Бренда Джойс
Виолетов огън (13)

12

— Хариет, какво знаеш за Рейд Браг? — попита възможно най-нехайно Грейс. Беше сутринта на следващия ден. Кой знае защо вътрешно се бе напрегнала, а душата й вибрираше като опъната тетива. От днес започваше опитомяването на лъва!

Хариет, която тъкмо пълнеше чашата за кафе на Грейс, докато седяха в кухнята, застина и остана неподвижна. Очите й блеснаха.

— А ти какво искаш да знаеш?

Грейс се изчерви.

— Не е това, за което си мислиш.

А след това запита, като се изчерви още по-силно:

— Той слезе ли вече?

Хариет се изкиска.

— Отдавна слезе и излезе. Недей да се стесняваш, Грейс. Ти не си първото момиче, което се е подмамило от трапчинките му.

— Не, наистина не си интересувам от това, за което мислиш.

Хариет беше сладкодумна. Грейс узна, че той е израснал в ранчо в Западен Тексас, че произлиза от добро семейство, и че е постигнал големи успехи в бизнеса.

— Той е добър човек, Грейс, но не се мами от закачките и флиртуването му — посъветва я Хариет.

Грейс се изкашля, за да прикрие удоволствието си от доброто мнение на Хариет за него. Тя никога нямаше да повярва, че той е разумен и почтен, но явно беше такъв.

— Всъщност откога го познаваш?

— Познавам го, о, от дванадесет или тринадесет години. От войната.

Щом забеляза объркването на Грейс, тя продължи:

— Той яздеше заедно с едно от моите момчета в полка на Уокър.

Грейс я гледаше втренчено.

— Да не искаш да кажеш, че Рейд е участвал във войната?

— Разбира се, че е участвал.

— Но по това време той трябва да е бил малко момче!

Той избяга и тръгна след големия си брат, когато бе на петнадесет години. Помоли някой път Рейд да ти разкаже тази история. Той не обича да говори за това. Всъщност кой ли обича да говори за войната, но неведнъж съм го чувала да споменава този случай.

Обърканата Грейс се обърна настрани. От една страна, се ужаси при мисълта, че той се е сражавал за Юга и неговите институции, защото знаеше, че това допълнително ще усложни задачата й. Същевременно имаше нещо твърде привлекателно в историята за малкото момче, което последвало по-големия си брат и отишло с него на война.

— Хариет? — изрече Грейс. — Съгласна ли си да закача под твоята пощенска кутия табела, че тук има шивачка?

— Смяташ да почнеш работа като шивачка?

— Нямах много късмет вчера, докато си търсех работа.

— Нямам нищо против да сложиш табела, но, скъпа, не смятам, че ще получиш достатъчно поръчки, за да си платиш наема, а на всичко отгоре и да пратиш нещо вкъщи на майка ти.

— Точно от това се боях — заяви мрачно Грейс.

Привечер тя се срещна с дамите при Сара, за да организира първия поход за борба с пиянството. Насрочиха го за събота следобед — време, в което баровете са препълнени. Днес, обаче, съзнанието й бе заето с други грижи, защото този следобед тя възнамеряваше да издири Рейд и да започне да осъществява и двете си цели — да го превъзпита и да го настрои срещу шерифа Форд. Затова тя си тръгна по заобиколен път от дома на Сара. Искаше да мине покрай офиса на шерифа на Главната улица.

След дълго обикаляне намери Рейд в хотел „Сребърната дама“. Сградата красеше върха на стръмнините над Сребърната улица и имаше изглед към мудно течащите води на Мисисипи. Тя си спомни, че е чувала Хариет да казва, че той си е наел стая тук. Досега това не бе имало значение, но ето че тя се озова на входа й и започна да надзърта вътре, изненадвайки и самата себе си. В прекрасно обзаведената стая, която бе богато тапицирана с брокат и коприна, имаше легло с балдахин, килими от Обюсон и плюшени завеси, както и масивно бюро от палисандрово дърво. Бюрото беше отрупано с документи, поща, папки и диплянки. Очевидно Рейд бе превърнал този апартамент в свой офис.

Той се бе облегнал на стола си и очите му мигновено се отвориха широко от изненада, когато я забеляза.

