Майкъл Нютън
Черна дантела (20)

19

— Забелязал ли си колко си приличат тези хотели?

— По-добре да видим как е вътре — каза Флин на Танър и пръв влезе през вратите от затъмнено стъкло на Оушън парк хотел. Във фоайето беше прохладно от климатичната инсталация. Вътре стояха на пост шестима униформени полицаи, толкова бяха и облечените в цивилни дрехи полицейски служители отвън. Видяха Брад Кротър преди да им махне от другия край на фоайето.

— Много бързо дойдохте — каза той.

— Не можем да пропуснем такова нещо.

— Поне не си си загубил чувството за хумор.

— Така ли мислиш?

— На седмия етаж е — каза Кротър, докато отиваха към асансьора.

— Това едва ли ще ни помогне, но мога да ви кажа, че пак си е намерила човек, който не е от града.

— Кой е щастливецът този път?

— Казва се Гари Арнолд Патън. Бил е управител на верига от ресторанти в Сан Диего. Жена му, по-точно бившата му жена, казва, че искал да започне друга работа, търсел промяна.

— Май че я е намерил.

— Все пак този път като че ли имаме късмет.

— Така ли?

— Стават такива работи, Джо. Както винаги го е хванала в бара, но вместо да тръгнат направо към стаята на Патън, те са отишли да хапнат в ресторанта. Имаме описанието й от свидетелските показания на бармана и на сервитьорката. Те почти не си противоречат. Художникът вече е при тях и прави портрета й.

— Доколкото разбирам, някой ви е пришпорил.

— Джо, цялата тая история ни пришпорва, нали виждаш. Този вече е шести и всички — от шефа ми до главния прокурор — ми стоят над главата и ме карат да бързам.

— Какво описание дават? — попита Танър.

— Тъмна коса до раменете. Среден ръст, хубава фигура. Облечена с плътно прилепнала официална рокля. Естествено, за нас най-важно е лицето. Надявам се, че когато имаме портрета, той няма да се различава много от предишния.

— Мислиш ли, че може да е друга, която да й подражава?

— Не, не. Имам предвид свидетелите, нали ги знаеш? Когато трима души се обадят, че са видели слон на улицата, винаги има поне едно обаждане за избягал хипопотам. Обикновено свидетелите не помнят нищо.

— Е, стискай палци.

— Както ги стискам ще хвана артрит преди да пипнем тази мръсница.

— Ти си добре, имаш си схватлив доктор.

— Това ти харесвам.

— Кое?

— Забавните ти забележки.

— Специално за тебе са — каза Танър и се усмихна широко.

Слязоха от асансьора на седмия етаж, минаха покрай съдебните лекари с техните безупречно чисти дрехи и влязоха в стаята, която беше станала морга, Флин не можеше да каже със сигурност дали този път имаше повече кръв, но наистина така изглеждаше. Като че ли жертвата на Касапката бе глътнала бомба със закъснител на вечеря, която е трябвало да се задейства, когато си легне.

— Какво е станало с лицето му? — попита Танър.

— Дамата не е харесала мустаците му. Намерихме ги да плуват в тоалетната чиния, заедно с горната устна.

— Това е нещо по-различно.

— Останалото общо взето сме виждали и преди. Подписала се е, разбира се. Този път не е много сполучливо, но се е постарала.

Флин направи гримаса на отвращение, когато видя отпуснатия член, който висеше от обезобразената уста на мъртвия. Под гръдната кост имаше дълбоки разрези, които откриваха коремната кухина. Вътрешностите му бяха разпръснати върху подгизналия матрак и по пода наоколо.

— Има ли надписи?

— Погледни зад тебе.

Флин се обърна и видя червеникавокафявите букви на стената:

— Това някаква метафора ли е?

— Не съвсем, — каза Кротър, — вгледай се по-внимателно и ще видиш, че е взела вата, напоена с алкохол и я е завряла в задника му. После е драснала кибрита.

— Вярвам ти и без да гледам.

— Мисля, че чаршафите не са могли да се запалят заради кръвта.

— Търсим пръстов отпечатък, който да отговаря на намерения при убийството на Мийс. Или нещо друго, което да ни върши работа — каза Танър.

