Майкъл Нютън
Черна дантела (13)

12

Случи се така, че те се изненадаха взаимно, Флин пристъпи вътре, очаквайки да види обстановката, която напомня на кабинета на Сара — полирани дървении и убити цветове, тежки мебели, които придават на къщата усещане за здравина. Вместо това, той се сблъска с разноцветни пастелни тонове, импресионистични творби по стените и модерни мебели без следа от кожа. От просторната всекидневна се виждаха кухненски съдове от хром и мед, отделени с мраморен плот. Общото впечатление беше за нещо спокойно и свежо, чисто, но обитавано.

— Може ли да сваля сакото ти?

— Чудесно — Флин мислено си благодари, че по някакво хрумване беше оставил автоматичния си пистолет в апартамента си.

— И така, какво ще кажеш за едно бренди?

— Съгласен.

— Моля те, седни.

Той избра канапето, с лице към един живописен фототапет и прозорец, зад който се виждаше плувен басейн и добре поддържан двор. Освен това, още дървета и храсти околовръст, с голяма грижа за уединението. Той си представи как Сара се разхожда из градината си в лека свободна блузка и шорти или може би как плува гола. Почувства вълнение в слабините си.

Тя донесе брендито в тежки кристални чаши и се настани до него на канапето, а полата й се вдигна, откривайки още някой и друг сантиметър от бедрото й. Колената им почти се допираха, когато тя вдигна чашата си и каза:

— Желая ти успех.

— Ще пия за това.

Чашите им звъннаха. Сара се облегна назад и отпи от питието, докато Джоузеф също опитваше своето. Качественото бренди запали огън у него — от небцето до стомаха, Флин почувства, че започва да се отпуска, почти против желанието си.

— Къщата ти ми харесва — рече той. — Не очаквах да е такава.

— Не прилича на офис ли? — каза тя, а усмивката й накара Джоузеф да си помисли дали тя не беше и медиум. Дали можеше да чете мислите му, точно сега…

— Предполагам, че показвам невежеството си — отвърна той.

— Не е така. Всеки от нас има различни наклонности и те се проявяват по различни начини. Не мисля, че по стените у дома си закачил афиши с търсени от полицията хора.

— Също като с моята учителка в шести клас — каза Флин.

— Какво имаш предвид?

— Ами, винаги я виждах облечена с рокля. Косата й беше навита на кок върху главата. Над челото й винаги имаше очила, но ги носеше истински единствено, когато проверяваше контролни.

— Познавам този тип хора. Продължавай по-нататък.

— Една събота аз буквално се сблъсках с нея в супермаркета. Почти катурнах кошницата й на земята. Тя ме извика по име и едва тогава я разпознах — беше с пусната коса, шорти и тениска. Имаше си крака и всичко останало.

— Като напълно нормален човек?

— Точно така.

— Случва се.

— Сигурно е трудно — подхвана той, — цял ден да се занимаваш с проблемите на другите и след това да се мъчиш да престанеш да мислиш за тях като се прибереш вкъщи. Не съм сигурен, че бих могъл да направя това.

— Но ти го правиш.

Колената им се допираха сега, между тях премина искра и той преодоля първото импулсивно желание да се отдръпне.

— Не е същото — каза Флин. — Аз събирам парчетата, но жертвите рядко говорят за това, което става. Плащат ми, за да намирам психопати и да прочиствам улицата от тях или да помогна на хората, които живеят там, да се справят с тях.

— Мислиш ли, че това е важно? — попита го Сара.

— Разбира се, но независимо от това, понякога се чувствам като боклукчия. По цял ден се ровя в мръсните води, търсейки парче отровен отпадък, който трябва да извозим и изолираме. Някои се поправят, но какво от това? Вечер лицата им се връщат с мен вкъщи.

— И с мен е така — отвърна тихо тя. — Ако знаех как да блокирам лошите сънища, сигурна съм, че щях да бъда безкрайно богата. Докато всъщност аз май междувременно никак не помагам на моите пациенти.

— Така ли?

— Лицата те преследват, защото не ти е безразлично — каза тя и постави топлата си ръка на коляното на Джоузеф. — Препоръчвам ти да си намериш друга работа в деня, когато ти стане все едно.

— Минавало ми е през ума — каза Флин.

— Но продължаваш.

— Засега.

— Защото не ти е все едно — повтори тя. — Точно там е разликата, Джо.

— И при тебе е същото.

— Вярно е. Имам скритото подозрение, че когато започнах да работя с моите момичета, аз получавах от тях също толкова, или дори повече, отколкото те взимаха от мен. Ще ми се да мисля, че вече сме наравно. Сега взаимно си помагаме.