Грейс си спомни интимните моменти от миналата нощ — страстното му докосване, еротичното нахлуване на езика му, устата му върху гърдата й. Но сега не беше време за спомени. Тя се изчерви, но нямаше сили да избяга от ведрия му поглед.

Той се изправи с усмивка на уста. Усмивката му бе сериозна, дори агресивна и Грейс разбра, че и той си е спомнил за тяхната целувка. Искаше и се да се обърне и да избяга. Вместо това изправи гордо рамене и си пое дълбоко дъх.

— Не искаш да ме отбягваш, а? — закачи я той.

Тя чуваше силното туптене на сърцето си и се запита дали и той го чува. Усети, че казва:

— Искам да обсъдя нещо с теб.

Лицето му клюмна престорено. На него се изписа едно чисто момчешко объркване.

— Не ти ли липсвах? — попита дрезгаво той.

— Рейд — каза рязко тя, като се стараеше да не гледа устата и изящно изваяните му устни, и да не си спомня как те я докосваха и й се радваха. — Преди всичко ми позволи да ти благодаря за вечерята вчера и за разходката по реката.

Той се приближи нарочно бавно. Грейс си заповяда да не отстъпва назад.

— Благодари ми отново — каза той. Погледът му не се откъсваше от очите й и ги пронизваше. Ръцете му хванаха нейните. Той я притегли в стаята и затвори вратата с крак.

Тя вдигна ръцете си, за да го отблъсне. Но, кой знае защо, пръстите й се сключиха около китките му и се притиснаха в тях. Той се взираше в устните й и Грейс осъзна, че всичко, за което й се удава да мисли, е как да го целуне.

— Трябва да поговорим — изпъшка тя. Сърцето й биеше лудо.

Той се усмихна леко и я пусна.

— Мисля, че не си струва да си губим времето с приказки.

Тя се изчерви.

— Търсих те преди малко — каза той. Отдръпна се, сложи един стол пред бюрото и й го посочи. Грейс се остави да я настани в него. Очакваше Рейд да седне на своя стол зад бюрото. Вместо това той се облегна безгрижно на ръба на бюрото, отдясно на нея. За пореден път Грейс забеляза, че панталоните му са прекалено опънати и прилепват плътно към силните му крака и очертават ясно мъжките му атрибути. Веднага се загледа в пода.

— Търсил ли си ме? — запита тя. Стори й се, че нещо е заседнало в гърлото й.

— Да, исках да те заведа на обяд. Яла ли си?

— Да, в дома на Сара Белели.

— Е, във всеки случай не си дошла — изрече той с надежда в гласа, — за да обсъдим предложението ми?

Един миг й стигна, за да си събере мислите.

— Твоето предложение? Да ти стана любовница? О, не, категорично не!

— Грейс, знаеш ли, че винаги получавам това, което искам?

Тя кръстоса погледа си с неговия. Той не се перчеше. Говореше истината или поне това, което смяташе за истина. Това я разтревожи. Или я изпълни с трепет?

— Този път няма да успееш — заяви уверено тя.

Усмивката му блесна като светкавица на лицето му.

— Пак ли ме предизвикваш? Не се ли отучи?

— Не те предизвиквам — отвърна тя по-спокойно, отколкото се чувстваше. — Просто констатирам факта.

Той се засмя. Плъзна се надолу и застана прав.

— Е, добре. Да обсъдим, без да бързаме, това, за което си дошла. Хвана я за ръката.

— Къде отиваме? — попита тя с лек ужас и известна възбуда, когато си спомни за часовете, които бяха прекарали заедно вчера.

— Имам изненада за теб — каза бодро Рейд. — И ако тя не ти хареса, обещавам да те върна веднага.

Тя прехапа устни и го погледна неуверено, докато слизаха на долния етаж.

— Каква е изненадата? — чувстваше се почти като шестгодишно дете на Бъдни вечер.

— Ако ти кажа предварително, няма да има изненада — той я тупна леко по изгорелия от слънцето нос. — Боли ли? Виждам, че днес носиш шапка.

— Наболява малко.

— Ще ти дам един мехлем — каза Рейд и я улови за ръката. Вече вървяха по улицата.

— Рейд — прошепна Грейс и се огледа. — Всички ни гледат!

Той се усмихна.

— Не ми ли е позволено да ухажвам дамата на сърцето си?

