Майкъл Нютън
Черна дантела (1)

Пролог

В бара е тъмно и претъпкано, силно задимено и шумно. Блъскащите се едно в друго тела миришат на мускус и пот под евтини парфюми и афтършейв. Наоколо е мръсно, независимо от плюшения декор и от музиката, която пулсира от наредените в кръг високоговорители, монтирани на стените. Бони Тайлър героично държи първенството до края на вечерта.

От мястото, където е застанала Стръвницата, не се виждат никакви герои.

Тя разполага с доста богат избор пред себе си и добре познава различните типове по външността им. Търговците, с техните дежурни усмивки, сака от полиестер и обувки, които сякаш никога не са съвсем в тон с облеклото им. Нерешителната елегантност на гастролиращи лекари и адвокати — мъже, които знаят, че човек не може да мине без тях и всеки момент са готови да ти подпъхнат фиша със сметката, както си му е редът. Скучните счетоводители, вторачени в питието си, сякаш там, сред стапящите се ледени кубчета е скрит липсващият ключ за някакви неизлизащи счетоводни сметки.

Мъже.

Тя познава миризмата им, колективно, така както затворническо стражево куче се научава да разпознава миризмата на затворниците. Миризма, която се състои от равни части арогантност и жестокост. Понякога тя си мисли, че би могла да проследи някой мъж, дори да е сляпа и глуха и да няма нищо, което да я насочва, освен обонянието си.

Под преобладаващата мъжка миризма всеки потенциален дивеч има свой собствен, индивидуален мирис, по-изтънчен, който представлява предизвикателство за нейните анализаторски способности. Някои вонят на страх, други на алчност и яд, на завист към себеподобните в бясното житейско надпрепускване, на обикновен глад за парче плът. Тя инстинктивно отбягва хомосексуалистите — при тях липсва състезателният момент — и изгаряна от прикрита дълбоко в себе си ярост се съсредоточава върху обекти, които излъчват наперена самоувереност с маниерите си.

Толкова много мъже, толкова малко време.

Една пълна обиколка на помещението и завръщане отново в изходната позиция, преди да набележи поредната си плячка. От пръв поглед преценява, че е над четиридесетте — гръцка прическа над слепоочията, за да прикрие следите на времето. С отпуснат дотолкова корем, че е принуден да го гълта, когато се сети — обикновено поводът за това е приближаването на нещо младо и крехко с впита и къса рокля.

Съвършеното жертвено прасе.

Тази вечер Стръвницата е с руса коса, гримът й е съвършен, модна коприна гали извивките й, които тя поддържа с безмилостни упражнения и спартанска диета. Добрият ловец знае цената на харесваната примамка.

Тя определя шопара като „бизнесмен“, онова всеобхватно понятие, което включва всичко — от управител на верига от магазини до петролен магнат. Костюмът му е на човек от едрата буржоазия, коланът и обувките му са в тон. Седнал е пред бара и пие уиски, оглеждайки тълпата за нещо подходящо, което да му помогне да си прекара времето.

Вероятно е някой отегчен пришълец. Лицето му е розово, без загар, сякаш калифорнийското слънце го е изненадало. Със сигурност не е тукашен, някакъв чужденец, копнеещ за съчувствена усмивка и всичко останало, което следва…

Два стола по-нататък има свободно място на бара. Тя минава достатъчно близко край него, за да долови уханието й, но без да го докосва, както би направила някоя аматьорка, за да привлече внимание. Тя знае точно как да се оправя с шопарите, как да забие куката си и да ги тръшне, преди да се усетят, че са загубили контрол.

Това е игра, на която тя се наслаждава, ход след ход. Стръвницата чувства, че той я наблюдава, докато тя се настанява на високия стол, при което за кратко се мярка бронзовото й бедро, преди да си поръча ром и кола, заплащайки с петдоларова банкнота, като отказва рестото с нехаен жест. Шопарът оттатък бара е трийсетина годишен, италианец, който се държи така, сякаш иска да й каже, че би трябвало да го желае. Стратегията й налага да отвърне на усмивката му и да загуби малко време, пробутвайки изтъркани клишета.

— Нова си. Не бих забравил лице като твоето.

— За пръв път идвам. Обичам да опитвам нови неща.

— Наистина ли? Тръгвам си в един, не би ли искала да ме изчакаш? И аз си падам по новите неща.

— Бих искала да мога — самата искреност. — Работата е там, че имам среща.

Разочарование в очите на шопара.

— Завиждам на щастливеца.

— Ще видим. Първа среща е.

— О, така ли. Тогава, ако не се получи…

— Ти си тръгваш в един. Няма да забравя.

— Окей.

Набелязаната от нея плячка се приближава, докато една от сервитьорките прекъсва разговора им. Ловджийката усеща, че той идва, не й е нужно да се уверява с поглед. Чантичката й е отворена, пакетът с цигари е в ръката й, преди той да й поднесе огънче.

