Майкъл Нютън
Черна дантела (2)

1

Лейтенант Кротър, шеф на отдел „Убийства“ при полицейския департамент в Лос Анжелис, ги очакваше във фоайето на хотел „Уилшър армс“. Лененият му костюм бе израз на реверанс пред времето и сакото му откриваше златната детективска значка, която той носеше закопчана на колана си.

— Изглежда, че е един от вашите — каза им той, когато се срещна с Джоузеф Флин и Мартин Танър на половината път до редицата асансьори. — Хубав и пресен, както вие ги харесвате.

— Дотолкова успяхме да се информираме по телефона — рече Флин. — Потвърди ли се?

— По-сигурно от това не може да бъде, като изключим окончателното заключение на медицинската експертиза. Искате ли да хвърлите един поглед горе?

— Не сме били пътя дотук, за да пробваме специалитетите на дневния бар — каза Танър.

— Виждам, че все още не си си загубил чувството за хумор. Това е добре. — Детективът по убийствата се усмихна. — Все още има живот у теб.

— Старая се, колкото мога.

При асансьора имаше постови полицай, който държеше една кабина отворена за тях и гледаше покрай костюмите им по начина, по който човек се учи да прави това, когато е новак в службата. Цивилното облекло означава висок чин или секретно задание и човек не иска да има нищо общо нито с едното, нито с другото, освен ако не е жаден за приключения или за повишение. Както изглежда, постовият в „Уилигър армс“ трябва да беше доволен от своето положение в цялата тази работа, защото не им обръщаше никакво внимание докато вратата на асансьора не се затвори, и едва тогава си позволи да се намръщи.

Той знаеше онова, което сигурно вече знаеше всеки униформен полицай в района. Горе имаше някакъв труп — или поне това, което е останало от него. Слуховете за нанесените особено жестоки наранявания разпалваха клюката, че случаят може би има връзка с още двама други заклани през последните седмици. Още един изкормвач, действащ на свобода в стария Лос Анжелис, само че този не си падаше по бездомници, за разлика от обичайните главорези.

Нужна беше известна смелост, мислеше си ченгето, за да се завъртиш в един толкова голям хотел на булевард „Уилшър“, да забършеш един от редовните гости и да му видиш сметката в собствения му апартамент. Такава работа имаше нужда от известно обмисляне, дявол да го вземе, дори и да си със сбъркан мозък и да мислиш, че марсианците са сложили своя марионетка в Белия дом. Нужна беше смелост, за да измислиш всичко това и да го направиш, без да ти пука.

Гаднярска смелост, така е… но какво от това, по дяволите, има ги всякакви.

Още униформени полицаи ги очакваха на четиринадесетия етаж, дошли за охрана на местопроизшествието от гостите на хотела, на които се налагаше да минават край него, когато излизат или се прибират в скъпо платените си стаи. Тук бяха представителите на съдебната медицина, чиято задача бе да ошушкат мястото за косми и косъмчета, пръстови отпечатъци и петна от кръв — за всичко възможно, от което би могло да се изгради едно следствено дело срещу престъпника. Докато Флин и Танър вървяха след Кротър, екипът съдебни лекари чакаше търпеливо полицейските фотографи да заснемат своя дял от трупа и от околната обстановка.

Танър преброи присъстващите и сръчка с лакът колегата си.

— Цялото Кралско войнство.

— Прав си — рече Кротър. — Така са ни загрели заради този и цялата работа идва от горе. Дотук и тримата се оказаха все бизнесмени в командировка. Само произнеси фразата „спадащ доход от туризма“, където и да е в радиус две преки от Сити хол^[1] и ще почувстваш пристъп на земетресение.

— Дотам ли сме я докарали вече? — попита Танър.

— Така се говори. Аз просто работя тук, а всичката помия се стича надолу.

— За какво са ви загрявали? — попита Флин, сякаш не знаеше.

— Искат без време да опандизим някого — рече Кротър. — Доколкото чух, вторият бил някаква голяма клечка от Американската асоциация по медицина. Чувам да се говори в деловите среди, че заявките за бизнес-срещи намалявали главоломно. Хизънър замисля акция в метрото, за да оправя нещата.

— Ще трябва да се скатая някъде — отвърна Флин.

Ще бъде нещо класическо, Джо.

 

Фотографите бяха привършили и тримата последваха съдебно-медицинския екип в стая 1427. Усетиха миризма на кръв и човешки изпражнения, преди да видят леглото. Чаршафите бяха измачкани, целите алени, със засъхващо ръждиво-кафяво по краищата, но вниманието им се съсредоточи главно върху лежащия на леглото.

