Майкъл Нютън
Черна дантела (14)

13

В събота непредвидени обстоятелства забавят Стръвницата. Това я дразни малко, но тя не чувства нужда да бърза. Хотелските барове са отворени до късно през уикенда, а очакването само засилва нейната решимост.

Тази вечер тя има среща с Търсения мъж, макар че проклетият шопар още не знае това. Техните съдби са взаимно преплетени, а неговата е вече предрешена.

Най-напред взема душ, за да се пречисти. Не се скъпи, когато насапунисва гърдите и между краката. Понякога се търка, докато плътта й се разрани, но още усеща татковия си допир.

Нужна е пречистващата сила на кръвта на някой шопар, за да измие онова петно.

Пръсва си парфюм зад ушите, между пищните си гърди, лека струя върху мекото възвишение на стомаха, точно над космите на венериния й хълм. Шопарите никога не стигат до там, но тя знае всичко за тяхното обоняние, за начина, по който си избират момичета, които желаят това, умилквайки се и възползвайки се от преимуществото си, докато момичетата са все още объркани относно това, какво точно искат.

Шопарите не проявяват никаква милост и Стръвницата следва техния пример.

Къдрава, пепеляворуса перука за тази вечер. Тя я сваля от пластмасовата глава и я отнася с благоговение към тоалетната масичка. Сяда на стола с плюшени възглавници. Слабините й са все още раздразнени от обработката преди малко. Ще бъде различно, когато поеме в себе си мъжката работа на избрания шопар, изцеждайки го преди да е умрял.

Въпреки късния час, тя отделя време за грима си, стремейки се към съвършенство. В случая въпросът не опира толкова до старанието да се маскира, колкото да изфабрикува една личност, която отговаря на нуждите й. Тя не се страхува, че може да бъде разпозната от приятели, докато е на лов, тъй като няма никакви приятели. Перуките и смяната на дрехите би трябвало да са достатъчни за непознати хора, които във всички случаи едва ли биха губили време, за да я запомнят.

Нанасянето на грима е съобразено с плячката. Тя се нуждае от лице, което ще съблазни избраната жертва, ще го окуражава да направи първата стъпка в един предварително замислен предбрачен танц.

Последната стъпка ще бъде нейна.

Избира си дантелен, почти прозрачен сутиен и подходящи бикини към него. Стръвницата купува екзотичното си бельо по пощата, от каталози, като по този начин избягва контакта с нечистоплътни търговци, които съществуват от това да учат жените как доставят удоволствие на мъжете. Сякаш мръсният шопар заслужава лично стриптийз-шоу всяка вечер, когато се прибере вкъщи с мисълта за бурен секс и с дъх на алкохол в устата.

Такива жени заслужават презрение и тя би ги убивала, ако имаше време за това, но все още има твърде много шопари, които чакат ножа. Облеклото й за вечерта е прилепнала по тялото рокля от трико с цип отпред по цялата дължина. Направила избора си, тя се напъхва в нея и вдига ципа до място, което обещава пищна гледка. Роклята достатъчно подчертава изящните й крака и тя се задоволява с обувки с ниски токове, за удобство.

По някаква прищявка тя променя обичайния си план и подкарва на юг, стига до булевард Олимпик и оттам се отправя на запад, за да се влее в скоростната магистрала за Харбър. Завива към Пико, на юг от Кънвеншън сентър и пристига в един огромен денонощен гараж на улица Фигероа. Дежурният служител е някакъв млад чужденец, седнал удобно в будката си зад разгърнатия брой на списание „Пентхаус“. Той изобщо не поглежда повторно към колата й.

Мястото, където отива, е съвсем наблизо, на пет преки северно оттук и на нея й е приятно да се разходи край магазините с осветени витрини и пръснатите тук-там таверни, чиято музика се разнася до улицата. Улицата е широка и многолюдна, но Стръвницата познава своя град и върви с една ръка в преметнатата през рамо чанта, стиснала с тънките си пръсти дръжката на своя нож.

Елементарна форма на застраховка за живот, просто така, за всеки случай.

Лосанжелиският хотел „Хилтън“ запълва едно правоъгълно пространство между улиците „Фигероа“ и „Флауър“, опасан на север от булевард Уилшър и на юг — от Седма улица. Стръвницата чувства как младите хотелски прислужници я разсъбличат с жадни погледи, но тя не им обръща внимание, запътена през просторното фоайе към бара, който е непосредствено вдясно, след като се влезе през високите въртящи се врати. Нощният служител на рецепцията хвърля един поглед към нея и мигновено я забравя, като вижда, че тя не се приближава към него.

