Ейдриън Басо
Интимно предателство (13)

Глава 13

Алиса не помръдваше. Кръвта се дръпна бавно от лицето й и тя се взираше невярващо в мъжа пред себе си. Беше го чакала толкова много, че сега не искаше да приеме присъствието му като реалност. Морган й каза нещо, но тя не разбра думите. Мозъкът й бавно осмисли това, което очите й виждаха, и сърцето й заликува.

После забеляза напрежението, изкривило широките рамене, почувства гнева, извиращ от дълбините на сивите очи. Беше си все така горд и арогантен, красив и неустоим, както си го спомняше.

И безсънните, безкрайни нощи, в които се бе заричала, че няма да я е грижа повече за него, бяха пометени от тези няколко секунди съзерцание. Погледна в сребристосивите очи, завладели мечтите й от първия миг, в който го бе видяла, и разбра дълбоко в сърцето си, че винаги ще го обича.

Стоеше срещу нея и гледаше корема й. Очите й проследиха неговите и също застинаха върху потръпващата издутина.

Всеки чакаше другият да проговори пръв. Нарастващото напрежение изтощи нервите й до краен предел и Алиса се извърна. Бавно повдигна кошницата, като да защити себе си и детето от вперения поглед на дука. Жестът го вбеси.

— Мое ли е? — процеди той през зъби.

Знаеше, разбира се, че е негово, но болката и гневът, които го разкъсваха, правеха езикът му безмилостен. Съзнанието му бе пълно с обвинения, сърцето му — с хладно недоверие.

Морган замахна към нея. Искаше да я нарани, както тя него, като бе запазила в тайна детето.

Лицето й пребледня, очите й блеснаха гневно.

— Как смееш! — задави се тя от ярост, очите й се напълниха със сълзи, болката, породена от думите му, разби и без това нараненото й сърце.

Унижението и гневът бяха опасна комбинация. Алиса отметна ръка и зашлеви мъжа с цялата сила, на която беше способна. След това изпадна в истерия и риданията разтърсиха цялото й тяло.

Морган потри пламналата си буза разсеяно. Не се изненада от реакцията, сам бе провокирал гнева й. Яростта му намаля, като я гледаше как жално плаче. Риданията й кънтяха в душата му и проясниха съзнанието му. Инстинктивно протегна ръка, за да я утеши.

— Не ме докосвай! — изсъска тя, а дъхът й излизаше на накъсани тласъци от гърлото.

Алиса се задърпа и заизвива, за да избегне прегръдката, но не успя да отхвърли ръцете му.

— Позволи ми — дрезгаво прошепна той и я притисна към гърдите си нежно, но здраво.

Твърде изморена, за да се бори, тя спря и остана неподвижна и скована. Морган нежно погали косата и гърба й, опита се да облекчи вцепененото тяло и да смекчи болката, която бе причинил. Малко по малко се отпусна и прие утехата.

Най-накрая риданията затихнаха. Дукът извади от джоба си бяла ленена кърпичка. Алиса я взе, отстъпи назад и задуха носа си шумно, съвсем не по характерния за дамите начин. Морган се усмихна и сега успя да я огледа по-подробно.

Носеше най-обикновена розова муселинена рокля с висока, набрана яка, ръкавите й стигаха до лактите и нямаше талия. Коремът й още повече изпъкваше на високата й тъничка фигура.

Морган протегна несигурно ръка, за да го докосне. Не беше уверен как щеше да реагира тя отново.

— Не можем ли да седнем? — помоли Алиса, нарушила най-после мълчанието. — Лесно се уморявам напоследък.

Дукът наистина се притесни за нея. Докато отиваха към голямата пейка, подслонена под дъбовите дървета, Алиса видя, че Мейвис си е отишла, и се почувства по-добре. Молеше се старата й бавачка да не е станала свидетел на срамното им поведение.

— Кога? — просто попита той, щом седнаха.

Тя разбра.