Беше излегнат по гръб, чисто гол, мъртвоблед на фона на кървавите чаршафи. Едната му ръка беше вдигната, стиснала безобразно изтърбушеното му гърло, сякаш отиващият си живот би могъл да бъде задържан със сила на волята; другата ръка лежеше отстрани на тялото, безпомощна, с обърната нагоре длан и свити пръсти. Краката му бяха неестествено широко разкрачени, предоставяйки на хирурга място за действие. Отрязването на мъжките гениталии е било извършено с няколко бързи умели движения, оставяйки стърчащо навън един пръст черво, имитиращо липсващия фалус. Между гърлото и слабините, извършителят бе използвал острия нож с наслаждение, като беше изкормил някои органи и ги бе наредил покрай тялото, на леглото и по нощните шкафчета.

— Милостиви боже — това беше Танър, който гледаше изкормените останки на човешкото същество пред тях.

— Като че ли изглежда познато?

— Известна ли е самоличността му? — попита Флин.

— Разполагаме с портфейла му, кредитни карти и всичко останало. — Кротър извади от джоба си малък бележник, отвори го и зачете: — Карл Едуард Хас, четиридесет и три годишен. Женен, с три деца; местожителство — Денвър. Има и адрес, ако ви трябва или ще ви предоставя препис от биографичната му справка в най-кратък срок.

— Това би било добре като начало — рече Флин.

— Получавал е заплата от някакво място в Боулдър, предприятие за химикали в Роки Маунтин. Специализирани са в производството на витамини и разслабителни, както и на някои болкоуспокояващи и противоалергични лекарства.

— Нищо секретно ли няма? — попита Флин.

— Пуснал съм един човек да провери, но не очаквам еднозначен отговор, Джо. И ти, и аз знаем, че каквото и да е правил Карл тук, убийството е нещо непреднамерено.

— Не съм съгласен, Брад. Ти мислиш, че е нещо непреднамерено — рече Танър. — Последният беше лекар; този се е занимавал с медицина. Възможно е тук да има нещо.

— А първият беше адвокат — отвърна Кротър. — Къде е общата нишка?

— Ако можехме да открием общата нишка, щяхме да спипаме това копеле.

— Окей, пробвай това, щом искаш. Ще трябва да изчакаме резултатите от медицинската експертиза за подробности, но от това което виждам, мога да кажа, че и трите жертви са умрели по един и същ начин, от удар с нож зад ларинкса, нанесен отляво надясно и срез в посока навън. И тримата са лежали по гръб в момента на удара, от което следва, че извършителят е десняк.

— Чудесно. Жена деснячка — рече Танър. — Това прави една смрадлива сган от заподозрени, с които имаш възможност да се занимаеш. Информирай ни, ако стигнеш до нещо.

— Кой казва, че трябва да е жена? — попита Кротър.

Флин срещна погледа на колегата си и се намръщи.

— Това сме го виждали вече — рече той. — Три жертви, разсъблечени и готови за секс. Косми от главата и от срамните части, потвърждаващи наличието на контакт преди да настъпи смъртта. Един непосредствен свидетел от бара при втория случай. Липсата на каквито и да било доказателства, които да сочат, че някой от мъртвите е бил хомосексуалист.

— Ти предполагаш, че са били нормални, но ето какво ще ти кажа — рече Кротър. — Дори и да е така, това не значи, че момичето, което са забърсали, е било точно това, което е изглеждало, че е. Женската коса не значи нищо, а не е нужно да ти обяснявам, че по срамните косми не може да се определи вида на пола.

— Пак с твоя трансвестит — рече Флин.

— Защо не? Типът си въобразява, че е Норман Бейтс или, знам ли какво? Както и да е, излиза и се размотава, търсейки си еша, свързва се с някое хубаво сладко татенце в града и бушоните му прегарят, когато работата стига до леглото. За мен това се връзва.

— А какво ще кажеш за борбата? — попита Танър.

Брад Кротър изглеждаше смутен.

— Не е имало никаква борба.

— Точно това имам предвид. Да предположим, че трима нормални в сексуално отношение мъже налетят на трансвестит, докато търсят да свалят някоя мацка. Да допуснем, че са били дотолкова пияни, че никой от тях не се усеща, докато не го заведе у дома си. Излиза, че и тримата са се съблекли до голо и са се оставили той/тя да ги нападни без съпротива? Никога няма да успееш да пробуташ тази твоя теория, освен в Зоната на здрача.

— Престъпникът е бил въоръжен — рече Кротър в своя защита.

— Значи смяташ, че той е показал оръжието си преди да легнат в леглото и въпреки това няма никакви признаци на съпротива три пъти в три отделни случая, така ли? Приказвай си.

