Майкъл Нютън
Черна дантела (7)

6

Заговориха за проститутките още докато обядваха следобеда — опитваха се да осмислят фактите, които имаха. Възрастните съпрузи от отсрещното сепаре поглеждаха с неприязън към тяхната маса, но Мартин Танър изобщо не им обръщаше внимание. Гласът му ехтеше:

— Не съм казвал, че трябва да отхвърлим медицинските сестри, Джо. Но просто в момента нямаме достатъчно доказателства, за да ги свържем със случая. А междувременно…

— Какво?

— Мисля, че трябва още веднъж да поогледаме проститутките.

— Но нали няма нищо откраднато — каза Флин, като забрави, че яде и ръката му с хамбургера увисна във въздуха. — Една проститутка не би оставила толкова пари и скъпи вещи на местопрестъплението.

— Казвал ли съм, че търсим нормална проститутка? Не си спомням да съм казвал такова нещо.

— Добре.

— Тук става дума за душевно разстройство. Като се имат предвид наркотиците, мръсния занаят и болестите, на които са изложени, цяло чудо е, че половината от проститутките в Лос Анджелис не са опасни психопатки.

— Може би все пак е отмъщение? Той вдигна рамене.

— Може и да не е толкова просто. Вземи например някой, който е достатъчно очукан от живота, някой, който смърка кокаин или нещо друго. Такива хора не знаеш какво може да ги вбеси. Сигурно и те самите няма да могат да ти кажат. Просто виждат определено лице, някой прави язвителна забележка и готово, това е нещо обикновено.

— Няма следи от наркотици на местопрестъпленията — напомни му Флин.

— Какво от това? Знаем, че след престъплението тя почиства всичко така, че да заличи и отпечатъците от пръсти, а следите от наркотици във всеки случай няма да намерим във вагиналната секреция.

Вещицата със синята коса от отсрещното сепаре цъкаше с език и мърмореше нещо под носа си. Мършавият й съпруг направи знак да му донесат сметката.

— Тези са от твоите почитатели, нали?

— Нищо не мога да направя, Джо. Просто имам чар.

— Забелязах го.

Флин се зае с пържените си картофи, като ги преглъщаше заедно с кафето.

— Искаш ли да се заемеш с това или какво?

— Мислех да говоря с Ърни Григс от отдела за борба с проституцията.

— Струва си да се опита — каза Флин. — А докато ти се занимаваш с това, аз искам да поговоря с доктор Слейт.

— Да не би да си променил отношението си към тези неща?

— Готов съм да направя всичко, за което се сетя, стига да е от полза — отвърна Флин. — В момента описанието й е толкова неясно, че доколкото знам отговаря на външността на около половината жени в Лос Анджелис.

Когато си помисли за доктор Слейт, в съзнанието на Танър изникнаха случаите на Чарли Секача и Върнън Прат. Лоши спомени, които от време на време изплуваха в кошмарите му. За всеки случай той си отбеляза наум, че трябва да пийне на вечеря една-две чаши вино, за да си оправи настроението. Домашна упойка за съзнанието.

Последното нещо, от което се нуждаеше Танър в момента бяха нощните посещения на някакъв психопат, който изнасилваше малки деца и който беше мъртъв и просто вече не съществуваше.

Но все пак не беше забравен. Още не.

— Надявам се, че докторът ще даде някои блестящи идеи — каза той.

— Ще му дам да прочете материалите, които имаме за нея и да види дали може да добави нещо. Знам, че това ще са само предположения, макар и на специалист, но не мога да понасям чувството, че си губим времето.

— Работим с това, което имаме — каза Танър и почувствува, че думите му прозвучаха кухо още докато ги изричаше. — Братът може да има нещо за нас, когато дойде тук.

— Шансът е съвсем малък.

— Засега не виждам никакъв друг начин. Сервитьорката донесе сметката им и те и двамата се отказаха от десерт.

— Чий ред е да плаща?

— Мисля, че е мой — каза Танър и посегна към сметката.

— Добре ли си? — попита го Флин.