— Бебето ще се роди през декември, преди Коледа. Така смятаме.

— Кой още знае?

— Мейвис, разбира се, Пъркинс и Нед.

— И защо, по дяволите, не ми каза? Не мога да повярвам, че си го скрила от мен.

Алиса усети гнева, който Морган се стараеше да потисне. Но се обърка съвсем. Ако не от нея, откъде бе научил за бебето? Та тя му бе писала, както се бяха разбрали.

— И защо би те интересувало моето бебе? — остро попита младата жена. — Нали току-що най-нахално питаше кой е бащата!

Морган я изгледа ядосано.

— Това е моето дете. Защо не ми каза?

— Писах ти — бързо отговори тя. — Два пъти.

Думите му, че бебето е от него, стоплиха наранената й душа.

— Къде изпрати писмата?

— Едното в Лондон, другото в Рамсгейт.

— Не съм получавал нищо. — Дукът не бе съвсем уверен в твърдението й, но не можеше и да отрече, че не вижда разумна причина да го лъже в подобен момент.

— Ох! — възкликна Алиса, също несигурна, че той казва истината.

После си припомни яростната му реакция и изненада и реши, че той наистина не е знаел за бременността й.

— Какво мислиш да правиш? Къде ще отидеш? — попита Морган.

— С Мейвис ще се преместим в Корнуол. Сестра й Луис любезно се съгласи да ни подслони, докато родя. След като бебето се появи, се надявам да си намеря работа и да се установим там.

— Как ще се издържаш?

— Когато се почувствам достатъчно добре, ще започна работа. От пенсията на Мейвис ще плащам наема. Надявам се да изкарвам достатъчно за прехраната.

Той затвори очи, за да изтрие гледката за нейното самотно съществуване в борба за оцеляване с незаконното дете. Това нещо не можеше да се случи. Не и докато той бе жив.

Морган въздъхна дълбоко, погледна я и забеляза тъмните кръгове около очите, които й придаваха още по-измъчен вид. Тя нямаше да издържи още дълго на подобно напрежение. Трябваше да отложи разговора за по-късно. Всъщност не бе останало нищо за обсъждане. Той вече бе решил какво ще предприеме и никой на този свят не можеше да го разубеди. Щяха да се оженят, разбира се. Незабавно. Но не бе убеден, че тя не се опитва нарочно да скрие от него състоянието си. Бе сигурен, че гордостта й я възпира да се отдаде на чувствата си и може би нямаше да иска да се омъжи за него. Бе му отказала веднъж. Бъдещите й планове явно не включваха Морган Аштън. Беше му ясно, че ако не поеме нещата в свои ръце, ще загуби и нея, и детето.

Алиса го разглеждаше смело и открито, като се мъчеше да разбере за какво мисли този мъж. Бе я изслушал без всякакъв коментар. Радваше ли се за бебето? Искаше ли то да стане част от собствения му живот? Всичко, което тя знаеше, бе, че той е човек на честта и отговорността. При всички случаи щеше да предложи финансова помощ. А тя не бе сигурна, че ще понесе унижението. Но трябваше да го направи и да не мисли сега за това.

— Ако не си тук да разговаряме за детето, тогава защо?

Даваше му чудесна възможност да смени темата и да получи необходимото време, за да я подготви и съобщи решението си.

— Дойдох да свърша нещо неотложно, което изисква съдействието ти. Ще дойдеш ли с мен в къщата?

Тя кимна и двамата тръгнаха бавно в напрегнато мълчание. Влязоха в библиотеката и Алиса се настани на елегантен златист стол с резбовани крака. Изглеждаше странно, кацнала на него с големия си корем, но преднамерено избягваше ниските удобни кресла, от които трудно ставаше.

Морган остана прав с кръстосани пред гърдите ръце. Не бе сигурен откъде да започне. Важната мисия, заради която бе дошъл, сега изглеждаше незначителна в сравнение с личната драма в живота му.

