Ейдриън Басо
Интимно предателство (4)

Глава 4

— Мислиш ли, че отец Джеймисън ще може да ми помогне да си запазя работата, Мейвис? — питаше Алиса бавачката си.

През цялата седмица след срещата й с Бартлет тя търсеше нещо, от което да се прехранва. Напразно. В пълно отчаяние моли за помощ местния викарий с надеждата, че ще й даде поне препоръка. За нейна изненада, той предложи да се свърже със сестра си в Корнуол, дама със значителни доходи, която би могла да знае някое семейство, нуждаещо се от гувернантка или компаньонка.

— Сигурна съм, че Джеймисън ще направи всичко по силите си — подсмърчаше Мейвис. — Той е добър човек, въпреки че носи расо.

Тя не изпитваше уважение към служителите на църквата и използваше всяка възможност да изрази мнението си.

Двете жени бяха в спалнята на господарите на имението. Подреждаха личните вещи на лорд Карингтън, за да разчистят къщата за новия собственик.

— Добре, въпреки че не одобрявам напълно отец Джеймисън, аз съм му благодарна за помощта!

Мейвис спря работата си и извърна лице от Алиса. Гласът й натежа от напиращите сълзи и тя напразно се опитваше да проговори.

— Как бих искала да можех да се грижа за теб, както когато беше мъничко, безпомощно бебе. Къса ми се сърцето, като си помисля, че ще стоиш затворена с няколко досадни деца и ще погубваш младостта и красотата си. — Мейвис извади носна кърпичка от джоба на престилката и шумно си издуха носа.

— О, Мейвис! — Алиса се втурна и успокоително я прегърна. — Трудно може да се каже, че съм красива, пък и младостта ми остана някъде в миналото. Бих желала единствено да ми достигнат интелигентността, упоритостта и твърдостта на духа, за да премина през този свят.

— Това не е честно — отговори й Мейвис. — Ти си лейди, родена и възпитана като лейди. Трябва да се омъжиш, да имаш деца, които да обичаш, и съпруг, който да те пази и да се грижи за теб. Да не живееш с безпокойство за прехраната си.

— Мейвис, не се разстройвай. Всичко ще се оправи. Сигурна съм, че няма да ме наемат като гувернантка, а като компаньонка.

— Това звучи ужасно.

— Няма много възможности за жена в моето положение.

Тя зае дръзка поза и предизвикателно каза:

— Разбира се, винаги мога да се опитам да стана актриса…

— Лейди Алиса! — шокирана извика старата жена и Алиса се разсмя от сърце.

— Добре. Поне те накарах да спреш да плачеш. Стига вече глупости. Имаме твърде много работа за вършене, а аз искам всичко да е готово, преди дукът да влезе във владение на имението.

— Нямаш ли все още известие кога ще пристигне? — попита Мейвис, докато вадеше чифт проядени от молците бричове от стария гардероб.

Алиса поклати глава.

— Скоро ще разберем.

Единственото съобщение от дука след неговото заминаване бе кратка бележка. В нея се казваше, че може да остане толкова, колкото е необходимо, преди да освободи неговата собственост. Беше съвсем кратка, но дукът я бе написал саморъчно. Той се бе подписал лично, но това бе твърде необичайно и тя цял следобед мислеше върху този факт.

Алиса знаеше, че е глупаво, но не можеше да се освободи от спомена за прегръдката на мъжа и целувката му на раздяла. Не бе свикнала да я докосват, още по-малко да я целуват. Не беше чудно, че не можеше да забрави случилото се.

Отвори огромен пътнически сандък, натрупа извадените от него дрехи върху пода и започнала ги преглежда и сортира. По-голямата част бяха износени или с петна от храна и вино. Всичко изглеждаше ужасно, някои от сандъците не бяха отваряни с години. Лошият дъх в стаята действаше зле на Алиса. Безпокойството на Мейвис за несигурното й бъдеще също я терзаеше — повече отколкото би искала. Не я привличаше идеята да прекара живота си сред чужденци. Още по-малко да слугува на някого.

— Някаква карета идва насам — съобщи Мейвис, проточила шия през прозореца на спалнята. — Очаквате ли някого?

— Не. Не мога да различа герба. Ти виждаш ли по-ясно? — Алиса любопитно се надвеси, за да разгледа каретата, която вече наближаваше входа.

