Майкъл Нютън
Черна дантела (11)

10

— Тази операция е все едно да разбиеш заключена кутия. Участвувал ли си досега в такова нещо?

Мартин Танър погледна към Ърни Григс и поклати отрицателно глава:

— Не, тази вечер ми е за първи път.

— Ще ти хванем каквото ти трябва — каза един от хората на Ърни и му се усмихна от тъмната вътрешност на камионетката.

— Разбира се, че такива свърталища обслужват ония типове, но не се знае какво ще намерим, докато не влезем вътре. Понякога на такива места правят филми с деца или изпълняват специални поръчки на педофилите. Използуват предимно деца, които са избягали от къщи, но преди две или три години намерихме едно дете, което някакъв смахнат тип беше отвлякъл от Еспондидо. Никога не знаеш на какво ще попаднеш вътре.

— Често ли ги арестувате? — попита Танър.

— Бих искал да е така — намръщи се Григс. — Ние знаем, че те действуват, но нали всичко се върши тайно. Педофилите и садомазохистите си падат малко параноиди, ако разбираш какво имам предвид. Имаме късмет, ако пипнем един годишно. Човек трябва да е търпелив.

— Поласкан съм.

— Има защо. Всеки на улицата знае за лудата проститутка, която коли мъже. Сигурно Диамантения ще може да ни каже нещо.

През последния половин час те бяха поели по една алея до булевард Кълвър, на север от магистралата. Целта им беше един склад, който започваше от Балона крийк и стигаше до океана на половин миля разстояние.

Григс сякаш четеше мислите му:

— Изпратих няколко души при водата за всеки случай — каза той. — Ако някой се опита да се измъкне през задната врата, те ще го спипат.

Танър чу как зад него в тъмното участниците в нападението проверяват оръжието си, слагат пълнителите и щракат затворите. Той бръкна в джоба на дънковото си яке и докосна новия си 10-милиметров „Смит & Уесън“, който беше на въоръжение във ФБР. Нямаше нужда да проверява отново, за да се убеди, че има един куршум в цевта, а още единайсет чакаха реда си в пълнителя.

По съвета на Григс той се беше облякъл колкото може по-лошо — с карирана риза под дънковото яке, с изтъркани джинси и тежки работни ботуши. Чорапите му и бронираната жилетка бяха нови, но иначе той се чувствуваше така, все едно е отишъл да работи в гаража си или да събере с греблото опадалите листа в двора на къщата.

Обаче сега в Лос Анжелис беше пролет, а не есен и той започваше да се поти в пълното с хора затворено помещение.

— Колко дълго ще чакаме, как мислиш? — попита той.

— Докато дойде — отвърна Григс. — Диамантеният трябваше да пристигне в осем и половина според нашия източник. Работата е там, че той не е от най-точните.

Танър видя, че часовникът на таблото вече показваше девет и петнайсет. Той се помести на седалката, за да не му изтръпнат краката. Най-неприятната част на полицейското наблюдение беше чакането — без да знаеш дали набелязаният обект е решил да отложи номера си или вече не се интересува от него. Сам си поставяш някакъв краен срок и наблюдаваш как той отминава, после си поставяш друг краен срок, после още един, докато накрая ти писва и си казваш…

— Ето го.

От напрежението късите косми по врата на Танър се изправиха. Той целият настръхна докато наблюдаваше как класическият тил кола на сводник минава пред тях. Беше огромен линкълн, украсен с имитация на леопардова кожа, със спици на колелата и затъмнени стъкла. Видът на колата беше такъв, че те караше да съжаляваш, че не си далтонист, а мощният му двигател гълташе толкова бензин, като че ли беше на някой иракски шпионин, който тайно работеше в Щатите.

Григс вдигна радиопредавателя до устата си и натисна едно копче с палеца си:

— Започваме! Всички по местата си!

Без да ги вижда, Танър знаеше, че сега участниците в нападението, които бяха в другата камионетка, преглеждат оръжието си и оправят бронираните си жилетки. Някои от тях сигурно се шегуват, други в последния момент отправят молитви към Бога.

Те бяха от групата при задната врата и трябваше да отрежат пътя на обектите на нападението, които биха се опитали да избягат по брега. Ако имаше стрелба или нещо подобно, вероятността да пострадат беше между шейсет и четирийсет процента.

