Майкъл Нютън
Черна дантела (23)

Епилог

Първият път, когато Мартин Танър се опита да влезе при Флин в интензивното отделение, сестрите го отпратиха, като му дадоха да разбере, че съвсем не са впечатлени от документите му на агент от ФБР. Вторият път той донесе кутия шоколадови бонбони, които старшата сестра прие с благодарност, но също му показа вратата. Късметът му се усмихна на третия ден. Докторът определи състоянието на Джоузеф като задоволително и така го отърва от пазачите и Танър влезе спокойно.

Стаята беше малка и чиста, с телевизор на стената срещу леглото на Джоузеф. Флин не изглеждаше много добре, но малко по малко цветът на лицето му се връщаше.

— Два дена не искаха да ме пуснат — каза Танър и седна на един стол.

— Чух за бонбоните — отвърна Флин. — Тук не вземат подкупи.

— Сега ли ми го казваш?

— Все пак, мисля, че си се сприятелил с нея.

— Приятно ми е да го чуя.

— Какво стана, Марти?

— Ами, Джо, не знам дали…

— Искам да чуя всичко.

— Добре тогава. Името на престъпницата е Патриша Трейси Джигър, на двайсет и четири години, родена в Калифорния, неомъжена. Проверихме документацията на Петоски и открихме, че е ходила да се лекува при нея през последните две години. Изглежда, че не й е помогнало.

— Продължавай.

— Според данните на д-р Петоски, тя е жертва на инцест. Всичко е започнало, когато е била на шест или седем години. Баща й бил гинеколог, ако можеш да си го представиш. Очевидно майка й е починала преди това. Дявол знае от какво е пукнал старецът, но тя била деветнайсетгодишна, когато той най-после благоволил да умре. Както изглежда, със спестяванията му, различните инвестиции и застраховката тя е била осигурена за цял живот. С голям апартамент в Бевърли Хилс, кола и всичко останало.

— Отплатил й се е за добрините, които й е направил.

— Точно така. След смъртта му пътувала около една година. Сега проверяваме за неразкрити престъпления по пътя й, но аз мисля, че първата й жертва е Артър Брит.

— Не е ли можело да се предвиди?

Танър сви рамене:

— Видях в бележките на доктор Петоски, че й е предписвала лекарства против депресия и са разговаряли за кошмарните й сънища. Няма нищо, което да подсказва насилие, но нали ги знаеш лудите, Джо? Те се научават как да се прикриват, преди да могат да четат.

— Какво я е накарало да нападне Сара?

Танър се спря преди отново да свие рамене:

— Съмнявам се, че някога ще разберем със сигурност. Не е оставила никакви бележки или нещо друго, за което да се хванем. Може би, когато е видяла Петоски по телевизията, са я хванали дяволите.

— Аз съм причината за това.

— Ти просто си дал името й на Ейми, Джо. Петоски е можела да й откаже, ако не е искала да говори по телевизията. И аз приказвам глупости. Никой не може да каже какво е предизвикало Джигър.

— Кажи ми и останалото.

— Наистина ли искаш да го чуеш сега?

— Да, искам.

— Добре. Както изглежда, Касапката е наблюдавала къщата на Петоски. Намерихме колата й пред една къща наблизо. Хората, които живеят там са някъде в Гърция и ще се върнат след шест седмици. Счупила е прозореца на спалнята, влязла е вътре и е чакала там, докато Петоски се върне от Паркър сентър.

— А после?

— С пистолет е накарала лекарката да ти се обади по телефона. Струва ми се, не е знаела, че сме от ФБР. Сигурно ви е видяла заедно и е казала на Петоски: „Повикай мъжа, с когото беше еди-кога си“, или нещо подобно.

— Усетих по гласа й, че нещо не е наред.

— Добре направи, че ми се обади, преди да тръгнеш. Щях да дойда по-рано, но имаше задръстване.

— Все още не разбирам. Защо е накарала Сара да ме извика?

