Майкъл Нютън
Черна дантела (19)

18

Тя не харесва много тъмнокестенявата перука, но днес трябва да представи един определен образ. Седнала е гола пред огледалото и разчесва косата, която се е разпиляла по раменете й. Иска да се увери, че прическата също е подобна, макар и не съвсем.

Нейните противници не са глупаци, колкото и да се правят на такива.

Гримът й е съвсем лек. Малко сенки на очите, почти незабележим руж, блед гланц на устните. Нищо специално, което да примами някой мъж, но тя може да го направи и сама, без помощни средства. Днес Стръвницата трябва да изиграе определена роля и трябва да остане вярна на образа, който ще представя.

Поне докато си намери шопар по свой вкус.

Като се има предвид къде отива, тя решава, че все пак не може да облече костюм — той се носи на работа като униформа. Вместо него тя избира обикновена рокля за коктейл и я облича, без да слага нищо отдолу. Материята гали кожата й, докосването я вълнува. Тя мисли за баща си, но няма време да го вика точно сега.

Голямото огледало й казва всичко, което иска да знае. Наистина приликата не е пълна, но и не е нужно. Става дума за общо описание, което се предава като сведение от втора ръка. Може би друг художник ще го интерпретира така, че да противоречи на портрета, разпространен от полицията.

Образът в огледалото вече е добро начало, но тя има също и други карти, които да изиграе.

Избира чанта, която да подхожда на роклята й и премества в нея нещата си. Съвсем нов пакет цигари. Пудра, в случай, че трябва да освежи лицето си. Портфейл. Ключове. Ножът.

Тя спира за момент, измъква плоското острие от калъфа му и прокарва пръст по него. Ножът не е достатъчно остър. Тя отива до кухнята, където държи точилото. То издава стържещ звук, който я кара да настръхне, но тя е доволна от резултата.

Това е съвършенството.

Нищо не е оставено на случайността.

Навън нощта е топла и въздухът е сравнително чист, според стандартите на Лос Анжелис. Има твърде много осветление, за да може да види звездите, но знае, че те я наблюдават отгоре и чакат да одобрят нейната жертва. Тя чувства твърдата и едновременно податлива земя под краката си.

Днес ще ловува на друго място. Вместо да тръгне с колата на изток или на юг, тя тръгва по Уилшър на запад, пресича под магистралата за Сан Диего и стигна до Санта Моника, на няколко преки от Брентудския кънтри клуб. Там, където Уилшър завършва при Оушън авеню, тя завива наляво и кара направо, докато намира паркинг. Входната му врата е автоматична и на нея има предупреждение, че ако някой по погрешка се опита да излезе оттук, гумите му могат сериозно да пострадат.

Тя намира място за паркиране и слага квитанцията за платеното време на видно място зад предното стъкло. От мястото си тя вижда нощния пазач като прегърбен силует в будката му на около десет метра. Той не обръща на стръвницата повече внимание, отколкото на всеки друг посетител.

Тази нощ няма да й трябва такси. Нейната цел е Оушън парк хотел на три преки разстояние. Лесно може да отиде дотам пеша. Тя заобикаля паркинга, за да не минава покрай пазача и се връща на Оушън авеню по пътя, по който е дошла с колата.

Още е рано, когато стига до хотела. Нощта лежи пред нея като очакван празник и й предлага едно безкрайно разнообразие от вкусови усещания и аромати, които могат да й донесат удоволствие.

Тя не чувства нужда да бърза. Разбира добре, че ако избърза, може да провали всичко.

Натрапчиво пред очите й се появява картината на онова, което се случи последния път. Непредвидливо нарушение на плановете й, което за малко не доведе до пълна катастрофа в решителния момент. Беше чист късмет, че успя да се измъкне от ръцете на шопара и да го довърши, преди да й е счупил челюстта или нещо по-лошо.

Това е достатъчно, за да смути нейната увереност, но тя се гордее, че може да се учи от собствените си грешки. Тази вечер Стръвницата ще е двойно по-предпазлива и няма да остави нищо на случайността.

Тя има нужда от идеалната жертва.

Група японски туристи, накичени с камери и фотоапарати, които бърборят едновременно, изцяло са погълнали вниманието на човека от рецепцията. Няма и дежурен портиер или пиколо и тя се възползва от случая, като тръгва спокойно през фоайето към бара.

Щом прекрачва прага му, тя отново се усеща на своя територия. Стръвницата съвсем не е постоянна посетителка точно на този бар, но те толкова си приличат. Известно време тя разглежда обстановката и забелязва един сърф, закачен на стената, а също и подписани снимки на спортисти и прочути личности, които не познава. Останалото е като другаде — оскъдно осветление, покрити с ламперия стени, тъмни сепарета и дървени маси със столове около тях. Това събужда у нея приятното чувство за нещо познато.