До този миг сърцето й се носеше на крилете на радостта. А в следващия я обля вълна на дълбоко разочарование. Той си играеше своите игри. Не я ухажваше. Искаше да му стане любовница. Това стана ясно още вчера. Дръпна ръката си. Той я изгледа насмешливо.

Продължиха да крачат мълчаливо.

— Какво има, Грейс? — попита най-накрая Рейд.

— Нищо.

Той я поведе по една тиха улица. Къщите края нея стигаха до там, откъдето пред погледа се появяваше река Мисисипи. Улицата свърши. Рейд я хвана за ръката.

— Къде отиваме?

Той не й отговори, а само й се усмихна очарователно. Не пусна ръката й, но този път Грейс не протестира. Пътеката до брега беше камениста и неравна. Изпита благодарност към Рейд за това, че й помогна.

Мисисипи се плискаше край песъчливия бряг. Очите на Грейс се отвориха широко от изненада, защото на брега бе изтеглен един дълъг сал. Видя, че в него има рибарски въдици, ведра, кошче и одеяло.

— Какво значи всичко това?

— Ти каза, че ловенето на риба ти изглежда приятно — намигна й той.

Тя сложи ръка над сърцето си, което подскачаше неудържимо.

— О, така е, наистина, но, Рейд, какво си намислил?

— Да идем за риба, разбира се.

— Не мога.

Той се засмя беззвучно.

— Защо не можеш?

— Ами — просто така не се прави.

Той изсумтя.

— Хайде, Грейси, седни на онзи пън и си свали обувките.

Тя го гледаше изумено.

— Какво?

Самият Рейд вече седеше и смъкваше с очевидно удоволствие високите си ботуши.

— Хайде. Какво чакаш?

Тя не помръдваше. Това беше невероятно! Гледаше как се появяват босите му пети и глезени. Той си нави панталоните чак до колената. Тя се загледа в краката му, в твърдата, мускулеста извивка на прасеца. Затвори си очите, за да не го вижда.

— Добре — каза той, сне сакото си и го захвърли небрежно на земята. Там се озова и жилетката. — Не си сваляй обувките. Все ми е едно. — Той си нави ръкавите на ризата до лактите и й се усмихна лъчезарно. — След вас, мадам.

Тя погледна сала и тихата река, която течеше покрай тях. О, струваше й се толкова хубаво! Но…

— Рейд, просто не знам.

— Винаги мога да те отвлека — закачи я той.

— Добре, ще дойда — реши тя в същия миг.

Той сложи цялото им снаряжение на сала и опъна одеялото в единия край. Започна да спуска сала във водата. Мускулите на раменете и гърба му се издуха, докато той го буташе по пясъка. Хълбоците му също се стегнаха и изпънаха, докато салът не се хлъзна в реката. Грейс се загледа настрани. Сети се със закъснение, че трябваше да направи това по-рано. Салът заплува на място. Задържаше го въжето, с което бе завързан за едно дърво на брега. Рейд нагази във водата.

— Много добре — каза той и посегна към нея.

Беше твърде късно, когато тя изкрещя в знак на протест. Вече се намираше високо в ръцете му.

— Какво правиш?

— Ти не си събу обувките — заяви той. Устата му се намираше до ухото й, когато той прецапа през водата до сала.

Тя неусетно се притисна до него.

— Не мисля…

— Хъм — каза той, а устните му докосваха леко слепоочието й. — Приятно ми е, че не си свали обувките, Грейс.

Преди да получи някакъв отговор, той я стисна още по-силно. Цялото й същество се изпълни с неговия аромат, допир и глас. Той я пусна на сала. Тя го държеше здраво, докато салът се клатушкаше неустойчиво.

— По-добре стой на колене — посъветва я той. Грейс така и направи, и се хвана здраво за дъските. Усмивката му беше сърдечна, а трапчинките — дълбоки. Когато той се втурна към брега, я обзе паника.

— Къде отиваш?

Да отвържа сала от брега — каза той. Панталоните му се бяха намокрили, както и ризата, която бе прилепнала за твърдото му тяло. Но той сякаш не забелязваше това. Грейс се премести предпазливо в седящо положение, след като той отвърза сала и притича до нея. Водата опръска роклята й, но тя се усмихваше. Той блъсна сала навътре в реката, а след като течението ги подхвана, и той се качи на него. Салът се клатушкаше подозрително и за миг Грейс се уплаши, че ще падне в реката. Но след това той заплува напред и тя си отдъхна. Рейд се беше отпуснат до нея. Намираше се толкова близо, че босият му крак докосваше глезена й. Водата по лицето му искреше.