— Не и оттук — отговори бавачката. — Старите ми очи не виждат както някога, но трябва да е някой благородник. Отдавна не е идвала карета от нашия край.

Двете жени продължиха да наблюдават от удобната си позиция, докато каретата зави пред къщата и спря пред входната врата. Един слаб и висок като върлина лакей скочи на земята и отвори вратичката.

Първият човек, излязъл от впечатляващата карета, бе мъж, последван от две жени. Алиса видя, че и двете са облечени модерно и скъпо. Може би бяха съседи, дошли да изразят съболезнованията си.

И внезапно вниманието й бе привлечено от конник, препускащ по алеята. Беше възседнал най-огромния расов кон, който Алиса някога бе виждала. Мъжът спря великолепното животно до току-що пристигналите гости и заговори с тях.

Младата жена изгаряше от любопитство и се наведе още повече през прозореца, е надеждата да чуе нещо. В този миг первазът под нея изпращя, дървото, проядено от червеи, поддаде и тя започна да пада. Изкрещя, размаха ръце в напразно усилие и, слава богу — вярната Мейвис успя да я изтегли обратно.

Всички долу бяха повдигнали глави, стреснати от внезапния вик. Бавачката пусна Алиса на пода и й помогна да се задържи, защото тя се полюляваше, замаяна от случилото се. Младата жена най-после се успокои, оправи разрешената си коса и погледна отново през прозореца. Срещна погледите на четири чифта питащи очи. Тя веднага разпозна в ездача дук Гилингам.

Той й махна весело с ръка и Алиса почувства как се изчервява от унижение. Хванаха я на местопрестъплението — да шпионира от прозореца като непослушно дете.

— Погледни тук, дървото е направо изгнило — възкликна Мейвис, докато оглеждаше остатъците от перваза. — Цялото това място е една развалина. Можеше да паднеш и да си счупиш врата.

— Нищо ми няма, Мейвис. Нищо, с изключение на нараненото ми достойнство. — Алиса си пое дълбоко дъх. — Колко жалко, че ме видяха. Дукът явно притежава таланта да ме вижда в най-лошата ми светлина.

— А, значи дукът е пристигнал.

— Да. По-добре да сляза долу. Паркинс помага на мисис Стратън да прегледа склада с продуктите. Не съм сигурна дали са чули, че някой е дошъл.

Когато влезе в предната зала, не завари никого. Тъкмо се канеше да потърси неочакваните посетители, и Пъркинс се появи забързан от салона за гости.

— Дукът поиска да ги заведа в салона — обясни икономът. — Заповяда ми да поднеса нещо за освежаване.

Алиса въздъхна притеснена. Не бяха готови за гости.

— Сигурна съм, че мисис Стратън ще може да направи нещо, за да ги посрещнем както трябва. Кажи й да приготви чай и сандвичи и донеси вино за господата. — Тя докосна рамото на стария човек. — Ще се справиш, не се безпокой.

— А… това се казва бързо обслужване — говореше някой, когато Алиса влезе.

Тя се обърна към младия мъж, на когото принадлежаха тези думи, и го изгледа смразяващо. Той въобще не се впечатли от отношението й, а й отправи усмивка, която можеше да размрази и най-леденото сърце. Алиса веднага разбра кой беше той и се прокле за грешката си — приликата му с дука бе очевидна. Това бе единствената личност, която тя не би могла да си позволи да обиди, ако въобще искаше да подхранва надеждата на хората си да останат на работа.

— Мис Карингтън, колко хубаво, че ви виждаме отново — каза дукът и се приближи към нея, с което я спаси от настъпилото неловко мълчание. — Вярвам, че не сте се наранили след малката злополука.

— О, всичко е наред, уверявам ви, ваша милост — кисело му отговори тя. — Колко любезно, че сте загрижен за мен.

Нейният коментар го сепна, вместо да го разсмее. Защото тя изглеждаше много слаба и бледа в черния креп, който я покриваше от главата до петите. Но духът й бе непокътнат. И Морган наистина се радваше, че я вижда.

— Мис Карингтън, мога ли да ви представя брат си, лорд Тристан Аштън, годеницата му Каролайн Гренъм и сестра й, лейди Присила Огдън.