— Каза, че имаш нужда от помощта ми — започна Алиса, като се надяваше, че разговорът няма да трае дълго.

— Да — каза бавно дукът, като се опитваше да събере мислите си. — Трябва да видя документацията, която водиш за ремонтните работи. Необходим ми е списък на всички, които са били наемани. Доставчиците също.

— Има ли нещо нередно? — попита тя, объркана от искането му. — Мислех, че Тристан е доволен от начина, по който ръководя нещата.

— Проблемът не е в теб, уверявам те — отговори дукът. — Моята молба няма нищо общо с работата ти.

— Държа документите в кабинета. Ще ти ги дам веднага.

Преди той да успее да възрази, тя бе станала и бързо излезе.

Върна се след няколко минути и му подаде три големи папки.

— Това е списъкът с имената, свършената от всеки работа и получената заплата. Тук са доставчиците на мебели. Ще забележиш, че не всичко от поръчаното е пристигнало. В третата папка са онези, от които сме купували материали — тухли, гипс, дърво. Това ли е всичко?

— Да, точно от това имам нужда — отговори Морган с възхищение от четливо изписаните, подредени страници. — Но има още един проблем. Спомняш ли си какво е станало със старото дъбово бюро, което бе тук?

— Бюро? — с най-невинен глас попита Алиса. Защо му трябваше да се интересува? Той едва ли бе забелязал съществуването на подобна вещ. — Всички стари мебели бяха пренесени на тавана.

— Вече проверих там. Няма го.

— Бюрото не е там? — повтори в недоумение тя, после сбърчи вежди, сякаш се опитваше да си спомни. — Мисля, че не знам къде би могло да бъде.

Но Алиса бе лош лъжец. За малко Морган едва не си помисли, че между нея и Фолкън съществува някаква връзка. После се надсмя над хрумването си. Та тя изглеждаше толкова разтревожена.

— Има ли нещо, което не ми казваш, Алиса? — меко попита той.

Алиса почувства леката острота във въпроса и започна да движи нервно ръцете си.

— Защо е толкова важно това бюро? — Тя все още избягваше погледа му.

Морган се намръщи.

— Ти знаеш къде е, нали?

— Ами… то… не е тук — изчерви се от унижение тя.

— И къде е?

— Продадох го.

— Продала си го? — объркано повтори дукът. — И защо?

Младата жена сви рамене.

— Имах нужда от пари.

Алиса чакаше всеки момент той да посегне да я удари. Спомняше си за една от гувернантките, мис Райън, която винаги я хващаше на местопрестъплението. „Мисли внимателно, преди да направиш нещо, Алиса — би казала мис Райън с назидателен тон. — Защото миналите ти простъпки ще се връщат винаги, за да те накажат.“ Погледна виновно корема си, после вдигна глава към намръщения Морган и си помисли, че всъщност мис Райън е една много мъдра жена.

— Кой го купи?

— Мистър Хопкинс. — Тя истински се мразеше в този момент. — Той притежава малък магазин в града. Често ми е помагал, като купуваше разни неща, с парите, от които плащах дълговете на лорд Карингтън.

— Разбира се, това е било, когато ти си притежавала имението — бе сухият коментар на дука. — Дали бюрото е все още при него?

— Предполагам, освен ако не е намерил купувач.

Проблемът се задълбочаваше. Бюрото можеше да е изнесено от къщата, без някой да е открил документите. Но би могло да се случи и така, че да са ги намерили и продали. Алиса току-що бе признала, че се е нуждаела от пари. Иначе не би си присвоила нещо, което не й принадлежи. Морган стисна устни, като си представи тази последна възможност. Опита се да разсъждава. Когато Фолкън действаше, секретните материали винаги оставаха на местата си, за да не може собственикът да разбере, че някой ги е пипал. По тази причина Морган бе предполагал на времето, че шпионинът работи на място. После реши, че документите се изнасят, а след това се връщат на притежателя им. Така че, ако това бе работа на неговия човек, всичко щеше да си стои в секретното чекмедже на бюрото! Но ако не беше там, би могло да се предположи, че някой друг се бе възползвал случайно от ценността на намереното. В този случай агентите на лорд Касълриг нямаше да могат лесно да открият информацията, защото не съществуваше връзка между Фолкън и Уестгейт Менър. Налагаше се да открие бюрото незабавно. Алиса щеше да го заведе до магазина на Хопкинс.