— Е? Как ти се струва?

Тя се огледа и се усмихна. Те се носеха покрай къщи, ливади и пасящ добитък. Грейс вдигна лицето си към слънцето и вдъхна от околните аромати. Следобедът беше удивително прохладен и благоуханен.

— На какво ми мирише?

— На крави.

Тя го смушка с лакът, защото не се долавяше и най-лекия полъх на тор. Той се засмя.

— Не, наистина. Кажи ми.

— На орлови нокти. Пробвала ли си някога орлови нокти?

— Орловите нокти не стават за ядене!

— Така ли? Ще видиш.

Тя го погледна недоверчиво.

Той я научи как да слага стръв на кукичката на въдицата. Макар че на Грейс не й хареса, тя реши твърдо да не се държи претенциозно. След това й показа как да хвърля въдицата. Слънцето вече се бе издигнало високо в небето и печеше яко. Въженцата им се носеха подир тях. Рейд разкопча ризата си. Грейс незабавно се загледа настрани. Взираше се навсякъде другаде, само не и в широките му и силни рамене, които бяха покрити от косата, която падаше надолу. Той се облягаше на лакти. Практически бе легнал. Явно се чувстваше тук като у дома си. Тя седеше грижливо изправена със събрани колене. Облягаше се на ръцете си. Беше много горещо.

Грейс изгледа върха на черната обувка, която се подаваше изпод полите й. Тя го размърда. Колко ли е приятно да ходиш боса? Докосна с пръст яката на роклята си. Тя я стягаше. От нея започваше да я сърби шията. Вдигна очи към слънцето. Когато погледна Рейд, забеляза, че и той я гледа.

Той я озари с усмивката си, стана и потопи единия си крак в реката.

— М-м — каза той и се изсмя тихо. — Колко е хубаво и студено.

Тя прехапа устни и се загледа встрани, но го чуваше как потопява крака във водата. После една струйка от водни капки плисна лицето й отстрани. Тя се стресна и се извърна. Заля я още вода. Щом я усети, веднага възмущението й изчезна. О, водата наистина беше прохладна, мокра и чудесна!

— Хубаво е, нали — каза с усмивка Рейд.

— Много — тя гледаше към крака му, който той още държеше потопен в реката. Изведнъж го вдигна и запрати нова водна струя към нея. За своя изненада тя се засмя от сърце. Роклята й беше съвсем мокра.

— Събуй си обувките, Грейс — каза Рейд.

Тя плъзна очите си встрани от него. Да ги свали ли? Никой няма да разбере — никой, като изключим самата нея и Рейд Браг. А ще й бъде толкова удобно!

— Добре — каза тя и го погледна бегло. — Мисля, че ще се събуя.

Той още лежеше по гръб с един крак във водата. Не каза и дума. Грейс се огледа, за да се увери, че никой друг не я гледа. Започна да разкопчава обувката си. Веднага се почувства неловко. Знаеше, че той я гледа. След като разкопча всички копчета, се подвоуми. После се обърна рязко с гръб към него и я свали. Зае се с втората. Когато и тази обувка се присъедини към първата, пред нея се появи нов проблем. Искаше да си събуе чорапите, но не можеше да стигне до жартиерите на коленете под полите си, за да ги откачи оттам. Сърцето и заби лудо. Е, добре. Тя потопи във водата обутия си в чорап пръст. Рейд се обади.

— Няма да гледам. Събуй си чорапите. Тук няма никой друг, освен теб и мен, Грейс.

Нямаше сили да го погледне. Беше твърде почервеняла.

— Добре съм, благодаря.

— Грейс — каза Рейд и коленичи зад нея. Гласът му беше вежлив. — Аз не съм някой прост селяндур.

За миг тя се обърна, а после разбра какво се опитва да й каже той. Рейд имаше голям опит. Беше виждал доста глезени и жартиери. Но защо тази мисъл я караше да се чувства отвратително?