Алиса се поклони в отговор. Те наистина изглеждаха впечатляващо. Тристан не беше толкова висок, колкото дука, но бе добре сложен, с мощни рамене и стройни крака. Той несъмнено бе очарователен в тъмносиния си редингот, който подхождаше на сапфирено сините му очи. Въпреки че не притежаваше властната натура на брат си, Тристан бе човек, с когото трябваше да се съобразяват.

Годеницата му, Каролайн, бе хубавичка, с изящна дребна фигура и руси къдрици, които сякаш извираха отвсякъде. Облечена бе цялата в розова коприна, а сламената шапка с подходящо букетче и нежен бял воал от дантела допълваха тоалета й. Тя олицетворяваше женствеността и нежността. До това момиче Алиса се почувства съвсем стара.

Погледна към другата жена и не можа да открие никаква прилика. Лейди Огдън бе толкова брюнетка, колкото сестра й блондинка. Не бе красива като Каролайн, но въпреки това излъчваше особен чар. Бе облечена изцяло в черно.

— Не бяхме предупредени за идването ви, Ваша светлост — остро започна Алиса. — Ако знаехме, щяхме да ви приготвим достойно посрещане, на вас и вашите гости.

— Страхувам се, че вината е изцяло моя, лейди Алиса — обади се Каролайн със сладък глас. — Когато Морган ни каза за чудесния си сватбен подарък, аз настоях незабавно да дойдем да разгледаме имението. Надявам се, че не ви затрудняваме?

Алиса се поколеба. Тя нямаше право да бъде ядосана — къщата бе вече собственост на дука. Всъщност самата тя причиняваше неудобство с присъствието си.

— Персоналът искаше да направи добро впечатление — бавно промълви Алиса, смекчила тона. — Надявам се да не ги съдите прекалено строго.

— Боже мой, не! — увери я Каролайн. — Морган вече ни каза за отлично обучената прислуга. А и ние ще останем само няколко часа. Дукесата ни очаква в Рамсгейт Касъл тази вечер.

Дукеса? Съпругата на дука? Прониза я остра болка и силно разочарование. Разбира се, естествено бе мъж с положението на дука да бъде семеен. Тя се зачуди колко деца имаха. Хвърли бърз поглед към Морган, но не прочете нищо по лицето му.

— Ще ни покажете ли къщата по-късно? — попита Лейди Огдън любезно.

Алиса я погледна онемяла — какво би могла да каже? Как да откаже, без да изглежда груба? Или пък, ако приеме, как да се справи с подобна ситуация? Да развежда тези непознати хора из собствения си дом, който вече не й принадлежеше!

Тя нервно мачкаше черната тъкан на роклята си. Погледна уплашено към дука, но не получи никаква помощ.

Останалите очакваха съгласието й. Като не видя възможност да откаже, без да наруши добрия тон, Алиса отстъпи. Усмихна се лъчезарно и обяви:

— Ще се чувствам щастлива да ви придружа в разходката ви из имението по-късно. А сега ви моля да ме извините — ще трябва да видя докъде е стигнал Пъркинс. Позвънете, щом сте готови.

Алиса бързо се поклони и излезе, преди някой да успее да я спре.

 

Да придружава, когото и да било из къщата, се оказа по-потискаща, отколкото трудна задача. Те тръгнаха от най-горния етаж, като първо разгледаха таванските стаи, предназначени за слугите. Но Алиса не помнеше някой да е живял тук от години и разрухата бе пълна: подът бе разбит на места, в прозорците зееха дупки. Счупени мебели и прах, дебел слой сив прах. В ъгъла на една от стаите пробягаха мишки, които накараха Каролайн да изпадне в истерия. Тя изпищя и се вкопчи в Тристан, сякаш я заплашваше смъртна опасност. А той, изглежда, се забавляваше от сърце и започна да търси мишки навсякъде, където влизаха.

Лейди Огдън явно въобще не се впечатляваше от подобни неща и смъмри сестра си:

— Каролайн, ще спреш ли да се държиш като дете? А и ти я окуражаваш, Тристан.

— Само защитавам любимата си — спокойно отговори на упрека Тристан, който очевидно не се обиди от забележката на бъдещата си роднина.

— Глупости, Трис — изхили се дукът. — Ти просто се наслаждаваш всеки път, когато Каролайн скача в обятията ти! — Той намигна на момичето, което му отговори с изчервяване и свенлива усмивка.

