Майкъл Нютън
Черна дантела (12)

11

По стандартите на Бел Еър къщата на Оръм Роуд беше малка, но поддържана с много обич и грижи, а градината — безупречно подредена. Флин я откри при второто си минаване. Първият път бе пропуснал да забележи глухата улица, защото табелата беше напълно скрита от надвисналите дървета. Като паркира зад едно почти ново БМВ на алеята, забеляза, че покритият с дървета хълм скриваше от погледа съседните къщи.

Той се хвана, че инстинктивно пресмята времето за реагиране на пожарникарите и полицаите и установи, че един мародер би свършил работата си и би изчезнал доста преди повикване по телефон 911 да доведе някой на помощ. Домашният адрес и телефон на лекарката не бяха в указателя, но нямаше нужда от детективски способности, за да бъде открита, ако някой от пациентите й приключеше лечението с намерения за отмъщение.

Флин отхвърли тази мисъл. Жената беше опитна професионалистка и знаеше какво върши. Той имаше да обсъжда с нея определени неща, а те не включваха съвети относно мерки за сигурността й.

По неговия часовник беше подранил с две минути, но все пак беше достатъчно близо до уречения час. Флин натисна звънеца, почака малко и тъкмо се канеше да опита пак, когато чу стъпки току зад вратата.

Когато тя се отвори отвътре се показа една съвсем различна Сара Джейн Петоски. Беше без очила и с малко повече грим. Носеше къса черна рокля, която никога не би минала за служебно облекло. Токовете добавяха още пет сантиметра към нейните собствени метър и седемдесет, а нанизът перли накара Джоузеф да оцени деколтето и.

— Точно навреме. Само да взема чантата си. Флин почака на входа, наслаждавайки се на олеандъра, розите, редовете хвойна и джакаранда, които скриваха къщата откъм Оръм Роуд. Той вдъхна парфюма на докторката, докато тя заключваше двойната брава, след което се доближи до него на стъпалата.

— Харесвате уединението си — каза той.

— Прекарвам в града от девет до пет, четири дни в седмицата и това ми е напълно достатъчно.

— И не изпитвате никакво безпокойство от самотата? — въпросът се изплъзна преди съзнанието му да успее да го спре.

— Единствените смутители, които са ме спохождали от време на време, са били някой заблуден койот или миеща мечка.

— Имате късмет.

— Човек сам си кове късмета, мистър Флин.

— Изоставаме — рече той.

— В такъв случай…

— Джоузеф — напомни й той. — Или Джо. Мистър е излишно.

Усмивката й изглеждаше достатъчно истинска, но Флин забеляза някаква стаена предпазливост.

— В такъв случай, Джо, наричай ме Сара… щом изоставаме.

— Спогодихме се.

Криволичещият път до Сънсет Булевард им отне около петнадесет минути; а след още тридесет паркираха пред един малък, но уютен ресторант за морски ястия на Оушън Авеню в Санта Моника. Залата на втория етаж беше със свещи, а прозорците й бяха обърнати към океана с панорамен изглед към малки лодки, които се надпреварваха с тъмнината, устремени към местата си в близкото пристанище за яхти или към Марина Дел Рей по-надолу на юг. Келнерът им препоръча предястия към печения омар и с одобрението на Флин поръчката бе направена.

Първо поднесоха коктейл от скариди. Сара опита своя и го оцени като превъзходен, преди да пристъпи към професионалните въпроси.

— Докладите, които ми даде, са вкъщи — рече тя. — Ще ти ги върна като ме оставиш на връщане.

— Добре.

— Това, което мога да кажа по този случай, са само предположения. Ако искаш, можеш да ги наречеш и професионални догадки.

— Разбирам.

— С тази уговорка трябва да ти кажа, че имаш голям проблем. Това не е изненада за теб, нали.

— Как не — четирима убити не са шега — отвърна Флин.

— Както и подозираше, субектът ти изглежда е уникален. Като вземем предвид избора на оръжие, възрастта на мъжете и случайния им подбор, обезобразяването им след смъртта — ако това би те успокоило, Джо, бих казала, че си изправен пред безпрецедентен случай.