— Разказваш ли на пациентите за собственото си минало?

— В някои случаи, това е необходимо за постигане на съгласие. По-често мисля, че това се чувства от отношението ти. Аз не съм в ролята на съдия, когато ми кажат, че биха желали да изчезнат или да изгорят къщата си с цялото семейство вътре. И аз съм го изпитала, а това помага за общуването.

— Имаш късмет, Сара.

— Предполагам, че да — отвърна тя. — Ние все още не можем да си обясним защо едно дете, с което са се отнасяли зле, като порасне, става кмет на Ню Йорк, докато друго си купува пушка и подписва писмата си със „Син на Сам“. Говорим за генетика и околна среда, но всичко това все още е в областта на хипотезите. Понякога си мисля, че в края на краищата съдбата, или чистият, сляп късмет може би е причината за всичко.

— Той работи за мен.

— А ти? Имал ли си късмет, Джо? Флин повдигна рамене и отвърна:

— Бях във Виетнам, после дванадесет години преследвам лошите момчета на улицата. Мисля, че това покрива представата за късмет.

Тя прекара върха на пръста си по левия му безименен пръст и попита:

— Имаш ли семейство?

— В началото подходящият момент все не идваше. Бях в училище, после академията, после започнах работа в Бюрото. С течение на времето забелязах как полицейската работа се отразява на брака.

— И това те отблъсна?

— Да кажем, че ме накара да премисля.

— И така, ти си заклет ерген?

— Съвсем не — Флин поклати глава. — Госпожицата може да е още някъде там, но доколкото мога да съдя, още не сме се запознали.

— Но ти не я търсиш.

— Когато имам време и сили отварям едно око. А ти?

— Ами аз се омъжих веднага след като завърших медицина, но не се получи.

— Значи мома второ издание.

— Нямам нищо против някой да се грижи за мен. Но сдържането ми пречи.

Той чувстваше ръката й на коляното си тежка и ужасно гореща.

— Аз също винаги съм желал простор.

Целувката не беше планирана, а случайна като спъване в камък и падане на земята по очи. В един миг Флин гледаше очите на Сара, в следващия — устните им леко се докосваха и припалваха искри, Флин пое риск и плъзна едната си ръка зад главата й, и я придърпа към себе си. Пръстите му почувстваха косата й — тъмна и мека като коприна. Тя не се съпротиви, а устните й леко се разтвориха под натиска на езика му.

Когато Сара се мръдна от канапето, движението й беше без усилие. В един миг те се наклониха един към друг, а в следващия — тя се сви в ръцете му и той почувства мекото възвишение на едната от гърдите й върху ребрата си. Той обхвана другата с ръка и почувства топлината на тялото й през тъканта на леката й рокля, а когато погали зърното с палец, то започна да се втвърдява.

Вместо да се отдръпне, тя се притисна към него, плъзна единия си крак върху неговия, а полата й се вдигна до мястото, където свършва бедрото й. Лявата й ръка се насочи към гръдния му кош и се установи в скута му, а дългите й пръсти го галеха, докато тя хапеше долната му устна.

Той я остави да върши това, протегна ръка под нея и откри, че е готова — гореща и влажна. Въпреки това Флин не бързаше, чувстваше се като ученик на задната седалка на бащината си кола. Независимо от обстановката и съзнанието, че ако беше необходимо имаха на разположение цялата нощ, в прегръдката им имаше нещо плахо и настойчиво. Някаква спонтанност; а що се отнася до останалото…

Тя прекъсна целувката, но остави ръката си върху слабините му. После се отдръпна само толкова, че ако искаше, Джоузеф можеше да преброи миглите й.

— Никакви ангажименти — рече тя.

— Никакви ангажименти — отвърна той.

— Обещаваш ли?

— Обещавам — каза той.

— Хайде.

Тя се плъзна от канапето и го поведе към стаята, ръка за ръка. Стаята беше тъмна, но Сара намери реостата и нагласи светлината на лампата на тавана със степен на мъглив здрач. След това тя застана пред Флин, обърна му гръб, за да му даде възможност да свали ципа й Звукът на пластмасата беше чувствен, а мекият плат се отвори и разкри бледа плът.

Тя вдигна ръце да му помогне да я съблече, Флин хвана подгъва и задърпа роклята нагоре, докато освободи ръцете й и я захвърли настрани. Тя беше без сутиен, облите й гърди изпълниха ръцете му, когато я прегърна и леко захапа рамото й Сара изстена и той чувстваше как зърната на гърдите й се втвърдяват, докато ги галеше с пръстите си, за да ги възбуди.