— В града ни никога не сме имали жена убиец — назидателно напомни лейтенанта на Танър. — Повтарям, никога.

— Значи, просто търсим първата.

— Не обичам да споря без нужда — рече Кротър.

— Въпросът не е в спора, а в доводите.

— Един момент — прекъсна спора им Флин. — Преди да седнете да се обзалагате трябва да установим връзката на този случай с другите два.

— Доказателството за това е пред тебе — рече Кротър.

— Някой проверил ли е какво има в устата му? — попита Флин.

Придружаващите ги се поколебаха, поглеждайки към трупа.

— Още не.

— Нека оставим медицинските експерти да си свършат работата преди да решим какво ще предприемем.

— Харесвам широкомислието — рече Кротър. — Искате ли да чуете останалото?

— Какво още има?

— Убиецът е взел душ след това, точно както при първите два случая. Един водопроводчик работи по тръбите заедно с човек от съдебна медицина. Казвам ви, работата е сериозна. Това е добра находка.

— В този момент всяка находка е добра.

— В най-лошия случай трябва да вземем още малко косми от кърпите за баня. Хубаво е, че камериерката първо е влязла в стаята, преди да се захване с почистването на банята. Иначе всичко това щеше да бъде загубено.

— Разполагаме ли с някакви свидетели? — попита Флин.

— Барманът във фоайето на хотела казва, че може да разпознае блондинката, ако му я покажем. Работата е там, че е малко смотан. Не можа да разпознае жертвата, така че кой го знае какво е видял? Факт е, че снощи може долу да е имало стотина блондинки.

— Някакво описание?

— Нищо, за което да се хванем. Синеока. С хубави цици. С хубав задник.

— С какво е била облечена? Кротър поклати глава.

— Ако попитате бармана за подробности, той може да ви каже точно докъде е било отворено деколтето й, колко къса е била полата й, но и бъкел не разбира от тъкани, стане ли дума за дамско облекло. Имам впечатлението, че много си пада да си представя мацките така, както майка ги е родила.

— В такъв случай ще си загубим времето да използваме художник — рече Флин.

— Можем да опитаме, но един господ знае, дали мацката, която той е видял, е онази, която търсим?

— В този момент това е единственото, с което разполагаме — каза Флин. — Постарай се да го срещнеш с мъжа, който е видял нашата червенокоса в хотел „Екселсиор“.

— Мина ми през ума.

— Би трябвало да те повишат — рече Танър.

— Благодаря ти. Ще получа ли ключ от сейфа и всичко останало?

— Единственият ключ, който имам — рече Танър, — е този за форда, дето ни чака отпред.

— Онази бракма, дето ми се налага да я теглят на буксир?

— Това нещо на буксир?

Смехът повиши настроението им, но не можеха да избягат от близостта на смъртта, от миризмата на кръв, която можеше почти да се вкуси като медна пластинка на върха на езика.

— Свършихме ли тук? — попита Кротър.

— Огледах всичко, което ми е нужно, докато приключат лабораторните изследвания — каза Флин.

— Окей, да се махаме тогава.

— Изглеждаш ми малко позеленял в лицето — рече Танър.

— От светлината е — оправда се Кротър, промъквайки се в коридора между двама от лабораторните техници.

— Не ми ги разправяй на мене тия. — Веднъж открил пролука в бронята на детектива, Танър нямаше да го остави на мира току-така. — Ако бяхме останали още малко с оня вдървения там, щяхме да разберем какво си закусвал тази сутрин.

— Значи, изглежда че остарявам. — Флин долови напрегнатата нотка в гласа на Кротър. — Понякога не ми харесва да се разхождам из касапницата за разлика от едно време.

— Какво пък — рече Флин, — случва се.

— Така е.

Кротър ги остави при асансьорите и заслиза сам надолу по стълбището.

Флин и Танър взеха асансьора сами.

— Как мислиш, засегнах ли го? — видимо искрено попита Танър.

— Мисля, че работата му е съсипала нервите.

— Колко още му остава?

— До пенсиониране ли? Пет или шест години.

— Трябва да се опита да смени обстановката.

— Това се отнася за всички ни.

— Дявол да го вземе Джо, това е гадна работа…

— Но някой трябва да я върши, така ли е?

— Същото нещо ми казаха, когато постъпвах.

— Някога да си спрял и да си се замислил дали са те излъгали?

— Не мога да си го позволя — рече Танър. — Твърде стар съм, за да започна от нулата.

Вратата на асансьора се отвори със съскане и слънчевата светлина ги обля от високите прозорци, почти заслепявайки Флин. Тук долу нямаше мирис на смърт като се изключи дъха, който бе поел с кожата си.

— Аз също — каза той и се отправи към улицата.