Тя познава „Хилтън“ от опит, от едно по-раншно минаване за ориентация. Управата на хотела не харесва млади жени, които се мъкнат в бара без придружител, но проявява достатъчно мъдрост да си затваря очите като се изключат скандалните случаи на проституция.

Това си е чист бизнес, тъй като е известно, че пристигащите за участие в конференции и бизнес-срещи си падат по местните проститутки и планират бъдещите си хотелски резервации с оглед наличието на същите.

Всъщност, тази събота в „Хилтън“ са се събрали делегатите от две конференции. Окачените пред хотела афиши информират Стръвницата, че изборът може да варира от независими киропрактори^[1] до отбрани членове на профсъюза на водопроводчиците. На пръв поглед изглежда, че изборът не е кой знае какъв, но Стръвницата винаги намира своя човек.

По това време на деня атмосферата в бара е благоприлична. Някакъв чернокож пианист пее стандартните за едно нощно заведение мелодии. От изпълнението му Стръвницата не може да разбере дали е дрогиран или просто е отегчен до сълзи.

Пред бара няма нито един свободен стол, но тя е оправна. Една маса край празния дансинг й свършва работа, като й предоставя възможност да прецени клиентелата и в същото време да наблюдава входа за новопристигащи посетители.

Привърженичка на сравнителния подбор в търговията, Стръвницата знае, че който бърза, бърка.

Сервитьорката е млада мексиканка в началото на двадесетте, със съвършени зъби и гарвановочерна коса. Стръвницата преценява, че на момичето сигурно му се налага да тренира два-три пъти седмично, за да поддържа тялото си в тази форма и всичко това само, за да е сигурна, че клиентите й шопари ще отпускат прилични бакшиши, с които да компенсират скритото бъркане под полата й.

Стръвницата си поръчва текила и дава щедър бакшиш на младата сервитьорка, когато тя й донася питието. Междувременно е огледала какво предлага местният пазар и е отсяла плявата, спирайки се на трима евентуални кандидати за мъченичеството на шопарите.

Първият от тях е някакъв самотен пияч, който е седнал пред бара. Сивата му коса почти се слива с цвета на костюма му от акулова кожа. Широки, обли рамене изпълват сакото му. Пръстите на ръцете му са дебели като кебапчета и покрити с белези от безбройните злополуки по време на работа.

Всички имаме белези.

Тя решава, че той е един от членовете на профсъюза на водопроводчиците и сега прочиства собствените си тръби с втора доза двойно уиски, поръчано откакто го е взела на мушката си. При дадено положение, ако той не се обърне и не я забележи в най-скоро време, Стръвницата ще бъде принудена да предприеме една необичайна стъпка.

Освен ако…

Другите двама, между които може да избира, са по-млади, ако се съди по външността им, около четиридесетте. Облечени са в елегантни костюми — единият в кафяв, а другият в тъмносин. Докато гледа към тях, седнали заедно на една маса в другия край на помещението, тя съзнава, че шансовете да отмъкне единия са нищожни, почти никакви. Независимо от порасналата й самоувереност, Стръвницата не е готова за двоен удар, при който шопарите биха имали сериозно предимство със своите мускули, маса и численост.

Жертвоприношението на едно прасе в името на каузата изисква прецизна работа, макар че тя е достатъчно уверена в себе си и смята, че отлично владее техниката. Идеята за двойно жертвоприношение сама по себе си не е невъзможна, но тя ще трябва да приведе в безсъзнание — или да убие — първо единия шопар, преди да може да продължи да обработва с ножа другия по вече възприетия от нея начин.

В такъв случай, без двойни удари. Може би след време, след като обмисли подробностите и изобрети нова техника, би си струвало някой път да опита.

Тази вечер Стръвницата иска да бъдат с шопара един на един.

Водопроводчикът допива второто си двойно и се обръща на стола си, за да огледа помещението със замъгления си поглед. Стръвницата се усмихва насреща му, но той сякаш гледа през нея, като че ли тя е от стъкло. Прекалено много се е напил, за да може да му стане, както по всичко личи, но онази му работа е най-малкото, което очаква тя, като се вземе предвид всичко останало.

