Бренда Джойс
Виолетов огън (3)

2

Алън я чакаше на железопътната гара в Начез. При вида на познатата му фигура Грейс почувства прилив на обич. Тя се обърна към Граймсови и стисна дланите на Марта.

— Пази се, а аз с нетърпение ще очаквам да те видя пак.

Марта погледна виновно към Чарлс и стисна в отговор ръцете на Грейс.

Грейс се обърна, за да махне на Алън. Той беше внушителен, почти едър мъж, който наближаваше четиридесетте. Бакенбардите му сивееха, а очите му бяха топли и кафяви.

— Грейс! Грейс! — По лицето му личеше колко се вълнува.

Тя светна от радост и слезе, за да се здрависа с него.

— Чудесно е, че те виждам — заяви Алън, докато я държеше здраво за ръцете.

— Как си? — попита Грейс.

— Много добре — отвърна Алън, но тя забеляза сенките, които минаха бързо по лицето му. — Или поне сега съм много добре.

Грейс се намръщи, когато се сети какво има предвид той.

Алън плати на един носач негър да отнесе чантите й до очакващия ги кабриолет. Той се качи след Грейс и дръпна поводите. Тя се извърна, за да обхване с поглед разпрострелия се на всички страни град. Бели дъсчени къщи с разкъртени огради и грижливо гледани градини украсяваха този район на града.

На отдалечен хълм се виждаха високите комини на една фабрика. Те изпускаха сиви облаци към хоризонта.

— Къде е река Мисисипи?

Алън й посочи.

— От другата страна на града — той докосна връхчето на носа й. — Какво е това?

Грейс се усмихна.

— Очила, Алън. Невъзможно е да не си чувал за тях.

Той сподави смеха си.

— Мога ли да те попитам защо ги носиш? Да не би зрението ти да се е влошило?

Тя се разсмя силно и звучно.

— Не, Алън, нямам проблеми със зрението. Всъщност очилата са част от дегизировката ми на добре възпитана гувернантка.

Той се засмя студено и взе една от покритите й с ръкавици ръце.

— Липсвахте ми, мис О’Рурк.

Тя не се поколеба — Алън беше най-скъпият й приятел.

— И вие ми липсвахте, Алън Кенеди.

— Как пътува?

— Скучно. Алън, какво е положението тук? Ти ми разказа толкова много за училището в твоите писма, че умирам от нетърпение да го видя.

Алън се подвоуми.

— Добре.

Грейс го изгледа замислено.

Тя знаеше предимно от вестниците, че преподаването в държавните училища на Юг съвсем не е лесно. Републиканците установиха новата образователна система едва след войната. На отделни места имаше невероятна съпротива срещу училищата, както и срещу по-голямата част от „радикалните“ закони на републиканския конгрес.

В повечето градове на Юг разделението на обществото бе ясно очертано. Болшинството южняци бяха консервативни демократи, които се бяха сражавали, за да се отцепят и сега виждаха, че всичко, с което бяха свикнали, се разпада пред очите им. Веднага след войната, когато президент бе Ендрю Джонсън, те издадоха Черните кодекси. Резултатът от тях беше, че наскоро освободените негри изпаднаха в икономическо и политическо робство.

След това републиканският конгрес се нагърби със задачата да реорганизира Юга и започна с издаването на трите Акта за преустройство през 1867.

Тези актове поставяха Юга под военен контрол. Всички бунтовници моментално загубиха гражданските си права. Новите щатски губернатори бяха задължени да ратифицират четиринадесетата поправка на Конституцията. Тя даваше на освободените негри основните граждански права, включително и правото да гласуват. Чрез гласовете на негрите републиканците завладяха властта в южните щати, въпреки че на много места демократите бяха достатъчно силни, за да запазят контрола си върху местното и окръжното управление или поне да упражняват някакво влияние върху тях. Според Алън такъв беше случаят в Начез, където демократите държаха отделни, но не всички постове в градското управление. В техни ръце беше длъжността на шерифа, например.

Алън й пишеше поне веднъж седмично, но повечето от неговите писма хвалеха постиженията на учениците му, които до един бяха негърчета и описваха красотата на природата край Мисисипи. Грейс долавяше, че той не иска да й каже нещо, но не можеше да определи точно какво.

— Дай да ти разкажа за Мелроуз — каза Алън. — Семейство Баркли са едни от най-видните плантатори в Начез. Мелроуз беше огромна плантация по време на войната. Основната култура, която се отглежда в нея, е, разбира се, памукът. Но подобно на другите видни плантатори в Начез Баркли в крайна сметка вложиха капитала си и другаде — те закупиха дялове в индустрията на Севера. Плантацията всъщност се намира по течението на Мисисипи в Луизиана, макар че Луиза Баркли предпочита дома си в Начез и пребивава тук повечето време. Луиза е била само на шестнадесет години, когато се е омъжила за Филип Баркли. Тогава той е бил на средна възраст. Тя стана вдовица скоро след войната, когато Филип умря от старост, докато спеше.

