Бренда Джойс
Виолетов огън (28)

27

Рейд се събуди с усмивка на лице, прозя се и се протегна бавно. Посегна към Грейс. Докато се раздвижваше по този начин, се чудеше дали не му се е присънило любовното й обяснение снощи. Той почти беше заспал, но можеше да се закълне, че тя му каза, че го обича. Дори само споменът за тези думи караше сърцето му да се свива от радост и надежда.

Ръката му се движеше по студената повърхност на леглото. До него нямаше никой.

Рейд обърна глава и се загледа в мястото до себе си, където трябваше да лежи Грейс. Огледа стаята, но не видя и помен от нея. Отначало, все още неразсънен, той само се обърна, но след това изпадна в ужас. Нейната страна на леглото беше съвсем студена, сякаш я няма от часове…

Къде, по дяволите, е хукнала посред нощ?

Хрумна му, че може да й е станало лошо и изтича в банята, но тя беше празна.

Сигурно е излязла да се поразходи, макар и да е било много рано сутринта. Или пък, и той помрачня, докато е скитосвала, е попаднала в беда.

Несъмнено се бе случило именно това.

Но толкова рано? Защо е излязла толкова рано призори?

Той се бе успал. Слънцето грееше високо в небето. Сигурно беше десет часът. Погледна към джобния си часовник и разбра, че предположението му е правилно. Наплиска си набързо лицето с вода, насапуниса се и се изми. Реши да прескочи бръсненето. Вече усещаше лека паника. Обу си бързо панталоните.

Щом чу почукването по вратата, извика безцеремонно: „Влез!“, като очакваше това да е камериерката, която носи закуската. Примигна, когато видя Алън, а после се зае да си закопчава ризата твърде бързо, като объркваше илиците и копчетата. Разбра, че са се сбъднали най-лошите му страхове — тя е изпаднала пак в беда.

— Какво има?

— Не знам как да ти го кажа, Рейд — изрече Алън и се размърда с неудобство. Погледът му се стрелна по стаята. Лицето му поруменя, когато забеляза леглото.

— По дяволите, къде е Грейс?

Алън се стресна.

— Не е ли тук?

— Не си ли дошъл заради нея?

— Не, Рейд, изгорили са новото училище до основите.

Рейд изруга. Удари с юмрук по бюрото. Водата, с която се изми, се разля по пода.

— По дяволите всичко!

— И аз чувствам същото — изрече сухо Алън. — Кметът повика с телеграма федералните войски.

— Мислиш ли, че ще дойдат?

— Изобщо не вярвам в това — отвърна Алън. — На хората на Север им е дошло до гуша от проблемите на Юг. Северняците искат да оставят Юга да се оправя сам, сам да си строи всичко и въобще да върви по дяволите. Това е истината, Рейд. Без помощта на местните хора няма да спрем ездачите. Преди няколко години тук имаше федерални войски, но с идването им ездачите не престанаха да извършват престъпления. Дори и сега пак да дойде армията, пак няма да успее да се справи с положението. Ще трябва да минат доста години, преди да се променят нещата.

Рейд го погледна.

— Ти няма да останеш тук, нали?

Алън отвърна на погледа му.

— Не, няма. Знам, че съм страхливец. И че съм загубил вярата си в бъдещето. Не искам да ми строшат гръбнака следващия път. И… — той сви рамене. Не искаше да произнася следващите думи. Рейд разбра, че е решил да си тръгне и заради тях двамата с Грейс.

Рейд тъкмо се готвеше да излезе, за да я потърси, когато съзря писмото на масата. Замръзна на място. Посегна към него, видя името й и разбра всичко. Разбра, че го е напуснала.

Отпусна се в стола и зачете писмото. Заболя го толкова силно, че в очите му блеснаха сълзи. Тя му бе казала, че е чудесен, а снощи му призна, че го обича. А сега в писмото му съобщаваше това отново, но този път за сбогом.

Обаче, когато стигна до края на писмото, вече не страдаше, а беше ядосан. За пореден път Грейс го бе преценила погрешно. Отдавна бе разбрал, че тя никога няма да се откаже от професионалните си занимания и от борбата си за човешки права — и се бе съгласил с това! Отново си беше съставила прибързано мнение за него и беше стигнала до погрешни заключения, без дори да си дава труд да го попита какво мисли по въпроса! Само да беше попитала! Да, той не искаше тя да преподава в Начез, но в страната имаше още толкова много учителски места. Разбра защо се е чувствала длъжна да преподава именно тук. И ако беше възможно да почне всичко отначало, се надяваше, че този път ще я подкрепи. От своя страна очакваше тя да му повярва достатъчно, за да остане при него. Но не, тя бе избягала.