Алиса бе вече уморена и измъчена от ужасно главоболие, когато стигнаха до обитаемия етаж. Тя се спря колебливо пред вратите на залата за гости, докато се питаше дали не постъпи глупаво, като не премести „съкровищата“ и не ги подреди в сандъци. Не бе и помисляла дори да ги върне на предишните им места — къщата щеше да има още по-просешки вид. Но младата жена не би могла да предвиди реакциите на Каролайн и лейди Огдън, когато се изправиха пред изящните предмети.

— Боже господи! — възкликна Каролайн и сините й очи се разшириха от удивление.

— Какво, за бога, е това? — удивена извика лейди Огдън.

И двете жени се извърнаха към Алиса. А тя стоеше като вкаменена и гледаше, без да вижда пред себе си; не им даваше никакво обяснение.

„Какво мога да им кажа? Че това е стаята, където съм складирала ценни предмети, за да изплащам дълговете на лорд Карингтън? Разбира се, преди да се застреля.“

— Морган ми разказа, че вие сте събрали тук всичко, за да приготвите имението за нас — внимателно обясни Тристан и наруши неловкото мълчание. — Трябва да ви благодаря, лейди Алиса.

Алиса погледна към дука с изненада, но и той в този момент удивено се взираше в брат си.

— И това е за нас? — невярващо попита Каролайн. Всички се обърнаха към дука за потвърждение.

— Само най-доброто за моя брат и неговата прекрасна невеста — изрецитира дукът приповдигнато.

Алиса погледна към Тристан и той й намигна съзаклятнически. Тя почувства как се изчервява от благодарност заради неговата доброта и му благодари с лека усмивка.

После ги изведе в розовата градина — единствената в цялото имение, която успяваха да поддържат както трябва. Небето бе намръщено, времето явно се разваляше. Вятърът пронизваше до мозъка на костите, внезапно се появиха буреносни облаци и заплиска дъжд.

Дукът залости вратата, след като всички побързаха да се приберат вкъщи, и съобщи:

— Страхувам се, че ще трябва да останем да преспим тук.

Алиса потърка разсеяно слепоочията си — в главата й пулсираше тъпа болка. Уморено се запита какво ще прави. Какво ли още трябваше да очаква от тази нощ?

 

Дъждът продължаваше да се слее безспирно. Алиса прекара следващите три часа с Луси и Моли. Опитваха се да се оправят с подготовката на стаите за гости.

Каролайн с благородство предложи тя и сестра й да си поделят една стая. Алиса реши да им предложи собствената си спалня. Щеше да премести една кушетка при Мейвис, да изнесе вещите си и да постави чисти чаршафи.

Дукът можеше да спи в стаята за гости, както и предния път. След едно основно почистване и смяна на спалното бельо всичко щеше да е готово.

Оставаше й Тристан, за когото трябваше да избере една от другите четири спални в източното крило. Но те всички бяха в една или друга степен непригодни. В първата камината не теглеше добре, във втората нямаше легло, третата бе обзаведена най-прилично — имаше дори килимче, — но дюшеците бяха ужасни и миришеха на плесен, четвъртата бе най-гола, но все пак разполагаше с най-нужните мебели, а и леглото бе голямо. Алиса се спря на нея — все пак удобството бе за предпочитане пред обзавеждането.

Тя си припомни, че Тристан бе демонстрирал приятен характер и добро чувство за хумор. Съмнително бе да започне да се оплаква от липсата на разкош и лукс.

Най-после стаите бяха готови и Алиса инструктира Пъркинс да покаже на всеки пътя, за да се преоблекат за вечеря. След това отиде до крилото на прислугата от кухнята, за да се погрижи за кочияша и лакея. Взе Луси със себе си, а Моли изпрати да помогне на двете благородни дами.

В кухнята обсъдиха заедно с мисис Стратън менюто за вечеря. После се отби в стаята на Мейвис, за да се освежи. Дукът бе настоял Алиса да присъства и тя не би могла да откаже.

