Майкъл Нютън
Черна дантела (22)

21

Флин измина разстоянието за рекордно време, заобикаляйки уличните полицаи и претоварените кръстовища, където беше възможно. Часовникът на контролното табло твърдеше, че пътят от входната врата до глухата уличка, на която живееше Сара, му е отнел точно двайсет и седем минути. Той паркира на алеята зад нейното БМВ и докато изкачваше стълбите, мушна по навик ключовете от колата в джоба си.

В къщата на Оръм роуд идваше за трети път, но Флин нямаше представа какъв звук издава звънецът й. Застаналият пред вратата не можеше да го чуе, а след като му бяха отваряли да влезе, никой друг не бе звънял. Напрегнат и изпълнен с нетърпение, Джоузеф го натисна два пъти, изчака малко и пак протегна ръка, когато отвътре се чу приглушен глас.

— Влез.

Той се поколеба дали да прекрачи прага, но след секунди присви вежди. Разбира се, че тя го очакваше. Беше паркирал отвън и Сара сигурно го е видяла как пристига.

И все пак…

Той завъртя топчестата дръжка и се оказа, че вратата не е заключена. Застана на прага точно както в академията го бяха учили да не прави, взирайки се напред в тъмния коридор.

— Сара?

— Насам. Ако обичаш, затвори вратата.

Гласът й идваше откъм спалнята. Някъде близо, но сега звучеше по различен начин. Сякаш бе плакала или плачеше в момента.

Флин затвори вратата. Изчака още малко, докато очите му привикнат напълно към тъмнината — никаква лампа не светеше нито в хола, нито в кухнята. Завесите очевидно бяха спуснати. В стаите се прокрадваше някаква дрезгава изкуствена светлина, оставяща по ъглите притаени сенки сред всеобщия сумрак.

Тази бледа светлина се промъкваше откъм дълбочината на коридора, който водеше към задната част на къщата. Движейки се внимателно напред покрай ниските мебели, Флин достигна до кухненския бар и се спря.

— Добре ли си?

От мълчаливите стаи не последва никакъв отговор.

Флин разкопча сакото си и напипа автоматичния си „Смит и Уесън“, който бе провесен на ремък през рамото му. Измъкна ръката си празна.

Отново нищо.

Придвижи се към една от вратите, зад която проникваше мъждивата светлина. Трябва да е в банята, реши той, припомняйки си разположението на стаите на етажа. Зад нея май бяха тоалетната и основната спалня. Точно отсреща бе гостната, чиято открехната врата зееше. Той си представи как Сара се е проснала на пода, сгърчена до тоалетната чиния.

— Сара?

Мъртва тишина. Обхващаше го мрачно предчувствие и по гърба му полазиха тръпки.

Флин се промъкна още по-напред в коридора, отхвърляйки настоятелния подтик да се втурне и разбере какво става, в края на краищата. Ако тя бе болна или наранена, щеше да стане ясно за не повече от трийсет секунди. Но ако имаше нещо друго…

Канеше се да извика отново името й, но промени решението си. Нямаше смисъл. В съзнанието му нахлу внезапно параноично усещане за присъствието на непознат в къщата, което той отхвърли, отдавайки го на работата си. Все пак, не можеше да се освободи напълно от чувството за тегнеща опасност, която сякаш струеше от заобикалящите го стени.

Оставаха около четири метра.

Четири широки крачки.

Флин достигна отворената врата на банята и надникна вътре, отскачайки мигновено в ужас при вида на обилно разлятата кръв. Огромно тъмночервено петно се простираше от плочките над ваната до тоалетната чиния. Целият под бе в локви кръв или изпръскан безразборно подобно на някое от абстрактните платна на Роршах. В първия миг му се стори, че и ваната е пълна с кръв. Постепенно осъзна, че това е вода, обагрена от пурпурната течност, която бе изтекла от вените на облегналата се в нея обитателка на дома.

Очите й бяха широко отворени, но незрящи и изцъклено безжизнени. Потъмнялата вода вероятно е покривала почти напълно голото й тяло до края на гърчовете, отхвърлили протегнатата й дясна ръка извън мътилката. След последния спазъм се е подала и едната й гърда, изпъквайки като малък остров над повърхността на замърсената течност. От прага на вратата, където се бе вцепенил Флин, се виждаха дълги разрези по окървавената й ръка, дълбоки дотолкова, че се белееше костта.

Той почувства как стомахът му се преобръща и с огромно усилие успя да потисне напъна на храната, която бе поел, да се върне обратно. Умът му инстинктивно прещракваше, изострените сетива запечатваха всеки детайл от сцената, като я анализираха, изтръгвайки несъответствията, преди да предприемат ход.

Наоколо нямаше остър инструмент, но това не означаваше нищо само по себе си. Сара може да го е изпуснала във ваната и сега да е някъде там, под повърхността на водата.

