Майкъл Нютън
Черна дантела (4)

3

Къщата на „Терас драйв“, в Хайланд парк, беше на двайсет километра източно от Уестуд и сградата на ФБР. Това костваше на Мартин Танър по един час шофиране в двете посоки, но си струваше да се опита да се махне за малко далече от работното си място. Да отдели малко време за Рони, когато имаше възможност да го направи и да остави страданията на непознатите, далече зад себе си, заключени в картексите или забодени с кабъри по стените.

Навън розите бяха започнали да цъфтят като преобладаваше белия и розовия цвят с малко червено за акцент. Той си помисли, че тази година цъфтежът им щеше да е най-красивият от четири лета насам, когато той и Рони се бяха преместили тук от Далас. Все още нямаше да са като в градината им в Тексас, но това беше минала работа. Една част от живота му, която той бе забравил или трябваше да забрави.

В Далас, много отдавна, имаше една друга къща с разхвърляни небрежно детски играчки отвън, докато една нелепа злополука не отне живота на единственото дете на Танър. Малкият Уилям сега щеше да бъде на осемнадесет години, абитуриент от гимназията, пред прага на живота. Но този живот бе прекъснат и застинал в поток от разпокъсани образи, които все още се връщаха от време на време в сънищата на Танър.

Летящата кола. Паникьосано юношеско лице зад волана със забавени от алкохола рефлекси. Звукът от сблъсък и влачене, от който стомахът му се свиваше на топка.

Танър не беше там, когато бе станало това, но представите за случилото се бяха кристално ясни в съзнанието му като снимки във фотоалбум, съхранил спомена за загубата му. Бяха му казали, че с течение на времето споменът ще избледнее, но всичко това бяха празни приказки.

Болката беше така неотменно свързана със спомена на Танър за Били, че ако престанеше да страда, би означавало да загуби всичко. От гледна точка на Мартин Танър, това не беше никакво разрешение на въпроса.

Той паркира в гаража и използва автомата, за да затвори вратата след себе си. Уличният пейзаж изчезна от огледалото му за обратно виждане и дневната светлина бе заменена от електрическото осветление на голите крушки над главата му. Танър заключи плъзгащата се врата и влезе през кухненския килер, вдигайки достатъчно шум, за да предупреди Рони за идването си.

Тя го срещна по средата на кухнята; устните им се докоснаха леко, после се потърсиха отново за по-дълга целувка.

— Закъсня.

— Извинявай. Така или иначе, на печеното му трябват още трийсетина минути, за да стане.

— Наложи ми се да изтичам до центъра на града, за да направя някои медицински справки.

В очите на Рони трепна загриженост.

— Добре ли си?

— Беше по служба — каза й той, придържайки се към отдавна установеното правило помежду им да не говори вкъщи за работата си, освен ако тя не го попита.

— И какво?

— Хотелската история — каза той. — Вече знаем със сигурност, че извършителят е жена.

— О, господи.

— Проверяваме на местна почва за лекарки, медицински сестри и санитарки, които са били обект на нападение и евентуално избиват злобата си, която не са могли да удовлетворят чрез терапия или в съдебната зала.

— И защо сте се насочили към медици?

— Това е само предположение. Начинът, по който работи… как да кажа, просто твърде добре познава човешкото тяло, за да е само случайност.

— Достатъчно.

— Добре. Извинявай.

— Нищо. Аз попитах.

Тя се притисна към него и Танър почувства, че тялото й леко трепери — нервна реакция на начина, по който той печелеше парите си при всекидневната непосредствена близост до насилствената смърт. Въпреки скапаното настроение, нейната близост го развълнува и оживи. Тя почувства, че той се възбужда, но не се махна.

— Колко каза, че му трябва на печеното?

— Още двадесет минути, ако искаш да е крехко отвътре.

— Да опитаме по средата.

— Ти мразиш месото да е жилаво.

— Ще го преживея.

— Нека да намаля фурната.

— Ще ти помогна.

Той застана до нея, достатъчно близко, за да почувства тя подутината от възбудата му, а големите му ръце се плъзнаха нагоре и обхванаха гърдите й. Тя нагласи бързо термостата на фурната и се извъртя в прегръдката му. В следващия миг устните им се сляха плътно и езиците им се затърсиха един друг. Неговите ръце се плъзнаха под полата й и смъкнаха гащетата й около бедрата.