При нападение никога не можеше да знаеш какво те чака. Понякога можеше да хванеш лошите по бели гащи, да ги прибереш без нито един изстрел и да намериш всички доказателства, за да бъдат осъдени. Друг път те те чакаха тежко въоръжени и беше истински късмет да останеш жив, когато всичко свърши.

По дяволите!

Но той усещаше как адреналинът му се повишава, а нервите му бяха изпънати до крайност, както винаги преди битка. Най-лошото беше, че това му харесваше — да си на ръба, да си опиташ силите срещу тези хора, от които си изкарваш хляба.

Очите на Танър не се отделяха от линкълна, който паркираше от другата страна на улицата.

Вратата на шофьора се отвори и от нея грациозно се измъкна един гигант. Той поправи връзката и сакото си и внимателно се огледа и в двете посоки на тихата улица. Очите му преминаха покрай алеята и камионетката, в която беше Танър. Те бяха в безопасност в сянката, под прикритието на нощта.

— Това ли е Диамантения? — попита Танър.

— Още не.

Гигантът се увери, че улицата е чиста преди да отвори задната врата на линкълна и отново да я затвори, след като от нея излезе едно човече, чиято скромна африканска прическа едва стигаше до гърдите на гиганта. Въпреки всичко, дребосъкът беше облечен добре, стига да обичаш коприна и кадифе. Когато вдигна ръка, за да се почеше зад ухото, уличната светлина се отрази от златото и диамантите, които носеше. Те струваха два или три пъти повече, отколкото Танър получаваше за една година.

— Пипнахме го — каза Ърни по радиото. — Вече влизат. Бъдете готови.

Той се премести на седалката си и се усмихна на Танър.

— Това е Диамантения. Истинското му име е Артър Уимсли или Артуро Уестън. Какъв дребосък, а? Попитай го откъде е получил името си и той ще ти разкаже всякакви глупости за двете дузини хора, на които е свил диамантите, факт е, че не може да спре да купува диаманти, дори и да не са модерни.

— Значи искаш да ми кажеш, че не е опасен?

— Казвал ли съм такова нещо? — Григс поклати глава. — Сигурни сме, че е убил поне двама или трима души, но нищо не можем да докажем. Няма да се учудя, ако именно той е дал заповедите за поне още пет или шест убийства през последните няколко години. Исках да ти кажа, че е голям артист, впрочем, както всички негърски сводници.

— Добре, разбрах.

Те видяха как гигантът и господарят му изчезнаха в склада, посрещнати на вратата от някакъв портиер, облечен с лъскав анцуг. Григс се изправи и каза:

— Вече са вътре. Да тръгваме, момчета. Танър скочи на паважа с пистолет в ръка, а полицаите, които участвуваха в акцията, минаха край него и се наредиха в разреден строй, готови за стрелба, още преди да стигнат до осветената улица. Той тръгна след Григс и видя двама души, които се бяха отделили от другите, за да прикриват изходите, както предварително беше планирано. Човекът, който водеше групата от пет души, сред които беше и Танър, носеше къс таран с две дръжки, а мъжете от двете му страни бяха с бойни пушки.

Те минаха покрай линкълна, изкачиха се по циментовите стълби и стигнаха до входа, където бяха изчезнали Диамантения и неговия телохранител. Водачът на групата зае позиция със свити колене и с цялата си сила блъсна вратата с тарана. Трябваше да удари и втори път, преди резето да се счупи с трясък и те да влязат вътре. Сега двамата с пушките вървяха напред.

Вътре портиерът вече посягаше към автоматичната пушка в ъгъла, когато те го събориха. Удар с дулото на пушката отвори рана на главата му и той падна в безсъзнание. Докато Танър влезе вътре след Ърни Григс, портиерът вече беше с белезници на ръцете и с найлонов клуп около глезените.

Участниците в акцията си вършеха работата неумолимо и ефикасно, без нито едно излишно движение, докато щурмуваха стая след стая като войници в градска бойна зона. Складът скоро беше ремонтиран, отпред имаше вход, а вдясно беше офисът. По пет-шест стаи бяха наредени от всяка страна на коридора, който минаваше от изток на запад. Диамантеният и едрият му телохранител бяха в офиса и с каменни лица наблюдаваха как полицаите отварят с ритници вратите и събират доказателства.

