — И ми се струва, че нуждата от бързане пак се появи, даже по-голяма от преди.

— Не ни чуват или се преструват, което на практика е същото — Синд се обърна към новоизлюпения си пилот-навигатор. — Потвърждавай, каквото поиска скапаният компютър, преди да са ни разпрашили, после ще се борим с него. Твърдо са решили да ни унищожат и дори да ни последват, ни е нужна малко преднина.

Последното кресло в полукръга, което досега стоеше обърнато така, че се виждаше само облегалката му, се извъртя към тях. В него седеше млад мъж с особено облекло и дълга права коса и ги гледаше с кротките си кафяви очи.

— Трудно ми е да се съсредоточа от крясъците ви. Опитах се, но не ми се удава — оплака се той, без да се обръща специално към някого. — Почти се беше получило, когато ми попречихте с шума, който вдигате.

— Кой пък сте вие? — тросна се Синд, изненадан и ядосан.

— Аз съм собственикът на „Хаврия“, ако не е нескромно да се изтъквам така. Струва ми се, че е за предпочитане да отида в каютата си, за да постигна някаква концентрация.

— Не мисля, че ще отидете там — Синд се пресегна към пулта и нагласи полето на креслото му на централно регулиран режим.

— Само този ни липсваше да се разхожда из кораба — промърмори той, — докато стрелят по нас и селекторът на програматора се е заинатил да не приема команди.

— Какво направи? — попита Тарасу.

— Обездвижих го с полето, за да не ни се пречка. Сега клавиатурата на креслото му е блокирана и ще не ще трябва да си седи на мястото.

— Имате по-добра идея от тази да отида в каютата си ли? — попита мъжът с интерес, като пропусна покрай ушите си последните реплики. — Стори ми се, че казахте нещо подобно.

— Нищо не съм казал! — озъби се Синд. — Стойте си тук на стола и мълчете, после ще се обясняваме с вас.

— Не, тук не става, както споменах вече — каза той, разочарован и бавно стана, сякаш излизаше от гъста течност. — Отивам си.

Синд беше разтърсен от гледката, която разумът му отказваше да възприеме, защото според приборите антигравитационният N-Х амортизатор на непознатия беше в изправност и работеше с пълна мощност. Корабът се раздруса отново и мъжът се олюля.

— Много досадно — обяви той с укор в гласа. — Ще се наложи да вървя към каютата по-бързо, отколкото би ми било приятно.

Нямаше смисъл да се опитват да го спрат, а и Синд вече се съмняваше дали могат да го направят. Като ги огледа неодобрително, странният субект поклати глава, залитна от новия удар, нанесен на „Хаврия“, и внимателно затвори люка след себе си.