Майкъл Нютън
Черна дантела (3)

2

Службата на федералното бюро за разследване в Лос Анжелис се намира в един блок на булевард „Уилшър“ в Уестуд, откъдето се виждат магистралата за Сан Диего и болницата за ветерани „Уондсуърт“. В ясни дни, обитателите на горните етажи на сградата на ФБР могат да видят разстилащото се на една миля на север поселение на ЮКЛА (Калифорнийския Университет Лос Анжелис). През повечето дни техните очи и мислите им са обърнати навътре, от което те забравят за този пейзаж.

Службата на ФБР в Лос Анжелис е втората по големина в страната и по числеността на личния си състав, отстъпва само на нюйоркската. И двете се ръководят от помощник-директорите на ФБР, всеки от които е подпомаган от по трима отговорни специални агенти. Това, че Бюрото в Лос Анжелис е на второ място по големина, не дава отражение върху броя на престъпленията тук. Всяка година специалните агенти в Лос Анджелис арестуват повече нарушители на закона, отколкото техните колеги в Чикаго и Ню Йорк, взети заедно. Безкрайните спорове между службата на областния шериф на Лос Анжелис и градската полиция налагат местното ФБР да се товари двойно повече при разследването на банкови обири, поддържайки отделни екипи за отговаряне на повиквания в рамките на самия град или на територията на областта. Една друга мрачна отлика, известността на Южна Калифорния с новия наплив от серийни убийства, е направила федералната служба в Лос Анжелис единствената, в която работят двама агенти на VICAP-контингент, съставляващ една четвърт от личния състав на това специално звено в национален мащаб.

По ирония на съдбата, Програмата за залавяне на опасни престъпници на ФБР — VICAP — беше първоначално замислена от един полицейски началник от Лос Анжелис, когато престъпленията на Чарлз Мансън, Албърт Де Салво и други „немотивирани“ убийци започнаха да заливат първите страници на националните вестници. Само на серийните убийци, които избират жертвите си напосоки като „случайни мишени“, се падаха около 3500 живота годишно, което прави по девет нови жертви всеки ден през цялата година.

Осем специални агенти осъществяват дейността на VICAP в петдесетте щата. Техният мандат обхваща разследването на специфични убийства, в това число серийни убийства, сексуални убийства и случайни или „немотивирани“ убийства; съобщения за изчезнали хора със сериозни улики за наличие на убийство; откриване на неидентифицирани останки от хора, при които убийството е очевидно или са налице сериозни подозрения, че то е причина за смъртта. Освен в Лос Анжелис, такива агенти са назначени в службите на ФБР в Сан Франциско, Сиатъл, Чикаго, Ню Йорк Сити, Майами и Далас-Форт Уърт.

Всеки божи ден двучленният екип на VICAP в Лос Анжелис е изправен пред десет-петнадесет убийства, което съставлява една трета от средния брой за страната, на територия обхващаща Южна Калифорния, Аризона и Невада. Повечето от най-фрапантните убийства са от басейна на Лос Анжелис, където от 1975 година насам 29 идентифицирани серийни убийци са отнели живота на най-малко 433 души. През същия период подпалвачи са унищожили имущество, оценявано на четири милиарда долара, а изнасилвачи и посегатели на деца, действащи поединично или на групи са причинили психически травми на други двадесет хиляди пострадали. Знаейки добре тези статистически данни, агентите на VICAP Джоузеф Флин и Мартин Танър, посрещат всяка сутрин заглавията на вестниците с мрачната решимост на хора, които виждат бъдещето си опръскано с кръв.

До девет часа сутринта в петък, 5 април, те бяха работили вече два часа в службата си на шестия етаж, която напомняше команден пункт по време на обсада. Бюрата им бяха разположение едно срещу друго в кутийката от петнадесет квадратни метра, опасана от трите страни с метални картекси. Две от стените бяха облепени с най-разнообразни карти на щата и на града, маркирани с разноцветни карфици, обозначаващи намерени трупове и забелязани заподозрени, наскоро изчезнали лица, опити за убийства, сексуални нападения и разкриването на решаващи доказателства. Третата стена представляваше галерия на жертвите — една смесица от снимки от огледи на местопроизшествията и фотографии на жертвите, каквито са били в живота.

Преди и след това. Тогава и сега.

В момента се виждаха „само“ осемнадесет лъскави снимки, подредени в редици с различна дължина върху стената на жертвите. Най-дългата редица, от седем снимки, показваше проститутки, намерени удушени в Лас Вегас от Коледа насам. Вестниците бяха нарекли техният убиец Пясъчният човек, защото той оставяше плячката си в плитки пустинни гробове, където те биваха лесно изравяни от вятъра и от гладните хищници.