— Ще проверим всичко — каза Кротър, като погледна надписа и се намръщи. — Не бих искал да съм там, когато започне с „Мери имаше малко агънце“.

Един от техническите сътрудници в лабораторията направи знак на Кротър и коленичи до гардероба. Вдигна неща с пинсети и го пусна в найлоново пликче.

— Какво намери?

— Някаква визитна картичка — отвърна той. — Намерих я под гардероба, сигурно някой я е изпуснал.

— Дай да я видя — Кротър вдигна пликчето така, че Флин и Танър, които бяха зад гърба му, да могат да видят какво пише на картичката.

— Господи, какво означава това?

Флин се вцепени, вперил поглед в парчето картон в найлонова обвивка. Най-напред си помисли, че това е от светлината в стаята, някаква зрителна измама, но затвори няколко пъти очите си, а буквите останаха същите:

— Господи!

Флин почувства, че Танър го гледа учудено, отново премигна, като направи крачка назад.

Разбираше, че е пребледнял.

— Добре ли си, Джо?

— Той я познава — тихо каза Танър.

— Така ли?

— Да, срещал съм се с нея — каза Флин, засрамен, че дори когато говори, се опитва някак да се разграничи. — Тя ни помогна да очертаем образа на Касапката.

— Психиатър ли е? — попита Кротър. — Мисля, че и аз я видях по телевизията тази седмица.

— Да, тя беше.

— По дяволите! — в гласа на Кротър имаше учудване. — Доколкото си спомням…

Флин нямаше нужда да слуша по-нататък. Той вече сравняваше Сара с описанието на Касапката, което бяха дали свидетелите от бара и ресторанта. Тъмна коса до раменете, хубава фигура, среден ръст.

— Знаем, че Касапката използва перуки — каза изведнъж Флин, като прекъсна дългите обяснения на Кротър.

— Знаем, че преди е използвала, Джо. Още е много рано да го твърдим и за този случай. — Кротър се замисли. — Има още нещо, което не трябва да забравяме.

— Какво?

— Късите къдрави косми, които намерихме. Всички са тъмнокестеняви.

Без да иска, Флин си представи Сара гола, легнала по гръб с разтворени крака, за да го посрещне. Видя тъмните гъсти косми около гениталиите й, където не веднъж беше утолявал страстта си през последните дни.

Не е възможно.

— Ще трябва да говоря с нея, Джо. Най-малкото, за да разберем как стоят нещата.

— Моля те, Брад, бъди внимателен с нея.

— Почти никога не бия жените с гумен маркуч, когато ги разпитвам.

— Едва ли тя е изпуснала визитната си картичка.

— Да, прав си.

— Може да е нейна пациентка, Брад. Тя работи главно с жени, жертви на насилие.

— Това е интересно.

— А и всеки, който е влизал в кабинета й, би могъл да си вземе от нейните картички. Не е възможно…

— Джо, просто трябва да говоря с нея. Тогава ще разберем какво да правим по-нататък.

— Имаш право.

— Никой не е казал, че я обвинявам, преди да съм разговарял с нея.

Флин погледна към леглото и се намръщи.

— Да, добре.

— Няма да бързам със заключенията. Колкото и да ни е напечено. Ако започна да обвинявам лекари без доказателства, по-добре още сега да си върна значката. За такова нещо в най-добрия случай ще ме пратят да патрулирам на гробищата в източен Лос Анжелис.

— Брад, аз не исках…

— Няма нищо, Джо.

— Какво ще кажеш и аз да присъствам? — попита Флин.

— Да присъстваме — намеси се Танър.

— Разбира се, нямам нищо против. Това ще ни спести доста канцеларска работа, а и тя ще се поотпусне, като види приятелско лице.

Брад се намръщи:

— Ти добре се разбираш с нея, нали?

— Да, доста добре — каза Флин и се почувства още по-гузен. Като предател, който забива нож в гърба на Сара.

— Толкова по-хубаво. Когато свършим тук, ще ви извикам. След около два-три часа. Мога да пратя някого да я доведе, разбира се, няма да е униформен. Знаеш ли адреса й, Джо?

— Бел Еър. Живее на Оръм роуд.

— Добре, пак ще се видим.

Долу, още преди да излязат от фоайето на хотела Танър хвана Флин за ръката:

— Защо беше всичко това? — попита той.