Има дванайсет посетители, девет от които са мъже, а пет от тях очевидно са сами. Все още е рано за петък вечерта, но доколкото знае, всяка нощ в бара има достатъчно посетители. Без да бърза, тя се отправя към един висок стол пред бара, като проверява възможностите по пътя си. Двама от тези, които пият сами, приличат на млади началници — всъщност са твърде млади, за да отговарят на изискванията й Другите трима са по-подходящи — солидни и на средна възраст, като всеки от тях отбелязва с приличен интерес нейното влизане.

От лявата й страна, в средата на помещението най-близо до нея седи един шопар с лошо ушит костюм и тъмни кръгове под хлътналите очи. Лицето му с крушовидна форма изглежда като направено от тесто, с дебели бузи и тройна брадичка, която покрива яката му. Шопарът наистина е много подходящ за целта, но празният израз на лицето му я отблъсква и тя си дава сметка, че за да постигне нещо тук, трябва да положи прекалено много усилия.

Отхвърля го и продължава нататък.

През три стола от лявата й страна седи един едър и малко по-възрастен мъж с прошарена коса и запазена фигура под добре ушитото си сако. От пръв поглед тя разбира, че си е правил пластична операция за премахване на бръчките — подсказва й го нещо в начина, по който се изпъват бузите му, когато се усмихва, сякаш костите отвътре ще пробият кожата. Зъбите на шопара са бели и равни — очевидно с изкуствени коронки. Той вдига чаша към нея, но тя предпазливо му отвръща с неопределена усмивка, която може да значи всичко, но може и нищо да не означава.

В далечния край на бара, точно срещу Стръвницата, седи третият — той е набит, около 45-годишен, с дебели мустаци. Тя си представя как ги отсича заедно с горната му устна и тръпки на нетърпение стягат зърната на гърдите й и я карат цялата да настръхне. Шопарът я гледа с искрено възхищение, но не прави нищо, а само продължава да отпива от бирата си.

Стръвницата трябва да направи своя избор. Ако чака за други възможности, може да изпусне шопара, който й трябва. И обратно, ако обектът е предпазлив човек или ако прочете погрешно посланието в очите му, тя рискува да го изплаши и да го отблъсне от себе си.

Този с пластичната операция на лицето само ускорява решението й, като слиза от високия стол и тръгва към нея, като минава покрай дебелия. Сега или никога. Ако избраният от нея шопар я види как отхвърля друг, само ще стане по-предпазлив.

Тя тръгва, докато мъжът с изпънатото лице идва към нея, показвайки блестящите си зъби, очевидно разбрал погрешно намеренията й.

— Може да ви звучи малко банално…

— Моля ви, ако обичате.

Тя бързо минава покрай него и повече не се обръща назад. Избраният от нея обект малко се стъписва, стиснал с ръце празната халба, но не отбягва погледа й. Това е добър знак. Стръвницата сяда на масата му и обръща лице към него, като кръстосва краката си, за да открие част от бедрата.

— Знам, че ще ви се види нахално, но бих искала да се запозная с вас.

— Защо?

— Може би защото чувствам, че си приличаме.

— Така ли?

Тя се възползва от случая и продължава:

— Вие сте сам, а аз знам какво означава това.

Тя усеща как ледът между тях започва да се пропуква, но все пак е предпазлива:

— Е, не е чак толкова лошо.

— Значи имате късмет. Аз така и не можах да свикна със самотата. Но никога не бих помислил, че и вие имате такъв проблем.

— Но защо?

Той леко се изчервява:

— Искам да кажа, като се има предвид как изглеждате…

— Много мило от ваша страна — казва тя, като внимава да не прекалява със сантименталностите. — Но външният вид всъщност няма значение, нали? Когато видя хубав мъж като вас, който е сам в петък вечерта, аз разбирам, че нещо не е наред.

Когато й отговаря, той се изчервява по-силно:

— Знаете ли, едва от вчера съм в града. Вероятно ще започна работа тук.

— О, съжалявам. Моля да ме извините. Когато видях, че не носите халка, си помислих…

— Разведен съм — тонът му казва всичко, което Стръвницата иска да знае за живота на шопара. — Мисля, че промяната ще ми се отрази добре.

— И може да ви донесе късмет, нали?

— Всичко е възможно.

Той прави знак на бармана да им донесе още по едно питие — бира за него и ром и кока-кола за нея.

— За мен май вече е късно, но кой знае.