— Приготви се. Ще посетим мистър Хопкинс.

Алиса потръпна ужасено. Не можеше да се появи в града в подобно положение.

— Морган, моля те — прошепна тя с поглед, впит в безформената си талия. — Не искам да ходя там.

— Не бих те молил, ако не бе жизненоважно. Зелените й очи се вгледаха в лицето му. То бе честно и открито.

— Добре — въздъхна уморено. — Ще дойда. Веднага съжали, че се е съгласила, но не можеше вече да се откаже! Освен това бе отговорна за бюрото и трябваше да му помогне, щом толкова го искаше. Ако се прикриваше добре с наметалото, можеше и да не се издаде.

Морган излезе да търси Нед, докато Алиса се качи до спалнята си, за да си вземе наметалото и шапката.

Дукът се разпореди да впрегнат най-добрите коне в новия файтон на Тристан. Времето бе топло и откритото возило щеше да е по-удобно за разходка до града. После зачака Алиса нетърпеливо във фоайето. Тя обаче се забави. Морган нервничеше, като едва се сдържаше да не се качи до стаята й.

Въздъхна облекчено, когато я видя да слиза по стълбите, загърната от главата до петите в широка черна вечерна наметка. Ясно бе намерението й да скрие бременността си от любопитни погледи. Носеше голяма шапка, от която лицето й почти не се виждаше. В ръцете си стискаше плетена чанта.

— Готова ли си?

Алиса кимна и му позволи да я заведе до вратата. Там краката й като че ли отказаха да вървят и тя спря.

Морган я побутна нежно и най-после успяха да стигнат до файтона, където дукът я настани внимателно. Пое поводите от ръцете на Нед и я погледна, преди да потеглят. Алиса изглеждаше напрегната, присвила рамене и вперила поглед някъде далеч пред себе си.

Изминаха половинчасовия път в пълно мълчание. Алиса сдържа дъх, когато поеха по главната улица. Морган се държеше, сякаш бяха тръгнали на разходка из Хайд Парк, и тя едва не му изкрещя да удари конете, за да вървят по-бързо.

— Къде е магазинът на Хопкинс?

— Надолу по тази улица — бързо и нетърпеливо отговори Алиса.

Беше четвъртък следобед и нямаше много хора. Алиса бе благодарна, че не привличаха особено внимание. Спряха срещу магазина и тя въздъхна облекчено — вътре не се виждаха никакви хора. Изчака нервно Морган да слезе и да й помогне. Веднъж стъпила на земята, тя наведе глава и се отправи, почти тичайки, към сградата.

Звънчето на вратата се обади и това бе най-сладкият звук, който бе чувала от много време насам — успя да се добере дотук, без да я забележат.

— Много впечатляващо, скъпа — промърмори дукът. Алиса подскочи при тези думи и се огледа отново — бяха сами.

— Можем ли да свършим най-после с тази неприятна задача? — прошепна трескаво тя.

Той се ухили и на нея й се прииска да го заудря с чантата по нахалното лице. Изглеждаше толкова хубав! Как можеше да се забавлява с нейното напрегнато очакване? Не разбираше ли как се чувства? Не знаеше ли колко ужасена до смърт щеше да бъде, ако срещнеха някой познат?

— С какво мога да ви помогна?

Мистър Хопкинс беше добър човек и хитър, но честен търговец. Магазинчето му бе претъпкано с дребни предмети и мебели с най-различен размер и стойност. Бе едър човек с огромен корем. Бе също безнадеждно късоглед без очилата си, които непрекъснато губеше. И сега не ги носеше.