— Значи те не са загубили Мелроуз заради войната?

— Не. Филип се отърва благополучно. Според слуховете те не са имали проблеми с плащането на данъците. Мелроуз процъфтява, от което печеля аз.

Той направи гримаса.

— Какво има, Алън?

— Нищо — отвърна той и се помъчи да се усмихне. — Просто се надявам това място да е подходящо за теб, Грейс.

— Не се безпокой — отвърна уверено тя.

След като пътуваха дълго в горещина и прах, те пристигнаха най-сетне в Мелроуз. Къщата представляваше сграда от червени тухли в стил Гръцки ренесанс. Тя имаше масивни бели колони и бял корниз над вратата. Стомахът на Грейс започна да се свива от притеснение, когато се приближиха по павираната лъкатушеща алея. Тежкото и силно благоухание на магнолии ги обгръщаше отвсякъде.

— Алън, смяташ ли, че ще разберат какво съм правила в Ню Йорк?

— Не, ако ти се ограничиш само с преподаването — каза нежно Алън. В гласа му се долавяше лек укор.

Грейс реши да не агитира в защита на своите сестри по съдба или на които и да е потиснати слоеве, или поне не публично. А след това осъзна мигновено, че се самозаблуждава. Никога няма да спре борбата за делото, в което вярва. Ще трябва някак си да стане много предпазлива.

Алън я остави пред внушителната входна врата на една млада негърка, която беше на около петнадесет години. Тя се казваше Клариса и му беше ученичка. Преди да се сбогува, той обеща в неделя да заведе Грейс на църква, а после и на обяд.

Няколко минути по-късно Грейс се озова в широко преддверие с висок таван, облицовано с разкошна дървена ламперия.

— Почакайте малко, мадам — каза Клариса с щастлива усмивка. Грейс мигновено хареса момичето. Само че й се наложи да чака половин час. Когато Луиза Баркли най-сетне се появи, Грейс едва сдържаше яда си, но се стараеше да не го показва.

Луиза бе почти на нейната възраст. Тя имаше гарвановочерна коса и сини очи. Бе много красива — съвършена южняшка хубавица. Веднага щом се разположиха в елегантната гостна, тя огледа внимателно Грейс от главата до петите. Луиза бе невероятно елегантна и жизнена. Дневната й рокля бе със скандално дълбоко деколте, което излагаше на показ голяма част от бюста й. Той бе също толкова бял, колкото цветовете на магнолиите навън. Косата й представляваше куп умело подредени, спускащи се надолу къдри. Прикрепваха ги златисти гребени. Тя си вееше с ръчно изрисувано китайско ветрило.

Грейс още стоеше права. Всички стави я боляха от продължителното и изтощително пътуване. Очилата й се замъгляваха от влагата и от горещината на собственото й тяло. Искаше й се да си махне очилата. Знаеше, че така ще вижда по-добре, но не смееше да го стори. Пот се стичаше под шапката й и между пълните й грижливо скрити гърди. Веднага разбра, че Луиза е суетна, арогантна и взискателна. Грейс се страхуваше да диша и се боеше, че няма да я одобри. Същевременно кипеше от гняв, че се намира в такова положение. Луиза насочи ветрилото си към главата на Грейс.

— Може би ще си свалите шапката?

Грейс се подчини, като едва сдържаше горещия си ирландски темперамент. Сведе очи, за да не забележи Луиза гнева й.

— Вие сте червенокоса — в гласа на Луиза прозвуча силна изненада.

Грейс не отвърна нищо.

— Не споменахте за това в писмото си. Доколкото знам, червенокосите жени са разпуснати. Моите дъщери трябва да имат възпитатели с висок морал, които да им оказват добро влияние. Поне не сте млада.

Грейс си прехапа устната. Възрастта обикновено не беше слабото й място. Всъщност тя искаше да изглежда по-възрастна, за да получи това място. Но точно в този миг почувства умора от думите на хората, които й намекваха за това. Спомни си за Марта Граймс, която я попита дали е омъжена и сега това я подразни. Може би трябва да погледне истината в очите. Тя е стара мома — на двадесет и седем години е. Луиза сви рамене.

