Бренда Джойс
Виолетов огън (27)

26

Форд не беше сам. Зад него стояха половин дузина мъже, които държаха пушки в ръцете си. Грейс знаеше, че те до един са нощни ездачи. Несъзнателно стисна здраво ръката на Рейд. Ужасът вледени кръвта й.

Той се отдръпна от нея. Тръгна напред, застана пред всички и препречи пътя на Форд и хората му. Не носеше оръжие.

— Искаш ли да се присъединиш към нас, шерифе? Още работна ръка ще ни бъде от полза.

Форд се засмя. Мъжете зад него се присъединиха към смеха му.

— Това място тук е обществена собственост — провлечено каза той. — То принадлежи на град Начез. А добрите бели хора от град Начез не желаят цветнокожите да ходят на училище, защото на тях мястото им е на полето. Хайде, момчета.

Конниците тръгнаха напред.

Рейд се обърна към събраното множество. Очите му блестяха гневно.

— По дяволите — провикна се той. — Нима ще им позволите да ви изгорят новото училище? Те са само шестима, а ние сме петдесетина! Шест срещу петдесет! Дявол да го вземе, мъже ли сте или животни, че им се подчинявате толкова безропотно?

На Грейс й се искаше да извика: „Недей, Рейд!“ Но беше безсилна. Той беше толкова яростен и великолепен, че всички около нея, цялата тълпа се размърда неловко и неспокойно. Рейд изруга.

Форд се засмя и се наведе от коня си.

— В тези негри няма и един грам смелост.

— Кучи син — провлечено каза Рейд. След това се раздвижи. Скочи към Форд бързо и силно като рис, го нападна и го и го сграбчи ненадейно. Форд падна от коня. Рейд се озова върху него. Започна да налага безмилостно с юмрук лицето на шерифа.

— Това ти е за Грейс, мръснико!

Конниците понечиха да се втурнат напред, но преди да успеят да обградят двамината, тълпата излезе от вцепенението си, раздвижи се, развълнува се и прегради пътя на ездачите. Включиха се дори жените и децата. На земята Рейд удряше с юмрук лицето на Форд с думите:

— А това ти е от мен, мръснико. А това ти е заради тези хора — заради всички хора, които тормозиш с гадната си воня.

Един конник посегна към оръжието си. Хана извика:

— Спрете го, спрете го! Веднага!

Някой го замери с чук. Той не уцели ездача, но едно момче го сграбчи за глезена от другата страна на коня. После се притекоха на помощ и по-възрастните, и конникът се строполи на земята. Не се виждаше от скупчилите се около него деца и младежи.

— Исусе Христе! — извика уплашено друг конник, когато множеството се втурна към коня му и посегна към краката му. Някой изтръгна оръжието направо от ръцете му. Конят изцвили неспокойно и се запрепъва, докато тълпата го буташе и едва не падна на земята.

— Да се махаме оттук! — извика ездачът.

Един от конниците вече се беше измъкнал от тълпата и се отдалечаваше в галоп. След миг го последваха и останалите. Изведнъж настъпи пълна тишина и спокойствие. Множеството се разпръсна, напрежението спадна.

Рейд седеше неподвижно върху Форд, който не помръдваше. Грейс се втурна към него.

— Добре ли си?

— Да — отвърна той и се изправи. Разтърси дясната си ръка и изтръпна от болка.

Форд лежеше неподвижно. Грейс се вторачи в него.

— Той да не би да е…?

— Не, не го убих, Грейс, колкото и да ми се искаше. — Погледът му беше потъмнял. — Смятах, че разбираш — аз не съм хладнокръвен убиец.

— О, Рейд — извика тя и го прегърна. — Наистина те разбирам. И мисля, че си чудесен. Това, което направи току-що, е прекрасно. И невероятно безразсъдно.

Той омекна.

— Май сме един дол дренки с теб, а?

Тя примигна.

— Говори ми — помоли я той. — Говори ми колко съм чудесен.

Тя затвори облекчено очи.

— Невероятно чудесен си.

Той се усмихна и я прегърна. Но не й каза мисълта си: „Защо не се омъжиш за мен, щом съм толкова чудесен?“ Отхвърли тази мисъл, вместо да я произнесе на глас.

