Ейдриън Басо
Интимно предателство (6)

Глава 6

Морган се разбуди бавно и мъчително, силният аромат на прясно сварено кафе дразнеше ноздрите му. Все още не можеше да разбере къде се намира. Седна в леглото и първото нещо, което видя, бе Тристан, облегнат удобна на камината да отпива с наслада от чашата си.

— Добро утро, Трис — прозя се дукът. — На какво дължа удоволствието на това неочаквано посещение?

— Най-накрая се събуди — възкликна брат му. — С това твое хъркане нямаше да оцелееш и ден в армията. Тук съм от около петнайсет минути. Кълна се, Морган, спиш непробудно като мъртвец.

Дукът се ухили смутено:

— Дъждът ме буди няколко пъти. Заспах чак на разсъмване — измъкна се от леглото и навлече халата. Наля си прясна вода от каната в порцелановия леген и започна да се мие. — Има ли кафе и за мен?

Тристан наля още една чаша и я подаде на дука.

— Дамите се изнервиха да те чакат, така че се осмелих да нахлуя в бърлогата на лъва.

— Да не искаш да кажеш, че е чак толкова късно, Тристан? — невярващо попита Морган.

— Почти обяд е.

— Какво? — подсвирна невярващо дукът. — Невъзможно!

— Сам провери — настоя Тристан и разтвори тежките завеси на прозорците.

В стаята нахлу ярка слънчева светлина.

— Трябваше да сме тръгнали отдавна. Защо не ме събуди по-рано?

— Защото се забавлявах — весело отговори брат му. Седна на един износен, тапициран с кадифе стол, протегна крака и кръстоса глезени. Сините му очи следяха неотлъчно Морган, докато се бръснеше. — Загубих се в лабиринта от храсти заедно с Каролайн и си прекарахме чудесно, преди Присила да ни извика. — Тристан въздъхна тежко. — Кълна се, че тази жена има очи и на гърба си.

— Може би трябва да изместиш деня на сватбата по-рано? — сухо отбеляза Морган. — Както я караш, няма да се сдържиш и ще спиш с Каролайн, преди да се венчаете.

— Че кой говори за въздържание? — бързо каза брат му.

— Тристан! Необходимо ли е да ти напомням, че този въпрос не е за подценяване. — Морган се канеше вече да изнесе целомъдрена лекция за морала и почтеността, когато се сети за изминалата нощ. Какво право имаше самият той да укорява Тристан!

По-младият мъж вдигна глава, за да спре по-нататъшните коментари на брат си:

— Стига, Морган! Господи, имай ми малко доверие. Знаеш, че никога няма да компрометирам Каролайн преди брака. Твърде много я обичам и уважавам.

Невинните думи събудиха съвестта на дука, но той бързо се справи с угризенията си спрямо Алиса. Извърна се от огледалото, изми сапуна и избърса лицето си. После се пресегна за чашата, която му подаваше Тристан, и замислено отпи дълга глътка от вече поизстиналото кафе.

— И какво друго прави тази сутрин, освен да преследваш Каролайн?

— Имаш предвид, през времето, което ти проспа? — подразни го Тристан. — Разбира се, че прекарахме чудесно — разхождахме се из околността. Видяхме насажденията и градините. Лейди Алиса бе така добра да ни разкаже подробности за състоянието на имението.

При споменаването на Алиса Морган спря да се облича и погледът му потъмня. Спомни си прекрасната гола жена в ръцете си, накъсаното й дишане, вкопчените едно в друго тела и собственото му грубо проникване в нежната плът.

— Тя е необикновена — продължаваше Тристан и думата „необикновена“ накара дукът да се огледа стреснато, сепнат от прекъсването на еротичните видения. — Не мога да разбера защо живее тук — брат му погледна за обяснение.

— Много е просто — каза Морган и седна в края на леглото, за да обуе високите си ботуши. — Няма къде да отиде. Наскоро разбрах, че баща й я е оставил без никакви средства, а единственият й жив роднина е някъде в Америка.

Тристан подсвирна и коленичи, за да помогне на брат си с ботушите.

— И какво ще прави сега?

Този въпрос даде на Морган чудесна възможност и той я използва:

— Надявах се, че ти ще помогнеш, като я задържиш тук, докато нещата се наредят.

— Тук? Какво бих могъл да й предложа?