Той прошепна в ухото й:

Ако не си свалиш чорапите, ще те хвърля в реката!

Тя не се удържа и се засмя.

— Няма да посмееш!

— Много сте смела, мис О’Рурк!

Дали ще посмее?

— Затвори си очите.

Той въздъхна дълбоко. Още беше зад нея. Грейс не го гледаше от мига, в който започна да си събува обувките, но долавяше ясно всяко негово движение. Сега тя очакваше той да се оттегли в края на сала. За нейно възмущение той стисна раменете й и целуна тила на шията й. Едва тогава се отдалечи. Сърцето й заби силно в отговор на леката му целувка. Тя си свали чорапите, сгъна ги грижливо и ги сложи в обувките си. После топна пръст във водата и го завъртя насам-натам. Усмихна се. Потопи целия си крак. Засмя се весело.

Рейд се премести и седна до нея. Протегна и двата си крака. Едното от колената му блъсна нейното. Тя го погледна. Той й се усмихна в отговор и запляска нагоре-надолу във водата. Грейс потопи и другия си крак и започна да ги люшка безцелно като Рейд. Наистина беше чудесно!

Носеха се по водата, потънали в дружелюбно мълчание, докато салът не се наклони.

— О! — извика Грейс, докато Рейд я прегръщаше.

— Хванала си някаква риба — каза Рейд.

Тя коленичи и видя, че едно от въженцата се е опънало.

— О, не, на твоята въдица е, Рейд!

— Не, не е — каза той — на твоята е. Бързо, Грейс, хвани въдицата. Ще ти помогна.

Тя се вълнуваше. Вдигна въдицата и усети тежестта на улова на края й.

— Сега какво да правя? — извика тя.

Рейд застана зад нея.

— Движи я нагоре-надолу, докато не измъкнем рибата от водата.

Доста се поизпоти. Рибата се бореше с нея. Рейд стоеше зад нея с ръце на кръста й. Държеше я, докато тя се мъчеше да издърпа рибата. Когато от водата излетя най-накрая една сребърна дъга, тя изкрещя нетърпеливо.

— Виж!

— Виждам. Ама че е голяма. — Рейд се засмя беззвучно, улови въженцето, а после и рибата. Вдигна я нагоре към нея. — Е? Какво ще кажеш?

Тя светеше от радост.

— Първата ми риба! Ще я изядем ли? Става ли за ядене?

— О, да, разбира се, че ще я изядем — каза Рейд. Смени кукичката и прибра рибата във ведрото. Грейс отново започна да слага стръв на въдицата си. Съсредоточи се. Толкова се беше увлякла в работата си, че не усещаше погледа на Рейд, който неочаквано стана сериозен и напрегнат. Когато тя го погледна, след като метна отново въдицата, той бе възвърнал безгрижния си вид и й намигаше лекомислено, изтегнат в краката й. Тя се плъзна до него и като си каза на ум „Да върви по дяволите!“, разкопча горните две копчета на шията си и оголи ключицата. Рейд си извърна главата настрана, но тя успя да зърне усмивката му.

Следобедът мина твърде бързо и Грейс изпита леко разочарование, когато обърнаха сала и потеглиха нагоре по реката. Беше като омагьосана от силата и издръжливостта на Рейд, докато той караше сала с пръта. Беше неуморим, физическото усилие очевидно му доставяше удоволствие. Влагаше цялата си енергия и сила. Забеляза няколко пъти, че тя го наблюдава, но не се усмихна. Погледът му се задържа за малко върху нейния. Беше строг.

Когато се завърнаха на мястото, откъдето бяха потеглили, Грейс не се забави и секунда, а улови полите си с ръка и скочи в дълбоката до колене вода. Рейд загледа смаяно как Грейс гази във водата покрай него. Когато тя стигна брега, полите й бяха мокри до бедрата и се прилепваха плътно. Но май не й пукаше.

— Изумителната ми Грейс — прошепна Рейд зад гърба й.

Тя се стресна и подскочи на място, защото не го беше чула да идва. Озова се в обятията му. Тялото й се стегна мигновено в отговор, а пулсът й се учести.

Рейд.

— Хареса ли ти как прекарахме днес? — попита дрезгаво той.

— Да — този път тя не отклони поглед. Искаше да му покаже дълбоката си признателност. — Да, благодаря ти, беше чудесно.