— Не разбирам за какво говориш.

— По дяволите! От март, когато започна тая история, за първи път имаме следа, а ти изведнъж й ставаш защитник.

— Аз я познавам, Мартин.

— Е, и какво трябва да докаже това?

— Тя не е убийца.

— Може би искаш да ми кажеш, че това е физически невъзможно? Да не би да е в инвалидна количка?

— За Бога…

— Слушай, Джо, съгласен съм с теб за визитната картичка. Може и жертвата да я е изпуснала или да е стояла там цял месец. Кой знае? Въпросът е, че това е следа и ние трябва да я проверим.

— Да, знам.

Зад стените от затъмнено стъкло, слънцето се стори прекалено ярко на Флин. Сложи си огледалните авиаторски очила, за да си предпази очите. Служебният им понтиак беше на няколко крачки. След като се качиха и седнаха — Флин на волана, а колегата му на седалката до него, Танър пак заговори:

— Не ми е приятно да те питам за това, Джо. Но ако лекарката ти е толкова близка, може би трябва да поговорим.

Флин запали мотора и още преди да потегли, чу гласа й: „Не обичам обясненията.“ Така беше по-лесно.

— Наистина няма за какво да говорим.

— Добре, съгласен съм.

Умът на Флин трескаво работеше, докато караше към Уестуд и сградата на ФБР, на север на Оушън авеню и Уилшър. Почти през цялото време Танър мълчеше и гледаше навън, но между тях се чувстваше недоверие. Това беше ново, неприятно чувство, което го дразнеше, но Джоузеф се опита да се отърси от него.

Сега трябваше да помисли за по-важни неща.

И така, какво от това, че Сара отговаряше на новите описания на Касапката от Оушън парк хотел. Колко стройни, тъмнокоси жени живееха наблизо в Лос Анжелис? Сигурно бяха десетки хиляди, като не се смята това, че Касапката имаше навика да носи перуки.

Космите около гениталиите на Касапката бяха тъмни. И какво от това? Повечето жени, по дяволите, повечето хора имаха там тъмни косми, включително и по-голямата част от естествено русите и червенокосите. И това не доказваше нищо, а и специалистите не можеха да определят със сигурност чии бяха тези косми.

Визитната картичка беше нещо друго, но той сам беше отговорил на почти всички въпроси. Може да е била оставена от пациентка, от колега на Сара, дори от човек, с когото случайно се е запознала. Без да са разпитали персонала на Оушън парк хотел, те не знаеха дали камериерките чистят под мебелите всеки ден.

Флин си даваше сметка, че всеки аргумент имаше и обратна страна. Ако описанието не можеше да докаже, че Сара е Касапката, то съвсем не изключваше тази възможност. Изглеждаше невероятно хитър убиец да остави визитната си картичка на полицията, но се бяха случвали и по-необичайни неща. Флин веднага можеше да изреди пет-шест случая, при които убийците бяха оставили свои дрехи, лична кореспонденция или дори шофьорска книжка на местопрестъплението.

Освен това Сара имаше такива преживявания в детството си, това не можеше да се отрече. Нуждата да работи с жени, жертви на насилие, имаше своите корени в тежкото й детство, което може би не се различаваше от детството на Касапката. Сара имаше белези за доказателство; Флин ги беше виждал с очите си.

Стига толкова!

Той не вярваше, че всичко е само съвпадение, но и не можеше да си представи Сара в ролята на убиец, Флин мислеше, че добре познава хората и не можеше да приеме, че убийцата, която търсеше, би могла да го измами до такава степен. Да му разкаже историята на живота си и да го вкара после в леглото си, без всякакво чувство за вина. Беше невъзможно.

И все пак…

Изведнъж той се сети за нещо, което му подейства като плесница. На 20-и, в неделята, когато Роналд Мийс беше заклан в „Хилтън“, Флин беше със Сара. Разбира се, той не остана при нея през нощта, но можеше да провери кога е настъпила смъртта. Това поне беше нещо.

— По-добре ли си вече?

Флин си даде сметка, че се усмихва за първи път, откакто му се обадиха сутринта за новата жертва на Касапката. Той погледна към Танър, намали скоростта и каза:

— Да, по-добре съм.