— Ами на първо време къщата се нуждае от значителен ремонт, преди да настаниш Каролайн в нея. Мис Карингтън ще се справи с подбора и наблюдението над работниците. Тя явно добре познава местните хора, а и е много способна жена. От това, което виждам в имението, тя се е справяла забележително.

Тристан потърка замислено бузата си.

— Наистина би било полезно да имам до себе си някой, който е наясно с проблемите — засмя се и добави, — и ако съм късметлия, Присила няма винаги да е в състояние да прави компания на Каролайн по време на посещенията й в имението. Мис Карингтън ще ми служи за параван.

— Може би — бавно провлече Морган, несигурен относно квалификацията на Алиса в тази област.

— Мислиш ли, че подобно предложение би я заинтересувало?

— Сигурен съм. И ще бъда доволен да й го съобщя вместо теб.

— Чудесно.

Морган се усмихна широко на това толкова лесно получено съгласие. Беше по-просто, отколкото предполагаше. Алиса щеше да се чувства сигурна в Уестгейт Менър, а той можеше често и безпрепятствено да я посещава, докато уредеше нещо по-подходящо за нея. Защото бе решил да бъде щедър — скромна къща, карета, подобаващ гардероб и бижута. Бе сигурен, че тя заслужава спокоен и удобен живот, след като толкова дълго бе търпяла и страдала. Той щеше да е радостен да я вижда доволна и щастлива. А и би му било забавно да проявява щедрост.

След като приключи с последните приготовления по външния си вид, той се обърна към брат си:

— Ще се присъединим ли към дамите?

 

Трите жени седяха мълчаливо в салона. Отпиваха от чая и похапваха от сладките на мисис Стратън след изморителната разходка. Каролайн бе явно нетърпелива и раздразнена от дългото отсъствие на годеника си — тя стана и нервно закрачи из стаята. Лейди Огдън с непроницаемо изражение съзерцаваше огромния прозорец, демонстрирайки, че не обръща внимание на настроението на сестра си. Алиса също седеше почти неподвижна — само пръстите на ръцете й отърсваха някакви невидими прашинки по роклята й.

Младата жена бе лежала будна през остатъка от нощта, като си припомняше всяка подробност от любовта й с Морган. Бе изтощена, но болката не й позволяваше да заспи. Все още усещаше нежните ласки на ръцете му, топлината от целувките, силата на прегръдката. Всичко се бе случило толкова бързо, но тя инстинктивно знаеше, че то бе правилно. Съдбата се бе намесила, за да промени живота им. Може би завинаги.

Беше се облякла бързо, но внимателно, тази сутрин. Бе нетърпелива да види Морган отново, все още несигурна в невероятното развитие, което познанството им бе претърпяло. И когато той не се появи на закуска, тя се бе усмихнала тайничко в себе си, докато другите се чудеха какво го е накарало да спи толкова дълго. Но утрото отмина, после и дългите предобедни часове и сега тя бе изнервена в очакването си. „Дали не ме избягва? Може би съжалява и не желае да ме види.“

Въпросите измъчваха съзнанието й и не й даваха мира. После Тристан обяви намерението си да събуди дука и Алиса въздъхна облекчено.

— Не мога да разбера какво толкова правят — въздъхна Каролайн раздразнено. — Може би трябва да се кача и да видя имат ли нужда от помощ?

— Ставаш смешна, Каролайн — намеси се лейди Огдън. — Държиш се, сякаш Тристан го няма поне от година, а не от някакъв си един час. Сигурна съм, че ако им трябва помощта ти, ще те уведомят незабавно.

Алиса видя как Каролайн ядосано тръсна къдрици, недоволна от отговора на сестра си. Младото момиче спря най-сетне нервната си разходка, застана до прозореца, като бързо потропваше с пръсти по перваза. Алиса я огледа с възхищение. Каролайн изглеждаше много хубава в роклята си от бял муселин. Високата талия подчертаваше малките й гърди, а дългата пола на роклята, завършваща с розови воланчета, я правеше да изглежда по-висока, въпреки че не надвишаваше и пет фута. Откритото деколте бе скромно прикрито с розово шалче, кокетно надиплено в набор, подобен на жабо. Дори малките й обувки бяха розови, украсени с бели панделки.

Каролайн бе толкова изискана и женствена! Не бе чудно, че Тристан е влюбен. След като огледа всяка подробност от тоалета й, младата жена се почувства неугледна и несръчна. Недоумяваше как Морган ще я намери за привлекателна на ярката дневна светлина. За пръв път в живота си Алиса си пожела да е дребна и сладка, вместо висока и слаба. Копнееше да облече рокля, ушита специално за нея, вместо преправена от гардероба на майка си. Досега липсата на подходящи дрехи не я бе притеснявала, но в този момент всичките й недостатъци бяха изложени на показ и тя отчаяно желаеше да притежава красота и подходящ външен вид, с който да омае Морган.