— Страхотно. И какво е бързото му решение?

— Никакво. Трудно е да съставим портрета на твоя убиец само въз основа на наличните откъслечни улики, но съм склонна да приема, че вашият екип в Куантико има право с версията за сексуално отмъщение. Подобна жестокост почти винаги се дължи на някаква детска или юношеска травма, а изборът на жертви измежду хора от бялата раса на средна възраст още повече потвърждава хипотезата за преживени някога унижения у дома. Моята професионална догадка би била, че тя убива татко си или чичо си Боб, все едно кой, като израз на отмъщение за позора, който е понесла като малка.

— Защо не ликвидира виновника?

— Джо, ти си запознат с така нареченото прехвърляне на агресията, нали? Вероятността си остава, нещата не се променят. Хенри Лукас уби майка си на двадесетгодишна възраст, но това не спаси останалите му жертви десет години по-късно. Първоначалният прелъстител може и да е недосегаем — дори починал — или може така да блокира чувствата на твоя субект, че той да не е в състояние да действа срещу него, ако се опита.

— При мъжете е нормално да очакваме агресивно насилие в миналото, което с времето води до убийство. Повечето от случайните убийци имат регистрирани арести с обвинения от нападение и дребен грабеж до изнасилване и палеж. Мислиш ли, че една жена би се вписала в тази схема?

Сара помисли малко, сви вежди и поклати отрицателно глава:

— Малко вероятно е. Подложените на сексуално насилие момичета — най-вече кръвосмешение — се научават да крият това от ранна възраст. Вината, която чувстват може да изглежда глупава, но е налице. Някои подивяват, разбира се, или побягват от къщи, но повечето общо взето, се стараят да компенсират срама си с безукорно поведение на малки дами в обществото. Жертвите на кръвосмешение често са отличнички в училище, участват в спортни състезания или дискусии, в най-различни дейности. Организираните религиозни занимания са друг често срещан начин за прикриване. Обикновено обръщат внимание главно на групови дейности и много малко на срещи или общуване по двойки. В тълпата съществува сигурност.

— Може ли да се каже, че тя е вероятна кандидатка за лечение?

— Всеки случай е различен, Джо. В крайна сметка, някои от жертвите търсят помощ, но повечето са по-склонни да продължат да се крият. Опитват се, ако могат, сами да се убедят, че никога нищо не се е случвало.

— Дано имат късмет.

— Те се нуждаят по-скоро от преглеждане, отколкото от късмет — каза тя. — В такива случаи потискането е все едно да лекуваш рак с лейкопласт. По пътя ги очакват потенциални сривове, може би самоубийство.

— Или убийство?

— Или убийство.

Флин забеляза, че Сара беше красива дори когато сбърчваше вежди.

— Както ти отбеляза, типичните жени-убийци обикновено нападат своите приятели или роднини — най-вече деца, съпрузи, любовници. Ако направим бърз преглед на регистрираните, става ясно, че повечето от тях са преживели сексуално насилие в детството си, като случаите на кръвосмешение са три пъти повече от другите. Разнообразието на избраните жертви сочи, че твоята клиентка не е омъжена или сгодена. Бих се изненадала, ако тя изобщо се среща с някой мъж. Ако ходи на работа, много вероятно е, че изпълнява задълженията си добре и избягва контакти с колегите си извън работно време. Маскировката при лова не само обърква потенциалните свидетели, но осигурява защита срещу спомените, които я карат да убива.

— Наясно ли е тя с това, което става, когато свали маската?

— Може би, но за да знам със сигурност, трябва да направя задълбочено проучване.

— Ще видя какво може да се направи — каза Флин с мрачна гримаса.

— Няма да е лесно, Джо. Искам да кажа — жената очевидно не е тъпа. Почти съм сигурна, че има университетско образование и е достатъчно хладнокръвна, за да улучи безпогрешно четири пъти.

— На нас са ни известни само четири.