— Е добре, сега вече очаквам с нетърпение да поемете грижите за момичетата. Трябва да ги обучавате на шиене, бродиране и етикет всяка сутрин от десет до един. Обядът е точно в един и петнадесет. Следобед ще спят. От три до пет ще им давате уроци по четене и география. Вечерята за децата е в шест. Вие можете да се храните с тях, освен ако не предпочитате да ви носят яденето в стаята. Закуската за децата е в девет. Ще имате възможност да закусвате, когато пожелаете. Очаквам да прекарвате съботите с момичетата и да ги забавлявате — да ходите на пикници и така нататък. В неделите сте свободна от задължения. Хана ще ви покаже стаята и ще ви запознае с момичетата.

Грейс не беше в състояние да каже „да, мадам“ на тази жена. За щастие не й се наложи да го прави, защото Луиза излезе. В стаята се появи една висока и подобна на статуя негърка на около четиридесет години. След нея влезе Клариса. Хана озари Грейс със сърдечна усмивка.

— Не се бойте от нея — каза тя. — Просто не й се изпречвайте на пътя и всичко ще бъде наред. На мис Баркли й харесва да се мисли за кралица и очаква всеки друг да я смята за такава.

Грейс се усмихна. Тя се радваше, че си е намерила поне една съюзничка.

— Казвам се Грейс О’Рурк — каза тя и протегна ръка.

Жената срещу нея примигна и се разсмя.

— Къде се е чуло и видяло жени да си стискат ръцете? — после подаде ръката. — Е, сигурно сте уморена. Познавате ли се с моето момиче Клариса?

— Да — Грейс пусна ръката й. — Защо жените да не си стискат, когато се срещат? Нали мъжете го правят — „Спри се, Грейс“, каза си тя мигновено наум. „Не започвай пак.“

Хана я изгледа озадачено.

— Защото не сме мъже. Клариса, иди да донесеш нещо за мис О’Рурк. Гледай да е нещо хубаво — донеси студена лимонада и парче от тортата, която направи готвачът.

Грейс си прехапа силно езика.

— Веднага — отвърна Клариса. Очите й бяха широко отворени от любопитство към Грейс. На лицето й грейна нова усмивка, преди да изтича да изпълни заповедта на майка си.

Стаята на Грейс се намираше на втория етаж, в задната част на къщата. Сигурно беше най-малката стая в цялата сграда, но за Грейс това не бе от значение.

Вгледа се в стените. Докосна една от тях. Платно. Синьо-бяло платно. Тя погали една от резбованите фигурки на покритото с памучен плат легло. Дървото бе гладко и студено. Хана проследи посоката на погледа й.

— Не сте ли виждала по-рано мрежа против комари?

Грейс поклати глава. Покривката на леглото беше бяла и украсена с дантела. Имаше голям черен фотьойл от плюш с табуретка за краката, невероятно удобен за четене нощем, и прекрасно чамово бюро с дантелена покривка, леген за миене, кана и огледало. От другата страна на стаята имаше малко писалище. Грейс едва се удържа да не седне на него и да не почне да пише. В стаята имаше дори огромен гардероб от палисандрово дърво. Тя се приближи до прозореца.

Долу имаше зелена поляна, която се спускаше към конюшните, помещението за опушване на риба и ледницата. Отвъд нея се виждаше друга сграда. Небето бе невероятно синьо. Нито едно облаче не го помрачаваше. Грейс се обърна към Хана с усмивка на лицето си.

— Божичко, колко сте хубава, когато се усмихвате — възкликна Хана. — Обзалагам се, че ще изглеждате още по-хубава без очила.

Грейс се изчерви. Тя знаеше, че е много хубава. Това бе проклятието на живота й. От малка я смятаха за хубавичко дете, но откакто стана осемнадесетгодишна, я смятаха за прекрасна. Това я обезсърчаваше. Хората не я приемаха на сериозно, тъй като беше хубава. Тя не желаеше да я оглеждат, преследват и да й бъркат под полата, не и докато се опитваше да постигне нещо в живота си. Поради някаква неизвестна причина бог й бе дал цялата тази коса, прекрасното лице и тънкото тяло с големи гърди, макар че тя ги бе стегнала здраво. Сякаш някой си правеше шега с нея, защото всеки ден й се налагаше да прикрива прелестите си, за да може да си гледа работата с нужната сериозност.

— Това ли е новата гувернантка?

Грейс погледна към детето, което сигурно беше десетгодишната Мери Луиз — пълно копие на майка си.

— Здравей — изрече тя с приятелска усмивка.

Мери Луиз си кръстоса ръцете.

— Тази рокля е грозна.

Грейс се облещи от изненада.

— Замълчи — каза Хана.

Мери Луиз се разсмя.

— Точно такава е. Шия калъфка за възглавница. Сгрешила съм всички бодове. Ела да ги оправиш.