Преди ръката му да се пъхне в чорапогащника й, тя го спря и се обърна с лице към него в изкуствения здрач.

— Сега е твой ред.

Той не се възпротиви, когато тя издърпа ризата му, разкопча копчетата и го съблече. Миг по-късно и панталоните му бяха свалени около глезените, а Сара, коленичила на земята, му се ухили като закачи с пръстите си ластика на шортите му.

— Изглеждат много неудобни.

— Права си.

Тя се бавеше безкрай, прекарвайки ластика надолу по бедрата и по колената му, като се правеше, че не забелязва ерекцията пред лицето й Забави се още с обувките му, развързвайки връзките на всяка от тях подред, после помогна на Джоузеф да ги събуе и изрита панталоните и шортите си настрани, а меката й коса няколко пъти докосна твърдия му член.

— Откога ви е така подуто това, мистър Флин?

— Отскоро, то се увеличава и спада.

— Ще се опитам да ви помогна.

— Вие сте лекарка.

Кадифените й пръсти се движеха нагоре-надолу по члена му като пълзящи пеперудки, после езикът й започна да докосва меката плът под жлезите му. Флин прехапа устни, без да може да предотврати накланянето на ханша си напред в отговор на действията й. Миг по-късно и топлата й уста се затвори като юмрук.

— Божичко.

Тя си играеше леко, идваше навътре и навън, а пръстите й се свиваха точно за да спрат кулминацията. Когато тя отдръпна устата си, той трепереше, а горната част на тялото му бе изпотена.

— Какво ще кажеш за това?

— Все още е подуто.

Тя се замисли и рече:

— Мисля, че ще трябва да опитаме друга техника. Тя се изправи и го поведе към двойното легло, седна на него и се сви назад, като повдигна ханша си, за да може той да свали черните й бикини и чорапогащи, Флин се почувства сякаш сваля кожата й — примитивно усещане, което едновременно го възбуди и отблъсна.

Той почувства започването на вибрациите на нейното изпразване, разпръскващи се като кръгове в езеро. Тя затаи дъх и се втвърди, полусъпротивляваща се, желаеща това да продължи, преди суровото чувство да я обладае и отнесе нанякъде.

Флин вдигна очи да я погледа, пленен от изпъкналите й гърди, от почти болезненото изражение на лицето й. Тя изскимтя, устните й откриха съвършени зъби в някаква гримаса, а ханшът й се вдигна към лицето му.

— Не е честно — прошепна тя, когато възвърна гласа си.

— Не знаех, че трябва да спазваме правилата.

— Исках те в мен, когато… ти знаеш.

— Още не сме свършили.

— Така ли?

— Още не.

Още едно движение на езика на Джоузеф накара Сара да се задъха и разтрепери.

— Сега. Не ме карай да чакам.

— Не си донесох…

— Не се тревожи.

Джоузеф я остави да го води, проникна в Сара с дълго, плавно движение, което я накара да се задъха и да забие нокти в гърба му. Дългите й крака се увиха около кръста му, глезените й се сключиха зад него и го държаха като затворник, когато той започна да се движи напред-назад, докато връзката почти се наруши. Сара се беше вкопчила в него като давеща се жена за спасителен пояс. Навън и вътре той чувстваше огъня, който кипеше в нея, заплашвайки да обгори плътта й.

Флин се учуди на силата на второто й изпразване. В един миг тя се движеше заедно с него, съответно на тласъците му, а в следващия се изпъна, извика, с мускули здраво сграбчили Джоузеф. Това беше достатъчно като подтик и той се изля в нея, със затворени очи и ослепен от многоцветните звезди, припламващи в черепа му.

Мина доста време, преди неохотно да се разделят. Сара се търколи да погледне часовника на нощната масичка, Флин прокара върха на пръстите си по гръбнака й, през единия хълбок… но се спря, когато видя мрежа от белези върху задните й части.

— Сара?

— Мммм?

— Какво е това? — пръстите му проследиха гравираните шарки, за да покаже какво има предвид.

— Всички имаме белези, Джо — рече тя, поколеба се за момент и го попита. — Сега мислиш ли, че съм грозна?

Той се наведе да целуне старите белези, където нещо остро и жестоко беше нарязало плътта й, а лявата му ръка отново се плъзна обратно да обхване мъхнатото място, където се съединяваха бедрата й.

— Не си грозна — увери я той. — Красива си.

— Знаеш ли, това не съм аз. — Тя се измести, като позволи на Джоузеф да стигне целта си. — Аз не върша импулсивни неща.

— Изключенията доказват правилото — каза той и почувства, че тя се оживи. — Още?

— Да, моля те.