При положение, че успее да го хване насаме, Стръвницата е повече от сигурна, че е в състояние да му помогне да се отърси от алкохолното еи опиянение. Един последен миг на трезвост и сладостно желание, преди тя да пролее шопарската му кръв.

— Сама ли сте тази вечер?

Мъжкият глас я стресва, но дългите репетиции помагат на Стръвницата да се окопити. По лицето й няма и следа от вълнение, когато тя се обръща и вижда усмихващия се шопар в тъмносиньо. Зад него, на масата им, приятелят му с кафявия костюм е ангажирал изцяло вниманието на сервитьорката, давайки нова поръчка.

— Моля?

— Попитах ви сама ли сте тази вечер?

— Засега.

— Аз също.

Шопарът се усмихва и се премества малко, при което кубчетата лед в чашата му започват да звънтят.

— Това не звучи особено уважително по отношение на приятеля ви — отвръща Стръвницата, като по този начин му казва право в лицето, че е в състояние отдалече да различи някой лъжец.

— А, той ли? Ние почти не се познаваме. И двамата сме в града за конференцията — киропрактори сме, ако сте чували? — ето затова сме тук. Ще ти кажа нещо, сладурче: Ако можех да избирам, бих предпочел да гледам лицето ти, непрекъснато.

— Много ми е приятно — сарказмът й отива на вятъра при идиот като този.

— Имате ли нещо против да седна при вас?

Тя поглежда към бара, където нейният водопроводчик се налива с поредното питие и взема решение.

— Заповядайте, моля.

Откакто се е обърнала, за да го погледне, той непрекъснато гледа надолу към цепката на деколтето й. Сега, след като и двамата са на едно и също равнище, той хвърля кратки погледи напред-назад между основата на шията и лицето й.

— Името ми е Франк.

Стръвницата се съмнява, но си запазва мнението за себе си.

— Мишел.

— Приятно ми е. Наблизо ли живееш?

— Не е далече. Имаме обща квартира с Шер и Сюзън от курса по стенография.

— С две съквартирантки? Предполагам, че нямаш големи възможности за личен живот.

— Оправям се някак. Шопарът се ухилва.

— Мога да се обзаложа, че сигурно е така. Какво кара една хитруша да излезе сама във вечер като тази?

Стръвницата на свой ред му отговаря с въпрос:

— Това да не би да е някаква специална вечер?

— Би могло да бъде. Колкото повече си мисля сега за това, никак не бих се изненадал.

— Знам точно какво си мислите, мистър…

— Франк.

— Знам точно какво си мислиш, Франк, и би трябвало да се засрамиш.

— Какво искаш да кажеш?

— В края на краищата, ние почти не се познаваме.

— Знаеш ли какво ми харесва най-много, когато се срещам с нови хора. Всеки е непознат, докато не разчупиш леда и не се представиш. Оттам нататък няма граници, не мислиш ли, че е така?

— Не зная.

— А би могла.

— Виж какво, Франк…

— Ето, виждаш ли? Вече сме на „ти“ и се чувстваме добре. Не бих се изненадал, ако се окаже, че имаме много повече общи неща, отколкото ти си мислиш.

— Като например?

— Ами, ето, като те гледам, виждам, че ти си жена, която отделя от времето си, за да се поддържа във форма, искам да кажа, храниш се правилно, правиш упражнения, неща от този род.

— Старая се.

— Личи си, повярвай ми — той се навежда поблизко до нея, за да придаде интимност на тона си. Дъхът му е отровна смесица от ром и кола. — Може би си забелязала, че аз също тренирам малко с щанги.

— О, така ли?

— Това, което искам да кажа, е, че всичките тези упражнения са самотно занимание, когато ги правиш сам.

— Трябва да се запишем в някой физкултурен клуб, Франк.

— Друго нещо имах предвид. Какво ще кажеш, ако двамата с теб се махнем оттук и намерим някое място, където бихме могли да се поупражняваме малко заедно, а?

— Не знам.

— Признавам си, не съм Арнолд Шварценегер, но знам някои движения, които може да ти се видят… интересни. Обзалагам се, че ти също можеш да ме научиш на това-онова.

— Разбираш ли, че излиза, че ти предлагаш…

— Двама зрели хора, които се забавляват взаимно, когато имат възможността за това. Какво лошо има?