— За бога, да не би да искате да кажете, че сте стар? — Тя му се усмихва още по-лъчезарно. — Не говорете така.

— Нямах точно това предвид, но…

— Вие предприемате рисковано начинание, готвите се да завладявате нови територии. Само младите хора могат да се възползват, когато им се предостави такава възможност.

Той се усмихва смутено:

— Да не би случайно да сте психиатър?

Смехът й е искрен:

— Не. Просто познавам хората. Имам такава способност.

— Пия за това.

Следва кратко мълчание, прекъснато от шопара, който си прочиства гърлото:

— Разбирам, че днес сте сама.

— Да, срещата ми пропадна — казва тя. — Случва се.

Шопарът поглежда часовника си:

— Сигурно вече сте вечеряли, нали?

— Още не — допълнителна лъжа, за да го накара да налапа въдицата. — А вие?

— Щях да изпия още две бири и да ида да вечерям.

— Сигурно нямате нужда от компания?

— Защо не?

Като се имат предвид обстоятелствата, забавянето е в нейна полза. Тази вечер ще има много свидетели, точно когато й трябват.

С тъмната си ламперия и тежка мебел хотелският ресторант много прилича на бара. Осветлението също е слабо и човек трудно може да прочете менюто. Този, който го е проектирал, очевидно не е имал голямо въображение.

Те седят в ъгловото сепаре във форма на подкова, което позволява да се минава бързо и от двете страни и двойката да се събере в средата. Като импровизира, Стръвницата се приближава достатъчно близко до него, за да притисне коляното в краката му — не така, че да го притеснява, а просто да му напомни, че е до него.

Ако се съди по израза на лицето му, той няма нужда от такова напомняне. Все повече се разгорещява, още преди да са поръчали и хвърля погледи към бедрата й и към мястото, където се съединяват. Сервитьорката приема поръчката им и изчезва, като ги оставя сами.

Изведнъж шопарът се сеща, че не знае името й и не й се е представил.

— Казвам се Гари — информира я той с ентусиазирана усмивка.

— Приятно ми е, Гари. Аз съм Сара.

Тя чака шопара да й заяви, че така се казва майка му (сестра му, братовчедка му), но той казва просто:

— Хубаво име. Отива ти.

— Така ли мислиш?

— Разбира се. Смятам, че родителите винаги рискуват, когато дават имена на децата си. Трябва да почакат една-две години и да разберат с кого си имат работа, преди да му сложат този етикет за цял живот.

— Но нали трябва да го наричат някак през това време.

— Какво ще кажеш за „Хей, ти“?

Те продължават да се смеят и да говорят за незначителни неща, докато пристигне вечерята им. Стръвницата се старае да симулира здрав апетит, макар че е яла само преди няколко часа. От нерви стомахът й се е свил на топка. Цялото това отклонение от обичайния план я прави по-уязвима. Ако допусне и най-малката грешка, е загубена.

По-късно, когато сервитьорката им носи сметката, избраният от нея шопар престава да се усмихва и казва:

— Мисля, че не мога да намеря начин да удължа още нашата среща.

— Е, може да я продължим още малко.

Тя посяга, сграбчва ръката му и я слага върху бедрото си. Той замръзва от изненада, но не се съпротивлява, когато тя насочва ръката му нагоре под полата си, за да намери топлото и влажно място, което го очаква между краката й.

— О, Господи!

Тя му помага, като се премества, за да се нагоди към ръката му, с пръстите си насочва неговите, докато намерят мястото, което я кара да потрепери и изпъва мускулите на бедрата й. Сега бузите му вече са алени.

След още няколко дълги минути, като разбира, че вече здраво го е впримчила, тя дръпва ръката му, която е под полата й и я поднася към устата си. Те се гледат втренчено, докато тя прокарва език по върховете на пръстите му, а после взема показалеца му в устата си и започва да го смуче, като усеща с наслада мускусния вкус на самата себе си. Със свободната си ръка тя намира издутия му от ерекцията панталон и чувства напора под габардина.

Шопарът трябва да прочисти гърлото си, преди да успее да каже:

— Горе имам стая.

— Каниш ли ме, Гари?

— Разбира се — той се поколебава. — Сара, има още нещо, което трябва да те попитам. Разбери, че съвсем не искам да те обидя…

— Не съм проститутка — този път тя казва истината. — Искам само теб. Толкова ли е трудно да го разбереш?

Той смутено навежда очи и казва:

— Отдавна не съм го правил.

— Аз също. Ще си помагаме, нали?

Усмивката на шопара се връща и той казва:

— Само ще идем до рецепцията да си взема ключа.

Стръвницата му се усмихва и отговаря:

— Да, разбира се.