Пред очите на Танър изникна Върнън Прат, изпънат на леглото. Пистолетът лежеше на гърдите му. Главата му беше с ореол от собствения му мозък, разплискан по възглавницата.

— Добре съм, наистина съм добре.

— Виждаш ми се нещо прежълтял.

— Лягам си късно — каза той. — Много гледам хубави стари филми по телевизията.

— Трябва хубавичко да си отспиш.

— Точно това смятам да направя — каза Танър, като събираше дребни пари, за да даде приличен бакшиш и си помисли:

„Само ако можеше да не сънувам“.

 

Доктор Джеръми Слейт беше един от неколкостотинте психиатри, които практикуваха в Лос Анжелис. Флин знаеше от опит, че повечето от тях предпочитаха да се занимават с неврози и да си изкарват парите като галят всеки ден нечие самолюбие. В Лос Анжелис те трупаха състояния като угаждаха на филмови звезди и между другото лекуваха нервни домакини. Сега Слейт можеше да има тлъста банкова сметка, ако си беше наел кабинет някъде по Родео драйв, но той предпочиташе да работи с малолетни и „тежки случаи“, много от които му изпращаха от районните съдилища в Лос Анжелис. Наред с това той отделяше време и на местното правосъдие и помагаше на полицията, като разглеждаше неразкритите престъпления от психологическа гледна точка.

През последните две години Флин се беше консултирал с доктор Слейт по пет-шест случая, най-важният от които беше преследването на Лутър Алън Блейлък — случаят с масовите изнасилвания, който за малко щеше да струва живота на колегата му. Като си спомни за Блейлък, той се сети едновременно с болка и приятно чувство за Ейми Татчър, но побърза да се съсредоточи върху безстрастния сигнал на телефона, който звучеше в ухото му.

Секретарката на Слейт вдигна слушалката при второто позвъняване, записа името на Джоузеф и го остави да чака с леката инструментална музика в слушалката, докато се обаждаше на шефа си. Само след минута се обади Слейт. Силният му глас надделя над студения инструментален вариант на едно от най-известните парчета на Бийтълс.

— Джо, отдавна не си се обаждал.

— Да, от доста време — каза Флин. — Как си докторе?

— Добре, а ти?

— Затрупан с работа, както винаги.

— Предполагам, че не се обаждаш просто така.

— Работата е там, че бихме искали да ни помогнеш с хотелския трепач, ако имаш време.

— Сигурно търсите жена.

— Да, така е.

— Изглежда много интересен случай, Джо, и бих искал да ти помогна, но просто ме хващаш в крачка. Заминавам за Сиатъл на една конференция. Утре сутринта ще говоря за обществения отзвук от сексуалните престъпления срещу деца.

— Колко време ще стоиш там?

— До неделя следобед. Мога обаче да ти препоръчам някого, с когото непременно трябва да се срещнеш, като се има предвид, че престъпникът е жена.

— Така ли?

— Предполагам, че от материалите, с които разполагаш, може да се съди, че става дума за жертва на сексуално насилие в детството или може би през пубертета. Тя отреагира своя потиснат гняв срещу избрани от нея мъже.

— Улучи почти всичко.

— Колегата, която ти препоръчвам е специалист по тези неща. Тя работи с жени, подложени на побои, с жертви на изнасилвания, със случаи на инцест. Освен това е давала заключения за престъпници, извършили изнасилвания и е помагала на властите да се справят със сексуални маниаци, така че познава и двете страни. Наистина няма да намериш по-добър специалист от нея по цялото западно крайбрежие.

— Значи става въпрос за жена?

Флин се сепна преди мисълта му, предизвикана от мъжки шовинизъм, да се оформи напълно. Той познаваше няколко психиатри жени, които се занимаваха с тежки случаи. Беше работил с жени и преди — някои от тях бяха федерални агенти. Смяташе, че са компетентни и безупречни професионалисти. Но в този случай имаше нещо друго. Мисълта да поиска от една жена да му помогне да се разправи с друга го накара да настръхне.

„Едната трябва да хване другата, Джо.“

— Кажи как се казва.

— Петоски — Флин усещаше, че Слейт се усмихва докато му диктува името й буква по буква. — Доктор Сара Джейн Петоски. Има я в указателя.