— Това става ясно от бележката, Джо. Писана е на машина и, разбира се, няма подпис. Намерихме я на пишещата машина на Петоски. Без съмнение я е писала Джигър.

— Давай нататък, Мартин.

— Трябвало е да бъдеш последната й жертва и да излезе, че Петоски е Касапката. Естествено е очаквала всички да помислят така, щом сама го потвърждава в бележката. Там има някакви глупости за баща й; за това, че всички мъже искат само едно, такива неща. Имаме копие в архива, ще можеш да го прочетеш като се оправиш.

— Звучи насърчително.

— Това ще е телевизионната сензация на седмицата.

— Кажи ми останалото.

— Докторът не обича да се обвързва с точен час, нали знаеш. Предполага, че Джигър е дала на Петоски голяма доза пентотал веднага, след като е говорила с тебе по телефона. Намерихме го в чантата й Сигурно е част от резервите на баща й.

— Това е силно успокоително — каза Флин, като постепенно започваше да осъзнава неумолимата истина.

— Да, действа доста бързо, особено ако се даде свръхдоза. Докато тя е спяла, Джигър й е свалила дрехите, сложила я е в горещата вана и е прерязал а вените на ръцете и, а също и на краката! Не е рискувала нищо.

— А ножът?

— Същият е, който е използвала срещу теб. Ако всичко вървеше според плановете й, щеше да изглежда, че най-напред си бил убит от Петоски, а после тя е оставила бележката и се е самоубила. Касапката дори е била облечена с дрехите на Петоски, в случай, че ги изцапа с кръвта ти. Собствените й дрехи бяха в гостната, сгънати на един стол.

— А ако беше успяла да се измъкне?

— Кой знае. Имаше достатъчно пари, за да пътува. Можела е също да си намери някъде друго гнездо. Малко да се поохлади, а после пак да се захване за работа. Спряхме я навреме.

— Така ли мислиш?

— Не, нямах предвид…

— Знам това — Флин се опита да се усмихне, като предполагаше, че по-скоро се е получила гримаса. — Сега мисля, че ще трябва да си почина. Ще си взема отпуска.

— Имаш я, Джо.

Когато си тръгваше, Танър се сети какво още искаше да му каже:

— Знаеш ли кой ми се обади от Чикаго? — Кери Майлс.

Тя беше единствената жена в техния отдел. Вече два пъти бяха работили заедно с нея по случаи, които представляваха интерес и за двете страни. Последният път личните й отношения с Флин бяха отишли малко по-далеч от служебните.

— Защо ти се обади Кери?

— Имала доста отпуска. Идва със самолет тази вечер. Ще използва няколкото свободни дни да се none че на плажа. Може би ще иска да те види, докато е тук. Ако ме питаш, мисля, че според нея, ти имаш нужда от някого, който да те изправи на крака.

— Сигурно е така.

— Горкият Джо.

— Хайде, върви си.

— Отивам си.

Флин затвори очи, решен да не позволи на сенките да го надвият, искаше да види още много неща. Пред очите му беше усмивката на Сара, която контрастираше на профила с отпуснатата челюст по телевизията; топлата плът се бореше с восъчното докосване на смъртта.

„Не обичам обясненията.“

Така да бъде.

Когато ставаше дума за прекъсване на връзки и изгаряне на мостове, Флин имаше доста голям опит. „Аз не докосвам никого и никой не ме докосва.“ Каква беше тази песен? Без съмнение някаква глупост на хипи-поколението от 60-те години.

Флин искаше да каже на автора на песента къде му е грешката. Той го знаеше от личен опит. Проблемът не беше в докосването, а във възможността да оставиш някого да си отиде… понякога и без възможност да му кажеш сбогом.

Той почувства, че сълзите му напират, но успя да ги върне назад и пусна телевизора. Клинт Истууд въртеше барабана на пистолета си, а някакъв откачен се гърчеше в краката му.

Тогава чу познат глас, който го попита:

— Е, щастлив ли си, момче?

Той се отпусна и реши да не му обръща повече внимание:

— Да, по дяволите, щастлив съм.