Майкъл Нютън
Черна дантела (6)

5

До сряда, 17 април, Джо Флин и Мартин Танър бяха успели да съставят един списък на единадесет хиляди медицински сестри и лекарки, които работят в Лос Анжелис и Ориндж. 332 от тази група бяха идентифицирани като жертви на престъпно нападение от страна на мъже през последните дванадесет месеца. Сто и седемнадесет от случаите се отнасяха до улични нападения с цел грабеж или нападения от пациенти в лечебните заведения. Осемдесет и три бяха свързани с домашно насилие, с предявено срещу съпруга или живеещия на квартира любовник обвинение за причинени телесни повреди като се започне от незначителни порязвания и рани и се стигне до счупване на черепа. Някаква сестра от Анахейм е била застреляна в колата си на магистралата Харбър, повличайки след себе си три други коли, след което се разбива и се запалва; убиецът й беше задържан. Сто тридесет и един от случаите бяха свързани с някаква форма на сексуално посегателство.

— Да започнем първо с последната група — рече Танър, прехвърляйки купчините листа пръснати по бюрото му. — Нека да я класифицираме.

Флин прекара пръста си по един отпечатан списък.

— От всичките сто тридесет и една, деветнадесет са негьрки или азиатки.

— Тези отпадат — рече Танър.

— При това положение остават четиридесет и три опита за изнасилване, единадесет съпружески изнасилвания и девет изнасилвания по време на любовни срещи. През юли миналата година две медицински сестри, връщащи се от нощна смяна в Алхамбра са били нападнати от някакви типове и групово изнасилени в някакъв склад. Останалите четиридесет и седем съдържат жалби по повод сексуални нападения от страна на единични извършители, с обвинения в изнасилване и содомия.

— Колко от тях са приключени?

— От тази група двадесет и две. За всички взети заедно са предявени петдесет и девет ареста.

— Какво прави това, четиридесет и пет процента ли?

— Не е достатъчно.

— Сто тридесет и един — рече Танър намръщено.

— Които са ни известни — каза Флин. — Нали знаеш статистическите данни за недокладвани сексуални нападения. Може да гледаме някоя цифра, която е два или три пъти по-малка от действителната и никога да не узнаем това.

— Не ми напомняй, Джо.

Флин спести на колегата си напомнянето на другия проблем, а именно, неадекватността на техния първоначален списък. Справочниците, с които се бяха консултирали, за да съставят своя списък на медицински сестри и лекарки, включваха само онези от тях, които са активно практикуващи сега. Далеч по-трудно, вероятно невъзможно, щеше да бъде да се състави един списък на притежателите на разрешително в миналото и понастоящем, които в момента не работеха или се бяха пенсионирали. И нито един от тези списъци нямаше да обхване помощник-медицинските сестри, санитарките, физиотерапевтките, хигиенистките и още дузина други професии, свързани с медицината.

Приемайки неизменно и преди всичко, че Хотелската касапка има връзка с медицината. Ако тяхната далечна прогноза беше погрешна, те чисто и просто си губеха времето.

— Предполагам, че не си мислил за това как трябва да водим разговорите?

Флин поклати глава.

— Не можем току-тъй да се изтърсим някъде и да попитаме някоя жена дали убива мъже и им реже тестикулите, за да си върне задето е била изнасилена някога. Медиите веднага ще започнат да бълват и ще си навлечем лошо име завинаги.

— Така или иначе, това няма да ни помогне — рече Танър. Нали видя обяснителните бележки под точка „Темперамент“ на портретната характеристика.

— Видях ги.

Портретната характеристика, дошла от Центъра в Куантико беше горе-долу такава, каквато очакваше Джоузеф. Изправени пред нещо, което изглежда беше напълно ново явление, психиатрите от Звеното по бихевиористична наука (ЗБН) бяха представили един портрет, който далеч не беше категоричен. Те очертаваха възрастта на убийцата някъде между двадесет и една и тридесет и пет години, вероятно поради това, че двамата официални свидетели я бяха описали като „млада“ на вид. Нейният „Начин на действие“ като че ли размиваше фината разделителна линия между това, което психиатрите на ФБР квалифицираха като неорганизирани и организирани престъпници. Неорганизираните престъпници, като техния субект, често оставяха разхвърляна сцена на престъплението, обикновено причиняваха увреждания на жертвата след настъпване на смъртта и в редки случаи използваха средства, за да завържат жертвата. Обратно, организираните престъпници — като Касапката — налитаха на непознати и избираха такова място на престъплението, което е лесно за контролиране; те идваха готови да убиват и при бягството си отнасяха със себе си оръжието, с което са убили.

