Майкъл Нютън
Черна дантела (15)

14

— Стая 1711 — каза Кротър, повеждайки Флин и Танър от асансьора покрай един униформен полицай. — Няма да повярвате на очите си. Същинска касапница е!

— Виждали сме вече нейните изпълнения — рече Флин.

— Този път е имало борба. Досега не ни е излизала с тоя номер — поясни лейтенантът. — Боят е бил бая сериозен.

Пред вратата на стая 1711 също имаше полицай. Той беше много млад и Танър си помисли, че изглежда малко унил. Черните очи на младежа бяха пълни със страх, сякаш някой му бе дал възможност да надникне за малко в земния ад.

— Името на жертвата е Роналд Мийс, четиридесет и три годишен, киропрактор от Гардън гроув. Човек ще си помисли, че е пристигнал тук заради конференцията, но според мен един дявол знае какво е търсел. Стаята е направо съсипана. Женен е. Имам чувството, че жена му го е потискала.

— Всичко е възможно — рече Танър, оглеждайки ужасяващото място на битката.

Флин видя на пода обезобразеното тяло на жертвата, проснато до изпоцапания с кръв диван.

— Този път не го е убила в леглото.

— Не имала тази възможност, както изглежда.

— Брад посочи отворената врата на банята и разбитата на части брава. — По наше мнение, всичко е започнало там. Единият от тях — вероятно жената — е бил в банята, подготвяйки се за действие, когато другият е решил да не чака повече.

— Тя е там, в банята, събличала се и се приготвя — рече Танър.

— За мен се връзва. Въпросният шашав сексуално възбуден веселяк разбива с ритник вратата и се опитва да я награби. Възможно е да е видял ножа и изобщо да не е обърнал внимание, кой знае?

— В крайна сметка е все същото — каза Флин.

— Така е. Тук го е наръгала няколко пъти — показалецът на Брад сочеше кървавата следа, размазана от боси крака. — После той е тръгнал след нея в спалнята.

— Зле пресметнат ход — направи гримаса Танър.

— Страшно си прав. От това, което се вижда тук, той я е сграбчил — може би само се е опитал да я сграбчи — и тя му е прерязала гърлото. Снехме отпечатъци от мебелите и от цоклите, повече или по-малко потвърждаващи прерязване на сънната артерия отляво. След това той е паднал. Обработила е още малко гърлото, за да го накара да замълчи и после вече е разполагала с колкото иска време.

Танър беше застанал край опустошеното тяло.

— Изглежда, че тя си харесва работата.

— Правилно си схванал.

Гениталиите на мъртвия бяха отрязани с дълбоки, прецизни срезове, а тестикулите и пенисът бяха натъпкани в устата му, завършвайки почерка на Касапката. Над натъпканата устна кухина жестоки пробождания бяха разкъсали едната буза до самата скула и бяха пронизали лявото око на жертвата, покривайки с кръв и слуз обезобразеното лице.

По-надолу ножът беше отворил цепнатина между гръдната и срамната кост като късове от кожата бяха запретнали навън, така че да се виждат вътрешностите на мъжа. Лявата му ръка беше пъхнала нарочно в отворената рана, насила завряна между стомаха и дебелото черво. Спирайки се още веднъж на краката, Касапката бе нанесла няколко безцелни рани по дължината на всяко бедро.

— Оставила е друга бележка — каза Кротър, насочвайки вниманието им към една открита част от стената над леглото.

— Абе, гадост.

Същите главни букви блок шрифт като предишния път, които не оставяха каквото и да било съмнение, че е използвала кръвта на жертвата за писане с пръст.

— Страхотно — каза Флин, мръщейки се на надписа върху стената. — Докопат ли това журналистите, за нула време ще се откажат от „Касапката“ и ще започнат да я наричат Майка Гъска.

— Засега успяваме да държим надписите в тайна — рече Кротър. Успях да убедя личния състав, че всеки, който изнесе информация за това ще се нареди на опашката за безработни, преди да се е усетил откъде му е дошло. Засега ми вярват.

— Засега.

— Нищо друго не мога да направя, освен да ги блъфирам — сви рамене Кротър.

— Изкъпала ли се е и този път?

— Същото, както винаги. Този път кръвта е повече, отколкото сме свикнали да виждаме, поради начина, по който е станало, но съдебните лекари ще трябва да дадат заключение дали и тя не е била ранена. Стига да могат.

Флин погледна часовника си.

— Защо са го намерили толкова късно?

— Неделя сутрин е и всички не си дават много зор. Убийцата е оставила на вратата табелката с „Не безпокойте“, но след като докторът не се веснал никакъв като дошло време да се плаща за стаята, камериерката влязла вътре, независимо от табелката. Подозирам, че следващия път ще си затрае.

— Ти ми каза по телефона, че имало някаква добра новина — рече Танър. — Тук не виждам нищо такова.

