Ейдриън Басо
Интимно предателство (1)

Глава 1

Хемпшир, Англия 1813

Хубавите, охранени коне с лекота теглеха лъскавата двуколка по прашния, изровен път. Лошите условия съвсем развалиха настроението на кочияша и единствения пътник — Морган Едмънд Харкоурт Аштън, шести дук на Гилингам. Мъжът се бе втренчил в пътя пред него и се опитваше да овладее чистокръвните коне. Пътуването бе започнало с неудобства, а сега, с приближаването на нощта, дукът бе започнал да се съмнява, че се е изгубил.

„Проклет да си, Джейсън Камерън — кълнеше той отсъстващия си секретар. Трябваше поне да ми дадеш ясни инструкции как да намеря посоката в това забравено от бога място.“

Тъкмо когато започваше да си повтаря за пореден път вероятните перспективи за прекарване на нощта, дукът забеляза младо момче от дясната страна на пътя. На рамото му небрежно висеше нанизана на въже риба.

Мъжът подкара конете още по-бързо, тъй като разбра, че едва ли ще настигне момъка, който тичаше по стръмния насип на реката. В отчаянието си, че ще се лиши от последната възможност да открие верния път, преди мракът да се сгъсти в непрогледна тъмнина, дукът несъзнателно издаде устни напред и рязко изсвири.

Главата на момчето се извърна сепнато при неочаквания звук. Като видя огромните коне, връхлитащи върху него, то пъргаво отстъпи встрани. Върху младото му лице се изписа недоумение при вида на елегантната двуколка.

— Можеш ли да ми кажеш — дукът почти крещеше, за да надвика пръхтенето на риещите с копита коне — ще ме изведе ли този път до Уестгейт Менър?

— Да, милорд — учтиво отговори момчето и като посочи напред с ръка, добави любезно. — Имението е точно след оня завой.

Мъжът кимна с благодарност и ловко навлезе с двуколката в завоя. Според неясните указания на секретаря му би трябвало да остават още цели четири мили до главната порта на Уестгейт Менър. Дукът се облегна облекчено назад и отново се замисли за събитията през последните двайсет и четири часа.

 

Вчерашният ден бе започнал зле. Морган се бе събудил много по-късно от обикновено. Главата го болеше силно от махмурлука на последния запой. Смътно си спомняше какво се бе случило предната вечер. Знаеше само, че бе влязъл в клуба на улица „Сейнт Джеймс“, но никак не му бе ясно как бе излязъл оттам след потоците от бренди, размиващите се пред очите му зарове и прегръдките на някаква водевилна актриса, изпълняваща главна роля в последната продукция на Ковънт Гардън. Усложненията след подобна нощ се увеличаваха от задължението да обядва с регента в Карлтън Хаус. Беше невъзможно да отложи ангажимента, колкото и да му се искаше, и това още повече влошаваше настроението му.

Едва успял да пристигне в Карлтън Хаус навреме, дукът трябваше да чака. Потропваше нервно с токове, докато пристягаха и обличаха регента в последната му, най-нова, униформа на маршал. Най-накрая негово височество бе готов да го приеме.

Въпреки че дукът бе твърде млад, за да бъде допускан в разгулното общество на Карлтън Хаус, регентът го харесваше и му засвидетелстваше специално доверие.

На трийсет и пет Морган Аштън бе с цели петнайсет години по-млад от принца регент и въпреки това, Негово височество често го търсеше за съвет, особено що се отнасяше до пари. Защото дукът притежаваше таланта да става все по-богат и по-богат, докато принцът бе известен като най-големия прахосник, живеещ в постоянни дългове и разточителство, което далеч надхвърляше доходите му.

— Лейди Хартфорд ми разказа за безпокойството, което сте причинили у Алмак оная вечер — каза регентът, докато облеченият в елегантна пурпурночервена ливрея прислужник поднасяше супата от костенурки. — Носят се слухове, че обмисляте да се жените отново.

Позлатената лъжица замръзна пред устните на дука и като се ухили широко, Морган отговори:

— Господ да ни пази, сир, от непрестанните усилия на лейди Хартфорд, що се отнася до сватовничеството. Да не говорим за останалите благодетелки Алмак, които непрекъснато си пъхат носа, където не им е работа.