— Добре, много ти благодаря. И успех на конференцията. Надявам се да ги шашнеш с изказването си.

Слейт се засмя:

— Ще съм доволен, ако успея да ги събудя. Довиждане, Джо.

За половин минута той намери в указателя служебния телефон на доктор Сара Джейн Петоски и адреса й в Ингълуд. Набра номера, обясни за какво се обажда на друга секретарка и зачака. Тишината в слушалката го успокояваше — нямаше музика, която да му обърква мислите.

— Ало.

Гласът й беше тих, мелодичен и успокояващ.

— Моля ви, доктор Петоски?

— На телефона.

— Доктор Петоски, казвам се Флин и работя във Федералното бюро за разследване.

— Да? — в гласа й още нямаше напрежение. Той оцени нейното спокойствие.

— Към вас ме насочи доктор Джеръми Слейт за евентуално съдействие по случая, върху който работя.

— Разбирам — каквото и да си мислеше, в гласа й очевидно нямаше изненада. — За какъв случай по-точно става дума?

— За убийство — каза Флин. — Всъщност за масов убиец. Съдебните лекари установиха, че убиецът е жена, но това наистина е всичко, което знаем засега. Имаме откъслечни данни, които предполагат възможността изнасилване в детството да е потенциалният мотивиращ фактор — нещо като отмъщение, но това не може много да ни помогне да установим със сигурност лицето, което търсим. Доктор Слейт ме насочи към вас като най-добрия специалист в тази област.

Ако тя беше поласкана, унизена или смутена от това, което каза Флин, това изобщо не можеше да се разбере от тона й. Може би в момента просто си мислеше дали да хапне на обед сандвич с риба тон или пък с шунка и сирене.

— Какво точно искате от мене?

— Надявам се да се съгласите да прочетете данните, които имаме, може би да прегледате полицейските рапорти за престъпленията и да ни помогнете малко да уплътним образа. Засега преследваме сенки. Ако вие можете да хвърлите известна светлина…

— Нямам никаква възможност за днес следобед — каза тя, като го прекъсна. Може ако искате да дойдете в десет и половина утре сутринта или ще трябва да почакате до следващата седмица.

— Добре, ще дойда утре в десет и половина — отвърна Флин.

— И още нещо, мистър Флин…

— Да, госпожо.

Тя се поколеба за момент, което накара Джоузеф да си помисли, че може би я е обидил с нещо, но когато заговори отново в гласа й нямаше никакво раздразнение:

— Ще прочета вашите данни и полицейските рапорти за престъпленията, но не мога да правя моментална психоанализа на непознат човек. Нямам никаква кристална топка, която да ви помогне да откриете вашия убиец сред няколкото милиона жени в Лос Анжелис.

— Разбирам.

— Добре, тогава в десет и половина, нали?

— Да, благодаря.

Когато затвори телефона Флин осъзна, че очаква с нетърпение тази среща. Нещо ново, поне да си освежи ума, да престане безцелно да се върти в кръг, докато убиецът прокарва своята кървава пътека през Лос Анжелис. Може би това нямаше да им помогне да открият убийцата, но нямаше и да навреди.

В момента Джоузеф наистина мислеше така.

— Най-хубавото в отдела за борба с проституцията е разнообразието — каза Ърни Григс.

— На какво? — попита Танър, като се премести в пластмасовия стол, за да си кръстоса краката.

— Разнообразието на хора. Добре, наистина много от тях са боклук, но какво от това? Искам да кажа, че има различни видове.

— Затова те харесвам, Ърни. Ти си истински хуманист.

— Дяволски си прав.

Григс работеше в отдела за борба с проституцията на лосанжелиската полиция от 1986 година — една година преди за първи път да се срещне с Мартин Танър, за да работят заедно върху серия от жестоки убийства на проститутки в долината. Танър току-що беше пристигнал в Калифорния, наскоро се беше оженил за едно момиче, което беше с шест години по-младо от него и търсеше подходящ човек, с когото да работи в Лос Анжелис. Между тях с Григс се установи такова разбирателство, което го караше да не обръща внимание на изтърканите вицове на Ърни и на ужасния му расизъм. Те заедно успяха да разрешат случая и си останаха приятели, макар че Ърни на няколко пъти беше отказал поканите на Танър да вечерят заедно през осемнайсетте месеца след развода му.