Количеството кръв обаче бледността на кожата и съсирените върху обезобразената й ръка, изпратиха до мозъка му алармиращи сигнали. По всичко изглеждаше, че тя е мъртва поне от десет-петнайсет минути. За Сара просто е било невъзможно да се обади при звънването и влизането на Джоузеф в хола, освен ако духът й не кръжеше някъде наоколо.

В момента, когато Флин посягаше към кобура на автоматичния си „Смит & Уесън“, зад него се чуха стъпките на човек, който тичаше. Проклинайки собствената си глупост, той рязко изви рамене и се обърна, за да види проблясването на спускащо се острие на нож.

* * *

Тя чува как шопарът идва, преди още разширените й ноздри да са подушили миризмата му. Навън е паркирала кола, в алеята на д-р Сара. Някой изключва двигателя и затръшва вратата й. След секунди прозвучава престорено жизнерадостно иззвъняване.

— Влез!

Тя се е упражнявала да имитира гласа на лекарката, макар че прецизността не е от особено значение при тези обстоятелства. Шопарчето на Сара е смутено, то се е втурнало като рицар в бели одежди към изпадналата в беда дама на сърцето си и едва ли ще обърне внимание, ако тя се изкиска като вещица.

Няма смисъл обаче да рискува. Стръвницата ще изиграе ролята си.

Стъпките му в хола са нерешителни. Предпазливо шопарче.

— Сара?

— Насам. Ако обичаш, затвори вратата.

И я заключи, мисли да добави, но си прехапва езика. Заключването няма да е необходимо. Тя е планирала ходовете си с хирургическа прецизност, нищо не е оставено на шанса. Ножът е добре закрепен в ръката й, а под колана е пъхнала презрения револвер, в случай че всичко друго се провали.

Ще бъде истинско разочарование, ако се наложи да използва пистолета, но това няма да осуети намеренията й. Цялостният ефект не бива да се излага на риск.

Стъпките на шопара се отправят от хола към кухнята, където замират. Явно не бърза горкото, а и не му е лесно с всичките онези мълчаливи сенки, дебнещи в коридора.

— Добре ли си?

Тя го оставя да гадае, увеличавайки напрежението му. Това ще намали защитните сили на плячката й.

Гостната е точно срещу банята. Ако проточи шията си, Стръвницата ще може да вижда д-р Сара във ваната, но сега тя се интересува повече от шопара. Усеща го как се приближава, следвайки дирята на светлината към източника й. Пулсът му бие все по-силно… или това е туптенето на нейния пулс?

Вече е твърде близо, за да се подлага на рискове. Тя притиска гръб в стената — незабележима, в случай че той реше да провери първо гостната стая. Потта е залепила дръжката на ножа за дланта й.

Толкова е близо.

Тя подушва шопара, порите му струят уплаха и мрачни предчувствия като мускус. Страхува се за себе си и за своята Свиня.

Светлината, проникваща от банята замръква, запречена от сянка. Чувайки тежкото дишане на шопара и сподавения звук от преглъщането, тя е готова. Толкова би помогнало, ако повърне на пода; тялото му ще е превито, откривайки като идеална мишена гръбнака и бъбреците. Едно наръгване ще предотврати борбеността на шопара, преди тя да се е заловила за работа.

Стръвницата чувства момента: сега или никога. Отблъсквайки вратата, тя се втурва устремно към шопара, донякъде сепната от бързината на реакцията при обръщането му. Но вече няма време за мислене; тя влага всичко от себе си в това замахване и стоварва острието на ножа си върху него.

* * *

Връщайки се по-късно назад, Флин знаеше, че точно това обръщане му бе спасило живота. Ако не бе променил положението си, нападателката му щеше да забие ножа между лопатките му. Неминуемо смъртоносен удар и във всички случаи достатъчен, за да го остави безпомощен на пода в банята.

Вместо това, той пое удара върху дясната си ръка, високо горе, при което студената стомана разпори подплънката на рамото на сакото му и, срязвайки бицепса му, се плъзна по раменната кост, преди да се отдръпне. Ударът го зашемети и нажежено до бяло кълбо от болка взриви рамото му.

Той залитна, хлъзгайки се в локва кръв — неговата собствена или на Сара? — докато най-после се подпря на умивалника. Осакатената му ръка се вдига, за да блокира следващия удар, преди съзнанието му да бе успяло да подаде команда за това. За момент бе забравил за пистолета, борейки се да спечели малко дистанция от неприятеля.

Някаква жена, само това можа да разбере, която съскаше насреща му, когато той спря втория й удар и усети нови изригвания от болка в гърдите си и отстрани, Флин беше изненадан, че изобщо можеше да движи ранената си ръка, още по-малко пък да я използва, за да се отбранява, но изглежда че отчаянието му даваше сила. Той погледна раменната си артерия, от която изтичаше животът му, чудейки се дали е прободена или прерязана, преди да ритне нападателката си в слабините.