Окончателната диагноза сочеше някакво хибридно същество, движено от садистичен гняв, но в достатъчна степен владеещо се, за да може да седне и да обмисли дадено престъпление от начало до край. От Куантико изразяваха съгласие, че мотивиращият фактор в случая вероятно е сексуално посегателство преди дванадесетгодишна възраст, като изборът на бели мъже на средна възраст за жертви предполага, че вероятно в това е бил замесен по-възрастен роднина или настойник. Отрязването на гениталиите и напъхването им в безжизнената уста на жертвата се разглеждаше като отрицанието на някаква заплаха, която едновременно заставяше злоумишления посегател да замълчи — нещо, което Стръвницата може да е смятала за акт на самоотбрана.

Обяснителните бележки под точка „Темперамент“ информираха Флин, че не бива да очаква, че Стръвницата ще се оттегли, нито пък че е вероятно да направи самопризнание още при първия разпит. Тя би погледнала на този дуел като на някаква игра, в която тя е господарят, изправена срещу no-слаби от нея. Тя би унищожила уличаващи я в престъпление доказателства и би могла да прибегне до самоубийство, ако се почувства хваната в капан.

— Ще ми се да разполагахме с някаква календарна закономерност — рече Танър.

— Де такъв късмет.

Точно четиринадесет дни бяха изминали между първите две убийства, пет — между второто и третото. След като от третото убийство бяха изминали тринадесет дни, беше очевидно, че Стръвницата няма ясно очертан график, както и че престъпленията не бележат ускорение към някаква точка на затихване, която в крайна сметка би им предоставила решаващото доказателство, необходимо за предприемане на арест.

Както личеше по всичко, Хотелската касапка излизаше на лов тогава, когато почувствуваше подбуда за това. Не се забелязваше никаква по-особена закономерност в празниците или в лунарния цикъл, която биха могли да използват, за да начертаят диаграма на убийствата като по този начин се подготвят за следващото, когато то дойде.

А то предстоеше, Флин го чувствуваше с вътрешностите си.

Телефонът на бюрото на Мартин иззвъня два пъти, преди той да сграбчи слушалката.

— Танър — каза той, заслушан напрегнато в гласа оттатък и записвайки бързо нещо. — Преди колко време? — попита той. Кратка пауза. — Още веднъж, какъв беше адресът?

Измина още един миг, преди той да остави слушалката, след което се облегна назад във въртящия се стол и срещна спокойния поглед на Флин.

— От полицейското управление — каза Танър. — Питат дали имаме време да отидем и да видим четвъртия.

Пътуването отне на Флин близо час като червената светлина ги засичаше почти на всяко кръстовище. Така той разполагаше с време да се съсредоточи върху оскъдните подробности, които Танър беше получил от полицията.

Последната жертва беше отново пришълец в града, заклан в хотел „Метрополитан“ на булевард „Санта Моника“. Една от камериерките бе намерила тялото по време на обиколките си. Тя бе повърнала в коридора пред стаята и след като бе дошла на себе си, беше повикала управителя. Касапницата беше типична, но с „една малка добавка“ за ченгетата този път.

Някаква част от Флин се ужасяваше от тази „малка добавка“. А другата част от него изгаряше от нетърпение.

Хотел „Метрополитан“ беше позагубил блясъка си, но си стоеше на мястото. В момента боядисваха фасадата му, за да придадат на сградата известна свежест и може би малко шик. Местоположението в центъра на Холивуд може и да не беше чисто злато, но пък беше достатъчно близко и Флин виждаше как собствениците работеха извънредно, за да спасят своите инвестиции в обекта. Впрочем, ако по паркингите би могло да се съди за посещаемостта на даден хотел, „Метрополитан“ изглеждаше да е поне три четвърти пълен.

Брад Кротър ги очакваше във фоайето на хотела както предишния път, макар че не той се бе обадил, за да ги повика. Всеки път, когато се срещнеха, лейтенантът по убийствата изглеждаше малко по-стар като човек, чийто живот го застига неудържимо. Пътем, Джоузеф си помисли как ли му се виждат на Брад те двамата.

