Майкъл Нютън
Черна дантела (18)

17

— Е, какво става с отпечатъка? — попита Флин. Не беше необходимо да уточнява за какъв отпечатък става дума и кой случай има предвид.

Седнал от другата страна на двете големи бюра, сложени едно до друго, колегата му се намръщи и поклати отрицателно глава.

Специалистите бяха взели от хотелската стая, където беше заклан Роналд Мийс, поне трийсетина отпечатъци от пръсти. Оказа се, че всички, с изключение на един, са на самия Мийс или на камериерките от „Хилтън“. Единственото изключение беше отпечатъкът, взет от плоската поставка на лампата до леглото на жертвата. Той тепърва трябваше да бъде идентифициран.

Вече бяха минали шест дни и Флин почти чувстваше как губят следите на Касапката.

— Да върви по дяволите.

— Съгласен съм с тебе.

— Това ще ни помогне — каза Танър, като смачка обвивката от евтината си пура и се наведе да я хвърли в кошчето за боклук. — Проверките на досиетата, за които изпратихме искане до Вашингтон, се оказаха пълен провал.

— Какви досиета са преглеждали там? — попита Флин.

— Все на известни престъпници, както и отпечатъци от пръсти, намерени на местопрестъплението при неразкритите случаи. Ако искаш списък на престъпниците, които нямат нищо общо със случая, мога да ти го дам. Мисля, че няма да е по-малък от телефонния указател на Манхатън.

— Знаеш ли, върти ми се една мисъл — каза Флин.

— Добре започваш.

Флин не му обърна внимание. Всъщност мислите му бяха две, но едната от тях — вероятността да преследват човек, който е живял в хотелската стая седмица или месец преди да се появи Мийс — беше прекалено потискаща, за да я обсъждат. Освен това Флин знаеше, че колегата му се измъчва от подобни мисли, като се страхува да спомене за възможността да загубят своето единствено и оскъдно предимство. Втората му мисъл беше за нещо друго, за нова насока на разследването, в случай, че всичко друго пропаднеше. А нещата като че ли отиваха натам.

— Не е задължително Касапката да има досие при нас — каза Флин. — Знаем, че тя нарушава всички правила, включително и статистическите, така че защо трябва да очакваме да намерим нещо в нашите досиета?

— Ако е проститутка, сигурно са я задържали поне един-два пъти.

— Точно това имам предвид. Да предположим, че не е проститутка.

Танър запали клечка кибрит, като я задържа пред върха на пурата си:

— Слушам те.

— Кой друг има отпечатъци от пръсти?

— Ами военните, лекарите и разни други служби.

— И училищата — каза Флин. Те взимат отпечатъци от кандидатите за учители, включително и от тези, които заместват временно, за да отстранят такива, за които се знае, че са имали съмнително поведение с учениците си и други подобни. И други детски заведения правят същото. Така е вече и в повечето болници, където се увеличават кражбите на наркотични вещества.

— Какво целиш с това?

— Искам да проверим онези професии, където работят главно жени — отвърна Флин.

— Подозирам, че става дума за мъжки шовинизъм — каза Танър, като се усмихваше широко през облака лютив дим.

— Подозирай си. Знаеш не по-зле от мене, че жените преобладават сред учителите в началните училища, както и във всички професии, свързани с отглеждането и възпитанието на децата. Същото се отнася и за библиотекарките, които работят в училищата и, естествено, за медицинските сестри.

Значи пак се върнахме на медицинските сестри?

— Опитвам всичко, което си струва — каза Флин.

— Все още сме далече от целта, Джо.

— А имаме ли нещо по-добро, върху което да работим?

— Не, прав си.

— Ще се обадя в общината. Няма да се учудя, ако в Сакраменто намерят начин да ускорят търсенето. Първо ще изключим всички мъже. Започваме от това.

— Ще ни отнеме доста време.

— Бързаш ли за някъде?

— Надявах се, че ще получим някаква информация, когато покажем портрета, който й направихме по описания на очевидци.

— Все още има някаква надежда.

Портретът на заподозряната, направен въз основа на сведенията, дадени от Уесли Ларкин, беше добър, макар че не можеше да мине за класическо изкуство. Тя беше късо подстригана блондинка с къдрава коса. Очите й бяха раздалечени и безизразни. С оглед на тежките престъпления, в които я подозираха, художникът беше предпочел да я нарисува без усмивка.

Можеше да бъде портрет на почти всяка жена на нейната възраст, помисли си Флин. Те разпространиха портрета й във вторник и имаше достатъчно време, за да влезе и в следобедните издания на „Лос Анжелис таймс“ и „Икзаминър“. Показаха го и по местната телевизия в новините в шест часа. Имаше около 1400 обаждания на хора, които твърдяха, че са я видели. Шейсет и седем от тях дори посочваха своя братовчедка, съученичка, колежка, бивша съпруга или момичето на съседите.