В този момент той влезе заедно с Тристан и Каролайн нададе лек писък на възхищение при тяхното появяване. Лейди Огдън изсумтя презрително към сестра си, но премълча. Сърцето на Алиса щеше да изскочи от гърдите, тъй като дукът тръгна към нея. Тя скочи бързо, като се опитваше да разгадае настроението му. Лицето му бе непроницаемо, но той взе ръката й и я целуна нежно.

— Трябва да се извиня за закъснението си тази сутрин. Тристан ми разказа за разходката ви и аз съжалявам, че съм пропуснал толкова интересно преживяване. Може би ще мога да ви убедя да повторите разходката с мен по-късно?

Алиса усети как бузите й пламват при тези думи. В нейните уши те имаха двойно значение. Беше уверена, че всеки в стаята ги наблюдава изумено. Огледа се бързо и веднага разбра, че греши — Каролайн и Тристан имаха очи само за себе си, а лейди Огдън бе прекалено заета да ги наблюдава, за да се занимава с другите двама.

— Наистина трябва да тръгваме за Рамсгейт Касъл възможно най-скоро — настоя лейди Огдън. — Дукесата вероятно вече се безпокои какво се е случило с нас.

— Тръгваме веднага след като хапна — отговори Морган, разочарован, че няма да има възможност за разговор с Алиса насаме.

— Ще съобщя на мисис Стратън, че сте слезли за закуска — примири се Алиса.

Морган се извини набързо и тръгна след нея. Настигна я пред вратата на кухнята, хвана я и я обърна към себе си.

— Все още не си ми казала добро утро както трябва, любов моя — прошепна дрезгаво в ухото й, а устните му притиснаха нейните.

Алиса почувства, че се разтапя в ръцете му, и се притисна плътно към силното му мъжко тяло. „Той се радва да ме види“ — помисли си тя, радостно замаяна. Изминалата нощ не е била сън.

— Харесва ми твоят начин на поздрав. — Гласът й звучеше въодушевено, а лицето й светеше.

Чувстваше се млада и жизнена. Стигаше й, че Морган все още я желае.

— Ако бяхме сами в стаята ми, щях да ти покажа как наистина трябва да се пожелае добро утро — страстно я изгледа той.

— Тогава ще очаквам с нетърпение пак да останем насаме. — Алиса повдигна лице и устните й чувствено се разтвориха.

— О, предизвикваш ме, така ли? — засмя се мъжът. — Ако продължаваш да ме гледаш по този начин, ще трябва да те грабна и да те отнеса горе. Ще накараме останалите да ни чакат поне още няколко часа.

— Ваша светлост! — възмутено възкликна Алиса, като изведнъж се почувства неловко.

— Защо толкова официално, любов моя? Мислех, че за теб вече съм Морган. — Той започна да целува шията й.

— Морган, моля те — прошепна тя. — Някой може да мине покрай нас всеки момент.

Дукът знаеше, че е права, целуна я страстно за последен път и неохотно отстъпи.

— За съжаление, нямаме време за по-дълъг разговор. Присила е права — трябваше да сме отпътували отдавна.

— Ще говоря с мисис Стратън веднага да донесе закуската ти. — Алиса бързо го целуна по бузата, преди да тръгне.

Усмихнат, Морган остана да чака търпеливо в трапезарията, докато младата жена се появи с поднос в ръце. Тя се посуети няколко минути около масата, за да постави всяко нещо на мястото му. Най-накрая, удовлетворена от резултата, седна близо до Морган, за да го наблюдава как лакомо гълта закуската си. Остана много доволна, когато той й съобщи за молбата на Тристан тя да ръководи и наблюдава ремонтните работи в имението.

— Тристан ще ми разреши да работя за него? — промълви невярващо.

— Само ако и ти го искаш, Алиса — увери я Морган. — Казах ти, че ще се погрижа за теб, и имам намерение да изпълня обещанието, си.

— Много искам да остана тук. — Алиса погледна ръцете си, почиващи в скута. Топлотата и загрижеността в гласа му я накараха да се чувства засрамена. — И аз ще спазя моето, Морган.