— Ей-сега ще сложа шерифа на седлото му. Надявам се да не пукне, докато стигне града — каза той и погледна множеството. — Ще построим ли това училище сега или ще чакаме до следващата година?

Хората изреваха мощно, щом чуха въпроса му. Това беше доста ясен отговор.

Тя се измъкна от стаята им през нощта и излезе навън крадешком само с една малка пътна чанта.

Душата я болеше толкова силно, че тя викаше без глас, тъй като не смееше да издаде и звук.

Училището беше готово. Той й каза, че това е неговият дар за нея и за бившите роби от Начез. Разбраха се да заминат утре за Тексас, но това утро никога нямаше да дойде.

Сега разбираше колко погрешно мнение е имала за Рейд. Всеки човек, който извършваше подобни на неговите дела, сигурно открай време е бил с правилни убеждения. Те просто бяха заровени дълбоко в него, а той ги бе пренебрегвал постоянно. Но това не бе променило главния проблем, който стоеше в дъното на раздора им — той не признаваше Грейс за пълноправна личност, която се отчита само пред себе си за постъпките си. Освен това тя се страхуваше твърде много, че той ще й отнеме независимостта. Рейд беше защитил публично правата кауза, но той все още й налагаше решенията, които тя би трябвало да взема самостоятелно. Спорният въпрос с нейното учителстване така и си остана неразрешен, защото се оказа невъзможно да се намери такъв изход, който да устрои и двамата.

Почувства се виновна. Но оставането с Рейд само отлагаше неизбежното. Неговото настояване да отидат в Тексас ускори бягството й. Понякога той беше много досетлив и отгатваше безпогрешно чувствата й. Затова тя се изненада, че той не усеща колко ще се срамува тя, ако се срещне с родителите му в качеството на негова любовница. Но нямаше смисъл да му разкрива чувствата си.

Грейс се люби с неистова страст с Рейд този следобед. Знаеше, че това е за последно. Той отвърна на ласките й със същия плам и безразсъдност. Не се ограничиха с един път. Неколкократно се сливаха мъчително един с друг, докато най-сетне някъде около полунощ той заспа дълбоко.

— Обичам те — каза Грейс, наведе се и го целуна по неподвижните устни. За нейна изненада той изсумтя. Ръката му обви китката й, а устата му се отвори под натиска на нейната.

Дали се беше събудил?

Грейс никога нямаше да узнае.

Остави му писмо, в което му казваше, че го обича, но това няма да им помогне. В писмото тя се опитваше да обясни какво означава за нея независимостта й и че й е невъзможно да живее с мъж, който се мъчи да й я отнеме. Разбираше, че Рейд иска да я защити. Но както той трябваше да се противопостави на Форд, така и тя смяташе, че е длъжна да преподава въпреки заплахите на Роулинс. Пишеше, че никога няма да се омъжи и да се откаже от професията си. Преподаването беше неразривна част от самата нея, също както и вярата й в правото на жените да гласуват и в правото на бившите роби да се учат. И двете чувства бяха дълбоко вкоренени в нея.

Предстоеше й да върви дълго пеш до следващия град, където, далеч от любопитните жители на Начез, ще вземе първия влак в северна посока, за да се върне в Ню Йорк. Представи си колко ще се разгневи Рейд, когато разбере, че е избягала. Да се разгневи ли? Не, тя го познаваше доста добре и знаеше, че това ще му причини повече болка от всичко друго на света. „О, Рейд“, помисли си тя с мъка, „какво неприятно събуждане ти устроих! По-добре никога да не се бяхме срещали и никога да не се бяхме влюбвали! Тогава нямаше да ти причиня това!“ Тутакси Грейс разбра, че това не е вярно. Знаеше, че ще съхрани спомените си за него като някаква скъпоценност и ще го помни, докато е жива.

Когато си помисли за бъдещето, я обхванаха мрачни мисли. Напускаше Рейд, но животът й трябваше да продължи. Петте хиляди долара ще премахнат задълго безпокойството за болничните сметки на майка й. Вече беше член на Националната асоциация за правото на жените да гласуват и беше добра приятелка с председателките й — Елизабет Кади Стентън и Сюзън Б. Ентъни. Ще обикаля из страната и ще държи сказки на хората. Ще се потопи изцяло в борбата за делото. Следващото лято във Филаделфия ще се чества Стогодишнината, а Грейс вече знаеше, че Асоциацията има големи планове за акции, които да повлияят на хорското мнение. Ще отиде с тях.