Срещна се с Морган съвсем неочаквано пред вратите на салона. Дукът умело преодоля неловкото мълчание с радушен поздрав и сърцето й заби учестено при вида на официалните му вечерни дрехи. Те влязоха заедно в залата, но тя вече не слушаше коментарите му за времето. Взираше се с полуотворена уста в Тристан и Каролайн, които страстно се целуваха пред камината. Тристан бе прегърнал момичето и впил устни в нежната кожа на врата й. Ръцете на Каролайн бяха обвити нежно около врата му и повдигната на пръсти, тя се бе устремила към тялото му. После дланите на мъжа обхванаха гърдите й, галеха изящните извивки, а устните му се впиха страстно в нейните. Каролайн отговори с нежна въздишка и се притисна още по-близо до него.

По бузите на Алиса изби червенина, цялото й същество се изпълни с копнеж, който не можеше точно да определи. Нещо стегна гърлото й, тя като че ли видя себе си в прегръдките на Морган.

Дукът се изкашля високо и Тристан повдигна глава. Все още прегърнал Каролайн, той дрезгаво прошепна:

— Морган, лейди Алиса, добър вечер.

— Добър вечер, Тристан — спокойно отговори дукът, все едно че не бе забелязал пламенната сцена, на която неволно бяха станали свидетели с Алиса. — Ще пиете ли по чаша шери с Каролайн преди вечеря? — попита той и се доближи до масата с виното.

— Точно от това се нуждаем — каза Тристан. — Сигурен съм, че Каролайн ще го потвърди — той говореше вместо годеницата си, която бе скрила лицето си на гърдите му и явно се опитваше да се успокои.

Бе се опитала да се освободи от прегръдката на мъжа, смутена от чуждото присъствие. Но Тристан отказваше да я пусне, ръцете му продължаваха да я притискат нежно. Не че Каролайн искаше да се отдели от него. Всъщност тя го обичаше със страст, която плашеше и самата нея в определени моменти.

— Шери? — Морган повдигна чашата до ухото на Каролайн.

Тя му отговори с усмивка, после опря ръце в раменете на Тристан, за да го отблъсне.

— Благодаря, Морган — каза момичето, имитирайки спокойствие.

Но той й се усмихна в отговор и тя почувства как притеснението й се стопява.

— Мисля, че ти ще си чудесно попълнение към нашето семейство — проблеснаха очите му. — И съм дълбоко благодарен, че в твоите умели ръце… се крие успехът на оцеляването на фамилията. С нетърпение очаквам да стана грижовен чичо следващата година.

Каролайн бе спасена от по-нататъшните му закачки от идването на лейди Огдън, която отказа питие и се настани до камината в едно малко кресло от палисандър в очакване на Пъркинс да обяви вечерята. Той го направи и Морган инстинктивно предложи ръка на дамата, преди да осъзнае, че Алиса също се нуждае от кавалер. Обърна се, за да се коригира, но тя вече излизаше, като говореше с Пъркинс.

С настаняването също се получиха няколко неловки ситуации. Морган очакваше, че Тристан и Каролайн ще седнат на мястото на домакините от другата страна на голямата махагонова маса и ще го оставят сам да избере компанията си. Брат му обаче бе решил друго. Той настани годеницата си и сестра, й, а после с огромно удоволствие зае мястото между тях и му отправи щастлива усмивка. Дукът нямаше избор — остана му единствената възможност да оглави масата и Алиса бързо се настани на стола от лявата му страна.

Пъркинс и Нед сервираха костенуркова супа, докато Каролайн забавляваше всички с жизнерадостното си бъбрене. Алиса научи, че лейди Огдън е вдовица — съпругът й бе убит в битка на полуострова преди година. Той бе служил заедно с Тристан и това обясняваше как се бяха срещнали Лорд Гилингам и Каролайн. Трис бе напуснал службата, след като го бяха ранили тежко в същата битка, в която бе убит лорд Огдън.

Каролайн умело дирижираше разговора и по време на печеното говеждо и овнешкото на скара, гарнирано с варени картофи в сос, ухаещ на джоджен, Алиса получи представа за разгулния живот на висшето общество в Лондон, за безкрайната поредица от балове, соарета, партита и следобедни чайове. Игралните клубове, театрите, операта, циркът и Градините на Ваукс хол — всичко това удивляваше младата жена, свикнала с провинциалния затворен живот.