Най-после устните им се разделиха и Танър видя желанието си отразено в блясъка на очите на Рони.

— Тук ли?

— Защо не?

— Не сме го правили в кухнята от…

— От много дълго време — прекъсна я той, сподавяйки думите й с нова жадна целувка.

„От Били насам“, мислеше тя; Танър можеше да чуе как тези думи отекват в черепа му, но той нямаше намерение да ги остави да развалят мига. Той хвана Рони с две ръце под ханша, вдигна я и я сложи на плота, благодарен, че ножовете и другите кухненски прибори бяха прибрани.

— О, господи.

Той разпозна аромата й — не точно сладък, но омайващ като отлежало вино. Горещината й го опияни, а копринените й бедра го обгръщаха, предлагайки му едно светилище, за което той силно копнееше. Тя налучка ритъма на езика му и го последва с бедрата си, издавайки нежни мяучещи звуци от гърлото си, отдала се на момента. Когато той изрече името й, то потъна в тялото и, прошепнато като молитва в църква.

Бързият й оргазъм изненада Танър, когато той почувства внезапния натиск на петите й между плешките си и дългите й пръсти, вплетени в косите си. Той я ухапа нежно, почувства я как потрепери, без да направи опит да се отдръпне. Имаше някакво отчаяние в удоволствието й, едва доловимо преди да изчезне, което едновременно го подтискаше и възбуждаше.

Когато тя бе почти свършила и започваше да се отпуска, той се изправи, застана между разтворените й крака и смъкна панталоните си. Допря се до нея нежно, почти закачливо, знаейки какво да прави и къде да отиде.

— Пак ли?

Той й отговори галейки нагоре-надолу кадифяната цепка при което и най-слабото докосване стигаше, за да я накара да застине с отворена уста. После продължи по-бързо, водейки я отново към края, с пола набрана около талията й.

Нейната влажна горещина и видът й му бяха достатъчни и като престана да я гали, той нахлу дълбоко в нея, изпразвайки се докато тя се бе вкопчила в него, а мускулите й играеха като свит горещ юмрук.

Те останаха задълго притиснати един към друг, страхувайки се да помръднат и така да загубят интимността на момента. Когато най-после се разделиха, Рони стана внимателно и оправи полата си.

— Беше… неповторимо.

— Разнообразие — рече той. — Прелестта на живота.

— Част от прелестта. Ти правиш печеното да изглежда доста крехко.

Той се усмихна бавно, с доволство.

— Остави си малко място за десерта.

— Не съм приготвила нищо за десерт — отвърна тя.

— Аз черпя.

— Само приказваш.

— Аз никога не лъжа.

— Иди да си вземеш един душ — каза му Рони. — Давам ти максимум двайсет минути.

— Обичам те — изрече Танър, преди умът му да бе имал време да състави или разпознае старите, познати думи.

— Взаимно е.

— Забелязах.

— Бягай под душа — Рони го плясна отзад, за да го отпрати. — И по-живо, господине.

След малко тя чу шуртящата вода и Танър, който си подсвиркваше, докато се къпеше. Настрана от затихващата наслада от секса, Вероника изпитваше радост, че все още е в състояние да изкара Мартин от скапаното му настроение. Това беше дарба, която бе развила с течение на годините и тя й служеше добре.

Тя провери печеното и се усмихна, вече предвкусваща десерта.

 

Ресторантът бе избрала Ейми Тачър, едно малко уютно местенце в Чайнатаун, където нищо в менюто не беше от консерви, Флин поръча супа от птичи гнезда и лют хунански бифтек, докато Ейми реши да не рискува и си поръча сладко-кисело свинско. Сервитьорката си изпълни задълженията, но не остана да стърчи край тях, предоставяйки им възможността да разговарят насаме.

— Радвам се, че вечерта ти е свободна — рече Ейми, придавайки по-мек вариант на началническата си усмивка.

— Няма проблем — отвърна Флин.