Запалката е „Бик“ за еднократно ползване. Пламъкът се отразява с множество точици в очите й. Естествена реакция на предпазливост, преди да допре филтъра до устните си и да приеме огънчето. Така от непосредствена близост тя вижда бледата следа от пръстен на ръката му, откъдето венчалната халка е била свалена за вечерта.

— Благодаря.

— За мен е удоволствие. Често ли идвате тук? Тя си представя как в някакво мазе стари шопари печатат на пилюр листовки с порно-текст. Непринудена усмивка, вместо да се изплюе в лицето му.

— От време на време.

— Аз самият съм пришълец.

— О, така ли? — като че ли не си личи.

— Току-що пристигнах за една конференция. Работя във фармацевтичната промишленост — казва той и устата му вече се е разтегнала в очакване на някаква шега. — В легалната, така да се каже.

Нейният непринуден смях е репетиран, видимо искрен. Шопарът си позволява да се отпусне малко, като леко поразхлабва глътнатото си шкембе.

— Предполагам, че не сте сама, освен ако по някаква случайност?…

— Всъщност, имах среща — ъгълчетата на устата му се стягат от жестоко разочарование. — Но, изглежда че са ме забравили.

— В такъв случай трябва да има поне един идиот в този град.

— Много мило от ваша страна.

Свеж цвят се разлива по бузите на шопара.

— По една случайност аз също съм сам. Съзнавам, че ще прозвучи прибързано, но ако още не възнамерявате да се прибирате вкъщи…

— Не възнамерявам.

— Страхотно. Бихме могли да вечеряме някъде, може би да потанцуваме, да разгледаме града.

— Не чух добре името ви.

Шопарът се колебае, бавният му мозък превключва.

— Казвам се Джери.

— Аз съм Мелинда — лъжа за лъжа, спазване на благоприличието.

— Прекрасно. Искаш ли още едно питие?

— Защо не?

Той махва с ръка на бармана, поръчвайки още веднъж от същото и пропуска да забележи моментната неприязън в очите на италианския шопар. Междувременно столът вляво от нея се е освободил и той сяда, забравяйки за усилието си да държи прибрано шкембето си като се обляга с лакти на бара.

— Тук в хотела имат приличен ресторант, но ако ти имаш някое любимо…

— Истината е, че не съм гладна.

— О?

— А не съм и по танците.

— Окей.

Шопарът отпива от уискито си, готов да понесе отказа. Вече му се е случвало подобно нещо — да пропилява спечелените си с труд пари заради някаква фригидна кучка.

— Чудя се дали би могло да се намери някое тихо местенце, където бихме могли да отидем… и да си поприказваме.

Шопарът примигва и преглъща, изненадан от собствения си късмет.

— Разбира се, имам стая горе.

— В стаята ви?

— Искам да кажа, не ме разбирайте погрешно…

— Мисля, че по-хубаво от това не може да бъде.

— Можем да си поръчаме да ни донесат горе малко вино или…

— Аз не искам нищо повече — казва тя. — Всъщност аз не съм кой знае какъв голям пияч…

— Ами тогава…

— Нали разговаряме сега, без да имаме нужда от вино, не е ли така?

Нещо изщраква в гърлото на шопара, преди да отговори:

— Така е.

— Значи всичко е наред.

Двамата пътуват сами в асансьора. Добра поличба за Стръвницата. Стоейки близо до избрания, тя установява някаква нова миризма, която пламналите й ноздри долавят от тялото му. Той вече е готов за нея, няма да е нужно да прави каквото и да е усилие, стига малко да го насърчи. Той излъчва първобитна температура и тя сякаш чува пулса му — глух барабанен бой в изкачващия се асансьор.

Стаята му е на тринадесетия етаж, преномериран, за да бъдат облекчени страховете на суеверните клиенти. Леговището на шопара е стая 1427, по средата на коридора, отляво. Той вече е извадил ключа и го държи в ръката си преди да са стигнали до номерираната врата, прикривайки неудържимата си страст зад прозрачен параван от дружелюбност. Този малък шопар иска да седнат и да разговарят така, както го правят всички те, голи, риейки между краката й, докато изплюе лепкавата си слуз и се търкулне настрани, за да се хвали колко хубаво е било това за един от тях. Сакото вече не може да скрие подутината от ерекцията му, издувайки тъканта на панталоните му отпред.

Стаята се оказва нещо като апартамент — някакъв вестибюл непосредствено вляво, в дъното на който е банята, всичко потънало в тъмнина. Шопарът намира някакъв ключ и светва лампите на спалнята — отделна стая с фотьойли на цветя, които подхождат на стените и две легла, сякаш самотният наемател може да реши да ги сменя всяка нощ.

— Моят дом далече от дома — казва й той и изважда отвън малката табелка, на която пише: „Не безпокойте, моля“ — Нямам нищо за пиене, но нали ти каза, че…

— Промених намерението си — прекъсва го тя. — Сега, когато сме вече тук, не изпитвам особено желание да разговарям.