— Ще се качите ли горе? — попита Кротър, придавайки веселост на гласа си като един вид защита срещу онова, което бе видял горе.

— Имаме ли друг избор? — попита Танър.

Лейтенантът присви рамене, насочвайки се към асансьорите, последван от двамата представители на федералната служба.

— Мисля, че нищо не пречи да изчакате заключението на медицинската експертиза — рече той. — Така или иначе, ние вече обработваме местопрестъплението.

— Вие ни се обадихте и ние сме тук — каза Флин. — Нека да свършваме.

— Окей. — Мършавият детектив извади бележника си, докато чакаха да дойде асансьора. — Поредният балък се казва Айвън Луис Декард, четиридесет и седем годишен. Ръководил е верига от представителства на „Хонда“ в Северна Калифорния. Шест или седем търговски пункта, доколкото съм осведомен. Имал е намерение за разгръщане на дейността и е пристигнал, за да проучи състоянието на конкуренцията, когато си е натресъл това.

— Семеен ли е? — попита Флин.

— Вдовец, няма деца. Това поне облекчава нещата.

— За кого?

— Обадихме се на брат му в Сакраменто; между другото, двамата са били съдружници в бизнеса. Той ще дойде тук в петък, за да потвърди самоличността му и да отнесе тялото вкъщи.

— Чак след два дни?

— Някакви делови работи го задържат на север. Освен това ние му казахме, че няма нужда да бърза. Брат му няма къде да избяга, а ние имаме да свършим някои неща.

— Надявам се, че заключението за самоличността е категорично — намеси се Танър.

— Няма защо да се безпокоиш за това. Жената е оставила портфейла му като предишния път. С три вида кредитни карти, пари в наличност и всички видове удостоверения за самоличност, за които би могъл да се сетиш в случай като този. Не е посегнала на лицето му, снимките съвпадат.

Стаята на убития беше на седмия етаж. Когато излязоха от асансьора, Флин и Танър видяха обичайния екип от униформени полицаи и лабораторни техници, и неизбежните в такива случаи зяпачи, които поглеждаха любопитно към мястото, кръстосвайки напред-назад между асансьора и стаите си като кънкьори върху площадка от лед. Приближавайки стая 743, Флин стъпи на нещо мокро и долови миризмата на дезинфектант, като веднага си спомни за камериерката, която беше повърнала в предверието.

Ужас.

Щом прекрачиха прага на стаята, освежаващият аромат на „Пайнсол“ изчезна. Смъртта се бе настанила изцяло тук и Флин усети с обонянието си нейната близост. Кръв и фекалии, урина, пот и секс. Различните миризми се смесваха в будеща паника обща воня, която даваше кратка мъглява представа за това, как са протекли последните мигове на мъртвеца.

Само че никой жив човек не може да знае как е всичко в действителност.

Хотелската стая приличаше на касапница. Този път касапката бе надминала себе си с ужасяващата си, необуздана жестокост. Човек тъкмо си казва, че вече е видял всичко, помисли си Флин, и изведнъж…

Централният обект беше тялото на Иван Декард, проснато на подгизналото от кръв легло, с прерязано гърло и зейнала страховито дупка на мястото, където са били гениталиите му.

Флин начаса разпозна смъртоносния удар по почерка; останалото беше картина на ужаса, намек за Смъртта — като — изкуство.

Стръвницата бе посветила доста от времето си на Иван Декард, като беше отворила корема му и се бе ровила из тайните, скрити там.

Накрая вниманието на Флин бе привлечено от стената оттатък леглото. Сякаш, за да се подпише под отвратителното си деяние, Касапката беше изписала едно изречение с кръвта на своята жертва, с главни букви в блок шрифт, с минимални замацвания върху думите:

— По дяволите, друго не ни трябва — каза Танър.

— Познато ли ти звучи?

Флин вече виждаше в представата си заглавните страници на таблоидните издания, рекламният кошмар, който щеше да отклони на километри от целта законното следствие, преди първите скандални викове да отшумят.

— Колко души са видели това? — попита Флин.

— Освен нашите, камериерката, управителят, хотелската охрана — кой знае?

— Последното нещо, от което има нужда който и да било от нас, е ето това нещо — Джоузеф заби показалеца си в стената с надписа, — да се излее в мастило.

