Майкъл Нютън
Черна дантела (10)

9

Филмът беше издраскан, с избелели цветове и долнопробен декор, който трябваше да представлява някаква спалня. На пода беше сложен матрак с евтини чаршафи, а до него имаше също толкова долнокачествено нощно шкафче, което изглеждаше несъразмерно високо, защото на типовете, които са правили филма, им се е досвидяло дори да купят рамка или пружина, върху която да сложат матрака. Стените бяха неизмазани — груба зидария от черни тухли. По тях бяха накачени изпокъсани филмови афиши, които трябваше да заместват картините по стените.

Камерата, която някой държеше не много стабилно в ръце, естествено беше насочена към леглото. Една слабичка блондинка, която с помощта на гримьора можеше да мине за седемнайсетгодишна, беше „звездата“ на филма. Легнала чисто гола в неоправеното легло, тя се опитваше да си вкара един изкуствен член, който беше дълъг около шейсет сантиметра. Разбира се, тя не можеше да го поеме целия, но наистина се стараеше.

Танър оцени нейното упорство, докато се мъчеше да не повърне.

Филмите, които изгледа досега, бяха съвсем безобидни според стандартите на Лос Анжелис. Нямаше нищо от рода на групови оргии, садомазохизъм или мръсни номера с животни. Също така не можеше със сигурност да се твърди, че в някои от тях участвуват малолетни, макар че през последните няколко часа Танър се нагледа на такива гадости, които му стигаха за цял живот. Например един филм, който включваше малко бебе, неговите филмови родители и сменянето на пелените му, заседна в съзнанието му и щеше да го преследва за дълго.

Наруга Ърни наум и отново внимателно се загледа в това, което ставаше на екрана.

Когато Танър мислеше понякога за това, той смяташе, че разбира какъв е основният проблем при порнографията. Той не беше в похотливостта сама по себе си, нито в обвиненията за малтретиране на „звездите“ от порнографските филми. Като се изключи детската порнография и някои садомазохистични изпълнения, включително и филмите с убийства, Танър знаеше, че повечето от „актьорите“ в порнографията са проститутки и наркомани. В Лос Анжелис тези две понятия често съвпадаха. Заедно с тях участвуваха и доста момичета, които искаха да станат филмови звезди и си въобразяваха, че като участвуват в мръсни филмчета ще могат да „пробият“ в Холивуд. Никой не държеше пистолет до главите им, нито пък някой вземаше майките им за заложници, за да ги накара да завършат някой шейсетминутен филм. Те просто бяха готови да направят всичко за пари.

Проблемът беше в това, че сексът на филмовата лента много бързо ставаше досаден, когато човек погълнеше достатъчно голямо количество. Любовният акт, сведен до безкрайното изображение на едно и също действие изглеждаше доста монотонен. Свещеното споделяне беше безсрамно сведено до потна тривиалност. И все пак…

Всъщност именно порнографията от „другия вид“ интересуваше сега Танър. Във всеки порок — наркотици, хазарт, платен секс — винаги идва един момент, когато определени клиенти преминават от случайния интерес към натрапчивия и започват да се нуждаят от все по-силни и драстични стимули, за да запалят страстта им. Наркоманът привиква към наркотика с течение на времето и се нуждае от все по-големи дози, докато накрая хвърля топа и светът се отървава от него. Комарджиите — или поне тези, които се пристрастяват — започват с обикновени залози в „приятелски“ игри, за да стигнат до ипотеки и среднощни сделки със съмнителни личности, които дават заеми срещу безбожни лихви. Типовете с по-особени сексуални желания и със садомазохистични наклонности по същия начин се нуждаят от все по-силни дози, за да им подействува: по-живописни изтезания на филмовата им плячка, както и някоя смърт от време на време, ако могат да платят за стоката.