Следващата редица отдолу показваше петима хомосексуалисти от Сан Диего, изнасилени и пребити, завързани и изгорени живи през последните шест седмици. Съдебномедицинските тестове сочеха, че нападателите са били двама, но Флин и Танър не разполагаха с никакви улики за разкриване на тяхната самоличност, освен кръвните им трупи и пръстовите отпечатъци — решаващи, когато даден заподозрян е задържан, но безполезни, докато престъпниците са все още на свобода.

Следващата редица. Четири непълнолетни момчета, чиито голи, обезобразени тела бяха извадени от боклукчийските кофи, опасващи булевард „Сънсет“ още през февруари. Полицията беше по следите на няколко заподозрени, главно ястреби, които са склонни към насилие, но перспективите за скорошен арест бяха нулеви. Възможно бе да последва още един и още един труп, докато дебнещият звяр направи първата си грешка.

На най-долния ред имаше две снимки и място за още. Лица на мъже, които се усмихваха пред фотоапарата, независимо от факта, че напираха към средна възраст. Карл Хас, четиридесет и три годишен, още не се бе наредил до своите предшественици на стената на жертвите, но съвсем скоро и той щеше да е тук. Вече си бе спечелил мястото сред мъртвите.

От лявата страна на Джо Флин беше снимката на Артър Майкъл Брит, първата известна жертва на неизвестен убиец, който вестникарите бяха започнали да наричат Хотелския касапин. Адвокат от Спокейн, в командировка, Брит беше най-младият от тримата засега, четиридесет и една годишен. Една от камериерките в хотел „Екселсиор“ на булевард „Пико“ беше намерила обезобразеното му тяло на 16 март, една събота. С прерязано гърло, отрязани и напъхани в устата гениталии и шестдесет и седем прободни рани в гърдите и корема.

Следващият в редицата беше Стивън Робърт Нийли, петдесет и пет годишен, кардиолог от Феникс. Вечерта преди деня, в който е трябвало да произнесе уводното слово пред някаква регионална конференция на Американската асоциация по медицина, той се прибрал с някаква непозната в апартамента си в хотел „Сенчъри плаца“ и това недоглеждане му коствало живота. И този път гърлото на жертвата бе прерязано, гениталиите му отсечени и натъпкани в устата. Нататък убиецът беше проявил повече творчество като бе изрязал с нож сърцето на доктора и го бе поставил до него, на една възглавница като някаква ужасна шега. Останалото бе една касапница с деветдесет и четири отчетливи и отделни прободни рани изброени върху трупа.

Именно смъртта на Нийли послужи като образец, който задейства обаждането от отдела по убийства в Полицейското управление на Лос Анджелис до екипа на VICAP на ФБР. Официално трябваше да има три убийства, за да е налице серия, но случайният избор на жертви от страна на убиеца и очевидната му кръвожадност оставяха малко съмнения, че Брит и Нийли ще бъдат последвани от други с нарастването на самоувереността на Хотелския касапин.

— Видя ли резултатите от киселинно-фосфатните проби? — попита Танър, връщайки Флин обратно към рапортите разпръснати по бюрото му.

Флин кимна:

— Вагинални секреции, така е.

— Трябваше да се обзаложа с Кротър, докато имах тази възможност.

— Твърде късно е. Сега няма да тръгне да търси трансвестити.

— Имам късмет — колегата на Флин прелисти материалите на бюрото си и се намръщи. — Трудно е да приемем, че тази работа я е извършила жена.

Флин знаеше статистиката наизуст. От случайните убийци, изправени пред съд от 1965 година насам, някъде около 92% бяха мъже. Жените убийци налитаха най-вече на съпрузи, любовници, роднини — в това число на свои деца — и обичаха отровите, обикновено не посягайки на пистолети и ножове. В определени изолирани случаи, жените се събираха с мъже, за да поразят жертвата си, но това бяха твърде редки случаи, най-често принизени до равнището на помагачи или на примамка.

— Спомни си Шерлок Холмс — рече Флин.

— Мислех, че се е пенсионирал.

— Когато си елиминирал невъзможното, онова, което остава трябва да е истината.

Флин се усмихна принудено.

— Перуките — каза той. — Разполагаме с космите от кафява коса при Брит, червенокосата, която е била видяна с Нийли и блондинката на Хас. Трябва да признаем, че е предвидлива.

— Виждам, че резултатът от кръвната проба сочи нулева група. Голяма помощ, няма що. Група „0“ имаха 43% от хората.

— Все пак е нещо — рече Флин.

— Не е много.

— Кафяви срамни косми и по трите жертви. Страхотно. Бих искал да видя основанието за такава заповед за издирване.

— Така или иначе, тя е достатъчно организирана, да си избере обект и да го уговори да отидат в стаята му.

— Не бих казал, че уговорките имат някакво особено значение за това.

— Тя носи оръжието със себе си. Всеки път ножът е един и същ.

— Начинът, по който убива — каза Танър, — нанасяйки първият удар зад ларинкса.

— Какво имаш предвид?