Спря за миг, когато пътят я изведе до новата църква. Тя имаше нужда от още боядисване. Но точно сега блестеше в бяло на лунната светлина и миришеше приятно на прясно отсечено дърво. Рейд я бе построил. А някой ден той ще принадлежи на някоя друга.

Този път тя чу отдалеч приближаването на конете. Опитът я подтикна да постъпи както трябва. Не ги изчака да се приближат, а се скри в гората. „Това не е възможно“, помисли си тя отчаяно, но сцената се разигра пред очите й.

Грейс се сви зад един дебел дъб и се загледа разтреперано. Чу гласа на Форд. В очите й бликнаха сълзи от гняв и безсилие, когато ги видя да обграждат сградата и да я обливат с някаква лесно запалима течност. Гласовете им бяха тихи, груби и заплашителни. След няколко секунди огънят пламна и от четирите страни. Грейс не помръдваше. Почти не виждаше от сълзи, а пламъците пращяха и се виеха нагоре.

Тя сподави стона си. Зад нея подскочи един елен и избяга в храсталака.

— Какво е това? — изсъска някой.

Грейс застина на място.

— Има някой в гората — отвърна друг мъж.

— Сигурно е негър — каза Форд. — Изкарайте го оттам.

Конниците се насочиха към нея. Грейс изпищя и хукна да бяга, но един ездач й пресече пътя. Тя се плъзна покрай коня и се озова в сечището, където сега пламтеше ярко училищната сграда.

— Това е жената на Браг. Хванете я — изрева Форд.

Грейс вдигна полите си, хукна покрай същинския ад, който се бе разразил на ливадата и се втурна към гората от другата страна.

Не мислеше. Тичаше напосоки. Гората беше черна като катран. Клоните я жулеха и одраскваха. Спъна се, но не посмя да падне. Убоде се на тръни и извика от болка. Едва не зарида. Отвори уста, за да си поеме дъх, и се сви, тъй като един храст дива роза я улови като в капан. Вслуша се в нощните шумове, но чу само плисъка на Мисисипи, жабите, щурците и една сова. Измина известно време, преди да успее да задиша по-равномерно и да разбере, че, слава богу, им е избягала. Измъкна се предпазливо от храсталака. Усети, че си е загубила едната обувка. Кракът й започна да пулсира. Събу скъсания чорап и се отпусна на земята. Още трепереше. Нещо се плъзна по глезена й. Тя подскочи и побягна. „Няма край,“ помисли си, „не му се вижда краят на това насилие, както и на тази нощ.“

Най-сетне спря, за да се ориентира къде е. Беше загубила пътната си чанта и малкото си вещи вътре. Но парите и аметистовата огърлица още бяха в нея. Докосна подаръка на Рейд под роклята си. Затвори очи. Толкова се радваше, че той не си го взе обратно, когато тя му поиска пари. Това беше всичко, което й остана от него, като изключим спомените. Беше сигурна, че се е загубила и никога няма да се измъкне от гората. Точно в този момент видя между дърветата една голяма къща с колони. Миг по-късно Грейс въздъхна с облекчение. Това беше Мелроуз.

 

— Трябва ми твоята помощ.

Луиза, която изглеждаше великолепно в някаква претенциозна безвкусица от розов сатен и перца, я гледаше недоверчиво. Грейс преглътна.

— Зная, че не ме харесваш. Знам…

— Какво ти се е случило? — попита надменно Луиза, когато видя скъсаната й рокля и разрошеното й лице.

— Напускам Начез — каза тихо Грейс. Вече беше по-спокойна, въпреки заседналата здраво буца в гърлото й. — И ми трябва твоята помощ, за да успея.

Очите на Луиза се присвиха. Макар че се усмихваше, видът й никак не беше привлекателен в този момент.

— Ти се шегуваш с мен.

Грейс само я гледаше.

— Отиваш си посред нощ, пеш — усмихна се подигравателно Луиза и хвърли един бегъл поглед на голите и окървавени крака на Грейс. — Бягаш оттук.

Грейс не отвърна. Не биваше да го прави.

— Какво се е случило? — повтори Луиза. — Рейд не знае, нали?

— Не.

Луиза отметна глава и се засмя.