На екрана вече имаше и друг човек, освен момичето. Това беше едър и силен бял мъж с тлъстина върху мускулите на корема си. Острата му коса беше вързана на опашка; една усмихната маска на Джими Картър трябваше да скрие лицето му. От това разстояние Танър можеше ясно да си го представи — грозно лице с груби черти и хлътнали очи, с белези от акне по него. Сигурно можеше да се установи самоличността му по татуировките — те бяха от тия, които имат затворниците. Танър обаче знаеше, че издирването му, ако изобщо си струваше, едва ли щеше да доведе дори до арест за някакво дребно нарушение.

Той наблюдаваше как оня тип с вид на мотоциклетист си сваля джинсите. Нямаше нищо отдолу, което да го забави. Вероятно грубият плат беше ожулил интимните му части, но кой знае. Ако „Джими Картър“ имаше такива проблеми, това не му попречи с малко помощ на ръката си да получи ефект от световна класа.

Момичето беше готово да го посрещне. То изключи вибратора и го остави настрани. Известно време се занимаваше с члена на „Джими“ и го галеше, докато той отвори единственото чекмедже на нощното шкафче и извади оттам чифт белезници. Явно младата блондинка се изненада, но очевидно беше свикнала с промените в сценария и продължи да играе без да протестира, докато той заключи здраво ръцете й с белезниците за една метална халка над главата й.

Затворническият Ромео отиде пак до чекмеджето и извади оттам предварително нарязани найлонови ленти, с които обви първо единия й глезен, а после другия. Така главната героиня беше вързана неподвижно върху матрака с широко разтворени крака.

Последва още едно отиване до нощното шкафче. Той извади от чекмеджето ръката си, стиснала здраво бръснач и с обиграно движение на китката измъкна плоското острие.

Сега вече момичето се изплаши; устните й се движеха, но филмът нямаше звук. Независимо от това замръзналият от ужас израз на лицето й каза на Танър всичко, което искаше да знае.

Мотоциклетистът я плесна няколко пъти през лицето, очевидно защото това му доставяше удоволствие и между подутите устни на младата блондинка бликна кръв. Тя започна да крещи, когато той свали бръснача и направи с него алена ивица върху тялото й. Тя започваше между изпъкналите й гърди, минаваше през плоския й корем и стигаше до космите в долната част на корема й.

После пътят на бръснача продължи надолу.

— Спри го, за бога! — извика Танър.

Когато екранът угасна, той чувствуваше, че наистина може да повърне. Зад него Ърни Григс, който се занимаваше с прожекционния апарат, мълча известно време, за да му даде възможност да се съвземе. Когато заговори, гласът му беше уморен:

— Случайно знаем кой е този идиот с бръснача. Три пъти е бил в пандиза — последният път в Соледад за сводничество и изнасилване. Пуснахме му филма и той се хвана. Каза, че всичко било законно, разбира се. Имал си филмов агент.

— Сигурен съм, че е така.

Григс седна на един стол срещу Танър от другата страна на дългата маса. Върху нея бяха разпръснати списания, предназначени за садомазохистична публика — в тях имаше снимки с ремъци, камшици, вериги и от време на време за разнообразие и по някое горещо желязо в задника.

— Всичко е, както ти казах, Мартин. В такива случаи докато успеем да получим копие, всички вече са успели да прикрият следите си. Главната героиня е някаква наркоманка — Джейн Доу — сигурно е избягала някъде от Айова и никой дори не я търси по крайбрежието. Разбира се, тя не може да даде показания, а ако намерим някакви останки, най-вероятно ще са разкъсани от койотите. Също така няма никакви надписи върху филма. Авторите му могат за това да се сбогуват с „Оскара“, а ние трябва да се чудим кой е направил това проклето нещо… или да се опитаме да намерим начин да докажем, че именно еди-кой си го е направил, ако случайно чуем някакво име.

— Много ли вървят тези неща?

Григс вдигна рамене и запали цигара:

— Според нашите сведения от нормалната порнография в Щатите се печелят два-три милиарда годишно. Това включва списанията и билетите от кината, продажбата и даването под наем на видеокасети и всичко останало. Но извън тези рамки, извън нормалното, никой не може да ти каже. По груби сметки едно копие от това, което току-що гледа, ще струва двайсет или трийсет бона на някой колекционер. А ако имат връзки, могат да организират и частни прожекции. Кажи го пет-шест бона за едно гледане.