— Като слезем долу — каза Кротър с крива усмивка. — Както се оказва, нашият пострадал не е бил сам снощи. Регистрирал се е заедно със съдружника си, доктор Уезли Ларкин и са се настанили в отделни стаи, в случай, че и на двамата им излезе късмета.

— И какво?

— Ами, Ларкин е бил през цялата вечер в бара с Мийс, когато Ранди Рони си е уредил срещата. Най-после имаме солиден свидетел срещу тази кучка.

— Оказва ли съдействие?

— Безпогрешно. Е, отначало говореше някак мъгливо — нали разбирате, и той е женен — но когато му споменахме за недоносителство, възпрепятстване работата на криминалното дирене и прочие неща, той прозря истината.

— Все пак и това е нещо.

— Така е, дявол да го вземе.

— Той тук ли е?

— Подозирах, че ще поискаш да го видиш в даден момент.

— Няма по-подходящ момент от сегашния — рече Танър.

— Достатъчно ли огледахте тук?

И оттатък, помисли си Танър и като се усмихна със стиснати устни, каза:

— Иска ми се да си увия малко от това тук и да ида да си приготвя нещо за обяд. Да знаеш някое прилично място наблизо, където могат да ми го цвръкнат на скара?

Ченгетата от отдела на Кротър бавеха доктор Уезли Ларкин в стаята му на единадесетия етаж. Те отвориха на чукането на Кротър и хукнаха по негова заповед да търсят кафе, като оставиха лейтенанта, Флин и Танър с техния подопечен.

Непосредственият свидетел беше набит човек със среден ръст, около четиридесет и пет годишен. Скъпоструваща трансплантация на коса запълваше кръглата плешивина на темето му. В този следобед, все още под влиянието на махмурлука, седнал по риза и небрежно обръснат, той имаше отчаян вид.

Брад Кротър представи присъстващите, доктор Ларкин кимаше като човек, който вече е приел годишната си квота от непознати натрапници в един-едничък неделен ден. Той беше готов за техните въпроси, но това ни най-малко не му беше приятно.

— Доктор Ларкин — поде Флин, — разбрахме, че сте пристигнали за конференцията заедно с вашия съдружник, доктор Роналд Мийс от Гардън гроув.

— Така е.

— Откъдето сте и вие самият?

— Правилно.

— Любопитен съм — каза Флин. — Това прави грубо по-малко от тридесет километра по магистралата от дома ви до хотела. Какво ви накара да решите да наемете стаи тук?

— Както вече ви обясних…

— Ние не сме ви чули — вметна Танър.

— Разбира се. Вие, господа, сте от ФБР, нали така казахте. Както разбирам, това няма нищо общо с данъчните органи, нали?

— Ние също плащаме данъци — рече Флин.

— Аз също, повярвайте ми. Петцифрено число за последната фискална година.

— Очевидно се радвате на успех в Гардън гроув.

— Това, което искам да кажа, господа, е, че конференцията е едно събиране на признати професионалисти. Една стая в хотела по време на срещата е един достоверен, законно оправдан разход.

— Две стаи — каза Флин, като го поправи. — На различни етажи.

— Помолихме ги да ни дадат съседни стаи, но не разполагаха с такива.

— Забелязвам — рече Танър, — че никой от вас не е довел съпругата си.

— Ако искате да правите някакви инсинуации…

— Доктор Ларкин, хайде да зарежем глупостите, ако обичате — тонът на Флин не оставяше почти никаква възможност за спор. — Снощи двамата сте били долу в бара, за да си потърсите жени. Вие сте видели, когато приятелят ви е извадил късмет и се е качил горе.

— Да предположим, че съм видял и какво от това? Аз не съм отговорен за действията на Рони.

— Действията на Рони са го докарали дотам, че е нарязан като коледна пуйка, докторе. Искате ли да се качите до горе и да погледнете? Бих желал да чуя вашата диагноза относно перспективите му да се възстанови.

Лицето на доктора стана мъртвешки бледо:

— Не искам — рече той. — Не мога. Кръвта… поради тази причина така и не минах изпита по хирургия в медицинското училище. Честно ви казвам, ако ме накарате да гледам…

— Вие сте видели жената, дявол да ви вземе!

— Да. От края на помещението, от около деветдесет метра разстояние. В залата осветлението не е така ярко.

— Постарайте се, колкото можете — каза Флин. Ларкин изпусна уморена въздишка.

— Както казах на другите…

— От самото начало и не бързайте. Може да си спомните нещо, ако карате старателно и полека.

— Беше блондинка, сигурен съм в това — каза докторът. — С къса, къдрава коса. Не мога да опиша и не знам как се нарича тази мода.

— Колко руса беше?

— Моля?

— Оттенък и цвят — каза Танър. — Платиненоруса, малиноворуса ли беше, каква?