И беше искрен. Бяха се изнизали месеци, откакто двамата бяха любовници и ядовитата болка, която обикновено съпътства — скъсването на по-близки отношения бе почти изчезнала в мъглата на спомена, Флин можеше да си я спомни, ако се опиташе, така както си спомняше за счупени кости или прободни рани, но болката, която си спомняш, никога не е истинска. Противно на това, спомените за хубавите мигове, които двамата бяха прекарали заедно, изпъкваха ясно в паметта му. Една способност на въображението да лекува скритите рани.

— Изглеждаш добре — каза й той, при това искрено.

— Ти също. — Тя се пресегна през тясната маса и го погали с върховете на пръстите си по лявата буза. — Белегът ти едва личи.

Самият Флин почти не го забелязваше напоследък. Още 2,5–3 сантиментра и ножът щеше да го ослепи. Шантав късмет; стари рани…

— Интересува ме нещо, което отчасти е свързано с работата ми — най-после с нежелание рече Ейми.

— Така си помислих.

— Джо — гласът й прозвуча с позната тъга.

— За какво става дума?

— За хотелската касапка.

— А.

— Мои познати в полицията ме осведомиха, че сте потвърдили, че извършителят е жена. Истина ли е?

— Без каквито й да било гаранции.

— Аз поработих малко — рече Ейми. — В литературата няма много нещо за жени, които убиват с нож.

— Не би могло да има.

— Рядкост ли е това?

— Последният случай, за който знам, е станал в Индиана около началото на века. Името на жената е Бела Гънес. Имигрантка от Норвегия, жена на фермер. Тя заклала съпруга и децата си, плюс десетина ухажори, с които се сдобила по обяви на самотни мъже във вестниците. Накълцала ги и ги заровила из фермата, но дори и в нейния случай нещата са били различни. Бела направила това заради парите им.

— Какво е станало с нея?

— Точно това е интересното — каза Флин. — Избягала. Опожарила фермата и оставила на свое място тялото на някаква местна никаквица. В онези дни съдебната медицина е била майтапчийска работа. Докато сварят да разкрият истината, Бела успяла да се установи на друго място и да подхване нов живот. Официално случаят все още не е приключен.

— Касапката действа безпрецедентно, така ли е? Флин кимна.

— Дори Гънес е избрала „нормалните“ за една убийца жертви: съпруг, деца, любовници. Разчленяването на жертвите е било само за улесняване на прикриването им.

— А Касапката?

Флин замълча за известно време, прехвърляйки в ума си подробностите по случая, които полицията бе предоставила на пресата. Конкретните извращения и други подробности от този род бяха спрени за публикуване с цел да се прегради пътя на неизбежните в такъв случай фалшиви самопризнания от страна на разни типове, които изгарят от желание да бъдат наказани или просто да придобият известност. По принцип Флин имаше доверие в честната дума на Ейми, в случай че обменяха „Секретна информация“, но не беше в характера му да разпространява неофициални сведения при каквито и да било обстоятелства.

— Мога да ти кажа, че убийцата не ограбва жертвите си — най-после каза той. — Обезобразяванията говорят за сексуален садизъм. Допускаме и отмъщение като потенциален мотив.

— Нещо друго особено има ли? Чух, че жертвите нямали нещо общо помежду си.

Джоузеф поклати глава.

— Най-общо казано, враждебно отношение към мъжете, ако може да се каже така. Статистически възможно е убийцата да е била жертва на извратено посегателство през детството си, което да е продължило и през девичеството й При положение, че става дума за жена, вероятността е 50% това посегателство да е било от сексуално естество, откъдето и отмъщението срещу мъже от дадена възрастова група.

— Олицетворението на бащата?

— Вероятно. Известно е, че повечето случаи на сексуално посегателство срещу деца имат някаква връзка с приятели на семейството, където жертвата и извършителят са най-малкото познати. Съседи, приятели, чичо Бърни от Тексас.

— Татенцето? — тя се беше вкопчила в това си хрумване и не искаше да се откаже от него.

— Знае ли човек? — сви рамене Флин. — Нали разбираш, че не ти цитирам официалните догадки. В момента разсъждавам свободно, без да имам обект на подозрение, на който да се опра.

— Окей. — Тя порови с приборите из чинията си, загледана за известно време в съдържанието й. — Разполагате ли с някакво описание на външността?

— С две — каза той, — но едното от тях е неопределено, а другото е толкова бегло, че бих го определил като безполезно.

— Независимо от това.

— Твоите познати от полицията трябва да са ти казали.