Той не се усмихваше. Наведе бавно лицето си към нейното.

Грейс не знаеше как да постъпи. Не трябваше да позволява това да се случва отново, но… Устните му докоснаха леко нейните. Бяха закачливи, нерешителни и толкова съблазнителни. Грейс усети, че се отпуска, а устните й се разтварят. И най-важното, тя усети, че желае истинска целувка и копнее за нещо повече. Той като че ли долови желанието й, защото устата му се отвори и езикът му започна да прониква в нея, да я изследва отвътре и да вкусва от нея. На свой ред Грейс отвърна свенливо на целувката му.

Силните му ръце се плъзгаха по гърба и хълбоците й. Той я притегли към себе си. За първи път Грейс усети допира на неговата набъбнала, твърда мъжественост и едва не се изплаши, толкова бе шокирана. Цялото й тяло се разпали. Имаше чувството, че я е ударил гръм. Той не се опита да отдалечи хълбоците си от нея. Не пожела да скрие желанието си. Слисването й поде борба със силното желание. „Спомни си миналата нощ“, предупреди се тя. Ако той се задоволи с нежна милувка и спре дотук, това влизаше в пределите на допустимото. Но тя го познаваше вече и знаеше, че той няма да се задоволи само с това. Ако му отстъпи дори и на милиметър, той ще поиска всичко от нея. Тя се изтръгна решително.

— Спри — извика тя. — Спри се веднага, Рейд Брег!

Той дишаше така, сякаш бе бягал няколко километра.

— Желая те — тялото й трепна. — О, Грейс, дявол да те вземе. — Ръката му трепереше, докато я прекарваше през гъстата си руса коса. — И ти ме желаеш. Добре знаеш, че е така.

— Не, не е вярно — тя поклати глава. — Не те желая.

Той я изгледа втренчено и въздъхна.

— Ти просто не искаш да го признаеш. На теб ти харесват моите целувки и моето тяло точно така, както и на мен ми харесва твоята компания. На нас ни е приятно, когато сме заедно, Грейс — гласът му стана тих. — Много приятно.

Тя се обърна настрани и започна да изстисква полите си. Трепереше и се чувстваше объркана. Пак стана както преди. Той беше развратник. Нямаше съмнение в това — животът го доказа. Но той се бе държал и по друг начин, а характерът му имаше и други страни. Ако погледне смело в лицето на истината, ще й се наложи да признае, че са й приятни и той, и целувките му!

Двамата закрачиха мълчаливо към града, докато Грейс не си спомни, че не е повдигала досега въпроса, заради който го бе потърсила.

— Рейд, мислих си за това, което обсъждахме вчера.

Той вдигна вежда.

— Нашият проблем — шерифът Форд.

— Не знаех, че ние си имаме проблеми с Форд.

— Форд продължава да върши всички типично южняшки неправди — той провежда политика на дискриминация, сплашване и терор! Ти самият го каза! И се съгласи, че той трябва да бъде спрян!

Същата вежда се вдигна отново.

— Доколкото си спомням, ти говори през цялото време. Аз само слушах.

— Е, добре де — измъкна се умело тя от неудобното положение. — Предположих, че щом не ми възразяваш, значи си съгласен с възгледите ми.

Той се усмихна. Трапчинките му се очертаха ясно.

— Какво си си наумила, Грейс?

— Не е ли очевидно, че шерифът Форд трябва да бъде накаран да действа другояче?

Усмивката му изчезна.

Тя заговори бързо, сключила здраво ръцете си.

— Рейд! Ти можеш да го постигнеш. Ако някой изобщо може, това си ти! В края на краищата този, който се изправи срещу Форд, трябва да бъде поне толкова жилав и твърд, колкото е и той, и което е още по-важно, трябва да е безстрашен! А ти не си…

— Хе-ей! За какво, по дяволите, намекваш?

И двамата бяха спрели.

— Не си ли помислял някога, че е възможно да ми помогнеш? Трябва ми някой, който да се изправи срещу Форд, за да го накара да спазва законите и да му даде да разбере, че той няма да се отърве безнаказано, ако продължи да сплашва и да действа с насилие! Зная, че теб всъщност изобщо не те интересува това — продължи да говори тя, въпреки че Рейд се бе намръщил, — но отговаряш на изискванията.