— Ако се открият и други случаи, няма да е трудно да ги разпознаем. Тя е принудена да кастрира жертвите си — като по този начин си отмъщава за някогашните оскърбления и премахва някаква предстояща заплаха и използва отрязаните полови органи като някаква тапа за възпиране на евентуални осъдителни забележки. Другите издевателства са допълнително хрумване, посмъртни обиди. Много ще се изненадам, ако наруши схемата, която сама си е създала.

— Времето на убийствата не дава указания за някакъв график — отбеляза Флин.

— Не е задължително. Напрежението нараства до момента, когато трябва да се освободи от него. Може да има и външни фактори, които по някакъв начин периодически усилват и отслабват напрегнатостта й.

— Разбирам.

— Боя се, че не ти бях много полезна — каза тя и се усмихна напрегнато.

— Човек никога не знае — отвърна Флин, обмисляйки нещо, което му бе хрумнало. — Мислиш ли, че може да има нещо специално, което я кара да се задейства?

— Не бих могла да кажа, без да съм прегледала пациента. Теоретично всичко би могло да изиграе тази роля — стара песен по радиото, определена миризма на афтършейв, какво ли не. А освен това, може и въобще да няма специален стимул. Събужда се някоя сутрин отвратена от живота си и знае, че е време да действа.

— Тогава няма начин да бъде манипулирана.

— Няма безопасен начин — отвърна Сара. — Знам един-два случая, когато убийците са действали в отговор на преки призиви, но това е рядкост. Боя се, че тази жена няма да се предаде на полицията или да се компрометира въз основа на нещо написано във вестниците. Възможно е и да успееш да я подтикнеш към действие, но на твое място не бих желала да поемам такава отговорност.

— Едно на нула.

— Бих желала да имам отговора, който ти трябва, но такъв наистина няма. По мое мнение тя ще продължи да действа според собствените си хрумвания докато я хванеш, или докато тя самата не стане на ясно със себе си.

— Възможно ли е това?

— Защо не? Литературата е пълна със случаи, когато убиецът погубва няколко жертви и после се оттегля. Полицията смята, че е умрял или може би вкаран в затвора за друго престъпление, но никой не знае със сигурност. Ако насилието пречиства, кой би се наел да отрича, че то и лекува, по някакъв странен начин? Едно малтретирано дете израства с чувство на ужас към майка си или баща си. Като порасне, то убива проклетия образ на жестокия си родител безброй пъти, докато прогони личния си демон и преодолее страха от детството си. Няма да седна да умувам кои са тези, които са успели.

— Две на нула — усмивката му беше насилена, но се отпусна, когато келнерът донесе гигантския омар, от който се вдигаше пара, а отстрани имаше зеленчуци и топено масло.

— Каква прелест!

— Мисля, че в нощното предаване гледах как това чудовище победи годзилата.

Тя опита една хапка и притвори очи:

— Превъзходно.

Флин се съгласи с нея и докато се справяха с храната си настъпи тишина. Когато Сара проговори отново, гласът й беше по-лек и по-спокоен:

— Любопитно ми е — рече тя, — какво те кара да избереш ФБР?

— Трудно е да се каже. Завърших колежа и след това една година учих право, но на всички им беше ясно, че от мен няма да излезе втори Пери Мейсън. Предполагам, че Бюрото представляваше някакъв компромис между приключението и сигурността. Преди шест години, когато се създаде VICAP, то представляваше нещо ново. Предоставяше възможност да се навреш за малко в тъмния свят и при това евентуално да свършиш нещо добро.

— А сега?

Той сви рамене и продължи:

— Видях тъмния свят — поне това, което ми е необходимо да зная за него — но, когато си започнал една работа, трябва да стоиш и да я свършиш. Някой трябва да се опита да изрине онези психопати от улицата.

— Сигурно е опасно.