— Напълно вярно, Морган — засмя се регентът. — Те винаги намират някой необвързан мъж с титла, пари и чар и това ги изправя на бойна нога. Мисля, че е неизбежно. Те с това живеят, бедните създания. Вродено им е. — Принцът сръбна шумно от супата. — Но не бих могъл да отрека — вие сте чудесен улов.

— Ласкаете ме, сир — възкликна дукът, който съвсем искрено се почувства неудобно при тази забележка.

На Морган никак не му харесваше да бъде считан за тлъста плячка, за един от най-многообещаващите ергени и партии. Той въобще не възнамеряваше да се жени отново. Краткият му брак, приключил преди няколко години, бе болезнен, изпълнен с неприятни преживявания — пълен неуспех. При никакви обстоятелства, не би се решил на ново фиаско.

— Оставам с най-голямо уважение към вас, сир, но бихте ли склонили да сменим темата? Вече започвам да губя апетит, а ястието е разкошно.

Регентът, чийто брак с принцеса Шарлота също бе нещастен, побърза да се съгласи:

— Трябва на всяка цена да ви разкажа за новите холандски картини, които заедно с лейди Хартфорд избрахме за моята колекция…

Дукът облекчено въздъхна и се заслуша в ентусиазираното бъбрене на принца за последните му ценни придобивки.

След приключването на обяда и разглеждането на картините, на които дукът горещо се възхити, той най-после бе свободен да си върви. Докато чакаше пред Карлтън Хаус каретата си, с удоволствие вдишваше прохладния свеж въздух в напразни опити да проясни замаяната си глава и в клетви никога да не се поддава на изкушението да прекара нощ като последната. „Остарявам вече за подобни преживявания“ — мислеше Морган, докато се качваше в спрялата пред него карета. Веднага се отдръпна рязко, защото видя, че вътре имаше някой:

— Какво, по дяволите… — раздразнено започна той и в този момент две силни ръце го натикаха вътре.

Морган инстинктивно повдигна сабята си, за да не закачи пода. Вратичката веднага се затръшна след него. Дадоха му само няколко секунди да се опомни и конете потеглиха.

— Моля да приемете извиненията ми за необичайните обстоятелства, при които се наложи да се срещнем, Ваша светлост. — Мъжът, който седеше на отсрещната седалка, говореше тихо и отчетливо, чертите на лицето му едва се различаваха в полумрака. — Имам заповед срещата ни да бъде запазена в пълна тайна.

— Лорд Касълриг? — удивено възкликна дукът, като си помисли, че е разпознал гласа, но намираше, че е почти невъзможно, направо смешно, член на правителството, и то особа като самия секретар по международните въпроси, да се държи по този начин.

— Впечатлен съм. — Лорд Касълриг се наведе напред и внезапният лъч светлина, проникнал през завесите на каретата, освети напрегнатото му лице. — Още веднъж моля да бъда извинен за грубостта, но въпреки всичките ни опити не успяхме да уредим случайна среща.

Дукът поклати невярващо глава:

— Но аз ви видях в Уайт миналата вечер, нали?

— А, вие си спомняте! А аз си мислех, че едва се държите на краката си и не искате да виждате никого. Моят човек ме информира после, че сте започнали да пиете няколко часа, преди да пристигна.

— Наистина попрекалих — унило каза дукът. — Но вечерта бе по-особена — брат ми Тристан обяви, че се е сгодил.

— Поздравления!

Лорд Касълриг направи кратка пауза и продължи:

— Оказва се, сър, според последните доклади на нашето разузнаване, че вие използвате значителното си влияние, за да подкрепяте император Наполеон.

— Какво? Ясно ми е, че цялата страна е като полудяла заради тази проклета война с Франция, но вашите обвинения са направо абсурдни.

Явно доволен от реакцията на дука, лорд Касълриг повдигна ръка, за да спре тирадата на Морган:

— Достатъчно опит имате, Ваша светлост, за да разберете, че някой иска да ви припише престъпление, за което не сте отговорен. Но доказателствата срещу вас са значими и изискват разследване. Ситуацията значително се усложни след намесата на военния ни отдел. От няколко месеца жизненоважна за нас информация изтича и се влива в Англия чрез мрежа от френски шпиони, които периодично изпращат и приемат куриери на определени за целта места по крайбрежието на Портсмут. Използват по-точно частната собственост около Рамсгейт Касъл.