— Ти си полудяла — каза той. — Първо, много хора поддържат Форд. Второ, защо, по дяволите, да се спречквам с шерифа? И за какви изисквания говориш?

Тя го изгледа укорително и с явно разочарование. Той се отдръпна смутено.

— Боиш ли се от него? Това беше изискването, което имах предвид — не смятах, че се боиш от него.

— Не се боя!

Тя вирна глава.

— По дяволите, много добре знаеш, че не се страхувам от него, Грейси — отсече той.

Тя беше напълно невъзмутима. Хладнокръвието й се дължеше на увереността, че го насочва в правилната посока.

— Знаеш ли — изрече тя сладкодумно, — днес обядвах в дома на Сара Белели.

Той я прекъсна рязко.

— Какво общо има това с предишните ти думи?

— На връщане минах покрай затвора — каза приветливо тя. Погледът му я обгори.

— Рейд, моряците ги няма там. Попитах тъмничаря. Изобщо не са ги арестували.

След миг той реагира. Изруга. След това забърза по улицата.

— Къде отиваш? — попита престорено наивно Грейс.

Разбира се, знаеше много добре накъде се е запътил.

Той я изгледа мрачно.

— Рейд, не се сърди — каза тя, докато подтичваше до него. — Ако се замислиш малко, със сигурност ще признаеш, че съм права. Съществува такова нещо като закон и ред. Ето защо имаме правителство и демокрация. Това е дар, завещан ни от нашите предци.

Не чу никакъв отговор. Вече бяха изкачили хълма. Рейд започна да я изпреварва и да се отдалечава от нея. Грейс вдигна дръзко полите си и почна да върви с по-големи крачки.

— Нима негрите нямат право да се радват на нашата демокрация? Войната свърши. Рейд. Ние сме една страна, един народ, с едно правителство и едни закони! А Форд налага своя закон и своята власт над този град! Това е грях! Той трябва да бъде спрян!

Рейд се понесе вихрено по стъпалата и влетя в хотел „Сребърната дама“. Грейс вървеше по петите му.

— Ако помислиш малко — изрече задъхано тя, — ще разбереш, че съм права!

Той влезе шумно в апартамента и се насочи право към бюрото от палисандрово дърво. Измъкна револвер от чекмеджето и огледа гнездата му. Вътрешностите на Грейс се свиха.

— Какво правиш? — извика тя. — Защо взимаш този пистолет?

Тя мразеше оръжието и насилието.

— Да не мислиш, че ще се изправя срещу Форд без защита? — попита мрачно той. — Я си помисли пак.

— Но… аз нямах предвид… насилието ражда насилие!

Той вече се бе запътил към вратата.

— Много си закъсняла, Грейс.

Тя се затича след него.

— Рейд, ако заплашиш Форд с оръжие…

— Върви си вкъщи, Грейс — гласът му бе рязък и примирен. — Постигна каквото искаше.

— Не съм искала това! — извика тя и се запрепъва по стълбите след него. — Не и насилие!

— Вече няма да ме спреш, каквото и да говориш, Грейс. Едва не те нараниха и изнасилиха на улицата пред очите на всички. Заради чувствата ми към теб ще приема много, много навътре нежеланието на Форд да действа — той забърза по коридора.

Тя затича след него.

— Ами продавачката, Рейд? Те нападнаха и нея. Тя вече не е робиня. Тя е свободна жена, не е по-различна от мен.

— Свободна ли? Ако мислиш така, значи сънуваш и ти е крайно време да се събудиш. Робството още царува тук, Грейс. Само че в по-различна форма, това е всичко.

Той се носеше по улицата с големи и непреклонни крачки, а тя подтичваше, за да не изостане.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че заради насилието, изполичарството и мъже като Форд положението е такова, сякаш Прокламацията за освобождаване на робите никога не се е появявала.

— Сигурно си много щастлив, че е така — изрече горчиво тя.

Рейд спря внезапно. Очите му блестяха.

— А сега защо ме осъждаш? Лошото ти мнение за мен ме изморява, Грейс.

Тя се изчерви.

— Теб не те е грижа за несправедливостите, с които се сблъскват тези бедни хора. Не те е грижа дали те още са роби и дали са ги закрепостили към предишното късче земя и към предишния господар — в края на краищата ти си се бил за добрия стар Юг! Как бих могла да се надявам, че ще те превъзпитам!