— Повечето хора, когато прерязват нечие гърло започват отвън и карат надолу към гръбнака — рече Танър. — Тя е запозната с анатомията.

— Допускаш възможността да е медицинска сестра или лекар, така ли?

Танър сви рамене.

— Просто обмислям възможностите. Не съм казал, че е учила медицина, Джо. От всичко, което знам, бих могъл да кажа, че работи наблизо до някоя касапница.

— Все пак и това е нещо. За медицинската сестра, искам да кажа.

Флин си припомни една мрачна статистика, рядко споменавана в пресата. Близо 10% от изправените пред съд случайни убийци през последните десет години, бяха по някакъв начин свързани с медицинската професия. Сестри като Дженин Джоунс от Тексас, която беше осъдена на доживотен затвор за убийството на едно дете, оставено на нейните грижи и заподозряна в поне още десетина други убийства. Болнични санитари като Дон Харви и Ричард Диас, на чиято съвест тежаха около стотина отнети живота. Лекари като Роланд Кларк от Детройт и зъболекари като Гленън Енгьлман от Мисури, които бяха заклали свои пациенти и членове на семействата си, с цел лично облагодетелстване или за удоволствие.

Възможности.

На Флин не му се искаше да мисли за някаква жена, която дебне из Лос Анжелис и си подбира мъже като жертвени животни, за да ги изкорми, преди да си вземи един освежителен душ. Най-малко пък му се искаше да мисли за някаква медицинска сестра или лекарка, влязла в ролята на хищник, плячкосващ хора, но в същото време той не можеше да си затвори очите пред една потенциална улика.

Каква улика е това, питаше се Флин. Колко лекарки има в Лос Анжелис, без дори да смятаме медицинските сестри, санитарките, патоложките и лаборантките, работещи по болници и клиники? Прекалено много бяха, за да тръгнат двама души да ги разпитват една по една, без да имат на какво да стъпят, като се изключат няколко кичурчета жълтокафяви косми от срамните части.

При мисълта как Танър изважда найлонова торбичка по време на предварителните разпити, Джоузеф не можа да сдържи усмивката си.

— Какво смешно има?

— Нищо особено.

— Добре, както и да е.

— Ще ти кажа, щом държиш да чуеш. Представих си те за миг, как се обръщаш към всяка медицинска сестра и лекарка от Лос Анджелис и ги молиш да ти дадат образци от срамните си косми.

— Приятна работа, ако може да си я уреди човек — ухили се Танър.

— По дяволите, знаех, че ще заседнем някъде.

— Не ми харесва, че трябва да чакаме заключенията от експертизата — рече Флин.

— Те правят каквото могат. Неразработена област и прочие щуротии.

— Това си е губене на време, както и да го наричаш. Ще ми се да се обадим на Слейт.

Танър сви рамене.

— Защо не? Той ни помогна в случаите с Брат и Блейлок.

— Това е идея. В случай че нямаме някакви резултати до ден-два, ще му се обадя.

— Едно нещо вече знаем — рече Танър.

— Какво е то?

— Която и да е тази мацка, тя гони карес на мъжете. Начинът, по който ги кастрира и натъпква подробностите им в устата, ме кара да си мисля, че е някакво отмъщение за минали работи.

— Някоя жертва на изнасилване?

— Не твърдя, че си отмъщава за нещо, което е станало наскоро, но никой не може да изпитва такава омраза без да има някаква причина.

— Да прегледаме медицинските регистри с жертви на докладвано сексуално насилие — рече Флин. — Може да имаме късмет, ако е някоя местна.

— Пак е далечна работа, ако е нещо свързано с детството, а като прибавим и наличието на недокладвани изнасилвания…

— Я остави това… Най-доброто ти хрумване до момента и се опитваш да ме разубедиш да го изследваме.

— Какво да ти кажа? Някои виждат чашата пълна до половината; аз търся да открия и петънцата от вода.

— Ще имаме нужда от медицинските справочници или регистри, или както ги наричат там. Може би трябва да се върнем две-три години назад, в случай че нашата мацка е напуснала работа. След това трябва да засечем и съпоставим жертвите на докладвано сексуално насилие в областта.

— В цялата област ли?

— Мисля, че да.

— Значи ще ни е нужна една година, за да можем да тръгнем отнякъде, освен ако междувременно компютрите на експертите не попаднат на нешо подобно извън областта.

— Една година, за да започнем — рече Флин. — В случай че през това време няма никакви посегателства, ще трябва да се върнем назад с още година или година и половина и да опитаме отново.

— Струва ми се, че много ще просрочим работата.

— Точно така е, колега.

— Слушай какво, Джо.

— Казвай.

— Следващият път, когато вземе да ми идва на ум някоя умна идея, ти давам право да ми ритнеш един по задника.

— Винаги си добре дошъл.

— Ще се чувствам безкрайно задължен.