Алиса пристъпи, за да го поздрави.

— Добър ден, мистър Хопкинс — едва чуто каза тя, като се надяваше на късмета си.

— Лейди Алиса? — Лицето му се проясни, когато разпозна гласа й.

Бе имал винаги добри отношения с нея и харесваше умното момиче.

— Каква приятна изненада. Какво мога да направя за вас в този прекрасен следобед?

— Тук съм заради някои мебели от имението — обясни тя.

— О, чудесно. Кажете на Нед да докара пред магазина каруцата и аз ще му помогна да разтоварим.

Алиса се изчерви до корените на косата си. Погледна към Морган, като очакваше да види презрителното му изражение. Той обаче се усмихваше чаровно. Изглежда, се забавляваше страхотно.

— Не, не, мистър Хопкинс. Не съм дошла да продавам нищо. Всъщност искам да купя нещо обратно.

— Да го купите? — Мъжът не повярва на ушите си. Местните аристократи не можеха да се похвалят с много ум относно тези неща, разбира се, но лейди Алиса винаги го бе впечатлявала с интелигентността си.

— Това няма да е необходимо — намеси се дукът твърдо. — Искам само да огледам бюрото. Ако не възразявате, мистър Хопкинс.

Търговецът вдигна глава по посока на гласа, като едва сега забеляза Морган.

— Разбира се, че не — каза той. — Само да си взема очилата. Ваша светлост, и ще ви помогна да намерите онова, което търсите. — Той се засуети, като се чудеше вътрешно на странностите на някои хора.

— Не! — извика Алиса в паника. — Моля ви, не се безпокойте, мистър Хопкинс. Аз ще помогна на Негова светлост.

Тя се обърна гневно към Морган.

— И ти ме влачи чак дотук само за да огледаш тази проклета вехтория?

— Не можеш ли просто да ми помогнеш? — влудяващо се ухили той.

Алиса пое дълбоко дъх и се опита да се успокои.

— Разбира се — каза с най-сладък глас.

Намериха бюрото в един от ъглите. Тя наблюдаваше безмълвно как дукът отвори тайното чекмедже и извади голям бял плик.

Морган бе изключително доволен от объркването, изписано по лицето й. Тя явно си нямаше и представа, че документите са скрити там. Всякакви предположения за връзката й с Фолкън отпадаха.

— Предполагам, че нямаш намерение да ми кажеш какво има там.

— Права си.

— И как е попаднало вътре?

— И това няма да научиш. Дай ми сега една минута да благодаря на мистър Хопкинс за помощта.

Алиса остана до вратата и едва не скърцаше със зъби, докато го чакаше. Искаше й се да го удуши. Бавеше се толкова дълго. Единственото, за което можеше да мисли сега, бе как да се добере отново до каретата, без да я видят. Досега бе идвала тук само за да продава мебели. Знаеше, че няма право, но мислеше, че Тристан и Каролайн няма да забележат, а и не се интересуваха от старите вещи. Нуждата й от пари надделя над съвестта. Чувстваше срам от това, което бе направила, но имаше намерение да даде на Морган малкото спечелени от продажбата пари и да приключи въпроса.

Най-после дукът свърши с разговора и Алиса видя, че мистър Хопкинс взе предложените монети. Тя му извика за довиждане и огледа улицата. Като видя, че няма пешеходци, се накани за втори път да предприеме лудешкия бяг към каретата.

Морган я спря. Хвана я за ръка и пресече улицата заедно с нея. Алиса беше обхваната от мисълта за сигурността на каретата толкова много, че не забеляза как той забави крачка. Принуди се да вдигне глава, когато спряха. Погледна го, после бързо проследи посоката на очите му и се вцепени: точно към тях приближаваше най-голямата клюкарка в цялата област — лейди Джейн Робъртс с най-голямата си дъщеря Сесил.