— Има и такива моменти — призна Флин, — но по-голямата част от работата ни се състои в събиране на информация, анализи, обучаване на кварталните полицаи за това какво да търсят на местопрестъплението и тем подобни. Разбира се, екипът в Куантико прави всички портретни характеристики на заподозрените. А нашата дейност се ограничава до федералните бегълци, поне на теория.

— Но нещата не винаги се разиграват по този начин.

— Не съвсем — отвърна Флин, като си спомни за тримата души, които беше убил, откакто бе постъпил в VICAP през пролетта на 1985 година. — Сега е мой ред да питам.

— Добре.

— Как започна да се занимаваш с психиатрия? Тя се намръщи.

— Не зная дали ще ми повярваш, но изпитвах непреодолимо желание да помагам на хората.

— Защо не?

— За съжаление, то се оказа измамно — на лицето й се появи слабо подобие на усмивка. — Истината е, че аз търсех някакви отговори за собствения си живот, но цялата работа повече или по-малко излезе от контрол.

— Нямах намерение да…

— …любопитстваш? Не си го направил, Джо. Работя с момичета и жени сега, защото до известна степен и аз съм изпитала същите неща. Баща ми беше акушер. Наред с това той беше груб родител, понякога жесток, а майка ми се напиваше до смърт. Предполагам, че психиатрията беше последният спасителен изход. Избрах учението вместо алкохола. В деня, когато баща ми почина, си купих бутилка шампанско, за да го отпразнувам. Парите от застраховката и спестяванията му стигнаха за таксите в медицинския факултет, а аз избрах психиатрията, понеже ми се струваше, че няма друга възможност. Трябваше да разбера себе си и нещата, които всекидневно чувствах в мен. С течение на времето открих, че има още безброй други хора, които бяха като мен или дори по-зле. Опитвам се, когато мога, да им помогна да превъзмогнат бедата.

— Мисля, че това помага — отвърна Флин. — Личният подход, имам предвид. Моят колега преди години загуби момченцето си. Блъсна го една кола и избяга. Много му е тежко, когато ни се падне някой случай, в който са замесени деца, но никога не бие отбой. Мисля, че когато залавяме типове, които посягат на деца, това му помага да спи малко по-добре.

— Не бих се изненадала, ако е така.

— Желаете ли десерт? — попита келнерът, когато дойде да прибере чиниите.

От другата страна на масата Сара поклати глава и каза:

— За мен не. Не мога да хапна нищо повече.

— Отказваме се.

— Бих се чувствала още по-добре, ако си платя сметката — рече Сара.

— Не мога да ти помогна. Държавните счетоводители се объркват от работа с твърде много документи. Те като че ли едва се справят с повишенията в Конгреса.

— Не зная…

— Настоявам. Твоето правителство настоява.

— Добре тогава. Предай благодарностите ми на Чичо Сам.

— Ще го сторя.

На връщане Флин закара бавно Сара до дома й Разговорът им беше спокоен, приятен, но той беше достатъчно проницателен, за да разбере, че доста й беше коствало да изложи пред един непознат откъслечни подробности от детството си. Изведнъж той си помисли, че желанието й да говори за миналото може би само по себе си беше някаква форма на лечение — подобно на проветряване на плесенясала стая или както, когато оставяш рани на открито да зараснат с времето, Флин се почувства разочарован, когато пристигнаха в къщата на Оръм Роуд.

— Влез за малко. Ще ти дам папките, а може да пийнеш кафе или чаша бренди за из път.

— Добре.

Нощта беше хладна и тъмна, а най-близките улични лампи — скрити от стената от дървета. Един прилеп кацна над тях и после изчезна, а нощта погълна острото му писукане.

— Граф Дракула?

Тя се изсмя игриво.

— Не се безпокой. Имам малко чесън в къщата. На вратата беше още по-тъмно, Флин чакаше, докато тя ровеше в чантата си.

— Никога не съм бил в дома на психоаналитик — рече Джо. — Ще трябва да ми кажеш какво да правя. Очакваш ли да ти разкажа всичките си сънища?

Тя застана за момент с ключове в ръка, усмихна се, преценявайки го, и рече: — Изненадай ме, Джо.