Тристан и Каролайн влязоха в стаята, преди дукът да е отговорил.

— Ето ви и вас — каза Тристан с леко разочарование.

— Търсихме ви навсякъде. Присила си помисли, че си тръгнал без нас.

— Трис — извика Каролайн. Сложила ръце на кръста, тя се намръщи с раздразнение. — Не го слушай, Морган. Цяла сутрин е направо непоносим.

— Можеш да кажеш на Присила, че до един час тръгваме. — Тонът на Морган не търпеше противоречие.

Каролайн схвана намека и излезе. Тристан обаче седна невъзмутимо до масата и си приготви чиния с лакомства.

— Мис Карингтън се съгласи да приеме предложението ти за работа, Тристан.

— Много съм доволен, мис Карингтън. Сигурен съм, че ще ни окажете неоценима помощ. Мисля да изготвя списък с най-необходимото, което би трябвало да се свърши, преди да се пренесем тук окончателно. Ще ви дам и адреса си в Лондон, за да знаете как да ме намерите, ако се наложи.

— Чудесно — отговори Алиса. — Ако ме извините, господа, ще се присъединя към дамите.

— Направих много добре, като я оставих да се грижи за имението — продължи Тристан веднага щом останаха сами. — Тя несъмнено ще повлияе положително на Каролайн.

Тристан продължи да се храни с охота, а Морган се замисли. „Наслаждавай се на помощта й, докато можеш, братко. Щом уредя другите си проблеми, тя веднага ще напусне Уестгейт Менър и ще се пренесе в собствена къща.“

 

Чакаха да докарат каретата и Каролайн се обърна към Алиса:

— Тристан ми каза, че сте се съгласили да ни помогнете да преобразим тази къща. Зарадвах се да го чуя.

— Трябва да ви призная, мис Гренъм, че винаги съм мечтала да възстановя къщата в предишния й величествен вид — честно отговори тя.

— Сигурна съм, че ще свършите чудесна работа — намеси се лейди Огдън. — Това е твърде трудна задача за Каролайн — тя не би се справила сама. Вашите познания са неоценими.

— Благодаря ви, лейди Огдън. — Алиса бе учудена от ентусиазираната подкрепа на по-голямата сестра.

— Трябва да тръгваме, дами — обяви Тристан. Помогна и на двете да се настанят и потърси с поглед Алиса. — Можете да ми се обадите, когато пожелаете — усмихна й се той и добави: — Аз сам ще ви съобщя веднага щом намеря подходящ архитект. Приятен ден, лейди Алиса! — Младият мъж й отправи ослепителна усмивка и скочи в каретата.

— Наслаждавай се на препускането, Трис — подразни го Морган от висотата на расовия си кон.

Той бе наясно, че брат му би яздил и най-голямата кранта, ако имаше възможност да избегне возенето с карета в дамска компания.

Конете потеглиха и Морган се наведе към Алиса.

— Ще се опитам да тръгна от Рамсгейт веднага щом мога, любов моя. Мечтая за времето, което ще прекараме насаме.

Младата жена кимна с разбиране, а сърцето й преливаше от обзелата я тъга. Оставаше пак сама. Но не това я плашеше най-много — ужасяваше се от мисълта, че Морган ще я забрави.

— Спомняй си за мен — прошепна тя, а думите едва-едва излизаха от устните й. — Моля те, не ме изоставяй.

Когато младата шивачка се появи неочаквано на входната врата няколко дни по-късно, Алиса разбра, че не е забравена.

— Дукът бе много точен в указанията си — обясни момичето на Алиса. — Аз трябва да ви взема всички необходими мерки и да ги отнеса при господарката си, мисис Уайт. Тя притежава магазин за облекло в Лондон. Много добър магазин, ако смея да изкажа мнението си. Беше ни платено да ви снабдим с пълен гардероб, и то възможно най-скоро.

Победена от щедростта на Морган, Алиса стоеше търпеливо, докато момичето си свърши работата.

След седмица сандъците започнаха да пристигат, пълни със зашеметяващи дрехи.

С треперещи ръце Алиса разопакова първия, несигурна какво ще открие в него. Тя знаеше вече, че Морган притежава отличен вкус спрямо собственото си облекло, но не бе уверена, че мненията им съвпадат относно дамската мода, защото инстинктивно предчувстваше, че не би могла да облече нещо толкова официално като роклята на Каролайн например. Нито пък нещо аскетично като на лейди Огдън.