— Лисичево-рижа при доктора, нали така. Блондинка при Хас. Използва перуки.

Флин разпери ръце и се усмихна принудено.

— Знаеш толкова, колкото знам и аз.

— Защо ми се струва, че ме будалкаш?

— Що за приказки, Ейми?

— Добре, де. Да не би да си мислиш, че напрежението от цялата тази работа пада само върху градските власти? При нас, в студиото има цял куп писма, висок един метър и телефоните непрекъснато звънят. Никой не иска да попречи на следствието, Джо, но на всеки му е мил живота. Спомняш ли си за Синчето на Сам?

— Напомня ми нешо.

— Това, доколкото ми е известно, е първият случай, когато един психопат накара жените от цял голям град да сменят стила на прическите си. Знаеш ли колко жени се подстригаха късо, за да избягнат приликата с външното описание на жертвите?

— Ти ще ми кажеш.

— Този път жертвите са мъже — каза тя като подмина въпроса му, — и аз разбирам иронията, но въпреки всичко имам работа и трябва да си я върша. Нашите зрители имат право на всяка информация, която биха могли да използват, за да се защитят.

— Колко зрители имате в Денвър и Спокейн?

— Мислиш, че тя избира само пришълци ли?

— Трима от трима досега.

— Да предположим, че грешиш.

— Би бил първият случай.

— По дяволите, Джо!

— Губим си времето — рече Флин. — Ти знаеш жертвите, Ейми. Виждал съм снимките им в метрото. Ако искаш да излъчиш описание на предполагаемите жертви, основано на това, с което разполагаш, чувствай се свободна да го направиш. В момента аз не съм готов да сложа печата на Бюрото под каквото и да било заключение.

— Бихме могли да спасим човешки живот — каза му тя, зачервявайки се от напрежение.

— Като предупредим всички мъже от Съединените щати да стоят настрана от жените, ако минават пътем през Лос Анжелис, така ли? Помисли реално. Засега не разполагаме с достатъчно данни, за да излезем с предупреждение, още по-малко — да направим нещо добро, факт е, че ние не можем да кажем дали нашият субект е някоя професионалистка, някаква превъртяла любителка или началната учителка на първолачето Джони от съседната улица.

— Ти ми говориш, че едно предупреждение към обществеността е губене на време?

— Убийствата са предупреждение сами по себе си — рече Флин. — Вземи за пример СПИН-а. Твоите изследователи да са забелязали намаляване на размерите на проституцията през последните няколко години? — Мълчанието й беше красноречиво. — Ето, виждаш ли? Ако потенциалните жертви преднамерено се излагат на риск, ти не можеш да идеш при тях и да им вържеш ръцете.

Тя се взря във Флин и каза:

— Ти никога не си бил толкова равнодушен.

— Да кажем, че съм станал такъв от това, че твърде дълго работя в тъмното.

В недоволния израз на лицето й имаше известна степен тъга.

— Значи, ти нямаш какво да ми кажеш?

— Официално информацията по този случай се дава от отдела на убийства в полицията.

— С други думи, без възможност за коментар.

— Случай като този изтръгва от зимния им сън половината от побърканите в града, готови да тръгнат да правят самопризнания или да конкурират престъпленията. И ти, и аз знаем защо ни е нужна информационна завеса.

— Кой ще поеме отговорността за номер четири? — попита тя, пронизвайки го със сините си очи.

— Убиецът — отвърна Флин, — както винаги.

— Приятно и просто.

— Аз работя над такива случаи вече шест години — каза той. — Страшно малко от тях са прости и никога не са приятни. Въпросът е там, че хората се убиват едни други, Ейми, и често го правят по отвратителен начин. Всеки убиец има мотив, дори ако трябва цял екип от скъпо платени психиатри да се трудят, за да го установят. И ти не си отговорна за нито един от тези убийци, освен ако не си ги отгледала от детството им и не си ги направила това, което са днес.

Тя гледа още известно време Джоузеф, с пълен с разочарование поглед, преди да повика сервитьорката им да дойде при тях.

— Сметката, моля. — Тя бе извадила кредитната си карта, преди Флин да успее да извади портфейла си. — Остави, Джо — каза тя с глас, изветрял като онзиденшна бира. — Аз черпя.