— Моето имение?

— Разбрахте ме правилно.

Дукът се намръщи:

— Трудно ми е да повярвам, че хората ми са намесени в тази история, лорд Касълриг. Почти всеки, който в момента обитава замъка, е служил на семейството ми вярно с години.

— Нямаме конкретни доказателства за точно определен човек, освен изфабрикуваните срещу вас. Ясно е обаче, че някой, който е много информиран за порядките в имението, помага на шпионите, а обвинява вас.

Дукът се облегна назад и несъзнателно забарабани с пръсти по страничната облегалка.

— Засега не мога да кажа нищо, но явно никой не е извън подозрение.

— Във военния отдел също мислят така, но са изправени пред дилема. Всичко, което знаем досега със сигурност, е, че съществува човек на име Фолкън, който насочва и управлява шпионската мрежа. Считаме, че ядрото на организацията вече е успешно внедрено в имението. За съжаление нашият информатор беше открит мъртъв в един публичен дом преди три дни.

Дукът стреснато се изправи:

— Баба ми, старата дукеса, е на временно посещение в Рамсгейт. Има ли някаква опасност за живота й в момента?

— Не мисля. Но може би е по-добре да я преместите, докато проблемът се реши.

— Явно не познавате баба ми — сухо отговори Морган. — Старата дукеса не е жена, която може да бъде „преместена“.

Дукът наистина не си спомняше някой някога да е наредил на дукесата какво да прави. После си припомни неотложния проблем и попита:

— Какво трябва да се направи, лорд Касълриг?

Секретарят по международните въпроси погледна към мъжа срещу себе си, който внимателно обмисляше отговора си. Той не познаваше лично Морган, но министър-председателят бе изразил пълното си доверие в способностите на дука.

— Имаме план, който ще доведе до разкриването на Фолкън. Ще ни помогнете ли?

Морган не се поколеба:

— Кога започваме?

 

Двуколката внезапно подскочи и тласъкът върна замислилия се Морган в реалността. Той се огледа и облекчен разбра, че е навлязъл в алеята към входа на Уестгейт Менър. Наоколо бе тихо и спокойно. Той спря силните коне пред каменната порта и зачака някой от слугите да се появи и да му помогне. Дукът пътуваше без придружители, защото секретарят му се бе разболял, а Морган не желаеше никой друг от домакинството му да е в течение на неговото пътуване.

Необичайно стечение на обстоятелствата бе довело Морган пред Уестгейт Менър в този мразовит февруарски късен следобед.

Миналата седмица лорд Джереми Карингтън, виконт Мългрейв, бе вдигнал голям шум със съобщението си в дома на Уайт. Както си седеше в центъра на залата, той внезапно бе извикал:

— Моля за вашето внимание, господа. Искам да обявя намерението си да продам имението си Уестгейт Менър на този, който предложи най-висока цена. Това е чудесно място в графство Хемпшир. Сделката включва къщата, обзавеждането и цялата околност, която е моя собственост. Кой ще се осмели да наддава?

След като реши, че лорд Карингтън не е пиян и говори напълно сериозно, Морган се увлече в търга и чукчето удари в негова полза — той бе новият собственик на Уестгейт Менър.

Виконт Мългрейв прие писменото уверение на Морган относно дължимата сума, махна объркано с ръка и ентусиазирано се върна към игралните маси.

Морган въобще не се бе сещал за новата си придобивка, докато преди няколко дни секретарят му не беше донесъл документите за собственост. Тъй като и без това се налагаше да пътува до Рамсгейт Касъл в Портсмут, дукът съвсем импулсивно бе решил да се отбие в Уестгейт Менър. Сега, изправен срещу хапещия февруарски вятър, той вече съжаляваше за решението си. Потропваше с крака по пода на двуколката, за да се стопли, и разглеждаше новата си собственост. Къщата бе хубава, голяма, макар и не екстравагантна. Имаше симетрично разположени еркерни прозорци с оловни кепенци и високи фронтони, които показваха, че е строена по времето на Елизабет. В онези дни трябва да е била наистина впечатляваща, но сега боята се лющеше. Само отделни, оцелели фигури напомняха за красивите орнаменти. По всичко личеше, че имението е било занемарено от известно време.