— Никога ли не сте залавяли някого за това? — попита Танър.

— О, разбира се, че ги хващаме. На предварителното следствие се явява някой, облечен като Джони Карсън, който цитира наляво и надясно първата поправка към конституцията. Съдията гледа един-два филма, мръщи се, а те викат някой гримьор от Юнивърсъл студиос, за да даде показания, че това би могло да е инсценировка, че кръвта може би е боя и така нататък. Щом нямаме свидетелски показания или труп, резултатът е нулев.

С част от съзнанието си Танър разбираше, че се е отклонил от набелязаната цел. С нежелание той се върна на въпроса:

— А сега, — каза той, — мисля, че трябва да обърнем нещата. Търся жена, която коли мъже. Смятам, че твоята артистка тук сигурно няма да има възможност да отвърне на удара.

— Така е — отвърна Григс. — Тебе те интересуват проститутки, които се държат с клиентите си, както тоя тип с момичето.

— Точно така.

— Имам нещо за тебе тази вечер, нали ти обещах. Ела в осем и половина и ще видим какво ще намерим.

— Няма да пропусна това — каза Танър, а тъмните му очи поглеждаха към плоския и празен екран.

Вътре в главата си той чуваше тих писък, който непрекъснато се засилваше, докато нещо избухна и се разхвърча на части, а после изчезна.

Предварително се бяха разбрали, че Флин и Танър ще присъствуват, когато Брад Кротър разпитва Кенет Декард, брат на последната жертва на хотелската касапка. Това решение беше продиктувано от практически съображения и за да спестят на опечаления дублирането на въпросите. Така той щеше да избегне болезнената необходимост да повтаря показанията си за насилствената смърт на своя брат.

В два часа в петък следобед те се бяха събрали в най-малката заседателна зала в Паркър сентър, цитаделата на лосанжелиската полиция в центъра на града, на ъгъла на Сентръл и Сан Педро. Братът на Айвън Декард вече беше ходил в моргата, за да потвърди това, което полицаите в стаята знаеха още от сряда сутринта, а по-точно, че именно обезобразеното тяло на неговия брат лежеше в студеното отделение на общинската морга. Бяха уточнени подробностите по пренасянето на тялото и беше уредено погребение в понеделник, късно следобед.

Флин наблюдаваше останалия жив от братята Декард, докато чакаха хубавата стенографка да се оправи с техниката. Новият шеф на „Декард Мотърс“ беше висок около метър и седемдесет. Той беше набит човек с мургава кожа и късо подстригана къдрава коса. Тялото му под добре ушития костюм подсказваше на Флин, че този човек не се плаши от работа. Празният му поглед вероятно се дължеше на вцепенението от мъката или на липсата на интерес към това, което предстоеше.

— Всичко е готово — каза стенографката със закачлива усмивка.

Брад Кротър започна да пише протокола — час, дата, кой присъствува, каква е целта на разпита. Ако стенографката изпуснеше нещо, Флин подозираше, че в съседното помещение всичко се записва за всеки случай на магнетофонна лента.

— Няколко въпроса за протокола, сър. Брат ви се казваше Айвън Декард, нали?

— Да.

— И вие го идентифицирахте като жертвата на убийството, разкрито миналия вторник, на седемнайсти април?

— Точно така.

— Брат ви беше жител на Сакраменто, Калифорния, нали така?

— Да.

— Бихте ли ни обяснили по каква работа е бил в Лос Анджелис? — попита Кротър. — Някакви данни за пътуването, при което е бил убит.

— Имаме верига от магазини за коли в Северна Калифорния — каза Декард. — Имаме два магазина в Сакраменто, два в Сан франциско, един в Стоктън, един в Сан Хосе. През последните шест месеца имахме намерение да разширим дейността си и да намерим нещо и в Лос Анжелис. Брат ми дойде да провери някои места. Просто да опипа почвата, както се казва.

— Разбрахте ли какви възможности съществуват преди смъртта му?