Грейс още не се бе съвзела.

— Извинете?

— Това ти е работата — каза детето надменно, — да ми помагаш.

— Мис О’Рурк започва от утре, Мери Луиз — понечи да каже Хана.

— Млък, глупава негърко — рече Мери Луиз. — Нямаш ли си работа за вършене? Ей, ако мама разбере, че стоиш тук, вместо да работиш, ще те прати да носиш нещо тежко. Ако това се бе случило преди няколко години, хубаво щеше да те набие за това, че ми казваш какво да правя! Дано те набият някой път нощните ездачи!

Хана стисна зъби, но в очите й блесна страх.

— Стига — извика Грейс и улови Мери Луиз за китката. — Ще се извиниш веднага за думите си. Първо на мен, после на Хана.

Мери Луиз я изгледа втренчено. В очите й се четеше изненада.

— Очаквам да се извиниш на мен и на мис Хана.

— По-скоро ще умра, отколкото да се извиня на лошата мързелива чернилка — каза Мери Луиз със сподавен глас.

Грей отстъпи назад. Какво очакваше? Това беше далечният Юг, не Ню Йорк. Мери Луиз се възползва от удобния случай, за да избяга от стаята.

— Всичко е наред, мис О’Рурк — каза Хана. — Слезте долу да хапнете нещо, когато станете готова. Джон ще ви качи чантите.

Хана излезе.

Грейс не беше виждала толкова лошо държане през целия си живот. Запита се дали ще й разрешат да наказва децата. О, боже, ако не й позволят, как ще се справи с това дете? Тя се успокои, когато в коридора прозвучаха стъпки и в стаята влезе Джон с нейните две малки чанти. Зад него стоеше малко момче на около шест години, което носеше куфара.

— О, Джон, благодаря ти, но този куфар е прекалено тежък за това малко момче.

— Аз го носих сам по целия път нагоре дотук — момчето сияеше, а белите му зъби блестяха на кръглото черно лице.

— Не приказвай, щом не те питат — каза строго Джон на момчето. — Моля ви, не се сърдете на момчето ми.

— Не смятам да се сърдя — отвърна спокойно Грейс.

Момчето се бе похвалило горделиво, но сега бе навело глава след нахокването от баща си. Тя се наведе с усмивка към него.

— Как се казваш?

Джефри, мадам.

— Благодаря ти много, Джефри, за добре свършената работа.

Момчето се присви от удоволствие.

— Ако ви трябва още нещо, само кажете на мен или на Хана — рече Джон, докато излизаше, побутвайки сина си пред себе си.

Грейс отиде да разгледа учебната стая и я намери надолу по коридора. Стаята очевидно беше предназначена за деца. Там беше Марагарет Ан, която представляваше пълно копие на сестра си, като изключим това, че бе по-закръглена. Тя седеше на пода и си играеше с кукла, която изглеждаше много скъпа. Тя спря да си играе, вдигна поглед и се вторачи в нея.

Грейс се усмихна и коленичи до детето.

— Здравей, Маргарет Ан. Каква хубава кукла. Аз съм твоята учителка.

— Тя е моя — каза момиченцето и прегърна силно куклата. — А аз мразя ученето. Не искам да чета.

— Знаеш ли, че и аз мразех училището? Особено когато бях на твоята възраст.

— Мразя ученето — повтори Маргарет Ан. Очите й се напълниха със сълзи. — Не искам да чета!

— Днес няма да учим — каза спокойно Грейс и се изправи. — Но утре ще започнем и ще видиш колко приятно ще си изкараме заедно.

— Мразя уроците — извика Маргарет Ан и хвърли куклата си толкова силно, че тя се плъзна по пода, а главата й се счупи.

Грейс се вторачи в прекрасната кукла със счупена глава. Маргарет Ан изпищя и избяга от стаята. Грейс въздъхна. Главата започна да я боли, но тя се втурна след момичето.

— Мамо, мамо — ридаеше Маргарет Ан и зави зад ъгъла.

Грейс хукна. Последното, от което се нуждаеше, бе дете, което бяга обляно в сълзи при майка си и то преди да са изминали и двадесет минути, откакто започна работа тук. Тя зави зад ъгъла и бум! Блъсна се в здрава като тухлен зид стена, която се оказа горещо мъжко тяло. Мускулести ръце я прегърнаха и притеглиха към стоманените бедра и твърдите като скала гърди. Лицето й се зарови в меката бяла ленена риза, която бе леко влажна от пот. Упоителен мускусен аромат изпълни ноздрите й. Едри ръце хванаха здраво и интимно хълбоците й и я притиснаха към себе си. Нечий плътен глас се засмя приглушено.

— Я виж ти кой бил тука!