Но щом извади първата дреха, разбра, че страховете й са напразни. Беше семпла рокля. Единствено наситенозеленото на коприната подчертаваше елегантността и изяществото й.

Младата жена стоеше пред огледалото, облечена в новото чудо — въплъщение на мечтите й — и удивена наблюдаваше собствената си промяна. Самочувствието й се подобри и тя най-накрая реши, че няма да изглежда зле като дукеса. Така можеше да се съревновава с всяка друга жена.

Всеки ден пристигаха все нови и нови дрехи: дневни и вечерни рокли, пътнически костюми. Всички бяха разопаковани внимателно и прибрани. Тъканите бяха толкова разнообразни, колкото и роклите: коприна и сатен, батиста, по-леки крепове, както и тежки муселини. Тоалетите й се допълваха от множество аксесоари: тънки, сякаш изтъкани от паяжина, мрежести воали и тюлове. Цветовете също бяха великолепни — различни оттенъци на розово, кехлибарено, морскозелено, люляково, наситен сапфир. И, разбира се, бяло за официални приеми. Бельото съответстваше на този разкош: копринени чорапи, жартиери, корсет, който пристягаше талията и поддържаше високо гърдите. А обувките? Имаше за всеки тоалет. Любимият костюм на Алиса бе прекрасен комплект за езда от зелено кадифе с кокетна копринена шапка, увенчана с перо на върха, и черни кожени ботуши.

Внезапното пристигане на огромния и скъп гардероб от дрехи не остана незабелязано от слугите в Уестгейт Менър. Мисис Стратън попита Мейвис, която не знаеше нищо по въпроса, и после двете жени се нахвърлиха върху Пъркинс. Старият човек се смая от това нападение, но и той не можа да хвърли някаква светлина върху ситуацията. Най-накрая Мейвис се изправи срещу Алиса:

— Откъде, за бога, са всички тези скъпи и разкошни дрехи?

Младата жена почувства неудобство пред изпитателния й поглед. Не желаеше да разкрива връзката си с дука, преди тя да бъде официално обявена. Дълбоко в сърцето й се спотайваше несигурност и съмнение, че Морган може да се откаже да се ожени за нея. Алиса отчаяно се молеше, дори това да се случи, да си спести унижението да обяснява за провала на годежа си. Чак сега тя разбра колко глупаво постъпва — разбира се, че хората й щяха да забележат подаръците и да се питат какво става.

— Дрехите са подарък от дука — сухо обясни Алиса. Мейвис промърмори неодобрително:

— И откога приемаш такива скъпи подаръци от човек, когото едва познаваш?

— Откакто той ме помоли да му стана жена.

— Боже господи! — Мейвис седна, защото краката й явно отказаха да й служат. — Кога? Кога бе решено това? Кога ще е сватбата? — Очите й светеха с радостно възхищение, после потъмняха. — И кога възнамеряваше да ми кажеш?

— Извинявай, Мейвис. Случи се толкова бързо, че едва имах време да възприема тази мисъл сама. Представи си — аз, дукеса! — Тя потрепери при тези думи.

— И защо не? От тебе ще излезе чудесна дукеса. Нежеланието за разговор от страна на Алиса накара старата жена да я изгледа подозрително:

— Искаш ли да се омъжиш за този човек?

— Признавам, че много пъти ми се е искало да захвърля всичко това — и управлението на имението, и грижата за арендаторите — честно отговори Алиса. — Мисля, че дукът е честен човек и ще се разбираме добре. Само че все още не ми се иска да се разделя с независимостта си.

— Ти я загуби в момента, в който продаде онази малка къщичка, за да платиш дълговете на лорд Карингтън — отбеляза Мейвис. — Много по-добре е да си съпруга, отколкото гувернантка или компаньонка. Всъщност дукът е късметлия.

— Аз съм щастливката, Мейвис! Невероятно е, че мъж като дука ме желае.

— Теб? — извика Мейвис. — Ти да не би да не си с благородническа кръв? Това, че нещастният ти баща не искаше да види хубавото у теб, не означава, че имаш причина да се подценяваш.

Алиса мълчаливо обмисли думите на Мейвис.

— Права си — призна тя. — Аз се държа глупаво. Ще съобщя за намерението си да се омъжа на целия персонал веднага, след като бъде определена датата.

Мейвис напусна стаята с щастливо лице и Алиса се върна към работата си. Но не можеше да се концентрира върху книжата. Местеше се неспокойно на стола и знаеше, че няма да успее да прогони демоните на съмнението. Поне не всичките.