Ще я намери.

Тя го обичаше. Той я обичаше. Ще решат този проблем веднъж завинаги. Когато отвори вратата, готов да се втурне навън, той се озова срещу помощник-шерифа Лойд Бейкър.

— Шерифът иска да идентифицираш едни останки — изрече той.

Той яздеше към училището заедно с Бейкър и чувстваше, че му прималява.

Грейс не е мъртва!

Но те му твърдяха обратното.

Грейс не е мъртва! Повтаряше го като припев и като молитва. Пгюдължи да го произнася, докато се носеше във вихрен галоп към пепелта и праха, в които се бе превърнала новата църква.

Скочи от коня, още преди жребецът да е спрял. На мястото се беше струпала голяма тълпа от обезпокоени хора. Всички гледаха само в него. Форд излезе напред. Изглеждаше самодоволен. Тук бе и Хариет. Тя поклащаше глава и стоеше до Хана, Джон и няколко други цветнокожи семейства. Всички бяха онемели от тежката загуба, като изключим една жена, която плачеше открито, без да се срамува.

— Къде? — запита той. Бейкър му бе казал, че са намерили изгорено тяло. След това видя какво държи Форд — една от пътните чанти на Грейс и една от изящните й обувки. Коленете му омекнаха. Едва не му прилоша. Някой го хвана за ръката и му помогна да остане прав. Беше Фарис.

— Хариет Голд потвърди, че вещите са на мис О’Рурк — каза Форд.

Рейд го изгледа с широко отворени очи. Ужасено.

— Така е.

— Тялото е в пепелището.

Зашеметеният Рейд се обърна, за да отиде на мястото. Не, това не беше Грейс, не беше! Понечи да приближи. Струваше му се, че всичко това не се случва в действителност. Сякаш ходеше насън. Изотзад го последва гласът на Форд.

— Заради огъня не личи чии са останките.

Тялото се състоеше само от овъглени кости. Нямаше коса и останки от плътта. Бяха само кости. Рейд изпита облекчение. Това не беше Грейс. А след това един слънчев лъч отрази нещо блестящо и привлече погледа му. Той се втренчи в аметистите и диамантите, които проблясваха на шията на скелета.

— Не.

Нямаше злато. Бяха останали само камъните, които бяха подредени в отблъскващо правилен ред.

— Не.

— Ела с мен вкъщи, Рейд — каза нежно Хариет.

Не я забелязваше. Виждаше само Форд, който се наслаждаваше на гледката, бръкнал с ръце в джобовете си.

Форд промени небрежната си стойка.

— Аз не бях тук — извика той и отстъпи назад. — Цяла нощ бях с Луиза! Питай я, ако не ми вярваш!

Рейд се насочи бавно и хладнокръвно към него. Форд отстъпи още една крачка назад.

— Да не мислиш, че съм дотам полудял, че да взема да убия някого? След онова, което ми стори? Казах ти — бях с Луиза.

Рейд беше ослепял от болка и гняв, но още беше на себе си. Нямаше да убие Форд, ако не беше абсолютно сигурен, че именно той е виновникът за престъплението. Падна на колене. Вдигна лице към небето. Риданието, което прозвуча, вледеняваше кръвта и раздираше душата. Рейд изрева още веднъж.

— Цялата нощ ли прекара тук, Форд?

— Да — потвърди Луиза и посегна, за да го докосне по ръкава. — Съжалявам, Рейд.

Той се втренчи в нея.

— През цялата ли нощ беше тук Форд, Луиза?

— Да, Рейд. — Тя се приближи и сложи ръце на раменете му. — Скъпи, защо не влезеш да пийнеш нещо?

Той я погледна.

— Ще открия кои са били там — каза той. — И ще ги убия всичките.

— Чакай, Рейд — извика Луиза, когато той се спусна по стъпалата на верандата. — Рейд!

Скръбта му беше толкова голяма, че му се прииска да се свие в някой тъмен ъгъл и да заплаче. Вместо това се съсредоточи върху мисълта за отмъщението. Три дена се опитваше да открие кой точно е подпалил училището. Много младежи в Начез бяха нощни ездачи. Не беше тайна кой е ездач, защото те сами се перчеха с това, но никой не знаеше поне малко факти, които да изяснят убийството на Грейс. След три дни проучвания Рейд не знаеше нищо повече, отколкото в началото.