Всички сигнали се оказаха фалшиви и не доведоха до нищо, когато изтормозените следователи на отдел „Убийства“ най-после успяха да ги проверят. Някои от обажданията бяха продиктувани от злоба, други — от искрено желание на хората да помогнат, но нищо не даде резултат.

— Все пак, може би е проститутка — каза Танър.

— Може и така да е. Ти какво научи от Ърни и Диамантения?

— Нищо. Показали са портрета на всички, които биха могли да знаят нещо, но без резултат. Като се имат предвид перуките й, това не е чудно.

— А нещо по линия на садомазохистите?

— Григс прави каквото може. Ще се радва да се справи с такъв случай, но засега просто продължава да търси. Смята, че в Лос Анжелис има двеста или триста момичета, които се занимават точно с тоя тип проституция, свързан със садомазохизма. Повечето от тях обаче са сравнително чисти. Нямам предвид само, че всички имат чаршафи, но и това, че не участват в разни тъмни истории. Просто правят каквото искат от тях по-специалните клиенти.

— Никой не е казвал, че трябва непременно да работи в тази област.

— Съгласен съм, но поне една трета от проститутките са негърки. Проверих останалите във връзка с отпечатъка. Нищо. Тази, която го е оставила, не е била залавяна за проституция в Лос Анжелис.

Отново се появяваше този отпечатък. Това тормозеше Флин, защото той не знаеше дали не си губят времето в търсене на някое анонимно лице, което не беше свързано с техния случай. Наистина нямаха избор, но това го притесняваше.

Колко души бяха пренощували този месец в стаята, в която беше убит Мийс? А тази година? Колко мъже се бяха регистрирали сами, а после бяха довели жени в стаята си?

Не беше задължително тя да е проститутка. Просто можеше да я е намерил в бара на хотела или някъде другаде из Лос Анжелис. Градът беше пълен с аматьори, които продължаваха безразборните връзки, независимо от опасността от СПИН, новия морал и призивите за въздържание.

Може би отпечатъкът ги водеше по погрешна следа.

Флин се опита да не мисли за тази отчайваща възможност и посегна към телефона.

— Ще проверя какво е открил Брад Кротър в общината.

— Дано имаш късмет.

Флин знаеше, че този късмет щеше да им е много нужен, ако искаха да спрат Касапката с оскъдните си доказателства. Имаха един портрет, който можеше да бъде на кого ли не и един-единствен отпечатък от пръсти, който накрая можеше да не доведе до нищо.

Но и това не беше малко, като се има предвид с какво разполагаха след четвъртото убийство. Ако имаха късмет, техният обект можеше да реши да си почине още две седмици и да им даде време да обработят жалките си данни.

Флин не обичаше да работи върху случаи, където всичко се свеждаше само до късмет. Ставаше хубаво вестникарско заглавие от това, че опасен психопат е бил заловен, когато го глобявали за неправилно паркиране или когато искали да го арестуват за скитничество в парка, Флин обаче никога не се научи да разчита на шанса. От опит знаеше, че добрите хора често губеха, докато убийците успяваха да се измъкнат. Приблизително един от петимата убийци психопати не можеше да бъде идентифициран, никога не заставаше пред съда и престъпленията му оставаха ненаказани.

Както и да го погледнеш, шансът беше против тях.

Флин още не беше готов да отпише Касапката, но нямаше да се учуди, ако и тя успееше да им се измъкне.

Щеше да се чувства ужасно, по дяволите, но наистина нямаше да се учуди.

Някакъв сержант с дрезгав глас му каза, че лейтенант Кротър ще е в съда целия следобед. Той записа името и телефонния номер на Флин, като обеща да предаде на Кротър да му се обади колкото може по-скоро.

Флин затвори телефона с мисълта, че има още нещо, което трябва да направи.

— Отивам да хапна нещо — каза Танър. — Искаш ли да дойдеш с мен до „Мартели“?

— Аз ще остана малко — отвърна Флин. — Трябва да завъртя още един телефон.

 

В Бел Еър почти нямаше улично движение. Не се виждаха и съседи, когато Флин влезе с колата си в алеята пред къщата на Сара. Беше дошъл седем минути по-рано, но реши, че не си струва да седи в колата, за да убие времето. Пресегна се през седалката, измъкна бутилката френско шардоне и остави в колата празната кесия. Когато се качи по стълбите, беше още съвсем светло и прилепите не бяха излезли на лов.

Той натисна звънеца и почака не повече от трийсет секунди преди да чуе стъпките й Сара се появи усмихната на вратата, облечена с блуза с цвят на слонова кост, с бежови панталони и обувки. Тя взе бутилката с вино и поздрави Джоузеф за добрия избор.