Морган не бе изненадан. Джереми Карингтън не беше човек, който да влага парите си за поддръжката на подобна къща в провинцията. И въпреки всичко впечатлението, което гледката оставяше, бе по-добро, отколкото Морган очакваше.

Дукът нервничеше, тъй като никакъв слуга не се появяваше. Преди да успее да извика, за да привлече вниманието, тежката дъбова врата изскърца и се отвори. Морган успя да види някакъв мъж в напреднала възраст да слиза по стъпалата пред входа с отмерени крачки. По дрехите и вдървената му стойка дукът реши, че това е икономът.

— Мога ли да ви помогна с нещо, милорд? — Гласът на възрастния човек едва се чуваше.

Дукът го възнагради със смразяващ поглед, но икономът стоеше спокойно и с достойнство очакваше какво ще предприеме господарят. Морган едва не възкликна от възхищение при проявената смелост на стария човек, скочи изящно от двуколката и му подхвърли небрежно поводите.

— Съобщете на виконт Мългрейв, че дукът на Гилингам е пристигнал. Има ли някой, който да се погрижи за конете ми?

Икономът кимна със снежнобялата си глава в знак на потвърждение и ловко прехвърли поводите в едната си ръка, а с другата махна към къщата. Почти мигновено отнякъде изникна слаб младеж и отведе конете и каретата. Освободен от товара на юздите, старият човек бавно изкачи стъпалата и отвори входната врата пред дука.

Морган се спря за малко в преддверието, докато икономът вземаше шапката, ръкавиците и тежкия кожух. После мълчаливо го заведоха в салона за гости, наляха му чаша чудесно бренди и го оставиха сам със собствените му мисли.

 

Алиса Карингтън седна внимателно на дървения стол, защото прикрепяше чаша вече изстинал чай в ръце. От половин час се опитваше да се наслади на прекрасната билкова запарка, но спокойствието й бе нарушено поне два пъти от неотложни въпроси, свързани с имението. Като се вслушваше с половин ухо в клюките, които мисис Стратън с явно удоволствие повтаряше за пореден път, Алиса разсеяно отпи от чая, наслаждавайки се на няколкото блажени минути спокойствие.

— Лейди Алиса — започна жената с неумолим глас. — Едва се докоснахте до ябълковата ми торта. Приготвих я, както я обичате — с много канела.

— Изглежда чудесно — побърза да отговори младата жена, като се опитваше да избегне обичайния разговор за това колко е необходимо да яде, защото е твърде слаба.

Тя си отчупи малко парче и яростно задъвка.

Зарадвана, че господарката изпълнява желанията й, мисис Стратън се върна към къкрещата върху печката тенджера. Ловко наряза приготвения лук и моркови и ги пусна във врящата супа. Наоколо се разнесе приятен аромат и изпълни кухнята с усещането за уют и спокойствие.

Алиса затвори очи. Поглъщаше миризмата на родния дом и се чувстваше съвсем доволна. Винаги се опитваше да прекарва поне по час на ден тук, в това кътче, далеч от ежедневните потискащи проблеми, да се отпусне в приятна атмосфера сред непрестанното бъбрене на мисис Стратън. А на нея винаги би могло да се разчита за клюките в съседните имения. И въпреки че самата Алиса не искаше да го признае, тя също изпитваше любопитство към този особен свят на аристокрацията, в който нямаше достъп. С годините нарастваше притеснението й от мнението на околните към странния й начин на живот, но от време на време се разнасяха слухове за толкова отвратително поведение на местните благородници, че младата мис Карингтън вече се съмняваше, че би могла да бъде какъвто и да било обект на интерес в околността.

Нейният баща, виконт Мългрейв, ненавиждаше живота в провинцията и прекарваше по-голямата част от времето си в клубовете и игралните домове в Лондон, като бе поверил дъщеря си на грижите на гувернантки и слуги. Малката беше останала без майка в съвсем ранна възраст и после съдбата й поднесе това необичайно и самотно детство. Но тя не се бе чувствала нещастна. Слугите в имението изпитваха искрена обич и загриженост към сериозното момиченце. То израсна, заобиколено от доброта и любов.