— Не виждам какво общо може да има това с…

— Ще ви обясня — каза Кротър. — В момента ние разглеждаме убийството на брат ви като четвъртото от серия убийства. От друга страна, може би то няма връзка с предишните три освен една повърхностна и може би преднамерена прилика. Честно казано, нямаме заподозрени, а мотивът на убиеца не ни е известен. Не можем да си позволим да пренебрегнем възможността в случая да има финансов мотив.

— Но вие сам казахте, че не е бил ограбен.

— Доколкото знаем, това наистина е така. Но, разбира се, сме имали и случаи, когато е било извършвано убийство, за да се развие дадено търговско предприятие, или пък да се унищожи друго.

Очите на Декард гневно пробляснаха.

— Да не би да намеквате, че брат ми е убит заради нашия бизнес? Защото, ако ме обвинявате, по дяволите…

Кротър вдигна ръце, за да спре гневния поток от думи.

— Ако ви се е сторило, че намеквам за подобно нещо, моля да ме извините — каза той. — Всъщност имах предвид евентуални конкуренти или може би някой, който му има зъб.

— Брат ми нямаше врагове — каза Кенет Декард със стиснати зъби, като едва процеждаше думите.

— Бил е късметлия.

— Беше честен човек, лейтенанте. Айвън не мамеше нито конкуренцията, нито клиентите. Истина е, че имахме добра печалба, но и хората получаваха точно това, за което си бяха платили.

Що се отнася до другите в бизнеса, разбира се, че са готови да ти забият нож в гърба, стига да им дадеш такава възможност. Но естествено не и в буквалния смисъл. Все пак ние продаваме коли, а не кокаин.

Флин използува възможността да зададе въпроса си:

— Доколкото разбрах, брат ви е бил вдовец, нали?

— Точно така. Анджелика умря от рак преди три години.

— Имал ли е някаква постоянна връзка оттогава?

Лицето на Кенет Декард се вкамени, а тъмните му очи станаха студени.

— Защо питате за това, по дяволите?

— Съдебните лекари казват, че убиецът на брат ви е жена — отвърна Флин. — Очевидно е също, че те са имали полово сношение. Всъщност дори има предположения, че той е убит по време на акта.

— Господи, боже мой.

— Това, което ни интересува, е дали е имал някаква постоянна връзка или от време на време си е намирал момиче, когато е имал нужда.

— Нямаме намерение да проявяваме неуважение — добави Танър, като се опитваше да успокои Декард. — Единствената причина, поради която се интересуваме от интимния живот на брат ви е във връзка с убийството.

— Сигурно ще си помислите, че ви лъжа, — каза накрая-Кенет Декард, — но ние никога не сме били много близки в това отношение, имам предвид по отношение на секса. Разбира се, че се закачахме по този повод в гимназията или в колежа, когато имахме срещи с момичета, но никога не сме обсъждали това, разбирате ли? Изобщо не мога да си спомня някога да сме разговаряли по този въпрос, откакто завършихме училище. А когато той загуби Анджелика… ами аз никога не бих посмял да повдигна този въпрос.

— Но сигурно щяхте да знаете, ако е имал постоянна връзка.

— Разбира се. Искам да кажа, че сигурно щях да науча. Ние всеки ден бяхме един до друг в офиса. Вечеряхме заедно един или два пъти седмично. Той все щеше да спомене нещо, нали така?

Флин отхвърли тази възможност. Убийството от ревност никога не беше много убедително, дори ако смятаха, че убийството на Айвън Декард е извършено по подражание на предишните. Те просто трябваше да проверят всички възможности, нищо повече.

— Казахте, че не е имал врагове в бизнеса.

— Може би на някого да не му е приятно, че имаме по-голяма печалба през последните няколко години, но няма нищо такова, заради което да се извърши убийство. Пък и това не ни изважда от бизнеса — каза Декард. — Ако са целели това, трябваше да убият и мене.

Брад Кротър прочисти гърлото си:

— Извинете ме, мистър Декард, но трябва да ви попитам дали ще спечелите нещо от смъртта на брат си?