— За мене руса значи руса. Не беше тъмна, точно така… но също така и не изглеждаше да е бледа или избелена. Мисля, че би трябвало да кажа средна.

— Друго?

— Не бих могъл да ви кажа много нещо за лицето й. Не личеше да си е сложила един тон грим, както правят обичайните проститутки, но тя не беше обикновена. С хубаво лице, предполагам. Изобщо не я видях да се усмихва.

— Продължавайте — каза му Флин.

— Имаше прилично тяло, когато беше изправена. С хубав задник. Малко лек, бих добавил, за моя вкус, но не беше лоша. Носеше някакъв трикотажен костюм с лъскав метален цип по цялата дължина отпред.

— Какъв беше цветът му?

— Ще трябва да налучквам, като имате предвид какво е осветлението долу.

— Ами, налучквайте.

— Някакъв вид бежово или цвят на шампанско, предполагам. Главното, което си спомням, е, че тя нямаше достатъчно свободно пространство.

— Предполагам, че не сте могли да дочуете разговора им?

— От десет метра, при наличието на музика? Няма никакъв шанс.

— Мийс не ви ли каза, че се качва горе? Изобщо каза ли ви нещо?

— Аз го видях, че се качва горе. Не е имало нужда да ми казва какво са си наумили.

— А вие? — попита Флин.

— Какво искате да кажете?

— На вас излезе ли ви късмета? Или просто седяхте и се напивахте, докато ви се доспа?

Гримасата върху лицето на Ларкин изразяваше нещо между отвращение и справедливо възмущение.

— Ако това има значение за делото — каза той, аз си легнах сам, около час след като Рони си тръгна.

— Мисля, че наистина сте имали късмет, в крайна сметка.

— Аз не…

— Можеше на вас да се падне да свалите блондинката.

Лицето на доктора стана бяло за един кратък миг, след това цветът му се промени, сякаш някой беше включил някакъв контакт под адамовата му ябълка. Той си представяше себе си на мястото на Роналд Мийс.

— О, господи.

— Имайте това предвид, когато седнете да работите с художника на лейтенанта.

— Какво? А, да, добре.

— В случай, че си спомните някоя друга подробност. Всичко, каквото и да е то.

— Разбирам.

Те срещнаха по пътя си двамата детективи, които се връщаха с чаши кафе.

— Разпитайте го още веднъж — рече Кротър. — Накарайте го да се поизпоти малко, ако трябва. Когато решите, че няма какво повече да ви каже, тичайте бързо да го заведете при художника.

— Чудя се — рече Танър по средата на пътя към асансьора, — какво ли ще каже на жена си?

— Нещо от сорта на това, как Мийс е избягал и го е изоставил. Хора като този си имат лъжи за всички случаи и ги използват, когато им стане нужда.

— Този път тя направи пропуск — каза Флин.

— Какво искаш да кажеш?

— Този път не уцели пришълец.

— Е, и?

— Ами, нищо — сви рамене Флин. — Интересно ще ми е да видя дали това ще доведе до някаква промяна в играта и толкова.

— Смяташ ли, че тя се интересува от домашния адрес на жертвата?

— Не, наистина, но това би могло да означава, че тя се подхлъзва. Първият път, когато се прицелва в местен човек и той й се опъва. Има шанс това просто да й разклати самочувствието.

— Или да я подбъзне дотолкова, че да реши, че трябва да опита отново, за да го направи както трябва.

— Няма да стане, сигурен съм.

— Все пак, само четири дни са минали от последния случай. Смяташ, че започва да губи ли?

— Смятам, че е загубила — отвърна Флин.

— Бедата е, че ние все още не знаем какво я подтиква към действие.

— Ние обсъждаме възможностите за поставяне на клопка, но не е възможно да поставим под наблюдение хотелските барове в целия град. Освен това не бихме я познали, ако тя намине следобед да си побъбри в Паркър сентър.

— Портретната скица може да ни помогне.

— Хайде, нали чу онзи тип. Хубав задник, малко лек. Руса, значи руса. Не бих се оставил този тип да ме подведе за нищо на света.

— Той е единственото, с което разполагаме в този момент.

— Така си е — Кротър изглеждаше уморен и унил.

— Мисля си, дали да не запаля една свещ, да скръстя ръце и да чакам при следващото й изпълнение да има нещо, което той е забравил да забележи?

— Това е едно от разрешенията.

— Ако ти хрумне нещо по-добро, съобщи ми.

— Ти ще си първият.

— И не ме карай да чакам, чуваш ли? Имам чувството, че нашата приятелка още не е свършена.

Навън под слънцето беше приятно, докато Флин и Танър отиваха при колата си.

— Той е прав и ти го знаеш — рече Танър, настанявайки се зад волана.

Седнал до него, на мястото на „мъртвеца“, Флин се озъби:

— Престани да ми го казваш.