Когато достигна възрастта, при която трябваше да я представят в обществото, баща й беше затънал отново в дългове и не искаше да мисли за необходимата сума за тоалети при откриването на новия сезон в Лондон. И така, на двайсет и четири, Алиса бе все още неомъжена, без перспективи за успешен брак и със съзнанието, че ще си остане стара мома. Но тя никога не се бе притеснявала от този факт — пред нея стоеше по-сериозна задача от брака, която изцяло поглъщаше силите и времето й: управлението на семейното имение.

Всъщност това бе необичайно занимание за младо момиче, но Алиса бе приела мисията си с присъщата й всеотдайност. Не се колебаеше да иска помощ от тези, на които вярваше. Познанията й се увеличаваха с всяка изминала година и в някои отношения тя дори надмина учителите си — дългогодишни арендатори на виконта. Имението процъфтяваше под ръководството й и онези, които проявяваха скептицизъм в началото, сега я уважаваха заради честността и любовта й към земята и хората.

Алиса бе доволна от успехите си и въпреки че товарът понякога ставаше непоносим, тя се чувстваше полезна и удовлетворена. Облаци надвисваха над хоризонта единствено когато баща й се появяваше неочаквано в имението. Лорд Карингтън търсеше постоянно пари, непрекъснато пиеше, обиждаше слугите и създаваше неприятности. За щастие, посещенията му бяха кратки и редки.

Алиса тъкмо преглъщаше следващата хапка от ябълковата торта, когато икономът неочаквано се появи на вратата. Тя веднага забеляза, че носеше официалното си облекло. Парчето торта заседна в гърлото й. Пъркинс се обличаше по този начин само когато имаха гости. А посетителите идваха единствено заради дълговете на баща й.

— Той е в салона, лейди Алиса — информира я тихо старият човек, след като се увери по изражението й, че е разбрала.

При тези думи мисис Стратън се обърна рязко и се вгледа в Алиса с питащи очи. „Винаги е едно и също“ — помисли си младата жена, като усети напрежението, изпълнило стаята.

— Каза ли господинът името си? — попита тя и бавно се изправи.

— Твърди, че е дукът на Гилинигам.

Дук? Алиса онемя. Това бе твърде необичайно, защото само много отчаян човек би си направил труда да дойде лично. Повечето изпращаха секретарите си или адвоката да получат необходимото. Когато баща й останеше без пари, той просто вземаше назаем, но отказваше да напусне игралните маси. Тя се помоли този път причината да е друга.

— Мислиш ли, че наистина е дук? — попита тя, като разчиташе на мнението на Пъркинс.

Икономът помисли малко и после отговори:

— Носи скъпи дрехи и се държи с подобаваща арогантност. Създава впечатление, че би трябвало да го очакваме. Но пътува сам, без придружители.

Странно, помисли си Алиса.

— Благодаря, Пъркинс. Ще го приема веднага.

Тя мълчаливо последва иконома към фоайето. Спря се за малко пред вратата на салона, за да потисне обзелото я неутолимо желание да се обърне и да избяга. Пое дълбоко въздух, после кимна и Пъркинс отвори вратата. Алиса влезе безшумно и застана на прага. Остана незабелязана, докато вратата се затвори зад гърба й. В този момент дукът се обърна — очакването в погледа му се смени с изненада, последвана от въпросителен израз.

Алиса едва чуто въздъхна, когато напълно осъзна какво вижда пред себе си. Елегантният мъж в салона не приличаше на никого, който бе виждала преди. Мъжественото му присъствие сякаш изпълваше стаята и младата жена осъзна как, почти неприлично, се бе втренчила в бронзовото му лице с неприкрито възхищение.

Той беше висок, с впечатляващо широки рамене и мускулести крака. Беше облечен в безукорен двуреден редингот, в модерния за времето сиво-син цвят и бяла риза с висока яка. Изящното шалче около врата допълваше тоалета му, кожените бричове прилепваха плътно към краката и подхождаха идеално на лъщящите от чистота ботуши. Косата му бе ниско подстригана, катраненочерна, леко къдрава към краищата. Той направи няколко крачки към нея и Алиса бе като хипнотизирана от особените му сребристосиви очи.

Наистина е красив, каза си младата жена. Той изглеждаше толкова различен от останалите мъже, с които обикновено си имаше работа баща й, че тя почувства странна увереност — бе сбъркала в преценката си за неговото посещение.