Отново в очите му пламна гняв, но той беше съвсем откровен:

— Разбира се. Всеки от нас имаше застраховка живот в полза на другия и сега аз съм единственият собственик на „Декард Мотърс“. Това е стандартно споразумение между съдружници, но ако искате, можете да проверите. Този факт изобщо не означава, че съм наел някаква откачена курва, която да го разпори като риба докато се чукат.

— Какво ви кара да мислите, че брат ви е убит от проститутка? — попита Флин.

— А кой друг може да бъде? — попита Декард, като хвърли към Флин ядосан поглед. — Брат ми пътуваше сам, а вие ми казвате, че е убит от жена при полов акт. Не мога да си представя, че е дошъл тук и се е сгодил за два дена.

— Вие не искате да кажете, че е имал работа с проститутки и у дома си?

— Нищо не искам да кажа, по дяволите! Всичко, което знам е, че брат ми е убит и вашата работа е да заловите убиеца. В момента виждам само как три ченгета си губят времето.

— Поне няма да губим повече вашето време — каза Флин. — Мисля, че това е достатъчно. Какво ще кажете?

От лявата му страна Кротър вдигна рамене, а Танър му кимна отдясно.

— Значи вече мога да взема тялото на брат си?

— Разбира се — каза Кротър като стана и се запъти към вратата, докато Декард се изправи.

— Ако мога да ви помогна при формалностите или с нещо друго? — попита Кротър.

— Не, благодаря, всичко е уредено.

Той се обърна към Флин и Танър и тъмните му очи се спряха върху Флин.

— Надявам се, че ще хванете убиеца.

— И ние се надяваме.

Когато той си тръгна, Брад Кротър затвори вратата и се обърна към Джоузеф с неодобрителна гримаса:

— Така ли ви учат да се държите с хората във ФБР?

— Този приятел прикриваше брат си — каза Флин. — Нали видя лицето му. Той много добре знае, че брат му си е плащал за удоволствието след смъртта на жена си, а може би и преди това.

— И какво от това? Да не би да мислиш, че трябва да обвиня убития, защото е ходел с проститутки?

— Това потвърждава, че убийството на Декард не е някакво подражание на предишните и зад него не се крие ревност или парични интереси. Освен, разбира се, ако брат му не е поръчал да очистят първите трима, за да прикрие следите.

— Ще ви помогне ли това, което сега разбрахте? — попита Кротър.

— Все още елиминираме различни възможности — каза Флин. — Засега знаем, че нашата Касапка хваща жертвите си в баровете на хотелите — или се оставя да я хванат, — а после отива в стаята на щастливеца, за да останат насаме. Когато той си свали панталоните, тя се заема с него и веселите любовни игри се превръщат в касапница.

— Така че каква е твоята версия за тази седмица? — попита Кротър. — Проститутка ли търсим или откачена медицинска сестра?

— Двете неща не се изключват взаимно — каза Танър. — Ние проверяваме всички съществуващи възможности. Може да е медицинска сестра, която работи и нощем или пък проститутка, която е била в училище за медицински сестри.

— Или нито едно от двете — каза накрая Флин, за да изложи всички възможности. — Ние просто хвърляме въдицата и чакаме нещо да се хване на нея. Също като тебе и всички останали.

— Надявам се, че използувате по-добра стръв — промърмори следователят от отдела по убийствата Брад Кротър. — Защото аз досега нищо не съм уловил, дори и настинка не можах да хвана.

— Продължаваме да работим по въпроса — отвърна Флин.

Той се спря преди да каже очевидното, а именно, че по всяка вероятност и сега случаят ще се сведе до изчакване.

Те се движеха без ориентир и се молеха на Бога убиецът сам да им се разкрие като направи някаква грешка.

Напоследък Брад Кротър може би е имал проблем с хващането на простуда, но неговия имунитет не беше заразителен. Някъде в Лос Анжелис, мислеше си Флин, през следващите няколко дни друг нещастен пришълец щеше да улови смъртта си.

Разбира се, освен ако преди това не успееха да хванат убиеца.

„На дъбър час!“ — помисли си той.