Тя се преструва, че обмисля положението, претегляйки аргументите за и против.

— А приятелят ти?

— Забрави го. Той може да си намери момиче.

— Ами… — предава се тя. — Не можем да отидем вкъщи, Франк. Съквартирантките ми…

— Не се притеснявай. Аз имам стая тук, горе и нещо ми подсказва, че тя ще се окаже чудесно студио за аеробика.

— Ама че си упорит.

— Тръгваме ли?

Двамата са сами в асансьора, Франк я притегля в прегръдките си и я целува, като в същото време показалецът му хваща месинговата халка на ципа и го смъква до талията й.

Дантеленият сутиен е скроен така, че да открива зърната й и Франк вече ги смуче и се търка о нея като някой разгонен помияр, докато асансьорът продължава да се изкачва. Тя имитира звуци на страст, каквато изобщо не изпитва, и посяга с ръка към члена му, щръкнал в панталоните.

— О, господи!

— Твой е, няма къде да отиде. Само почакай. Спират на седемнадесетия етаж и Стръвницата посяга към ципа си, но той я възпира.

— Не се срамувай, сладката ми. Изглеждаш страхотно.

В коридора няма никой, който да ги види, докато той я повежда наляво, прегърнал я с едната си ръка през раменете и плъзгайки другата в отворената й рокля, галейки я крадешком. Пред стая 1711 той е принуден да спре, за да потърси ключа си, при което за момент се стъписва, напипал по погрешка собствения си еректирал член.

Вътре тя чува как езичето на бравата щраква и вратата се заключва от само себе си. Шопарът е смъкнал ципа до пъпа й, като едната му ръка гали грубо гърдите й, а другата се плъзга надолу по голия й корем, пъхайки се още по-надолу, под ластика на бикините й.

— Почакай малко, тигре!

— Защо?

Шопарският му глас се задъхва, останал без дъх.

— Имам да свърша малко работа в банята.

— О, да, разбира се, само не се бави, чуваш ли?

— Ти оправи леглото през това време и се успокой. Ще бъда при теб, преди да си се усетил.

— Точно така те искам, мойто момиче.

Тя заключва вратата на банята отвътре и съглежда образа си в едно огледало над умивалника. По гърдите й се виждат червени следи от смукане, на които ще са нужни няколко дни, за да изчезнат. Един отпечатък от длан постепенно избледнява върху бялата плът на корема й.

Проклет шопар!

Тя ритва обувките си, свлича роклята си и я провесва на тръбата на душа. После идва ред на сутиена и на бикините, които слага на плота до умивалника. Помисля за момент за перуката, но решава да я остави. Ако се изцапа с кръв по време на ритуала, може да я махне след това, да я унищожи, когато намери време и да си избере друга подходяща на нейно място от неколкостотинте магазина в града.

Зад гърба й, изненадвайки я, се чува настойчиво чукане по вратата.

— Хайде, бейби, размърдай се, аз тука вече изстивам.

— Не може да бъде — тя бърка в чантата си, изважда ножа. — Само още една минутка.

— Майната й на твойта минутка — тракайки с дръжката на бравата, той установява, че вратата е заключена. — Хей, какво означава това, по дяволите?

— Имам нужда за малко да бъда сама, не разбираш ли?

— Майната ти, не, не разбирам. — Тежестта на тялото му пада върху вратата и обикновената брава поддава. — Аз съм купувачът и искам да проверя за какво ще плащам.

Следва ново блъскане, евтината брава се счупва и шопарът прекрачва прага на банята. Гол, мускулест, с начален стадий на шкембе, той сякаш е облечен с костюм от къдрави косми, които го покриват от шията до коленете. Белезникавият ствол на члена му изглежда някак не на място, като присадка на мъжки член върху тялото на някакъв хибрид между шопар и човекоподобна маймуна.

Нейният смях е импулсивен, неконтролируем. Тя забелязва искрата гняв, която припламва в погледа му твърде късно, за да успее да избегне плесницата, от която главата й полита настрани и ушите й започват да звънят. Реагирайки с ножа преди да е имал възможност да я притисне назад до умивалника, тя прокарва кървава диря по рошавите му гърди.

С болезнено квичене шопарът се дръпва назад, гледайки с широко отворена уста тъмночервената струя, която се стича надолу по корема му. Той вижда ножа, не разбира какво става, алкохолът в кръвта му подклажда у него гняв, вместо здравословен страх.