Тя пое удара с твърдото си бедро и политна назад, надавайки силен рев. Флин се мъчеше да напипа пистолета с изтръпналите си пръсти, когато тя го нападна отново. Лишен от избор, той тръгна да я посрещне, като сниши главата си и се извъртя надясно, при което здравото му рамо я блъсна в основата на ребрата. Ножът пропусна целта си, но разкъсвайки плът и тъкан, изтръгна тънка парлива болка от гръдния му кош, докато той я отблъсна назад.

Тя политна, скимтейки, загуби равновесие, подхлъзвайки се в кръвта и той я видя как падна. Сега беше моментът да свърши с нея, ако беше годен да го направи, но Джоузеф се възползва от възможността и прекрачи вратата на банята, поемайки назад през хола към дневната на Сара, към външния свят. Зад него се чуваха накъсани ругатни и шумолене, докато противникът му се мъчеше да се изправи на крака.

Флин чу приближаването й, извъртя се, за да я, посрещне фронтално, надавайки вик, който излезе по-слаб, отколкото планираше, поради липса на въздух. Ножът летеше към лицето му и Джоузеф вдигна ръката си — лявата, — за да го отблъсне с чисто рефлективно движение. Стори му се като магия, когато острието се вряза в отворената му длан и излезе от другата страна между кокалчетата му, лепкав от кръв.

Той инстинктивно сви пръстите на ранената си ръка около дръжката на ножа ведно с юмрука на нападателката му. Тя му нанесе прав удар в гърдите и се опита да измъкне ножа, но Флин не искаше да го пусне, отговаряйки й с удар отдясно. Движението му беше тромаво и слабо, но кокалчетата на ръката му се отбелязаха върху бузата й, сякаш някой я беше цапнал с баданарка, потопена в кръв.

Жената-звяр тръсна глава и отвърна с ритници, нанасяйки два бързи удара в слабините на Джоузеф и за малко пропускайки да го улучи в тестикулите, го притисна до близката стена. Главата му се блъсна в гипс и той се учуди на камбанния звън, който дойде сякаш от всички страни едновременно.

Флин се отблъсна от стената и се хвърли срещу нападателката си, принуждавайки я да политне назад и да загуби равновесие. Това имаше ефект дотолкова, доколкото тя се отказа от ножа си и го остави да стърчи от ръката му, като междувременно прояви достатъчно бързина и го ритна в лицето, преди да се отдръпне още по-назад, вън от обсега му.

Стига толкова, дявол го взел!

Той дърпаше лявата страна на изцапаното си с кръв сако, чувствайки допира на дръжката на ножа в ребрата си, като се опитваше също да достигне пистолета с дясната си ръка, когато жената също извади свой пистолет и го насочи в лицето му. Флин се хвърли настрани и куршумът изсвистя във въздуха и улучи някаква кана на масичката за закуска, докато той търсеше някакво прикритие, гърчейки се на пода с окървавени колена и ръце, преди тя да е успяла да стреля повторно.

Поне проклетите камбани бяха млъкнали, обезсърчени да се състезават с пулса, който бумтеше в главата му. Флин знаеше, че канапето е най-добрият му шанс, прикритие, което щеше да го спаси, докато направи още един последен опит да извади автоматичния си пистолет. Съзнаваше, че няма начин кучката да не го убие с третия или четвъртия си изстрел.

Вторият й изстрел беше прибързан и небрежен и мина на сантиметри от Флин, който се беше притиснал към пода. Куршумът потъна в гипсовата стена. Вратата пред него отдясно изведнъж се отвори и той видя част от поляната и автомобилната алея, които нямаше надежда да стигне, преди неговата нападателка да го застреля.

Някой връхлита през вратата, приклякайки в бойна поза за стрелба. Чертите му са затъмнени от блясъка на слънцето зад него. При това силуетът му е познат.

Пистолетите изгърмяха едновременно. Нейният с тънко пукане като пръсващи се сърца, а другият проехтя като артилерийско оръдие между стените на дневната. Флин се опита да брои изстрелите, но се отказа, когато те започнаха да отекват в мъглявото пространство между ушите му.

Някаква сянка се е навела над него, твърде едра, за да е жената. Чува се познат глас, който подхожда на грубото му лице.

— Господи, Джо.

— Банята — той се задавя, когато се опитва да произнесе името на Сара.

— Успокой се. Аз ще погледна.

Сянката се отдалечи, миг по-късно се върна отново, коленичейки на кървавия килим близо до лицето му.

— Звъннах на 911 — рече Мартин Танър, люлеейки нежно в ръце главата на приятеля си. — Дръж се, няма да чакаш много.

— Ние харесваме усамотеността си тук, нали знаеш — отвърна Флин.

Усмихваше се, когато сенките дойдоха и закриха лицето на колегата му.