— Разкажи ми какво се е случило. Как си загуби обувката? Защо в косата ти има клончета, а по роклята ти се вият бодли?

— Когато излязох от града, минах покрай църквата. Те дойдоха, изгориха я и ме видяха. Успях да им се изплъзна.

— Много лошо — каза Луиза. — Много, много лошо.

— Ще ми дадеш ли назаем кочияш и кабриолет, само да ме откара до следващата железопътна гара? — Гласът на Грейс звучеше отчаяно. — Трябва да съм далеч оттук, преди Рейд да разбере, че ме няма.

— Нима е възможно да ти откажа? — попита риторично Луиза. — Веднага ще изпратя да повикат кочияш. Искам да се махнеш оттук, преди да дойде гостът ми.

— Благодаря ти — каза Грейс и се запита кого ли очаква Луиза. — Ще имаш ли нещо против да ми заемеш едни обувки? Трябва и да се пооправя малко.

— Иди в кухнята — Луиза й посочи с ръка задната част на къщата. — Знаеш пътя.

Грейс се подвоуми.

— Какво чакаш? Казах ти, че очаквам някой да дойде всеки момент.

— Моля те, не казвай на Рейд, че си ме виждала.

Луиза се усмихна.

— И през ум не ми минава да го направя.

Грейс изпита болка от тържествуващата нотка в гласа й. Обърна се и се запрепъва към кухнята. Не успя да се удържи и си представи Рейд в прегръдките на Луиза. „О“, помоли се тя, „дано не се обърне към нея за утеха, след като открие, че ме няма!“

Луиза не й донесе обувки. След като използва гърба на един поднос за огледало, Грейс си оправи косата, махна клончетата и бодлите, приглади и опъна полите си. Свали си другата обувка и се запъти към предната част на къщата. Ако Луиза беше благоволила да й донесе обувките, Грейс би се измъкнала незабележимо през задния изход. А сега, е, какво пък, положението и така беше доста лошо. Ще се измъкне някакси и любовникът на Луиза ще запази анонимността си.

Щом влезе в коридора, застина на място и едва не припадна от изненада. Никога нямаше да сбърка гласа, който се чуваше от всекидневната. Говореше Форд:

— И жената на Браг беше там, но ни избяга. Но, по дяволите, какво правеше там сама през нощта?

— Тя е тук — изрече несъобразителната Луиза. — Тя ще напусне Рейд и аз ще й помогна да се добере до гарата.

Настъпи мълчание. После Форд се разсмя. Грейс се обърна и хукна да бяга.

— Какво правиш, по дяволите? — извика Форд.

Той я улови, преди да се е промъкнала през внушителната предна врата, изкиска се и я притисна към себе си.

— Я виж какво хванах!

Луиза стоеше със скръстени ръце и се мръщеше.

— Какво правиш, Уил? Пусни я! Тя си отива от града. Да й кажем: „Прав ти път!“

Лицето на Форд още беше подуто и разранено. Едното му око беше насинено.

— Значи най-сетне ти дойде умът, а? Колко жалко, че не взимаш със себе си и онзи тексаски боклук.

— Пусни ме — изрече задъхано Грейс и се изви.

— О, можеш да вървиш по дяволите, ако искаш. Начез ще стане далеч по-приятен град, след като теб те няма тук. Но няма да те пусна, преди да пробвам от това, което е получил и Браг.

И Луиза и Грейс ахнаха едновременно. Грейс продължи да се бори още по-енергично, макар и да не постигна никакъв успех. Разгневената Луиза се приближи до тях.

— Хей, я слушай — изръмжа тя. — Аз ти се отдадох, но ако продължиш да опипваш тази бяла отрепка, никога повече няма да те пусна тук. Ясно ли е?

— Дявол да го вземе — изрече Форд и отпусна Грейс.

— Спомни си — каза Луиза с разширени от гняв ноздри и стегната челюст, — че той се насочи към нея само защото ми беше омръзнал!

Форд пусна Грейс.

— Аз чух друго по този въпрос, но смятам, че има и друг начин да си отмъстя. Да върви по дяволите — той насочи черните си очи към Грейс и пипна с пръст аметистовата й огърлица. — Днес имаш късмет, малката.

Грейс потрепери от страх.

След това той скъса огърлицата от шията й.