Изражението на лицето на Рейд бе разярено.

— Ще ви разкажа всичко така, както беше, госпожо. Да, аз се бих за Юга и се гордея с това. Ако трябва да почна всичко отново и да се изправя срещу кръвта и смъртта, срещу всички разрушения и осакатявания, няма да се поколебая и за миг! Аз съм тексасец, Грейс, и ще вляза в бой за Тексас, без да се страхувам и без да се съмнявам в правотата си. Сражавах се за правото да издаваме наши собствени закони и да градим наше собствено бъдеще, а не от Север да идват някакви пришълци политици, които да ни казват какво да правим! В моето семейство никой никога не е притежавал роби. Майка ми е англичанка и е запалена аболюционистка. Такъв е и баща ми. Всички отраснахме с вярата, че е грях едно човешко същество да притежава друго човешко същество. Но преди войната имахме правото сами да решаваме дали да притежаваме роби или не, и ние се сражавахме за това право през войната. Може и да сме загубили войната, Грейс, но не и гордостта си! Гордея се с това, че съм тексасец. Гордея се с това, че съм южняк! Изобщо не си въобразявайте ще ме разубедиш да вярвам във всичко това!

— Гордееш ли се от начина, по който нощните ездачи тероризират този град? — попита тихо тя.

В очите му блеснаха искри.

— Да не би да мислиш, че имам нещо общо с тях?

— Да!

Той се втренчи едновременно недоверчиво и вбесено в нея.

— Не искам да кажа, че си един от тези ужасни хора — извика тя. — Това, което твърдя, е, че ги подпомагаш, щом не се опитваш да спреш тях, Форд и дискриминацията! Твоето бездействие е помощ за тях!

Той реши да се отърве от нея.

— Върви си вкъщи, Грейс. И задръж за себе си щуравите си идеи. Имам да уредя нещо с Форд, но то е лично.

Те свиха зад ъгъла и излязоха на Главната улица. Рейд изкачи с големи крачки стъпалата на затвора. Грейс се завъртя неспокойно на входа. Форд седеше зад едно бюро в средата на стаята.

— Явно не си взел думите ми на сериозно — каза тихо Рейд.

Грейс виждаше само гърба му. Той се бе навел заплашително над Форд. Но тя виждаше и шерифа. Той изобщо не се смути.

Шерифът изплю невъзмутимо на пода малко тютюн. След това се усмихна беззвучно на Рейд.

— А за какво си говорихме, момко?

— Вчера нападнаха мис О’Рурк. Или си забравил?

— Не съм забравил, момко.

— А на мен ми се струва, че си забравил — каза провлечено Рейд.

— Не съм. Зная как да си върша работата. Тези моряци просто изчезнаха. Мисля, че корабът им е отплувал — той се подсмихна злорадо.

— По-добре се помоли на бога — посъветва го Рейд — това да се окаже истина.

— Треперя от страх, момко. И какво ще направиш, ако не е вярно?

— Ще разбереш — каза Рейд. — Не се безпокой за това.

Смехът на Форд ги последва, докато излизаха навън. Грейс вгледа в лицето на Рейд. Той беше наистина ядосан, но видимо се въздържаше да даде външен израз на гнева си. Грейс трябваше да се чувства щастлива от това, че е сполучила да го насъска срещу Форд, но не се радваше. Имаше лошо предчувствие.

— Върви си вкъщи, Грейс — каза Рейд, без да гледа към нея. Стъпките му бяха уверени и решителни.

Грейс не беше толкова глупава, че да почне да му противоречи точно сега. Тя забави покорно крачките си и спря да върви. Не откъсваше поглед от непреклонния му гръб.

— Какво ще правиш сега? — извика тя след него. Не получи отговор.

— Рейд! Къде отиваш?

— А ти къде мислиш, по дяволите — тросна й се грубо той. — Ще обиколя крайбрежието. И дори не помисляй да идваш с мен.

— Може би Форд каза истината! — извика тя. Безпокоеше се неговата сигурност. — Може би наистина са напуснали града!

Скръсти здраво ръце на гърдите си и се загледа след него, докато той не зави зад завоя и не изчезна от погледа й. — О, какво правих!