— Изглеждаш малко блед, Артуро, — сега Григс се усмихваше, доволен, че всичко върви без грешка.

— Та вие ме вдигате от леглото — отвърна подигравателно Диамантения. — Искам да видя заповедта ти за обиска, човече.

Григс хвърли документа на коленете на Уимсли:

— Ако имаш нужда от помощ при четенето, можеш да ми кажеш.

— Моят адвокат може да чете добре. Сега го чакам да ми се обади.

— Това ще стане когато отидем до центъра. Първо трябва официално да предявим обвинение срещу тебе. Трябва да защитаваме гражданските ти права. Между другото, през това време имаш право да си държиш мръсната уста затворена. Същото се отнася и за оня дребния, ако изобщо може да говори.

— Майната ти — прошепна гигантът, който очевидно имаше проблеми с гърлото.

— Не е лошо. В пандиза ли те научиха да се изразяваш така?

— А вие, момчета, няма ли да ми кажете какво търсите? — попита Диамантения.

— Само проверяваме — отвърна Григс. Искаме да видим какво толкова правиш тук, че ти трябва онази горила с автоматичната пушка на вратата, за да не те види никой.

— Това е охрана — отговори Диамантения. — Ако погледнеш по-внимателно, ще видиш, че пушката е полуавтоматична, човече. Имам разрешително за оръжието.

— Жалко, че има нова щатска наредба за полуавтоматичните оръжия, приятелю. Някой от вас ще иде на топло за това, все едно какво ще намерим тук.

Един след друг участниците в нападението започнаха да се връщат, като всеки носеше принадлежности за камера или картонена кутия, пълна с видеокасети.

— Няма никакви надписи, — каза един от групата на шефа си, — но ти гарантирам, че не е „Мери Попинс“.

— Сигурно в него се разказва за някакво момиченце — отвърна Григс. — Ще прегледаме всичко в участъка, след като настаним удобно Артър в кафеза.

— Тези филми са си мои, за лична употреба — развика се Диамантения. — Просто съм ги оставил тук, защото вкъщи нямам достатъчно място.

— За мене това няма значение — каза Григс, като продължаваше да се усмихва. — Ако в кутиите намерим дори само един кадър с дете, връщаш се в пандиза.

Григс намигна на Танър:

— Как мислиш, дали в Соледад ще харесат това малко шоколадче?

— Няма да се учудя, ако веднага го излапат.

— Чакай малко, братко, това вече отива далече.

— Мисля, че прибрахме всичко, което ни трябва, за да те пратим на топло, Артуро. Честно казано, предпочитах да хвана и някое момиченце тук, но и това ми стига.

— А ако се спазарим?

— Ти нямаш какво да ни дадеш — каза Григс.

— Ами, може пък да ви изненадам с нещо.

— Слушам те.

— Ако искаш да намериш непълнолетни момичета, — каза сводникът, — тогава можеш да нападнеш полковник Сандърс.

— Така ли?

— Да не мислиш, че те занасям?

— Знам, че ме занасяш, Артуро.

— Съвсем не. Този тип държи половината от филмите с деца долу на булевард Сънсет. Дай да се разберем и ще можеш добре да го наредиш.

— И да те оставя сам да въртиш целия бизнес?

— Човек трябва да яде.

— Забравих да ти кажа за храната в затвора — добави Григс. — Трябва да знаеш, че там давам много въглехидрати.

— Ти си много смешно бяло момче. Някой казвал ли ти го е досега?

— Само това слушам.

— Е, какво, ще се спазарим ли или не?

— Мисля, че ще трябва да идеш в пандиза — каза Григс. — Освен ако…

— Не се престаравай. Просто кажи какво искаш.

— Ако ми помогнеш за един случай, върху който работя, мога да кажа няколко думи за тебе на окръжния прокурор.

— Няколко думи ли? Ти искаш да ме изкараш от играта, а всичко, което ще получа са няколко думи.

— Прав си, — каза Григс, — наистина беше глупава идея. Хайде да опишем тоя боклук и да се махаме.

— Почакай де… Не бързай толкова. Просто се пазаря, това е всичко. Какво точно имаш предвид за прокурора?