Алиса се отърси от вцепенението, което елегантната му фигура бе предизвикала, и се опита да говори спокойно:

— Добър ден, Ваша светлост. Виждам, че Пъркинс ви е донесъл нещо за освежаване. — Тя грациозно наведе глава към полупразната му чаша. — Желаете ли нещо друго?

— Очаквах виконт Мългрейв. — В тона на мъжа пролича моментно объркване. — Но ако той не е тук, бих могъл да се срещна с управителя на имението.

Алиса замръзна. Ако той искаше да се срещне с управителя, то наистина ставаше въпрос за дълг от страна на баща й. Тя несъзнателно въздъхна, но бързо възвърна хладнокръвието си, защото дукът я наблюдаваше съсредоточено.

— Последвайте ме, ако обичате. — Младата жена се завъртя на токовете си и тръгна с преднамерена царствена походка към вратата.

Цялото й същество излъчваше презрение и нетърпение да изпълни по-скоро неприятната задача. Дукът дори не успя да си поеме дъх, за да възрази, когато тя вече беше излязла от стаята.

— Какво, по дяволите, става? — изкрещя той, постави чашата върху полицата над камината и забърза след Алиса.

Пресече огромното фоайе с няколко широки крачки и се изравни с младата жена тъкмо когато достигна тежката врата на залата за гости. Тя отвори с артистичен жест и влезе в стаята, без да се интересува дали дукът я следва.

Алиса се отправи решително към махагоновото бюро и извади чифт очила за четене с позлатени рамки и счетоводна книга. Постави очилата на върха на носа си и заговори с възможно най-студения си глас:

— Предлагам да свършим работата по най-бързия начин, Ваша светлост.

Дукът продължаваше да стои на прага и внимателно оглеждаше стаята, като не вярваше на очите си. Последните слънчеви лъчи проникваха през открехнатите завеси и проблясваха върху златото. Беше невероятна гледка: дългите дървени маси, разположени до стените, бяха съединени и върху тях беше наредена златна, сребърна и бронзова посуда. Към центъра на залата имаше още шест подобни реда от маси, върху които блестяха изключително ценни предмети, произведения на изкуството от минали векове и страни на света. Необикновени китайски вази бяха накацали на една от тях, прекрасни византийски бокали украсяваха друга.

Венециански скулптури от стъкло стояха до кристални чаши и изящни порцеланови фигурки. Забележителна колекция от нефрит изпълваше огромна стъклена кутия, истинска антикварна рядкост. По стените висяха многобройни произведения на италиански художници от Ренесанса и холандски майстори от седемнайсети век. Дори и галерията на принца регент изглеждаше жалка в сравнение с изумителната гледка.

Алиса внимателно наблюдаваше дука. Тя винаги преценяваше хората по реакцията им, когато за пръв път влизаха в тази стая. Въпросителният поглед, който мъжът й отправи, я изненада. Беше очаквала обичайната алчност. Озадачена, попита:

— Може би не съм разбрала правилно и вие не сте тук, за да си приберете дължимото след играта на карти с виконт Мългрейв?

Морган почувства, че търпението му се изчерпва.

— Мадам, ако имате някакво намерение да продължите да работите в това имение, незабавно извикайте виконта или управителя, или някой друг с необходимите пълномощия, за да мога да си свърша работата.

— Аз ръководя имението, Ваша милост — отговори Алиса, като не се сдържа и също повиши глас.

— Коя, по дяволите, сте вие?

— Алиса Карингтън.

— Съпругата на лорд Карингтън?

— Дъщеря му.

Отговорът й го изненада. Та тя бе облечена като прислужница. Дори по-лошо. Погледът му я измери преценяващо, плъзна се бавно по всяка линия на тялото й. Тя бе висока. По-висока от повечето жени, които познаваше. Държеше тялото си гордо изправено, почти сковано. Лицето й бе ъгловато с високи скули, прав, изящно очертан нос и пълни чувствени устни. Беше бледоруса, едва забележима лека руменина обагряше бузите й. Но очите й наистина го впечатлиха. Въпреки очилата, той ясно виждаше дълбоката зеленина, засенчена от дълги, тъмни мигли. Бадемовидната форма на очите придаваше на лицето й екзотично, загадъчно изражение. Опънатата й назад, пристегната коса не му даваше възможност да прецени точния й цвят и дукът реши, че това е възможно най-неподходящата прическа за една млада жена. Роклята й, чийто цвят също не можеше да се определи, бе съвсем обикновена и явно излязла от мода. Неугледната дреха падаше свободно около тялото й и изцяло прикриваше формите му. Но красивото й лице продължаваше да го привлича, въпреки волята му. Тя не бе красива в общоприетия смисъл на тази дума, но чертите й бяха класически и цялото й същество излъчваше достойнство и изисканост, които силно го заинтригуваха.