— Радвам се, че ти харесва — каза той и усети миризмата от кухнята, когато тя затвори вратата.

— Мирише на нещо вкусно.

— На лазаня — информира го тя. — Съвсем лесно се прави.

— Не исках да те затруднявам — каза Флин. — Можехме да вечеряме навън.

— Изобщо не ме затрудняваш. Обичам да готвя — отвърна тя, — но човек няма желание да готви само за себе си.

Флин беше съгласен с нея. Добре знаеше, какво означаваше това. Самият той обикновено ядеше консерви или готови замразени храни, които само затопляше, преди да седне пред телевизора.

— Видях те по телевизията — каза той. — Беше чудесна.

Тя се намръщи:

— Доколкото разбрах, интервюто е било твоя идея.

— Не съвсем. Чух, че се готвят да излъчват материал за Касапката и си помислих, че ти можеш да им помогнеш да балансират нещата.

— Мисля, че имаш почитатели в телевизията, Джо.

— За какво говориш?

— Имам предвид блондинката, която ме интервюира. Ейми…

— Тачър.

— Точно така.

— Да, познавам я — каза той с неудобство, като си помисли, че това не е най-подходящата тема за разговор в хола на Сара. — Не знам дали помниш случая Блейлък…

Тя го спря, като сложи пръст на устните му.

— Запомни, че не обичам никакви обяснения. Съвсем не съм ревнива и не искам от тебе списък на приятелките ти — бивши или настоящи.

— Мога да ти напиша тоя списък върху едно малко листче.

— Горкият Джо.

Тя сложи виното да се изстудява и седна до него на канапето, а Флин я прегърна през рамото.

— Минаха пет дни от убийството на Мийс — каза тя. — Това добър знак ли е?

— Никой не може да каже. Засега интервалите варират от три до четиринайсет дни, без да има някаква видима логика.

Тя го гледаше внимателно и почти успя да направи същата отчаяна физиономия.

— Извинявай. Хайде да не говорим за работа.

— Съгласен съм — каза Флин и се поотпусна малко. — След колко време ще е готова лазанята?

— След двайсет минути. Имаме и ордьовър с малко бяло вино за апетит.

— Моят апетит е добър.

— Приятно ми е да чуя това.

— Знаеш ли какво ми се иска сега?

— Какво?

Той се наведе по-близо и й го прошепна на ухото, като я наблюдаваше как се изчервява. Тя му отговори с ослепителна усмивка:

— Звучи като това, което имах предвид за десерт.

— Не си ли чувала за допълнително?

— Какъв издръжлив гладен мъж.

Тя не направи нищо, за да го спре, когато той започна да разкопчава копчетата на блузата й. Флин я разтвори до кръста, преди да я целуне, първо нежно, а после пламналото желание поиска повече. Тя не носеше сутиен. Гърдите й изпълваха ръцете му и той усещаше горещите им и твърди зърна.

Измъкна блузата й от панталоните и я смъкна от раменете й. После се върна на голите й гърди с устни и език. Само след няколко минути тя лежеше на канапето, а Флин се беше навел над нея и се занимаваше с панталоните й.

— Ципът е отстрани — каза тя.

Той го намери и съблече всички останали дрехи, а после бързо свали и своите.

— Имаш добър апетит — каза тя. Топлите й пръсти го докосваха, докато той се отдръпна от нея.

Тя вплете пръсти в косата му и го привлече по-близо до себе си. После каза задъхана:

— Не знаех, че си познавач.

— Старая се.

— Бих казала, малко по-високо. Ох! Точно там. О, Господи!

Флин отново се отдалечи от Сара, освободи се от ръцете й и се вгледа в очите й.

— Какво има?

— Просто проверявам.

— Какво?

— Искам да видя дали си готова.

— Джо, ако още не си разбрал…

Той влезе в Сара със силен тласък, който я притисна към канапето. Тя допря петите си и се притисна силно към него. Флин смучеше ту едната, ту другата й гърда, а после задуши с целувка стоновете на Сара.

Те заедно стигнаха до върха, внезапно и бурно. За един безкраен миг се вкопчиха един в друг, когато бурята се разрази над тях и ги отнесе някъде далече, Флин навреме усети, че трябва да продължи да диша, преди да му е притъмняло пред очите.

— Не използвахме всичките двайсет минути — каза Сара, когато отново беше в състояние да говори.

— Добре, ако има време…

— Не, не стига…

Тя стана бавно и започна да облича дрехите си:

— Трябва да видя лазанята, а ти трябва да си пазиш силите.

— За какво?

Тя го целуна леко по челото и го притисна, преди да се отдалечи:

— За десерта, разбира се.