— Ще си докараш някоя болест — каза Хариет. Тя беше дошла в хотелската стая, където бе отседнал той. Отвсякъде го заобикаляха вещите на Грейс. Още усещаше аромата на тялото й. Пред него стоеше половин бутилка бърбън. Държеше в ръка нощницата й. Притискаше я до гърдите си.

— Обичам я — изрече с пресипнал глас Рейд.

— Трябва да почнеш нов живот — каза Хариет. — Нея я няма, Рейд, но ти още си тук. Прибери се вкъщи при майка си и баща си. Прибери се при любимите си хора.

Той я погледна и изпразни чашата.

— Да не мислиш, че не ми се искаше да се скрия в някоя дупка и да умра, когато разбрах, че са убили момчетата ми? Нищо не може да се сравни със загубата на дете, скъпи. Нищо.

Той наведе унило главата си.

— Толкова боли, Хариет…

— Тя щеше да настоява да продължиш борбата, ако беше жива!

Рейд изтри рязко една малка струйка сълзи от очите си. Не извика. Нямаше да вика.

— Да, така е, но, по дяволите, толкова ми е трудно. — Погледна Хариет за пръв път от началото на разговора им.

— Но първо трябва да се погрижа за една работа. — Първата работа на Рейд бе да построи отново църквата.

Този път сградата включваше отделна стая само за провеждане на учебни занятия. През следващите три седмици три поде кампания срещу шерифа. В атаките си наблягаше преди всичко на смъртта на моряка Ейбъл Смит. Нае агенцията на Пинкертън да разследва самоубийството. Доказателствата срещу шерифа бяха само косвени, но Ейбъл Смит беше бял, а не негър. Много от градските жители, които бяха на страната на нощните ездачи, се изпълниха с негодувание и възмущение, когато узнаха за тази подозрителна смърт.

Рейд изпрати писма до местните вестници, Джексън Клариън и Абърдийн Икзаминър. Не се интересуваше от това, че журналистите съчувстват на нощните ездачи и на техните методи за въздействие. Скоро съмнителното самоубийство на моряка се превърна в обществен скандал. В Начез се сформира малка група граждани, които подеха кампания в защита на закона, реда и справедливостта. Те се обявиха срещу Форд. Въздържателското дружество на Сара Белели се включи в нея. Общественото негодувание се надигна, а Рейд подклаждаше огъня чрез вестниците. Само след няколко седмици при него се появи разгневеният Форд.

— Ти стоиш зад тази работа — изръмжа Форд. — Да не мислиш, че не зная това? Да не мислиш, че ще стоя и ще те гледам със скръстени ръце?

Рейд се засмя.

— Искам да знаеш следното, кучи сине. Искам да знаеш, че ще те унищожа. Свършено е с теб в Начез.

Форд се поколеба. Рейд разбра, че той се страхува.

— Не можеш да ме унищожиш, момко — каза Форд.

— Така ли? — засмя се Рейд.

— По-голямата част от гражданите все още ме подкрепят — процеди Форд. — И ако не ми вярваш, какво пък, ела на Крос Крийк утре през нощта и сам ще се убедиш.

Крос Крийк. Рейд бързо се досети, че нощните ездачи пак са решили да сплашат някого. Те се готвеха да пребият един изполичар, който беше закъснял с плащането на вноските си. Рейд осъзна, че за Форд е изключително важно да демонстрира властта и силата си в този случай.

Точно обратното, за Рейд беше жизненоважно да го спре. Въпреки че болшинството от градските жители се разтревожиха от вестта за смъртта на Смит, Рейд знаеше, че е невъзможно да разчита на тях, за да спре нощните нападения на Форд срещу цветнокожите. Ставаше дума за пряк сблъсък с шерифа и хората му. Рейд можеше да разчита само на няколко души като Фарис. Затова нае неколцина от агенцията на Пинкертон. Така успя да сформира малък кавалерийски отряд, който яздеше в задушната и безлунна вечер, за да спре нощните ездачи.