— Не знаех, че Джеръми Карингтън има семейство, което живее в Уестгейт Менър.

— Е, добре, вече знаете. — Алиса му отправи смразяващ поглед, който дукът напълно пренебрегна.

— И вие управлявате имението, лейди Карингтън?

— Мис Карингтън — сухо го поправи тя.

— Не ви разбрах…

— Лейди Карингтън, моята майка, почина. Аз предпочитам да се обръщат към мен с мис Карингтън.

— Чудесно, мис Карингтън — с плътен глас продължи дукът, като нарочно подчертаваше всяка сричка. — Та вие управлявате имението?

— Точно така.

— Тогава мога ли да попитам какво е всичко това? — Мъжът очерта кръг с ръката си, като явно имаше предвид странната колекция от произведения на изкуството. — Да не би да е личният ви кабинет, откъдето ръководите делата си?

— Не точно — предизвикателството ясно се усещаше в гласа на Алиса, а в очите й проблесна заядлива искрица.

Тя разбираше, че той едва контролира яда си, защото се бавеше да му даде информацията, която го интересуваше. Знаеше, че е груба, но никак не я бе грижа. Защото дукът все още не бе обяснил внезапното си посещение. Като усещаше, че той я разглежда и преценява най-безцеремонно, младата жена се опита да възвърне самообладанието си.

— Нека започнем отначало, мис Карингтън — меко каза дукът.

— От началото на какво, Ваша светлост?

Този отговор го накара да се приближи бързо към нея и да се надвеси застрашително над масата срещу Алиса. Мрачното му изражение й подсказа, че е отишла твърде далече.

— Не си играйте с мен, мис Карингтън. Предупреждавам ви, в момента не съм в настроение за подобни неща.

Тя се отдръпна, тъй като мъжът се надвеси още по-близо към нея и младата жена можеше да усети дъха му върху лицето си. Сърцето й заби лудешки и Алиса реши да изясни въпроса:

— Както разбрахте, лорд Карингтън отсъства. В подобни случаи аз поемам такива… проблеми като този. Предполагам, че той ви дължи пари.

Облаците по лицето на дука се сгъстиха и Алиса бързо продължи:

— Аз съм картотекирала всички ценности в тази стая. Както се вижда от пръв поглед, разполагам със значителни богатства, някои предмети дори се считат за безценни. Можете да си изберете каквото желаете на стойността на сумата, която ви дължи лорд Карингтън. Ако предпочитате да ви се изплати в брой, моля ви да ми дадете двайсет и четири часа, за да осигуря необходимото. Мога ли да попитам сега колко ви дължим?

— Добре подготвена реч. Предполагам, че сте я репетирали многократно.

Алиса го погледна ядосано, но отказа да отговори на заяждането му.

— Мога ли да получа документа с подписа на лорд Карингтън? — попита тя и грациозно протегна ръка в очакване.

За част от секундата Морган се поколеба дали да не й даде акта за собственост, който потвърждаваше правата му върху имението, но дори и самият той, дукът на Гилингам, не би могъл да бъде толкова жесток. Ясно бе, че Алиса Карингтън въобще не знаеше какво е направил баща й. Той я погледна замислено и още веднъж се удиви на странната гледка, която представляваше младата жена, облечена в безформената си, безцветна рокля.

— Има ли още нещо, което не ви е ясно, Ваша светлост?

Не, помисли си той, всичко беше абсолютно ясно. Все пак трябваше да й го каже и дукът реши, че директният начин е най-подходящ за случая.

— Съжалявам, че точно аз трябва да ви го съобщя, мис Карингтън, но аз съм новият собственик на Уестгейт Менър.