 

Но младата жена нямаше много време за съмнения през следващите дни. Беше заета да наема работници за ремонта на къщата. Тристан изпрати архитекта, някой си мистър Хенри Уолш, който след много приказки и многозначително повдигане на веждите, определи състоянието на къщата като бедствено, но увери, че той ще бъде нейният спасител. Алиса не обръщаше много внимание на неговото маниерно поведение, но когато той започна да чертае плановете за всяка стая, заедно с предложения за цветове и дамаски, включително и обзавеждане, тя трябваше да признае таланта му. Мистър Уолш наистина се оказа отличен архитект и тя с удоволствие му помагаше в желанието да възвърне блясъка и великолепието на сградата. Още нещо в негова полза бе и отношението му към младата жена. Дори и да беше шокиран от странното й положение в домакинството, той с нищо не го показа и винаги се отнасяше с добронамереност и уважение. Алиса бързо разбра, че той притежава качеството да намира най-бързите и удачни решения, а това улесняваше работата й, даваше й възможност да покаже уменията си. Надяваше се, че Тристан, Каролайн и Морган ще останат доволни от свършеното.

Къщата скоро се изпълни с хора и сякаш оживя, събудена след много години. Във всяко кътче сновяха майстори и всеки ден носеше по нещо ново — множаха се чертежите на мистър Уолш, както и трудностите за Алиса. Основната от тях бе, че тя не можеше да намери тихо и спокойно място, за да поработи няколко минути, без да бъде прекъсвана.

Тъкмо когато мислеше, че е открила една малко използвана стая и се опитваше да се концентрира върху последните документи от ремонта, вратата се отвори. Вдигна поглед и видя Пъркинс, колебливо застанал на прага.

— Тук съм, Пъркинс — извика тя. — Крия се. Ще трябва да ми обещаеш, че няма да казваш на никого, иначе няма да успея да свърша нищо.

— Искрено вярвам, че това не се отнася до мен, мадам — чу се дълбок мъжки глас.

Алиса почти изпусна писалката, когато видя дука.

— Морган — прошепна тя.

Сърцето й заби учестено, тя скочи от стола и се опря на бюрото, за да не се втурне през стаята пред смаяния поглед на възрастния човек.

— Благодаря, Пъркинс. — Дукът освободи иконома и се обърна към Алиса. — Явно вземате присърце задълженията си, мисис Карингтън. Вярвам, че мистър Уолш не ви кара да бързате.

— Разбира се, че не — отговори Алиса, като се опитваше гласът й да звучи спокойно. — Но е много трудно да се съсредоточа, когато ме прекъсват постоянно.

— Толкова ли ви харесва да работите? — Морган бе яздил шест часа, нетърпелив да я види, а единственото, което правеше в момента, бе да води някакъв незначителен разговор.

— Да, обичам работата си — отговори Алиса, а очите й не се отделяха от лицето му.

„Искам той да ме целуне!“ — каза си тя и нервно навлажни с език устните си. Боже господи, едва три часът е, а аз мисля само за ръцете и устните му.

— Какво? — попита тя, като в разсеяността си бе пропуснала въпроса му. — Извинявайте, Ваша светлост, не ви разбрах.

— Само се възхищавах на роклята ви, мис Карингтън. Изглеждате чудесно.

— Благодаря — изчерви се Алиса.

— Липсвах ли ви? — нежно попита мъжът.

— О, да! — възклицанието прозвуча съвсем естествено.

— Тогава ела и ми кажи „добре дошъл“ както трябва — чувствено прошепна той.

Краката й бързо я отнесоха до него.

— Здравей — просто каза Морган и я прегърна. Наведе се и я целуна. — Защото ти страшно ми липсваше.

Последните думи бяха измърморени толкова бързо, че тя не бе сигурна какво точно е чула, но преди да се замисли, дукът я целуваше отново.

И Алиса се отпусна, наслаждаваше се на ръцете му и на докосването на устните му. Чувстваше се великолепно отново в прегръдката му.

Мъжът усети как тялото му реагира на нейната близост. „Наистина ми е липсвала“ — разбра той.

— Преоблечи се — прошепна той.

— Какво? Какво каза?

— Да си облечеш костюма за езда. Веднага. Искам да ме разведеш из околностите.

— Сега? — объркано премигна тя.

— Ще се срещнем в конюшнята след двайсет минути — настоя Морган. Прегърна я отново и излезе.