— Искаш да ме ограбиш, а, кучко? Това ли е била шибаната ти игричка?

— Не съвсем.

Той не я чува, кръжейки из банята, опитвайки се да я притисне в малкото пространство между тоалетната чиния и умивалника.

— Качваш се с мене тук, събличаш ме и може би си мислиш, че аз просто ще се търкулна в леглото, докато ти ме ошушкаш, а? Тая няма да стане. — Лицето му е застинало в грозна маска, сякаш излята от камък. — Ще си получа това, за което си дошла тук така, както аз го искам, може би леко гарнирано и тогава може и да забравя да повикам дежурните от нравствената, за да те гепят за задника. Ще си прихвана обичайната такса и ще я пусна в някоя касичка за благотворителни нужди, а, какво ще кажеш?

Той се издава, че се готви за скок по стягането на мускулите на краката и раменете, които един гол борец не може да скрие. Стръвницата стои неподвижно, в последния момент прикляка и замахва напред и нагоре с ножа, преди огромният му юмрук да се стовари върху гипсовата стена.

Ножът се натъква на мигновена съпротива, тъмночервено бликва по ръцете й, по лицето й, по голите й гърди. Тя врътва ножа, за късмет и го изтегля навън.

Шопарът се тресе, олюлява се заднишком на петите си, плътно притиснал с една ръка разцъфтялата рана. Кръвта потича между пръстите му в неспирен поток и се разплисква по пода на банята.

Може би ударът не е смъртоносен, но той се е вцепенил. Стръвницата минава странишком покрай него и се отправя към спалнята, отстранявайки го от себе си. Ако не падне, шопарът ще поиска да я последва, да си отмъсти, докато има време и сила.

Сянката му изпълва вратата на банята и тръгва залитайки след нея с вдървени крака. Той оставя по пътя следи от прясна кръв по килима, която се размазва от влачещите му се крака.

— Ти ме закла, кучко!

Колко характерно за един шопар да повтаря нещо, което е очевидно.

Алкохолът и болката се съчетават с наранената гордост, за да съберат сили за още един скок. Разперил ръце, той се опитва да я докопа и да я събори под себе си на пода. Тромаво и несръчно усилие, което тя лесно избягва, замахвайки в движение с ножа отляво на гърлото, след което отстъпва назад, за да го види как пада.

Колко различно е — тъмночервеното шурва от срязаните артерии. Шопарът се гърчи заслепен от маска от кръв, устните му са се завили назад, откривайки жълтите зъби, сякаш се готви да изкрещи.

Тя трябва да го накара да замълчи. Сега вече е тигрица, която се хвърля напреко на проснатото му тяло, яхвайки косматите му, омацани с кръв гърди, изненадана от усещането за някакво подгизнало меко седло под вулвата си. Шопарът е вдигнал ръка, за да прикрие гърлото си, но тя я избягва, пробождайки лицето му с къси, резки движения.

Надигащият се крясък на шопара е удавен в пяна от кръв с мълния от неръждаема стомана.

Едната от ръцете му все още посяга към нея, вкопчвайки се в една от гърдите и. Тя я оставя да стои там и се пресяга назад да открие члена му — мек като тесто, увиснал и безполезен за нея в това състояние. Тя се чувства измамена след всички тревоги, на които се е изложила. Той ще я остави неудовлетворена.

Освен ако…

Тя повдига вкопчената му в гърдата й ръка и я извива, усещайки как сухожилията пукат и стенат. Пръстите на умиращия шопар се събират заедно, достатъчно твърди, за да проникнат в нея и Стръвницата променя положението си, приклякайки, за да поеме заместителя. Само няколко кратки докосвания са достатъчни, за да постигне това, което иска, падайки разтреперана по лице върху тялото на жертвата си.

Тръпките преминават, времето е замъглено и без значение, докато внезапно Стръвницата си припомня коя е и къде се намира. Пръстите я болят от стискането на ножа толкова силно, че кокалчетата й са побелели. Когато понечва да се изправи, схванатите й мускули протестират, лепкавата кръв прекъсва спойката между тялото й и трупа на шопара с леки, шляпащи звуци.

Тя има да върши още работа, а няма по-подходящ момент от сегашния, за да започне.