В очичките на шопара трепва смущение.

— О, така ли?

— Обзалагам се, че знаеш всички други начини, по които бихме могли да общуваме двамата.

Свинските устни се отварят и от тях се изплезва мокър език.

— При това положение бих могъл…

— Предлагай?

Тя лесно поема инициативата. С една къса крачка е в очакващите я ръце, устата й е плътно притисната до свинските му устни. Вкусът му я отвращава, но опитът е научил Стръвницата да контролира реакциите на стомаха си. Тромави ръце опипват коприната, галейки я. Тя усеща тялото си така, сякаш е изваяно от мрамор. Изплуване, за да поеме въздух.

— Задръж за малко, тигре.

— Ъ-ъ?

— Роклята, нали нямаш нищо против? Струва пари. Просто ме остави да я сваля.

— Аз ще ти помогна — свинските пръсти се протягат отзад и захлупват гърдите й.

— Така е добре. Искаш ли да ми помогнеш да си сложа спиралата?

— Кажи какво…

— Имам нужда една минутка да остана сама и ще бъда готова. Можем да се забавляваме цяла нощ. — Прокарва пръст по издутия копчилък на панталона му, от което той се разтриса. — Защо не оправиш леглото и не махнеш тези дрехи, хм-м-м?

— Да, по дяволите.

Тя заключва вратата на банята след себе си, така, за всеки случай. Слага ръчната си чанта на поставката, след което сваля копринената рокля и я закачва на една кука зад вратата. После идва ред на сутиена, едрите й гърди се люшват на воля. Тя потърква с палец едно от зърната си и се усмихва, тръпка на очакване преминава по гръбначния й стълб. Обувките и чорапогащника са лесни, ритнати в ъгъла под умивалника.

Ножът е в чантичката й, пъхнат в кожена ножница. Металната му част е дълга дванадесет сантиметра, изкована от почернена неръждаема стомана, с остри зъбци по дължината. Дръжката е алуминиева, янтарно черна, грапава, за да не се изплъзва.

Тя измъква ножа и прокарва палеца си по острието, при което лицето й постепенно се озарява от усмивка. Пред нея, над умивалника, огледалото отразява образа на чисто гола синеока блондинка, която гали острието на един пъклен нож. Стръвницата усеща, че започва да овлажнява между краката при мисълта за онова, което предстои.

Възмездие над шопарите, заклани с любов, един по един.

Тя излиза от банята като оставя лампата да свети, шляпайки боса към спалнята, притиснала ножа плътно до бедрото си. Шопарът е легнал по гръб върху завивките, щръкналият му член сочи север-североизток.

— Чудесно.

Той се е самозадоволявал, слузта от възбудата му проблясва. Необрязаният му свински член й напомня за несготвена наденица, която чака да бъде нарязана и изпържена в мазнина.

„Прекален излишък на холестерол“, мисли си тя и почти се разсмива на глас.

— Побързай — гласът му издава свински глад. — Ела тук.

Тя само за момент застава до леглото, слагайки пръстите му в интимното си място, търсейки нещо там.

— Хубаво и влажно.

— И ти не си съвсем сух.

Другата му ръка се показва изпод възглавницата с пакетче, увито във фолио.

— Имам такова, за всеки случай.

— Не е нужно — казва му тя, като коленичи на дюшека, прикривайки ножа.

— Ей, чудесно. Никога не ми е харесвало особено да плувам облечен с дъждобран.

Тя яхва разкрачена косматите му бедра, заклещила в капан свинския му член, горещ и твърд. При най-слабото движение на таза й, той започва да диша като състезател по маратон, стигнал до трийсет и петия километър. Няма да издържи дълго, шопарът му с шопар. Ако поеме члена му, сигурно ще експлодира преди да е успяла да направи повече от едно-две движения.

Няма значение.

— Добре ли ти е?

— Исусе Христе!

Този отговор й е достатъчен. Тя е репетирала убийствения удар хиляди пъти и знае точно какво трябва да направи.

— Би ли се преместила малко нагоре?

Тя се накланя напред, замахвайки с ножа. Кратка съпротива, докато острието разкъсва меса и мускули, плъзгайки се зад ларинкса на шопара, обливайки с топла кръв китката на ръката й Той се вцепенява, докато тя върти и натиска с трионените зъбци, измъквайки ножа навън, разкъсвайки сухожилия, докато топъл дъжд опръсква голите й гърди.

— Това харесва ли ти?

Шопарът не дава никакъв отговор, гърчейки се под нея, давейки се в собствения си сок, вкопчил бледите си ръце в шията си.

Стръвницата сменя положението си и го поема в себе си, преди да е омекнал. Първият сладостен допир й е достатъчен, за да свърши.

— Сега всичко е много по-добре — казва му тя, когато последният спазъм е станал вече спомен.

И се залавя за работа с неуморимия нож.