— Ами нещо, което ще направи от обвинението в углавно престъпление, обвинение в обикновено нарушение. Разбира се, ако ни помогнеш.

— За какво става дума?

— За Хотелската касапка.

— По дяволите, а не искаш ли да ти донеса парче зелено сирене от луната?

— Не, приятелю, наистина не мисля, че ще можеш да ни помогнеш — каза Григс и се обърна към хората си, които бяха наблизо:

— Някой от вас да има белезници, за да ги сложим на този красавец?

— Почакай още малко, човече. — По тона на Диамантения личеше, че е развълнуван. — Никога не съм казвал, че няма да ти помогна.

— Така ли?

— Истината е, че и аз отдавна съм нащрек и също търся оная кучка.

— Тъй ли? И защо?

— Тя ми пречи на работата, човече, за какво друго? Хората четат във вестниците за тази смахната курва или гледат снимки по телевизията и решават, че трябва да си държат панталоните закопчани и да си пазят портфейлите, нали загряваш?

— Значи и ти я търсиш?

— Не точно аз, нали разбираш? Тази работа засяга всички на улицата.

— Толкова очи, все трябва да са видели нещо.

— Ако знаех името на проклетата кучка, веднага щях да ти го кажа, кълна се в Бога.

— Ти да не би да си станал вярващ междувременно?

— Винаги съм бил такъв. Баща ми цял живот беше баптистки проповедник.

— Сигурно се гордее с тебе.

— Той умря. А скоро ще умре и оная смахната курва.

— Ти ми създаваш много работа — каза Григс. — Ако искаш наистина да ти помогна, трябват ми резултати.

— Казвам ти, че тази курва е нещо различно. Аз ще говоря с хората си, а те ще разпитат момичетата си. Ако някоя от тях е убила някого, ще я имаш.

— Това ми харесва. Бдителни сводници.

— Говориш за джентълмени, които се занимават с развлеченията на гражданите.

— Все едно — каза Григс. — Ние ще прегледаме хубаво твоите касети и ако намерим нещо с деца, ще влезеш на топло поне за пет години, но може и за цял живот.

— А какво ще кажеш, да ми дадеш възможност по-сериозно да проверя хотелската история?

— Не знам какво да ти кажа. Без име или някакво солидно доказателство не мога да отида там и да кажа на човека да те пусне.

— Можеш да му кажеш, че работя по въпроса, че ти помагам. Нещо такова.

— А ти какво ще правиш през това време?

— Ще я търся под дърво и камък. Ако намеря нещо, ще ти се обадя.

— Ще трябва да предявим обвинения срещу тебе. Без това не може, както и да се развият нещата.

— По дяволите, това не е проблем. Знаеш, че имам повече плакати из града, отколкото има Мадона, можеш да си сигурен.

— Добре, но нищо не ти обещавам по другия въпрос — каза Григс.

— Това е добре. Всички правим каквото можем. Те почакаха на тротоара и наблюдаваха как качиха Диамантения и телохранителя му в отделни полицейски коли, за да ги закарат в участъка. Една линейка беше дошла да закара до болницата портиера, който още беше в безсъзнание.

— Проклета операция — каза Григс, когато останаха сами. — Стисках палци да успеем с този, но пак ударихме на камък. Все пак, може да имаме късмет с касетите.

— Мислиш ли, че той казваше истината?

— За какво, за хотелските убийства ли? — Ърни вдигна рамене. — Нищо чудно. Сводниците и политиците имат много общи черти, ако не си забелязал. Например, никой от тях не обича напечените ситуации и да е на светло. Само запали светлината и ще се изпокрият като хлебарки в кухнята. Каквото и да ти даде Артуро, трябва преди това да си сложиш гумени ръкавици.

— Вярваш ли на това, което казва за настроението на улицата?

Григс помисли известно време и когато взе окончателно решение по въпроса, кимна утвърдително.

— Артуро може да не ти каже какво мисли, но той знае какво става в неговия сектор. Разбира се, че му вярвам, особено когато имам бръснач в едната си ръка, а с другата го държа за топките.

— Значи пак ще ти трябват гумени ръкавици.

— Това е безопасният секс — каза Григс. — Четох някъде, че от него можеш да се разболееш от рак.

Танър се усмихна уморено:

— Така ли?

— Да, животът е тежък — каза Ърни Григс. — А след това умираш.