Но не се стигна до бой. Форд и хората му не очакваха да се сблъскат с въоръжен противник, който ги превъзхожда по численост. Щом видяха хората на Рейд, те им обърнаха гръб и избягаха като банда страхливи хулигани, каквито си бяха всъщност. Рейд се втурна в галоп след Форд. Той го настигна на половината път до Начез. Никой и нищо нямаше да го спре сега, не и когато се приближи толкова до постигането на заветната си цел — унищожаването на своя кръвен враг.

— Спри и се бий, Форд!

Форд продължи да бяга. Рейд се втурна след него. Конете им галопираха шия до шия слепешком в мрака. Той скочи върху Форд. Двамата се стовариха на земята и се затъркаляха, водейки лют бой. А после се изправи само Рейд, който едва не преби с юмруци до смърт Форд.

Тогава видяха Форд за последен път в Начез. Но Рейд не се радваше и нямаше чувството, че е победил. Усещаше само дълбока празнота в сърцето и душата си.

* * *

— Здрасти, татко.

— Рейд! — Кехлибарените очи на Дерек Браг се отвориха широко от изненада. Миг по-късно по лицето му се изписа усмивка от удоволствие. В следващата секунда Рейд се озова в силната и пламенна прегръдка на баща си. Двамата си приличаха като две капки вода, като изключим очите, които при Дерек изглеждаха тридесет години по-възрастни. Двамата бяха еднакво тежки и имаха едно и също здраво телосложение. Лицата им бяха като огледално отражение едно на друго. Само че единият беше млад и строен, а другият бе видимо по-възрастен, но все още несъмнено хубав. Дерек го пусна и се усмихна.

Рейд отвърна на усмивката му. Забеляза как усмивката на баща му се стопява и видя озадачения поглед в очите му. Усети, че Дерек вече е доловил унинието, което не го напускаше. „Не мигай“, помоли се наум Рейд и отклони поглед. Не забеляза загрижеността, която се изписа по лицето на Дерек, а тя изчезна, когато той отново вдигна очи.

— Къде е мама? — с известно усилие успя да придаде безгрижна нотка на гласа си. — И сестра ми? И онзи негодник картоиграчът, за когото тя се омъжи?

Дерек го прегърна през рамото и го въведе в предверието на ранчото, чийто под беше дъбов.

— Миранда! — извика той. — Сторм! Брет! — Той се усмихна на сина си. — Майка ти ще ти издърпа ушите, сине.

Рейд се усмихна при тези думи.

— Да не се е ядосала за нещо, а?

Дерек го погледна.

— Ядосана? — Той отметна глава назад и се засмя.

Сестра му изглеждаше невероятно хубава. Тя беше в разцвета на младостта си и беше пет години по-възрастна от Рейд. Щом го видя, хукна надолу по стълбите. Елегантната й копринена рокля, турнюрът, обръчите и всичко друго й стигаха до коленете и разкриваха дългите, изящни и обути в копринени чорапи крака. Това беше Сторм, която Рейд познаваше далеч по-добре от мъжа, който се бе оженил за нея и с когото тя живееше в Ноб Хил в Сан Франциско. Тя изпищя от радост. Викът й му напомни за тяхното детство и Рейд я улови, когато тя се хвърли в прегръдките му.

— Щях да те убия, ако не беше дошъл — призна му тя задъхано. — Всички тези телеграми! Първо ще пристигнеш на една дата, после на друга! Майка ти е подготвила няколко изненади! Много ти е сърдита!

Рейд се усмихна смутено и забеляза над рамото на Сторм, че Брет го гледа. Прегърнал с една ръка сестра си, той протегна другата, за да разтърси десницата на зет си. Доста, време измина от онзи ден преди петнадесет години, когато Рейд отказа да пусне Брет в къщата и заплаши да го накълца на парчета, докато Брет се мъчеше да намери избягалата си жена.

Майка му се появи с вик на входа. Сторм се усмихна и прегърна мъжа си. Миранда беше дребна на ръст. Когато Рейд я прегърна, на фона на неговия ръст тя изглеждаше още по-миниатюрна. Откакто Грейс го напусна, не беше прегръщал жена и сега усети, че толкова силно страдание изпълва душата му, че той задържа майка си в обятията си далеч по-дълго от обичайното. Най-сетне успя да се овладее.

— Къде са племенниците ми? — попита той и се усмихна.

— Спят — отвърна Брет. — Слава богу.

Той и жена му си размениха влюбени погледи. В душата на Рейд нещо се скърши, когато видя дълбоката им привързаност, тъй като те не се държаха така по-рано. Брет забеляза погледа му и го озари с ослепителната си усмивка.