— Съгласен съм. Казах на управителя, че това ще ни трябва за сравнение в случай на фалшиви самопризнания и че ще го държа лично отговорен за изтичане на каквато и да било информация от хотела. Знам, че е умряла работа, но мисля, че поне ще се постарае да го задържи в тайна, ако може.

— Не е казано, че изтичането на информация ще дойде от страна на цивилните — напомни му Флин.

— Вече съм помислил и за това — рече Кротър. — Всички, които са влизали в стаята тази сутрин по служба, са предупредени най-строго да не дават каквато и да било информация на медиите. Това рядко има ефект — те прекрасно знаят, че аз нямам никакъв начин да проследя изтичането на дадена информация — но е най-доброто, което мога да направя.

— Предполагам, че не си готов да се обзаложиш срещу пенсията си, колко време ще трябва, за да се разчуе? — попита Танър.

— Нямам никакъв шанс.

— Великолепно.

— Ако не ти харесва, постави се на мое място. От Кметството следят всяка моя стъпка, откакто стана второто убийство. Вече бълват змии и гущери. По това време другата седмица може да трябва да си търся нова работа.

— Ще те направят на нищо — рече Танър, усмихвайки се.

— И още как.

— Така че, разреши случая — каза му Флин застанал с гръб към останките на Иван Декард и кървавия олтар.

— Точно така. Винаги съм обичал да си поговоря с вас. Действа ми толкова ободряващо.

— Готови сме да помогнем с всичко, с каквото можем.

— Портретната характеристика не ми даде много нещо. Предполагах, че вундеркиндите на ФБР ще ми предоставят адреса на убийцата, нещо което би ми дало възможност за работа.

— Може би следващият път — рече Танър. — В този случай и те търсят слепешката, както всички останали.

— Прекрасно. Точно такова нещо ми трябваше — един експериментален случай.

— Погледни на нещата така: Когато я заловиш, ще се прочуеш.

— Ако я заловим. Така, както стоят нещата сега, не виждам особени шансове.

— Тя разчита на шанса си и рискува — рече Джоузеф. — Ако стане прекалено самонадеяна, смятай, че сме успели.

— Отново „ако“, Флин смени темата.

— Изкъпала ли се е?

— Както обикновено. Обича да се прибира чиста вкъщи.

— И никакви отпечатъци ли няма?

— Може да имаме късмет, но на ваше място не бих се надявал. Тя почиства накрая, където е нужно.

— Аз се нагледах достатъчно — рече Танър. — Някой да изпитва непреодолима нужда да виси още тук.

Брад направи кисела физиономия.

— Подиграваш ли се с мен?

Навън, когато отново можеха да дишат и дъхът на смъртта се усещаше само по дрехите им, лейтенантът по убийствата попита:

— Какво става с онази работа с медицинските сестри?

— Все още събираме имена — рече Флин. — Нямам представа какво, по дяволите, да правя с тях, но все пак е някакво начало.

— Ако искате, мога да говоря с отдела за Сексуални престъпления. Може би те биха могли да ви дадат някой от техните хора, който да ви разведе и да се срещнете с жертвите на нападатели, които са още на свобода. Казвате, че разполагате с някаква следа, нещо такова, и ги прослушвате, какво толкова.

— Ще ти се обадя.

— Ако откриете нещо…

— Твое е — рече Флин. — Ние нямаме никакви федерални материали за тази кучка.

— Окей. Просто искам да бъда сигурен.

— Ще сложиш ли някого във въпросника за Куантико?

— Веднага, щом имам възможност.

Криминалният доклад на VICAP беше извънредно обемист, 190 въпроса, обхващащи всички аспекти на даден случай, но попълването му беше от съществена важност, за да може престъплението да бъде анализирано и съхранено в компютърните банки на Куантико за последващо сравняване с други случаи и окончателното изготвяне на психиатричен портрет на даден убиец, който все още е на свобода. Твърде често, преуморени от работа следователи проявяваха небрежност или претупваха този процес, което водеше до голям брой неточни, неистински резултати.

— Искате ли да се срещнете с брата, когато пристигне тук? — попита Кротър.

Това бе последното нещо, което искаше Джоузеф, но в същото време той знаеш, че това е важно.

— Няма да ни навреди — каза той.

А това, без съмнение, сигурно беше най-голямата лъжа, която беше изрекъл през този ден.