— Вземи например негрите сводници.

— Ърни, това, което търся сега е да се хвана за нещо, което да ме доведе до хотелския убиец. По отношение на жертвите нямаме нищо, не можем да намерим никаква връзка между тях, освен това, че тя избира хора, които не са от града. Пречуква глупака в стаята му и се къпе в банята преди да си тръгне. Това ме накара да си помисля, че е от занаята.

— Доколкото разбирам, не става дума за обир.

— Тя оставя пари и кредитни карти, както и доста ценни вещи на местопрестъплението.

— Това противоречи на версията ти, че е проститутка — каза Григс. — Но защо не, по дяволите? Кой може да каже дали не е някоя мацка, на която нещо й хлопа? Като го правиш по двайсетина пъти на нощ, нещо все ще почне да ти хлопа, сигурен съм в това.

— Като се имат предвид раните, които нанася на жертвите, мисля, че определено имаме работа с луда.

— Разбира се. Въпросът е какво я е накарало да откачи.

— Ти как мислиш?

— Когато става дума за проститутки, — отговори Григс, — трябва да имаш предвид, че 98% от тях са принудени да излязат на улицата заради ужасното положение в семейството си. Например бащата много харесва своето малко момиченце, разбираш какво имам предвид; а може изобщо да няма мъж в къщата. Майката си има приятелчета, с които изпива всички пари за храна. При новите случаи повечето са избягали от къщи. Казвали са ми, че търсят заместител на баща си и не ги интересува кой е той. А твоите негърски сводници…

— А какво ще кажеш за хардпорното, за филмите с насилие?

— Разбира се имаме и това. Кажи само какво искаш, има всичко — от обикновено насилие до истинско убийство. Конфискували сме филми с убийства, които мога да ти покажа. Проблемът е, че нямаме имена, които да свържем с лицата, а когато няма труп, който да потвърждава, че някой е убит, няма начин да се докаже, че не става дума за сполучлива инсценировка.

— Това, което си мисля е дали някое момиче, замесено в такава мръсотия не би било по-склонно да го направи и да си мисли, че разчиства стари сметки.

Григс вдигна рамене:

— Никога не съм виждал да става така, но не бих изключил нищо. Второто най-добро нещо на работата в нашия отдел е, че всеки ден има нова изненада. Тъкмо си помисля, че вече всичко съм видял, получаваме някакво донесение и изниква нещо ново.

Има повече начини да прекараш ближния си, отколкото можеш да си представиш, синко. Бъди сигурен.

— Предполагам, че имаш някакъв списък на сводници и проститутки, които са се специализирали в по-особени номера.

Ърни се засмя:

— Не е изключено.

— Това, което си мислех е, че можем да поразпитаме дали някой сводник няма момиче, с което не може да се оправя. Може би се говори на улицата, може момичетата да си приказват за това, не знам точно.

— Струва си да се опита. Ти искаш да тръгнем по тази следа, така ли?

— Няма да е зле.

— Но трябва да си облечеш други дрехи.

— Така ли мислиш?

— Не ме разбирай криво — каза Григс. — Винаги съм смятал, че вие от ФБР се обличате със стил. Работата е в това, че в дупките, където ще кодим, с тези дрехи веднага ще се набиваш в очи.

— Разбирам какво имаш предвид. Трябва да се облека по-лошо.

— Много по-лошо. Ако имаш нещо, което жена ти би искала да накъса на парцали, за да бърше праха, сега е моментът да го извадиш.

— Кога отиваме?

— Сега, в средата на седмицата, е мъртвило. Да кажем в петък вечер.

— Съгласен съм.

— Шефът ти няма ли да има нещо против?

— И на него му е напечено, както и на всички останали.

— Значи така се разбираме.

— Дадено.

— Само преди да си тръгнеш, нека ти разкажа вица за един негърски сводник…