— Ръцете ми не се задоволяваха да прегръщат само жена ми — заяви той и му намигна.

Сторм смушка Рейд в ребрата.

— Не му обръщай внимание, Рейд, той е чудесен баща. Как е Ник? А къде е очарователната дама, която очаквахме да доведеш?

Лицето на Рейд остана неподвижно. Усети, че около него настъпи дълбока и въпросителна тишина. Сторм се съвзе първа и го стисна за ръката.

— Май казах нещо неприятно. Съжалявам, Рейд. — Усмихна му се несигурно.

Рейд нямаше сили да отвърне на усмивката й.

— Ник е добре — каза той. — Той се е посветил изцяло на възстановяването на Драгмор.

Нима е бил само преди няколко месеца в Европа? Струваше му се, че оттогава са минали години. Сякаш това се бе случило в някакъв друг живот — живот преди Грейс. А сега Грейс изчезна от живота му.

— Що се отнася до дамата, тя претърпя злополука. — Запита се дали гласът му им се струва толкова дрезгав, колкото изглеждаше на самия него.

— Всички да влизат във всекидневната — изкомандва Миранда и опари с поглед Сторм. — Дерек, налей малко бренди. Гладен ли си, Рейд? Изглеждаш ми много отслабнал.

Този път устните му се извиха в усмивка.

— Не, мамо, не съм гладен, но малко бренди ще ми дойде добре.

Той стискаше здраво преградата в яслата и гледаше втренчено неясните очертания на расовия жребец на Дерек. Беше пълнолуние. Луната светеше много ярко. Навсякъде около него се чуваха познатите тексаски нощни звуци, с които бе израснал. Обаче тази вечер не му беше уютно сред тях. Една сова изкряска. Рейд се облегна на преградата и се втренчи напосоки в полумрака. Ранчото зад него беше почти тъмно, като изключим светлините в неговата стая и в спалнята на стопаните.

Вътре в нея стоеше Миранда с четка в ръка. Прекрасното й лице се бе напрегнало от тревога.

— Той е излязъл да се поразходи, Дерек. Преживял е нещо страшно.

— Знам — каза Дерек. — Забелязах това още в първия миг, в който го видях. Не се усмихва весело. В очите му няма блясък. — Той погледна жена си. Страдание изпълваше погледа му. Той споделяше скръбта на детето си. — Смяташ ли, че тя е мъртва?

— Смятам, че той има нужда от теб — каза Миранда. Малката й ръка стисна голямата му десница. — Не мога да понеса да го гледам така. Рейд винаги е бил обичлив и не е спирал да се смее. А сега сякаш някой непознат ни е дошъл на гости!

Дерек излезе навън. Не се опитваше да прикрие приближаването си. Знаеше, че Рейд го чува, въпреки че той не се обърна, защото Рейд му беше син и бе обучен да действа и мисли като апах. Когато Дерек застана до него при оградата, Рейд сведе глава в знак на признателност. Отмина един миг.

— Той е самата красота, татко. Гласът му бе груб.

Дерек отпусна ръката си на гърба на сина си.

— Какво е станало, Рейд?

Рейд издаде звук на протест, докато гледаше ботушите си, само че сега гледаше сякаш през мъгла. Премигна гневно. Не беше сигурен, че ще успее да проговори, дори и да искаше.

Дерек не премести ръката си. Стисна рамото му.

— Излей болката — каза той. — Трябва да излееш болката.

Рейд се задави и си пое дълбоко и продължително дъх. Поклати глава отрицателно. По лицето му се стичаха сълзи. Пое си безсилно дъх.

— Татко — успя да отрони той. — Искам да остана сам.

Ръката на Дерек се премести на шията му. Стисна я.

— Обичаше ли я?

Горещият натиск на бащината му ръка и дълбоко личният въпрос отприщиха всичко, което му се бе събрало на душата. Сгърчи се над перилото и нададе силно ридание.

— О, по дяволите — простена той.

— Съжалявам, синко — каза Дерек и го притегли към себе си, докато сведената глава на Рейд не докосна рамото му. Щом усети колко близо са един до друг, Рейд се напрегна и дръпна, но баща му го стисна още по-силно.

— По дяволите — каза той. — Извикай, ако ти се иска. Аз съм твоят баща и те обичам.

Рейд извика.