Тя през цялото време изучаваше сътрапезниците си, тъй като не й се говореше. Лейди Огдън бе в добро настроение, същото се отнасяше и за дука, но той явно се забавляваше сам. Каролайн беше на върха на щастието, защото вниманието бе изцяло фокусирано върху нея. Въпреки това тя често поглеждаше към Тристан. Той, на свой ред, не сваляше очи от нея. Обича я, осъзна Алиса с удивление. Бе забелязала страстта им, но бе впечатлена от факта, че те наистина бяха влюбени един в друг. Браковете по любов бяха голяма рядкост и въобще не се считаха за модерни, като се имаше предвид наложеният по този въпрос тон във висшето общество. Така че Тристан и Каролайн, изглежда, бяха сред малкото щастливци с късмет.

Разговорът се пренесе върху клюките. Стана ясно, че Каролайн се възхищава от някои отделни личности. Ставаше въпрос за Джордж Брумел, когото тя постоянно наричаше Бю.

— Въобще не ме интересува дали Бю не е в добри отношения с регента — въодушевено говореше тя. — Въпреки това го намирам за неописуемо очарователен. Негова постоянна цел е стилната и изящна елегантност. И вие не можете да отречете добрия му вкус. Дрехите на Бю, къщата, мебелите, библиотеката — всичко, което притежава, е забележително и заслужава възхищение.

— Както и ексцентричността му, Каролайн — каза в отговор дукът като коментар на изявлението й за Брумел.

— Чух, че изпращал прането си на цели двайсет мили извън Лондон, защото там било единственото място, където вършели работата добре, ботушите му се чистели с шампанско. А какво ще кажеш за тримата шивачи, които му правят ръкавиците?

— Той е оригинален, Морган — твърдо настояваше Каролайн, защитавайки своя Бю.

— И Хенри Коуп е считан за ексцентрик — засмя се Тристан. — Познат е като „човекът в зелено“, защото всичко по него е в този цвят. Стаите му, мебелите, личните принадлежности също. Дори храната — яде само зелени плодове и зеленчуци.

— Колко необичайно — изплъзна се от устните на Алиса.

— Те са две ексцентрични контета — кисело изкоментира лейди Огдън.

— Виж, Присила, ти казваш винаги едно и също за всеки мъж, ако той не е Дук Уелингтън — отговори й Каролайн.

— Артър Уесли може и да не е романтик, но той е гений и най-голямата ни надежда, че тази страна ще успее да се справи с Корсиканското чудовище и неговите маршали.

— Аз все още предпочитам истинския романтик. — Каролайн наистина демонстрираше добро чувство за хумор. Тя погали ръката на Тристан. — Като моя скъп Трис или чудесния Лорд Байрон. Поезията му е изтъкана от вълшебство и красота.

— Не знаех, че четеш поезия, Трис — провлачено се обади Морган.

— Ти чу какво каза Каролайн, Морган. Истинска магия — подсмихна се Тристан.

— О, и вие… — Каролайн насочи вилицата си към Тристан. — Не съм единствената жена в Лондон, която намира Лорд Байрон за очарователен. Чух, например, за една сериозна омъжена дама, която не може да скрие чувствата си, щом се спомене името му. Виждат ги постоянно заедно и след вечерните партита тя винаги си тръгва с неговата карета.

— Бедният лорд Мелбърн — състрадателно промълви лейди Огдън. — Колко е ужасно да не можеш да контролираш собствената си съпруга.

— Всеки, който позволи на импулсивна жена като Каролайн Лаш да се развихри в Лондон, си заслужава скандала, който тя причинява — презрително каза дукът.

— Но тя има страхотни крака — закачливо се обади Тристан. — Видях я на бала на лейди Холанд миналата седмица. Не беше поканена, затова се бе маскирала и облякла като прислужница.

— Тристан — предупреди го лейди Огдън. — Чухме достатъчно за прелестите на Каролайн Лаш. Не мисля, че темата е подходяща. — Тя погледна към дука за подкрепа.

— Разкажи ни за последните новини от Военното министерство, Трис — любезно помоли Морган.

Тристан кимна и повтори последната информация за хода на войната. Това, изглежда, успокои лейди Огдън. Тя внимателно слушаше и почти се отпусна. Алиса предположи, че подобни разговори я караха да се чувства по-близо до убития си съпруг.

След вечеря господата не се оттеглиха по обичайния начин, а се присъединиха към дамите в салона. Тристан убеди лейди Огдън да посвири на пианото, докато той и Каролайн седяха един до друг на малкото канапе.

Алиса се оттегли встрани и се настани на един протрит стол в ъгъла на стаята, като се надяваше да остане необезпокоена, докато намери удобен случай да се извини и да си тръгне. Но съвсем скоро Морган притегли едно палисандрово кресло и седна до нея.

— Бяхте доста мълчалива по време на вечерята, мис Карингтън — каза дукът.

— Така ли?

— Надявам се, че не сте се отегчавали от разговора ни за Лондон.

— Точно обратното, Ваша светлост — отговори Алиса. — Аз мисля, че той беше… ъ… той ми изясни много неща. Разбрах колко малко знам за висшето общество.

— А искате ли да научите повече? Имам предвид лично.

Тя поклати глава:

— Разбрах преди доста време, че е безполезно да желаеш нещо, което не можеш да получиш — бе простичкият й отговор.

— И ще прекарате остатъка от живота си само във вашата малка къща? Странно, мис Карингтън, мислех ви за жена с по-висок дух — провокира я Морган.

Тя не го разочарова. Мъжът видя зелените пламъци в очите й.

— Няма да бъда в малката си къща, Ваша светлост. Мисля, че ще се наложи да отида в Корнуол веднага след като нещата тук се уредят — ледено го информира тя.

— При някое семейство?

— Не, ще работя за някого.

— Да ви наемат? И какво ще правите? Гувернантка? Или пък компаньонка? — невярващо питаше Морган. В съзнанието му изникна картината от последното му пребиваване в Рамсгейт — баба му и мисис Глиндън.

— Да, търся нещо подобно — бързо отговори Алиса. — Не успях да намеря работа като управител на имение. Така че нямам избор. — Тя се мъчеше да излъчва увереност и жизнерадост, но усилията й отидоха напразно.

— И защо е това внезапно решение? — остро попита Морган.

Алиса рязко отметна глава с намерение да му каже да си гледа работата, но загрижените му очи я спряха. Какво значение имаше? И без това той щеше да разбере рано или късно. Все пак не й бе ясно защо този мъж се интересуваше от промяната на плановете й.

— Възникнаха допълнителни разходи на лорд Карингтън, които трябваше да уредя — спокойно каза тя.

— А новият виконт Мългрейв? Или някой друг от семейството?

— Няма семейство. А братът на лорд Карингтън е в Америка. Не можаха да го открият, така че отговорността се пада на мен.

— Както винаги — каза дукът, а в очите му проблесна симпатия.

Алиса забеляза това и за пръв път не се зарадва, защото то нараняваше гордостта й — той винаги я разглеждаше като обект на състрадание.

— Ще се справя, Ваша светлост — яростно отговори тя. — Винаги съм успявала. Сигурна съм, че ще намеря нещо подходящо. Много по-загрижена съм за Мейвис, бавачката ми.

— И какво не е наред с Мейвис?

— Брат ви каза, че има намерение да запази персонала, но тя е твърде стара да започва нещо отново. Лорд Карингтън не се погрижи за никого от прислугата, а аз останах без средства. — Алиса тихо въздъхна и извърна глава.

— Тогава аз ще й осигуря пенсия.

— Но защо? Мейвис не е ваша грижа. — Тя го погледна изненадано.

— Ще я осигуря — настоя Морган. — Освен ако вие не възразявате.

— Точно обратното. Задължена съм ви, сър. Благодаря.

— Има ли още нещо, с което да помогна? — продължи Морган.

Алиса погледна в сребристосивите очи, които хипнотизираха и омайваха с някаква особена светлина, извираща от дълбините им. И тя изпита първичната нужда от закрилата на този мъж. Смутена от завладелите я чувства, тя се опита да се пребори със себе си и да запази спокойствие, за да отговори без излишни емоции.

— Не, благодаря, Ваша светлост. Вече направихте повече, отколкото благоприличието позволява. Ще ме извините ли сега, защото се чувствам безкрайно изморена. Желая ви лека нощ.

Алиса стана бързо и след като пожела приятни сънища и на останалите, напусна стаята. Морган си наля бренди и седна до пианото, като дълго след излизането й продължаваше да се взира в затворената врата.